Табу

5.

Докато те нямаше, пристигна куриер от Париж — съобщи Боней още щом Дюра затвори вратата на спалнята зад гърба си.

— Сигурно с новите разпоредби от Министерството на войната — изсумтя генералът насмешливо. — Струва ли си да се чете?

Боней се усмихна.

— Естествено, не. С изключение на бележката от съпругата ти.

Дюра се извърна, за да го погледне.

— Още съвети от чичо й Талейран?

— Да, както и поръчката й за няколко самурени кожи, конфискувани от разгромените руски войски.

— И никаква загриженост за моето здраве, предполагам — промърмори Дюра, пъхайки ръка в ръкавицата си.

— Не забелязах.

— Ако случайно умра, те моля да се погрижиш самурените кожи да пристигнат заедно с трупа ми — подметна той небрежно, приглаждайки ръкавицата.

— В ковчега ли да ги сложа?

Дюра се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Би било добре. Кажи, Анри, как успя да си намериш толкова подходяща жена? Моята се интересува единствено от името и положението ми.

Със същото внимание заслага и втората ръкавица.

— Амали и аз израснахме заедно, сър. Тя бе под попечителството на леля ми.

— Аха. — Двамата мъже бързо заслизаха по покритото с килим стълбище. — А аз срещнах моята съпруга на един прием в Люксембургския дворец. По-консервативните парижани ги наричат оргии, понеже жените се явяваха съвсем леко облечени в гръцки туники, залозите бяха високи, а новите танци — шокиращи. Истински разгул!

— Тя бе изключително красива — вметна Боней снизходително.

— Така е. — Никой не отричаше красотата на русокосата Клодин. — Но по онова време аз се интересувах повече от политиката.

По препоръка на Барас и Талейран Дюра бе предложен за Директората през пролетта на 1797.

— Тук сме извън политиката — напомни Боней и отвори вратата, за да мине генералът.

— И слава Богу. — Няколко високопоставени политици, сред които и Наполеон, така и никога не му простиха, че е привлякъл вниманието на всички през въпросната пролет. — Както сме далеч и от инструкциите на Министерството на войната. — Дюра с наслада вдиша студения въздух. — Подписа ли се за получаването на разпоредбите?

— Сложих и твоето, и моето име.

— Отлично. Ако днес победим, Министерството на войната може да обере лаврите заедно с благословията ми, стига чиновниците да си стоят в Париж и да не ми се пречкат.

Светлините на временния щаб се мяркаха в края на улицата.

— Офанзивата започва след десет минути, нали?

— Пет, сър. Отпуснах ти пет при графинята. Дюра се засмя.

— Ти си истински романтик, Боней.

Малко по-късно, когато Тамир влезе в спалнята, Тео навличаше обшитите с кожа панталони, а зимният й ловен костюм бе на леглото.

— Ще го последвам. И недей да спориш с мен, защото нося неговото дете.

Върху пълното лице на Тамир не се изписа никаква изненада.

— Предлагам ти да измислиш план за бягство от Корсаков, когато бременността ти започне да личи.

— Забравяш, че изтърпях гнусните ласки на съпруга си в Залцбург — отвърна спокойно Тео и се пресегна за ботушите си от еленова кожа. — Би ли убил собственото си дете?

— Детето няма да е със светли коси.

— И аз не съм светлокоса. А на Корсаков му е нужен наследник, нали? — Тео нахлузи ботушите.

— Възнамеряваш ли да останеш при него?

— Нито минута повече от необходимото. Заблудата за детето ще ме пази.

— Как си сигурна, че си бременна?

Тео метна коженото си елече.

— Напълно съм сигурна.

— А Дюра иска ли детето? Графинята се усмихна.

— Успях да го убедя, че го иска.

— Разбирам. Значи оставаме тук?

— Ако убие Корсаков днес, можем да го сторим със сигурност.

— Значи Злия е от другата страна на реката?

— Дюра смята така. Е, идваш ли с мен?

Тео не обичаше да слуша за съпруга си, нито да чува името му или да й се напомня, че той все още разполага с живота и съдбата й.

Тамир стисна устни.

— Оставяла ли съм те някога?

— Прости ми, бабушка. Разбира се, че не си.

— Дядо ти ми завеща да те пазя.

— Още утре може да сме свободни, мила Там — изрече Тео с надежда, — и тогава няма да има нужда да ме пазиш.

— Стига така да желаят духовете.

— И няма повече да живеем в страх.

— Ще запаля малко мъх довечера и ще призова предците.

— Помоли ги да ми позволят да съхраня щастието си, Там.

— Не бъди прекалено доверчива, дете. Дюра може и да не се интересува от любов.

— Грешиш. Той е великолепен, добър и сърдечен и май ме поиска за жена. — Графинята се усмихна на спомена. — Няма да ти позволя да говориш лоши неща за него. Ако го познаваше, щеше да ме разбереш!

— Хм! — изсумтя Тамир. — Сякаш ти го познаваш, след като си била няколко часа с него.

— Толкова съм щастлива, Там. Не ми отнемай това чувство.

— Просто се опасявам да не те нарани, дете. Това е всичко изрече прислужницата нежно. — Жените не се задържат за дълго в живота му.

Безразлична към всичко, освен към безкрайното си блаженство, Тео се усмихна.

— Щастлива съм. Ще имам детето, което винаги съм искала. Неговото дете. Не се тревожи и ако ще идваш с мен — побързай, че ще пропуснем прекосяването на реката!

Сърпът на луната и няколко звезди проблясваха по осеяното с тъмни облаци небе. Всеки момент отново щеше да завали сняг. Тео и Тамир пристигнаха при реката. Пехотинците вече пресичаха по моста и стъпвайки на източния бряг, се разгръщаха в редица, готови за навлизане в австрийска територия. Следваше ги конницата, после — артилерията. По десетина коня теглеха оръдията, чиито колела бяха обвити с парцали, за да се приглуши шумът. Прекосяването на реката щеше да продължи поне два часа.

Дюра и офицерите, на коне, загърнати в дебели мундири и с проблясващи на оскъдната светлина оръжия, наблюдаваха придвижването. Малко настрана от групата, генералът безизразно следеше марша на войската. От време на време някой пехотинец го поздравяваше и той отвръщаше подобаващо.

Дюра вярваше в републиканските принципи за равенство и приятелското му отношение към обикновения войник бе неподправено и естествено.

Колко по-различен е, помисли си Тео, от мъжа, който насила я беше накарал да се омъжи за него. Семейното богатство бе осигурило поста на Корсаков й той гледаше на всички с високомерие. Сега, докато стоеше до Тамир зад тъмните борове и наблюдаваше преминаването на френските войски на територията на Австрия, графинята се надяваше, че предстоящата битка ще сложи край на жалкия живот на съпруга й и нито съвестта, нито съжалението разколебаваха омразата й.

Точно преди ариергардът да мине по моста, Дюра потегли, следван от офицерите си. Конят му пристъпваше предпазливо по напречните греди. Буйно течащите води проблясваха между дъските и изнервяха животното. Генералът дръпна леко юздите, наведе се напред, прошепна нещо в ухото му, погали го по врата и конят мигом се успокои.

Трогната от този жест, Тео се просълзи. Сети се как любимият й кон бе убит от съпруга й миналата година заради нищожно неподчинение.

— Той ще се върне — опита се да я успокои Тамир, погрешно изтълкувала сълзите. — Твърдят, че куршум не го лови.

— Моли се да е така — промълви Тео, докато силуетът на мъжа потъваше в сенките на боровете от другата страна на реката.

Натрупалият през нощта сняг придаваше приказен вид на тъмната гора върху фона на сивото небе. Пред първите войници нямаше отъпкана пътека. Изглеждаше невъзможно сред цялата тази белота да ги чака касапницата на битката.

Ниски облаци се стелеха над Сен Лузистег, където само няколко стражи стояха на пост по крепостта. Дори димът от комините се виеше лениво. Укреплението се издигаше на върха на хълм и препречваше пътя от Фелдкирч към Чър. Вляво стръмната планина Фалкнис образуваше естествена бариера, а вдясно по-ниската Флашербер се спускаше към Рейн.

Беше още тъмно, когато френската армия достигна края на гората, откъдето започваха покритите със сняг склонове към северната страна на крепостта. Вещо и бързо разположиха оръдията и когато всичко приключи, Дюра даде знак да започне обстрела.

Спокойствието бе разтърсено от оглушителен тътен: добре обучените и сръчни войници изстреляха първите снаряди. Те се стовариха по укреплението и оставиха големи пробойни.

Войниците от гарнизона се събудиха шокирани — изобщо не очакваха нападение. Дори предишния ден бяха изтеглили няколко взвода, понеже предвиждаха Дюра да атакува Чър — на петдесетина километра в южна посока.

Австрийците се втурнаха към оръдията, за да отвърнат на удара. На светлината на изстрелите се виждаха бягащи силуети.

Разположил армията си така, че да е защитена от обстрела, Дюра наблюдаваше от коня си настъпилия хаос в крепостта. Прецени, че изходът на сражението вече е въпрос на изчакване.

Бе организирал офанзивата стандартно — първо обстрел с цел дезорганизацията на врага. Дори войници ветерани трудно издържаха на артилерийския огън. Огромните метални снаряди се сипеха като дъжд и разкъсваха на парчета.

И след това — нападение. Дюра даде знак на Боней.

— Сменете позицията на четвърто и седмо оръдие. Снарядите им не попадат в целта. — Складовете с муниции, за които имаше сведения от разузнавачите си, все още не бяха засегнати. — И нагласи едно оръдие така, че да разбие портата.

След петнадесетина минути генералът започна да проявява видимо нетърпение, като барабанеше с пръсти по седлото. Стискаше сабята, а пистолетите бяха заредени и готови за стрелба.

Складовете с муниции се оставаха все така невредими.

— Боней! — раздразненият му глас прокънтя над тътена на битката.

В следващия миг, сякаш да отговори на гнева му, снаряд уцели склада и избухналото огнено кълбо озари сивото утринно небе на километри наоколо.

Пришпорвайки коня, Дюра даде знак за атака. Едрият му жребец се втурна напред. Полето зад него потъмня от галопиращи войници. Барабаните ехтяха насърчително.

Гъсти редици се устремиха напред, сякаш тласкани от невидима мощна вълна. Само след секунди прегазиха дебелия сняг и окачиха стълбите по крепостните стени. Сториха го вещо и в синхрон.

Дюра насърчаваше хората си. Те не го разочароваха.

След като първите бойци се прехвърлиха през стената, генералът насочи коня си към масивните порти, вече разбити от точните артилерийски попадения. Там го чакаха кавалеристите. Той вдигна високо сабята, пришпори коня си и полетя напред. Кавалеристите го последваха — триста души се устремиха към зейналите порти. Дюра префуча пръв. След него хората му започнаха да сеят смърт и рани сред австрийците, които бяха обхванати от ужас и паника. Парализирани от стремителната атака, те започнаха да отстъпват, но губеха връзка с командирите си и нямаше къде да избягат. Кавалерията безмилостно напредваше. Защитата рухна бързо и само след броени минути оглавяващия крепостта офицер развя бяло знаме. Батальонният командир бе загинал още при артилерийския обстрел. Сега командващият полковник предаваше сабята си. Дюра я прие, но мислите му бяха другаде, В мелето не се бяха мярнали никакви руски войници, нито една царска униформа.

— Корсаков тук ли е? — Тонът му бе рязък.

— Не. — Австрийският полковник дишаше тежко, а кръглото му лице бе зачервено. Не бе участвал в боеве и бе пристигнал от Виена едва преди два дни.

— А беше ли тук?

— Да.

Устните на австриеца се свиха презрително, докато наблюдаваше простата куртка и обикновените панталони за езда на Дюра. Колко недодялано и грубо!

— Кога тръгна? — попита тихо Дюра, но нетърпението ясно личеше в острия му тон.

— Вчера — отвърна полковникът високомерно.

— По-точно?

— Следобед.

— Накъде се отправи?

— Не ми е разрешено да кажа.

Проклетник, изруга наум Дюра. Австрийските военни от аристокрацията не проявяваха никакво въображение и все още стриктно се придържаха към противоречивия тромав устав от 1769. Некомпетентен стар глупак.

Дюра даде знак да отведат полковника и се обърна към Боней.

— Погрижи се за пленниците и ранените. Искам един кавалерийски взвод от най-добрите коне и войници да е готов да ме последва след десет минути.

— Руснаците имат двадесет и четири часа преднина.

— Може да се движи бавно, ако е с корпуса.

— Или да се движи бързо, ако е само с казаците си.

— Съвсем скоро ще разбера. Вие продължавайте към Чър. Ще се срещнем някъде по средата. И предай на Сакер колко съм разочарован от информацията му. Трябваше да остави някой тук вчера.

— Заради предстоящата атака всички агенти бяха отзовани.

— В бъдеще няма да е така. Трябваше да знам за изтеглянето на Корсаков.

— Защо не изчакаш. Неминуемо ще се срещнем с него съвсем скоро.

— Бих предпочел това да не стане — отвърна Дюра рязко. Очите му бяха ледени.

Боней го бе виждал такъв само веднъж — тогава лични проблеми бяха обсебили мисълта му по време на битка. Преди години при Гуардолиа врагът бе доста по-многоброен. Роялисткият генерал с аристократична арогантност бе изпратил послание, в което обещаваше да набучи главата на Дюра на кол преди падането на нощта. „Ние ще ви унищожим“ — написа в отговор Дюра.

И точно така стана. Повече никой никога не го подценяваше.

— Поне вземи повече войници — настоя Боней. — Все пак ще яздиш във вражеска територия.

— По-важна ми е бързината и възможността да напредвам незабелязан. Затова искам ограничен брой хора.

— Рискуваш прекалено много заради някакъв каприз.

— Скъпи Анри, все пак нека го задоволя. И без това не можем да се организираме за по-малко от два часа, за да тръгнем оттук. Дотогава в галоп ще успея да стигна на половината път до Чър и да се върна.

— А ако Корсаков е тръгнал на север? Носят се слухове, че има руски корпус и в Галиция.

Дюра поклати глава.

— Сакер нямаше да пропусне това. Корсаков е на път за Чър.

— Или към Тирол.

— Губиш ми времето, Анри. Иди събери взвода.

— Да, сър — отвърна дипломатично адютантът, дал си сметка, че няма да го разколебае. — Искаш ли да изпратя някакво съобщение?

— Обичайното съобщение до щаба, известяващо победата. Знаеш как се пишат.

— Имах предвид съобщение за графинята.

— Не — отвърна Дюра спокойно. — Но благодаря за проявения интерес. Какво е това облекчение, Боней? Не съм забравил, че съм главнокомандуващ. Просто ще направя един малък разузнавателен обход и докато напредваме към Чър, не е изключено да налетя на генерал Корсаков.

Боней наистина нямаше защо да се притеснява. Независимо от чувствата си, Дюра си оставаше военен. А що се отнася до Корсаков — ако бъде намерен и убит, това щеше да бъде само добре дошло.