Сенсей

1. Ронин

Беше се вмъкнал в празната сграда преди останалите. За град като Ел Ей фитнесът е голям бизнес, така че сигурно е било още тъмно — часове преди да дойдат най-големите ентусиасти.

Убиецът е познавал жертвата си отлично. Схемата на поведение е една и съща, дори в Америка. Учителят — който скоро е щял да се превърне в жертва — сигурно е влязъл тихо в тренировъчната зала часове преди останалите. Основната му дейност бе обучаването на бойци, но според правилото, че сигурният бизнес предполага вложения в различни сфери, бе развил дейност и в общия фитнес, и в програмите за здраве. Това се отразяваше много благоприятно на месечния баланс. Школата му беше чиста и модерна, имаше рецепция за администраторите, които се грижеха за бюджета, ловко уговаряха колебаещите се и въвеждаха всичко в компютрите, просвяткващи като белезникави фетиши в разделените на клетки работни места в офиса. За учителя, макар и след петнайсет години живот в Америка, всичко това беше в крайна сметка отвличащ фактор. Шумът, потокът от хора, характерната за Ел Ей разконцентрираност правеха все по-трудно за него да намери време за усъвършенстване на своето изкуство. А той, въпреки успеха, в душата си оставаше артист. И именно това бе причината, поради която все по-често се озоваваше сам в залата призори, влагайки всичко от себе си, стремейки се към все по-голямо съвършенство в преследването на онзи бленуван момент, когато той и изкуството му щяха да се слеят в неотделимо цяло.

Казваше се Икаги и беше тренирал карате повече от четиридесет години. Имаше цилиндричното тяло на истинския експерт по бойни изкуства — всички онези биячи от филмите изглеждат като щангисти, понеже точно с това се занимават през по-голямата част от времето си. Икаги обаче бе професионалист от старата генерация. Откакто живееше в Ел Ей, през ръцете му бяха минали легиони мераклии да сложат черен пояс и се бяха оставили на уменията му. Снимките му — а те можеха да се видят навсякъде из града — изобразяваха човек, който изглеждаше като артилерийски снаряд. Дори онази сутрин, на петдесет и осем годишна възраст, тренировката му щеше да бъде непосилна за мнозина много по-млади от него. Пръстите му бяха дебели и силни след безкрайните часове на тамешивари — чупене на дъски с един удар. Ходилата му бяха корави и здрави след безкрайните тренировки на дюшемето в тренировъчната зала. На снимките от местопрестъплението, направени по-късно, ясно личаха мазолите му — те се открояваха като бели петна сред кръвта наоколо.

Икаги беше влязъл направо от улицата и се бе преоблякъл в бялата униформа на каратист. С течение на годините коланът му се бе оръфал и раздърпал, но все още изпъкваше с чернотата си върху чисто бялата ги. Вероятно бе коленичил с лице към малкия олтар в тренировъчната зала. Учениците му обясниха, че такава е била обичайната му практика. След това сигурно бе започнал със загряването на мускули и сухожилия. Към изгрев-слънце Икаги вероятно вече бе преминал към отработване на най-трудните елементи на своето изкуство: ударите му са ставали все по-бързи и по-бързи и крайниците му са се движили с почти непостижима за човешкото око бързина — все по-точни, все по-балансирани, все по-фокусирани.

Няма как да се определи кога точно се е появил нападателят, макар според заключението на съдебния лекар смъртта да бе настъпила поне един час преди домоуправителят да намери тялото на майстора в пет и трийсет. Икаги вероятно тъкмо е започнал тренировката си, когато нормалният й ход бил нарушен.

Има основания да се предполага, че Икаги е знаел нещо за потенциалната заплаха. От Япония бяха дошли някакви слухове. Ясно е само, че сенсей доста бързо се е ориентирал какво точно е искал натрапникът. Самият Икаги не беше от стеснителните и няма съмнение, че е настоял да научи причините за посещението. Дали е бил изненадан от естеството на искането или от това, че вижда свой стар ученик от плът и кръв пред себе си… това не може да се каже със сигурност, макар да се говори, че истински добрите майстори развиват шесто чувство за опасността. Икаги не беше споменавал за някакви заплахи нито в семейството, нито пред приятели, но това, разбира се, не означава нищо. Ако погледнеш снимката на такъв като него, дори когато се усмихва, ще установиш, че очите му не издават нищо.

Икаги може и да е знаел, че онази сутрин му е предстояла среща със смъртта, но не беше споделил това с никого.

Почти сигурно е, че е бил изпълнен ритуалът на предизвикателството. Нападателят едва ли се е лишил от подобен елемент на парадност. Ритуалът е бил важен. Друго почти сигурно нещо е, че той е бил облечен в нормално облекло — дори за град като Ел Ей е малко трудно да се измъкнеш в одежди на азиатски убиец, — но едва ли е пропуснал да спази японския етикет до най-малките подробности: поклоните, ритуалните представяния, съобщаването на школите, в които е тренирал, и настояването за „урок“.

След като е започнал, боят се е развил съвсем различно от схватките, които повечето от нас някога са виждали. На първо място, всичко е станало много бързо. Бойци на това ниво, когато искат да убият, не губят време. Колкото по-дълго се биеш, толкова повече се изморяваш. Това увеличава възможностите за грешка. И опасността да те достигне смъртоносният удар.

Конкретно тези двама противници са знаели повече за боя без оръжие, отколкото всеки обикновен човек. Тук не става дума за това, че самите удари са нанасяни със скоростта, с която напада примерно кобрата. На това ниво самите рефлекси са толкова ускорени, че финтове и контра финтове се правят с недоловима за простото око промяна в скоростта, така че повечето хора просто не биха ги забелязали. По ръцете и нозете на жертвата имаше синини, но загрубяванията на кожата по тях правят невъзможно да се стигне до определени заключения. Икаги е бил каратист все пак и със сигурност е използвал арсенала си от удари с ръце и крака, който е сърцевината на това изкуство.

Размяната на удари е била равностойна — предмишниците и глезените му са ожулени от париране на ответните удари. По рамото му има следи от одраскване вследствие претъркулване по дъсчения под, което означава, че двамата противници са използвали всичко, за което са могли да се сетят — от удари до хвърляния. В един момент от схватката Икаги е използвал задушаващо задържане. Това е ясно, защото беше открито ожулване на дланта между палеца и показалеца. Сигурно се е опитал да вмъкне ръката си, което противникът му е предотвратил с навеждане на брадичката и така е защитил уязвимата артерия на шията си.

Полицаите бяха поръсили с прах целия под, за да добият представа за развоя на събитията. Двамата бойци бяха използвали залата в цялата й дължина и широчина. Бяха скачали, падали, ставали, плъзгали се в жестоко подобие на балет. В крайна сметка, бяха се оказали едновременно до стойката с оръжията. Според мен нападателят е изпаднал в паника. Може в сърцето му да се е промъкнало съмнение. Може да не е бил във върхова форма заради разликата във времето. А може просто Икаги да се е оказал не само добър, а един от най-добрите и целият план да се е развил в непредвидена посока. Но в един момент от схватката двамата са се претърколили в ъгъла, където е била стойката с дървени пръчки, наредени на нея като копия в средновековен замък. За нападателя това вероятно е било като отговор на молитва.

Когато стигам в мислите си за боя до този момент, представям си как Икаги се е усмихнал на себе си в мига, в който противникът му е сграбчил една от пръчките. Като майстор и собственик той е знаел, че това е оръжие за начинаещи, изработено от слабо дърво, което е можел да счупи без никакво усилие само с два пръста. Нещо повече, знаем, че в един момент е направил точно това. По ръба на дланта му бяха намерени дребни тресчици дърво — точно онова, което става, когато парираш удар с „ръката меч“. Атакуващият, размахвал до част от секундата преди това-онова, което е смятал за поразяващо оръжие, вероятно е бил смаян от силата на Икаги, който го е пречупил на две. Изненадата му обаче е била само за миг. Пръчката се е превърнала с копие. Първият удар най-вероятно е бил инстинктивен — мушване напред в областта на ребрата. Няма съмнение, че за Икаги болката е била страхотна, но кървавата следа подсказва, че той не е рухнал на пода. Нещо повече, след този внезапен удар и след моментното ахване Икаги е атакувал в продължение на известно време.

Трудно е да се разбере дали счупеният край на пръчката е останал забит в тялото му, или нападателят го е издърпал, но в крайна сметка загубата на кръв забавила движенията на майстора. А и подът е станал плъзгав. И тогава нападателят е атакувал.

Той забил неколкократно пръчката в коремната област на сенсей. Там има следи от масивна травма. Ударите са били много повече от необходимото. Дали нападателят се е наслаждавал? Дали се е вслушвал във всяко ахване след поредното забиване на назъбения край на дървото? Дали се е опиянявал от засилващото се усещане за господство? Усмихвал ли се е, когато устните на Икаги най-сетне застинали в гримасата на смъртта?

Това са въпроси за психолозите. Онази сутрин те са били без значение. Битката приключила. Икаги лежал там и единствено върховният контрол на волята му е притъпявал донякъде агонията. Той опитал да стигне до телефона, плъзнал се в изтичащата от тялото му течност и това е бил краят.

Животът малко по малко е напускал тялото му, силното му сърце вярно продължавало да изтласква кръвта през раните, пулсът му се ускорявал и ставал все по-накъсан, настъпил шокът и след него смъртта.

Убиецът се е забавил, колкото да остави ключ към станалото. И предупреждение. Топнал е пръст в кръвта и написал нещо на японски на стената. Тази снимка е една от многото, но дори на фона на болезнения интерес към смъртта на Икаги, запечатана от всички възможни ъгли, калиграфски изписаният йероглиф приковава вниманието:

„Ронин“, гласи надписът. Човек на вълните.

Самурай без господар.