Сенсей

16. Отчаяни надежди

Тежката врата се отвори и звукът отекна в празното доджо. Призори двамата с Ямашита си бяхме дали почивка, а малко след това бяха дошли Мори и телохранителят му. Двамата възрастни мъже се бяха уединили да разменят няколко приказки, докато главорезът се бе скрил в сенките, чакайки нещо да се случи. Макар в доджото да нямаше ученици, копоят на Мори бе огледал празното пространство с идиотска бдителност.

Мори имаше плоско безизразно лице, което създаваше илюзията, че всичко е под абсолютен контрол. Но той не беше толкова спокоен, колкото се преструваше, че е — при блъскането на вратата погледът му тревожно се бе насочил към източника на шума.

Отидох да видя кой е. Беше едно от автоматичните неща, които ученикът прави за своя сенсей. Преди още да успея да сляза по стълбището, гангстерът бе изскочил пред мен. С неподозирана за такъв като него плавност в движенията той бе извадил пистолета си, също както фокусник изважда от въздуха с театрален жест букет цветя.

Плъзна се по пода пред мен, насочил дулото напред. Ямашита ме последва долу, но не каза нищо, наблюдавайки развоя на събитията с професионална безстрастност.

Натрапникът застана с ръце на хълбоците и изгледа копоя. Погледна и мен, после отново върна погледа си върху младежа с пистолета. Накрая реши, че се налага да разреди напрежението.

— По-спокойно, пикльо — каза той. — Нали помниш, че съм полицай.

Брат ми бе решил да ни навести.

Когато човек го гледа, спокойно може да забрави, че той е полицай. В свободното си време изглежда като всеки друг изморен мъж в омачкани дрехи. Има погледа на полицай, естествено, но от разстояние изглеждаше точно като човека, с когото бях израсъл. Беше изкарал няколко тежки дни и докато се приближавах към него, това ставаше все по-ясно видимо. Но бях доволен, че е дошъл. Когато бе отворил вратата на доджото, той бе пуснал вътре звуците на улицата, горещината и почти осезаемия спомен. След толкова тренировки, лекции и мантри времето около мен бе забавило своя ход. Може и да залагахме клопка, но аз бях онзи, който се усещаше затворен, откъснат от реалния свят. Идването на Мики бе възстановило връзката. Можех да се досетя, че за Ямашита появата на брат ми бе нежелана във връзка с целите, които той искаше да постигне, но не можех да си попреча да се захиля като идиот.

Брат ми стоеше там по гуменки, закърпени със скоч, обут в избелял стар панталон и с тъмносиня тениска с малка жълта значка над гърдите. Фиксираше телохранителя на Мори със спокойно изражение, предназначено да успокои опасни престъпници. Или да заблуди лековерните. Побърза да извади ръцете от джобовете си, за да демонстрира, че не е въоръжен.

— Стига, моля ти се — каза той. — Всеки път ли ще повтаряме едно и също. — Главорезът се отпусна, макар да бе ядосан, че не му се удава възможност най-сетне да застреля някого. Мики го изгледа строго за последен път, качи се по стълбите и поздрави Ямашита. Не го направи много сърдечно. Затаих дъх. Брат ми имаше добра памет и избухлив нрав. От негова гледна точка Ямашита поне частично носеше вина за цялата каша. А и Мики несъмнено усещаше, че не всичко му се казва. Беше прав, разбира се, но сега аз бях този, който криеше нещо от него.

Когато Мики се появи, Мори не каза нито дума. Двамата се изгледаха, но Мики не показа, че вече се познават. Вместо това той погледна Ямашита и рече:

— Дойдох да ви го отнема за малко, Ямашита.

Учителят ми ме погледна, сякаш обмисляше какво да обядва. После се обърна към брат ми и кимна:

— Беше послушен. Приятен следобед — и направи знак към вратата и улицата от другата й страна, сякаш ни канеше да разгледаме Ксанаду20.

Вместо там се озовахме сред тухлените сгради на Бруклин и нажежения вече асфалт на улиците, под горещината на жестокото лятно слънце. Отидохме с колата до Пето авеню и поехме в посока Сънсет парк. Бабите и дядовците ни както по майчина, така и по бащина линия, бяха живели тук и ние бяхме прекарали безчислени неделни дни в детството си в игра из района, докато роднините ни остаряваха, а кварталът се променяше. Пето авеню днес е съвсем различно от Пето авеню на нашето детство, но едно трябваше да му се признае — беше много по-оживено.

Тълпа от чудещи се как да прекарат времето си хора сновеше напред-назад, влизаше и излизаше от магазините и ресторантите. По тротоарите бяха изнесени сергии с летни рокли и тениски. Макар прозорците на колата да бяха вдигнати и климатикът да бе на максимум, съвсем ясно чувах латино музиката, която заливаше булеварда.

— Как са нещата, Мик? — попитах. Лицето му бе изморено, а изражението напомняше за измъчения вид на оцелелите след катастрофа. Но очите му бяха чисти.

— Аз съм окей — кимна той. — От друга страна, ти изглеждаш като измъкнат от ада.

Не се бях оглеждал скоро в огледало, но вярвах, че тренировките на Ямашита са оставили някакъв отпечатък. Не му отговорих. Беше дошъл с някаква цел и щеше да се насочи към нея, когато бъде готов.

— Ей, я виж — обади се Мики, — „Дева Мария на вечната благодат“.

Енорията на „Дева Мария на вечната благодат“ бе маркирана от големия църковен комплекс, обхванал цяло каре. На Четиридесет и девета улица сградата на училището бе скрита отзад. Мики паркира на алеята за коли пред входа на училищния паркинг. Обратно на природните закони, училищата спят през лятото. Самият вход на паркинга бе заключен, висеше надпис „Собственост на бруклинската епархия, нарушителите ще бъдат вдигани с паяк“, а сградата бе тъмна и смълчана. Мики остави картичката си на полицай от нюйоркското полицейско управление на таблото под предното стъкло и без замисляне се отдалечихме. Това е едно от големите предимства да си полицай: правилата за паркиране не те засягат. От друга страна, брат ми се занимаваше с онзи вид работа, при който коледен подарък от любимата под формата на бронежилетка от кевлар е добре дошъл, така че някои дребни компенсации се налагаха.

Църквата бе огромна сграда с цвят на пясъчник и покрив с червени керемиди. Арката на входа й беше към авенюто, а самата постройка бе многоетажна, издигната от камък и старо дърво. Стъклописите бяха в морскосиньо и кървавочервено. По-старите местни жители я наричаха „Базиликата“. Голямата зала на главната църква, до която се стигаше по късо каменно стълбище, започващо от самата улица, бе заключена, но по-малкият параклис в сутерена бе отворен. Семейството ми бе кръщавало, женило и погребвало три поколения в тази църква, така че за нас това бе едно добре познато място. Като деца бяхме прекарали тук цяла вечност — точно така ни се струваше тогава, присъствайки на различни ритуали. Това не допринесе много за набожността ни, но изгради у нас голям капацитет за толерантност към скуката. Развихме и способността да седим много тихо в продължение на дълъг интервал от време. Научи ни и на търпеливост.

Мики влезе, аз го последвах. Работата с Ямашита ме бе извела до състояние на повишена подозрителност и чувствителност. Не допусках, че Томита може да се окаже наблизо по това време на деня, пък и не аз бях онзи, от когото той се интересуваше. Но както моят сенсей не бе спрял да ми го набива в главата, вниманието е ключ към оцеляването. Затова се огледах.

Таванът в параклиса не беше много висок и не можеше да се сравнява с високите сводове на църквата над нас, а и гледката към олтара беше блокирана от колоните, поддържащи пода на основната църква. Това създаваше неприятното усещане, че някой може да се крие зад тези колони. Може би сам Бог. Огледах помещението. Старец бавно влачеше краката си по пътеката в посока към изхода. Отдясно на нас бе коленичила жена в тъмносин шлифер, скрила лице под забрадка. Очите й бяха червени и влажни. Устните й бяха сухи и не спираха да мърдат беззвучно. Зърна на броеница тракаха отнякъде. Хората около нас представляваха онази тъжна сбирка от образи, които може да се видят във всяка църква през деня.

Вътре миришеше на восък и тамян. Седалките бяха стари и излъскани от поколения хора. Безвкусни статуи на светци стояха на стража до стените, а пред тях потрепваха подредени в редици свещи и сякаш шепнешком се опитваха да ги умилостивят.

Брат ми бавно влезе в църквата, като някой, който току-що се е събудил и се опитва да си спомни подробностите на особено жив сън. Последвах го до един от страничните олтари, където се издигаше потъмняла от времето статуя.

Повечето от статуите изобразяваха гладките лица на богоугодни хора. Вяли безжизнени очи над пухкави бузи, свободно падащи роби, които по някакъв начин правеха невъзможно да допуснеш, че някога тези хора са били от плът и кръв. Бяха спретнати, но не излъчваха сила.

Мики бе отишъл в един от тъмните ъгли, където в полумрака се издигаше малко по-различна статуя. Не беше боядисана и монохромното й присъствие тук бе мрачно и излъчваше сила. Някой прекрасно бе съзнавал какво цели с нея. Повечето от статуите наоколо изглеждаха леко нелепо и бяха анемични — излъчването на боядисан порцелан, който цели да отклони вниманието ти от факта, че под него има мъртъв камък. Но фигурата, пред която Мики бе застанал, бе изпълнена със страст.

Беше излята от мед. Матовият метал те подканваше да посегнеш и докоснеш твърдата повърхност. Обутият в ботуш крак, стъпил близо до свещите, бе излъскан до блясък от молещите си, неустояли на съблазънта да го докоснат. Тялото беше с крила, но ръцете държаха меч и копие. Копието пронизваше гърчещо се тяло — наполовина змия, наполовина дракон, — а строгото лице на светеца разглеждаше света, като че ли опитвайки се да прецени заслужава ли той направеното усилие. Това трябваше да е свят човек, само че той повече приличаше на воин.

Михаил. Архангелът. Любимецът на Бог.

Светецът, на който бе кръстен брат ми.

Мики остана да стои загледан в статуята. После се обърна и излезе, без да каже нито дума. Докоснах ботуша на светеца, преди да го последвам. Ридаещата жена ни изгледа с празен поглед.

Бавно тръгнахме покрай църквата. Тротоарът беше широк и в него, на равни интервали, бяха засадени дървета. Те не успяваха да се противопоставят успешно на жестокото слънце. В паважа до дърветата бяха поставени малки бронзови плочки. Металът бе покрит със синьо-зелената патина на времето.

Докато се разхождахме, брат ми следеше плочите.

— Помниш ли какво ни разказваше татко за тези дървета? — попита ме той. — Всъщност, не за тези дървета. Защото това са нови. Говоря за първоначалните.

— Не, не си спомням — признах.

Той продължи да крачи напред. Явно искаше да ми напомни тази стара семейна история. Знание, което не биваше да се изгуби. Завихме по дългата пряка, извеждаща до Шесто авеню, а в очите му все още имаше онзи замечтан блясък на спомена.

— Имало в тази енория някакъв пенсионирал се военен, който основал духов оркестър. Забравил съм името му. Кварталът много се гордеел с него. Момче от работническо семейство, което се издигнало. Станало офицер. Та, значи уволнил се той и се върнал в енорията. Основал оркестъра. Организирал изработването на униформите, намерил по някакъв начин инструментите, събрал петдесет, а може би дори сто момчета. Гордостта на енорията. Тогава избухнала Първата световна война. Нашият човек използвал старите си връзки, издействал си да го мобилизират и после организирал доброволчески отряд. Всички онези момчета, които израсли и марширували под неговите заповеди, които му вярвали… — Беше горещо и светлите плочи на уличната настилка отразяваха обратно ярките лъчи. Беше ми трудно да разгадая изражението върху лицето на Мики. Но гласът му беше лишен от емоции: — … И така заминали за Голямата война. Изпратили ли по невиждан начин. Имало цветя и речи. Гордостта на квартала, хлапетиите, облечени в униформи и изгарящи от желание да се бият… — Излязохме на Шесто авеню, където бе задната част на църквата. Мики внимателно бе разглеждал всяка плоча, покрай която бяхме минали. Сега вдигна поглед и се загледа в далечината по протежение на дългото авеню, извеждащо на юг до самото море. — Повечето така и не се върнали, Конър. Били свикнали да маршируват в оркестър, да носят красиви униформи и да слушат патриотични речи. Отишли там и попаднали под картечен огън и артилерийски баражи. Били стъпкани в калта. — Той замълча и проговори отново едва когато стигнахме до ъгъла с Петдесет и девета улица: — Това покрусило енорията. Така и не простили на офицера, че отвел децата им в касапницата. И посадили по едно дърво за всяко загинало момче.

— Това е страхотна история, Мик — прошепнах. Бяхме се върнали при колата и сега стояхме от двете й страни.

— Да, но ти схвана ли поуката? — попита ме той. Качихме се в колата и останахме седнали в нея, без да потегляме. Мики постоя загледан в предното стъкло близо минута, после изпусна задържания в гърдите му въздух и се обърна към мен:

— Виж, Конър. Ти си различен, признавам ти го. Беше такъв още като дете. Интересуваше се от необикновени неща. Мама и татко също го съзнаваха. И беше упорит…

— Все още съм — напомних му, но това не го накара да се усмихне.

— Винаги правиш нещата по свой начин. С твоите условия. Гимназията. Ямашита. Начинът, по който си вадиш хляба. — Не казвах нищо и чаках да стигне до същността. — Проблемът е — и той отново се обърна, за да ме изгледа в упор, — че този път е по-различно. Остави ме да бъда полицаят. Издирваме Томита денонощно. Въпрос на време е. — Мълчах. — Зная какво си намислил — опита се да ме провокира, — искате да му заложите капан.

Каза го толкова убедено, че нямаше никакъв смисъл да увъртам.

— Имаме отличен шанс — изтъкнах, но той ме сряза.

— Не, изслушай ме. Веднъж в живота си ме послушай. — Беше ядосан, но това не бе обичайният му шумен гняв. Гневът му беше тих и нажежен до бяло, а гласът му напрегнат и остър. — Не можеш да се справиш с това както ти си знаеш. Не ти е някаква игра или състезание. Този човек е машина за убиване. И убива, защото може. И защото трябва да го прави.

— „Само където нужда и любов са едно“ — казах аз.

— Какво?

— От стихотворение на Робърт Фрост — обясних.

— Ще престанеш ли с тези дивотии! — избухна брат ми. Въздухът в колата беше задушаващ. И двамата бяхме потни, но не само заради горещината. Мики помълча минутка, опитвайки да се овладее. — Погледни онези дървета — започна отново. — Всяко от онези деца е мислело, че отива да се бие при равни условия. Да участва в някаква романтична битка. Между доброто и злото. Повечето даже нямали „късмета“ да ги върнат в ковчези. От тях останали само купчинки кости, разорани от селяните в Белгия… Ти, предполагам, вярваш, че бойните изкуства ще ти помогнат да го спреш, нали? Аз пък ти казвам, че няма да ти помогнат ни най-малко.

Започнах да му възразявам, да му обяснявам, че идеята е да примамим Томита в капан, където бихме могли да се справим с него. Обясних му, че даже ако всичко останало се провали, самият Ямашита ще бъде там…

Мики запали двигателя и климатикът на колата ни донесе мъничко облекчение. Като че ли разреди донякъде и напрежението между нас.

— Конър… тази история с бойните изкуства… — поде. — Това е хоби. Може да си добър, но става дума само за хоби. Спорт.

— Става дума за нещо повече, Мик — тихо го уверих аз.

Той махна с ръка и се включи в движението. Спряхме на светофара и се загледахме в пешеходците.

— Колко души си убил в живота си, Конър? — Не казах нищо. — Томита е убил двама, за които знаем. Опита се да убие и моя партньор. — Светофарът превключи и ние отново потеглихме. Мики гледаше право напред. — Не искам да убие и теб.

Известно време мълчахме. Шофирането ни действаше като успокоително — шумът на климатика, подскачането на гумите по неравностите в пътното платно, цъкането на релето на мигача. Наблюдавахме другите коли и хората в тях, сякаш присъствието им беше гаранция, че нещата се развиват нормално.

Накрая Мики проговори:

— Окей, какъв е планът? Как ще го направим?

— Ние?

— Да, ние. Да не мислиш, че мечтая да се изправя пред мама с новината, че някакъв луд те е убил? — и той се усмихна при мисълта как би изглеждало това.

Разказах му накратко. Повечето и без това му бе известно. Стилът на Томита бе да атакува през нощта или призори на усамотени места, където може да се организира ритуалният двубой. Не се задълбочих много в миналото на Ямашита и връзката на Томита с хората от Кунайчо. При създалото се положение на нещата това само щеше да внесе смут и объркване.

— Използвайки като примамка Ямашита — заключих аз, — трябва да можем да го заловим.

— Значи няма да го убиваш?

— Бих искал — признах. После допълних: — Не. Нужно ни е само да го спрем. Да го приберем от улицата. — Не бях напълно сигурен колко съм откровен в думите си. Но исках по някакъв начин да успокоя притесненията му. — Ти сам го каза — напомних му, — силата ми не е в убиването на хора.

Той отби, спря и отново се обърна, за да ме погледне в очите.

— Окей, но има още нещо, Конър. Защо мислиш, че Мори е тук?

— Ами… смятам, че е искал да предупреди Ямашита. И да хване дивото куче на Кунайчо, Томита. Струва ми се, имаме добър шанс да успеем.

— До тук добре — съгласи се брат ми. — Но нека ти напомня нещо за такива като него. Той работи за компания. И всичко това за предупреждаването на приятеля е много хубаво. Но няма начин да няма още нещо.

— Е? — подканих го, изобщо не разбирах накъде бие.

— Е — имитира ме той. — Кажи ми сега нещо, умнико. Какъв е интересът на Мори в цялата работа?

— Ще залови Томита — отговорих.

— Искаш да кажеш, ще го арестува?

— Ами да — потвърдих, неспособен да разбера на какво се дължи скептицизмът в гласа му.

— И той работи за някаква японска охранителна компания, така ли беше? И умира от желание да арестува убиеца? В Ню Йорк? Та вестниците ще бъдат пълни с репортажи.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш, Мик?

— Искам да ти кажа, че последното нещо, което Мори иска, е да залови този тип. Това ще привлече твърде много внимание.

— Каква тогава е целта му?

— Ами сети се сам. Нали имаш научна степен. Но първо трябва да знаеш нещо друго. Откакто пострада Арт — гласът му за миг пресипна, сякаш припомнянето на този факт му причиняваше физическа болка, — ние се опитваме да разработим японската връзка…

— Това е предрешен въпрос. Вече го знаем.

— Да, само че очаквахме да получим малко повече съдействие. Което не се получи. Останах с впечатлението, че там протакат.

— Защо?

— Някой прави услуга на японците. Те изпращат тук Мори. За да приключи с проблема, без да се разчува. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да осмисля казаното. — Мори изобщо не е тук просто за да залови Томита, Конър. Той е тук, за да се погрижи никой да не разбере за него.

— Значи?…

— Значи, иска да го убие. И затова е довел оня олигофрен с боядисаната коса. Чиста проба убиец. На лицето му е изписано. Планът им е да използват Ямашита като стръв и когато онзи влезе в зоната, да открият огън с всичко, с което разполагат. — Той се вля отново в трафика и ме остави да дойда на себе си. — Та, какво мислиш сега? — попита ме след малко брат ми.

— Има логика. Но има и един малък проблем — казах аз.

— По-точно?

— Ямашита има собствен план. И той е много по-добър, отколкото те си представят — обясних. Обърнах се да погледна брат ми, един от най-компетентните хора, които познавах.

— По-добър е дори, отколкото ти си мислиш, Мики. Както и аз.

Той ме погледна в очите. Не съм сигурен какво прочете в тях. Накрая проговори:

— Да се надяваме. — В думите му липсваше убеденост. Изминахме в мълчание няколко преки и той отново се обади: — Разбира се, Мори и неговият главорез също имат проблем. Голям проблем.

— Какъв е той? — попитах, но размишлявах за нещата, които ми бе казал.

— Сега с тях се занимавам аз.

Спряхме пред доджото. Мики вмъкна колата под знака „Паркирането забранено“.

— Вярно, Мик. Ти можеш да бъдеш голям досадник, признавам ти го.

Той горчиво се усмихна:

— Радвам се с нещо да бъда в помощ, брат ми.

Но нещата, които ми бе казал, продължиха да ме тревожат през остатъка от деня. Когато Ямашита приключи с късната си тренировка, попитах го какво ще се случи, ако стане издънка. Не попитах сенсей ще може ли да се справи сам. Това щеше да бъде равносилно на обида. Но след разказа на Мики изведнъж ме споходи тревожната мисъл: Какъв би могъл да бъде най-лошият сценарий? От кое се страхувах най-много? Какво ще стане, ако клопката не сработи? Ако Мики не улучи? Ако Ямашита се провали? И най-вече, какво ще се случи, ако трябва да се изправя очи в очи срещу Томита?

Събрах малкото смелост, която ми бе останала, и попитах учителя си какво мисли по тези въпроси. Той седна пред мен и ме изгледа с тежкия си поглед.

— Ти — каза ми — си способен. И както е с повечето хора, способен си на повече, отколкото сам допускаш. Виж, дали си готов, е друг въпрос. Това не мога да преценя. Да се надяваме, че няма да се наложи да го проверяваме.

Само че това не беше точно отговорът, на който се надявах.