Табу

18

Талейран обядваше с банкера Жером Готие в едно препълнено кафене на Пале Роял. Размяната на информация за снабдителите на армията и правителствените договори вече бе приключила задоволително и сега мъжете се наслаждаваха на гледката през прозореца. По улица Риволи, предпочитано място за разходки от актриси и балерини, имаше постоянен парад на красиви млади жени. При вида на една прелестна блондинка със забележителен бюст Талейран отбеляза:

— Много прилича на Клодин.

Споменаването на това име подсети Готие за прясната клюка.

— Чу ли, че Дюра е дал нареждания да започне процедура по развод?

Талейран се изпъна като струна и съвсем забрави за преминаващите пред погледа му жени:

— Сигурен ли си?

— Адвокатът Женлис е получил писмени инструкции тази сутрин.

— Барас ми подхвърли, че най-новата изгора на генерала е в къщата му в провинцията. Беше тръгнал натам, когато се срещнахме.

— Чух, че е съпругата на Корсаков. Интересна кръвосмесителна връзка — иронично отбеляза Готие.

— Дюра има слабост към вълнуващите неща — отвърна Талейран неопределено. — Но чак да реши да се развежда? Не вярвам да има сериозни намерения спрямо тази жена.

Готие сви рамене.

— Може и да си прав, а не е изключено и да му е омръзнало да дели съпругата си с теб.

Веждите на пълния мъж се стрелнаха развеселено нагоре.

— Любовните похождения на Клодин никога не са го занимавали преди. Те имат съвсем цивилизован брак… Или имаха… — добави Талейран и присви замислено очи. — С Клодин трябва да разберем какво точно става. — Като един от конспираторите, Талейран бе напълно наясно за евентуалната роля на Дюра в преврата. — Но все пак ми се струва смайващо да предприеме такава драстична стъпка след толкова години.

— Вероятно е влюбен — подхвърли Готие с цинична усмивка.

— Дюра прави любов, но не се влюбва.

— Все пак е възможно да се случи. Виж Мудон. На седемдесет години е, а има две малки деца и трепери над съпругата си.

— Мудон страда от старческо слабоумие. Дюра не е такъв.

Но при този напреднал етап от плановете за преврата новината все пак бе тревожна. Съпругът на Клодин му бе необходим. Нужно му бе семейството им да се запази. Нямаше на кого друг да се довери.

— Споменах ли, че Дюра е дал къщата на рускинята? — попита Готие усмихнат.

За миг устните на Талейран се свиха, после се облегна небрежно назад и се усмихна.

— Ако скоро не ми съобщиш по-добри новини, Готие, ще се наложи да оттегля правителствените си договор.

— Мислех, че ще искаш да го знаеш, Шарл. Все пак информацията е полезна. А и никой друг няма да ти даде двадесет процентна комисионна за тези договори.

— Просто новината е много неприятна — промърмори недоволно Талейран.

— Заради австрийското настъпление ли?

— Да, разбира се, заради австрийците. А сега, ако ме извиниш — надигна се Талейран, — имам важна среща.

Готие се загледа в него и предположи, че важната среща вероятно е с разточителната съпруга на Дюра. Дали когато се люби с него го нарича чичо, или Шарл, зачуди се той.

В първия момент Клодин не повярва.

— Истина е — увери я безизразно Талейран и седна, за да отпусне осакатения си крак. — Въпросът е какво ще предприемем.

— Ще убием кучката — изсъска Клодин, застанала и средата на гостната с блеснали очи.

— Налага се да е нещо по-дискретно, мила моя — саркастично отбеляза Талейран. — Дали да не я пъхнем в затвора?

— Отлично.

Усмивката й бе пълна със злорадство.

— Само че тогава Дюра ще ни убие.

— Направи така, че да изчезне — предложи безцеремонно Клодин. — Всеки може да я отвлече.

— Носят се слухове, че вече е била отвличана. Дюра зарязал армията си и тръгнал да я търси. Не бих искал да е по следите ми.

— Андре може да загине в битка…

— Искрено се надявам това да не стане, глупаче! Той ни е нужен, за да държи армията под контрол. — Талейран въздъхна и протегна ръце. — Ела тук, сладкото ми бонбонче, и ме чукай. Винаги мисля по-ясно след оргазъм.

От разговора с Барас същата вечер Талейран се осведоми за намеренията на любовницата на Дюра не само да живее в уединение, но и да не приема посетители. Затова когато той и Клодин се отправиха за светското си посещение на следното утро, антуражът им включваше шестима ездачи и трима здравеняци, достатъчни, за да им гарантират достъп до салона на графинята.

— Какво дълго и отегчително пътуване — оплакваше се Клодин още преди да са напуснали очертанията на Париж. — Никога не ми е било ясно какво намира Андре в това диво място. Там не е възможно да получиш нито лед, нито прилично кафе и определено няма жива душа, с която да си поговориш.

— Вероятно е общувал с природата като нашия луд Русо.

— Бог знае! — Гримасата наруши порцелановата й хубост. — Кракът ми не е стъпвал там.

— Може да го е използвал за своите увлечения, мила моя.

Тя го погледна презрително.

— Една жена никога не интересува Андре достатъчно дълго, че да я води в провинциалната си къща. Ходи ли на риба?

— От време на време Мантон му изпраща въдици.

— Тогава вероятно прекарва времето си в безвредни занимания.

— У теб още дреме църковното възпитание, чичо. Колко нравоучително звучиш. Защо да ме интересува как той си прекарва времето?

— Не се налага, разбира се — провлачи Талейран, — освен ако не реши да прекара известно време в съда, където да те елиминира от живота си.

— Това би било единственото изключение — съгласи се меко тя. — Трябва да направим всичко възможно безсрамницата да си замине.

— Дори да я няма, Андре може да не се откаже от намеренията си за развод.

— Разбира се, че ще се откаже. За какво му е развод, ако не заради нея?

— На женската си интуиция ли се позоваваш? Наричай го както щеш, но е така, Шарл. Ще я заплашиш ли?

— Бих предпочел да спазим известно приличие, Клодин. Така че те предупреждавам — днес следобед няма да проявяваш сприхавия си нрав.

— Да, да… Не ми дръж такъв тон!

— Не се цупи, мила. Прекалено си стара за такива детинщини.

— Не колкото мадам Гранд.

Талейран се усмихна, но бе прекалено опитен, за да допусне да го въвлекат в такъв спор.

— Нещо май не сме в особено слънчево настроение днес, а, мила? Остави скъпият ти чичо да се погрижи за тази неприятна ситуация. А щом отново вкараме Дюра в правия път, настроението и на двама ни ще се подобри. — Намеренията на Дюра за развод тревожеха Барас не по-малко от Талейран. Плановете им не допускаха внезапни промени. А Дюра имаше основна роля в тях. — Защо не опитаме да разберем какво би искала графиня Корсакова в замяна на това да напусне Париж и да се върне в далечната си родина?

Минген се опита да ги отпрати с обяснението, че графинята спи, но Талейран настоя:

— Няма да й отнемем повече от няколко минути. Бъдещето на страната ни зависи от това.

Този човек е решил да влезе дори със сила, даде си сметка Минген, а в къщата имаха само няколко възрастни прислужника. Дюра не бе предвидил колко силен интерес щеше да предизвика любовницата му.

— Ще опитам да събудя графинята.

— Ще сме ви много благодарни за усилието — отвърна Талейран вежливо.

След малко Минген се появи и съобщи, че Тео ще слезе. Те вече се бяха настанили в салона.

— Не мога да стоя прав заради болния си крак — обясни Талейран непринудено отпуснат във фотьойла. — Надявам се, не възразявате.

Преди да слезе отново долу, Минген взе малкия пистолет — оръжието му създаваше известно чувство за сигурност.

— Графинята ще се яви всеки момент — обяви той, като се направи, че не забелязва лицемерието в тона на посетителя.

— Донесете ни кафе — нареди Клодин и се настани на стола като същинска русокоса Клеопатра. — С лед, ако е възможно!

— Само графинята дава разпореждания на прислугата — отвърна спокойно Минген.

— А вие кой сте?

— Лекарят на графинята.

— Тя болна ли е?

— Не — отвърна застаналата на прага Тео. — В отлично здраве съм. — И минавайки покрай Минген, добави: — Разбрах, че това посещение има нещо общо с бъдещето на Франция. Не мога да си представя каква роля имам аз.

Остана права. Беше в лятна рокля от розов муселин — една от десетките, доставени в къщата преди пристигането й по нареждане на Дюра.

— Тази рокля е шита от мадам Тейар — възкликна Клодин, разпознала стила на най-известната модистка в момента, която обличаше само най-висшите кръгове.

— Така ли? А вие коя сте? — попита Тео хладно.

— Аз съм мадам Дюра — тросна се Клодин. — Вашият съпруг знае ли, че спите с моя?

Тео се извърна и понечи да излезе от стаята.

— По-спокойно, Клодин — сряза я ледено Талейран и чевръсто се изправи. — Моля ви, графиньо, за извинение — продължи той и тръгна след нея, доколкото му позволяваше болният крак.

Минген измъкна пистолета от джоба си и го насочи към него.

— Разговорът приключи — обяви той.

— Не ставайте драматичен, докторе. Моите хора са по-добре въоръжени. — Погледна към двамата си яки слуги в антрето, които стояха с извадени пистолети. — Елате, графиньо. Седнете. Имаме някои общи въпроси за решаване. Ще се погрижа Клодин да се държи добре.

— Тази кучка е бременна, Шарл! Погледни я! — възкликна Клодин, когато Тео се върна обратно в стаята и светлината за миг очерта фигурата й под муселина. — Ако знаех, че Андре иска хлапе, щях да му дам едно.

— Още една думичка, Клодин, и ще наредя на хората си да те изведат оттук.

— Все пак съгласи се, че това засяга повече мен, отколкото теб, Шарл, така че, ако обичаш, задръж си властния тон за другите.

— Има неща, които са много по-важни от твоята ревност, мадам.

— Няма да му позволя да се разведе! — Клодин беше вперила злобен поглед в Тео. — Ако си мислиш, че ще ми го вземеш, безсрамнице, ще се погрижа да изгниеш в затвора като шпионка, каквато вероятно си.

Талейран направи знак на слугите си да влязат. В това време Клодин се надигна от стола и тръгна към Тео.

— Не я докосвай — възпря я той.

Тео отстъпи от озлобената жена, която я приближаваше с насочен като оръжие слънчобран.

— Андре постоянно си избира безсрамници като теб! Ти не си първата. Може би стотната или хилядната. Има деца из цяла Европа. Той се чука с всички. Разбираш ли, никаквице? С всички!

Минген изтегли чадъра от ръцете й в момента, когато острието бе на сантиметри от корема на Тео. Без да трепне, Клодин се насочи към гърлото на съперницата си, но Талейран я хвана за рамото и само след миг тя се озова в ръцете му.

— Андре няма да получи развод от мен, кучко! Не, ако не ми даде и последното си су. — Двамата облечени в ливреи слуги на Талейран я поеха от ръцете му, за да я изведат от помещението. Тя не преставаше да рита и пищи.

— Погрижете се да остане във файтона! Тайлеран се обърна отново към Тео и Минген:

— Не биваше да позволявам да ме придружи, Сега нека започнем по-дружелюбно. Моля седнете. Не възнамерявам да ви нараня, графиньо. Моля ви — повтори той и се поклони. — Може да останете, докторе. Разбирам загрижеността ви за здравето на графинята.

Той също седна. Болният му крак не му позволи да го стори много изящно.

— Клодин подхожда прекалено лично към въпроса, докато причината аз да дойда тук днес наистина засяга бъдещето на Франция. Ще ви обясня.

Набързо се спря на окаяното състояние на икономиката на обеднялата му страна, на неприятните обрати във войната, на трудностите да се управлява държавата, когато двете камари на парламента постоянно застъпват противоположни становища.

— Нямам право да ви съобщя подробности, разбира се, но няколко члена на Директората са склонни да предложат на генерал Дюра важна роля при промяна на политическата ситуация. Той ще бъде един от двамата членове на новия Директорат с неограничена власт. Разбирате ли колко е важно в този момент личният му живот, поне привидно, да изглежда хармоничен? Опасявам се, че съжителството му с жена на руски генерал, който е срещу нас в тази война, сериозно ще компрометира авторитета му. Нали ще се съгласите, графиньо, в абсолютните му способности да ръководи тази страна?

Тео едва дишаше, докато обмислените думи се лееха от устата на Талейран с разумен, убедителен тон. Пред Андре се откриваха неограничени възможности. И докато тишината се сгъстяваше, нейният свят се сриваше, а Талейран чакаше отговора й.

— Да — едва промълви тя накрая. — Той е напълно способен да ръководи страната.

— Какво искате? — намеси се Минген.

Не бе сигурен дали Тео ще успее да запази самообладание. Бе много пребледняла.

— Ако графинята успее да убеди генерала да оттегли временно документите си за развод или ако е възможно тя да се върне в Русия за известно време, докато станат необходимите промени, Франция ще й бъде благодарна. Тя може да поднови дружбата си с генерала по-късно, когато позицията му на ръководител на държавата вече е сигурна.

— Кога трябва да ви отговоря? — Гласът й бе по-силен отколкото очакваше, особено като се има предвид как целият й живот рухваше.

— До две седмици, ако е възможно.

Тонът на Талейран бе спокоен, сякаш обсъждаха някаква незначителна клюка.

— А войната в Швейцария?

— Макдоналд или Бернадот могат да заместят Дюра.

— И да извоюват победа?

Този мъж не си ли даваше сметка колко е критичен балансът на силите там?

— Е, ще отложим… събитията, докато Австрия бъде смазана. Предполагам, вие и докторът сте по-добре запознати със състоянието на нещата в Швейцария отколкото аз.

— Да се размаже Австрия не е като военно учение в хубав летен ден. На този въпрос не бива да се гледа леко.

— Нямах намерение да го омаловажавам, графиньо. Ние, които се занимаваме с политика, понякога пренебрегваме исканията на генералите си.

— Австрийската армия е далеч по-многобройна от френската.

— Но пък нашите войници са по-добри!

— А ако аз се завърна в Русия, но генералът все пак реши да се разведе. Тогава какво?

— Мога да говоря единствено от позицията на наблюдател и не бих искал да се усъмня в отношението на генерала към вас, но в миналото той е демонстрирал — как да го кажа — отчайващо непостоянство при своите връзки.

— Разбирам. Вие гледате на това като на една от мимолетните му връзки.

— За съжаление, мадам, досега той не е проявявал добродетелта вярност.

Бебето избра именно този миг, за да ритне за първи път, и Тео ахна от смайване. Дали не бе някаква поличба? В главата й беше пълен хаос. Изпитваше и тъга, и радост едновременно.

— Боли ли ви нещо, мадам? — попита Талейран загрижено и се наведе напред.

— Не — бързо отвърна тя и усети ново ритване на бебето. — Хер Минген, би ли извикал Тамир?

— Как да те оставя сама, графиньо? — тревожно попита той, усетил учестеното й дишане.

— Добре съм. А и гражданина Талейран изложи позицията си съвършено ясно. — Усетила странна енергия от детето си, тя добави: — Бъдете спокоен. Ще обмисля предложението ви.

— Нацията ще ви бъде благодарна, графиньо. И приемете още веднъж извинения заради племенницата ми. Дълбоко съжалявам, че бяхте изложена на нейното нецивилизовано поведение.

— Аз също съжалявам — промълви Тео.

Не можеше да проумее, как е могъл Андре да се ожени за Клодин. Няма начин тя да го е направила щастлив.

Минген стоеше неподвижно, усетил, че разговорът е към своя край. Талейран, доволен от постигнатото, се накани да си върви. Изправи се, поклони се и с цялото очарование на благородническото си потекло се сбогува.

— Ако ми известите решението си по някакъв начин, графиньо, ще съм ви дълбоко признателен.

— Обещавам само да обмисля казаното от вас.

— Благодаря — промълви Талейран, отново се поклони и излезе от стаята.

Минген отиде веднага да доведе Тамир, а бебето като че ли си даде сметка, че има публика и се впусна в бясно ритане. Тео държеше ръце на корема си и изпитваше странно удовлетворение. Независимо от политическите машинации, от непоносимата съпруга на Дюра и разкъсващото сърцето й решение, което й предстоеше да вземе, тя щеше да роди детето на Андре.

— Много добре рита — обяви Тамир, нежно опипвайки корема. — Само момче рита така, нали, хер Минген?

— Не бих рискувал да гадая — дипломатично отвърна той.

— Не ме интересува дали е момче, или момиче — увери ги щастливо Тео. — Изпитвам такова удоволствие. Имам чувството, че съм свързана с Вселената. И докато съм в подобно приповдигнато настроение, Антон, кажи ми на кое в думите на Талейран да вярвам.

— Позволи ми да се свържа с някои от моите хора, за да разбера какво става. Но трябва да ти напомня, че кроежите и конспирациите нямат край.

— Първо Барас, а сега и Талейран. Явно са притеснени от нещо. И ако възможността Андре да стане член на Директората е реална, никога не бих му попречила.

Натискът в политическите среди вече се усещаше, вероятно превратът е съвсем назрял, помисли си Минген.

— Ще отида до града тази вечер и ще разузная какво се носи във въздуха. Кафенетата се източник на безценна информация.

— Талейран е подал оставка като външен министър. Дали така се съюзява с новия режим? Мислиш ли, че вече са се свързали с Андре?

Това бе най-неотложният въпрос, призна си наум Минген. А може би оглеждат и други генерали? Ще приеме ли Дюра, ако му се предложи участие в Директората — това също бе важен момент.

— Ще видя какво мога да разуча тази вечер. — Беше леко притеснен за безопасността на Тео, след като дори конспираторите се страхуваха от нейното присъствие.

Никой от тях нямаше да се поколебае да прибегне до всякакви дръзки постъпки. А и заплахата на Клодин за затвора не бе за пренебрегване.

Същата вечер с разрешението, дадено му от Дюра, Минген изпрати телеграма до генерала, за да му съобщи за посещенията на Барас и на Талейран. Беше кратко закодирано съобщение и завършваше с предложението Тео да бъде преместена на по-сигурно място.

Новините от пруските агенти, с които се срещна вечерта, потвърдиха думите на Талейран. Люсиен и Жозеф Бонапарт изкъсо следяха зет си Бернадот. Очевидно се страхуваха, че на него му се предлага ролята на сабята в кроежите на Сейес, докато брат им Наполеон е в изгнание в Египет. От седмици Люсиен изпращаше отчаяни съобщения и го умоляваше да се завърне вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Но отговор така и не идваше и той предполагаше, че писмата не са успели да минат през английската блокада.

Преди Минген да е казал на Тео наученото от него предишната вечер, сутрешната им закуска бе прекъсната от нов посетител — Емануил Сейес.

Заинтригувана след посещението на Талейран, Тео прие да се срещне с него.

Пълничкият бивш йезуитски свещеник и вещ съзаклятник поздрави Тео и я обсипа с безброй комплименти. А след като си размениха задължителните любезности, обсъдиха времето и красотата на градината, той продължи мазнишки:

— Разбрах, че гражданинът Талейран е идвал при вас вчера.

— Заедно със съпругата на генерал Дюра — отвърна Тео и добави: — Което ме изненада.

— Попита, предполагам, за действията на генерала.

— Кои точно действия?

Очевидно темата Клодин се отхвърляше като несъществена.

— Военните действия, мадам.

Пред нея бе човекът, предал първо Дантон, а после Робеспиер, затова Тео отговори предпазливо:

— Както споменах и пред гражданина Талейран, генералът никога не ми ги е доверявал. Нашата дружба бе отделена от неговите задължения.

— Придружили сте го до Брегенц, последвали сте го при изтеглянето му в Цюрих, били сте във всекидневен контакт с него от месеци. От Фуше разбрах, че сте много близки.

Тео отбеляза, че той спомена министъра на полицията и внимателно подбра думите си.

— Доколкото знам, предстои голяма битка. Свързана е с настъплението на ерцхерцога.

— Ерцхерцогът не е вече в Швейцария.

— Къде е? — попита невинно Тео.

— Мислех, че вие може да знаете, мадам.

— Беше в Швейцария, когато тръгнах за Париж.

Бледите му очи станаха ледени.

— Поддържате ли контакт със съпруга си?

— Никакъв.

— Лекарят ви, хер Минген, е бил в Париж снощи.

Тръпки полазиха по гърба й. Значи ги следят.

— Той се вълнува от политика. И твърди, че в парижките кафенета се водят интересни разговори.

— А вие интересувате ли се от политика, мадам?

— Ни най-малко, гражданино Сейес. Оставила съм тази грижа на мъжете.

— Дълго ли ще останете тук?

— Генералът ми позволи да остана, колкото искам.

— Възнамерява ли той скоро да се присъедини към вас?

— Опасявам се, че ходът на войната прави плановете му несигурни.

— Разбрах, че сте бременна.

— Извинете, гражданино Сейес, но този въпрос е прекалено личен, за да го коментирам.

Успяваше да задържи гласа си дружелюбен, макар разпитът му да я притесняваше. Той не бе човек, на когото да се довериш.

— На Дюра му се носи славата на женкар, нали знаете?

— И съпругата му спомена това. Според мен той е посветен на кариерата си. И е дал много на Франция.

— Има изгледи да му се отдаде възможност да й окаже още по-голяма заслуга. Как бихте реагирали на това, мадам?

— Много ще се радвам.

— Но вие ще бъдете пречка.

Прямо и грубо, помисли си Тео.

— Разбирам. — Не смяташе, че дължи по-подробно обяснение след проявеното невъзпитание.

— Вие не можете да имате никаква роля в живота му.

— Съвсем ясен сте. Има ли още нещо да ми съобщавате, гражданино?

— За момента, не — отвърна той хладно и стана. — И, за Бога, не идвайте в Париж. Фуше има заповед за вас.

— Щом така желаете — отвърна тя любезно.

Минген влезе в салона почти веднага, след като Сейес си тръгна, отиде до прозореца и се загледа в отдалечава щата се карета.

— Нали чу?

— Той няма чара на Талейран.

— Той въобще не притежава никакъв чар. Заминаваме ли?

— Тръгваме довечера. Той и Фуше са прекалено опасни.

— Видели са те в Париж снощи.

— Видели са ме само тогава, когато исках да ме видят. Тръгваме по реката, след като се стъмни.

— Ще ни обявят за шпиони…

— По-добре, отколкото да изгнием в затвора. Кажи на Тамир да приготви малък куфар. И не излизай от къщата. Човек никога не може да е сигурен с Фуше. Понякога той прави далеч повече, отколкото му е наредено. Ще се оправиш ли без мен днес? Не се страхувай.

— Ще помогна на Тамир да опакова багажа и ще се разходя из дома на Андре за последен път. Не вярвам Фуше веднага да нанесе удар, защото искат Андре да е на тяхна страна.

— Надявам се именно това да ни даде възможност да се настаним на по-подходящо място. Би ли приела Прусия като временен дом?

Трябваше бързо да набави паспорти и всички необходими документи чрез представителствата на немските княжества.

— А би ли ме отвел вкъщи в Сибир?

През последните няколко секунди бе разбрала какво трябва да направи за себе си и Дюра.

— Корсаков няма ли да те открие там?

— Не и в тайгата. А и уединението изведнъж ми се хареса. Пък и откъде ли би разбрал Корсаков какво е станало с мен в хаоса на войната? Може да съм загинала.

— Какво име искаш за руския си паспорт? — попита Минген с разбираща усмивка. — Ще се погрижа и за фалшив смъртен акт.

В ушите й не звучаха фанфари, но Тео разбра, че е взела правилното решение, защото в душата й настъпи невероятен покой. Голямата битка бе приключила.

— Ти си истински приятел, Антон. Наистина ли може да се издаде смъртен акт? — Когато той кимна, тя продължи с топла усмивка: — В такъв случай ми сложи някакво южняшко име на паспорта… Нещо като Джорджия. Така, когато пресичаме границата, никой няма и да помисли за Сибир. — В следващия миг жестоката действителност я връхлетя и усмивката изчезна от лицето й. Замени я тъга. — Има ли шанс да видя Андре, преди да се махнем оттук?

— Вероятно. Ще му телеграфирам за плановете ни.

— Той изобщо не е предполагал, че присъствието ти ще предизвика такова вълнение. Дори не е в течение на последните конспирации за завземане на властта.

— А аз единствено исках да дочакам раждането на детето си и завръщането на Андре у дома.

— Събитията ни притискат. Това беше нещо като кратка ваканция.

— Не завиждам на Андре, ако трябва да работи с тези мъже, които ни посетиха. Готови са да предадат и собствените си семейства.

— Дюра ги познава. Знае и недостатъците им.

— Те се нуждаят от него, нали?

— Сама видя. Всеки от тримата по свой начин разчита на Дюра.

Изражението й стана замечтано.

— Дали ще имам Андре по-късно, когато вече не им е нужен?

— Не губи надежда. Та той може и да не се заинтересува от предложенията им и да дойде при теб веднага щом войната свърши.

— Но как ще им откаже? Той е човек на дълга, а страната му се нуждае от него.

Зачуди се дали тези, които я бяха посетили, имаха право в преценките си за Андре и неговото постоянство. Заблуждаваше ли се тя като мислеше, че любовта му към нея е по-силна, отколкото връзките му в миналото?

— Егоистично ли постъпвам, като бягам от всички тези ламтежи за власт? — плахо попита Тео. — Изоставям ли го всъщност?

— Просто и ясно: за теб става опасно. Дюра ще те разбере.

— Дървена къщурка в дебрите на тайгата започва да ми се струва много привлекателно място.

— Тогава да се погрижим да я имаш.

Тръгнаха същата нощ. Придвижиха се тихо до брега на реката, Минген им помогна да се настанят в малката лодка и с гребане ги отведе на отсрещния бряг. В странноприемницата ги чакаше карета и на сутринта вече бяха далеч от Париж.

На два пъти сменяха конете. Веднъж спряха за нощуване в едно затънтено село. Междувременно Минген отиде на кон до близкия военен щаб, за да провери има ли отговор на телеграмата му. Нямаше.

— В офанзива е — съобщи Минген при завръщането си. — Вероятно не я е получил.

Пет дни по-късно наближиха Базел, откъдето поеха на север към немските княжества. Изведнъж Тео усети как я обзема паника. Дотогава някак успяваше да се справи с раздялата, повтаряйки си, че постъпва честно: жертваше личните си чувства в името на нещо по-велико. Напомняше си и че нещата в Париж могат да се развият така, че да си възвърне Дюра: той да не приеме, или да намерят друг генерал, който да осъществи плановете им, или Дюра да поиска тя да остане с него… Ала в никой от постовете по пътя им нямаше отговор на телеграмата на Минген, а след ден-два тя щеше да е далеч.

Вече не бе възможно да гледа на раздялата спокойно, особено след като се засилваше вероятността никога повече да не го види. Искаше й се да отиде при него където и да е и да го умолява да й разреши да остане.

Но Минген нямаше да се съгласи. Нито Тамир. Самият Андре нямаше да приеме подобно поведение. А и как щеше да го открие из бойните полета на Швейцария?

Същия следобед Базел се появи в далечината и тя почти се разплака. Щяха да прекарат нощта там, а на сутринта продължаваха на север.

Хотелът се намираше на брега на Рейн. Минген й осигури голяма елегантна стая с балкон и изглед към реката. Залязващото слънце къпеше средновековния град в злато. Гледката внушаваше невероятно спокойствие. Войната още не бе стигнала до този граничен район.

Колко близо бе до него всъщност! И колко невъзможно й бе да го намери.

Поне е жив, утешаваше се Тео. Иначе новината за неговата смърт щеше да се носи из града. А докато е жив, има надежда.

Остана седнала до прозореца, докато залезът отстъпи пред нощта и първите звезди затрепкаха на небето. Когато Тамир дойде да я уговаря да си ляга, тя се подчини като послушно дете, но не заспа. Лежеше будна и броеше ударите на църковните камбани, които отмерваха часовете. И с всеки звън мислеше, че сърцето й ще се пръсне от мъка.

Мислеше, че вече няма да изпитва тъга и болка, че себеотрицанието и чувството за изпълнен дълг ще я поддържат.

Колко бе грешила…