Спомен, наречен империя

18

При първата проверка по пътя от Звъниград Шест до министерството на информацията в Източния дворцов квартал Махит се отърси от унеса край границите на съзнанието си. Единственото й желание в този свят беше да потъне отново в сивата тишина зад клепачите, а досега — през съвършени петнайсет, дори двайсет минути, — никой, нито Три стръка морска трева, нито шофьорът, нито дори Искандр в главата й я бяха будили. Но светлините и гласовете в контролния пункт промениха всичко.

Тя примигна и се надигна на седалката. Колата бе намалила скоростта, накрая спря, шофьорът бе свалил едното стъкло. Навън изсветляваше преди изгрева, имаше сиво-розова ивица на хоризонта… и лютив дъх на пушек…

Тихи гласове. Шофьорът направи нещо с облакохвата си, предаде идентификационен код. Незнайният човек отвън каза:

— Можем да ви пропуснем с това разрешение, но няма да е добре за вас. Онези се придвижват от космодрума, а гражданите се придвижват насреща им. Наистина е по-добре да не правите това.

„Не е по-добре“ — мислено възрази Махит и не знаеше дали мисълта е нейна, или на Искандр.

— Трябва да продължим — настоя Три стръка морска трева. — Трябва да предам извънредно важни сведения на моето министерство.

Шофьорът сви рамене красноречиво: „Аз само помагам“. Махит чу през отворения прозорец глух тътен, като че някой взриви бомба не чак толкова далече от тях.

(… Петнайсет двигателя надупчен от шрапнел, кръв от устата му, кръв като сълзи капе по лицето й и онзи звук, кухият гръм на взрива…)

Преглътна тежко. Прозорецът се затвори. Продължиха нататък. Не се виждаше добре през какво минават, шумовете почти не проникваха вътре, прозорците бяха затъмнени. Все й се струваше, че чува още от тези взривове, които сякаш засмукваха въздуха в себе си.

— Знаете ли — чу се да казва с напрегнат, накъсан и неовладян глас, — че най-лошото нещо в Лзел, абсолютно най-лошото е огънят… той поглъща кислорода… разгаря се… и през ден имаме противопожарни учения, включват ни в тях още на две-три години, щом сме достатъчно големи да държим пожарогасител… огънят е страшен, а взривовете са още по-лоши.

— Не мога да си обясня защо има взривове — обади се Дванайсет азалии. — Това не е…. нали никой не иска да навреди на Града, борят се кой да го притежава, не е ли така?

Скоростта на колата пак намаля, но не защото ги спряха на контролен пункт. Едва пъплеше като при натоварен трафик.

— Направете прозорците прозрачни — помоли Махит.

Нищо не се случи. Три стръка морска трева стискаше зъби така, че Махит виждаше издутите мускулчета на челюстите й.

— Цветче — каза тя, — това е флотът. Те си вършат работата, като бомбардират въстания на граждани. И ти го знаеш. — Обърна се към шофьора: — Изключете затъмнението, моля.

Този път шофьорът се подчини.

Избледняващите до прозрачност стъкла откриха гледка, която Махит не можа да проумее в първите секунди. Хората в Лзел не чупеха, камо ли пък да го правят разпасано. Корпусът на една станция е крехък и ако някаква част от поддържащите го механизми се повреди, някой ще умре: от изсмукалия дробовете вакуум, от смразяващия студ, от станалата безплодна хидропонна система. Обичайният вандализъм в Лзел се проявяваше чрез драсканици по стените, изтънчено хакерство, преграждане на коридори с пяна за ремонт на корпуса. А тук, на улица в Града виждаше тейкскаланка, облечена в съвсем приличен панталон и жакет, която замахна с нещо като метален прът към витрина на магазин и пръсна стъклото на парченца. Продължи към следващата витрина и го направи отново.

Имаше тичащи хора по платното, затова колата напредваше толкова мудно. Някои носеха значките с делфиниуми, други нямаха никакви знаци за принадлежност, мяркаха се и слънчеви — златисти, плашещи и крачещи в стегнати групи по трима като разузнавателни кораби. Усещаше се дим във въздуха, стелещ се откъм трогателно красиво здание с много кули. Лицето на шофьора бе застинало в мрачна и решителна невъзмутимост, подкарваше колата на пресекулки и при всяко ускорение вътрешностите на Махит сякаш се клатушкаха в коремната й кухина.

— Не виждам легиони — остро изрече Дванайсет азалии.

Три стръка морска трева бе пропълзяла отпред до шофьора.

— Не сме толкова близо до космодрума. Това е само… вторична бъркотия…

След малко чуха виковете — две различни скандирания, ритмични и поетични като туптене на сърце, но несъгласувани, сякаш сърцето имаше аритмия. В тези звукови вълни непредвидимо се врязваха поредните гърмежи. Шофьорът забеляза пролука, която Махит не бе зърнала, ускори рязко и зави на скорост (тя за малко не седна в скута на Дванайсет азалии), префучаха по странична уличка, излязоха на по-широка и изскочиха на площад. И там завариха двете плътни тълпи от тейкскаланци, които си крещяха взаимно. Колата спря. Нямаше как да минат през това кипящо гъмжило.

Там, където двете групи се докосваха, насилието избуяваше като гъби след дълга дъждовна пролет. Кръв по лицето на жена с вързан на ръката й символичен делфиниум като траурна лента, кръв от юмрук в лицето, а нанеслата удара друга жена (толкова близо до колата, че Махит чуваше всичко) изкрещя „За император Една мълния!“ и плъзна окървавената ръка по челото си, все едно участваше в исторически епос и отбелязваше принасяното в жертва на врага.

Махит си каза, че те не приличат на тейкскаланци. Случайно мярнала се мисъл, нелепа и откъслечна. Изглеждаха като хора. Просто хора. Готови да се разкъсат взаимно.

Поредният ужасен тътен на разтърсен въздух, този път много по-наблизо. И като отговор — трясък откъм група слънчеви, около които изведнъж блъвна бързо разпростиращ се облак бял пушек, а биещите се край тях хора се разкашляха и побягнаха от газа, без да ги е грижа през коя от разбунтуваните тълпи се провират. Газ се просмукваше и през затворените врати и прозорци на колата.

— Мамицата му! — изтърси Три стръка морска трева. — Закрий си устата с ризата… това е газ за разпръскване на тълпи… не можем да останем тук…

Махит я послуша. Очите й пареха. Гърлото й пареше.

„Трябва да излезеш от колата — каза й Искандр. Тя се успокои внезапно — ясен разсъдък, нащрек, всичко забавено. Искандр направи нещо с надбъбречните й жлези. — Трябва да излезеш и да заобиколиш всичко това, и то веднага. Хайде, Махит. Ще ти показвам пътя.'''

— Не можем да стоим тук — изрече тя гласно и отвори вратата. Белият газ запълни кабината. — Вървете след мен.

Не можеше да диша — с първото вдишване белите й дробове сякаш пламнаха, а Искандр каза „Просто тичай, ще дишаш след малко“ — не знаеше как успява да тича, как е възможно тялото й да извършва движенията. Не знаеше дали някой я следва. Искандр като че бе научил някакъв таен маршрут, намери нещо познато в страшната бъркотия от кръв и бял дим, зърна за пръв път легионер с флотска униформа в сиво и златно, бяха цял взвод… Искандр я завъртя, за да се стрелне встрани. Чуваше стъпки зад себе си, не изоставаха. Тя се озърна: Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. И шофьорът беше с тях.

Заобиколиха по края на площада и хукнаха по улица, която Махит не бе виждала никога. „Колко пъти си минавал оттук…“ — помисли тя през блъскането на сърцето в гърдите си, задъханото поемане на въздух само когато Искандр смяташе, че тя не би издържала повече.

„Достатъчно често. Живях тук. Това е моят дом… беше…“

След още две минути забавиха крачка. Махит изобщо не се съмняваше, че би припаднала, ако Искандр не я принуждаваше да продължи. Никой не говореше. Шумът на безредиците стихна до приглушена врява. Стигнаха до линията, разделяща двореца и останалия Град — никой не охраняваше тясната пътечка, по която проникнаха вътре, нямаше слънчеви, мъгливи и легионери. Искандр ги водеше нататък по дългогодишна, вече мъртва мускулна памет.

И накрая сякаш се отдръпна завеса, завиха зад последния ъгъл и Махит се озова пред министерството на информацията, което наглед беше напълно непокътнато. Спретнато нещо от свят, останал в миналото.

„Ето — каза Искандр. — Влез. И седни, преди да си паднала.“

Всичко изглеждаше толкова познато — за две минути пеша би стигнала до входа на сградата, в която беше нейният апартамент на посланик (тоест ако поначало можеше да отиде там, без да се намесят слънчевите и тяхното разследване). Само че всички линии на огромния изкуствен интелект на Града бяха светнали под каменната настилка на площада, сякаш целият дворец се бе превърнал в присвит за нападение звяр.

— Не разбирам как направи това — каза й Три стръка морска трева. — Едва ходеше, когато се настанихме в колата.

— Не бях аз — отвърна Махит. — Не само аз. Не съвсем. Ще влезем ли?

Гласът й беше накъсан като парцал. Искандр вече не контролираше дишането и сега не й стигаше въздух. Гръдният й кош се издуваше тежко с всяко вдишване.

Три стръка морска трева погледна техния шофьор, който явно беше потресен: съсипан човек в свят, в който вече не намираше смисъл.

— Влизаме ли?

— … да? — смънка той и тръгна към входа.

Нито Махит, нито Три стръка морска трева стъпваха на светещите линии по пътя към министерството, макар че трябваше да криволичат непохватно и чудато.

Вътре не завариха нищо друго, освен приятната чистота на тейкскаланско министерство рано сутрин. Никакви признаци на тревога. Нищо нередно. Махит почувства как сълзите й напират, не знаеше защо. Шофьорът ги заведе в привидно безобидна бежова заседателна зала с приличаща на подкова маса около проекционен апарат за инфоекранчета, флуоресцентно осветление и изобилие от умерено неудобни столове. Това помещение беше най-нетипичното за Тейкскалан, в което Махит бе попаднала след пристигането си, но предположи, че местата за непоносимо дълги заседания би трябвало да си приличат навсякъде из галактиката. Тя бе седяла в такива зали в Лзел и като ученичка, и на официални срещи. Седна и в тази. Съвсем смътно, едва доловимо през дебелите стени на министерството дочу поредния взрив. И настана тишина. Може би са потушили бунта. Легионите се струпваха другаде. По-близо до космодрума.

Донасянето на кана кафе и кошница с някакви кифли не беше стандартна практика за заседателни зали, но Три стръка морска трева може би се възползва от служебното си положение. Кафето беше стъписващо, разтърсващо приятно: горещо, но не чак парещо, картонената чаша сгряваше дланите на Махит, Имаше богат земен вкус, по който изобщо не приличаше на разтворимото кафе в Лзел, и тя си каза, че в някакъв по-добър момент с удоволствие би го пила бавно, за да обмисли цялото разнообразие на аромата…

„Има какви ли не сортове — обади се Искандр — и вкусът на всеки е особен. Фантастично е. Но най-важен е кофеинът.“

Прав беше. През тези броени минути, откакто тя пиеше кафе, вече се опомняше, беше по-будна, долавяше слабичко туптене в кожата си.

„Забави малко темпото. Може да съм изтощил надбъбречните ти жлези преди малко.“

Дванайсет азалии пиеше вече втора чаша.

— И сега какво ще правим? — обърна се към Три стръка морска трева. — Ще чакаме да докладваме на някого ли? Нали уж трябваше ние да заведем веднага посланичката при императора, ако това изобщо е възможно при тази обстановка в Града.

„Ние.“ Не мина много време, откакто тя помоли Дванайсет азалии да й помогне, като открадне имаго-машината от трупа на Искандр, но и през този кратък период стигна поне до подобие на общи цели с една варварка. Но пък той знаеше къде да намери Пет веранди и нейните, настроени срещу империята приятели — „общи цели“ бяха променливо понятие. Особено под напрежение. Махит се взря в асистентката си, която беше под напрежение по-видимо от когато и да било: сивееща кожа на слепоочията, раничка на устната, която бе захапала от нерви.

— Така е — потвърди тя. — Но дължа и поне малко любезност на министерството, те ни прибраха.

„Те ни прибраха. Докараха ни тук през бунтуващи се тълпи. Поднесоха ни кафе и закуска. Светът работи както трябва и ако се държа така, сякаш той ще продължи да работи както трябва, нищо няма да се обърка.“ Махит познаваше този начин на мислене. Познаваше го отблизо и плашещо, съчувстваше й (прекаляваше със съчувствието и това беше основният й проблем, нали?) и въпреки това Три стръка морска трева грешеше.

— Не мисля, че имаме време — настоя Махит, — целият Град ще пламне като кислородна камера от искра.

От Три стръка морска трева се изтръгна звук, който изненадващо наподоби съскаща пара от клапан, тя опря чело на дланите си и помоли:

— Дайте ми минута да помисля, може ли?

Махит реши, че една минута е в пределите на допустимото. Вероятно. Може би. Всичко се преливаше нереално. Питаше се колко ли е зле с недоспиването. Онова денонощие и половина, преди да поспи в апартамента на Дванайсет азалии… може би имаше полза от часовете в безсъзнание след операцията на мозъка…

„Няма — каза Искандр и това беше гласът само на нейния Искандр с искрящо-горчивото остроумие. — Особено след такова провиране през бунт.“

— И така… — промълви Три стръка морска трева, а Махит се вторачи в нея, като запази пълната безизразност на лицето си, подобаваща на тейкскаланка, за да не проличи колко се нуждае от подкрепата на своята асистентка.

Три стръка морска трева леко разпери ръце в жест на безпомощност.

— Ще отида да им кажа, че настоявам да докладвам лично пред министъра на информацията… а няма съмнение, че тя е извънредно заета в момента, затова ще ни определят време за среща… и ще се върнем тук в посочения час. — Тя се изправи. — Не мърдайте оттук. Административният център е нататък по коридора на този етаж, ще се бавя само пет минути.

Уловката беше невероятно прозрачна. Но и преди успяваха с лесни за разгадаване хитрини, прозрачността като че си имаше своеобразно притегляне редом с прекомерната тейкскаланска склонност към повествуванията. И сякаш изкривяваше светлината. Махит й кимна.

— Опитай. И не се безпокой, че ще се залутаме нанякъде. Къде бихме могли да отидем?

Дванайсет азалии и Искандр се засмяха едновременно в странно ехо, след това Три стръка морска трева вече не беше в залата, измъкна се през вратата като спускаема капсула от корпуса на кръстосван.

Чакаха. Махит се чувстваше като гола без Три стръка морска трева, чувстваше се сама. Все по-изложена на опасности, колкото повече се проточваше чакането — две минути, пет, десет. Не усещаше почти нищо освен тихия си тревожен пулс, струваше й се, че се пренася тежко в гръдния кош към точката под арката на ребрата й. Повечето смущения в периферните нерви бяха изчезнали, имаше само рядко потрепване във върховете на пръстите и тя подозираше, че то ще остане и занапред. Не знаеше как да се отнася към тази възможност. Засега можеше да държи писец, макар че усещаше прекалено силно натиска на пръстите си. Ами ако състоянието й се влоши отново…

После ще мисли за това.

Когато вратата се отвори отново и видя там Три стръка морска трева, освободи се от опасенията като с ритник… и след миг забеляза, че тя не е сама, но човекът с нея не носеше бяло-оранжевата униформа на министерството на информацията, затова пък имаше лилави цветя на ревера на тъмносиньото сако. На поетичната надпревара всички привърженици на Трийсет делфиниума носеха такива цветя, но се възприемаше като мода или забавление, тейкскалански политически сигнал чрез символизъм. На улиците ги носеха хора, които показваха на чия страна са във войната. Този път изглеждаха като знак за официален пост или партийна принадлежност.

— Седни — каза новодошлият на Три стръка морска трева и я бутна.

Махит се надигна мигом на стола си, вдиша гневно, за да избълва думите… но Три стръка морска трева седна, както й бе заповядано. Зачервеното лице издаваше колко е вбесена, обаче жестът й накара Махит да се укроти.

— Госпожо посланик, асекрети — започна натрапникът, — мое задължение е да ви уведомя, че в настоящия момент не ви е разрешено да напуснете сградата на министерството.

— Арестувани ли сме? — попита Дванайсет азалии.

— В никакъв случай. Задържани сте тук заради собствената ви безопасност.

— Искам — напористо започна Дванайсет азалии и Махит се гордееше с него до полуда — да обсъдя тази ситуация в личен разговор с министър Две палисандрови дръвчета. Незабавно. Впрочем кой сте вие!

— Две палисандрови дръвчета вече не е министър на информацията — заяви мъжът, като пренебрегна въпроса за името или принадлежността си. — Поради текущата криза тя бе освободена от длъжност с решение на езуазуакат Трийсет делфиниума. Ако желаеш, ще му предам твоето искане за разговор. Убеден съм, че ще отдели време за това при първия удобен случай.

— Какво?… — промърмори Махит.

— Госпожо посланик, проблеми със слуха ли имате?

— Проблеми със смисъла на чутото — сопна се тя.

— Няма нищо, за което да се тревожите излишно…

— Току-що ни казахте, че не можем да излезем оттук, а министър Две палисандрови дръвчета е била свалена от власт…

— Имаше основателни въпроси кому служи — сви рамене мъжът. — Трийсет делфиниума възнамерява да запази сигурното и решително управление на империята. Госпожо посланик, има легиони по нашите улици, придвижването по които е твърде опасно в момента. Оставате тук. Трийсет делфиниума ще се справи с положението и всичко ще отшуми до края на седмицата.

Махит се съмняваше в това. Още повече бяха съмненията дали знае точно какво да прави: наплив на неувереност, поглъщаща вълна от убеждение, че е пропуснала нещо. Трийсет делфиниума извършваше… какво — преврат, за да изпревари преврата на Една мълния? Може и да беше късно да направи каквото и да е, за да отклони завоевателния корпус от Лзел, ако ще да имаше ценни сведения за напиращата към Тейкскалан външна заплаха. На поетичната надпревара самият Трийсет делфиниума, великолепен в своето синьо и лилаво, с ведро спокойствие й каза, че сделката се отменя. Ако е наложил контрол над администрацията… явно беше готов да пренебрегне интересите на Лзел в мига, когато станцията вече не е полезна за плановете му…

— Ние не можем — поде Дванайсет азалии и Махит преливаше от благодарност към него, че казва нещо и я измъква от собствените й мисли — да останем цяла седмица в заседателна зала. И все още не знам кой сте вие… господине.

— Аз съм Шест хеликоптера — представи се мъжът и Махит го зяпна, чудеше се откога ли се е научил да изрича името си не само невъзмутимо, но и с оттенък на самодоволство. — Разбира се, асекрети… и госпожо посланик, няма да прекарате седмица в заседателна зала. Ще бъдете преместени на безопасно и удобно място, щом намерим къде да ви настаним.

— И кога ще се случи това? — не отстъпваше Дванайсет азалии.

Налучкваше съвършено смаяния, пронизително настойчив тон на човек, комуто причиняват неприятности и той реагира свадливо. Махит му се възхити някак разсеяно. Добра стратегия. Не се намеси.

— Кой решава дали е безопасно? — троснато продължи Дванайсет азалии. — Вие всъщност ни казвате, че и в този момент се извършва опит за узурпирано на трона!

— Малката авантюра на яотлек Една мълния ще приключи толкова скоро, че не би могъл да я наречеш опит за узурпирано — каза Шест хеликоптера. — Имам много работа… ще се погрижа някой да ви донесе още кафе. Моля ви, не се опитвайте да излезете. Ще бъдете спрени на изхода, а тук наистина е безопасно в момента. Не се притеснявайте за нищо.

След тези думи излезе. Вратата на заседателната зала щракна невинно на мястото си. Три стръка морска трева тутакси се разсмя неочаквано.

— Това наистина ли се случи? — възкликна тя. — Наистина ли някакъв самозабравил се бюрократ без дори елементарна подготовка в протокола ни каза ей сега, че министерството на информацията е под контрола на езуазуакат Трийсет делфиниума? Защото мисля, че тъкмо това стана и съм напълно объркана — моля те да ми простиш, Махит, защото такъв вариант просто липсва в моя шибан набор от вероятни сценарии, с които бих могла да се сблъскам като културна асистентка на посланичка на друга държава.

— Ако от това ще ти олекне, такъв вариант няма и в моя набор от вероятни сценарии, с които бих могла да се сблъскам като посланичка на друга държава.

Три стръка морска трева притисна длан към лицето си и издиша с все сила. Потисканият кикот все пак се изплъзваше между пръстите й.

— Не — промърмори тя. — И аз не си представям, че ти би очаквала това.

— Ако не можем да излезем — намеси се Дванайсет азалии, — как ще заведем посланичката при императора? Макар че разстоянието е малко и бунтовете може би няма да стигнат дотук. Дори в най-благоприятния вариант — как?

„И ще има ли император, при когото да вляза, когато отидем там?“ Прехапа си бузата от напиращата мъка, която до голяма степен не беше нейна — Искандр скърбеше за тази надвиснала загуба, а не тя. Или… по-скоро той, а не само тя. (И все пак си спомняше пръстите на Шест посоки, стиснали китките й, надяваше се — с безполезно, биохимично смъдене под гръдната кост — Негово сиятелство някак да оцелее в това въстание, дори ако животът му не продължи много след това.)

Но би ли могла да се пазари с друг?

— Ами ако не се опитваме да стигнем до Негово сиятелство — подхвана тя, — а да привлечем вниманието на човек, който би могъл да ни заведе при него?

— От тази заседателна зала… — проточи скептично Дванайсет азалии и махна с ръка към каната. — Знаеш, че следят нашите облакохвати, а дори нямаш свой…

— Да — рязко отвърна Махит, — не съм забравила, че не съм гражданка на Тейкскалан, не съм забравяла нито за миг, не е нужно да ми напомняш.

— Нямах предвид това…

Махит издиша така силно, че го усети чак в раната от операцията.

— Да, но точно това каза.

Три стръка морска трева свали ръцете си от лицето, на което се появи познато за Махит изражение: съсредоточаваше се, подготвяше се да подчини вселената на своята воля, защото нямаше друг избор. Същото изражение като в парка, когато ядоха сладолед, преди да нахълтат в министерството на правосъдието. Същото изражение като в канцеларията на Деветнайсет тесли, когато бе решила да надмогне телесната преумора и психичната травма.

— Човек може да прави какво ли не с облакохвата независимо кой го наблюдава — изтъкна тя. — Махит… чие внимание искаш да привлечеш?

Можеше да има само един отговор на този въпрос.

— Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли — отговори Махит. — Равна е по ранг на Трийсет делфиниума, а това означава, че вероятно може да влезе тук безпрепятствено също като него… и си мисля, че все още ме харесва.

„Харесваше и мен — промърмори Искандр. — И то много, но ме остави да умра.“

„Много те е харесвала и ми спаси живота — мислено отговори Махит. — Хайде да научим защо, съгласен ли си?“

— Добре, Деветнайсет тесли, която ми вдъхва ужас и сега, след всички други скорошни ужасяващи събития — каза Три стръка морска трева.

В кратките мигове от хрумването, каквото и да беше то, до споделянето му на глас тя се настрои твърде жизнерадостно. Махит разбираше и това. Силата, вдъхвана от съставения план, колкото ще да е нелеп или неосъществим. А и тримата се бяха поддавали на емоциите напоследък, нали?

— Значи Нейно превъзходителство… Махит, какво ще кажеш за съчиняването на няколко особено злободневни строфи? И публикуването им в откритите новинарски канали?

— А на мен каза, че прекалявам с четенето на политическа романтика — смънка Дванайсет азалии.

— Няма да засипя с листовки Източния дворцов квартал, за да обявя пред всички вечната си любов към третия заместник-министър на правосъдието — изтъкна Три стръка морска трева, очите й блестяха. — Ето какво щеше да бъде политическа романтика. А в този случай известна поетеса публикува най-новата си творба в отговор на текущи събития. С кодирано в нея послание.

— Често ли публикуваш стихотворения в открити новинарски канали? — намеси се увлечената от идеята Махит.

— Малко недодялано е — призна Три стръка морска трева, — но настъпиха трудни времена, а онази изискано досадна Четиринайсет кули победи в имперското състезание по ораторско майсторство миналата седмица. Изглежда, всеки може да бъде недодялан, но да се радва на всеобщо признание.

— И си мислиш, че Деветнайсет тесли ще… ей така ще дойде да ни отведе, ако я призовем в стихове?

Идеята беше прекалено хитроумна, за да се окаже и практична, преливаше от тейкскаланската логика на символите, а Махит не й се доверяваше.

— Не знам какво ще направи — отговори Три стръка морска трева. — Но знам, че ще ги прочете, така ще научи къде сме и от какво се нуждаем. Ти видя как нейните подчинени следят новинарските канали — Деветнайсет тесли внимава, това е основното й качество като министър.

Махит срещна погледа й и отпъди напълно неуместното желание да протегне ръка към нея.

Искаше да знае докъде Три стръка морска трева е готова да стигне заради нея, ако поемат по тази траектория.

— Какво обхваща тейкскаланската представа за „ние“? Ти дори не знаеш какво трябва да кажа на Негово сиятелство. Тримата „ние“ ли сме в този случай?

— Махит, аз съм твоята асистентка. — В гласа й почти прозвуча обида. — Не изяснихме ли това досега?

— Този път не само отваряш врати за мен. Ще вложиш моите цели в своите думи в общодостъпните новинарски канали, те ще останат завинаги в публичната памет на Тейкскалан.

— Понякога съм готова да се закълна, че би могла да си една от нас — тихичко промълви Три стръка морска трева. Изобрази плаха, но правдоподобна усмивка на човек от Станциите, като показа всички зъби. — А сега ми помогни да напиша това, бива ли? Знам, че имаш поне зачатъчен усет за стихотворния ритъм, а трябва да се справим, преди тукашният пратеник на Трийсет делфиниума да си спомни, че имаме облакохвати.

И тогава тя наистина протегна ръка да докосне Махит, върховете на пръстите й бяха като призрак, плъзнал се по скулата й. Махит потръпна безпомощно и замря, все едно очакваше удар.

— Тръстико — обади се Дванайсет азалии с пресилено възмущение, — флиртувай в свободното си време.

Махит копнееше да не е толкова бледа, че изчервяването да се открои на бузите й с издайнически алени петна от сгорещяването, което усещаше там.

— Ние не флиртуваме — отрече тя. — Обсъждаме стратегии…

„Ти флиртуваше с нея от сутринта, когато се запознахте“ — вметна Искандр, как й се искаше да има начин да му запуши устата. Поне докато беше повреден, нямаше как да й натяква такива… откровения.

— Ние пишем поезия — натърти Три стръка морска трева и тъкмо с изражението си на пълна безметежност някак намекна колко интимно е това занимание.

„И ти флиртуваше — продължи Искандр. — И когато не сте затънали насред опит за преврат, може би е добре да направите нещо по въпроса.“

Махит вече бе писала поезия на тейкскалански език: усамотена в капсулата си в Лзел драскаше по тетрадки на седемнайсет години и се преструваше, че може да подражава на Псевдо-Тринайсет реки или друг от великите поети. Придаваше форма на собствените си незрели идеи на език, който не й принадлежеше в двояк смисъл — хем беше варварка, хем беше твърде млада. Сега седеше глава до глава с Три стръка морска трева и докато нагласяха ритмичната стъпка и подбираха внимателно кои класически алюзии да изтъкнат на преден план, умуваше: „Поезията е за отчаяни хора и за онези, които са достатъчно възрастни, за да имат какво да кажат“.

Достатъчно възрастни или минали през достатъчно трудни за разбиране преживявания. Може и да бе пораснала достатъчно, за да пише поезия: носеше в себе си три живота и една смърт. Станеше ли непредпазлива, спомняше си тази смърт твърде ярко, задъхваше се все повече, преди да напомни на Искандр, че нито умира, нито контролира нейната автономна нервна система.

А Три стръка морска трева съчиняваше стихове, сякаш обличаше скроен по мярка жакет — процес, на който знаеше как да придаде хубав вид, за да изглежда добре и самата тя. В главата си носеше огромна библиотека от символи и алюзии, което пробуждаше черна завист у Махит: ех, ако тя бе израснала тук, ако бе прекарала целия си живот в тази среда, също щеше само за минутка да превръща строфите от банални в звучни.

Създаденото от тях стихотворение не беше дълго. И не би могло да бъде — трябваше да се разпространява бързо в общодостъпните новинарски канали, да съдържа подходящи цитати и да носи ясно послание: ясно и за населението, и по завоалиран, прикрит начин за Деветнайсет тесли и нейните служители. Махит го започна с образ, който очакваше да бъде разпознат от Пет ахата, защото тя бе присъствала там. А Пет ахата, умна, предана и обучена да тълкува, щеше да отгатне колко отчаяна всъщност е Махит… и да каже всичко на своята езуазуакат.

Две карти в библиотеката призори до майка си, играещ с карта на звездна система. Първият сигнал: „Знаеш коя съм, Пет ахата: аз съм Махит Дзмаре, която разбра обичта ти към твоя син и към твоята господарка“. Вторият: „Застрашена съм и заплахата е Трийсет делфиниума: цветя, виолетова пяна.“

„Мътилката на войната“ едва ли можеше да се нарече алюзия. По-скоро беше неизбежна, натрапваща се в настоящето истина, а и подхождаше за ритмичната схема на Три стръка морска трева.

Следваше кратко описание на сградата, в която беше министерството на информацията, с гирлянди от делфиниуми като на погребение — това пък беше препратка към част от „Зданията“, за да знае Деветнайсет тесли къде се намираха. А после обещание в един-единствен куплет:

„Ела да ни спасиш. Деветнайсет тесли. Ела да ни спасиш и ни помогни да запазим правилната и подобаваща орбита на трона със слънчевите копия.“

Махит огледа стихотворението още веднъж. Не беше лошо. За нейния поглед (неопитен, както разбираше добре) си беше добро, хем щеше да свърши работа, хем оставаше елегантно.

— Изпрати го — каза на Три стръка морска трева. — Не мисля, че можем да се справим по-добре за толкова малко време.

— И аз бих го изпратил веднага — добави Дванайсет азалии. — Следях новинарските канали, докато вие се трудехте. Положението се влошава много, и то твърде бързо — легионерите на Една мълния стрелят по митничарите и заявяват, че хората имали нужда от тях в самия Град, за да потушат безредиците. Не знам кой би ги спрял — как да спрем цял легион? Нали нашите легиони са неудържими.

— Изпратено е — съобщи им Три стръка морска трева. — Подписано от мен и публикувано във всеки открит канал, който можах да намеря, и в няколко от закритите — поетичните кръгове, в една мрежа за вътрешна информация на министерството…

— Това сполучливо хрумване ли е? — попита Махит. — Почти сигурна съм, че я четат и хората на Трийсет делфиниума…

— Хората на Трийсет делфиниума ще дебнат за каквито и да е съобщения от нашите облакохвати, ако поне малко ги бива в работата им — обясни Три стръка морска трева. — На тяхно място първо бих конфискувала облакохватите.

— Колко полезно е за нас, че не си на тяхна страна — отбеляза Махит и се усмихна неволно въпреки всичко.

— Колко време имаме според тебе? — попита Дванайсет азалии.

— Преди легионите да щурмуват двореца или преди да ни отнемат възможността да съобщаваме нещо? — уточни Три стръка морска трева с излишна жизнерадост. — Цветче, стига си зяпал новините, ела да гледаме как се разпространява това стихотворение, докато все още имам достъп.

Тя свали облакохвата си от обичайното му място пред дясното око, сложи го на масата в залата и промени настройките, за да изпълнява ролята на проекционно инфоекранче. Махит наблюдаваше как написаното от тях стихотворение се разнася из информационната врежа на Тейкскалан — споделяно от облакохват към облакохват, публикувано отново и отново в друг контекст, все едно виждаше как облак от мастило се разлива във вода.

— Колко ни остава? — попита тихо.

— По моя преценка три минути… случва се бързо…

В този миг вратата на заседателната зала се отвори с трясък. На входа стоеше Шест хеликоптера, зад него имаше още двама, но те носеха кремаво-оранжеви униформи от министерството на информацията. Три стръка морска трева склони глава към тях над върховете на пръстите си.

— Чудесно е, че ви виждам. Три фенера и Осем ножчета. Как сте в този следобед на покваряване от политик извън министерството?

Махит прихна безпомощно, макар че Три фенера и Осем ножчета взеха безмълвно облакохватите на Дванайсет азалии и Три стръка морска трева, за да ги дадат на Шест хеликоптера.

— Осъзнавате ли — казваше той, — че току-що направеното от вас — изпращането без разрешение на политическа поезия в общодостъпните канали, може да се смята за държавна измяна? Особено с оглед на факта откъде бяхте превозени и колко антиимперски протести има в Звъниград Шест днес, без дори да споменавам останалата бъркотия в Града?

— Подай оплакване в министерството на правосъдието — сопна се Дванайсет азалии и Махит отново изпита гордост от него.

Всички щяха да умрат или… кой знае какво щеше да ги сполети, но все пак си оставаха „ние“. На който ще да е език.

— Написах политическа поезия, подхождаща на текущия момент, който преживявам — заяви Три стръка морска трева. — Ако това е предателство, оплачи се на традициите ни, утвърждавани през две хилядолетия. Няма съмнение, че и в тях ще намериш предостатъчно примери за предателство.

Шест хеликоптера се помъчи да не заеква от гняв, но не успя. Държеше облакохватите и нямаше как да направи подобаващ жест, ала Махит долавяше по напрежението в раменете и челюстите му колко силно е неговото желание да размаха ръце или да раздруса Три стръка морска трева, която си седеше невъзмутимо, подпряла лакти на масата и брадичка на дланите си.

— Арестувам ви — изфъфли той накрая. — Аз… като временен представител на временния министър Трийсет делфиниума заповядвам на тези служители в министерството на информацията да ви задържат под стража.

— Кървави звезди — изтърси Дванайсет азалии, без да му обръща внимание, вторачваше се в Три фенера, който се смути видимо. — Вие двамата наистина ли ще го направите?

— Ако опитате да излезете, ще ви спрат — отговори Три фенера. — Поне това е сигурно.

Осем ножчета добави:

— Пълномощията ви като асекрети се отнемат, докато случаят не бъде разгледан от следващия министър…

— Ужасно съм разочарована от тебе. Осем ножчета — подхвърли Три стръка морска трева с изискано сдържана въздишка. — А уж беше такъв привърженик на политиката на Две палисандрови дръвчета…

— Стига — тросна се Шест хеликоптера. — Имаме работа. А вие нямате, асекрети и госпожо посланик.

Врътна се на пети и излезе, следван от верните му чиновници в министерството. Тримата пак останаха сами, нямаше какво да правят и какво да гледат — ослепени без облакохватите и новинарските им канали, затворени в залата без прозорци под флуоресцентните лампи. Дори каната беше празна.

Махит погледна първо Три стръка морска трева, после изви глава към Дванайсет азалии.

— А сега — каза много по-уверено, отколкото се чувстваше — ще чакаме.

Чакането не беше приятно. Махит се чувстваше като в затворена капсула, защитена от радиация и разпадане на плътта, но премятаща се безразборно в празното пространство — без гаранция, че ще има външен свят, в който да се върне след отварянето на капсулата. Нямаше нищо за гледане в заседателната зала на министерството, нямаше шум отвън, не се чуваха викове на войници или тропот на тежки легионерски подметки. Нямаше препълнени улици на Града с блещукащи шлемове на слънчеви или килими от виолетови цветя…

Три стръка морска трева бе отпуснала глава върху ръцете си на масата. Махит не знаеше дали тя дреме, или само се опитва да не мисли. Което и да беше вярно, завиждаше й. Спирането на мисълта беше за други хора. Спирането на мисълта беше невъзможно и от това й се искаше да си съдере кожата с нокти. Неспирно си представяше всички причини, поради които Деветнайсет тесли, дори и да беше езуазуакат, не би се опълчила срещу Трийсет делфиниума само заради посланичката на Лзел. И най-лошата от тези възможни версии беше вече сключен съюз между нея и Трийсет делфиниума, тя просто би се съгласила с неговите решения за министерството на информацията. Втората най-лоша беше версията, в която Деветнайсет тесли е преценила съотношението на силите, видяла е колко безнадеждна е съпротивата срещу Трийсет делфиниума и е решила да си мълчи и да оцелява в преврата независимо кой ще победи…

Едва ли би направила втория избор. Не изглеждаше присъщ за нея. И тази увереност се надигна у Махит като топъл прилив: не изцяло нейна, а съчетание от спомените на Искандр и собствените й спомени.

— Все едно някой ми е отсякъл ръцете — обади се Дванайсет азалии в тягостната тишина. — Все понечвам да проверя новинарските канали, но ги няма, само аз съм тук, а не цялата империя, достъпна с един жест.

„Самотно е да си тейкскаланец без целия Тейкскалан — прошепна Искандр на Махит. — Поне за това не им завиждам и изобщо не съжалявам.“

„Ние никога не сме сами — ти и аз. И повече няма да ни се случи в този живот.“

„Или в следващия.“

„Ако има друг посланик в Тейкскалан след мен.“

„Ако има друг посланик в Тейкскалан след тебе и ако решат, че си струва да запазят нашата имаго-линия.“

Надеждата на Махит, че това ще се случи, приличаше на сгорещена оловна топчица някъде долу в корема й. Надеждата нещо от тази седмица, от нея, от нея и Искандр заедно, да не бъде прахосано. Надеждата вече наученото — външната заплаха за Тейкскалан, която носеше в ума си като свое отровно цвете, координатите на струпаните кораби на пришълците, такава външна заплаха, че би отменила всякаква завоевателна война — да не умре с нея и Искандр. Да не бъде заглушена заедно с тях.

Въпреки всичко чакането й беше омразно. Толкова лесно си представяше какво се случва навън — в стотина различни версии, стъкмени от епична поезия, долнопробни филми и контрабандно получени документални записи от тейкскалански завоевателни войни на планети край пределите на проучения космос. Започне ли стрелбата, ще изглежда по същия начин и тук, в сърцевината на империята. Не би имало никаква разлика. В това беше проблемът. Империята си беше империя — частта, която съблазняваше, и частта, която захапваше с челюсти като менгеме и разтърсваше някоя планета, докато шията й се прекърши и тя умре.

Махит долови първия признак, че ще свърши това проточено страшно безвремие, разстилащо се безформено в неизменната светлина на заседателната зала, когато чу врява нататък по коридора — крясъци, затръшната врата. Кратко смълчаване, после шумно тракане, като че някой помете всичко от бюро на пода.

— Какво мислите? — надигна се Три стръка морска трева.

— Дори да не е заради нас, поне е нещо — каза Махит. — По-добре е от чакането. Да отидем да видим.

— Арестувани сме — нехайно спомена Дванайсет азалии. — Но… мамицата им. Хайде сами да се освободим от ареста.

Махит се разсмя. Дори с неспирната болка в раната от операцията и пулсирането на кръвта в пострадалата й ръка, трепкането в увредените нерви и постоянния тормоз на натъртения хълбок тя почти се почувства добре, адреналинът е адски силна дрога — подхвърли Искандр. — Да се възползваме от него, докато можем.

Отвън (дори не бяха заключили залата, което хем я оскърбяваше, хем я накара да се почувства леко гузна съучастница в затварянето си), на половината разстояние по коридора към изхода имаше централно информационно гише, заето в момента от Три фенера, както личеше по ръста и прическата. И тъкмо от това бюро бяха разпилени по пода инфоекранчета и офисни принадлежности, а разрушителка на това хармонично кътче (великолепна в бяло, Махит просто не можеше да обуздае своята любов към символизма във всяка постъпка на тейкскаланците, колкото и да беше пресилен — защото бялото беше знак от Деветнайсет тесли) се оказа Пет ахата, най-приближената помощница на Деветнайсет тесли. Изражението на обикновеното й лице беше безметежно и ледено, с едната си ръка стискаше шокова палка: тънък метален прът, пращящ от електрическа енергия. Зад нея стоеше друг тейкскаланец с чисто бели дрехи, когото Махит не бе виждала досега — той носеше същото оръжие.

Подобие на спасителен отряд. Отряд в униформа, без дори следа от лилави цветя по дрехите. И тъкмо Пет ахата бе дошла да ги намери, което означаваше, че Деветнайсет тесли може и да е разбрала какво се опитаха Махит и Три стръка морска трева да кажат със своето стихотворение…

— Вече ги виждам. — Резкият глас на Пет ахата проехтя. — Онези тримата. Елате насам, госпожо посланик, езуазуакат Деветнайсет тесли смята, че все още се намирате под нейна закрила.

— Те не са искали официална закрила — възрази Три фенера, — твърдението ви ще бъде отхвърлено незабавно в министерството на правосъдието.

— Същото ще сполети и дворцовата интрига на Трийсет делфиниума — озъби му се Пет ахата, — така че сме наравно. Не искам да предизвикам инцидент. Оставете ги да дойдат тук.

Махит тръгна по коридора между Дванайсет азалии и Три стръка морска трева. За малко се обнадежди, че ще успеят, ще намерят безопасност при Пет ахата и край на проблемите. Деветнайсет тесли ще наложи меко силата си…

… и тогава Шест хеликоптера изскочи от кабинет по-назад в коридора. Махит се закова на място, обърна се и го зяпна. Вместо шокова палка разпозна със смразяващ ужас в ръката му оръжие с куршуми — абсолютно забранено в Лзел, тези гадости можеха да пробият корпуса, — а той се разкрещя. Махит застина насред път между Шест хеликоптера и Пет ахата.

— Без такива шибани номера… мамицата ви, самозабравили се демагози, няма да получите каквото искате, има легиони по улиците, вече не можете да правите това… ще се подчинявате на закона и реда!

И през ужаса Махит почти се забавляваше с това смехотворно нищожество, разярено от загубата на мъничката власт, до която бе успяло да се докопа.

Пет ахата вдигна спокойно шоковата палка с искрящ в синьо-зелено край и закрачи към Шест хеликоптера.

Грохотът на изстрела беше по-силен от всеки друг звук, който Махит помнеше. Чу кратък пронизителен писък вляво от себе си… и последваха още изстрели. Тичаше по коридора към Пет ахата, без да знае кога се е втурнала, отърси се напълно от вцепенението. Три фенера се бе скрил зад бюрото си, покрай което мина помощникът на Пет ахата с проблясваща шокова палка в ръка.

Пореден гърмеж, червенина цъфна по мишницата на Пет ахата, разпростря се на червени ивици по белотата на туниката, лицето й пребледня. Шоковата палка падна на пода със скърцане от електрическата енергия в нея. Махит не спря. Стигна до Пет ахата, все още застанала невъзмутимо, но може би от шок, хвана я за другата ръка и я задърпа след себе си.

„Колко заряда има в това нещо?“

„Достатъчно — напрегнато отговори Искандр в главата й. — Ще стигнат да те убият. Тичай и не се озъртай… “

Махит се озърна.

Три стръка морска трева беше на крачка зад нея и до рамото й както винаги, но не и Дванайсет азалии — той се бе строполил неподвижно в коридора и около него се разтичаше ярка кървава локва.

Облеченият в бяло помощник на Пет ахата натика края на шоковата си палка право в зейналата уста на Шест хеликоптера, чиято глава беше обгърната от син огън. Оръжието гръмна още веднъж — в корема на помощника зейна дупка като ядрото на сингулярност…

— Бягай! — изпищя Три стръка морска трева и Махит се подчини.

Тичаше, впила пръсти в ръката на Пет ахата, изфучаха от министерството на информацията и изскочиха на улицата.