Сенсей

11. Втренчване в небето

Колата ни чакаше спряна в забранена за паркиране зона, недалеч от входа на „Домът на самурая“, със сложена картичка на нюйоркското полицейско управление на таблото. Двамата с Мики скочихме в нея и потеглихме на скорост надолу по улицата.

— Току-що влезе в гаража на паркинга — съобщи Арт, който изскочи иззад ъгъла и се тръшна на седалката до брат ми. Мики бе включил на скорост още преди вратата откъм страната на Арт да се затвори.

— Къде е изходът?

— От другата страна — Арт взе слушалката на радиостанцията и поиска проверка на регистрацията на кола.

— Отдясно или отляво?

— Отляво.

— Слава богу. — Улиците тук бяха еднопосочни и брат ми се страхуваше да не изпуснем Аса, ако трябва да обикаляме цялото каре.

Мики зави напряко в трафика. Разнесе се свистене на гуми — не само чужди, но и на нашите. Маневрата предизвика раздразнено изсвирване на клаксона на минаващо такси и ме хвърли срещу вратата. Арт въртеше настройките на радиото невъзмутимо, сякаш нищо особено не се бе случило. Изглеждаше като залепен за седалката.

— Как се пише името му? — попита ме той.

— Каква кола кара? — прекъсна го Мики.

— Тойота.

— Защо ли попитах — усмихна се брат ми.

В този момент се обади радиото.

— Модел „Камри“ с четири врати — уточни Арт за Мики. Даде му номера на регистрационната табела и двамата се втренчиха в улицата пред нас. Гаражът бе от онези на многото етажи, скрит в стената от сгради по протежение на улицата. Колите изскачаха иззад бариерата като зайци от хралупа и без забавяне се включваха в движението. Улицата пред очите ни беше като разорана от червените светлинки на стопове и габарити. От задната седалка не виждах лицата им, но физически усещах напрежението, с което наблюдаваха изхода на гаража. Когато тойотата най-сетне се показа, напрежението сякаш се изпари и двамата се облегнаха на седалките си.

— Окей — с облекчение каза Мики, — да тръгваме.

Последвахме Аса през нощния трафик на Манхатън.

Мики не спря да ругае под носа си, опитвайки се да се държи близо, но не прекалено, до колата на Аса и да се пази от изпреварващите ни коли. Арт тихо съобщаваше в слушалката маршрута ни през града. Забелязах, че по изключение не се препираха.

Тръгнахме по Ист Сайд.

— Да не живее тук? — погледна ме Арт. Поклатих глава. — Окей — успокои се той. — Сега към моста ли ще поеме или към тунела?

— Моля те, Господи — прошепна Мики, изпреварвайки автобуса пред нас, който като кит заемаше почти цялата лента, — нека да е към моста.

Мостът „Роблинг“15 продължава да е архитектурно чудо, макар и след толкова години. Бил е построен в ера, когато естетика и технология са вървели ръка за ръка. Нощем Бруклинският мост е осветен и минава над мазните черни води на Ист Ривър. На него може да се гледа като на вход за посветения към мистериите на Манхатън или спасителен изход от заплахата на градското чудовище. Трудно е да се каже кое от двете. А и трафикът е двупосочен.

— И какво тогава го води в Бруклин? — размишляваше на глас Мики. — Там ли му е школата?

— Не — отговорих аз.

— И не живее там? — пак поиска да се увери Арт. Нищо друго не ми оставаше, освен отново да поклатя отрицателно глава. — Окей… Няма проблем, имам адреса му — каза ми той.

Брат ми ме погледна гневно:

— Мамка му! — кресна. — Казвах ли ти, Арт, че крият от нас?

— А дали не се е отправил към Малкото Токио — предположих. В Куинс имаше разрастващо се общество на корейци и японци.

— Доста заобиколен път да стигнеш там — възрази Мики с кисела физиономия.

Той се приближи малко повече до тойотата, пробивайки си път през плътния трафик. Излизането от моста беше малко рисковано, а той не искаше да изгуби Аса. С приближаването на Бруклин трафикът още се сгъсти, понеже шофьорите се престрояваха да продължат или на север към магистралата за Лонг Айлънд, или на юг към Гауънъс. Настилката бе неравна, с дупки и кърпеж, от които колата подскачаше. Мики се крепеше в средната лента и често проверяваше с поглеждане назад дали ще може внезапно да завие надясно, ако му се наложи. Изходната рампа на моста наближаваше.

— Е, Арт, какво ще кажеш? — прошепна брат ми.

— Мисля, че ако отива към Куинс, ще поеме по моста към Петдесет и девета улица. Не вярвам да си отива у дома. Според мен има среща.

— И аз така мисля — съгласи се брат ми.

— Защо? — поинтересувах се. Точно преглъщах и когато я произнесох, думата прозвуча странно задавено.

Мики тежко въздъхна. После видях, че свива рамене.

— Помисли сам. Ако искаш да се опиташ да го хванеш, къде би търсил, Конър?

— Предполагам бих устроил засада в някое доджо.

— Правилно — не пропусна да се намеси Арт. — И защо така?

— Защото… ами предполагам, защото другите убийства са станали в доджо. Или на подобни места.

— Точно така — Мики рязко завъртя волана и последва Аса към магистралата Гауънъс. Минахме покрай смълчана редица складове и обновени административни сгради, струпани в края на моста, и продължихме за известно време успоредно на брега. В реката плаваше кораб на военноморските сили — сива грамада, сливаща се със сивата градска нощ. След това подминахме площад, където колите отбиваха, за да се престроят за влизане в Бруклинския тунел за Манхатън, накрая се изнесохме на самата магистрала, която пронизваше района на Ред Хук в посока на Бей Ридж. — И кое е нещото, което обрича на провал всички убийци, Арт? — продължи Мики, сякаш изобщо не бяхме мълчали близо десетина минути.

— Повторението. Схемата. Предсказуемостта — отговори без замисляне партньорът му.

— Да видим сега как стоят нещата, друже — обърна се към мен Мики: — Приятелят на твоя учител изскача от приема, сякаш фракът му се е подпалил. Оставено му е тайно съобщение. И той отива в неизвестна засега посока. Не у дома си. Обзалагам се, че става нещо необичайно.

— Може — съгласих се неохотно. Все още не можех да дойда на себе си след вихрушката от събития, последвали нашата демонстрация. Имах усещането, че е била преди месец.

Магистралата е най-обикновено ярко осветено бетонно корито, минаващо над нивото на околния терен. От време на време виждахме горните етажи на редиците тухлени сгради, струпани на групи в сянката на магистралата. В морето от катранени покриви се издигаха кулите на църкви — Бруклин е предградие на църквите. Билбордове рекламираха услугите на автокъщи. Небето пред нас изглеждаше тъмно, но заради осветлението на магистралата не се виждаха никакви звезди. Скоро трасето щеше да извие наляво към моста при Статън Айлънд. Тук трафикът се разреждаше и всеки държеше своята лента. Напрежението поспадна и у двамата се появи желание да говорят.

— Ронин със сигурност се досеща, че е издирван — обади се Арт.

— Нашето основно предположение е, че преследва цел, която ни е неизвестна. Значи може да е маниакално луд — отбеляза Мики.

— Но в никакъв случай не е глупав — напомни Арт.

— Както и да е, след целия шум по вестниците сега той трябва да намери друго място, където да се справи с поредната си жертва. Като се замисля, започва да ми се струва, че тази церемония в „Домът на самурая“ за него е била чудесна възможност да ни хвърли прах в очите.

— Разбира се — мъдро кимна Арт. — Докато висим там с вързани ръце, той урежда нещата на другото място.

— Но трябва все пак по някакъв начин да примами жертвата си на другото място. Интересно как го прави? — тази мисъл не бе преставала да вълнува брат ми.

— Магията трябва да е доста силна — предположи Арт. — Вече я е използвал върху другите двама.

Изсумтях утвърдително. Започвах да се питам дали все пак брат ми не се бе оказал прав в съмненията си, че сенсеите знаят нещо, което не са ни казали. Още по-неприятна ми бе мисълта, че моят сенсей може би криеше нещо. Но в този момент голямата ми грижа бе някак да се отърва от церемониалното облекло, което още носех. Щях да се преобличам след изпълнението. Но не бях очаквал, че ще ми се наложи да го правя в кола.

Честно казано, не е лесна работа да съблечеш хакама. Нито път другите дрехи. Накрая се отказах и просто обух обувките си, които бяха на дъното на сака. Зори щяха да са безполезни, ако се наложеше да ходим пеша.

Когато вдигнах поглед, тойотата бе поела по изхода за Четвърто авеню и ние я следвахме.

— Ей, човече — прошепна на себе си Мики, — къде отиваш?

Отиваше на юг. Но още не можехме да се досетим къде. След няколко минути по Четвърто авеню Аса зави наляво. Това ни изведе покрай паркова ивица, служеща като буфер между кварталите Сънсет Парк и Бей Ридж. Кората на дърветата покрай оградата бе нашарена като камуфлажна униформа. Детската площадка бе заградена с висока мрежа и заключена с железни резета и катинари. Ниската къщичка на парковата администрация се мъдреше в центъра на тревната ивица. Светлините на минаващи коли осветяваха за кратко графитите по стените й.

Нов ляв завой и поехме на север по Шесто авеню. Минахме под магистралата и стоповете на тойотата светнаха за кратко, когато Аса зави в Шейсет и втора улица.

На това място в Бруклин метрото излиза изпод земята за глътка въздух. Тук се събират линии „R“ и „N“, които тръгват от Манхатън. „R“ продължава на юг към върха на Бруклин, който е увенчан с Форт Хамилтън. При Петдесет и девета улица линия „N“ завива на изток, излиза от тунела в канал, който бавно се издига, така че в един момент метрото става надземна железница и продължава по този начин до Кони Айлънд. Районът, където влаковете излизат от тунела, е предпочитан от китайците и тук вече има разрастваща се китайска общност. Новите емигранти получават много прости указания как да намерят първата спирка на „N“ след изпълзяване от мрака: слизайте при синьото небе. За местните китайци спирката при Осмо авеню на линия „N“ е известна като станция „Синьо небе“.

Аса бавно караше по Шейсет и втора улица, която е еднопосочна и отива на изток, успоредно на канала, в който се движат влаковете на „N“. Улицата е осеяна с малки фабрики и складови помещения със затворени капаци, облени от странната светлина на натриевите лампи. Тук-там се виждаха тесни гаражи — някогашни конюшни от времето на 20-те години, преустроени за коли. Кварталът свършваше пред нас на пряката със Седмо авеню.

Релсите на метрото тук са прокарани още в началото на миналия век. От време на време градската управа се решава да поосвежи входовете на метростанциите и будките около тях, но ако слезеш в коя да е нюйоркска станция и тръгнеш по перона в едната от двете посоки, неизменно ще стигнеш до трегерите и извитите като дъга опори, надупчени с нитове, на които цяло едно поколение нюйоркчани се бе подпирало, чакащо нетърпеливо задаващите се светлини на пристигащия влак. Старите конюшни тук напомняха за времената, когато по тези улици на Бруклин бяха минавали коне, влачещи блокове с лед.

— Какво става тук, Конър? — не бяхме много далеч от мястото, където живеех, и Мики разчиташе да му дам някаква информация.

— Наближаваме Седмо авеню — обясних аз. — Тук улицата се задънва. Няма нищо особено. Няколко магазина зад ъгъла. Към Осмо авеню е по-оживено.

Докато говорех, Аса спря и ние също отбихме на безопасно разстояние зад него. Мики изгаси фаровете и се загледахме.

Габаритите на тойотата угаснаха. Аса слезе от колата. Бързо се огледа, спирайки поглед на местата в сянка. Очите му бяха като тъмни прорези в жълтата светлина на уличните лампи. Несъзнателно се свих на задната седалка. При всеки друг това би изглеждало глупаво. Но аз познавах този човек и отлично знаех на какво е способен. Имах усещането, че долавя присъствието ни. Изглежда това не го притесняваше. Той отвори капака на багажника, извади нещо дълго и тясно от там и се отправи към пряката.

— Какво е това? — посочи с ръка Мики.

— Калъфът с меча — прошепнах аз.

— Окей — изведнъж се възбуди Мики. — Значи се готви онова, което очаквахме. Какво има там? — попита той, когато Аса зави на ъгъла.

— Нищо — отговорих му, — надлезът е затворен заради ремонт.

— Хайде, дами — настоя Арт, — да не губим повече време. Там има нещо.

— Няма нищо — настоях. И изведнъж ми светна. — Почакайте! — Наведох се напред, за да се взра през предното стъкло в мрака. — Там е старият вход за метростанцията на Осмо авеню.

— В употреба? — Мики вече бе подкарал колата натам.

— Не. Затворен е.

Двамата с Арт се спогледаха.

— Идеално — промърмори Арт. Бръкна под сакото и провери пистолета си. Мики му подаде ръчна радиостанция и Арт я плесна за проверка. — Значи по-нататък има изход към Осмо, нали? — поиска да се увери той.

— На следващата пряка. — Нещата започваха да се ускоряват и разговорът, движенията ни и всичко останало ставаха някак напрегнати.

— Окей — каза Арт, правейки три неща едновременно: провери си оръжието, прибра радиостанцията, разкопча предпазния колан. Мозъкът му изглежда работеше с бясна скорост. — Влизам там. Вие блокирайте другия изход, става ли? — и той въпросително погледна Мики.

Мики кимна в съгласие и ние поехме напред към ъгъла, зад който бе завил Аса. Арт се изстреля през вратата. От Аса нямаше и следа. На източната страна на Седмо авеню се виждаше тъмният затворен вход за метрото. Опушена от времето стара табела неясно намекваше за съществуването на станцията. На входа бе монтирана една от използваните на времето въртележки за пропускане на потниците един по един. Представляваше двуметрова цилиндрична клетка. Въртеше се, но трудно. В тъмнината приличаше на средновековна машина за изтезания. Виждаше се, че до неотдавна е била заключена с верига. Арт светна с фенерчето навътре. Държеше го като тояга — късият край с лампичката стърчеше от долната страна на юмрука му. Веригата висеше и леко се полюшваше. Лъчът на фенерчето спря върху мястото, където бе разкъсана. Арт ни погледна за последен път, кимна и последва Аса в тъмнината, която водеше надолу към канала.

— Ей, Арт — извика Мики в нощта, — и първо стреляй, ясно ли е?

Мики изви волана наляво, за да излезем на Шейсет и първа и от там да стигнем до другия изход, но така и не го направихме. И досега помня онова, което последва.

Първо по радиостанцията се разнесе гласът на Арт.

— Мик — изсъска той приглушено. След това по-високо и много настойчиво: — МИИИК!

Брат ми наби спирачки и изскочи, без да се замисля, оставяйки вратата отворена. Прозорецът откъм моята страна беше затворен, но чух съвсем ясно пистолетния изстрел, разнесъл се откъм стълбището. Той раздра тишината и главата ми автоматично се завъртя в нужната посока.

Брат ми заобиколи предницата на колата и тичешком се отправи към въртележката. Междувременно бе успял да извади пистолета си и радиостанцията:

— Арт? Арт?… — извика той в нея. Сякаш установяването на контакт щеше да оправи нещата. Но бъркаше.

Останах седнал за момент, наблюдавайки развоя на събитията. Нещата ставаха с объркваща скорост. Отворих на свой ред вратата на колата от моята страна, но не бях сигурен какво трябва да правя. Двигателят още работеше и ключовете блестяха в полумрака, поклащайки се от вибрацията. Радиото в арматурното табло неясно хъркаше. Слязох от колата и се отправих към брат ми. Той влезе на бегом във входа и аз чух откъм тунела да се разнасят някакви приглушени удари.

Нещата не вървяха на добре. Но това беше само началото.

Входът с въртележката бе тъмен. Бутнах я, за да мина, а металът изскърца и поддаде с труд. В късия коридор миришеше на влажен бетон и урина. Завих към стълбището, което водеше до стария перон.

На стотина метра вляво от мен, в посока Осмо авеню перонът бе ярко осветен. Но тук, където бях аз, цареше полумрак. Тръгнах надолу по стълбите колкото можех по-бързо. Японският костюм ми пречеше. Стъпалата бяха плъзгави от окапали листа, стари вестници и онази слуз, която не знам защо и как избива от подовете на всички метростанции.

Не зная какво очаквах. Може би някакво движение. Някакво действие. Но тук долу нищо не помръдваше и това ме безпокоеше. Отнякъде се процеждаше светлина, колкото да попречи на нощното ми зрение, но все пак успях да различа неясни форми в основата на стълбището.

Във въздуха се стелеше дим от барут. Усещах и миризма на влага. Усещах и още нещо, но не можех да определя какво. Някъде в далечината чувах шума от движението по улицата, защото в Бруклин животът никога не спира. Високо над нас по магистралата профучаваха коли. И тогава долових слабото ззззн, донасяно от релсите на метрото — сигурен знак, че приближаваше влак. Но имаше още нещо, имаше някакъв друг шум, който не можех да идентифицирам.

Приближих още малко, за да намаля влиянието на фоновия шум, и сега вече съвсем ясно различих тихи, мокри хрипове, идващи откъм площадката под мен.

На двеста и петдесет метра от нас, на станцията при Осмо авеню спря влак в посока Манхатън. Светлината на фаровете му освети сцената пред мен. Аса се бе сгушил в ъгъла и стискаше дръжката на меча си като талисман. Лицето му бе гневно и застинало в маската на непредаваема емоция. Опита се да каже нещо, докато се смъквах по последните стъпала, но шумът на приближаващия се влак заглуши думите му.

Светлината се засили. Засили се и грохотът. Слязох от последното стъпало. Влакът профуча покрай нас като експлозия от светлина, скорост и шум. И тогава разбрах какво долавяше носът ми.

На примигващата светлина от стрелкащите се покрай нас прозорци на вагоните видях, че Мики е коленичил в локва кръв по перона. Държеше в ръцете си Арт. Беше тъмно, но успях да различа отсечената му китка, през която на пулсации бликаше кръв. Ризата му бе потъмняла и подгизнала от раната на гърдите му. Изпадаше в шок и полагаше всички сили трескаво да зърне още веднъж нощното небе като последен спомен от този свят. Лицето му бе изкривено от усилие в отговор на някаква вътрешна нужда, за която не можехме да се досетим. Арт се мъчеше да вкара малко въздух в гърдите си и устните му се кривяха в опит да се преборят.

Грохотът на влака започна да затихва и най-сетне чух Мики да ми крещи:

— Пристисни я, по дяволите! — сочейки ми с брадичка отсечената ръка. После извика в радиото: — Ранен полицай! Ранен полицай! — Докато влакът се отдалечаваше, зърнах лицето му: той изглеждаше обезумял, хванат в клопката на гнева, объркването и отчаянието.

От Ронин нямаше и следа. Някъде в далечината захълца сирена — слаб лъч на надежда.

Коленичих от другата страна на тялото на Арт и стиснах силно чукана в ръката си.

— Дръж се, приятел! — говореше му Мики. — Още малко… — Люлееше го напред-назад, прегърнал главата му с една ръка, а с другата манипулираше с радиостанцията. Настойчивостта в гласа му просто бе осезаема и бе като връзка между изплъзващия се живот на Арт и нас, светлина в тъмната мокра долина, в която се намирахме. Молба срещу силите на нощта.

Сирените се приближаваха. Чух викове. После се разнесоха стъпки на хора, тичащи към нас откъм осветения перон.

В този миг Арт се сгърчи: гръбнакът му се изви като лък и той издаде задавен звук. Мик хвърли радиото и го стисна с всичка сила. Лицето на Арт се отпусна, сякаш бе получил мъничкото увереност, от която бе имал нужда. Не знам дали съзнаваше, че сме до него. Усетих нещо съкровено да ме напуска, сякаш изтръгнато от вътрешностите ми. Огледах се отново в полумрака, търсейки помощ. Защо се бавеха толкова? Обърнах се към брат ми… и видях сълзите в очите му — блестяха като последните лъчи на угасваща звезда.