Спомен, наречен империя

16

С изключение на стерилната чистота операционната зала на Пет веранди не приличаше по нищо на комплекса от бяла пластмаса, който Махит помнеше от Лзел. Състоеше се от лъскава стоманена маса на регулираща се основа, около която имаше същинска гора от подвижни рамена с инструменти и сложни системи за обездвижване. Докато събличаше жакета, чувстваше се като насън, напълно откъсната от действителността. Не свали ризата, тайните на Лзел още бяха залепени за кожата й под нея. За Пет веранди май беше все едно, тя нареди делово на Махит да легне по корем върху масата и закрепи главата й в клетка от омекотени пръти и ремъци. Това беше абсурдно. Позволяваше на една непозната да изтръгне имаго-машината от нея в задна стая на жилищна сграда на чужда планета. Толкова пъти каза „да“…

„Искандр — мислеше си в последен отчаян опит да го достигне, — прости ми. Съжалявам… върни се, моля те…“ Все същото безмълвие. Нищо друго освен боцкането от увредени нерви надолу по ръцете чак до върховете на пръстите.

Пет веранди пристъпи към нея с игла, от чийто връх висеше капка упойка. Ирисът на изкуственото око зейна, подаде се метална бленда и Махит почти не забеляза убождането на иглата под рамото си, вторачена в бялата лазерна сърцевина на това око.

Главата й се размъти. Пръстите на Пет веранди хванаха ръцете й. Усещаше всичките си кости там, където се притискаха в стоманата. Лазерното око се подаде и разшири още… долавяше горещината му… „Нима ще ме реже с окото“…

Пустота. Бавно гниене, върнато назад замиране, спомен за притискащ отвсякъде мрак, за пропадане и после… той се събуди в непострадала плът, поет с лекота кислород, навлизащ бавно през устата… отначало облекчение, замайващо огромно облекчение, дишане, могъщата радост от наситени с въздух бели дробове, които досега не можеха да го поемат…

(преди беше на пода и се задушаваше, влакната на килима се впиваха в бузата му, а сега бузата му опираше в нещо студено).

Още по-бавно вдишване, мудно от упойка…

(… не е неговата буза, белите дробове са твърде малки, тялото е тясно и наситено с ярката крехкост на младост и преумора, нима е бил толкова млад някога, не беше така от десетилетия… друго тяло, ново по-дребно аз, значи беше мъртъв, нали… и превърнат в имаго, в ново тяло…)

Устата му издаваше плачливи нелепи звуци. Не можеше да отгатне причината.

Нямаше значение. Той дишаше. Потъна отново в мрака.

Изгревът в Станция Лзел се случва четири пъти във всеки цикъл от двайсет и четири часа. Светлината на изгрева по обратната страна на китките му (без бръчки, с късо изрязани нокти), отпуснати върху закалена, студена, сива стомана. В пръстите му адреналинът боцка като парещи иглички. Срещу него е Дардж Тарац (някъде отдалеч — глас, който не разпознава: този Дардж Тарац е абсурдно млад, има по-човешки вид от живия труп, какъвто го помни някой друг), лицето му е сериозно под гъстите прошарени къдрици, говори:

— Ще те изпратим в Тейкскалан, господин Агхавн, ако имаш желание да заминеш.

Той казва както си спомняше, че каза (както тя бе казала): — Искам. Винаги съм…

И прилив на заслепяващ копнеж, нескрит срамен стремеж към онова, което не му се полага по право. За пръв път ли го почувства тогава?

(Не, разбира се. И за нея не беше първият път.)

— Твоето желание не е причината, поради която те изпращаме — казва Дардж Тарац. — Но то може би дава шанс Империята да намери по твоето тяло повече плът, на която да се наслади и за известно време да не те изплюе обратно. Нуждаем се от влияние в Тейкскалан, господин Агхавн. Трябва да проникнеш колкото може по-навътре, да станеш незаменим.

— Ще го направя — отговаря той с цялата си младежка самонадеяност и чак тогава пита: — Защо сега?

Дардж Тарац побутва към него звездна карта по стоманената маса. Картата е пълна и точна, Искандр познава тези звезди: те са звездите от детството му. В единия край има редица от черни петна с отбелязани координати. Места, където нещо се е ачучипо.

— Защото може би ще се наложи да помолим Тейкскалан да ни опази от нещо още по-лошо. И искаме те да ни обичат по времето, когато ги помолим. Да им бъдем необходими. Накарай ги да те обикнат, Искандр.

— Какво се е случило на тези места? — пита Искандр, върхът на незагрубял пръст докосва разпростиращите се черни петна.

— Не сме сами в този сектор — казва Дардж Тарац. — И онова, което е тук с нас, е гладно — просто гладно и нищо повече. Те само си кротуват засега, но… това може да се промени. Всеки момент. И когато се случи, искам ти да си готов да поискаш намесата на Тейкскалан. Човешка империя поне изяжда някого от сърцето навън.

Искандр потръпва, едновременно ядосан и уплашен: потиска гнева, обидата, чувството „каквото обичаш те прави достоен за презрение“, за да зададе полезен въпрос:

— Срещали сме чужд разум и преди… защо е различно този път?

Изражението на Дардж Тарац е невъзмутимо, овладяно и безмерно студено. Искандр ще го сънува в тежки мигове (знае, че ще бъде така, спомня си как е било нататък), ще сънува и как Тарац му казва:

— Искандр, те не мислят. Те не са личности. Ние не ги разбираме и те не ни разбират. Не можем нито да ги убедим, нито да се договорим с тях.

Ще го сънува и ще се буди в студ, който нито дебело одеяло, нито друго топло тяло в леглото не могат да прогонят. И ще умува: „Защо Тарац не е казал на Съвета? Защо избра мен за свое оръжие? В какво иска да превърне Станция Лзел, за да рискува с тази опасност толкова дълго (двайсет години, мърмори някой)?“.

Още тогава проумя, че Тарац иска нещо по-голямо от военната закрила на Тейкскалан, но после се озова в Града, в императорския двор и вече… нямаше значение…

„Спомням си това за втори път.“

„Спомням си това за втори път.“

(„Спомням си каквото никога не съм виждала…“)

„Аз видях това. Аз съм това. Коя си ти?“

(Мислено оглеждане, търсене на този чужд глас — за да я погледне в тяхното съзнание. Обръщане и тогава се виждат взаимно, удвоени…)

„Аз съм Искандр Агхавн“, казва Искандр Агхавн.

Искандр Агхавн е на двайсет и шест години и е на територията на Тейкскалан от само трийсет и два месеца. Искандр Агхавн е мъртъв\ Мъртъв, видях те мъртъв на метална плоча в подземие\ Аз съм мъртъв, защото ти си мъртъв! На четиресет години, почти четиресет и една, познава малките неизбежни трагедии на средната възраст, провисването по хълбоците и под брадичката.

„Аз съм Искандр Агхавн — казва Искандр Агхавн, — а ти си имаго, което оставих в Лзел преди петнайсет години. Кой, да го шибам, е бил толкова тъп, че да вкара в мен мое имаго?“

„Ами аз.“

(Пак това мислено обръщане, поглед настрани, за да види: жена с високи скули, къса коса, висока, с тесни рамене, остър нос и сиво-зелени очи, кървясали от изтощение.)

„Аз съм Махит Дзмаре — казва Махит Дзмаре, — а сега съм и двама ви.“

„Кръв и звездна светлина — казва Искандр, всеки поотделно, двамата заедно с еднаква интонация на тейкскаланската ругатня, — защо направи това?“

Да се смееш в собственото си съзнание е неудобно, разбира Махит, докато се смее, а може би неудобен е опитът да вместиш три съзнания в едно и тя/те ще се разкъсат по разделителната линия, където другите двама си приличат твърде много, а те… не, защото е жена, по-млада с цяло поколение, по-ниска с десетина сантиметра, харесва вкуса на преработена риба на прах в кашата за закуска, от който те се гнусят, ей такива дребни глупости и тя пропада навътре в собственото си съзнание, чувства като ехо мястото, където е разрязана и превърната от чужди и безразлични ръце в нещо, което не е…

Станция Лзел има дълга традиция в развитието на психотерапията, защото ако я нямаше, всеки неин обитател отдавна би стигнал до криза на идентичността.

В началния етап на интеграцията с имаго, по време на най-трудната част, докато две личности преценяват какво е ценно в имаго-структурата и какво да бъде захвърлено, какво личността носител трябва да съхрани като самосъзнание и какво може да бъде преправено, пренаписано, изчистено — в този начален етап се очаква човек да обмисли избор, малък и не особено важен, който носителят и имагото правят съвместно. И да се съсредоточи върху този избор като място на покой, като сърцевина без конфликти. Нещо, върху което да градят.

„Махит — казва единият Искандр. Според нея е младият, нейното имаго, който вече поне наполовина е част от нея. — Махит, спомни си какво преживя, когато прочете за пръв път „История на експанзията“ на Псевдо-Тринайсет реки и стигна до описанието на тройните изгреви, които можеш да видиш в точката на Лагранж, заета от Станция Лзел, и си помисли: „Най-после подходящи думи за моите чувства, а дори не са на моя език…“

„Да“ — отвръща тя. Да, спомня си. Онази мъка: копнеж и яростна омраза към себе си, която само изостряше копнежа.

„И аз го преживях.“

„Ние го преживяхме.“

Двата им гласа, почти еднакви. Електрически огън в нервите й, сладостта да те познават.

Изведнъж и гадно Махит долови по начин, който никога не би искала да преживее, как въздухът повява по вътрешната структура на шийните й прешлени, противно интимна ласка, преобразила се в потоци от нервни импулси, върховете на всички пръсти пламнаха от променлив натиск, превърнал се като с натискане на мощен превключвател във внезапна болка.

Защо не беше в безсъзнание?

Какво й причиняваше Пет веранди?

Махит се опита да изпищи, но не можа: незнайните препарати, които уж трябваше да я държат под прага на безсъзнанието, само я парализираха (въздействаха поне някак, помисли ужасено, поне нямаше да се мята и да разкъса нервната си система в краищата на микрохирургичните инструменти на Пет веранди).

Вълни на електрически усещания нагоре от крайниците в безпомощен устрем…

Те са двама. Виждат се един друг, единият е мъртъв, другият се разпада, младо лице в полуприпомнена скица, допълнена с очите на Махит — зелени вместо кафяви; чувстваха колко са сбъркани чуждите възприятия, това тяло имаше по-изострено обоняние, нейните хормонални реакции при стрес се различаваха — понасяше по-силна болка и някой Искандр (все едно точно кой) си спомня, че телата с женски хормони просто се справят по-добре с болката от телата с мъжки хормони, и си мисли „Поне ще бъде по-лесно, но толкова боли от случващото се с нея“. С тях. С нея.

Проблясък-преход, късчета спомени като реещи се отломки в безтегловност, уловили слънчеви отблясъци и осветени до болка в очите:

(… ярка светлина от прозореца по обратната страна на китката му, твърде набръчкана, вените изпъкват. Изобщо не му е хрумвало, че ще остарее в Тейкскалан, но ето го, пише шифровано съобщение на хартия в своя апартамент, за да уведоми Дардж Тарац, че вече не е безопасно да изпраща свои имаго-копия по какъвто и да е начин и няма да се връща в Лзел, за да остави своята имаго-машина на съхранение и да се подложи на имплантирането на нова, която ще продължи да записва. Не е вярно: всъщност не е безопасно да позволи на когото и да било в Лзел да научи какво е готов да направи, за да опази всички тях. Чувства се не стар, а древен, разпадащо се струпване от решения, взети в извънредни обстоятелства… и понякога подтикван от чувства, което е страшно съчетание… още по-лошо е съчетанието на извънредните обстоятелства и всеотдайността, може би това е по-близо до истината…)

(„… при извънредни обстоятелства трябва да се погрижим желанията на императора относно наследяването му да бъдат изпълнени — казва Осем примки, — затова предлагам аз да осиновя деветдесетпроцентовия клонинг като мой законен наследник.“ Искандр се вторачва в нея и си мисли: „Каквото и да сторя на това дете, няма да е толкова лошо като онова, което неговите хора са намислили за него. Нима превръщането му в носител за съзнанието на илтератора е много по-лошо от това?“

И после си казва: „Да, по-лошо е, но въпреки това ще го направя.“)

(… императорът Шест посоки в пищните си одежди на трона със слънчеви копия, всяка частица от лицето му излъчва нехайно напрежение и стомахът на Искандр се свива от замайващо предчувствие, електрическа вълна на емоции, която спира дълбоко в гърлото му: „Той иска този разговор с мен, споделих с него достатъчно интересни намеци за тайни, ще успея… знам какво мога да му предложа и какво няма да откаже…“)

(… последната хапка от пълненото цвете засяда в гърлото му, не може нито да диша, нито да преглътне. Там, където Десет бисера е пробол китката му, сякаш има сгорещен шип. Десет бисера го гледа изпитателно над масата и въздиша — тих и примирен меланхоличен звук. „Опитвах се да измисля по-добър начин да отвлека вниманието на императора от тебе. Деветнайсет тесли също се опитваше… прости й, ако твоята религия ти дарява живот в отвъдното, в който можеш да прощаваш…“)

Откъслечните спомени се сливат. Пропадат. Махит ги следва надолу, все надолу към средата, където са и тримата. Мимолетна съпротива („никой не бива да научи, не мога, това е…“, „но ти си мъртъв“, напомня Махит… „Аз съм мъртъв“, казва мислено другият Искандр, младият), а после:

— В леглото ли бяхте с императора, когато той те помоли да го направиш безсмъртен?

Деветнайсет тесли, легнала върху голия торс на Искандр, подпира брадичката си на длани и се взира в него със заплашителна сериозност. Цялата е хлъзгава от пот. След току-що чутия въпрос Искандр не би трябвало да вижда нищо съблазнително в нея, но думите й изобщо не му повлияват. Как му се иска това да е изненада за него. Плъзга пръсти през косата й, оплита ги в тъмните, копринено гладки кичури. И косата на императора е такава, но е сребристосива. Усещането от допира е същото.

(Мярка се другият Искандр: предимно като либидо, похотливо любопитство, което Махит усеща с туптене в слабините си, явен признак на желание. То почти засенчва ослепителното прозрение: отговорът на въпроса, зададен от Деветнайсет тесли, е, ща“.)

(„Накарал си я да те забележи“, казва Искандр на Искандр.)

(„През онази нощ бях с десет години по-възрастен, а тя започна да се отнася сериозно към мен два месеца преди това — казва Искандр. — Млъкни и ме остави да си спомня това, то беше…“

(Приятно?)

(„Не — казва Искандр, в чиято памет са сега. — Не, то беше важно.“)

(У Махит нахлува споменът за Деветнайсет тесли в банята на нейната канцелария, за странната нежност на нейните ръце, докосващи ръцете й, за деловата внезапна загриженост. Опитва да си припомни дали желанието се появи в самата нея, или в Искандр, или общо… и казва на двамата, които гледат този спомен: „Кръв и звездна светлина, как ти хрумна, че това е сполучлива идея?“. Думите отекват злобно. Но и злобата не стига, за да се справи с липсата на изненада от факта, че Искандр е съблазнил… или е бил съблазнен от Деветнайсет тесли, или от императора. И от двамата.)

На леглото в спомена Искандр отбягва спокойния нетрепващ поглед на Деветнайсет тесли и казва:

— Не е безсмъртие. Ако в това е смисълът на твоя въпрос. Наистина е важно, че тялото умира. Личността до голяма степен зависи от ендокринната система.

Деветнайсет тесли обмисля думите му. Не личи нейната голота да влияе на студената пресметливост, изписана по лицето й. Същото изражение както преди да легне с него.

— Значи се стремите към ендокринна съвместимост?

— Търсим съвместимост на личностите, може да има какви ли не разлики в ендокринните системи, но хората да си приличат много. Най-важно е дали личностите могат да се съчетаят. Само че е по-лесно, ако има подобие в особеностите на организмите или в опита през първите години от живота.

— Негово сиятелство иска да бъде създаден негов клонинг.

Искандр потръпва от идеята, но се старае Деветнайсет тесли да не забележи това. (Искандр потръпва. Искандр-Махит потръпва. Има видове табу, които не можеш да надмогнеш, колкото ще тейкскаланци да си съблазнил, колкото ще да си попивал дворцовата култура. Никой не присажда имаго в клонинг на предшественика — сходството е прекалено голямо. Личностите не се съчетават, едната побеждава, а каквото би могла да допринесе другата, просто се губи.)

— Не използваме клонинги за носители на имаго. Деветнайсет тесли. Нямам представа как тялото на клонинг би променило личността на Шест посоки като имаго.

Тя цъква с език. Долепена е до неговото тяло и той подозира, че долавя чудесно отвращението му.

— Ако си го представя като повторно съществуване на Негово сиятелство, не ме безпокои толкова. И все пак ме безпокои.

— Щях да се учудя, ако не те безпокоеше — казва Искандр. — Безпокои и мен, а тъкмо аз му предложих да използва имаго-машина.

— Ако е така, защо му я предложи?

Искандр въздиша и променя позата им на възглавниците. Когато ляга на хълбок. Деветнайсет тесли се намества в сгъвката на бедрата и гръдния му кош — незаличимо, дребничко костеливо присъствие.

— Защото Тейкскалан е огромна гладна твар, а Негово сиятелство Шест посоки не е побъркан, жаден за власт или жесток. Деветнайсет тесли, добрите императори не са чак толкова много. Дори в поезията.

— И ти го обичаш — добавя тя.

Искандр си мисли за събуждане, изцеден и с приятно смъдящи мускули, около час след като заспа в леглото на императора, и го завари буден с купчина инфоекранчета на голите колене — работеше. Тогава уви тялото си около него като топла опора. Дреболия, а Шест посоки докосна с длан бузата му и задържа ръката си там — тогава се чудеше дали той спи някога и чу в ума си като ехо стих от „Възхвала на загиналите във флагманския кораб „Дванайсет разцъфнали лотоса“: „Няма звездна карта / неогледана от нейните / безсънни очи или пропусната / от дланта й с мазоли от копие / и така загива тя, същински капитан. / Пада в боя като императрица, кръвта й обагрила мостика, / където е бдяла вахта след вахта“. Безсънни императори. Съблазняваното е поетично преживяване.

История, която той иска да бъде правдива.

— И аз го обичам — казва на Деветнайсет тесли. — Не бива, но го обичам.

— И аз — отвръща тя. — Надявам се още да го обичам, когато той вече няма да е същият.

„Ние същите ли сме?“

Пита един от тях. Един от тях си казва, че това е реторичен въпрос: има приемственост в паметта, която създава личността. Азът е онова, което си спомня какъв е бил този аз.

Един от тях поправя: „Приемственост в паметта, филтрирана през реакциите на ендокринната система“.

Един от тях поправя: „Всички помним, че сме били този аз, а не сме същите“.

Виждат се взаимно с този чудато утроен вътрешен поглед. Махит не помни да е виждала Искандр първия път, когато й се случи това. Искандр — нейното имаго, другото й аз, вече избледняващо късче, което така и не се е сляло, а съществуващите сега части от него са само вече вписаните в нейната нервна система — също не помни това и не знае (окаяно избълвано признание за незнанието) дали е забравил, или просто си е спомнил, когато Махит си е спомнила, или каквото помни Искандр (другият, мъртвият, пронизан от своето умиране като набучен на кол човек).

(… последната хапка от пълненото цвете засяда в гърлото му, не може нито да диша, нито да преглътне…)

„Престани — казва Махит. — Умирал си, а сега си с нас.“ Още не може да се опомни от другите му спомени, от наученото колко дълбоко е било взаимното му съблазнявано с Тейкскалан, но все още запазва достатъчна представа за самата себе си (те са част от нейното тяло), за да не иска да усети отново задушаващата отрова, вкарана от Десет бисера.

„Бил си мъртъв, но сега не си и аз се нуждая от тебе — настоява тя. — Нуждая се от твоята помощ, Искандр. Аз съм твоята наследница и сега си ми необходим.“

Нейният Искандр, разръфано парцалче: „Съжалявам“.

Старият, умиращият, влюбеният: задъхвано, напън да вдиша… да контролира белите дробове, в които живее сега…

На тази стоманена маса скърцащата със зъби и извита в застинала, пренапрегната дъга Махит (или Искандр) (или Искандр) се пробуди страшно за втори път, откакто Пет веранди започна операцията. Нямаше го ужасното усещане, че влиза въздух в отворената й нервна система — мъничко облекчение, поне вече нямаше инструменти в черепа й, поне ако започнеха гърчове, щеше да изпържи мозъка си с аномална електрическа активност, вместо да го разкъса с груба механика…

Белите й дробове блокираха. Дишането на Искандр се различаваше от нейното, той бе свикнал с по-големи бели дробове или такива, които са застинали в невротоксична парализа. В зрителното й поле имаше почти само искри, сини и бели, а краищата му се свиваха навътре в размътено сиво и тя се опитваше да не изпадне в паника, да си припомни как да накара тази ендокринна система да диша, да се успокои, да престане…

„Искандр, нуждая се от тебе, имаме работа, още не можеш да приключиш…“

Наранената от отровното цвете ръка се стовари върху масата… и в един замаян миг не можеше да различи дали болката е нейна, или е спомен на Искандр, умиращ от забита в ръката му игла, от която се разпростира отровна горещина. Усети същия електрически прилив в лакътните си нерви, станал сигнал за повредата на имагото-Искандр, с когото бе споделяла съзнанието си.

Ами ако цялата тази болка беше безполезна, ако не е имало саботаж на имаго-машината, а уврежданията са в самата Махит, в нейните нерви, ако Пет веранди я е рязала напразно…

„Махит“, казва някой Искандр. Вътрешният глас е особен, удвоен. Накъсан. Но го има.

Гръбнакът й е извит в плашеща дъга, която не може да отпусне. „Няма да умрем, ако ти не ни принудиш“, казва тя на гласа и се мъчи да си вярва.

Жилещо убождане на игла, този път в плътта на задника й. „Пет веранди — опитва се да ме стабилизира?

Плосък мрак я поглъща като гръмотевица. Всъщност е избавление.

Съзнанието е подобно на звездна карта наопаки: сбор от памет, условни рефлекси и минали постъпки, единни в мрежа от електричество и ендокринни реакции и сведени до обща подвижна точка на осъзнаване. Две съзнания заедно — всяко съдържа огромна карта на миналото и настоящето, още по-необятна карта на предполагаемото бъдеще и колкото ще да са близки, колкото ще да са преплетени, всяко има собствена картография, чужда на другата. А сега вижте Дардж Тарац и Декакел Ончу, някогашни приятели, дългогодишни съратници, изпълнени с взаимни подозрения за подбудите си — ето ги в тихото уединение на личния спален модул на Ончу. Свитите им колене почти се докосват. Включили са звукоизолацията.

Погледнете внимателно точките, в които техните универсални картографии не си съответстват.

Ончу е донесла на Тарац своите доклади за големите кораби от три кръга, които се движат в пространството на Станциите и поглъщат техни кораби и пилоти, носи и тръпката на страха, вкоренена у нея от имаго-линията й като реакция към неразбираемото. Признанията за всичко това пред Тарац уязвяват леко нейната гордост, но миньорите и пилотите са отдавнашни съюзници: двете части от управлението на Лзел, които изпращат мъже и жени в черната пустота извън металната обвивка на Станцията.

Не е очаквала онова, с което й отвръща Тарац: знаел е за тези набези от слухове, намеци и неразгласени доклади през почти две десетилетия. Знаел е, съставял е тайна карта и е поддържал мрежа от шпиони и осведомители, с чиито сведения я е попълвал. Капитанът на товарен кораб, който бе дошъл при Ончу, след това наминал и в кабинета на Тарац.

Това разгневява Ончу. Гняв, от който няма полза и не може да отдели време за него, защото Тарац продължава, направо си излива душата, сякаш се отърсва от товар след дълго носене: сред разнообразните му планове за Искандр Агхавн, отишъл да им служи в Тейкскалан преди толкова години, е и подготовката на съюз, чрез който една империя на хора като жителите на Станциите, но по-гладна, може да бъде подмамена да се хвърли с оголени зъби в зейналата паст на още по-грамадна и по-странна империя, когато настъпи моментът за това. И така империята може да бъде погълната там, както тя е поглъщала толкова много и толкова дълго.

— Значи използваш нас като примамка — казва Декакел Ончу. — Ние ще бъдем насред сблъсъка между Тейкскалан и онази чужда цивилизация…

— Не като примамка — възразява Дардж Тарац. — Старая се в очите на държава, винаги заплашваща да ни завладее, ние да изглеждаме нещо, което си струва да бъде опазено в сегашната си форма. А сблъсъкът няма да се случи тук — тейкскаланският флот ще мине през нашия портал Анхамемат и всички останали портали, през които са се появявали онези кораби, за да стигне до незнайното място, откъдето са пришълците.

Ончу опитва да отгатне мислите на Тарац: той сигурно си представя Тейкскалан като прилив, който може да нахлуе и да се отдръпне, а океанът да си остане все същият. Виждала е океан веднъж. Виждала е и какво високият прилив причинява на брега.

Тарац изобщо не мисли за приливи. Той си представя тежести: как палецът му притиска с все сила галактическата везна, за да окаже мъничко въздействие, да причини едва забележимо неравновесие. Каквото може да се появи, ако един мъж отиде в Тейкскалан и се влюби в него с цялата си душа и ум, и го съблазни в същата степен, в която е съблазнен от него: така ще го поведе към гибелта му.

— Какво искаш да постигнеш? — пита Ончу в тишината на своя модул.

— Край — отвръща Дардж Тарац, който доста е остарял, докато натиска с пръст везната. — Край на империите. Непоклатим обект да се блъсне в непреодолима сила и да се разбият.

Ончу изсъсква през зъби.