Табу

16.

В Цюрих прекараха заедно няколко дни — блажени, сладки дни по време на големи вълнения. Дюра работеше трескаво и всеотдайно през деня, за да може да прекарва нощите си на спокойствие с Тео. Тя пък запълваше дните си с децата и училището.

Австрийците бяха принудили френските войски, бранещи основната комуникационна линия между Швейцария и Италия, да изоставят позициите си и Дюра отвърна, като изгори моста над Рейн при Шафтхаузен. Обещаните припаси от Париж не пристигаха, не се появиха и шестте бригади, които очакваше от Хелвеция.

В района на Гризон няколко хиляди селяни, предвождани от свещеници и насърчавани от австрийците, сериозно възпрепятстваха връзките и снабдяването. Директоратът направи нещата още по-тежки, като нареди на Дюра да изпрати петнадесет хиляди мъже в помощ на притиснатата армия в Италия. Два дни по-късно той се принуди да евакуира всички от Гризон.

Тео подразбра, че един корпус под ръководството на ерцхерцога вече напредва. Новината се разпространи из целия лагер и войнишките съпруги се подготвяха да последват мъжете си. Няколко батальона дори вече се бяха преместили на изток.

През първата седмица на май след силна атака дивизията на Меранд беше отблъсната отвъд Рейн. Но австрийците бяха претърпели вече сериозни загуби и напредваха бавно. Атакуваха пак седмица по-късно, когато Наундорф прекоси Рейн на няколко места и се установи успоредно на река Тур, северно от Уинтертър.

Това представляваше сериозна заплаха за комуникациите на Дюра. Самият той имаше намерение да премести командния си пост от Цюрих в Уинтертър.

— Идвам с теб — обяви простичко Тео, когато той влезе в квартирата вечерта, преди да замине. — Няма смисъл да го подлагаме на обсъждане. Щом жените на войниците могат да ги последват, значи мога и аз. Ще им помагам, Андре. Знаеш колко трудно се оцелява при битки.

— Знаеш правилата обаче. — Той разкопча куртката си и я метна на дивана. — И когато наредя да се оттеглиш в тила, ще го направиш, без да спориш. Няма да те отпратя, преди да е абсолютно наложително. Не желая австрийците да те пленят. — Съзнателно премълча за руските им съюзници.

— Разбирам.

— Лазун ще се погрижи да имаш провизии. Ще ти отпусна десет каруци, но ще се наложи сама да разпределяш храната. — Седна, за да си свали ботушите. — Не съм в състояние да ти дам войници.

— Няма нужда. Благодаря ти, скъпи. Има няколко жени, които са напълно годни да карат каруците. Ти вече се запозна с Мари — подхвърли тя. — Тя ги организира в малки отряди.

— Ти ще имаш охрана през цялото време.

Умората му изведнъж пролича. През последните дни работеше неспирно.

— Знам. Няма да споря — съгласи се тя. — Гладен ли си? Оливие ми каза, че вечерята ще е готова, щом поискаш.

— Не съм гладен.

— Кога хапна за последен път?

Дюра сви рамене. В главата му се нижеха последните детайли преди заминаването.

— Не помня. Май тази сутрин с теб.

Погледът му не бе фокусиран, а тонът му бе разсеян.

— Къде отплава?

Насочи очи към нея.

— Извинявай, скъпа. Знам къде съм и къде бих искал да остана. Какво е приготвил Оливие за вечеря?

— Пъстърва с пресен грах. Има и диви ягоди.

— И пудинг за десерт?

— Естествено. Как бих оцеляла без пудинг.

— Храната в Уинтертър сигурно ще бъде по-простичка.

— Тогава сама ще си правя пудинг.

— Каква изобретателна жена!

— Щом успях да те намеря.

Пресегна се и я придърпа така, че тя се опря между краката му.

— И за да си щастлива, вероятно ще се наложи да те любя тази вечер. — Плъзна ръце по талията й.

— Дали разполагаме с достатъчно време преди вечеря?

— Предпочитам да изям теб вместо пъстървата. Като ордьовър. — Бързо се залови да разкопчава копчетата по гърба на роклята й. — Къде ти е долната риза? — Весели пламъчета заискряха в очите му.

— Мислех да спестим време. Чакам те вече повече от два часа.

— М-м-м-м… Чудесна награда в края на един изморителен ден.

— Може би наградата е за мен?

Той се засмя.

— Значи си готова.

— О, да. Тя разтвори бюстието си. — Ето ти ордьовър.

Наведе се напред и постави едното си зърно между устните му.

Панталоните му бяха разкопчани светкавично и все така, с пълна уста, той я положи в скута си, а ерекцията му проникна дълбоко в нея — въздишката й премина в удовлетворено стенание. Обгърна с крака бедрата му, а той я подхвана за таза, за да я повдига и спуска в равномерен бавен ритъм. Хващаше ту едното, ту другото й зърно. Държаха се така, сякаш разполагаха с цялото време на света, все едно просто запълваха часовете до вечеря в един съвсем обикновен живот.

Той си играеше с гърдите й, целуваше брадичката й, леко хапеше ухото й. Ала тя нямаше търпение да го изчаква. Както винаги го пожелаваше в момента на появяването му в стаята, още преди да я е докоснал.

При първите си потрепервания се вкопчи в него, за да го усети още по-дълбоко във влагалището си. Той нежно промърмори:

— Толкова си лесна — и по-здраво стисна дупето й, за да поеме ритъма, който тя налагаше и който ги отвеждаше в техния блажен рай.

Командният пункт на Дюра се установи в Уинтертър на другия ден следобед. На следващото утро той контраатакува с дивизиите на Удино и Султ. Успя да отблъсне австрийците, които дадоха 740 жертви, 1400 ранени и 3000 пленници. Общите загуби на французите едва ли достигаха 800. Войниците на Наундорф се оттеглиха при Рейн.

Ала продължаващата заплаха за комуникациите и численото превъзходство на врага го убеди да спре да излага войниците си на опасност, като ги държи на предни позиции източно от Цюрих. Преди австрийците отново да нападнат, Дюра изтегли централния сектор в лагера, който бранеше града. В същото време дислоцира левия си фланг отвъд река Лимат. Това му осигури много силна защитна позиция, понеже мочурищата при Глат представляваха естествена бариера.

За момента Дюра успя да стабилизира фронта си, но ерцхерцогът вече получаваше подкрепления от Германия.

Два дни по-късно австрийците отново напреднаха и се озоваха в опасна близост до френските позиции. На 3 юни силите на ерцхерцога нападнаха французите при Цюрих. След един ден ожесточени боеве австрийците най-после изоставиха бойното поле. Но на сутринта на 4 юни подновиха атаката, съсредоточавайки се върху възвишенията около Цюрих и мостовете над Лимат.

Особено тежки битки се водеха при височините. Австрийците предприеха многократни опити да ги завладеят и задържат, но френските войници неизменно ги отблъскваха. Дюра лично поемаше командването, в случай че някои позиции са особено застрашени.

От прозорците на вилата Тео наблюдаваше атаката. Понеже никога досега не бе ставала свидетел на бойни действия, тя стоеше напрегната и ужасено потрепваше всеки път, щом зърнеше Дюра да язди начело под дъжда от куршуми. Кокалчетата на ръцете й побеляха от силното стискане на рамката на прозореца. През цялото време не престана да се моли за него.

Как успява да прави това, чудеше се тя, ден след ден, година след година. Беше едновременно ужасена и поразена от безмерната му храброст.

Денят преваляше. Австрийците започнаха да се оттеглят.

Ерцхерцогът не успя да пробие френските редици, макар че загуби 3000 войника, и преустанови битката. Френските жертви възлизаха едва на половина на противниковите. Генерал Удино бе сериозно ранен, а генерал Шерин почина от раните си. Дюра намери време само колкото да изпрати бележка на Тео, той и щабните офицери щяха да прекарат нощта в обмисляне на следващите бойни действия.

На другия ден заваля пороен дъжд и австрийците не предприеха нищо. Французите пък бяха изтощени от локалните атаки. Дюра се опасяваше да не би врагът да поднови нападенията си на следващата сутрин и понеже не бе сигурен дали хората му ще издържат, реши да изостави лагера при възвишенията и да се оттегли към Утлибърг, на три километра югозападно. Направиха маневрата безпрепятствено през нощта на 5 юни. В ранните часове позициите на Дюра вече бяха далеч по-силни от преди, а неудобството да се бият в града с неговите единадесет хиляди жители бе преодоляно. Въпреки твърденията на австрийците, че са превзели Цюрих, те не можеха да напреднат и на метър от него.

Настаняването в Утлибърг предизвика силно недоволство в Париж. Това настроение се засили още повече след преврата на 18, когато трима от Директората бяха сменени.

Всекидневно пристигаха писма с оплаквания, породени от бездействието на Дюра, и настоявания за офанзива. Враждебно настроени към него политически фракции публикуваха материали за убийствени загуби. Бернадот, новият военен министър и враг на Дюра, правеше всичко възможно да го премахне от поста главнокомандващ. Стигна дори дотам, че подписа заповед за отстраняването му. Проблемите с продоволствието пък станаха толкова сериозни, че накрая Дюра уволни всички доставчици и назначи специални войнишки отряди.

Отвратен от цялата политическа некадърност и злоба, най-накрая той писа до Директората.

— Дяволите да ги вземат и тях, и безсмислените им заповеди — фучеше Дюра. — Защо трябва да излагам хората си на опасност заради невежеството? Нека Моро поеме командването. — Предполагаше се, че Бернадот е предал ръководството на Дунавската армия в ръцете на приятеля си Моро. — Австрийците ще прекосят границата само след седмица.

— Барас и Роже-Дюко могат да отменят заповедта на Бернадот — обади се Боней, седнал до Шолет, който преписваше на чисто писмото.

Мъжете седяха пред къщурката, която Дюра бе приспособил за своя квартира, а грубата маса и столове служеха като временен кабинет. Заобикаляха ги високи борове, през чийто клони проникваше слънцето. Гледката към равнините долу бе забележителна.

— Бернадот би искал да е крал. Жалко, че не е спечелил нито една битка. Тогава щеше да има по-големи шансове.

— Париж не е наредил отстраняването ти от поста засега — напомни Боней.

— И съм смаян, че Моро въобще обмисля поемането на командването. Копелето се страхува от всякаква стрелба.

— Но той няма да припарва до бойните линии, mon ami — увери го спокойно Боней, който разбираше гнева на Дюра, но подхождаше по-хладнокръвно.

Генералът се извърна към него.

— Никога ли не повишаваш тон? — По лицето му неволно се появи усмивка.

Боней сви рамене.

— Не бих се ядосвал заради Бернадот. След месец няма да го има, а списъкът с враговете му е доста дълъг.

— Значи да не се подготвям за оттегляне от командването?

— Във властта има достатъчно мъже, които съзнават, че не бива да те губят.

— Но дотогава… — Дюра въздъхна. — Омръзна ми да ме обсипват с писма и някакви глупаци да настояват да нападам.

— Вече месец не изпълняваш тази заповед…

— Нужни са ми обещаните от началото на пролетта подкрепления. А и няма да е зле да получим и продоволствия.

По-здравомислещите глави в Париж надделяха и не бе посочен приемник на Дюра. През юли най-после пристигнаха подкрепленията — осемнадесет хиляди души. През целия месец линията около Цюрих остана спокойна и макар да бе невъзможно да се забрави войната, летните вечери бяха тихи, а бризът — освежаващ. Австрийците не разполагаха нито с достатъчно сили, нито имаха добра организация, за да предприемат по-мащабна атака.

Дюра и Тео прекарваха заедно тези седмици преди началото на военните действия. Къщурката под боровете се превърна в техен оазис, където дори Тамир не ги безпокоеше, освен ако Тео не я повикаше. Тя съзнаваше с колко малко време всъщност разполагат. Това постоянно се въртеше в главата й. Не минаваше ден без съобщения за придвижването на австрийските войски, които всеки момент очакваха и руски подкрепления.

— Напомня ми за вкъщи — обяви една вечер Тео, докато наблюдаваха как небето сменя цвета си при залеза на слънцето. — Боровете, необятното небе и хладният въздух. Мислиш ли, че някога ще дойдеш у дома при мен?

— Когато войната свърши, ще дойда където искаш с теб. — Седяха един до друг, а ръката на Дюра лежеше върху нейната. — И колкото сме по-далеч оттук, толкова по-добре.

Подкрепленията му пристигаха, армията на Дюра се засилваше. Съвсем скоро щеше да е готов да нападне.

Но преди това се налагаше да отпрати Тео.

Вече говори с Боней, а Минген се съгласи да придружи Тео и Тамир до Париж и да остане с тях, докато се роди детето. Снабдиха се и с необходимите документи.

Бременността вече започваше да й личи, а това означаваше, че тя трябва да се озове в безопасност, докато още е в състояние да пътува. Утре ще й го съобщи, обеща си Дюра наум. Но не го стори. Както не го стори и на по-следващия ден.

Най-после Боней повдигна въпроса и генералът раздразнено отвърна:

— Знам, знам.

Силното му нежелание да се раздели е нея го правеше извънредно чувствителен на тази тема.

— Прекалено много мислиш за нея. Пращаш хора да проверяват по пет пъти на ден как е…

— Не са ми нужни съветите ти!

— Ако е далеч и в безопасност, няма защо да се притесняваш или да се чудиш дали е добре охранявана, или…

— …да излагам хората си на риск с постъпките си — довърши Дюра с въздишка. — Благодаря ти, Анри — добави тихо той, — че ме подсети.

— Нейното присъствие затруднява кампанията.

— Да, редно е да отдам цялото си внимание на предстоящата офанзива. Ще я пратя да замине… утре — завърши Дюра леко усмихнат.

— Така тя и бебето ще са по-малко уязвими.

— Да, да. Ще бъде несравнимо по-безопасно за тях. Колко деца имаш, Анри? — Никога не се бе интересувал от семействата на подчинените си.

— Четири, сър.

— И всичките са здрави?

— За щастие — да.

— Господи! Постоянно се тревожа за Тео, за раждането… Как ще се справи тя сама? Редно е да съм с нея. И се тревожа за детето още преди да се е родило: дали ще бъде здраво, ще доживея ли да го видя. Никога преди не съм се тревожил така.

— И все пак ще трябва да се загрижиш малко и за кампанията — отбеляза Боней с усмивка.

— Не ми го напомняй, Анри. Тео наистина промени всичко.

— За жалост Суворов напредва в Италия.

— Ако Жобер не го задържи в Лигурия, съвсем скоро ще се изправим пред генералисимуса.

— Но първо пред ерцхерцога.

Дюра се усмихна мрачно.

— Време е тя да си върви.

Когато обаче го съобщи на Тео следващия ден, тя извика: „Не!“ и го зашлеви през лицето. Той остана безмълвен, а графинята не спираше да повтаря: „Не, не“. Най-сетне изтощена се отпусна в прегръдките му.

И в неговите очи за миг се появи влага, но той преглътна и, притискайки я силно към себе си, промълви:

— Ще дойда да те взема след няколко седмици.

— Лъжеш! — Бе заровила лице в гърдите му.

За жалост беше права. Суворов нямаше да стигне Швейцария преди края на септември.

— Няма да е за дълго… — Взе я на ръце и я отнесе до единствения стол, който Шолет бе успял да намери за малката им гостна. Седна и я притисна силно. Самият той не знаеше как ще преживее следващите седмици без нея. — Мислех си да отидеш в Париж и там да ме изчакаш. Минген ще те придружи.

— Няма да отида!

— Офанзивата започва след два дни. Длъжна си да мислиш за бебето, а аз трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— Ще остана с жените и децата в тила. Минген ще дойде с мен, а и Тамир…

— Не — прекъсна я той рязко и я отдалечи, за да види решителността в погледа му. — Как, по дяволите, да проведа тази кампания, ако постоянно мисля дали някой австрийски отряд не е нападнал лагера на жените? Как въобще да мисля, ако знам, че ти и детето ми сте гладни, на студено или заплашени от цялото това кръвопролитие? Не! Не можеш да останеш!

— Кажи ми колко време няма да съм с теб? — Животът й, щастието й бяха свързани единствено с него.

— Господи, Тео, нямам представа. — Отново я притисна в обятията си. — Два месеца, може би три… Господи, тук съм от януари, а австрийците продължават да подсилват армията си. Минген ще те отведе до една малка къща, която имам в околностите на Париж. Ти и бебето ще бъдете в безопасност.

— Може никога повече да не те видя…

— Да… Ще ме видиш.

— Позволи ми да остана само още няколко дни. Ще отида в Бремгартен. Там ще бъда на сигурно място. Или в Базел? Там не е опасно, а не е така далеч като Париж.

Той поклати глава.

— Ако не удържим срещу ерцхерцога, армията му ще стигне до Базел за един ден. Ако не го удържа, цяла Франция ще бъде застрашена. Париж предлага най-голяма сигурност.

— Кажи ми кога ще те видя отново. Излъжи ме.

— По Коледа със сигурност. Армиите ще са на зимен режим.

— Дотогава ще съм родила бебето.

— Трябва да изпълняваш всички предписания на Минген — Дюра прокара пръст по извивката на веждата й. — Тревожа се за теб.

— Като гледам как се суетят около мен — промълви тя с игриви пламъчета в очите, — понякога се чувствам излишна, все едно нямам нищо общо с бебето.

Дюра се усмихна.

— Накарай Минген да ми телеграфира новината веднага.

— Ти трябва да се пазиш заради нас.

Очите му станаха сериозни.

— Разкажи на детето ни за мен.

— Не говори така.

— Не е изключено да те виждам за последен път и не искам да се разделя с теб, без да ти кажа колко много те обичам. И колко много щастие ми донесе. — Леко докосна брадичката й, хвана я нежно с пръсти. — Кажи на детето ни, че много исках да присъствам при раждането му и че винаги ще бдя над вас.

— Ще умра без теб — едва чуто прошепна тя. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Не! Ако не се върна, живей и за двама ни.

Ще си бъдеш у дома за Коледа, знам го, и тогава отново ще сме заедно.

И заедно ще доживеем до дълбоки старини…

— Веднъж спомена нещо за дузина деца?

— Помня. Никога преди не съм изпитвал подобно чувство.

— Нито пък аз. Щастието ме споходи именно през онази нощ.

— С малко късмет отново ще те направя щастлива.

През нощта се любиха. Диво, отчаяно и… тъжно. И двамата изпитваха еднаква болка.

Съвместният им живот щеше да бъде нарушен.

Когато най-после заспаха, той я държеше плътно притисната към себе си не искаше да се разделя е нея дори за миг.

Карета й бе готова рано сутринта, както бе наредил. Минген и Тамир чакаха отвън. Боней, Шолет, Виже и група войници също бяха там, за да й кажат довиждане. Нямаше време за интимни сбогувания. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — изгубва Дюра завинаги. Бавно излезе с него в малкия двор пред къщурката. Боней и Шолет й пожелаха лек път и изпратиха писма по нея до семействата си. Виже й поднесе малък букет диви цветя.

Тео се усмихна. Едва си наложи да не заплаче.

Войниците, които бяха посещавали училището й, й бяха написали бележка е благопожелания.

Тя се ръкува с всички. Питаше се дали ще умре от скръб.

— Тези хора я обичат толкова силно, колкото я обича и Дюра — прошепна Шолет на Боней.

— Всички доброволно предложиха да я ескортират до границата — отвърна Боней тихо, — макар да знаят, че цяла нощ няма да спят и ще трябва да се върнат до утре вечер заради нападението.

Дюра настани Тео в каретата и тихо промълви:

— Винаги ще те обичам! Където и да съм… — и я целуна за последен път.

— Върни се при мен! — Сълзите се стичаха по бузите й.

Той кимна, но не каза нищо.

Докосна пръстите й, после сърцето си и нежно прошепна:

— Грижи се за детето ни.

Тамир се настани в каретата, взе Тео в прегръдките си и й заговори на родния им език, за да я утеши.

— Тя ми е по-скъпа от живота — каза Дюра на Минген, преди лекарят също да седне в каретата. — Осигури си най-добрите помощници за израждането. Телеграфирай ми незабавно, ако възникне нещо. В случай че не успееш да се свържеш с мен, разполагаш с препоръчителни писма до адвокатите и банкерите ми. И на тях съм изпратил указания. Благодаря ти за всичко.

— А ти трябва да оцелееш — отвърна Минген. — Много държа на това.

— Не толкова много, колкото аз — увери го Дюра.

— Шарл не е опасен. Той живее в постоянен страх от брат си — императора.

— Опасен или не, той има значително числено превъзходство. Затова ние просто трябва да проявим повече съобразителност.

— Това няма да ти е трудно.

Дюра се опита да се усмихне.

— И аз все го повтарям на офицерите си. А сега върви. Сърцето ми се къса, като я гледам как плаче. И се грижи за детето ми.

— Беше истинско удоволствие да се запозная с теб, Дюра.

— Би могъл да помислиш за по-безопасен занаят, когато войната свърши.

— Постоянна работа ли ми предлагаш?

— Ако остана жив…

— Тогава ще се видим по Коледа.

— С малко късмет…