Сенсей

4. Следи

Аулс Хед Парк се намира в Бей Ридж, Бруклин, и е с изглед към Нероус6 и по-нататък към акваторията на нюйоркското пристанище. Това е една от малкото запазени части на предградието, където човек може да види колко хълмисто е било тук, преди строителната дейност да заличи веднъж и завинаги особеностите на терена. Всяка сутрин аз тичам нагоре по хълма в Аулс Хед, спускам се все така на бегом от другата страна и стигам до алеята за пешеходци, минаваща по границата с неспокойната сива вода, разделяща Бруклин от Статън Айлънд. Лятото почти бе настъпило и аз се молех за малко морски бриз. В пристъп на градоустройствена гениалност до самия парк бяха построили пречиствателна станция на отходните води, поради което сега тук мирише точно така, както можете да си представите. Така че бризът откъм океана винаги е добре дошъл.

Ямашита е заклет привърженик на бягането. Той смята, че то подобрява сърдечно-съдовия статус на напредналите ученици, и е прав, разбира се. Когато достигнете до определено ниво при обучението си в бойните изкуства, физическото започва да отстъпва пред техниката. Усилието, от което начинаещият рухва в потна купчина и не може да си поеме дъх, няма същия ефект върху вас. Но Ямашита настоява да поддържаме върхова спортна форма, а това означава, че трябва да се бяга.

Една от любимите му истории е за някакъв американец, който заминал за Окинава, за да осъществи лелеяната си мечта да тренира при известен учител по карате. Младежът се изправил пред учителя за първата си тренировка и той го попитал:

— Коя е най-добрата техника за защита?

Американецът бил много доволен от себе си, защото знаел отговора на този въпрос:

— Да избягаш, сенсей — казал той.

— Добре — съгласил се старият майстор и мъдро кимнал. После добавил: — Тогава започни да бягаш.

Американецът бил абсолютно озадачен.

— Бягай, бягай — повторил му майсторът. — Защото, ако те уловя, ще те смачкам от бой.

И двамата се впуснали да бягат. Ученикът тичал напред по улицата, тичал с всичка сила, защото знаел, че спасява живота си, а старият учител по карате неумолимо го преследвал с не по-малка упоритост.

Не съм много сигурен какъв е финалът на историята и дали учителят настигнал ученика, но Ямашита я намира за много забавна. Както всички неща, които ни разказва, историята е с поука: добрият състезател по бойни изкуства трябва да е във форма.

Така че бягам.

Макар и след толкова време, продължавам да мразя бягането. Използвам го като упражнение за концентрация и контрол върху дишането. Имам навика да си тананикам прости мелодии в такт с шляпането на гуменките ми. Зная, че научно разработените, светлоотразяващи, ортопедично моделирани и с усъвършенствана структура на петата произведения на съвременната технология, в които съм обут, е по-правилно да се нарекат обувки за крос, но аз продължавам да си ги наричам гуменки, защото това поддържа спомена ми пресен. Когато бях хлапе, за тези неща хората ровеха в големи сандъци, в които миришеше на гума и където бяха нахвърляни стотици несъответстващи си чифтове. Само че тогава те струваха по седем долара чифта, поради което аз едва не получавам лек сърдечен удар всеки път, когато реша да си купя нови днес.

Най-вече обаче използвам ритъма на упражнението като средство за мислене. То ми помага да се концентрирам, точно както се вярва, че многократните повторения в молитвите при шинтоистките церемонии привличат вниманието на духовете. И, разбира се, когато мисля, аз не разсъждавам върху това колко силно мразя да бягам.

След всички проучвания, които съм направил по отношение на Ямашита, вярвам, че той най-плътно се доближава до идеала за истински майстор. Представих му се преди години и му връчих съвсем официално написани препоръки от няколко високоуважавани учители. Коленичих на твърдия под според изискванията на ритуала, поклоних се и му подадох с две ръце съвсем неотдавна написаните препоръки, което е знак за уважение. После зачаках.

Знаех, че има нещо, което ми липсваше в тренировките до онзи момент. Негова проява бе все по-настойчивото чувство на вътрешно неудовлетворение. Учителите ми го усещаха, а и то все по-ясно се проявяваше в техниката ми: трудно е да се концентрираш, когато си проточил шия, за да надникнеш зад ъгъла. Каквото и да бе онова, което търсех, те знаеха, че не могат да ми го дадат. Това вероятно е тежък момент за всеки учител. Така че те просто ме предадоха на следващото, по-високо ниво на интензивност.

Още тогава знаех малко за Ямашита. Необикновените му умения с меча и като боец със или без други оръжия се признаваха неохотно от по-класическите майстори. Историите за изтощителността на тренировките му докарваха по-наперените черни пояси до състояние на смирение. Така че, когато застанах пред него онзи ден, аз го наблюдавах внимателно, за да видя каква част от моето бъдеще мога да съзра в него.

Беше набит, но с нормално телосложение за японец на неговите години. Аз не съм много по-едър, но Ямашита излъчва сила, която няма как да не усетиш. Погледът му е твърд, очите му са тъмни, изражението на лицето му е на пълна безстрастност. Пръстите на ръцете му са дебели и здрави и аз не можех да откъсна поглед от тях, когато той протегна ръка, за да вземе от мен препоръчителните писма.

Ямашита ме погледна, прочете писмата и направи гримаса:

— Добре — каза той. — Ела утре. Тогава ще видим.

Нямаше никакъв начин да разбера доволен ли беше, разсърди ли го нещо, гледаше ли оптимистично на приемането ми за ученик. В първите дни от моето обучение бях отчаян, че не мога да разбера. Но с течение на годините преминах от това ниво на следващото и между нас се установи особена форма на комуникация. Не зная дали просто аз започнах да свиквам с нюансите в поведението му, или обучението ми при него ме бе направило по-възприемчив, но това беше факт. И докато се влачех, изнемогвайки, по тежкия курс, който той ми бе начертал, имаше няколко броени на пръстите на едната ми ръка случаи, когато бях готов да се закълна, че виждам в непроницаемите му очи блясъка на одобрение или задоволство. И дори само този намек ми бе предостатъчен, за да продължавам. Защото той, в крайна сметка, беше моят сенсей.

Напоследък обаче забелязвах едва доловимо, но несъмнено увеличение в интензивността на тренировките ми. Не че преди това нещата бяха особено леки. Във всичко, което моят учител правеше, по принцип имаше някаква схема, вътрешна логика. И с годините тази схема става част от теб самия. Само че напоследък онова, което вършехме, не беше в синхрон. Това можеше да се долови от естеството на коментарите му към учениците, от твърдия му гръб, докато вървеше из доджото. Питах се какво ли става с Ямашита.

Няма сенсей, който да е роб на схемата — правят каквото трябва, за да те държат нащрек. Част от умението на всеки добър учител по бойни изкуства е в това непрекъснато да те изненадва с нещо и да не ти позволява да постигнеш баланс. Преди много години имах учител по карате и всеки път, когато си кажех: „Окей, този вече ми показа всичко, на което е способен“, той усещаше момента и правеше нещо, което не бях виждал дотогава. И ме гледаше, сякаш наистина можеше да чете мислите ми.

Ямашита също го умееше, при това до съвършенство. По принцип човек може да усети в каква насока се въртят мислите в главата на някого по коментарите след тренировката. Учениците седят в потни редици на фехтувачи в тъмносини екипи, бавно овладяват дишането си и слушат напътствията на майстора. Когато е доволен, Ямашита използва притчи, които подсилват важните поуки от уроците. В този конкретен момент от тренировката си толкова изтощен, че мозъкът ти е напълно отворен. В резултат историите и съветите се запечатват в паметта ти по особено жив начин.

Напоследък обаче нямаше нищо подобно, само смъмряния да тренираме още по-усърдно. Разбира се, всички идвахме на следващата тренировка, макар целта й да си оставаше загадка.

Продължавах да тичам и да обмислям ситуацията. Всъщност нямаше кой знае какво, което можеше да се направи. Все някога моят учител щеше да разкрие целта си. А може би не. Изборът бе негов. Нещата бяха изключително в негови ръце. Започнах да мисля за друго.

Бях приключил работата си по проекта на Боби Кей. Не бих могъл да кажа, че ме бе докарала до умствено изтощение, по-скоро обратното. Бях му пратил по електронната поща файла, а допълнително, просто за всеки случай, му изпратих по обикновената поща както дискета, така и разпечатка. Сега очаквах чека си. Наближаваше краят на учебния семестър, а това бележеше началото на финансовите затруднения за всички преподаватели на непълен работен ден като мен, така че възнаграждението на Боби израстваше до неестествени пропорции във въображението ми. Ето защо измислих лек напев, за да разведря мислите си от скуката на бягането: „Чакам чек… от теб, човек.“

Бях на стотното му повторение, което с подходяща пауза регулираше дишането ми прекрасно. Други бегачи ме изпреварваха или се разминавах с тях, бяха се появили и велосипедисти и не след дълго забелязах, че хората ме гледат малко странно. Нямаше как да е заради гуменките — те си бяха не по-зле от тези на който и да е било от другите. Освен това бях сигурен, че не пея чак толкова високо. И тогава долових скърцането на чакъл под гумите на бавно настигаща ме кола.

Полицейската кола без маркировка спря зад мен, но сигналните й светлини продължаваха да святкат. Разнесе се краткото бууп на сирената, сигурно просто заради тръпката. Бях доволен, че имам повод да си отдъхна.

Бяха двама и по лицата им беше изписано, че са полицаи: лица, които ти казват, че всеки е виновен в нещо и че всички лъжат. Шофьорът беше сламенорус с подрязани по военному мустачки. Другият имаше тъмно червеникава коса с два бели кичура от двете страни на пътя му в центъра на скалпа. Бяха по ризи и вратовръзки, което подсказваше, че са детективи. Всъщност те не правеха и опит да скрият кобурите под мишницата (никой не носи пистолети в колана си, когато седи в кола). Надникнах отзад. Спортните им сака бяха внимателно сгънати на задната седалка и подът не се виждаше от нахвърляните опаковки от сандвичи и празните чаши от кафе. Но не се загледах демонстративно. Полицаите се изнервят, ако си прекалено фокусиран при разговор с тях.

Прозорецът откъм страната на шофьора се спусна надолу. Погледнах към него и пуснах проверената от времето цивилизована фраза за начало на разговора:

— Какъв е проблемът, детектив?

Шофьорът ме изгледа продължително, после погледна партньора си:

— Колко оригинално.

— Толкова проникновени фрази вече са рядкост — отбеляза онзи с белите кичури.

Мустакът продължи:

— Бърк? — Въпросът бе риторичен, те не спираха пешеходците по алеята за по-весело, явно беше, че търсят конкретен човек. Кимнах. — Трябва ни информация. Можете ли да дойдете с нас, моля?

Знаех, че не съм направил нищо нередно. Но има нещо в закона, което не ти дава нито миг спокойствие. Така че усетих някаква тежест в стомаха си. Сякаш току-що се бях качил на асансьор, който бе започнал да пада свободно надолу.

Край нас на ролери мина негър.

— Хей, пич — извика ми той, — не им позволявай да ти досаждат, без да са ти показали значка. Тук може да те спре всеки, нали се сещаш какво искам да ти кажа? — беше се обърнал, за да довърши съвета си, и сега караше заднешком. Няколко велосипедисти положиха максимални усилия, за да се махнат от пътя му. После той се обърна и продължи напред, без да ни обръща повече внимание.

— Предполагам, че трябва да ви поискам да се легитимирате. — Не съм от горделивите. А и съветът на чернокожия беше уместен.

Шофьорът театрално се отупа по джобовете и разсеяно замърмори:

— Хм… значки… значки.

В този момент се обади партньорът му. Имаше наистина лош мексикански акцент.

— Значки? Значки? Нямаме никакви шибани значки. — Опитах се да разпозная акцента му. „Съкровището на Сиера Мадре“? Винаги бърках бандите от този филм с онези от „Великолепната седморка“.

Двамата се изкикотиха. Полицейски хумор. Шофьорът с мустака ми показа значката на детектив.

— Отпред ли да седна или отзад? — вежливо се осведомих аз. След като бях спрял да бягам, потта ми бе започнала да изсъхва. Не исках мръсотията отзад да полепва по тялото ми.

— Седни до мен, Брус Ли — отговори шофьорът.

Партньорът му слезе, избута саката и се намести на задната седалка. Беше изненадващо гнуслив. Саката изглеждаха чисти и скоро изгладени. Всъщност те бяха единственото спретнато нещо в тази кола. Влязох, ударих си коляното в издаденото напред радио, монтирано в таблото, и ние бавно потеглихме напред по алеята, докато стигнахме изхода, където се вляхме в движението по улицата. Никой не казваше нищо. Радиото издаде няколко гъгниви звука. Попитах може ли да сваля прозореца откъм моята страна. Шофьорът ме погледна изпитателно, вероятно реши, че няма да се опитам да избягам през него, и го свали с бутон от пулта от лявата си страна. Обърнах се да погледна през рамо онзи с белия кичур.

— Е, Мик — казах аз, — как е мама?

Брат ми — с фаталната предопределеност на сьомга, тръгнала да си хвърли хайвера на строго определеното място, и с други генетично наследени склонности — е последният продукт на ирландската диаспора в Бруклин, която има тенденцията да приижда през детството си към Лонг Айлънд и после да се оттича към нюйоркската полиция. Като малък беше буен, по-скоро — неудържим. Израсна като сдържан младеж, но оставяше впечатление, че потиска в себе си някакъв дълбок и необясним гняв, контролът над който му се удава единствено с цената на всекиминутно упражняване на волята. Той прилича на повечето познати ми полицаи: по същество свестен човек, видял прекалено много лоши неща, тотално объркан и смаян, чувстващ се едновременно предизвикан от тях и безсилен да ги оправи, готов без никакво предупреждение да избухне с титанична мощ.

Трябва да призная, че семейството ни посрещна с облекчение факта, че той е намерил конструктивен отдушник на бликащата в него енергия. Мики е щедър към приятелите си, талантлив дърводелец в свободното си време, добър съпруг и грижовен баща. На семейните сбирки има склонност да „изключва“ и често може да бъде видян с цигара в ръка и загледан в далечината, явно виждащ неща, които ние, останалите, не можем да видим. Или не желаем да виждаме.

Доказателство за способността му да се сдържа, е фактът, че го издигнаха в службата до детектив. Понеже задълженията му се свеждат основно до това да обикаля града в компанията на партньора си Арт и да следи престъпниците, придвижващи се в подвижните кофи за боклук, наричани от тях „коли“, което и прави без нужда от надзор, Мики обича работата си и е доволен от нея.

Арт Педерсен прилича доста на Мики, но е по-набит. И не е така мрачен. Предпочита ролята на „добрия полицай“, макар че според мен, когато двамата се заловят да разпитват някого, за извършителя е трудно да се ориентира каква всъщност е разликата между „доброто“ и „лошото“ ченге. Освен това Арт е киноман и след толкова години, прекарани един до друг на предната седалка на колата, двамата са възприели досадния за околните навик да преповтарят в разговорите помежду си реплики от диалози от старите филми. За тях това, разбира се, е адски забавно. Само че много престъпници, не така начетени на тема кино, го намират за абсолютно объркващо.

Уви, не само престъпниците, защото в момента аз бях жертвата на тяхното остроумие. По-големият ми брат, разбира се, не се хвана на въдицата с въпроса ми. Той продължи да ме гледа безстрастно и накрая с лишен от всякакви емоции глас се поинтересува:

— И какво по-точно си забъркал, малоумнико?