Сенсей

5. Послание

— Нищо особено — отговорих аз. — Преподавам, тренирам.

Движехме се на север по Четвърто Авеню. По това време на утринта беше за предпочитане пред Гауънъс. Нито Арт, нито Мики говореха много. Поддържаха зловеща полицейска тишина, което за тях бе необичайно. Един от двамата беше мой брат, а Арт му бе партньор от осем години насам, така че не бих го нарекъл непознат. Но нито един от двамата не ми казваше каквото и да е било. Пътувахме с колата и наблюдавахме как покрай нас се изнизва уморената част на Бруклин с тухлените сгради. Някъде по тези улици нашите родители карали ролери като деца.

— Не сте ли малко встрани от района си, Мик? — поинтересувах се аз.

— Да — призна той и започна да търси по седалката около себе си пакет „Марлборо“.

— Не смей да запалваш тази гадост в колата ми — предупреди го Арт. Беше ги отказал преди две години и сега бавно и неумолимо натискаше Мики да последва примера му. — Ако запалиш тук, двамата с теб ще заприличаме на два бута пушена шунка.

— О, Арт… я ме остави на мира.

— Не, ти ме остави на мира. Идиот — разгорещи се Арт.

— Задник — измърмори Мики. Имах чувството, че слушам стара семейна двойка. Но забелязах, че все пак Мики не запали.

Тръгнахме по Бруклин Бридж в посока Манхатън, но и двамата продължаваха упорито да мълчат.

В края на краищата постоянното спиране и тръгване в задръстванията изглежда изтръска нещо от тях.

— Все още ли се занимаваш с бойни изкуства? — попита Арт.

— О, да — ухилих се. — Превърнал съм се в смъртоносно оръжие.

На това Мики изсумтя:

— На някои хора никога не им увира главата. Черен колан, зелен колан. Не можеш да избягаш от куршума.

— Номерът — назидателно отговорих аз, имитирайки азиатския си учител, — е да бъдеш там, където не е куршумът.

Арт ме изгледа сякаш бях ненормален.

— Какви са тези работи, дето ги чувам — че работиш за Боби Кей? — зададе най-сетне Мики въпроса си, което ме накара да седна по-изправен на седалката.

— Истина е — признах аз. — Как разбра?

Арт заобиколи колата такси, което ни засече през две ленти, за да вземе клиент, изруга през зъби и попита:

— Чел ли си тазсутрешни вестници, Конър?

— Не… защо?

Мики разрови из заобикалящите го боклуци и измъкна отнякъде днешния брой на „Дейли Нюз“. Плесна го в пространството между двете предни седалки и каза:

— Добре тогава, прочети го сега, приятелче.

Челното заглавие бе „Кунг-фу убиец“ и беше повече в стила, който обикновено свързвах с „Поуст“. Същността на материала беше убийство. Станало рано тази сутрин. Господин Робърт Акейдиън, известен предприемач, бе пристигнал в своята галерия „Домът на самурая“ за редовната утринна тренировка с личния си треньор. Треньорът, идентифициран впоследствие като Митчел Райли, експерт по бойни изкуства, бил намерен мъртъв със счупен врат в тренировъчната зала. Макар полицията още да разследваше причината за смъртта, „Нюз“ изказваше предположение, че е настъпила в резултат на „саблен каратистки удар“. Изглежда убиецът не бе проникнал там, за да открадне нещо, и разследването продължаваше.

— Охо… — проточих аз, — саблен удар. Сега вече се досещам. Да не би Боби Кей да ме е обвинил, приятели?

Казах го на майтап, естествено, но реакцията им бе далеч от шегата.

— Виж, Конър — обади се брат ми, — налага се да поговорим с теб за случилото се. — Не бих казал, че в гласа му се долавяше извинителна нотка. Ако изобщо беше разтревожен, че е прибрал брат си за разпит, това ни най-малко не му личеше. Просто си вършеше работата. Задаваше въпросите си почти автоматично.

— Я остави, Мик. Да не мислиш сериозно, че мога да бъде сред заподозрените?

Мики вдигна успокоително ръка. Арт обаче не изглеждаше склонен да изостави идеята. Днес „лошото ченге“ бе той.

— Мога само да кажа, че Акейдиън те е харесал за тази роля. — Пауза. — Ето с какво разполагаме, Конър — продължи Арт: — Уважаемият господин Акейдиън, известен предприемач и мераклия за корав пич, получил преди съмване обаждане по телефона от чистачите възможно най-бързо да отиде в офиса си. Когато се добрал, полицията вече опъвала на улицата жълтата лента. Старият Боби огледал местопрестъплението. Надникнал в офиса си. Отишъл в галерията. Хвърлил един поглед и това му било достатъчно да стигне до определен извод.

— Само не ми казвай, че е обвинил мен — скептично казах аз.

— Е — призна Арт, — първо трябвало да спре да драйфа. После се почистил и започнал да разказва. И… — Преместих поглед от единия към другия, но нищо не ми идваше наум. — Ето как точно стоят нещата, Конър — отново подхвана Арт. — Ти си работел нещо за Боби Кей. Появил се е Райли. Между вас е имало някакъв сблъсък. Нещо на тема бойни изкуства. Мич разказал на Боби всичко. Ден-два по-късно Мич е убит. Значи…

— Значи — пое нишката на историята Мики, — когато се видяхме с Боби Кей, той бърбореше дивотии за някакъв бой до смърт заради неприязън на тема карате. Мен ако питаш, това са истински глупости, но…

— Мотивът — намеси се Арт и вдигна ръка с изпънат показалец в позата на областен прокурор, обясняващ същността на случая пред журито на съдебните заседатели.

— Прави впечатление изразът „докосването на смъртта“. Трябва да прочетеш репортажа на „Поуст“ — и Мики разрови около себе си в търсене на вестника, но след няколко секунди се отказа.

— Поради което, господин експерт по бойни изкуства — пак се обади Арт, вдигайки пръст номер две, — опираме до начина.

— Какво прави снощи, Конър? Излиза ли с приятели? Среща ли се с гадже?

— Не — докато Мики бе изреждал възможностите, започвах да получавам неприятното усещане, че ми търси алиби.

— Бях си вкъщи и оценявах студентски тестове.

— Телефонни обаждания? — Поклатих отрицателно глава.

— А това сочи — с театрална драматичност Арт вдигна трети пръст — възможността.

В този момент спряхме пред сградата на „Домът на самурая“. Тук вече имаше полицейска кола, а пред вратата стоеше полицай.

— Хей, момчета… нали не говорите сериозно? — с молба в гласа протестирах аз.

На това Арт отговори с дълга, измъчена въздишка. Той сложи картон със стикер на нюйоркското полицейско управление върху арматурното табло и заключи вратата.

— Не… — каза Мики. — Само проверяваме алибитата.

— Освен това трябва все пак да направим някакво изявление пред медиите. Отпечатъци… и така нататък — допълни Арт.

— Но онова, от което наистина имаме нужда, е някакъв съвет за случилото се — обясни Мики и се измъкна от задната седалка.

Тримата се задържахме за миг, колкото да разгледаме фасадата на „Домът на самурая“, хромираните лайстни, гранитните плочи, които продължаваха да изглеждат сякаш нищо особено не се бе случило. Но полицаите продължаваха да влизат и излизат. Само допреди трийсет минути аз бях тичал по брега. А сега се бях озовал в съвсем различен свят. Лаборанти в бели манти изнасяха малки хартиени пликчета с разни невидими неща в тях. Радиостанциите в патрулните асинхронно ломотеха на неразбираем език. Тениската ми вече беше изсъхнала, а в краката ме се бе настанило онова приятно усещане след физическо натоварване. Но макар да стоях тук, изправен във високотехнологичните си гуменки и да се чувствах в превъзходна физическа форма, това с нищо не помагаше на увереността ми.

Мики леко ме потупа по рамото и ме хвана под ръка.

— Не се безпокой — прошепна с глас, в който най-сетне разпознах този на брат ми, — всичко ще се оправи.

— Освен това — заключи Арт, — опасявахме се, че ако просто бяхме опитали да те арестуваме, ще ни избиеш с някоя от шибаните ти нинджа хватки.

— Страхувай се, Арт. Страхувай се много — опитах се да го изрека заплашително, но и на мен не ми прозвуча много убедително.

Както и можеше да се предполага, съветът ми не впечатли Арт.

— Хайде — подкани той и тръгнахме вкупом към вратата. — Бил ли си някога на местопрестъпление, Конър?

— Не — чистосърдечно признах аз, забелязвайки, че Мики търси повод да остане отвън на тротоара под претекст, че иска набързо да дръпне един-два пъти.

— Има едно основно правило — продължи Арт.

— Така ли?… — въпросително го погледнах аз.

— Не докосвай нищо — предупреди ме той.

Минахме покрай униформения полицай, чийто поглед за кратко се фокусира, докато се приближавахме, но отново се замъгли, след като детективите показаха значките си. Водопадът продължаваше неуморно да ромоли с тотално безразличие към сериозността на извършеното престъпление. Напречно на живописния вход, така гордо показан ми от Боби Кей преди няколко дни, бе опъната жълта полицейска лента. Вътре в галерията залата беше празна. Изпуснах с облекчение въздуха от гърдите си, осъзнавайки със закъснение, че съм го задържал в очакване да видя тялото.

Само че то отдавна беше изнесено. Последното съприкосновение на Райли с пода беше очертано с тебешир и това бе всичко, останало от него. Залата по начало си беше празна, така че нямаше какво толкова да се разглежда в нея. Навсякъде се виждаха малки листчета хартия и ленти — резултат от работата на криминолозите, — но това бе горе-долу всичко.

И тогава видях стената.

Усещах погледите им върху себе си, но Арт и Мики не обелваха дума. Полицейска му работа. Всички те рано или късно се превръщат в ловци. И събират информация, като наблюдават и чакат. В момента и двамата бяха като истукани.

Сепнах се и бавно се приближих към стената и надписа върху нея. Изглеждаше изписан с онези дебели, с плътен рисунък маркери. В черните линии нямаше нищо от изяществото на калиграфията с четчица, но независимо от това те бяха добре оформени и изтеглени с уверена ръка. Въпреки всичко това беше някаква форма на калиграфия. И йероглифите ми бяха познати.

— О, Господи! — прошепнах.

— Можеш ли да прочетеш какво пише, Конър? — попита ме Мики.

— Трябва ни превод. Обадиха ни се, че ще докарат някой от Китайския квартал, но още не е дошъл — поясни Арт.

Обърнах се да ги погледна.

— Сигурни ли сте, че това не е било тук и преди? Че не е част от шоуто на Боби Кей?

Арт прелисти бележника си.

— Де този късмет. Стената е била подготвяна, за да бъде поставено нещо на нея, и за тази цел миналата седмица е била боядисана.

— Работната ни хипотеза е, че е работа на онзи, който е пречукал жертвата — допълни Мики. — От самия маркер няма и следа, нали? — той погледна към Арт, който поклати отрицателно глава. Мики прекара пръсти през белия си кичур и ме погледна с присвити очи. Баща ни имаше същото изражение: примижаване по навик след цял живот прекаран в наблюдаване на света през дима на вечно забучената в устата му цигара „Лъки Страйк“. — Та… можеш ли да го разчетеш?

— О… мога да го прочета — отговорих аз.

— И какво гласи? — в един глас ме попитаха и двамата.

Преместих поглед от единия към другия. Един от униформените полицаи се приближи крадешком да чуе.

— Момчета — предложих аз, — защо не излезем да пием по кафе?

Влязохме в една закусвалня и се наместихме на маса в дъното на салона. Появи се сервитьорка с кана от пирекс в ръката и ни напълни чашите догоре.

— Благодаря, това е всичко — осведоми я Арт. Тя изглеждаше разочарована, че не си поръчахме понички, но Арт мъжествено се пребори със стереотипа7.

Двамата се облегнаха и очаквателно ме загледаха.

— Това, за което става дума — започнах лекцията си аз, — е послание на японски. И то казва: „Аз съм тук.“

— О… Колко злокобно — изкоментира брат ми.

— По-интересното е, че надписът е подписан — аз топнах пръст в кафето и изписах с него върху салфетка символите от стената. — Йероглифите са ро-нин. Което се превежда като човек на вълните.

— Моряк? — подсказа Арт.

— Хм… сърфист? — контрира Мики.

— Психо сърфист — ухили се Арт, доволен от начина, по който звучеше.

— Момчета — опитах се да ги удържа аз, — във феодална Япония воинът без господар, комуто да служи, е бил наричан ронин, човек на вълните. Има се предвид, че се носи по течението, люшка се, без да има къде да акостира, няма място в обществото.

— Като Паладин — подсказа Мики, поглеждайки към Арт.

— „Ако имаш пистолет, ще пътуваш“ — винаги на ниво и готов за вечната игра между двамата, отговори без замисляне Арт.

— Ами да — признах аз, — макар този филм да не вълнува японците по същия начин, по който вълнува нас. Ронинът по същество е трагична фигура. В Япония статусът ти се определя от връзките в социалната ти група. Индивид без връзки в групата си е отхвърлен от нея. Той няма статус. В класическите истории с участието на ронин нещата обикновено не завършват добре за него.

— Като „Шейн“ — щракна с пръсти Арт.

— Хм… може би — казах, — но американците са склонни да обгръщат с романтизъм историите с участието на хора, които боравят ловко с револвера. Каубойските филми. Филмите за частни детективи. Криминалните филми. Разказът се повтаря безкрай, сменят се само костюмите. За нас самотният боец е героична, а не трагична фигура.

— А според мен „Шейн“ доста добре улавя трагичния момент — опита се да възрази Арт.

— Ама какво общо има всичко това с пречукването на Райли? — намеси се Мики, преди Арт да е успял да отплесне разговора към дискусия за малко известите филми с участието на Джек Паланс и Алън Лад.

— Хей… не бяхте ли вие детективите? — припомних им аз. — Детективствайте тогава.

— Онова, с което разполагаме тук… — започна Арт.

— … е убийство на обществено място и по-специално в художествена галерия, специализирана за азиатски експонати, имащи отношение към бойните изкуства, с които се занимаваш ти — довърши Мики.

— И жертвата е убита по всяка вероятност без използване на оръжие — допълни Арт.

— От друга страна, извършителят може да го е цапардосал с тръба и да я е взел със себе си — предположи Мики и погледна за коментар към Арт.

Партньорът му утвърдително кимна в отговор.

— Ще проверим дали нещо в доклада на патолога не подсказва за такава възможност. Тръба. Тояга. Палка. Все неща, които могат да свършат работа. Ако има някаква възможност да е използвано оръжие, докладът от аутопсията ще ни я посочи.

— Имате предвид някакви трески или нещо подобно? — попитах.

— Да — но той не искаше да говорим за това. — Да се върнем на надписа. Това е нов момент. Какво може да бъде обяснението?

— Хората, подписващи продукта на труда си, държат на признанието — изтъкна Мики. — Дори когато използват псевдоним.

— Предполагам, не мислите, че това е провален опит за обир? — попитах аз.

— Конър — опита се да обясни брат ми, изговаряйки думите бавно, като за олигофрен, — някой нахлува с взлом в художествена галерия. Тогава той изнася?… — и той повдигна въпросително вежди, очаквайки да му отговоря.

— Е… предмет на изкуството, предполагам — отвърнах аз.

— Правилно предполагаш. Не изключваш алармена система в оживен район, не изпълняваш всичко по плана и не пречукваш някого, за да вземеш… какво? — той погледна Арт за потвърждение.

— Нищо, което да представлява някаква ценност. Всъщност изобщо нищо. — Той погледна бележника си и цитира от него: — Господин Акейдиън лично провери по списъка наличния инвентар и според него не липсва нищо друго, освен стар дървен меч, който не представлява ценност за подготвяната експозиция.

Мики кимна:

— Това не е типичното поведение на крадец. Акейдиън е имал тонове ценни антики. — Брат ми изглеждаше възмутен от некадърността на крадеца.

Седях и размишлявах над чутото, докато Арт пое нишката. Според мен, на тях им доставяше удоволствие да ми изнасят тази лекция:

— Освен това, ако стане издънка и се наложи да счупиш една-две глави, по правило гледаш да се измъкнеш от мястото колкото може по-бързо. Типичният крадец не вади маркер и не започва да пише китайски йероглифи по стената, вместо да напъха някоя и друга ценна вещ в чувала.

— Добре де… нещо не разбирам какво искаш да ми кажеш. Какво тогава е станало? — попитах.

Понеже се редуваха, отговори ми Мики:

— Значи не е било случайно пречукване по време на обир.

— Може би само пречукване — обади се Арт. Според мен той беше видял тялото, преди да ме вземат с колата.

— Това убийство е много, много странно — заключи брат ми. — И тази драсканица на стената е ключът към него.

— Подобен тип — допълни Арт — няма начин да не остави следа. А следата е…

— … всичко, от което две хрътки като нас имат нужда — довърши Мики.

Подобно заключение изглежда напълно ги устройваше. Те допиха кафето в чашите си и тримата станахме. Арт плати на касата, а Мики ми доизясни нещата, докато вървяхме към колата, паркирана успоредно на друга до тротоара.

— Трябва да направим задължителните проверки. Конър, ще ни трябват показанията ти. Ще се наложи да сравним твоите отпечатъци с всички от залата, снети от криминолозите. Те, разбира се, няма да съвпаднат и така подозренията срещу теб ще отпаднат от само себе си. После ще проверим има ли регистрирани други случаи с подобен почерк. Едва ли ще е трудно да не забележим съвпадение, стига да го има. Ще е нужно само да проверим изрезките от вестниците.

— „Осакатяване с използване на бойни изкуства“ — предложи Арт.

— „Убийство по самурайски“ — не остана назад Мики.

— „Психар самурай нанася удар“.

След което потеглихме. Този път бе мой ред да седна отзад.