Сенсей

12. Нощен шум

Когато Арт се оженил за Мари, той приел и католицизма, така че сред стъклениците, кабелите и издаващите тревожни сигнали апарати на интензивното, се шепнеше и за последното причастие. Свещеникът беше млад, добре охранен и с онзи искрен поглед, който поповете имат, преди тежкият живот, който са си избрали, да ги вкара в пътя на греха и примирението със съдбата. Засега той седеше заедно с нас в чакалнята, розовобуз и закръглен, готов да говори, желаещ да даде утеха. Но аз забелязах, че хвърляше изпитателни погледи на Мики и другите полицаи, дошли да изразят подкрепата си на семейството. Всички те бяха корави мъже. Така че свещеникът мъдро възпря импулса си да съобщи на всички ни Благата вест. Никой не бе в настроение да го слуша.

Мари подсмръкна веднъж-два пъти, но това бе всичко. Ди седеше до нея. Дъщерята на Арт, със зачервени очи и изплакани сълзи гледаше разпадащия се пред нея свят, разбрала колко несигурно място е той. Труден урок. За всяка възраст.

Никой не можеше да ни каже ще оживее ли Арт. Чакахме и много-много не говорехме. В болницата бе оживено и всяка новодошла група си стоеше отделно, предполагам смятайки, че техният случай е възможно най-специалният, но истината бе, че всички бяхме еднакви. За всяка група със зачервени очи вселената се бе свила в стегнат възел от хора, нежелаещи да приемат реалностите на живота и мрачните възможности. Нощта бе дълга, но ми се струваше, че можехме да правим нещо по-добро, отколкото само да стоим и да чакаме. Полицаите се организираха на смени и свободните се върнаха да патрулират по улиците. След няколко часа излязох навън и примигнах под ярката, напълно неочаквана слънчева светлина, където ме очакваше суровата реалност на живота.

Пътуването към дома беше като минаване през поредица от различни пейзажи, сменящи се в главата ми. Все по-топлото слънце проникваше през прозореца и се бореше за надмощие с климатика. И засилваше по някакъв начин общото чувство за надигаща се катастрофа. За да се разсея, загледах се в местата, през които минавахме, но не можех да забравя. Очите ми бяха отворени, но пред тях минаваха образите от миналата нощ.

Няма нищо по-трескаво от събитията, последвали случая на тежко ранен полицай. Транзитно минаващ през онази метростанция полицай бе чул изстрелите и веднага бе повикал подкрепление — ръчните радиостанции на Мики и Арт бяха за използване при засади и работеха на кодиран канал, така че не можеха да се включат в полицейската радиомрежа. Първи на мястото бе пристигнал джип на местния участък и двамата полицаи, дошли с него, дълго размахваха пистолети, фенерчета и значки, докато се уверят кой кой е. Междувременно Аса бе клекнал вече до Арт, което се оказа разумно, защото ако го бяха заварили да клечи в ъгъла с меч в ръка, полицаите със сигурност щяха да го направят на решето.

Малко след това се появи и линейката. Двама яки мъжаги в плътно прилягащи по телата им униформи си нахлузиха латексовите ръкавици и се заловиха за работа. Първо огледаха местопрестъплението, после клекнаха срещу Мики.

— Мамка му — прошепна единият от тях. Бе се вторачил в дупката в гърдите на Арт и чукана на китката му, опитвайки се да прецени с кое да се залови по-напред. Може и да се чудеше за себе си, но ръцете му не спираха да работят.

— Шоков костюм — каза той на партньора си.

Някъде отдалеч се разнесе гласът на Мики:

— На него вече му изтече кръвта.

Другият кимна в съгласие.

— Може би… а може би не. Трябва да опитаме нещо — тихо настоя той. — Хей — извика той на единия от полицаите, — по-добре прибери желязото и потърси ръката. И като я намериш, прибери я в торбичка с лед. — Двамата полицаи смутено прибраха оръжията си и направиха каквото им бе наредено: — Така по изключение веднъж и от вас ще има полза — измърмори на себе си медикът.

След това се залови с арсенала на негово разположение. Тръбички. Шоков костюм. Кръвни експандери16. Те извлякоха Арт от онази дупка с внимателни, делови движения — ритуал, предназначен както за жертвата, така и за свидетелите. После линейката изчезна в нощта с вой на сирената.

Изгониха двама ни с Аса от перона и ние се качихме обратно на нивото на улицата. Горе вече гъмжеше от полицаи. Кварталът пулсираше от мигащите светлини на колите им. Радиостанции издаваха гъгниви заповеди и ченгетата тичаха напред-назад, стараейки се да внесат някакъв порядък в хаоса от свидетели, кръв и тъмнина.

Отидохме в Шейсет и осми участък. Никой там не ни се зарадва. Един от полицаите ни съпроводи през празното фоайе, набра комбинацията на автоматично заключващата се врата и внимателно остави меча на Аса на масата. Увиха го в кафява хартия и му сложиха етикет. После ни разделиха и дежурният нареди да ни вкарат в отделни стаи за разпит. Позволиха ми да се облека в нормални дрехи. По моята хакама имаше тъмни петна. Бях коленичил в кръвта и сега с удоволствие се отървах от миризмата. Толкова кръв за една вечер… Стигаше ми.

Мики пристигна в отделна кола. И той беше изцапан с изсъхнала кръв, така че дежурните се заловиха с него. Всички говореха колко е опасно това в епохата на СПИН и колко рискован е трудът на полицая. Чух го да пита къде е Аса. Секунди по-късно се отвори вратата на моята стая и той надникна. Лицето му беше свъсено и сериозно. Единственият му коментар беше: „Каква шибана история…“ После изчезна. Вероятно бе обяснил кои сме на останалите момчета, защото оттам нататък нещата станаха малко по-нормални. Но все пак един полицай бе в критично положение и флуоресцентните лампи не бяха достатъчни, за да разсеят неприветливостта на полицейския участък, нито сериозния тон на разпита.

Когато го отведоха, лицето на Аса продължаваше да бъде сиво, а той все така мълчалив. Взеха и моите показания, после върволица от различни детективи идваха при мен и ми задаваха едни и същи въпроси. Тези хора наистина притежават умението да те накарат да се почувстваш лъжец, дори когато казваш истината. Знаеш защо го правят, разбира се, но от това не ти става по-леко.

Беше след два сутринта, когато отново видях Аса. Изглеждаше стар и самотен. Лицето му бе като стена, зад която помръдваха единствено очите. Сенсей седеше на стол, с ръце, прибрани в скута, с дланите нагоре. Това е поза мудра, използвана за медитация от майсторите на меча. Но мислите му бяха на перона, а не в доджото.

Седнах до него и се загледах в нескончаемия прилив и отлив от хора в участъка през нощта. Не поглеждах Аса — при японците не е прието да гледаш по-старшите в очите при напрегнати ситуации, — макар да говореше толкова тихо, че едва се въздържах да не го погледна и да се ориентирам какво казва по устните му.

— Чакаше там — прошепна сенсей, сякаш продължаваше временно прекъснат разговор. — В тъмното. Така пишеше в бележката, която получих. — Той въздъхна дълбоко. — Не бях сигурен, че ще постъпи както бе написал… Там беше тясно — дясната му ръка леко потрепна в скута, като съживена от разказа. — Тъмно. Мръсно. Казах му, че не е място за хора на честта.

„Какво отговори той?“ — искаше ми се да го прекъсна. Но се страхувах, че проговоря ли, магията ще изчезне. Защото погледът на Аса не бе фокусиран в стаята, а там долу, на перона.

— Отговори ми, че за съжаление е така, но не можело да се избегне — къса пауза, докато споменът оживяваше в главата му. — Казах му, че съм дошъл, за да приема предизвикателството. Той изглеждаше изненадан. Но разбираше от учтивост, поне достатъчно. Поклонихме се. Беше тясно място… — повтори той, явно впечатлен от тази подробност. — Изтеглих се от стълбището към стената. Беше тъмно, но усещах, че ме наблюдава. Откъм стената тялото му се очертаваше по-добре и представляваше по-ясна цел. — Усмихна се със свити устни. — Хейхо. Изтеглихме мечовете. Неговата нукицуке е доста силна, професоре. — Това бе единствената индикация за мен, че Аса осъзнава присъствието ми. Думите му, че умението на Ронин с меча е солидно, означаваше голямо признание. — Тогава изневиделица се появи полицаят. Едрият. Не вярвам да ме забеляза в сянката на стената. Слезе по стълбите толкова стремително, идваше отвън, не разполагаше с време. Само каза нещо набързо в радиото. — Той отново въздъхна, преди да продължи, но направи пауза, сякаш за да прочете мислите ми: — Стъпалата бяха плъзгави. Перонът също. Извиках, за да го предупредя… Другият се обърна към полицая. Пистолетът изгърмя. — Аса спря, сякаш изстрелът бе пунктуация в разказа му. — Видях гнева в очите му на блясъка на изстрела. Сякаш надникнах в пещ. — Нова пауза. — Старите воини познават това усещане: „безмилостен като огъня“. — Така звучеше бойният девиз на някогашните самураи. Аса се наведе напред от напрежение, после се отпусна: — Нанесе коте — простичко обясни той. Отсичането на китката е един от най-използваните удари в кендо. — Удари по дясната ръка. В тъмното изглеждаше като че ли полицаят държи пистолета в нея. — Но Арт беше левичар. Аса продължи: — Първият изстрел дойде, когато острието се спускаше. — Представих си просветването на изстрела и блясъка на спускащото се острие. — Това го вкамени за момент. — Точно моментът, благодарение на който Арт все още се държеше с последни сили за живота. — Но се съвзе. Много бързо при това. — Пауза, предизвикана от силата на спомена. — Раздвижих се, но той вече беше скочил встрани. Нямах възможност за чист удар… беше ирими — икономично обясни той. Техника на влизане, която те извежда встрани от противника за контраудар. — Той влезе — отсече Аса. — Не съм сигурен каква техника точно използва след това — добави извинително, сякаш разпознаването на конкретната техника можеше с нещо да промени ужасния завършек на вечерта. — Но отне пистолета на едрия. Приближи се до него… — Аса с усилие се върна обратно в стаята. — Останалото ти е известно.

Седяхме сред хаоса в участъка. Беше призори — времето, когато подсъзнанието работи най-енергично, чувахме отново изстрелите, поредицата, която Ронин бе изстрелял, виждахме дулото на пистолета, търсещо Арт като отворена уста.

Кимнах. Останалото наистина го знаех.

По-късно същия ден, след бдението пред интензивното отделение, се качих в колата и отидох в дома на Мики. След случилото се бяхме успели да разменим само няколко думи насаме. Той беше немногословен и дистанциран, в служебен отпуск, докато от отдела за вътрешно разследване приключеха случая.

Макар да бе късен следобед, слънцето немилостиво шибаше с лъчите си Лонг Айлънд. Хлапетата на Мики бяха в басейна, щапуркаха из него, играеха си с маски и малки пластмасови лодки. Не бяха много весели, но охлаждащият ефект на водата бе започнал да ги съживява. И Ди беше навън с изпотено лице, опитваща да въдвори някакъв ред.

Прескочих оградата и заобиколих къщата, за да изляза на страната с басейна.

— Здрасти, Ди — извиках аз. Тя ми се усмихна слабо, а децата ми замахаха с ръце. Постояхме и ги погледахме да си играят. — Мик тук ли е?

Погледна ме. И Ди изглеждаше измъчена, но слънчевият загар по бузите й правеше високите й скули да изпъкват с фалшива жизненост.

— Донякъде — отговори тя. — Във всекидневната е. — Вдигна чашата си със сламка и ме проследи с поглед как качвам стълбите към плъзгащата се врата.

В стаята беше тъмно. Опрях лице в мрежата против комари и надникнах вътре. Усетих някакво движение и чух едва доловимо подрънкване на кубчета лед, последвано от оставяне на чашата върху дървената масичка.

— Какво? — гласът му бе дрезгав.

Дръпнах плъзгащата се врата и влязох при него. Мики се беше скрил в тъмнината като животно в пещера. Дръпнах по-наблизо до него един стол и седнах, без да проговарям. Той стана, намери опипом чаша в шкафа, сложи я пред мен на масата, насипа с шепа лед и ми наля питие. В тъмното беше трудно да се познае какво, но когато поднесох чашата до носа си, усетих миризмата на ирландско уиски.

Той се отпусна в стола си като старец и наклони чашата си към мен вместо наздравица.

Разклатих ледчетата, отпих и го погледнах.

— От кога си тук? — попитах го аз.

— От доста време. — Внимателно се вслушвах в гласа му. От това питие не можеш да изпиеш много, без да те хване. Но Мики се справяше добре и езикът му изобщо не бе надебелял. Всъщност беше си абсолютно трезв.

— Някакъв план?

Той се пресегна и запали лампата. Очите на брат ми са синкаво–сиви, но изсветляват или потъмняват в зависимост от настроението му и околната среда. В този момент бяха тъмни като гранит.

— Разбира се — отговори Мики. — Ще хвана за гушата твоя човек Ямашита и ще стискам, докато не пропее.

— Какво?!

Мики отпи мощна глътка. Чух го да поема дълбоко въздух, когато приближаваше чашата до устните си. Изгледа ме, примижавайки, и преглътна уискито.

— Казвах ти, че на японците работата не им е чиста.

Той обича да говори такива неща, за да ме провокира.

— Разполагаш ли с някакво доказателство? — осведомих се аз. — Имам предвид нещо конкретно и по-различно от интуиция?

— Интуицията ми досега не ме е лъгала, брат ми.

— Виж, Мик… Това, че просто нямаш идея какво става, не означава, че Ямашита или някой от другите сенсеи са забъркани.

— Не означава ли?

— Не.

— Ами тогава ще ми обясниш ли как се връзват нещата? — Той наля още уиски в чашата си. Светлината на лампата идваше през зеленото стъкло на бутилката „Джеймисън“ като от дъното на океана. — Имаме две сериозни убийства, едното в Ел Ей, другото във Финикс. Начинът на действие е един и същ и е пряко свързан с източните бойни изкуства. На стените на двете местопрестъпления са оставени загадъчни послания. И не на какъв да е език, а на японски. Посланията също са свързани с бойните изкуства. А снощи с убиеца се среща… кой? Твоят учител! — и той гневно ме изгледа.

— Какво искаш да кажеш? Бележката беше получена от Аса.

На това Мики отговори с иронична усмивка:

— Ти май наистина си голям наивник. Учителят ти трябваше да участва в демонстрацията. Бележката е била за него. А Аса я е взел по погрешка.

Помислих малко.

— Окей, ти нареждаш нещата доста изкусно, признавам. От твоите уста започва да звучи дори правдоподобно. Виж… знаем и без много да умуваме, че онзи, който го прави, има някаква идея фикс във връзка с бойните изкуства. Тази история с прозвището Ронин, кражбата на старинния бокен. Не допускаш ли, че Ямашита се е озовал на мерника просто защото е виден сенсей?

— На теб май не ти излиза от главата онази хипотеза с избиването на големите имена в бойните изкуства, Конър. Само че тя е доста елементарна.

— Не е по-елементарна от напъните ти да прикачиш на Ямашита нещо, за което той няма никаква вина.

— А ти сигурен ли си в това, Конър? — погледна ме в упор Мики.

Замислих се за Ямашита. Нежеланието му да говори и усещането, което създаваше у околните, че всеки път, когато го погледнеш, сякаш се налага да пробиеш броня. Непредсказуемият му характер. Способността му да всели в теб респект и страх, най-често едновременно. Кимнах.

— Щях да усетя, Мик. Не може да скрие нещо такова от мен. Прекалено голямо е.

— Всички лъжат, Конър. Дори твоят учител.

— Когото ти изобщо не познаваш.

— Брат ми, брат ми — промърмори Мик и отпи отново, — не се заблуждавай. Вярвам, че е изключително специален… — Презрението в гласа му беше осезаемо.

— Да ти го начукам, Мик.

— И аз на теб, Конър. — Това беше върхът в дебата между двама братя.

Чаках. Но получавах само намусено мълчание. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на кубчетата лед в чашата му, когато отпиваше.

— А… по дяволите, просто не виждам как всичко това може с нещо да ни помогне — предадох се накрая. — Разполагаш ли с нещо друго?

— Не още.

— Някакви нови следи?

— Ей… толкова ли не схващаш, че още работя по тези неща — сряза ме той.

— Ти не работиш над нищо друго, освен над махмурлука си. — Мики сметна, че е под достойнството му да реагира на този коментар. — Ще го оставиш ли да ти се изплъзне? След онова, което направи на Арт? — осведомих се аз.

— Никой няма да се изплъзне — изрече, натъртвайки на всяка сричка брат ми. Прозвуча като зла прокоба.

— Тогава какво ще правим?

Той направи неопределен жест с чашата си.

— Има някои неща, върху които трябва да поработя. — След тези думи Мики се смъкна в стола си, сякаш му бяха изпуснали въздуха, и измърмори нещо неясно.

— Какво? — Мики се наведе напред и отново измърмори нещо под нос. — Не те разбирам — настоях. — Какво каза?

— Нищо — отвърна брат ми.

Затруднявах се да определя на какво бях най-ядосан: на обвиненията му срещу Ямашита, на факта, че трябваше да го защитавам, или на разяждащите ме съмнения, които таях. Нещо в мен поддаде. Изправих се, наведох се над него и го сграбчих за реверите.

— Кажи ми какво каза, тъпако!

Изглежда го бях засегнал дълбоко. Той скочи на крака. Чух бутилката да се прекатурва. Не очаквах внезапния му ход и паднах назад, спъвайки се в нещо в полумрака. Озовах се на пода, а той се надвеси над мен, извън себе си от гняв.

— Не злоупотребявай с късмета си, Конър! И стига с тези бойни изкуства и дивотии. Трябваше да бъда по-твърд, но се подведох по теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Задник такъв! Изобщо не трябваше да ти позволявам да идваш с нас снощи.

— Какво?…

— Толкова ли не можеш да схванеш? — изкрещя ми той. — Ние имахме жилетки в багажника. Имахме жилетки, а аз забравих да накарам Арт да облече една от тях!

За миг си помислих, че ще ми се нахвърли. Той обаче се отдръпна, сви се в себе си и рухна обратно в креслото. Погледнах го, без да проговарям, и бавно се изправих на крака.

Мики страдаше от тежка форма на полицейски фатализъм. Известно му бе, че има ли нещо лошо да се случва, по-вероятно е то наистина да се случи. Сигурно сте чували за чувството на вина сред оцелелите. Старите войници и всички, които работят в рискови ситуации, познават това чувство. Това е убедеността, че си можел, че е трябвало да направиш повече, да предприемеш нещо по-различно, да предотвратиш по някакъв начин катастрофата. Няма значение дали някой е само ранен или е убит. Каквото и да се е случило, ти продължаваш да съзнаваш собствената си смъртност, да усещаш съприкосновението със смъртта. И да изпитваш дълбоко вътре в себе си тайното облекчение, че часът ти още не е дошъл, че не твоят номер е бил изтегленият. И всички тези усещания се смесват в отровна киселина, която те разяжда отвътре, капка по капка, ден след ден, година след година… дял живот.

В известен смисъл в това усещане няма нищо рационално. От друга страна, то е напълно разбираемо и лесно обяснимо. Или поне това си казах аз. Хората жадуват за увереност. И за контрол над нещата. Прекарваме живота си да копираме едно или друго, в малки игрички, предназначени да съхраняват илюзията за безопасност. Само че така или иначе лошите неща се случват. И когато един ден се случат, това демаскира всичките ни усилия да ги предотвратим като абсолютно неадекватни, като чисто самозаблуждение. Като детинско кръстосване на пръсти в лицето на замахващия убиец.

Поех дълбоко въздух и опитах отново.

— Това са чиста проба глупости и ти много добре го знаеш. Вината не е моя. Не е и твоя, Мик. — Той не ми отговори. — Ние не направихме нищо лошо. Направи го Ронин. — На това брат ми само изсумтя неопределено. Опитах друга тактика: — Ти знаеш, че Арт няма да те обвини. — Мики продължаваше да седи безмълвно и аз продължих нататък: — Мислиш ли, че ако ролите ви бяха разменени, Арт щеше да се държи както ти се държиш сега? Да се обвинява? Да се самосъжалява? Човек като него… как би постъпил?

Мики се наведе към мен и лицето му изплува призрачно бяло в конуса на хвърляната от лампата светлина:

— Не ми казвай що за човек е той. Не ти и не на мен. Аз зная какъв човек е той.

— Да. И дори в онова състояние снощи… — В съзнанието ми изплува образът на Арт, който хъркаше в мрака на тунела, докато лекарят се опитваше да му спаси живота. — Той се опитваше да ни каже нещо…

Брат ми тежко пое дъх и ме погледна сякаш бе едновременно изненадан и разочарован:

— Конър, някакъв луд току-що бе изпразнил цял деветмилиметров пълнител в Арт. Мислиш ли, че е бил достатъчно в съзнание, за да се опитва да ни съобщи нещо важно? — И Мики презрително изсумтя. — Да, издаваше някакви звуци, но това си бяха звуци и нищо повече. Мозъкът на Арт беше в процес на изключване от света и ти го знаеш, защото беше там, Конър. Просто тялото му още не бе разбрало този факт.

Не го вярвах, защото не исках да приема тази възможност. Продължавах неистово да се надявам. Предполагам, и хирурзите — всеки следващ ден означаваше малко по-добър шанс за Арт. Мики и аз останахме още малко заедно, загледани в двора, където вече бе започнала да се спуска нощта. Чувахме възбудените гласове на децата отвън… приглушени звуци от един друг свят. Предполагам, нещо подобно е чувал и Лазар17. Брат ми продължаваше да седи като каменна статуя, безчувствен към зова на живите.

Довърших уискито си и оставих чашата си до неговата. Когато стигнах до вратата, обърнах се и му казах:

— Няма значение, Мик. — Думите ми не събудиха никаква реакция у него. — Наистина няма — отново опитах аз. Виждах през мрежата против комари на вратата как Ди избърсва едно по едно излизащите от басейна деца. Образът беше някак омекотен от филтъра на мрежата и вече почти спусналата се нощ. Непринудената гледка навън ме теглеше, но аз се обърнах още веднъж към мрака в стаята: — Ще го хванем, Мик. Това вече ме засяга лично — тихо добавих, надявайки се на някакъв отговор. Вместо това чух тихото подрънкване на кубчетата лед. Излязох навън, притворих зад себе си вратата с мрежата и си тръгнах.

Прибрах се у дома и седнах сам в апартамента си.

Беше горещо. Прозорците в двата края на коридора в блока бяха отворени и всички наематели се молеха за малко вятър. Седнах на пода в позата, известна като сейза, която използвам за медитация в доджото. И зачаках като останалите.

Майсторите съветват да оставиш съзнателните ти мисли да се изпарят като мехурчета в чаша с шампанско и така да постигнеш онова, което те наричат „не-мислене“ — средство за справяне с предизвикателствата на живота. Мислите ми бушуваха, но не се изпаряваха. Чаках да настъпи спокойствието. Чаках прозрение. Чаках да се материализира някакъв план.

Вместо това дочаках повторение на образите от перона. Тялото на Арт. Аса. Брат ми, пиещ в тъмнината.

Апартаментът е мястото, където спя и пиша. Огледах се в интроспективно изострено състояние на съзнанието. Видях ъгъла, в който сядам пред компютъра. Лавиците с книги и документи над масата, които изглеждаха като тухли в стената. Струваше ми се, че ги бях подбрал по няколко различни съображения.

Изучавах историята. Дали го правех, защото миналото е безопасно? Нещо, което можеш да наблюдаваш от разстояние, без никаква отговорност? Да, разбира се, може да се спори по интерпретацията на един или друг момент. Но никога не се налага да направиш нещо, което би могло да промени изхода.

Добре, какво можех да кажа за Ямашита и неговото изкуство? Беше архаично, отдалечено от реалния живот. Тренирах ден след ден хореографията на една отминала епоха, съживявах забравените ходове на битки, загубени или спечелени преди много време. Бях боец, който никога не бе воювал, последовател на учител, който криеше толкова, колкото и разкриваше.

И сега бях изправен очи в очи с всички неща, които така усърдно се бях опитвал да отбягвам. Въпросите за доверието. За отговорността. За живота и смъртта.

Седях там и се опитвах да медитирам. Но дълбоко в себе си знаех едно нещо, знаех го и нямах никакви съмнения в него: беше ме страх.

От морето полъхна нощен бриз и разклати пердетата на прозорците. Откъм Нероус се разнесе корабна сирена, прозвуча като далечен стон на загубена душа.

Легнах си. Единственото ми прозрение бе онова, което бях споделил с Мики на тръгване: нещата вече ме засягаха лично.