Табу

22

Писмото на Дюра пристигна до Тео четири месеца след написването му — накрая бе носено и пеша през гъстата тайга.

Поемайки го в ръце, тя си даде сметка, че не е готова да понесе удара. Това писмо, получено в топлия пролетен ден, я върна към тъжната нощ в Базел, когато хората на Дюра чакаха долу, а времето им бе така оскъдно. Сега отново изпита същата горчивина и мъка. Връхлетяха я спомени.

Взираше се в писмото. Името и адресът бяха изписани с изящни извивки и решителни черти. Нежно прокара пръсти по измачканата хартия. Вълнението от обзелия я спомен можеше да се сравни само с представата за почти физическото усещане, че той протяга ръка да я докосне.

Показа писмото на малкия им син в люлката. Детето се усмихна, чуло гласа на майка си, която му разказваше за баща му, и протегна пухкавите си ръчички.

— То е от татко ти — повтори тя и в съзнанието й оживя картината как Дюра стои до вратата и й благодари за детето. Беше дълбоко признателна, че е жив. И печели за Франция. Изпита огромна радост.

Ала докато четеше писмото, усмивката изчезна от лицето й, а очите й се напълниха със сълзи. Не си бе представяла, че ще й бъде толкова болно, но се оказа, че е грешила. От мъка едва си поемаше дъх. Не преставаше да си напомня как отдавна, като разумен човек, уж бе решила въпроса с Дюра. Винаги си бе повтаряла възможността той да загине или просто никога вече да не го види. Беше се подготвяла за това. Но не се бе подготвила достатъчно да бъде изоставена.

Прочете писмото докрай и го остави на масата. Взе гукащото момченце и го притисна в обятията си — детето не понесе силата на чувствата й и се разплака. Тамир притича от кухнята, където угощаваше вестоносеца с чай и хляб.

— Той те е натъжил?

Изпитваше раздразнение, че Дюра бе разплакал момичето й. Авторът на писмото се обсъждаше във всички пощенски станции. Тамир прекоси лъснатия под, покрит с кожи, и прегърна и двете си чеда.

— Пак е отишъл да се бие — прошепна Тео, а сълзите се стичаха по страните й.

— Ще дойде, когато му е възможно — утешаваше я Тамир.

— Вярвах му.

Гласът на Тео преливаше от горчивина.

Тамир никога не бе допускала, че Андре Дюра наистина ще остави начина си на живот, за да отиде накрай света заради Тео.

— Ще дойде, пиленцето ми — залъгваше я тя. — Щом войните свършат.

— Те никога няма да свършат.

Беше я оставил преди седем месеца. Седем месеца, през които да го забрави.

В този момент бебето реши, че прекалено дълго е стояло кротко — изви се назад, размаха ръчички, зарита с крачка и заплака с цяло гърло.

— Дай да изведа Паша навън и да му покажа новото теленце. Той обича да го водя в обора — предложи Тамир. — А ти седни и пиши на генерала. Тюмен ще го отнесе.

Тео прочете повторно писмото. Отчаяно искаше да повярва на любовните излияния, но думите вероятно не представляваха нищо повече от безсмислени любезни фрази, свидетелство, че славата на Дюра на непостоянен любовник е напълно заслужена. А тя бе проявила такава наивност!

И все пак му писа — той обсебваше сърцето й, бе част от нея и тя не бе в състояние да отдели напълно живота си от неговия. Нарекох детето ни Андре Павел, продължаваше тя. Павел се казваше дядо ми. Всички го наричаме Паша. Руското умалително му подхожда. Вече командва цялата къща. Прилича на теб. После описа скромния им живот и дребните събития, които изпълваха дните и Тук е много спокойно, разказваше тя, по нищо не прилича на твоя бурен живот. Желая ти мир и щастие, добави накрая и усети как отново я обзема тъга.

Той отново се намираше на огромно разстояние от нея, отново въвлечен в битки. Малко вероятно бе някога да види сина си.

Мисля за теб, когато го държа, дописа отдолу, но после, препрочитайки го, се запита дали не е по-добре да пропусне това признание, дали няма да го смути с постоянството на чувството си, когато най-вероятно вече нова жена сгрява леглото му. Знаеше колко неестествена за него е верността.

Искрено съм благодарна за свободата си, увери го тя в послепис, вече по-официално. Научих за смъртта на Корсаков.

След колебание завърши с думите: Вечно ще те обичаме.

Подписа го просто Тео и Паша. Прибави отпечатък от палеца на момченцето и кичур от косата му. После го запечати.

След това животът продължи. Андре Дюра винаги щеше да обмисля някоя следваща кампания или подходяща стратегия, за да съхрани Република Франция. Животът му не можеше да мине в усамотена къща сред тайгата, далеч от тътена на оръдията, не можеше да се отдаде на съпругата и сина си… Да създаде семейство.

В момента домът в тайгата щеше да се стори изключително привлекателно нещо на Дюра. Генуа беше без храна близо от месец, дажбите бяха сведени до минимум. Войниците получаваха вече само парче хляб, няколко резена конско и чаша вино. Цивилните граждани — половината от това, а военнопленниците — още по-малко. Започваха да ядат и кучета, котки и плъхове.

Направиха няколко опита да пробият блокадата. Австрийците обаче бяха много силни, а малобройните войниците на Дюра — прекалено изтощени физически, за да се бият.

На 28 май Дюра заповяда на Миол да предприеме опит за изтегляне на североизток. Оказа се невъзможно. Веднага щом узна за завръщането на Миол, Дюра лично поведе два батальона, прикривайки отстъплението си. Това бе последният опит, който направиха.

На 30 май очакваха пристигането на Бонапарт и свалянето на обсадата. Тайно внесеното в града съобщение предишната седмица съдържаше тази новина. Дюра твърдо реши да издържи.

Но тридесетият ден дойде и отмина. После и тридесет и първият. Войниците на Дюра започваха да дезертират, цивилното население губеше присъствие на духа. Стотици умираха дневно от тиф и глад.

На 1 юни Дюра изпрати полковник Андрьо, началник на генералния му щаб в момента, до щаба на австрийците, за да уговорят условията за капитулация. Разполагаше с храна само за още два дни. Преговорите обаче продължиха три дни повече от предвиденото, защото Дюра не отстъпваше по няколко пункта. Отказваше да подпише какъвто и да е документ, в случай че съдържа думата капитулация. Настояваше няколко френски плавателни съда да останат в негови ръце, за да извози ранените си до Антиб. И войниците му да излязат от гарнизона с оръжието си и багажа.

На 4 юни условията най-после бяха уточнени и документите — подписани. Дюра, щабните офицери, хиляда и петстотин войници и двадесет оръдия, се натовариха на пет френски мобилизирани търговски кораба и отплаваха за Антиб.

Упоритата съпротива на Дюра в Генуа допринесе за успехите на резервната армия на Бонапарт. По-голямата част от австрийците бяха ангажирани и Наполеон навлезе в равнините на северна Италия почти безпрепятствено. А когато заетите с Генуа войски се устремиха натам, вече бе прекалено късно.

Наполеон току-що бе спечелил битката при Маренго.

Ала политическата обстановка в Париж бе тревожна. Фуше, Сейес и Талейран продължаваха да заговорничат. Чрез брат си Люсиен — министър на вътрешните работи, — Бонапарт узна в колко опасно положение се намира.

Няколко дни след Маренго той извика Дюра в Милано.

Възложи му командването на армията в Италия и на резервната армия, след което замина за Париж да защити мястото си на първи консул.

Никой друг висш офицер нямаше способностите и опита на Дюра. И затова, отново го натовариха да реорганизира и преоборудва армия, на чийто войници не бе плащано от месеци. Финансовият проблем се оказа сложен и отегчителен. Скоро Дюра влезе в конфликт с военното министерство. Многократно писа за невъзможността да се поддържа армия, без да се отпускат средства, а в отговор получаваше единствено оплаквания. След два месеца спорове и опънати взаимоотношения военният министър Карно уведоми Дюра, че му изпращат нов комисар, който да прочисти административните му служби от излишните офицери.

— Време е — сподели генералът пред Боней една сутрин, хвърляйки писмото на Карно, — да помисля за излизане в пенсия. Нека някой друг се справя с политиците. Съжалявам, Боней, но ще те изоставя.

Беше към края на юли. Преговорите с Виена около демаркационната линия вървяха мудно. Липсата на пари си оставаше постоянна грижа, а сега пристигаше и някакъв си комисар, който щеше да му определя каква да бъде администрацията на армията му.

— И аз искам отдих — увери го Боней с бегла усмивка. — Амали ми съобщи, че отново ще ставам баща. Тя има нужда от мен.

— Не се налага да се оттегляш, Анри. Дипломатическите ти умения ще ти помогнат да се оправиш с всеки изпратен от Париж кретен.

— Не, време ми е! — И двамата изстрадаха достатъчно при обсадата. Да умираш от глад не беше славно, а безжалостният начин, по който Бонапарт пожертва армията в Генуа, въпреки възможностите да им се притече на помощ, остави и у единия, и у другия трайно разочарование. — В Ница ли отиваме?

— Не съм сигурен — отвърна бавно Дюра. Не виждаше никаква цел и радост в живота си.

Напоследък се бе върнал към старите си поразпуснати навици, обезпокоен заради липсата на вести от Тео. Размишляваше и над възможността да си е намерила някой друг. Чувстваше се гузен, задето я изостави. И понеже жените, жадни за вниманието му, бяха в изобилие, се оказа лесно да заживее както преди. Студеното му отчуждение обаче бе така видимо, че Боней се питаше дали генералът отронва по някоя дума на жената в леглото си.

— Добре си дошъл у дома.

Западно от Париж Боней притежаваше замък, където живееше през лятото.

— Опасявам се, че е прекалено спокойно за моя вкус. Но ти благодаря. Може да отскоча до Истанбул. Майка ми имаше роднини там.

Рискувайки да го засегне, Боней предложи:

— А защо не и едно лятно пътуване до Сибир?

Известно време Дюра продължи да гледа през прозореца. Когато се извърна към него, очите му бяха пусти.

— Не съм сигурен доколко ще съм добре дошъл. Стана почти година…

— Детето вече трябва да е…

— …на осем месеца.

— Редно е да отидеш.

Дюра се усмихна.

— Помня, че ми каза същото и първата вечер, когато Тео пристигна в Сарган.

— И се оказах прав.

— Прекалено романтичен си, Анри. Тя вече е забравила дните в Швейцария.

— Ще ти извадя документи за пътуването. Вече не сме във война с Русия. — Подсмихна се. — Поне за момента. Ха, та ти дори можеш да минеш през прохода Сен Готар, без да те е страх, че ще те обстрелват.

— Приятно би било. — Дюра остана смълчан известно време, не преставаше да барабани леко с пръсти по лакираната повърхност на бюрото, а в главата му се въртяха всевъзможни опасения. Та тя може вече да се е омъжила! Изруга и прогони всякакви подобни неканени мисли. Вдигна поглед и тихо каза: — Дай ми карта.

Боней уреди документите за пътуване след три дни и много рано една сутрин Дюра напусна Милано. Три спирки по-нататък го догони куриер с важно съобщение. Генералът отвори писмото със знака на Боней и откри към приложеното писмо от Тео кратка бележка: Надявам се новините да са добри. Такива бяха.

Точно за каквито мечтаеше. Тя все още го обича, долови той между предпазливите и добре обмислените фрази. Това му донесе утеха и надежда. Имаше и син, когото бе кръстила на него. Улови се, че се усмихва. А когато със загрубялата си ръка докосна дребния отпечатък от детското пръстче, очите му се насълзиха. Постави копринената къдрица в джоба до сърцето си и изпрати каретата обратно в Милано заедно с куриера. Купи бърз кон и ограничи багажа си до онова, което се побра в дисагите. Само след двадесет минути бе отново на път.

Нетърпелив, яздеше по двадесет часа на ден. Спираше само колкото да поспи, да купи нови коне при нужда и да хапне на крак. Прекоси границата на Русия седмица по-късно. След още шест дни стигна Москва. Забави се половин ден в града, за да си набави карти, защото сибирските простори бяха необятни.

Пътят от Москва до Нижни Новгород през Казан, Перм, Екатерининбург и Тоболск бе добре поддържан. Станции имаше на всеки десетина километра. Преминаваше през гъсти иглолистни гори. Дните бяха красиви и слънчеви, сякаш времето му помагаше в бързото препускане на север. Тук-там проверяваха паспорта му, ала Боней се бе погрижил за всички необходими документи.

В Тоболск нае хотелска стая за няколко часа, изкъпа се, избръсна се и нареди да почистят и изгладят дрехите му, подряза си и косите. Насили се да хапне, защото след като обръсна брадата си и се погледна в огледалото, видя прекалено изпъкнали скули, а не искаше да изплаши Тео.

Само още два дни му трябваха, за да стигне до Самаров — последното селище преди тайгата. Там щеше да потърси водач. Тео живееше в област, необозначена на картите.

Пристигна късно вечерта, след като бе пропътувал близо пет хиляди километра за двадесет и четири дни. И за пръв път откакто напусна Милано, спа през цялата нощ.

На следващото утро се облече с особено старание. Дори с ирония си помисли, че се държи като юноша преди първата си среща. Три пъти сресва косите си, накрая реши да смени сакото — облече лененото. Панталоните и ботушите му бяха здрави и удобни за път. Вече не бе генерал, а мъж, който се завръща при семейството си.

Изведнъж изпита желание да пийне нещо — не бе сигурен как ще го посрещнат, не знаеше дали Тео не е намерила някой друг да я утеши. Все пак писмото й бе отпреди четири месеца.

Двете питиета успокоиха нервите на мъжа, който безстрашно бе водил войниците си срещу дулата на оръдията. Беше готов за последната част от пътуването.

Пътеката през тайгата минаваше между гъсти тополи и брези. Изникнаха и борове. Денят бе прекрасен. Пееха птички. Водачът му яздеше дребен кон с дълга грива. От време на време се обръщаше към него и му се усмихваше, сякаш да го окуражи. Не се разбираха. Служителят в хотела обаче му даде подробни указания, а когато се спомена името на Тео, човекът започна енергично да кима и да се усмихва.

Пет часа яздиха през гори, пресичаха поточета, прекосяваха клисури. Най-сетне водачът спря до малко пасбище и изчака Дюра да се приближи. Местният човек посочи напред и бързо изрече три думи. В края на ливадата край брега на сребристо езеро се виждаше дървена къща, заобиколена от помощни постройки.

Макар и отдалечена в необятното пространство, сградата бе впечатляваща: на два етажа, с няколко каменни комина и широки прозорци до пода — човек можеше да мине направо през тях. И цялата в богата дърворезба. Каменни пътеки прорязваха цветните градини наоколо. Дача на аристократи.

Съвсем по друг начин си бе представял убежището й в този затънтен край. За момент се стъписа, но си припомни, че руският дядо на Тео е бил принц, макар и в изгнание, а другият й дядо ежегодно е плащал на Корсаков в злато. Сега, когато се изправяше лице в лице с благородническия й произход, републиканските му възгледи бяха поставени на изпитание.

Водачът му обаче вече препускаше напред и той го последва нетърпеливо. Тъкмо слизаха от конете, и на вратата се появи Тамир. Тя подкани някакво момче да се погрижи за животните и след като се поклони леко на Дюра, бързо заговори на местния човек. Изражението й бе непроницаемо. Покани ги да влязат. Посочи на водача един коридор, а Дюра въведе в гостната.

— Чай?

Думата прозвуча познато. Дюра свъси вежди.

— Не. — Не бе изминал всичките тези километри, за да пие чай. — Тео тук ли е?

Тамир отговори с порой от неразбираеми думи и му направи знак да седне.

Той поклати глава и мина край нея. Излезе в преддверието и погледна широкото стълбище към втория етаж. Извика я.

Звучният му глас предизвика шум от трополене на стъпки. Само след миг по перилата на стълбището и в преддверието изникнаха любопитни хора, които се вторачиха в него.

Изруга тихо и отиде до входната врата. Отвори я със замах и от верандата повторно извика:

— Тео!

Стори му се, че чува ехо. Отново извика.

Този път отговори гласът, заради който бе яздил почти цял месец. Хукна към езерото. Продължаваше да я вика, а сърцето му лудо биеше.

Тя изникна сред брезите. Тичаше и му махаше. Викаше го.

Само след секунди се озова в обятията му, а той я завъртя — целуваше я и се смееше, обзет от неописуема радост.

— Ти дойде — прошепна тя, мислейки си с благодарност колко прекрасни същества са боговете на Тамир, защото все пак го доведоха тук при нея, когато почти бе загубила всякаква надежда.

— Съмнявала ли си се?

Остави я да стъпи на земята.

— О, да… Дълбоко. — Сети се за писмото му и как бе затворила душата си за любовта и спомените. — Но се радвам, че съм сгрешила. — Нежно го гледаше. — Разкажи ми как се реши да дойдеш, как ме намери, откога пътуваш! Увери ме, че продължаваш да ме обичаш лудо!

— Обичам те! Не може да не го знаеш!

— Десет месеца са изпитание — отбеляза тя, но не спомена нищо за жените.

— Отначало не можех да тръгна… Писах ти.

Той също не спомена нищо за тях.

— Значи ли, че войните са приключили?

Зададе въпроса безизразно. Съзнаваше, че в тези първи, секващи дъха мигове, когато току-що й беше повторил колко я обича, не биваше да пита точно това, но трябваше да знае.

— За мен — да. Ще ти разкажа всичко по-късно. За мръсната политика, за циничната дипломация. Не ми се мисли за това сега. Говори ми за нашия син.

Отговорът не бе изчерпателен, но достатъчен за мъж, прекосил половин Европа и Русия, за да се върне при нея. Чувстваше се утешена.

— Ела да го видиш. Тъкмо пиехме чай долу при езерото. Докато говореше с гордост за сина им, се опитваше да осъзнае напълно реалността — Дюра беше при нея. Проведе го през брезовата горичка към зелената морава, оградена с върби. Дебел ориенталски килим бе проснат на тревата, а на масата до него имаше огромен сребърен самовар и чаен сервиз. Небрежно седнал върху килима, някакъв привлекателен мъж си играеше с едно пълничко бебе. Късо подстриганите кестеняви коси на мъжа проблясваха на слънцето, стройното му мускулесто тяло бе изтегнато свойски. И той бе бос. Като Тео. Бебето си играеше със сребърните копчета на ризата му, а той му отвръщаше с усмивка и му говореше.

По силата на навика Дюра посегна към липсващата сабя.

— Кой е този? — изръмжа той.

— Лекарят на Паша.

— Тук ли живее?

— Естествено. Каква полза, ако Паша се разболее, а той пристигне след пет часа?

— Можеше да наемеш по-възрастен лекар.

Очите й леко се разшириха. Нахлуването на деспотичен мъж в уединеното й убежище сигурно щеше да промени начина й на живот.

— Ревнуваш ли?

— Дяволски си права — ревнувам!

— А не бива. Ние сме само приятели. Ела да те запозная със сина ни и Константин.

Тя е невероятно наивна, помисли си той, едва сдържайки гнева си. Няма жив мъж на тази земя, който да се задоволи да бъде само приятел с Тео.

Докато ги запознаваше, тонът му остана грубоват.

Гласът му дори стресна Паша. Макар че се загледа в Дюра с изпитателните си тъмни очи, малкият остана вкопчен в Константин.

Андре посегна да го вземе, ала малчуганът се развика и така силно се притисна към лекаря, че той неволно трепна.

— Да го заведа ли в къщата? — попита младият мъж.

— Не — рязко възрази Дюра.

— Дай го на мен — предложи Тео и се отпусна на килима. — Това е татко ти — тихо промълви тя и го целуна по меката бузка.

— Бих искал да остана насаме със семейството си — обяви троснато Дюра.

След двадесет и пет дневна езда не му бе до банални любезности.

— Не бъде груб, Андре!

— Извинете ме, докторе — Дюра стана толкова саркастичен, че бебето го погледна с любопитство.

— Благодаря ти за компанията, Константин. — Тео не желаеше да има публика на подобно властно настроение. — Нека Тамир предупреди готвачката, че вечерята ще е с час по-късно.

— Или два — промърмори Дюра, защото възнамеряваше да се люби с Тео веднага.

Без да му обръща внимание, тя се усмихна топло на лекаря, което още повече го ядоса.

— Добре ли си? — попита тихо Константин, докато се надигаше, и хвърли предпазлив поглед към ядосания Дюра.

— Да, не се безпокой. Андре просто е забравил, че тук няма армия. Ще бъдеш ли така любезен — продължи тя, без да обръща внимание на свъсеното изражение на Дюра, — да кажеш на Тамир, че си представям патица за вечеря. Обичаш ли патица?

— Не храната е най-важното за мен в момента — отвърна суховато Дюра.

Паша вече бе изцяло заинтересован от необичайната интонация и от съвършено непознатите му резки нюанси на думите. Наблюдаваше открито непознатия мъж, но не пускаше рамото на майка си.

Щом Константин се отдалечи, Тео разпалено се нахвърли върху Дюра.

— Не можеш да се държиш така грубо с хората, които съм наела. Нищо не те извинява. Надявам се да успееш да се контролираш по време на вечеря.

— Не разчитай. Много ми е неприятно, че този млад лекар живее с теб.

Очите й заблестяха от възмущение. — Той не живее с мен.

— Напротив. Живее под един покрив с теб и съм готов да се обзаложа, че би искал да те опознае по-добре.

— Не всички мъже са като теб, Андре. — Говореше тихо, за да не плаши Паша, но тонът й бе леден. — Константин е истински приятел.

Дюра изруга тихо пред тази глупава женска логика.

— Чудесно. Значи не би възразил, ако не му позволя да се люби с теб!

— Не си въобразявай, че ще се появиш отново в живота ми и ще започнеш да раздаваш заповеди! — Трепереше от гняв. — Едва се спасих от такъв брак.

— Не ме сравнявай с Корсаков! Той беше животно. Между другото — можеш да ми благодариш, че го убих.

Тя трепна неволно, забелязала зловещото му изражение.

— Господи, Тео — прошепна той разкаян и се отпусна на колене с тъжно изражение. — Близо месец яздих денонощно, за да дойда при теб. А те заварвам с този… този…

— Лекар.

— Не. С този мъж, който те гледа похотливо. Не ми казвай, че не го забелязваш.

— Нищо такова не съм забелязала. Как си позволяваш да говориш така? Ти винаги си бил единственият мъж, когото съм желала.

— Тогава го отпрати.

— Не е честно.

— Не ме интересува кое е честно и кое не. Искам само той да си замине. Ще намерим някой възрастен лекар.

— Константин остава!

Брадичката му се вирна, челюстта му се стегна. Не откъсваше от нея блесналите си очи.

— Ти не си генерал в моето имение. Собственица съм на територия, която се обикаля на кон за два месеца. Тук заповядвам единствено аз.

Той въздъхна бавно и продължително.

— Защо се караме?

— Защото настояваш Константин да напусне, а аз не съм съгласна. Не очаквай да приема подобни ограничения. Кажи ми, че си ми бил верен през всички тези месеци, и носле ще говорим. — Зелените й очи го гледаха предизвикателно.

Той не отговори. Само се извърна, за да седне малко по-далеч от нея. Накрая обяви:

— Не желаеш отговора, уверявам те.

— Е, добре — отвърна тя, изненадана колко неприятно се почувства, макар през цялото време да бе знаела, че в живота му има и други жени. — Тогава няма защо да го обсъждаме.

— Съжалявам. Истински съжалявам — промълви той, обзет от копнеж да й сподели как си е представял, че всяка жена, с която е бил, е тя, но съзнаваше колко нелепо би й прозвучало подобно нещо. — Нямам никакво оправдание.

— Благодаря ти. Много мразя оправданията.

— Боней ме убеди да предприема това пътуване.

— Не съм сигурна дали имам желание да чуя историята.

— Чакай, Не исках да прозвучи така. Просто бях убеден, че вече си се омъжила.

— Получих няколко предложения. Константин, между другото, е единият.

— Знаех си, дявол да го вземе — избухна Дюра. Сляпа ревност измести цялото му смирение. — Знаех си!

Тео поклати глава.

— Просто искаше да направи нещо мило за мен, след като Паша се роди, а аз все плачех за теб. Предложи да се грижи за нас.

— Много мило от негова страна.

— Минген обаче му обясни, че трябва да се нареди на опашка — продължи тя закачливо и весело. — Самият Минген предложи да заеме мястото ти на баща, както впрочем и съседът ми принц Дуков, и…

— Господи! От всички ли трябва да се пазя?

— Няма нужда да се пазиш от никого, скъпи. Аз искам единствено теб.

Замисли се върху последните й думи, изречени с такава простота. Не откъсваше очи от нея, сякаш по лицето й щеше да се изпише дали говори истината.

— Май е така. — Вече се чувстваше по-спокоен.

— Така е, разбира се. От вечерта, когато влезе в трапезарията на кметската къща в Сарган, знаех, че съм загубена.

— И ти ми направи силно впечатление.

Тя се усмихна.

— Помня.

— Е, готова ли си да се омъжиш, след като си отказала на съперниците ми?

— Предложение ли ми правиш? По този обикновен начин? Ние жените предпочитаме малко романтика.

— Мислех, че да прекося пет хиляди километра за двадесет и пет дни е достатъчно.

Тя се засмя и след секунда към нейния смях се присъедини и този на Паша, който безпогрешно долавяше, че майка му е щастлива.

— Омилостивена съм. Дори малко ме е срам от недосетливостта ми. Още един въпрос обаче. Двубрачие ли имаш предвид?

— Не.

Очевидно нямаше да й каже друго.

— Клодин всичките пари ли ти взе? Заплашваше да те остави без пукнат грош.

— Има ли някакво значение?

Пак никакво обяснение.

— Естествено, не — увери го Тео, развеселена от нежеланието му да обсъжда Клодин. — Напомни ми да ти покажа златната мина, която притежавам.

— Все си така съблазнителна — изведнъж смени темата Дюра.

— Ш-ш-ш-т… — Тя погледна към детето. — Паша слуша.

Дюра се наведе.

— Ще ми позволи ли да го докосна? От галене изтрих отпечатъка на пръстчето му върху писмото ти.

— Щом те опознае. Забеляза ли колко е смугъл? Съвсем като теб. И също толкова привлекателен.

— Забелязах.

— Нагъл тип — засмя се тя. — Но той ще е определено по-скромен. Много е умен, вече почти ходи и обожава да цапурка в езерото. Дори вече казва мама.

Дочул познатата дума, Паша я повтори, а когато Дюра се засмя и изрази одобрението си с ръкопляскане, той го потрети. Двамата родители щастливо се засмяха. Усещайки, че Дюра е приятел, Паша се пусна от рамото на майка си и изпълзя по килима, за да стигне до него.

Баща му протегна пръст като подкрепа. Малчуганът се вкопчи в предложената опора и се усмихна. Гърлото на Дюра се сви от силно вълнение. Какъв щастливец съм, помисли си той: имам здрав син, жив съм в този топъл летен ден и любовта на Тео ми принадлежи.

— Е, лекарят може да остане, предполагам.

— И аз така предполагам — отвърна Тео, — освен ако не искаш да спиш сам довечера.

— Не възнамерявам да чакам чак до довечера. Виж колко е мек килима.

— Андре! Няма ли да проявиш поне малко дискретност?

Не, естествено.

— Бебето не спи ли понякога тук, на открито? — попита той спокойно.

Тео се усмихна, сетила се за упоритостта, която проявяваше от време на време.

— Ако го поносиш, ще заспи.

— Смятай го за сторено.

Взе сина си на ръце и енергично се надигна, което предизвика възторжения кикот на Паша, а на устничките му се появи слюнчесто балонче.

— Лигави се и ще те намокри.

— Свикнал съм. Жените така се държат с мен през цялото време.

Тя се приготви уж да го удари и той се престори, че избягва удара.

— Чакай, чакай… Ей сега ще съм в ръцете ти. Но преди това трябва да обсъдим с Паша въпроса за едно следобедно дремване.

След това я смая, тъй като изпя няколко приспивни песни така сладко с пресипналия си глас, че сърцето й трепна.

Това е същият човек, който повеждаше войниците си в бой, мина й през ума, и е предизвиквал смъртта хиляди пъти; човекът, победил армиите на съюзниците, когато всички смятаха каузата за обречена. Сега той държеше сина си с такава нежност. Миглите на Паша потреперваха, очичките му се затваряха, дишането му ставаше равномерно и дълбоко. Дюра й се усмихна над главичката на детето и й изпрати въздушна целувка.

После положи внимателно Паша на килима, а Тео покри бебето с шала си.

— Мислех си, че би дошла да набереш малко рози с мен — промърмори Дюра, посочвайки храстите в края на моравата.

— Някой може да се появи.

— Затова ти предлагам уединение.

— Не би искал да изчакаш до довечера?

— А ти искаш ли?

Тя се усмихна.

— Мисля, че ще свърша само от едно докосване.

— Сигурно — кимна той, припомняйки си страстта й. — Но ми хрумна да опитаме един малко по-дълъг сеанс.

— Колко по-дълъг? — Вече усещаше пулсирането между краката си.

— Ти ще решиш. — Протегна й ръка.

Щом пръстите й докоснаха неговите, тя започна да потреперва.

— Много време мина — тихо отбеляза той и й помогна да се изправи.

Взе я на ръце, целуна я и я понесе към розовите храсти.

Плъзна тялото й бавно надолу по своето и се наслади на усещането. Тя прокара длан по слабините му и усети твърдостта на ерекцията му. Изпълнено с надежди, тялото й сякаш го разпозна и се разтвори. Посегна към копчетата на панталона му.

Ръката му я спря.

— Недей така бързо. Толкова отдавна го чакам.

— Но Паша може да се събуди.

Той поклати глава.

— Не знаеш… — Гласът й бе станал дрезгав и нисък, както винаги, когато умираше за него.

Дюра хвърли поглед към детето.

— Току-що заспа. Разполагаме с достатъчно време.

— Андре!

— Просто ми дай минутка. Все пак яздих пет хиляди километра…

— Ще ти се нахвърля!

— Интересно би било. А после какво ще предприемеш?

— Ами ако те помоля?

Дюра се засмя, вдигна ръцете й към устните си и ги целуна.

— Мислех, че искаш по-дълъг сеанс.

— Промених решението си.

— Разполагаме ли с достатъчно време да свалим дрехите си?

— Знаеш ли колко време мина? — едва успя да каже тя — имаше чувството, че дъхът й секва. — Единадесет месеца…

— Ще побързам. — Забелязваше, че тя вече почти не издържа.

Пусна ръцете й само за да съблече сакото си и да разкопчае ризата, за да я изхлузи през главата си. В това време Тео трескаво се бореше с копчетата на якичката. Дюра, захвърляйки ризата на земята, предложи:

— Дай на мен.

Разкопча я и плъзна дрехата надолу по раменете й.

Тя му помагаше: придърпа ръкавите и вдигна муселиновите поли нагоре по бедрата си. Залови се с панделката на долната риза, но от нетърпение само затегна възелчето и раздразнено изруга.

— Дай на мен.

— Прекалено си овладян и хладнокръвен — отбеляза тя, докато той майсторски се справяше с развързването.

— А ти никога не си. Това е една от многото ти прелести — прошепна той и докосна набъбналите й гърди над украсеното с дантела деколте. — Толкова са красиви! — Бавно плъзна ръка по закръглената й плът. — Много са впечатляващи!

— Не мога повече да ги побирам в дрехите си — измърка тя приглушено, замаяна от усещанията, които допирът на ръцете му предизвикваха. — Откакто бебето…

Той повдигна наедрелите гърди и се наслади на тежестта им.

— Май вече не кърмиш! — Прокара пръст по набъбналите зърна.

— Спрях… — тихо простена, усетила как из слабините й се разлива топлина, — …преди три седмици.

— Значи съм изтървал момента да се нахраня от тях. Как ли са изглеждали, когато са били пълни с мляко? Нищо. Следващият път.

Загледа се в нея — цялата бе поруменяла от желание, а очите й искряха от страст. Зачуди се как е живял толкова дълго без тази жена.

Лек ветрец премина през върбите, листата им проблеснаха на слънчевата светлина, а ароматът на рози изпълни въздуха. Тео, полугола, приличаше на нимфа, която не откъсваше от него пълни с копнеж очи.

— Изпитвам желание да рецитирам Овидий — прошепна той и се наведе да я целуне.

— Или да съчиниш сонет — промълви тя с устни допрени до неговите.

— Трябва да благодаря на Боней — призна той искрено и почтително.

— Ще му изпратим нещо… разточително щедро.

Сега тя разбираше какво е накарало Дюра да предприеме това дълго пътуване.

— Дори да ти поднеса целия свят — заяви той и млъкна, за да си поеме въздух, докато свличаше долната риза към бедрата й, — пак няма да е достатъчно.

— Добре дошъл в Сибир — прошепна Тео.

— Гледката ми харесва!

— А сега е твой ред!

Преди тя да завърши, той вече смъкваше ботушите. Излегната върху ризата му, тя не откъсваше очи от него и гледаше как играят мускулите по раменете му.

— Готово. — Освободи и последното копче на панталоните и бързо ги свлече надолу.

Ерекцията му бе огромна.

Някаква червеникава мъгла започва да обагря заобикалящия я свят. Голото му тяло бе прекрасно. Плъзна поглед по корема му и надолу към слабините. Задържа го върху набъбналата му ерекция, красива и смайваща.

Потрепери, когато той се настани между краката й.

Сякаш се разтапяше. Усещанията й от него й бяха така познати, така естествени. А напрежението между краката й бе така силно, че имаше чувството как всеки момент ще се пръсне.

Той я целуна нежно и бавно и постепенно започна да се отпуска в нея. Мускулите на ръцете му се стегнаха, за да се задържи и да забави проникването си във влажната й горещина. Когато главата на пениса му бе вече в нея, тя простена, а цялото й тяло потрепери.

Притискаше се в него, плъзгаше ръце по гърба му; надигна таза си, за да усети пениса му още по-дълбоко в себе си. Оргазмът й започваше, преди той изцяло да е влязъл в нея.

Отвори уста.

— Бебето — прошепна той и покри устата й с ръка.

Тя се вкопчи свирепо в него и го задържа между краката си. Той също усети, че е готов да свърши. Не можеше да се контролира, държеше се като юноша. И на него времето на раздялата им му се бе сторило безкрайно дълго.

— Моля те, моля те, моля те! — Беше готова да експлодира.

И той се вслуша.

Секващ дъха оргазъм ги разтърси едновременно. Стори им се, че трае цяла вечност.

— Ти си така великолепен, както те помня.

Той се усмихна, но не отвори очи, нито помръдна.

— Жив ли си?

— Не съм съвсем сигурен.

— Ще останеш ли?

Това бе най-важното за нея.

Членът му вътре в нея набъбна, наедря, помръдна и я изпълни с шеметни усещания.

— Да. — Най-после отвори красивите си очи. — Оставам! — Възбудата му растеше, докато й отговаряше, и предизвикваше неволни тръпки по тялото й.

— Нужен ни е свещеник.

— По-късно.

— Напротив — възрази той, готов отново да я обладае. — Съвсем скоро.

— Добре — съгласи се тя блажено.

Отново я люби. Вече бавно и с пълна наслада — първоначалната неконтролируема жажда и на двамата бе отчасти утолена. Накрая лежаха върху хладната трева, лъщящи от пот и все още задъхани. Тя прокара пръст по влажните му гърди, облиза една солена капка от шията му. Бавно придвижваше устни по тялото му. Неговите пръсти ровеха в косите й.

А когато докосна пениса му, дъхът му секна. Отново усети възбуда.

Възседна го и той се плъзна в нея.

— Господи…

Телата им се сливаха. Кожата на Тео бе изпотена и това затрудняваше Дюра да задържа ръцете си върху бедрата й, за да я направлява и забавя. Но накрая се сля с ритъма й и се потопи в най-чувствените усещания.

Летният следобед под върбите стана кътче от рая.

Доста по-късно, когато шумът от счупване на порцелан, им подсказа, че синът им се е събудил, Дюра бързо целуна Тео и усмихнат прошепна:

— Облечи се, скъпа палавнице!

Навлече панталоните с вещина, придобита в безбройните будоари през годините, прескочи розовите храсти и успя да вземе на ръце сина си точно преди малчуганът да изсипе захарницата върху главата си.

— Ела да видиш мама — предложи той на Паша и го поведе към Тео. — И тя се събужда от дрямка като теб. Ободри ли те сънят, скъпа?

— Обожавам да подремвам — измърка Тео все още не съвсем облечена: полите на роклята й бяха разбъркани, а копчетата на врата — незакопчани. Тя се завъртя по корем и наедрелите й гърди почти изскочиха от ризата като узрели плодове. — Какво ще кажеш — прошепна го дрезгаво, — ако ти съобщя, че изпитвам странно усещане? — Клепачите й все още бяха полуспуснати над прекрасните зелени очи. — Едно безпогрешно чувство — продължи тя, протягайки се с наслада, — че отново съм бременна?

Веждите му се стрелнаха нагоре за миг, а после по лицето му разцъфна широка топла усмивка.

— Този път ти вярвам, ma chere.