Сенсей

14. Връзки

Има едно място на Белт Паркуей, когато пътувате на изток в посока към Осма улица, където пътят се извива и виждате огромна затревена площ по цялото протежение на Веразано Нероус. Всеки уикенд там има тълпи от любители на хвърчилата. Самите хвърчила, от най-семплите до възможно най-сложните, са ярко оцветени и се гонят и извиват под напора на океанския бриз като живи същества. Макар да бе делнична сутрин, пак видях неколцина пенсионери с бейзболни шапки и дрехи, които вече бяха започнали да им висят, хванали въженцата и вперили трескав поглед в хвърчилата. Изглеждаха като хора, очакващи всеки миг да получат някакво озарение свише по нишката в ръката си.

Имаше още и млади майки с деца в колички, които спираха и сочеха красивата гледка на своите малки. Цветовете, движението и яркото синьо на небето подсказваха, че всички прекарват приятно, без да бързат, се наслаждават на всичко около себе си, може би само с изключение на прищевките на бриза.

В Тибет хвърчилата се използват като бойни оръжия. Мисълта ме споходи неканена, докато наблюдавах пъстрата картина. Осъзнаването на този факт изведнъж ми напомни колко объркани бяха нещата. Обля ме ледената струя на дълбоко възмущение. В началото на цялата история мислех, че работата с полицаите променя начина, по който възприемаш нещата. Сега вече се чудех има ли нещо, което е такова, каквото изглежда.

Онази сутрин бях провел сутрешния си крос, натоварвайки се до крайност. Тичайки с всичка сила. Не ми помогна.

По-скоро ми разкри колко съм объркан: тичах, преследвайки Пътя, който Ямашита ми бе показал. Сега, макар да му бях обърнал гръб, дисциплинираността се оказваше по-силна от мен. Каишката бе плетена години наред. Колкото и да се дърпах и да се мъчех да я скъсам, старите връзки продължаваха да ме задържат.

Стоях изпотен, наслаждавах се на бриза и наблюдавах как хвърчилата се опитват да се откъснат, тласкани насам-натам от ветрове, които не си бяха избрали.

Денят бе слънчев. Извърнах се и седнах на пейката. Затворих очи и се оставих на галещата милувка на топлото слънце. След като си потичал, дори в лош ден, в душата ти настъпва особено спокойствие. Зная, че става дума само за ендорфини, но въпреки това усещането е приятно.

Разбира се, точно когато сме най-отпуснати, в действие влизат по-фино въздействащите сили. Японците вярват, че съществува невидима енергия ки, изпълваща света. Всеки от нас притежава латентната способност да установи контакт с ки. И тази способност се засилва с разсейването на натрупаното в нас душевно напрежение. Човек може да се научи съзнателно да управлява процеса на тази комуникация — майсторите по бойни изкуства имат за цел точно овладяването на ки. Но понякога способността се проявява ненадейно и по силно обезпокоителен начин. Нещо подобно на предчувствията, с които се събуждаме след лош сън.

Седях на пейката и бризът се опитваше на шега да ме събори от нея. Чувах профучаването на колите в далечината и от време на време долавях виковете на хората с хвърчилата. Дремех на пейката със затворени очи и постепенно ме обхвана вълна на осъзнаване какво става около мен.

Усетих, че е тук.

Зная, че изглежда нелепо, но го почувствах отвътре.

И не беше с ума. Беше по-скоро физическо усещане, нещо като слаб електричен ток, минаващ през тялото ми. И с неговото протичане почувствах абсолютна сигурност, толкова непоколебима, че не оставяше място за изненада. Учителят ми беше тук.

Останах неподвижен, все така затворил очи, опитващ се да вникна в случилото се. Когато бях готов, отворих очи.

Стоеше с гръб към водата, приседнал на металния парапет покрай алеята. Вятърът се опитваше да развее дрехите му, но тъканта се извиваше около тялото му като дим около неподвижна колона. Гледахме се един друг, без да проговаряме. Когато след известно време тръгна към мен, аз станах.

— Виждам, че силата е станала част от теб — каза Ямашита. И той го бе почувствал. При други обстоятелства коментарът му щеше да ми достави удоволствие. Но все още се чувствах много засегнат.

— Не е зле за кръглоочко — подметнах.

Той не се опита да скрие неодобрението си, но направи все пак знак към пейката:

— Моля…

Отпуснах се обратно. Ямашита седна малко вдървено, вече с лице към сините води на Нероус, набраздени от вълните, сякаш се подготвяше да се изправи срещу невидима сила.

— Изненадан съм, че са те пуснали — казах.

Той продължи да гледа към водата.

— Направих изявление. Мори-сан… се радва на… определени привилегии. Областният прокурор изглеждаше доволен. Трябва да разбереш, професоре… — започна той, но аз побързах да го прекъсна.

— О, разбирам, няма проблем. Мики беше прав. Ти си крил от нас.

— Не е толкова просто.

— О, не, не е — съгласих се. — Вероятно се усложнява от необходимостта да се общува с всички тези гайджин.

— Стоп! — изръмжа Ямашита и направи къс отсечен жест с ръката си. — Правиш предположения за неща, от които нямаш представа.

Изгледах го. Продължаваше да седи, загледан в далечината. Той усети погледа ми и бавно се обърна с лице към мен.

— Нямам представа, защото нямам доверието ти, за да ми кажеш — изсъсках аз. — На мен! След толкова време.

Той примигна веднъж и беше готов да каже нещо, но по-лесно бе да направи някакво движение. Ямашита бавно стана и прекоси алеята, за да се изправи до перилата откъм страната на водата. Последвах го като боец, развиващ предимството си, напипал някаква слабост. Усещах нещо незримо и неосезаемо за обикновените сетива. Може би беше ки. Или просто ми беше писнало. Но го почувствахме и двамата, като промяна на барометъра.

Ямашита се наведе, опря се с лакти на перилата и хвана ръцете си.

— Нямаш правото да се съмняваш в мотивите ми, Бърк. Крил ли съм нещо от теб по време на тренировките? — Знаеше отговора, затова направо продължи: — Не, не съм. Работих с теб години наред…

— Аз заслужавам твоето доверие — настоях. Не исках да му позволя да се измъкне просто така.

Ямашита са изправи и ме погледна с дълбоките си очи:

— Доверих ти най-скъпоценното нещо, с което разполагам — Пътя.

— Не ми разправяй това — махнах с ръка. Видях погледът му да проследява движението ми. — Когато имах най-голяма нужда от теб, ти се отдръпна. И аз искам да зная защо.

На лицето на Ямашита се появи странно изражение, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Това те е променило, професоре, а? — Свих рамене. Любимата му тактика бе да сменя ъглите на атака. Нямаше да се хвана на нея. — Има някои неща, които съжаляваме, че сме научили — предупреди ме той.

— Трябва да зная — простичко обясних аз.

Ямашита тръгна бавно по алеята, говорейки тихо, почти шепнешком. Трябваше да вървя плътно до него, за да го чувам.

— Помня, когато се появи за пръв път в доджото — започна той. — Беше толкова жаден за знания… — и устните му се свиха в малка иронична усмивка. Вървяхме редом един до друг — старец и млад мъж. И споделяхме спомените си под слънцето. Помнех отлично времето, прекарано от двама ни в търсене: търсех освобождаване от напрежението на гимназията, търсех утеха след смъртта на баща ми. Търсех душевен покой. Търсех нещо, на което да принадлежа… — Понякога желанието ни да постигнем нещо се обръща срещу нас… — продължи той. Понечих да отговоря, но Ямашита вдигна ръка:

— Мисля за най-ранните ти дни, професоре. Съществува професионален риск за хората, които пренатоварват мозъка си. Това създава дисбаланс. Облекчението идва с движението, разбира се. — Помнех, че ми се бе карал да спра да мърдам главата си, но се въздържах да му го припомня. — Да — изрече Ямашита, сякаш прочел мислите ми, — когато всичко, което правиш, е свързано само с мозъка ти, тогава си склонен да използваш мозъка си във всичко, което правиш. Ти издаваше намеренията си с онези странни помръдвания на главата си…

— Отучих се — казах, изпълнен с противоречиви чувства по отношение на ленивата ни разходка по алеята, която досега само бях пробягвал. Тонът ми ме издаде.

— Да. В момента се приближаваш към фаза в развитието си, когато мисълта и емоцията са по-близо до равновесието. Техниката ти го демонстрира. — Не отговорих нищо. — Част от онова, което двамата с теб търсихме, беше именно равновесието — продължи старецът. — Именно това те привлече към изкуството на меча.

— Мислех, че търся достоен Път — поясних, но думите загорчаха в устата ми.

Ямашита спря и се взря в мен.

— И сега си готов да го отхвърлиш? След целия изнурителен труд? Каква е причината?

Спря и аз спрях и опрях юмруци на кръста си. После се наведох близко до него:

— Ти знаеш причината.

— Зная каква мислиш, че е причината, Бърк — спокойно отговори той.

— Не си играй с мен!

Сега вече Ямашита наистина се усмихна и това ме разсърди още повече.

— Бърк, страшно интересно е, че човек, за когото трезвата мисъл е толкова съществена част от живота, се е предал във властта на емоциите до такава степен. — Той изучаващо наклони глава, огледа ме добре и отново тръгна. — От друга страна, това, разбира се, е също част от онова, което търсеше, нали?

Трудно е да се обясни всичко на човек извън тази материя. Изучаването на едно изкуство с учител като Ямашита е много неща едновременно: физическо предизвикателство, волеви акт, процес на създаване на връзки между теб и другите, създаване на отношения между човешки същества, които са толкова силни, защото са изковани в пот и дисциплина, надежда и слабост.

Стоях там под яркото слънце, примижавах и се опитвах да видя по-добре Ямашита. Лъчите бяха толкова ярки и идваха откъм гърба му, така че беше много трудно да видя нещо определено. Но все още продължавах да го усещам чрез харагей, разбира се. И усещането за връзката помежду ни само частично се затъмняваше от гнева ми. И от страха, че дистанцията между нас се увеличава.

Преглътнах.

— Трябва да зная, защо скри от мен?

Ямашита посегна с ръка и ме докосна. Беше много необичайно за него.

— Причините не са… прости.

— Кога ли са били, когато става дума за теб — измърморих под носа си.

— Ами… — проточи той. — Това не означава, че не са истина. — Той разкърши рамене, сякаш се бе освободил от товара на предстоящо решение. — Прав си, Бърк, ще ти обясня. Но не тук. Трябва да дойдеш в доджото — завърши той.

— Но защо?

— Защото си мой ученик — отговори ми, докато се отдалечаваше.

Негодуванието ми бе силно, но връзката между нас се оказа по-силна. Последвах го.

Тренировъчната зала отново бе празна. Онзи с пистолета пак бе вътре. Както и неговият бос, Мори Масатака.

Понеже първата ни среща бе къса и притеснителна и за двама ни, отново минахме през ритуала, към който японците се придържат, за да премахнат неудобството. Мори се поклони и измъкна мейши, визитна картичка, която ми подаде. Поклоних се в отговор и погледнах картичката. Беше просто изработена и едновременно с това много елегантна. Картонът бе скъп и плътен, шрифтът — с позлатени букви. Имаше име и телефонни номера за контакт. Едната страна бе на английски, другата — на японски. И толкова.

Ако не се броеше фонът от цвят на хризантема… символът на японския императорски двор.

Ако покажеш подобно нещо на някой от старите японски сенсеи, вероятността да припадне от вълнение е много голяма. Японците имат най-старата управляваща династия на света. След Втората световна война Макартър18 принуди стария император да признае, че не е Бог. Хирохито19 го изрече и хората с уважение го изслушаха. Но не му повярваха. Японците са вежлив народ и нямат задръжки да кажат неща, в които не вярват. Особено пред чужденци.

Двамата мъже ме наблюдаваха внимателно за реакцията ми. Но аз бях научил урока си добре. Не казах нищо и чаках.

— Мори-сан е член на Кунайчо — наруши мълчанието Ямашита.

Сигурно съм ги разочаровал безкрайно с това, че не паднах в несвяст. Но в момента ме вълнуваха по-важни неща. Искаше ми се по-бързо да стигнем до същността. Само че японците говорят уклончиво и трябва да приемеш идеята, че обясненията ще изплуват доста по-бавно, отколкото си се надявал това да стане.

— Какво знаете за Кунайчо, господин Бърк? — поинтересува се Мори. Гласът му бе напрегнат, фразите прецизни.

— Това е отдел към кабинета на министър-председателя — отговорих и всички седнахме. Сложната структура на съвременната японска бюрократична машина бе встрани от личните ми интереси.

— Да. Агенцията на императорското домакинство е в този отдел — обясни той. — Имате ли някаква представа какви са задълженията ни? — Въпросът бе риторичен, така че не ме изчака да му отговоря. Направи го сам: — Домът Ямато има дълго родословие, стигащо до самото начало на японската нация. Императорското семейство е символ, то олицетворява моята страна.

— Кокутай — подхвърлих.

Мори ми хвърли бърз поглед. Думата кокутай, духовната същност на нацията, за много хора съдържа неприятен контекст, поради широката й употреба от японското правителство по време на войната. Никой вече не я употребява току-тъй. Но старите сенсеи я използват и аз ги бях чувал да го правят с благоговение.

— Статутът на императорското семейство след 1945 година малко спадна — продължи Мори с тон, изразяващ мнението му, че това е неприятен факт, в причините за който е най-добре да не се задълбочаваме. — В политически смисъл това е може би приемливо. Но почитта към императора продължава да е съществен елемент на японската култура. И следователно неговата особа и членовете на неговото семейство трябва да бъдат охранявани.

— Тук, предполагам, се намесвате вие?

— Хай. Кунайчо е агенцията, натоварена да се грижи за нуждите на императора. Това включва поддръжката и охраната на императорския дворец в Токио, секретарски задължения, отнасящи се до програмата на императора, организиране на пътуванията, дейности, имащи отношение към връзките с обществеността, и така нататък.

— Мори-сан — тихо го прекъснах и той обърна главата си към мен, — не ми се вярва да сте пътнически агент, нито секретар за връзки с обществеността. Подобни хора не пътуват с въоръжена охрана.

— А… Ясно. Говорите, разбира се, за младежа долу — на лицето му изпълзя нещо подобно на иронична усмивка. — Той не е част от Кунайчо. О, не, аз съм тук — къса пауза, за да си оближе устните — неофициално. Предвид събитията прецених, че присъствието му ще бъде уместно.

— Наемен охранител? — не разбрах аз. — От какво се страхувате?

— В допълнение към… рутинните задачи — продължи той, подчертано игнорирайки въпроса ми — Кунайчо има и по-особени задължения. Ние се отнасяме крайно сериозно към заплахите срещу императорската особа. В съвременния свят, господин Бърк, да си публична фигура, е свързано с определени потенциални опасности.

Позволих му засега да отклони въпроса ми.

— Славата — кимнах мъдро — има своята цена.

Мори не изглеждаше впечатлен от прозрението ми.

— Сигурен съм, че в очите на западняка императорът изглежда архаична, стояща далеч от хората личност. Останка от други времена. Но самият факт, че тази институция е просъществувала вече над три хиляди години, го прави потенциален обект на атака от страна на недоволните по един или друг повод. — Звучеше малко скучно, но реалността, предполагам беше отрезвяваща. — Япония се радва на ниска престъпност, но човешката предразположеност към странно поведение е глобално явление. Японците са изискана нация, в която сложното сгъване на хартия и мирисането на парфюм са доведени до форма на изкуство. От друга страна, Япония е най-големият производител в света на порнографски комикси. Люлка е на терористичната организация „Фракция на Червената армия“. Както и на религиозен култ, използвал зарин в токийското метро. С други думи, освен работата ни във връзка с публичните церемониални изяви на императора, ние отговаряме и за неговата сигурност. Това включва неща като подбирането на телохранители и някои по-деликатни задачи. — Той спря да говори и се загледа в далечината. Единственото, което можеше да види, беше стената. Някъде зад тухлите, се намираше морето. Мори идваше от островна държава. Вероятно беше подушил солта във въздуха и това бе отклонило мислите му към дома. — Зная, че не можете да си представите колко сложна е мисията по охраната на императора, господин Бърк. В Кунайчо аз ръководя звеното, известно като Коное-тай. — Ритъмът на думите му се бе нарушил, сякаш проверяваше още веднъж какво може да ми разкрие. Изглежда взе решение, защото, когато заговори отново, думите потекоха бързо: — За овладяване и неутрализиране на заплахите срещу императорската сигурност ние използваме специална тактика. — Звучеше сякаш тази част я бе наизустил. Сигурно в Япония често му се налагаше да обяснява естеството на мисията или както и да го наричаха там.

— Обучаваните от Коное-тай се подлагат на жестоки тренировки за овладяване техниките на невъоръжената борба. Всеки от тях трябва да притежава поне пети дан. И това е само началото. Имаме честта да се обръщаме за помощ при обучението към най-добрите японски майстори по бойни изкуства. Трябва да подчертая, че тренировките продължават цял живот. — В главата ми се въртеше вихрушка от въпроси. Темата беше изключително деликатна. Издаваше го поведението на двамата мъже. Не исках да ги плаша с гайджинската си прямота, но в съзнанието ми звъняха предупредителни звънчета. Изключителни майстори на бойните изкуства. Връзка с императорския дом. И диря от трупове из страната. Погледнах още веднъж двете затворени лица пред мен и почувствах, че трябва да говоря:

— Сенсей — предпазливо започнах като човек, стъпил върху тънък лед или може би опитващ едва заздравяла рана, — има ли връзка между Томита и Кунайчо?

Преместих погледа си от едното лице върху другото. В тишината на стаята се чуваше далечният шум на трафика. Някъде по-наблизо се затръшна врата на кола. Под нас човекът с пистолета чакаше с нямата напрегнатост на дебнещ хищник.

Мори ме разглеждаше, без да проговаря. Въздухът трептеше от напрежение като вибриращ кристал. Двамата размениха погледи. Мори изглеждаше ядосан, че се налага да разкрива тайни. Ямашита беше примирен.

— Какво общо има това с убийствата? — попитах. — Защо той е тук?

— Отговорът е много прост — проговори накрая Ямашита: — Томита търси мен.

И след това дълго мълча.

Историята, която в крайна сметка Ямашита разказа, се разгръщаше в хипнотична последователност и извикваше в главата ми поразително живи образи. Събитията започваха в миналото му и водеха с неумолима неотклонност в настоящето.

Първата ни представа за императорския дворец в Токио е, че това е място, където царят спокойствие и контрол. Отделен е от гълчавата на съвременно Токио със стени и ровове с вода и прецизните линии в най-добрите традиции на японската архитектура още от вратите подсказват, че това е мистичната граница, отвъд която се намира един друг свят. Само че подобно на акуратно поддържаните градини, осеяли цялата територия на заграждението, това спокойствие е резултат от налагането на една почти жестока дисциплина.

Същото се отнася и до мъжете от Коное-тай, които служат на императора. Традицията на императорската охрана води далеч в миналото към самото начало на дома Ямато. Макар да са млади хора, съвременните служители на Коное-тай се подчиняват на едно съвсем друго време в Япония. Те приемат задълженията си изключително сериозно. Много по-сериозно, отколкото повечето японци се отнасят към своите, което вече само по себе си означава много. И в преследване на максимална ефективност те формират себе си в жестоки тренировки по бойни изкуства.

Ямашита произхожда от семейство, което от поколения наред било свързано с Кунайчо. Феномен на бойните умения, той още на младини бил нает да обучава специализирания корпус от телохранители към Коное-тай под ръководството на Мори. И точно там двамата се срещнали с Томита.

Те говореха за него уклончиво, сякаш ставаше дума за посрамил себе си член на семейството и по този начин индиректно опозорил и тях. Беше малко странно, че нито Ямашита, нито Мори можаха да се насилят да споменат името му. Но бе повече от ясно, че много бяха мислили за него и случилото се.

Ямашита го описа сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено. Той просто разказа фактите от живота на Томита по същия начин, по който човек обяснява нещо по географска карта: обръщайки внимание само на онова, което имаше някаква връзка с нещо следващо.

Томита бил избран лично от учителя ми. Ямашита посещавал училищните състезания на регионално и национално ниво, търсейки евентуални попълнения за отряда на Мори. Сам той бил реномиран майстор на меча и проявявал едновременно личен и професионален интерес към качествата на младите шампиони, които наблюдавал по турнирите. Тъмните му очи внимателно проследявали безбройните младежи, които се хвърляли един срещу друг по татамитата за джудо или се сблъсквали с яростта на питбули в ризници за кендо. За нивото на турнирите, които той посещавал, качествата им впечатлявали. Но той търсел нещо повече, нещо, което било трудно да се формулира и почти невъзможно да се идентифицира.

Ямашита забелязал, че младият Томита притежавал потенциала на велик майстор. Било много необичайно човек с неговия сан да отправи лична покана от подобно естество. Но той не се поколебал. При японците висшите началници се намесвали едва на късните фази на преговорите, за да се избегне възможността за персонална обида. Но и без да го заявява в пряка форма, Ямашита дал да се разбере, че влага личен интерес в одобряването на кандидата.

Макар да обясняваше развоя на събития, случили се преди двайсет години, с други думи, неща, за които бе имал предостатъчно време да помисли, той продължаваше да се затруднява да обясни смислено какво точно бе търсил сред бугейша, майсторите по бойни изкуства, които бе наблюдавал.

— Процесът на обучение за Коное-тай е уникален, Бърк — подчерта той. Можех да си представя. Сред преподавателите има група, която се грижи да измисля тренировъчни изпитания. Някои издържат, други — не. По подобен начин се обучава елитът в специалните части по цял свят: избираш най-умните и най-добрите и ги смазваш от тренировки в името на една или друга кауза. Макар и деликатни като нация, японците правеха същото. — В древността са нагрявали над огъня кости, докато започнат да се пукат. Начинът, по който парчетата падали, се използвал за предсказване на бъдещето. Ние правим същото с хората. Спазването на истинска дисциплина в бойните изкуства е процес на… — Ямашита се замисли за подходящия превод на термина — каляване на душата.

В продължение на години бях чувал японската фраза сейшин танрен. За Ямашита това не беше теория или философска абстракция — беше основа на целия тренировъчен процес.

— Опитах се да те подложа на същото — обясни ми той.

Кимнах, че съм разбрал.

Намеси се Мори:

— Коное-тай трябва да бъдат съвършени, господин Бърк. Те трябва да бъдат безукорни във всичко. Гладки като водата. Твърди като камък. Предизвикателството и отговорността са такива, че накрая остават само хората без недостатъци.

— И Томита е притежавал всичко онова, което сте търсели? — недоверчиво попитах аз.

Двамата се спогледаха, сякаш споделяха вина.

— Аз поемам отговорността за избора — изрече Ямашита с пауза между думите и беше ясно, че това продължава да му причинява болка. После свали поглед и направи едва доловим поклон в моя посока.

Замислих се за онова, което подобно заявление причиняваше на човек с неговата гордост. Макар и след всичко случило се, беше ми неловко да виждам учителя си в такава светлина. Погледнах въпросително към Мори.

— Ямашита-сенсей няма за какво да се извинява, господин Бърк — каза той. — Неговата оценка на потенциала на Томита бе абсолютно точна.

— Той нямаше дефекти — продължи моят сенсей. — Неговите ваза, техниките му, бяха… — намирането на точната дума го затрудняваше: — … красиви.

— Беше прекрасен кандидат — съгласи се Мори, но аз разбирах, че иска по някакъв начин да го успокои.

Разбирах отлично, че за един млад и надарен майстор на бойните изкуства в Япония възможността да продължи да се усъвършенства на уникалното ниво, което Коное-тай осигурява на възпитаниците си, да не говорим за престижа да си служител на Агенцията на императорското домакинство, са неща, на които е невъзможно да устоиш. Което си бе напълно нормално.

Но аз мислех, че за Томита бе имало и други, малко по-завоалирани съображения. Ямашита не бе споменал за тях, но Томита несъмнено се бе чувствал силно поласкан от вниманието на човек с неговия сан. Седях и слушах, представяйки си какво бе чувствал Томита.

Със сигурност бе чувствал нещо подобно на завръщане у дома.

Двамата мъже замълчаха за момент. Зададох въпроса си. Той се материализира в неподвижния въздух в стаята и увисна в него.

— Какво се случи?

Беше ред на Мори да изглежда леко виновен.

— Обучението се разви добре — каза той.

Но аз имах усещането, че има нещо повече, нещо много повече.

— Той получи ли назначение в Коное-тай? В двореца?

Ямашита се усмихна.

— Не. Потенциалните служители се обучават на друго място…

— Императорът със сигурност би бил обезпокоен от тренировъчния процес, който няма как да не наруши хармонията на двореца — обясни Мори. Не можех да си представя как успява да задържи лицето си сериозно. Той изглежда бе изключително сериозен мъж.

— Обучението продължава дълго — продължи Ямашита. — Провежда се далеч на север — и ме погледна многозначително.

За японците Север е еквивалентът на нашия Див Запад. Там отиват хората, които обичат усамотението и големите открити пространства. Както и живота близо до природата.

— Където всичко е просто и непринудено — казах аз, за да стане ясно, че съм разбрал.

Мори кимна:

— Тренировъчният лагер е доста изолиран. Това гарантира повече внимание от страна на обучаващите се. По-малко са разсейващите фактори.

— Голяма част от тренировките се провеждат на открито, Бърк — поясни Ямашита. — Сред природата.

— И какво се случи? — започваше да ми омръзва да бъда търпелив.

Двамата отново тайно се спогледаха. Мори прочисти гърло.

— Заради нашия ентусиазъм прибързахме с Томита и на някои неща не бе обърнато своевременно нужното внимание. — Не казах нищо и той продължи: — Приемането в Коное-тай става възможно единствено при изпълнението на ред условия — уточни той. — Младежът беше повече от подходящ по отношение на физическите си качества. Беше образован. Общо взето измина почти цяла година, докато… бъдат открити някои нередности.

Ямашита реши, че е време да се намеси, за да помогне на Мори в носенето на тежкото бреме:

— Императорът е личност, която има огромно значение в политическо и религиозно отношение, професоре. И следователно трябва да бъде охраняван от заплахи, идващи от различни посоки…

— Не схващам — признах си аз.

— Императорът, като пряк потомък на богинята на слънцето, трябва да бъде охраняван от ритуални заплахи и от истински такива. Знаеш за какво говоря, сигурен съм в това — каза Ямашита. Кимнах. Религиозните вярвания в шинтоизма изискват ритуална чистота заради ужаса от евентуално духовно замърсяване. — Императорът трябва да бъде пазен от всякакъв източник на възможно замърсяване — завърши Ямашита.

Мори подхвана нишката на прекъснатото обяснение:

— Трябва да разберете, господин Бърк, че ние, японците, отдаваме голямо значение на уникалността си като народ. И държим на нашата чистота. Опитваме се да направим така, че охраната на императора да отразява тази наша загриженост.

— Той беше прекрасен кандидат… продължавам да съм убеден в това и сега — не се сдържа Ямашита. — Но когато се разбра, че е продукт на смесен брак…

— Баща му беше наполовина хаваец, наполовина японец. Американец, женен за японка — поясни Мори.

Погледна ме сякаш бе извадил силен коз. Опитах се да не покажа емоциите си. Знаех, че японците са върховни шовинисти, вярващи в чистотата на своя народ. За американец от моето поколение това звучеше абсурдно. Но двамата пред мен бяха напълно сериозни. Всъщност всички в тази стая знаехме от личен опит какво изпитват японците към чужденците. Гайджин са опасни в много отношения.

Ямашита продължи:

— Много от другите сенсеи смятаха, че това е неприемливо. Не може член на Коное-тай да бъде човек, който не е чист японец. — Той замълча, изгледа продължително Мори, после премести погледа си върху мен. — Не бях съгласен с такова решение, но бях задължен да го подкрепя. — Кимнах неохотно, че разбирам. За японците нуждата от консенсус, вярата в груповата солидарност са много важни. Дори такъв като Ямашита не можеше да се противопостави. Моят сенсей преглътна тежко и аз отново изживях един от онези много редки моменти да доловя някаква силна емоция в него. — Бях избран да съобщя решението на Томита. — Чертите на лицето му се втвърдиха, когато го каза. Предполагам, това бе изражението, с което бе отишъл да каже на Томита, че е изхвърлен от групата. — Случи се по време на едно от занятията на открито. Обучаващите се прекарват толкова много сред природата, че по техни думи престават да се чувстват хора. Наричат се якен. Знаеш ли тази дума? — Поклатих глава, защото я чувах за пръв път. Той късо се усмихна на някаква мисъл: — Означава диво куче. Няма значение. Той беше истински воин. Поклони се в знак, че приема решението, и веднага напусна. Но докато се отдалечаваше от мен… обърна се веднъж да ме погледне. Още не мога да забравя омразата в очите му, макар и след толкова много време.

Погледнах Мори очаквателно. Той помръдна неспокойно.

— Решението бе взето от всички сенсеи, господин Бърк — каза той. — Много бяха разстроени като Ямашита-сан, но волята на групата…

— Какво се случи с Томита след това? — поинтересувах се аз.

— Не сме в състояние да го следим през цялото време — отговори Мори. — Знае се със сигурност, че е продължил да тренира при различни майстори.

Преместих поглед върху Ямашита, но той тъжно поклати глава:

— Не става дума за мен. Други бяха учителите му. Не бяха хората, от които той имаше нужда — бе всичко, което ми каза.

— И — с мрачна физиономия продължи Мори — знаем, че наскоро е започнал да издирва Ямашита-сенсей. Както и другите. Не знаем защо. Но някои вече бяха намерени — изражението върху лицето му отговаряше на незададените ми въпроси за Икаги и Кубата. Ясно беше, че изпитваше облекчение, че е свършил с неприятната част, и сега е отново на територията, където цареше яснота.

— Как е възможно да не ви е намерил толкова дълго време, сенсей? — попитах аз Ямашита.

— Аз не исках да бъда намиран — простичко отговори Ямашита.

— Случилото се е достойно за съжаление, господин Бърк — прекъсна ни Мори. — Когато вашият учител напусна Япония, той продължи да поддържа контакт с много малка група хора. Двамата с него се свързахме съвсем наскоро. — Мори помълча, за да ми даде възможност да осмисля информацията. — Винаги съм съзнавал, че случилото се бе голямо унижение за Томита. Когато научих за убийствата, първата ми мисъл бе за Ямашита-сан. — Замислих се за объркването в душата на Томита. За емоционалния шамар на подобно отхвърляне. Знаех, че от болката до омразата има само една крачка. Малка крачка. — Сега — продължи Мори — можем да приемем, че издирването приключи.

Погледнах моя сенсей.

— Откъде си сигурен?

Ямашита напрегнато се усмихна:

— Онази нощ, когато бе ранен приятелят на твоя брат, Томита се надяваше да се разправи с мен. Той открадна меча на Итосаи, за да ме провокира. Беше успял да ме проследи чрез Икаги-сан… Кубата-сенсей… Тук е. Крие се някъде. И отново ще дойде за мен.

Изглеждаха ми толкова вяли и неестествено спокойни.

— Не мога да повярвам! — отсякох аз.

— Моля ви — проговори Мори, — не може да има никакво съмнение. — Погледнах към Ямашита, но той само затвори очи в знак на съгласие. Мори продължи: — Всичко до тук беше само прелюдия. Дивото куче в момента е по следите на вашия учител, господин Бърк.