Табу

1.

Щабът на френската армия

Сарган, Швейцария 3 март 1799 г.

— Бьоф-Симон е докарал съпругата на Корсаков.

Генерал Дюра вдигна проницателните си тъмни очи от разгънатите по бюрото карти.

— Съпругата на Корсаков?

— С целия й блясък — уточни адютантът му с усмивка. — В приемната е. Бьоф-Симон не успя да измисли по-подходящо помещение в лагера за една руска графиня, загърната с кожи.

— Как, по дяволите, се е озовала на седемдесет километра зад вражеските позиции?

— Придружаващите я казаци очевидно са завили в погрешна посока при Брегенц. Ескортът й е впечатляващ — разполага с легло, храна, прислужница… Явно не се е налагало да спират по пътя и затова не са разбрали за заблудата си. Взводът на Бьоф-Симон ги е спипал при моста в северната част на града.

Дюра се облегна на стола и въздъхна.

— Тя можеше да избере и по-подходящ момент. След три дни предприемаме офанзива по целия фронт. Господи, не мога да я изпратя обратно точно сега!

— Има вероятност корпусът на Корсаков да започне отстъпление след седмица.

— И какво от това?

— Мислех… Искам да кажа…

Гласът на полковник Боней заглъхна под острия вторачен поглед на генерала.

— Смяташ, че бих могъл да я върна в хаоса на отстъпващата руска армия? — В гласа на Дюра прозвучаха хладни нотки, докато той повдигаше вежди с циничен скептицизъм. — Дори нейните казаци няма да могат да й помогнат при такава анархия. Колко души я придружават?

— Четирима.

— Само четирима мъже между нея и цялата паплач? Отлично, няма що — промърмори Андре Дюра възмутено.

— Графиня Гончанка не би ли могла да се погрижи за нея?

— Не мисля. — Генералът стана насмешлив. — Натали не се слави с добро отношение към жените. Всъщност — той хвърли бърз поглед към часовника на стената, — ще трябва да отпратиш Натали. Планирала е да вечеряме заедно след малко.

— Тя не слуша обикновени полковници.

— Ще й предадеш бележка от мен — посегна за хартия и перо. — Ще отложа вечерята, а ти не споменавай за присъствието на съпругата на Корсаков тук.

— Не е изключено вече и да е чула. Подобни новини бързо се разпространяват.

— Което значи, че австрийските шпиони скоро ще разполагат с информацията. Не се нуждая от този допълнителен проблем точно сега. Всички войници и запаси да са готови до пети — обяви Дюра, развя листа, за да засъхне мастилото, преди да го сгъне и да го подаде на Боней. — Мостът при Трубах ще бъде ли готов навреме?

— Инженерите обещаха да приключат до полунощ на пети.

— Добре. Предай бележката на Натали и искреното ми съжаление. Дали защитата на северната страна на крепостта в Сен Лузистег е надеждна? — Вече беше изоставил изцяло мислите за любовницата си и беше вперил отново поглед в картите по бюрото.

През последните два месеца посвети цялата си енергия да планира предстоящата офанзива.

— Според нашите агенти е непробиваема.

Генералът продължи да изучава топографските карти, после вдигна глава и се усмихна на младия офицер.

— Тогава ще се наложи аз лично да командвам атаката.

— В такъв случай крепостта все едно вече е в наши ръце, сър — увери го Анри Боней, а усмивката му проблесна в зимния здрач.

— Да се надяваме. Трябва да прекосим реката. Хайде! Тръгвай! Не желая графинята да цъфне тук, докато под покрива ми е съпругата на Корсаков.

— Може да се познават.

— И таз добра! Една темпераментна руска графиня ми стига.

— Редно е да отидеш и да видиш дамата.

— Ти се оправяй, Боней — Дюра отново се съсредоточи в картите.

— Няма къде да я настаня.

— Аз ще спя в твоите покои. Така става ли?

— Изглеждаше ми изплашена — отбеляза адютантът с упрек.

— Е, тогава я утеши. Нали си има придружители? Няма да се превръщам в бавачка на съпругата на Корсаков, Боней, независимо колко тъжно ме гледаш.

— Какво ще ти стане, ако й предложиш подкрепата си? Да я увериш, че ще бъде изпратена обратно след края на офанзивата. И Корсаков би постъпил така с твоята съпруга.

— Моята съпруга, скъпи ми Анри, не напуска Париж. Затова, освен ако руснаците не влязат в града, на Корсаков няма да му се налага да се прави на кавалер пред нея. Макар че би се ползвал от нейната благосклонност, ако се окаже победител в подобно състезание.

Бракът на генерала отдавна бе сведен до хладна любезност. Недискретното поведение на съпругата му бе всеизвестно. Но човек не би се развел с племенницата на Талейран, политически съветник едновременно и на Бурбоните, и на Директората, без да застраши трудно извоюваната си кариера. А съпругата му се опияняваше от това да е омъжена за военачалника, извоювал най-много победи за Франция.

— Само за пет минути, сър. Ще й кажа, че ще се отбиеш.

Устните на Дюра се извиха в лека усмивка.

— Няма ли да спреш с опитите си да ме направиш джентълмен, Анри?

— Ти си по-джентълмен от Бурбоните. Младата дама просто ми изглежда притеснена. Това е всичко.

— И с основание. Добре, Анри, съобщи й, че ще се отбия да й засвидетелствам уважението си.

— След пет минути.

Дюра се засмя и привлекателното му лице стана момчешко.

— След десет, Анри, защото все още аз командвам тук. И не очаквай от мен да й се поклоня — в тъмните му очи блесна насмешка. — Баща ми никога не би одобрил подобно поведение.

— Добре, сър. Ще съобщя на дамата.

Изминаха обаче повече от десет минути. Наложи се полковник Боней още два пъти да му напомня. Най-накрая генералът отмести картите и напусна импровизирания си кабинет. Тръгна по разкаляната улица на малкото гранично градче. Вече беше тъмно. Дюра мислеше за инженерните части, заети с денонощна работа в ледените води на Рейн. През двата слънчеви дни се разтопи много сняг и реката преля, така че беше невъзможно да се прекоси. Имаше отчаяна нужда от този мост, за да прехвърли войниците и снаряженията си на другия бряг и да нападне руския корпус на Корсаков — най-новия съюзник на Австрия.

Какво точно се казва на съпругата на човека, когото възнамеряваш да унищожиш след три дни?

Пред къщата на кмета, предоставена му за квартира, имаше стража. Боней държеше на тези неща. Дюра побъбри малко с мъжете. Благодарение на приятелското си отношение към войниците те бяха готови да го следват навсякъде. Откакто се сдоби с генералските нашивки на двадесет и девет години, не промени навиците си. Част от успеха му се дължеше именно на тяхната преданост. Но онези, които го познаваха по-добре, бяха наясно, че той притежава природната дарба да ръководи — решителност, безпогрешен усет, храброст, тактически умения и непреклонна воля.

Всичките тези качества будеха завист не само у Наполеон, но и във военното министерство, където политическите интриги мотивираха повишенията по-често, отколкото способностите. Но той им бе нужен тук, в Швейцария. Съзнаваше го не по-зле от тях. На него бяха поверили завладяването й, което имаше първостепенно стратегическо значение.

И след три дни той започваше офанзивата.

Почука на вратата на всекидневната и влезе в осветената със свещи стая. Не знаеше, че има толкова много свещи. След като се вгледа, разбра, че те не са негови. Ароматизираните восъци бяха поставени в тежки сребърни руски свещници.

Застаналата до камината прислужница го наблюдаваше боязливо. Чертите й бяха азиатски, а облеклото — руско. Графинята не се виждаше.

— Къде е господарката ти?

— Тук, генерале — отговорът беше на френски. — Яли ли сте? Играете ли шах?

Дюра прекоси застлания с килим под и застана на прага на малката трапезария. Тогава я видя — седеше пред шахматна масичка и очевидно играеше сама.

Тъмните й вежди, контрастиращи на фона на бялата й кожа, леко се повдигнаха, когато насочи очи към него.

— Портретите не ви правят чест, генерале. Доста по-млад сте.

— Добър вечер, графиньо Корсакова. Не ми изглеждате изплашена. От Боней разбрах, че присъствието ми тук е задължително, за да успокоя страховете ви.

Беше много млада. И с екзотична хубост. Като се имаха предвид близките връзки на семейство Корсаков с двореца, Андре не се съмняваше, че той е разполагал с твърде богат избор за съпруга.

— Младият полковник е възприел моята сдържаност за страх — бегла усмивка озари зелените й очи.

— Значи не се страхувате?

Графинята леко поклати глава.

— Генерале, и двамата знаем правилата. Ще ме размените за един от вашите офицери, който сега е в плен на австрийците. Той ще е доволен да се завърне тук, а аз… — Тъмните й мигли леко се сведоха надолу. — …ще се върна при съпруга си. Играете ли шах?

— Да.

Крайчетата на устните й весело се извиха.

— Ще поиграете ли с мен?

— Съжалявам. Може би някой друг път.

— Яли ли сте?

Дюра се поколеба дали да не излъже.

— Не сте? Трябва да хапнете нещо, генерале. Защо не сега?

Би било невъзпитано да откаже.

— Благодаря ви!

С пляскане на ръце графинята повика прислужницата и й даде наставления какво да поднесе на госта.

— Ще ви правя компания! — Тя великодушно се надигна сред диплите на кадифената си рокля. Със сдържан жест отклони намерението му да й помогне да се настани в срещуположния край на масата и седна от лявата му страна.

— Препоръчвам ви рагуто, а вината тук наистина са чудесни. Съпругът ми е напълно уверен в победата си. Толкова уверен, че ме повика да му правя компания. — Тя небрежно се облегна и посрещна бързия му изучаващ поглед с усмивка. — Просто търся тема за разговор. Той не ми доверява такива неща, но прислужниците ми знаят всичко.

Преди да поднесе хапката рагу към устата си, той попита:

— На колко години сте?

Отговорът дойде с момичешка непринуденост — Дюра не успя да определи дали е кокетство, или невинност.

— На двадесет и осем.

— Изглеждате по-млада.

Генералът продължи да се храни. Бялата й като порцелан кожа и тъмните коси, огромните й умни очи и стройната фигура й придаваха деликатен младежки вид.

— На него това му допада.

Дали беше млада и глупава, или просто цинична?

— Липсва ли ви? — Лапна крехко парче месо.

— А на вас липсва ли ви съпругата ви? Изгледа я изпитателно.

— Съпругът ви ще ви поиска ли обратно?

— О, да. Със сигурност. — В тона й се прокраднаха хладни нотки. Тя се облегна назад. — Прекалено съм ценна, за да ме загуби. Съпругът ми си има своите егоистични причини, за да…

— Да спрем дотук. Не ме интересуват семейните ви отношения.

— Простете ми, генерале. Липса на тактичност.

Няколко минути той се хранеше мълчаливо — не желаеше да обсъжда тактичността на тази съвършено непозната му жена. Накрая заговори равнодушно:

— На този стадий от войната не мога да ви разменя, но ще се постараем да се чувствате удобно.

— Колко дълго ще остана тук?

— Най-много месец. Ще се погрижим да сте в безопасност.

Остави приборите — мислите за предстоящата офанзива отново изпълниха съзнанието му. Преди два дни беше прехвърлил войниците си при Сарган. Предстоеше огромна работа.

— Благодаря. Не хапнахте много.

Дюра сви рамене и бутна стола назад.

— Ще ям по-късно. Ако имате нужда от нещо, потърсете Боней. — Стана. — Лека нощ, графиньо. Беше истинско удоволствие да се запознаем.

Кимна, обърна се и излезе. Е, Боней трябва да е доволен, мина му през ума, когато отново влизаше в кабинета си.

Отдавна минаваше полунощ. В щаба бяха само Дюра и Боней, когато в стаята връхлетя един от стражите. Извини се припряно и, очевидно развълнуван, със заекване се опита да обясни нещо. Най-после накъсаните му фрази придобиха някакъв смисъл.

Излизаше, че графиня Гончанка е в спалнята на Дюра, където се е сблъскала със съпругата на генерал Корсаков.

Проклятие! Дюра реши, че Натали вероятно е възмездието за многобройните му грехове, и прекъсна несвързаните приказки на стража:

— Благодаря, ефрейтор. С Боней ще се погрижим.

— Защо и аз? — незабавно възрази Боней.

— Защото ти заповядвам — отвърна Дюра с привидна строгост, — и защото не съм в състояние да се справя с две жени едновременно.

— Според слуховете не е точно така — промърмори иронично подчиненият му.

— Е, поне не тази вечер. Хайде, размърдай се.

Глъчта, която се носеше от стаите на втория етаж на кметската къща, обърнати към улицата, вече бе привлякла малка тълпа.

— Представлението свърши — обяви Дюра, провирайки се сред солените подмятания.

— Или точно сега започва, а, генерале? — отвърна му весел глас.

— Всички да се връщат в казармата — разпореди Боней.

— Иска ги само за себе си — обади се друг глас и насъбралите се избухнаха в смях.

— Чухте заповедта — обяви Андре Дюра спокойно от верандата. — Всички в казармата.

Смехът мигом секна и войниците започнаха да се разпръскват.

— Надявам се и дамите да те послушат тъй безпрекословно — отбеляза насмешливо Боней, правейки път на генерала да влезе.

Миг по-късно вече бяха в спалнята.

— Дяволите да те вземат, Андре! — изкрещя графиня Гончанка и запрати бронзовата статуетка, предназначена за съпругата на Корсаков, по него. — Дяволите да вземат коварната ти душа!

Дюра се наведе, за да избегне удара, но енергично се устреми към Натали и хвана здраво китките й.

— Дръж се прилично, Натали!

— Значи не можеше да вечеряш с мен тази вечер? — пищеше пленницата, опитвайки се да се измъкне. — И сега знам защо, копеле такова! Мръсен долен тип!

— Господи, Натали, успокой се. Тя е гостенка.

— Съвършено съм наясно с твоите гостенки — изсъска тя, като не преставаше да се извива в ръцете му и дори направи опит да го срита в слабините. — Винаги има по някоя нова жена в леглото ти, нали?

— Стига, Натали! Боней ще те придружи до дома ти.

Графиня Гончанка прекрачваше границата на търпението му. Той ненавиждаше кавгите.

— За да можеш да спиш със съпругата на Корсаков необезпокояван?

— Не. За да можем всички да поспим! — Едва сдържаше гнева си.

Предаде я в ръцете на Боней и се загледа как от живота му изчезва една руска графиня, която така приятно го бе забавлявала през последните няколко месеца. Щеше да се погрижи да е на път за Париж още на сутринта.

— Нарани ли ви? — попита Дюра, обръщайки се към съпругата на Корсаков, намерила прикритие зад паравана от орехово дърво.

— Често ли ви се случват подобни неща? — осведоми се тя любезно, докато се измъкваше иззад импровизираната си барикада.

— Не. Виждам, че ви няма нищо.

Не биваше да го казва. Но нямаше начин да не обърне внимание на стройната й фигура, така добре очертаваща се през тънката батиста на нощницата.

— Да, добре съм.

Тонът й бе дружелюбен, а не прелъстителен. Странното разминаване между чувственото й тяло и прямотата на отговора незабавно го заинтригува.

— Как се казвате? — попита той, макар да съзнаваше, че прибързва.

— Тео.

Гласът й прозвуча нежно и мелодично — пълен контраст на пискливите крясъци на Натали.

— А истинското ви име?

— Теодора Остиюк.

— Не Корсакова?

— Не. Тя се усмихна.

— Желаете ли роба? — попита той внезапно, понеже усмивката й го плени.

— Нужна ли ми е? Често ли въсите вежди по този начин?

— Натали е все още прекалено пресен спомен.

— Разбирам. Били ли сте някога просто приятел с жена?

Отговор не последва и тя закачливо продължи:

— Вие направо ме пренебрегвате, генерале, макар репутацията ви да е друга. Но аз не съм като Натали. Вярна съм на съпруга си, така че нямам никакво намерение да ви прелъстявам. Нали не възразявате?

— Ни най-малко.

— Колко нелюбезно!

— Исках да кажа — не, докато крясъците на Натали все още ехтят в ушите ми. Защо сте вярна на съпруга си?

— Ще изиграете ли една партия шах с мен?

— Сега?

Нямаше желание да остава сама и образът на съпругът й да изниква от време на време в съзнанието й.

— Ще си поговорим за верността, докато играем, а и Натали наистина ме разсъни…

— Само една кратка игра тогава, докато ми дадете определение за вярна съпруга. Все пак това е рядкост в нашия свят!

— И в нашия. От мъжете, естествено, не се очаква да са верни.

— И аз така знам.

— Добре сте ориентиран. Да си сложа ли роба?

— Струва ми се разумно.

Дюра играеше шах, както воюваше — бързо, решително, нападателно. Но и графинята не се предаваше, макар стилът й да бе по-малко агресивен. След доста борба той взе коня й и отбеляза:

— Ако съпругът ви е наполовина толкова добър, ще се окаже опасен противник.

— Не съм сигурна дали водите битките си като него.

— Вие сте го виждали да се бие?

— Срещу дядо ми в Сибир.

— И въпреки това сте се омъжили за него?

— Изборът не беше мой. По традиция руснаците вземат заложници от победените племена. Аз се оказах сибирския вариант на това правило. Моят клан изпраща на съпруга ми дарове в злато всяка година. Разбирате защо съм безценна за него.

— Не е само заради златото, сигурен съм — отбеляза Дюра и се накани да премести топа.

— Колко си галантен, Андре — закачливо отбеляза тя. При споменаването на името погледът му се стрелна нагоре, а ръката му застина. Очите им се срещнаха за миг. Огънят бумтеше приятно в камината, тиктакането на часовника отекваше в тишината и въздухът сякаш се наелектризира. Генералът се усмихна:

— На път си да загубиш офицера си, Тео.

Не успя да му отвърне непринудено — дъхът и секна, трябваше й време, за да преодолее странната топлина, която я обля.

Погледът му се плъзна по поруменелите й скули, после по шията и накрая се спря върху очерталите се зърна на гърдите й, напиращи под бялата кашмирена роба. Премести топа, пое дълбоко въздух и се облегна на стола, сякаш като увеличи разстоянието между себе си и тази невероятна невинност, щеше да възвърне здравия си разум.

— Твой ред е!

— Може би да не играем повече?

— Твой ред е.

Прозвуча по-скоро като заповед.

— Не се подчинявам на нареждания.

— Ще съм благодарен, ако направиш ход.

— Не съм сигурна, че знам какво точно правя.

Той се отпусна на стола — висок, строен, силен, с хищен поглед, но с толкова нежен глас:

— Това е само игра.

— Шаха ли имаш предвид?

— Естествено. Какво друго бих имал предвид?

— Омъжиха ме, когато бях на петнадесет. След две години в пансион за благородни девици в Смолни. — Изпитваше желание да му се довери.

— И затова си толкова изискана. — Чудеше се какво ли знае тя за любовта след тринадесет години верен натрапен брачен живот.

Отново плъзна поглед по гърдите й. Мислите му вече не бяха заети с шаха.

— Съпругът ми никак не е изтънчен.

— Характерно за повечето руснаци.

Усещаше как получава ерекция, но съзнаваше колко съсипващо би било, ако й покаже и друга страна на любовта.

— Става късно — пророни тя с леко треперещ глас.

— Ще те придружа до стаята ти.

Когато се изправи, желанието му бе очевидно: тясно прилеп палите панталони обвиваха тялото му като втора кожа.

Стискайки облегалката на стола, тя едва успя да прошепне:

— Не.

Дюра заобиколи шахматната масичка и я докосна — нямаше сили да се въздържи, докато я гледаше как трепери от желание като девственица, опияняваше се от представата да я държи в обятията си. Сведе леко глава към рамото й и усети цялата й изкусителна топлина.

Тео го погледна, поднесе му устните си и промълви:

— Целуни ме.

Той я изправи на крака и я притисна към себе си.

— Дари ме с дете! — Произнасяше думи, които бе мечтала да изрече от години.

— Не.

Отговорът му прозвуча спокойно, сякаш бе поискала невъзможното от един непознат. Ала устните му се впиха в нейните. Целувката им се задълбочаваше, разгорещяваше кръвта им и прогонваше всякакъв здрав разум. Изпитваха невероятно блаженство — двама души, отдавна загубили всякаква надежда.

Тогава долетя гласът на прислужницата й:

— Той ще те убие!

Дюра откъсна устни от нейните и, извръщайки глава по посока на звука, попита:

— Какво каза?

— Припомни ми за последствията.

— И какви са те?

— Гневът на съпруга ми.

Понечи да я утеши с едно егоистично „Не се притеснявай“, но усети как тялото й се скова след предупреждението на прислужницата и прецени, че е по-добре да замълчи. Нямаше да е до нея, съзнаваше той, за да я защити от гнева на съпруга й, а и тя беше съвсем невинна, за да прекарат една случайна любовна нощ.

— Тамир е гласът на здравия разум.

Дюра отпусна ръце и отстъпи — сам не си вярваше, че ще обуздае обзелите го силни страсти.

— Всички се нуждаем от гласа на здравия разум. Благодаря ти за партията шах.

— Съжалявам.

— Не повече от мен.

— Ще те видя ли отново?

— Естествено. — Отстъпи крачка назад — копнежът по нея отново го заливаше. — Ако имаш нужда от нещо, докато си при нас, по всяко време можеш да повикаш Боней.

— А не мога ли да повикам теб?

— Имам доста задачи, а и за да съм по-откровен — гласът на прислужницата ти едва ли ще успее да ме възпре втори път.

— Разбирам.

— Извини прямотата ми.

— Извинен си — увери го тя нежно.

— Лека нощ, графиньо.

— Лека нощ, Андре.

— При други обстоятелства… — сви рамене и се отказа от обяснението си.

— Знам — пророни тя тихо. — Благодаря ти.

Излезе припряно от стаята. Оттеглянето не бе характерно за най-храбрия генерал на Франция, но не беше сигурен доколко ще се държи като джентълмен, ако остане.