Сенсей

6. Пределно ясен случай

Прогресът е унищожил всичко. Когато Мики и Арт ме поканиха в общата стая на детективите, аз тръгнах за там с образа от долнопробните полицейски филми в главата си: голяма тъмна и опушена стая, натъпкана до пръсване с разхвърляни бюра, стелещ се тютюнев дим и миризмата на старо кафе и вкиснала пот.

Всъщност Мики и Арт разполагаха с две съседни клетки в ярко осветено грамадно помещение, превърнато в лабиринт благодарение на подвижните прегради, разделящи го на отделни зони. Телефоните не звъняха, а чуруликаха. Осеяно бе с факс машини и недвусмислени табели „Пушенето забранено“. Въпреки разочарованието ми, имаше все пак няколко успокоителни връзки с миналото. Навсякъде се виждаха чаши за кафе: анонимни от стиропор, други — с много популярния гръцки мотив в синьо, съвсем съвременни от пресован картон, украсени с различни имена на търговски марки, най-сетне видях дори няколко керамични от вида, който хората получават на симпозиуми и семинари или като подаръци от приятели, които не са имали идея какво друго биха могли да подарят.

Цялата илюзия за ред и чистота отиде по дяволите, когато ме придружиха до клетката на Мики. Кашони, натъпкани със стари папки и оръфани документи, бяха заврени под бюрото му. Малки листчета хартия бяха затиснати от бележници, полупразни чаши за кафе и всичко останало, което можеше да се използва за целта. Арт говореше в този момент по телефона, което не му попречи да стане и надникне над разделящата стена, без да спира да повтаря „аха… аха…“ в слушалката и да си води бележки. В един момент химикалката му свърши. Той направи гримаса и щракна с пръсти на Мики, запращайки ядно своята в кошчето за боклук. Мики отвори натъпкано с хартия чекмедже, разрови из купчинката химикалки с несъотвестващи им капачки и хвърли над стената една на Арт.

— Извинете — казах, докато се приближавах, — това ли е Бейкър Стрийт 221 В8?

Арт седна, избута стола си максимално далеч от бюрото и го завъртя, за да ме изгледа. Мики забърса с ръка документите от стола за гости в клетката му и ми направи знак да седна. Арт остави слушалката на вилката.

Погледнах го очаквателно.

— Не… — завъртя той глава, — нищо. Беше друг случай.

Той запрелиства страничките на бележника си. Арт имаше силни, покрити с лунички ръце, а пръстите му правеха бележника да изглежда микроскопичен.

— Окей — каза накрая, — хазайката на Конър потвърждава заявлението му, че е бил у дома си в нощта на убийството. Чула го е да се прибира, след което в течение на цялата нощ е чувала различни звуци от неговия апартамент. Което донякъде потвърждава думите му.

— Шумове? — повдигна вежди Мики. — Да не си влизал и излизал, брат ми?

— Не се възбуждай, Мик, това е дом за две семейства. Просто живея на горния етаж и подът скърца.

— Е, добре. Едно нещо по-малко, за което да мислим.

— Което е добре — обади се Арт, — понеже има маса други неща, които ни чакат да се оправим с тях.

— Например? — поинтересувах се. — Разполагате ли вече с нещо конкретно?

Те извъртяха едновременно столовете си, за да се обърнат с лице към мен. Това ме поставяше в донякъде неизгодно положение, понеже моят стол нямаше колелца. После се спогледаха.

— В Хралупата — изрекоха двамата пак едновременно, сякаш се бяха наговорили.

Последвах ги навън и в заседателната зала, убеден, че наистина прекарват заедно прекалено дълго.

Бяха изминали само няколко дни от убийството на Райли, но дори за това кратко време натрупаните във връзка с разследването документи образуваха цяла камара. Арт и Мики донесоха в залата няколко кашона с пликове, папки, касети и други неща. Самата зала бе оборудвана по последната дума на техниката, бе съоръжена с всичко необходимо за нуждите на полицейското следствие: проектор, телевизор с вграден видеокасетофон, голяма овална маса. Те стовариха багажа в единия й край и започнаха да подреждат нещата в кашоните, ровейки едновременно и сумтейки като маймуни, натъкнали се на корени.

Седнах, загледан в работата им и търпеливо изчаках да се приготвят. Накрая Мики вкара във видеото касета. Разнесе се говор и някакъв непознат за мен полицай започна да описва огледа на местопрестъплението. Лентата вървеше с едновременен запис на дата и време, което не му попречи да кара наред по процедурата, описвайки местоположението, часа и деня, както и факта, че разследващи детективи са Арт и Мики.

Камерата внимателно се завъртя на триста и шейсет градуса, показвайки залата от всички възможни ъгли, спирайки вниманието ни върху входовете, прозорците (нямаше такива), пултовете на алармата, ключовете за осветление и изобщо давайки пълна представа на зрителя. След това се фокусира върху пода, където лежеше Райли.

Камерата даде общ кадър на тялото. Самото тяло изглеждаше някак невзрачно. Имаше формата и размерите, съответстващи на човешко същество, но лежеше някак там на пода като… купчина и не оставяше онова впечатление, което човек има, когато гледа почиващо човешко тяло. Лявото му рамо изглеждаше някак увиснало, а един поглед върху лицето бе достатъчен, за да се разбере, че Райли бе получил тежък удар по главата. Тялото му затискаше нещо подобно на дъбов меч.

Мики разпръсна по масата няколко снимки на Райли, направени от различни ъгли.

— Окей — каза накрая той. — Край на кинопрожекцията. Митчел Райли, възраст четиридесет и две. Служител на непълен работен ден в „Домът на самурая“. Едновременно с това собственик на школа за бойни изкуства в Куинс. Дребни закононарушения като непълнолетен и нищо съществено през последните двайсетина години.

— Опазен за праведен живот благодарение на бойните изкуства — не се сдържах и вметнах аз.

Арт презрително изсумтя:

— Опазен за масата на патоанатома.

— Няма значение — намеси се Мики. — В живота му няма нищо, което да ни дава основания да мислим, че е бил нещо повече от човек, случайно оказал се в галерията на пътя на когото не трябва.

— Между другото, сложихме край на онази история с докосването на смъртта — поясни Арт. — След като притиснахме Боби, той ни разказа всичко. Както и да е… освен това — допълни — казахме му, че си извън всяко подозрение.

— И как реагира той на това? — полюбопитствах.

— Изглеждаше като човек, който има по-други грижи — бе коментарът на Мики. — Каза все пак, че никога не бил допускал, че това може да си ти, защото от срещата ви бил останал с впечатление, че си окей.

— Да — не се сдържах аз, — толкова окей, че при първа възможност ме посочи с пръст.

— Това е нещо обичайно — махна с ръка Арт и подхвана нишката на прекъснатото изложение: — Времето на настъпване на смъртта се предполага, че е между два и половина и шест и половина заранта.

— Това позволява ли да се направят някакви изводи?

Мики изкриви лице:

— Рядко се случва интервалът да бъде стеснен под четири часа. Намерили са го към седем и половина, което не ни казва повече, отколкото вече знаем.

— Знаем ли какво е причинило самата смърт? — опитвах се да разсъждавам и говоря безстрастно, но погледът ми непрекъснато се местеше между стопкадъра на видеото и снимките на масата.

— Фини парчета целулоза по ризата и скалпа му подсказват, че оръжието е било някакво дърво, но засега не може да се определи категорично.

— Нека попитам нещо — продължих да разпитвам аз. — Райли е пострадал от поредица фрактури. Ключицата? — Те кимнаха. — За главата няма да питам — там е очевидно. Някакви поражения по дясната китка или предмишница?

Мики направи справка в доклада на съдебния лекар.

— Не са отбелязани подобни счупвания. Но има следи от удари в тези места.

Нещата започваха да се връзват. Станах и изключих телевизора, за да не се разсейвам.

— Окей — продължих, като се върнах на стола си, — значи Мич Райли е бил в „Домът на самурая“, охранявайки експонатите в изложбата на Боби Кей. Знае ли се кога точно е влязъл в сградата?

— Вратите се заключват около единайсет. Охраната във фоайето е записала в дневника, че чистачите са напуснали в десет, когато е дошъл и самият Райли. Той е активирал алармената система на изложбената зала и е останал да спи там през нощта. До пет и половина сутринта не е регистрирано присъствие от външната охрана.

— Смяната на уредниците застъпва в седем — уточни Арт.

— Секретарката се появява в седем и половина. Хвърлила един поглед между другото в галерията и… край на идилията.

— Изпищяла толкова силно, че охранителите разплискали кафето си — каза Мики. — Били много разстроени.

— Та как, значи, е влязъл при това положение убиецът? — попитах, защото не ми беше ясно.

— Това е очевидно — изсумтя Мики.

— Аха — потвърди Арт. — Райли го е пуснал вътре.

Райли си лежеше на снимката с безжизнен поглед в застиналите си очи и с видими наранявания по главата, и с нищо не ми подсказваше защо бе пуснал убиеца си да влезе.

— За нас е важно дали би могъл да ни подскажеш какво точно се е случило по-нататък — подхвърли Мики.

Кимнах:

— Онова заклещено под тялото му нещо… виждате ли го?

— Естествено — и Арт извади друга снимка от плика.

Първото ми впечатление се оказваше вярно: беше бокен.

— Оръдието на убийството? — попитах.

— Не-е… Сигурни сме, че това е по-скоро оръжието на самия Райли.

— Кое ви кара да бъдете сигурни?

— Изрязал е инициалите си в края на дръжката.

— От друга страна — контрира Арт, — инициалите могат да означават и „Майстор Робин“.

— „Мистър Робъртс“ — поде играта Мики.

Пресякох ги, преди да са се увлекли:

— Някой от учениците му вероятно ще може да потвърди дали е негова собственост.

Думите ми угасиха състезателния им дух и те се обърнаха към мен. После Арт разтърси глава и продължи:

— Това тук са парченцата дърво в раните. Засега не можем да определим вида му.

— Дървото на оръдието на убийството може да бъде най-различно — обясних аз. — Често е дъб. Подскажете на момчетата в лабораторията да проверят за хикория9. Дървесината му е подходяща за изработването на бокен. Но ако наистина имат желание да се занимават с екзотика, нека проверят за локуат10.

Арт погледна Мики и беззвучно произнесе: „Локуат?“ Мики само сви рамене.

— Раните изглеждат съвместими с типа поражения, които могат да се получат, когато двама души водят двубой с дървени мечове — обясних аз.

— Как се сети за счупването на ключицата? — попита ме Арт.

— Увисването на рамото е лесно забележимо — отговорих, разпръснах снимките и посочих с пръст: — Това е лесна за счупване кост, ако бъде ударена в правилното място. При кен-джуцу — изкуството за бой с мечове — има типичен удар, чийто замисъл е именно такъв. Нарича се кеса-гири. Означава разсичане на шалче.

— Това не би ли трябвало да се отнася до разсичане на гърлото? — Арт прелистваше доклада на съдебния лекар и търсеше подробности, които можеха да подкрепят или опровергаят моята интерпретация.

Поклатих глава:

— Будистките монаси носят голям шал, минаващ от лявото рамо диагонално по тялото. Ударът би трябвало да следва тази линия.

— Страхотно.

— Ами, да. Това е основна техника и ако я изпълниш с острие, можеш да разсечеш някого на две. Нанесен с дървен меч, ударът вероятно ще счупи ключицата. Сега… ако Райли е бил ударен зле и в дясната китка — отбелязах аз и погледнах Арт, за да се уверя, че ме слуша внимателно, което той потвърди с кимване, — тогава той би изпитал затруднения да борави с меча. Необходими са две ръце, за да се държи стабилно. Със счупена ключица Райли би се оказал в много тежко положение. Истински меч може да се върти и с една ръка, но при бокен това е неефективно.

— Та, какво искаш да ни кажеш с това? — попита Мики.

— Предполагам, че нашият човек е имал двубой с някого и е използвал дървен меч. Убиецът може да е използвал меч, тояга или кое да е от многото сходни на тях оръжия, но както изглежда, това е бил човек с добра техника.

— Двубой? — недоверчиво ме изгледа Арт.

В този момент Мики загря. Той посочи Арт и щракна с пръсти.

— Точно така, точно така. Боби Кей не беше далеч от истината. Райли е бил изработен и е пуснал убиеца, за да си премерят силите. Защо иначе ще идва на дежурство с меч?

— Може би — съгласи се неохотно Арт и ме погледна: — Този Райли изобщо беше ли в курса на нещата? — Потвърдих с кимване. — Окей… значи не е бил девственица. — После се замисли и добави тихо, сякаш говореше на себе си: — Значи е знаел за какво става дума. Известно му е било основното правило при оръжията.

— И кое е то? — не се стърпях аз.

— Обратно на онази азиатска дивотия, която ви втълпяват, че „по-малко значи повече“ — обясни Мики, — при оръжията „повече значи повече“.

— Или — уточни Арт — казано малко по-елегантно: „Не вземай нож на дуел с револвери.“ Така че ако Райли е взел със себе си тояга…

— Нарича се бокен — поправих го.

— Добре де, няма значение — сряза ме Мики.

— … значи го е направил с цел. Райли е знаел, че някой ще дойде, и е знаел, че ще има нужда от меча.

— Само че си е намерил майстора — продължи мисълта Мики. — Бум тук, фрас там и останалото е история.

— Само че какъв е мотивът? — недоумяваше Арт.

— Мамка му, бих се радвал, ако ставаше дума за кражба — въздъхна Мики.

— Да — съгласи се Арт, — но ако става дума за взлом, при който се е наложило да се очисти единственият свидетел, цялата история с мечовете нещо издиша, нали така?

— Според мен се съгласихме, че не може да става дума за кражба — обадих се и това привлече погледите на Арт и Мики върху мен.

— Работата е там, Конър — обясни Арт, — че в реалния живот мотивите обикновено са миш-маш от разни неща.

Свих рамене и продължих:

— Може би убиецът се, е интересувал от самия двубой. Така че изобщо не може да се говори за взлом, който се е развил не по плана. Може би убиецът е получил точно онова, за което е отишъл.

Идеята им се видя трудносмилаема. След минута мълчание Арт погледна Мики:

— Бърк, твоите роднини са големи образи.

— Виж — напомних му аз, — онзи, който го е направил, е отлично трениран. А от онова, което съм чувал за него, Райли е бил доста добър.

Мики извъртя поглед към снимките:

— Май не чак толкова добър, колкото си е мислил.

— Никой не е толкова добър, колкото си мисли, че е — заключи Арт.

Арт, естествено, не се бе срещал с Ямашита, така че оставих коментара му да мине.

— Освен това, ако някой е използвал Райли, за да се вмъкне в „Домът на самурая“ с идеята да направи обир, а в плана е влизало да го убие, тогава нямаше ли да вземе със себе си нещо, по-смъртоносно? — изтъкнах аз.

— Ами то май точно така е постъпил — отбеляза Арт и хвърли многозначителен поглед на снимките. Имаше право, защото така или иначе Райли беше мъртъв.

Върнах се на идеята си за убийството.

— Искам да кажа, че този човек щеше да донесе със себе си истинско оръжие, Арт, а не дървено копие на средновековна антика от шестнайсети век от другия край на света. Защото с тези неща да убиеш някого се свежда до това да го смажеш от бой. Вижте го как лежи. — И двамата се вторачиха в снимките. — Райли беше добър боец. Ако можехте да избирате, щяхте ли да се изправите три рунда срещу него?

Мики поклати глава:

— Не бих си го помислил и в най-безумния си ден. Не дори във върха на силите си.

Арт се засмя:

— Че ти имал ли си някога такъв?

— По-сериозно, момчета.

— Не… прав си. — Арт присви очи, облегна се на стола си и помисли, преди да продължи: — Типичният начин на действие би бил да се проникне посред нощ, да се вземе онова, за което е дошъл, после да посочи в ъгъла и невинно да попита: „Ей, Райли, какво е онова там?“ Райли се обръща да види и бам!… Деветмилиметров куршум в тила. Фасулска работа.

— Малко е жестоко по отношение на този мокет — отбеляза Мики.

Двамата се спогледаха, явно осъзнавайки редицата нови възможности.

— Ако основният мотив е била кражбата, каква би била в такъв случай… методологията? — бях зърнал нездравия блясък в очите на брат ми и исках да изпреваря поредното им заиграване.

— Влизаш и излизаш — отговори Мики.

Арт не пропусна да се намеси:

— Но тук извършителят избира момент от времето, когато някой присъства. И тази история с… двубоя — погледна ме.

— В съдебномедицинския доклад се казва, че него просто са го пребили. Колко според теб е продължило това?

— Трудно е да се каже — замислих се. — Теоретично би могло да свърши доста бързо. Зависи от степента на уменията им.

— Бил ли е Райли много силен в бойните изкуства? — настояваше той.

— Беше доста добър — признах аз.

— По ръцете и гърдите има много синини. Изглежда като че ли жертвата енергично се е съпротивлявала — подчерта Арт. — Значи едва ли е паднал бързо. — Той поспря и се загледа в една от снимките. — Разполагаме и с доклад от психиатър. — Погледна ме и побърза да отговори на незададения ми въпрос: — Имаме на разположение голяма група съдебни психиатри. При убийства като това ги използваме за изграждане на профил.

— Някаква практическа полза? — скептично се осведомих аз.

Арт примижа и погледна към стената, но имах впечатлението, че фокусираше погледа си върху нещо в далечината.

— Зависи от случая — неопределено отговори той.

Мики не издържа:

— Мога да ти кажа, че са истински досадници.

Арт просто прочете на глас извадки от доклада в ръцете си:

— „В конкретния случай — заключава докторът — става дума за извършено по сложен начин убийство. Отнело е известно време. Било е внимателно обмислено и безукорно изпълнено: сложната методология, привидното отсъствие на мотив, почти ритуалната обстановка. И макар самоличността на убиеца да не може да бъде установена…“

— Е, това вече ще направи сензация във вестниците — ехидно подметна Мики.

Но Арт невъзмутимо продължаваше:

— „… профилът подсказва мъж, на възраст между двайсет и една и четиридесет.“ — Той отново ме погледна: — Такъв е профилът на повечето убийци, Конър. Дотук поне тези момчета не ме впечатляват с нищо. — Той сканира с поглед следващия лист. — Охо, тук има още: „Убиецът е интелигентен, вероятно високоинтелигентен…“

— За разлика от написалия този доклад — насмешливо каза брат ми.

— „… не се откроява в тълпата. Тих, вежлив… може би дори непринуден.“

Погледнах първо единия, след това другия, за да видя реакцията им, но те изглеждаха сякаш бяха чели това много пъти.

— Аха! — отново възкликна Арт. — Ето тук… „Някъде в миналото на този човек… може би в неговото детство… поведенчески реакции от този тип се генерират в отговор на събития в живота… систематично насилие под някаква форма… често сексуално.“

— Боже Господи, добре, че са го включили. Вече започвах да се безпокоя — обади се отново Мики.

— Има и още, Мик. Нека да видя… „Дълбоко стаяваното чувство на несигурност… създава патологична нужда да се упражни контрол. Колкото по-силно е желанието, толкова по-енергична е реакцията.“ — Той пак вдигна поглед: — Тези шегаджии като чуят за сериен убиец, и получават истински оргазъм — обясни Арт.

— Започвам да си създавам същото впечатление — съгласих се аз.

— В което няма нищо лошо или осъдително — прекъсна ме Мики. — Но при всяко мое посещение в моргата ме заобикалят психолози, които не се уморяват да развиват старата теория за убиец, който си е цапал гащите като малък. Само че знаеш ли какво? В повечето случаи онзи, дето е вкарал трупа в ковчега, е приятел на семейството… или пиян, или изнервен. Повечето убийци, Конър, нямат нищо общо с Анибал Лектър11. Те са хора, взели погрешно решение, позволили някой да се погаври с тях по-често, отколкото е здравословно, или просто реагирали на нещо прекалено енергично.

— И все пак трябва да признаеш, че дуелът си е дяволска работа, Мик — напомни му Арт.

— Може и да е така. Само че като са приключили, резултатът е нов труп в чувала.

Това резюмираше ситуацията с минимум думи.

Вратата се отвори и някакъв детектив предпазливо надникна през нея.

— О… Ето къде сте били. Арт, търсят те по телефона от другия бряг…

— Ааа, откога го чакам.

— … някакъв от отдел „Убийства“ на име Шедел. Познаваш ли го? — Арт завъртя отрицателно глава. — Е, той каза, че си щял да искаш да говориш с него.

— Не можеш ли да прехвърлиш разговора тук?

Предложението засегна детектива.

— Ти да не мислиш, че нямам друга работа, освен да ви търся из цялото управление? — изръмжа сърдито той и вратата се затвори.

— Благодаря ти, Креймър — извика Арт.

След малко супермодерният телефон измърка, някакъв индикатор замига и Арт вдигна слушалката.

Така научихме за убийството на Икаги.

Детектив Шедел от полицейското управление на Лос Анджелис ни изнесе рецитал, безстрастен и клинично прецизен, по начина, по който само полицаите го могат. Мики го беше включил на говорител и гласът му звучеше като на скучаещ охранител, който се чуди как да си разнообрази смяната в някакъв забутан склад на края на света.

— Педерсон? Получих твоето запитване — започна той. Мики понечи да каже нещо, но Арт мълчаливо завъртя глава и го спря. — Ти се интересуваше дали в нашите досиета няма нещо…

— … свързано с бойните изкуства — довърши Арт.

— Мой човек — избумтя гласът от пещерата, — ние тук сме в Ел Ей. При нас разни ненормалници, облечени в костюми на нинджи, буквално валят от дърветата.

— Е, Западният бряг е друг свят — съгласи се Арт.

— Кой знае — отговори Шедел. — Споменал си, че те интересуват случаи, при които на местопрестъплението има оставено послание под формата на калиграфия.

Мики се поизправи във високотехнологичния си стол.

— И какво открихте там? — подкани събеседника ни Арт.

— Преди осем дни някакъв японски инструктор по карате е бил убит със счупен прът. И на стената е имало написано нещо. С кръв…

— Разбрахте ли какво означава? — попита Арт.

— О, да. Едно от момчетата, дето прибират труповете, се занимава с тези глупости. Беше… — Чухме разлистването на хартия на другия бряг, дори доловихме лекото ехо. — Окей, ето го. Ронин. Това ли търсеше?

— Бинго! — отговори Арт. — И докъде стигнахте с разследването?

— Опитахме нормалните пътища — каза Шедел. — Раздрусахме азиатските банди. Поговорихме със семейството на убития, приятелите му, съдружниците му в бизнеса…

— И?…

— И нищо. Нула. Геврек. Жертвата се оказа съвсем нормален човек. Без намек за някакви проблеми около него, а ние се постарахме да разровим добре. Сега-засега случаят няма развитие.

— Кофти — каза Арт, без в гласа му да прозвучи убеденост. И двамата бяха професионалисти и имаха доста реалистична представа кои случаи са решими и кои не. Полицаите знаят отлично, че убийствата се разкриват за две денонощия. След това шансовете прогресивно намаляват.

— Да — продължи Шедел. — Виж, ако се интересуваш от моите бележки по случая и ако искаш да видиш някои снимки, мога да ти ги изпратя. Вероятно ще стане по-бързо, ако ти ги засиля по интернет. Всичко е на диска ми. — После гласът му зазвуча по-уверено. — Ей, Педерсон…

— Казвай.

— Ако откриеш нещо, обади ми се, моля те. Нещата започнаха тук и гледам на случая като на мой, но после бързо стигнахме до задънена улица, нали разбираш? — и без да чака отговор, Шедел затвори.

— Ще ни обясниш ли, Арт? — обади се Мики.

— А бе гъбарках се с интернет у дома. И случайно се натъкнах на служебен сайт с циркулярна информация за отделите „Убийства“ в страната, така че им изпратих описание на онова, с което разполагахме, за да проверя дали някой някъде не е чувал за нещо подобно.

— И сега детектив Шедел — заключих аз — ни казва, че подобен на нашия случай е имало на Западния бряг преди осем дни.

И двамата кимнаха.

Мики стана и заразглежда снимките с нов интерес.

— Този случай — замислено каза той — става все по-любопитен и по-любопитен.

— Едно нещо, Конър… — обади се Арт.

— Какво?

Двамата се спогледаха, след което ме дариха с погледи на ченгета.

— В Калифорния случаят е все още открит. Така че гледай да не направиш нещо, с което да накараш Боби Кей да позвъни в Ел Ей.