Табу

2.

Докато крачеше към покоите на Боней, генералът се насилваше да прогони прелъстителния образ на Тео — изпълнена с желание, готова, потреперваща като младо момиче. Колко странно, че бе запазила виталността си след толкова години съпружески живот с Корсаков.

Руснакът се славеше с бруталността си. Преди време, когато Франция ухажваше Екатерина Велика заради огромните златни залежи, самият Дюра бе станал свидетел на една случка. Като част от антуража на генерал Гуибер го бяха изпратили източно от Урал, за да уговорят размяна на руско злато срещу френски оръдия. Дали беше през 1783, или 1784 година? Не си спомняше точно, но никога нямаше да забрави как за пръв път видя Корсаков. Сцената се запечати в съзнанието му не заради своята уникалност — и във френската армия налагаха с камшик, — а заради очевидното удоволствие, изписано по лицето на руснака. Самият той нанасяше ударите с всички сили и при всеки замах неприкрито се наслаждаваше на мъките на жертвата.

От суровото наказание войникът умря, а Корсаков просто подаде камшика на адютанта си, избърса с везана копринена кърпичка опръсканото си с кръв лице и отиде да закуси.

Спомняйки си това, Дюра си даде сметка, че Тео Остиюк едва ли е подходяща за случайна връзка. Със съпруг като нейния, за нея бе най-разумно да избере верността.

Жалко! Беше толкова пленителна! Но като се има предвид, че враговете бяха струпали 220 000 войника по границите на Франция, нямаше време за жени.

Дюра изкачи пъргаво стъпалата пред жилището на Боней, отвори вратата и влезе в новата си квартира.

За разлика от генерала, който веднага потъна в дълбок сън, Тео не можа да мигне. Седеше пред огъня в дневната на кметската къща и се опитваше да успокои обзелата я възбуда.

Тя не познаваше изкушението. Руската аристокрация тънеше в пороци и скандали. Прахосването на време и флиртовете бяха опит да се преодолее скуката. Красотата й привличаше мъжете, но до тази вечер все оставаше равнодушна. Леко потрепери при спомена от разгорещеното си преди малко тяло. Определението „флирт“ бе прекалено слабо да изрази секващото дъха желание, което изпита в обятията на Дюра. И продължаваше да го желае… Независимо от всичко, което й диктуваше здравият разум…

Трепереше.

Споменът за него изпълваше съзнанието й: тъмните му — по-скоро черни, отколкото тъмносини пламтящи очи; стройното му гъвкаво тяло с изваяни мускули, така различно от отпуснатото тяло на Корсаков; допира на ръцете му; силната му възбуда, притисната към слабините й. Неволно изскимтя, почувствала как тялото й се изпълва с копнеж и желание. Не бе в състояние да ги потисне. Все едно бе омагьосана. Стана рязко от стола и закрачи напред-назад като тигрица в клетка. Чудеше се как би могла да го открие, къде ли спи тази вечер. Съзнаваше колко опасни са подобни мисли.

Ала емоциите я заляха изцяло. Не можеше да ги овладее и твърдоглаво реши да го намери. Тръгна към вратата, усмихната на приповдигнатостта си, на невероятно силното си желание и неподправената си страст.

Тамир обаче й попречи да напусне къщата — дребното й тяло изникна на прага.

— Не можеш да отидеш!

Тео погледна жената, която й прислужваше от детски години, и се опита да се измъкне:

— Само ще се поразходя.

Тамир не се подведе.

— Корсаков изпитва удоволствие да убива. Събличай пелерината и ела да си легнеш. Дядо ти очаква да те опазя, а и Дюра скоро ще замине.

— Не искам съветите ти — Тео се загърна с пелерината, сякаш това щеше да я предпази от злобата на съпруга й.

— Майка ти също не ги искаше и макар че баща ти продължи да я обича до края, не успя да спаси живота и на двамата.

— За пръв път разбирам какво е изпитвала — прошепна Тео.

— Не предизвиквай Корсаков да те убие.

— Но той не е тук, а и аз не съм затворничка.

— Нищо няма да го умилостиви, когато разбере. А неговите шпиони са навсякъде.

Тео вирна брадичка предизвикателно:

— А ако не желая да съм повече негова заложница?

— Заради Дюра ли?

— Заради чувството, че отново съм жива, бабушка — промълви тя много тихо.

Тамир замълча, а после нежно заговори на детето, което сама бе отгледала, след като убиха родителите му:

— Корсаков не е вечен.

— Но на мен ми се струва безкрайно — не се предаваше Тео.

— Не прибързвай, пиленцето ми!

— Но аз искам да бързам… Времето минава… — Тео се извърна и пристъпи към прозореца.

— Дори не подозираш къде е Дюра. — Тамир говореше преднамерено спокойно. — Всеки шпионин в лагера ще узнае за среднощното ти издирване.

Графинята рязко се обърна и сухо нареди с тон, който доста приличаше на властния маниер на дядо й:

— Тогава ти го открий!

— Добре. Но сутринта, за да няма доклади до Корсаков.

— Ще се видя с него и без твоето одобрение. Нищо няма да ме спре!

— Напиши му бележка. Ще го открия сутринта.

Тео се поколеба, прецени, че до зазоряване остават броени часове и с въздишка се предаде:

— Предполагам, че няма да се зарадва, ако го събудя сега.

Седна и написа писмо на мъжа, който бе пробудил такова вълнение в душата й. Умоляваше го да дойде при нея, изля сърцето си, сякаш го бе познавала цял живот. Пишеше екзалтирано и радостно и се чудеше дали не е обхваната от странна треска.

На сутринта Тамир така и не предаде това писмо, нито следващото, което Тео написа. Вярната прислужница искаше да спаси господарката си. А междувременно се опитваше ту да я развесели, ту да я вразуми, привеждайки й разни доводи за мълчанието на Дюра — в навечерието на битка един генерал има безброй задължения, Тео е съпруга на негов враг и какви ли още не, включително и неопровержимите истории за многобройните и краткотрайни връзки на генерала с всякакви жени.

— Не ме интересува — повтаряше Тео, отегчена от всички тези предупреждения. — Не ме интересува какво е правил Дюра миналата седмица, миналия месец или дори вчера, защото нищо от това не може да се сравни с ужаса, който ми навяват изминалите тринадесет години. Съдбата ми подхвърли късче щастие като дар и аз възнамерявам да го взема — втори път едва ли ще ми бъде предложено подобно нещо.

Но тъй като часовете минаваха и прерастваха в дни, Тео престана да вярва, че той ще отговори на писмата й. Изпадна в мрачно настроение. Изведнъж окаяният й живот й се стори непоносимо бреме. Нима й оставаше единствено надеждата, че ще надживее съпруга си? Това ли ще е жалката награда? Защо се случва на мен? С всеки самотен час меланхолията й се задълбочаваше, а чувството, че й е отнето нещо, се засилваше. Каква ирония — най-после да се докосне до страстта и да се окаже, че е било напразно.

За Дюра същите тези дни бяха изпълнени с напрегнати безсънни часове, през които провеждаше срещи, заседания и планиране на кампанията. Докато проверяваха бойната готовност на частите за предстоящата офанзива на пети, присъствието му бе наложително почти навсякъде. Въпреки критичното му отношение към плана на Директората, той се подчиняваше на дълга си и насочи усилията си да го осъществи. На север от Сарган ерцхерцог Шарл напредваше срещу Журдан с 85 000 войници. Дюра незабавно получи инструкции да защити десния фланг на Журдан и същевременно да се насочи срещу двадесетхилядния корпус на фон Хорц, Самият той разполагаше всичко на всичко с 26 000 войници. Налагаше се да ги раздели на две, което добавяше опасността от оголване на фланговете, ако напредването на Журдан се провали.

Говореше непрекъснато, до прегракване, за да е сигурен, че всеки батальонен командир е наясно със задачата си; обясняваше, уточняваше, конкретизираше и обсъждаше свободно — това бе неговият стил на командване — докато всеки разбереше съвсем точно какви функции има при сблъсъка със задаващата се голяма австрийска сила. Войниците му бяха разположени в прекалено тънък и дълъг фронт — имаше вероятност да не стигнат до победа. Лично разучи западния бряг на реката, като премина на кон разстоянието от Рагаз до Вадуц. За него беше важен всеки детайл. Беше виждал прекалено много военачалници, които правят плановете си в щабовете, без да отчитат наличието на блата, планини или непреодолими прегради.

Изграждането на моста при Турбах напредваше под личното му наблюдение. Вечерта отново заваля сняг. Беше тръгнал да огледа почти завършеното съоръжение. Часовоите едва се различаваха през бялата пелена.

В десет вечерта Дюра даде последните си заповеди. Боней настоя генералът да легне за няколко часа.

Стори му се, че само няколко секунди по-късно Боней го разтърсва и поставя бележка в ръката му. Буквите играеха пред уморените му очи. Накрая думата отчаяно се задържа на фокус.

„Моля те, отчаяно трябва да те видя.“ Най-после написаното достигна до съзнанието му.

Сега да се люби с красивата Тео е немислимо. Но в следващия момент хвърли поглед към часовника, за да види колко остава до зазоряване.

— Прислужницата й донесе бележката преди няколко часа. Твърди, че господарката й не е преставала да плаче от два дни.

— Но ти не ми я даде?

— Изглеждаше потънал в работа.

Веждите на Дюра леко се стрелнаха нагоре.

— И какво те накара да промениш решението си?

— Предстоящата атака…

Боней сви рамене, без да е напълно сигурен защо точно е събудил генерала.

— Допускаш, че може да не се върна?

— Подобна участ застрашава всеки от нас, сър.

— Прочете ли го?

— Да, сър.

— Доста нахално, Анри — възропта Дюра, но устните му се извиха в усмивка.

— Чудех се дали да те събудя. Толкова малко си спал.

— Излиза, че и дамата не е спала.

— Да, сър. Ще й отделиш ли няколко минути?

— За да я утеша?

— От теб зависи. Ще дойда да те взема, когато стане време.

Дюра отново хвърли поглед към часовника и се намръщи — всичките му сетива бяха обзети от трепетно очакване. Изруга тихо и поемайки си дълбоко въздух, отметна завивките. Седна на тясното походно легло хем неспокоен, хем нерешителен, загледан в лъснатите до блясък ботуши на Боней.

— Господи, Боней — промърмори той със стегнат от напрежение глас, — тя е като девственица.

— Плаче от два дни.

— Което не ме изпълва кой знае с какъв възторг. Merde! Не е редно да го правя, Господ ми е свидетел.

— Приеми го като на израз на добра воля.

Дюра погледна цинично адютанта си.

— Нямам нужда от окуражаване, Анри, а от възпиране.

— Но тя се нуждае от теб.

Тишината натежа. Дюра поиска ботушите си и посегна за мундира.

— Ела да ме вземеш точно в три и половина — нареди той.

Тамир смръщено отвори вратата. Промърмори нещо, което ясно издаваше неодобрението й.

— Знам — увери я Дюра. — Не е редно да съм тук. Но не мога да се спра.

Тя го погледна, сякаш да се убеди в искреността му.

— Няма да я нараня — обеща тихо той, без да е напълно сигурен доколко Тамир го разбира.

Ала тя кимна, изрече няколко думи на родния си език — очевидно напътствия — и се дръпна настрана, правейки му знак да се качи.

Докато взимаше стъпалата по две наведнъж, усещаше погледа й и изпита облекчение, че е толкова предана на Тео. Имаше вид на жена, която знае как да използва ножа, втъкнат в меките й ботуши.

Влезе без колебание и без почукване. Изгаряше от нетърпение.

Тя стоеше с отпуснати ръце до прозореца. Използваше цялата си воля, за да запази спокойствие, макар че цялата трепереше.

— Гледах улицата. Благодаря ти, че дойде.

— Не би трябвало да съм тук.

Застана неподвижно, изпълнен с нерешителност.

— Затова ти благодаря още повече.

— Тръгвам на зазоряване.

— Знам. Тамир се опитваше да ме държи под контрол през последните няколко дни. Непрекъснато очакваше заминаването ти.

— Явно Боней пък е действал като моя гувернантка. Получих бележката ти само преди минути, иначе щях да се появя по-рано.

— Изпратих ти три умолителни писма. Очевидно цялата ми гордост се е стопила.

— Получих само последното. Явно разполагаме с верни хора, които искат да ни опазят от собствената ни недискретност. И сега Тамир не ми изглежда особено доволна, че съм тук.

— Тя е против това.

— Странно. И аз съм против… А в същото време…

— Излишно е да поемаш каквато и да било отговорност, генерал Дюра.

— Естествено, че ще поема моята отговорност. — Все още стоеше при вратата, но съзнаваше, че го постига с огромно усилие на волята. Тя изглеждаше по-красива, отколкото я помнеше. С нощницата, която се спускаше по стройното й тяло, беше изкусителна като ябълката в Райската градина.

— Познавам съпруга ти. Срещали сме се няколко пъти.

— Моите прислужници са предани единствено на мен.

— Но слуховете бързо се разпространяват…

— Не ме е грижа.

— Редно е един от нас да го е грижа.

— Моля те, недей. Не ме напътствай кое е правилно и кое не. Никога преди не съм постъпвала така. Това не е просто прищявка.

— Не съм сигурен дали съм готов да се нагърбя с нещо обвързващо.

— Имаш репутация на мъж, който винаги подхожда с лекота. Нали те наричат Дюра от Сарай? Просто гледай на мен като на една от жените от многобройния си харем.

Той не оспори основателно придобитото си прозвище, а само промълви:

— Де да можех.

Гласът му прозвуча почти заплашително. Непознати досега чувства го смущаваха. А би трябвало изцяло да е съсредоточен върху предстоящата битка.

— Тогава ще те улесня — обяви тя и развърза панделката, прикрепяща нощницата. — Нали ще ми доставиш удоволствие? Прокара ръка по фината материя. — После ще поспиш. — Измъкна ръка от ръкава, оголвайки едната си гърда. Зърното й бе щръкнало от възбуда. — Чувала съм, че доста те бива.

Страните й пламтяха. Руменината се спускаше и към шията и сякаш огряваше бялата й кожа. Измъкна и другата си ръка. Нощницата се задържа за миг на талията и се свлече на пода.

Тръгна към него. Той не помръдваше. Чакаше я, разтреперан като плах юноша. Тя застана пред него. Едва тогава я докосна. Загрубелите му ръце се устремиха първо към раменете й и нежно ги погалиха. После я привлече към себе си и пророни:

— Трябваше да се срещнем преди тринадесет години.

— Но нали все пак се срещнахме? Моля те, остани при мен до сутринта.

— Бих искал да остана хиляда години.

Устните му докоснаха нейните с невероятна нежност. Целувката му бе на любовник, който дарява любов. Нейната — на невинна девойка, завладяна от толкова силни емоции, че в очите й се появиха сълзи.

— Изплаши ли те моята любов? — попита тя.

Не можеше да не зададе този въпрос. Разполагаха с толкова малко време.

— Не — отвърна той, макар хилядите пъти, когато бе чувал тези думи досега, да му се бе искало да побегне. После, докато устните му потреперваха над нейните, добави съвсем тихо: — Значи това е любовта?

— Така мисля.

— Може и да е…

Да се сблъска с любовта точно когато времето е толкова малко, а животът — поставен на карта!

— Не искам да чакам — прошепна отчаяно Тео. — Трябва ли да ти сваля дрехите?

Той се засмя.

— Сам ще го направя. Имам повече опит.

И наистина го направи много бързо. Хвана я за ръка и я отведе до голямото легло с очароваща увереност. Беше толкова убеден в способностите си да задоволява.

Тогава се обърна усмихнат към нея:

— Представях си този момент поне десетина пъти, откакто те оставих: докато Фой ме информираше за разположението на артилерията ни, няколко пъти докато обсъждахме конструкцията на моста при Трубах, два пъти докато диктувах на Боней и, за жалост, точно когато Камбасерес ми съобщаваше къде точно поставя оръдията си — ще се наложи да го попитам повторно. Затова, госпожо, предупреждавам те, едва ли ще спра. Чакам го от дни.

— Моля те, не спирай! Аз го чакам цял живот.