Ветровете на Нептун

X

Така както беше застанал на перона на гарата в Страсбург, майор Трабелман приличаше на дребно набито животинче. Адамсберг се абстрахира от военната му тонзура и ограничи огледа си до централния кръг на лицето, в който долови нещо едновременно твърдо и весело. Както и доста слаба възможност за отваряне на досието, което едва ли носеше. Трабелман се ръкува с комисаря, като безпричинно се засмя, и заговори с ясен и силен глас.

— Трудова злополука? — попита той, посочвайки превързаната му ръка.

— Малко по-бурен арест — потвърди Адамсберг.

— Колко ви станаха?

— Арестите ли?

— Белезите.

— Четири.

— На мен седем. Още не се е родило ченгето, дето да ме бие по шевове — заключи Трабелман и отново се засмя. — Носите ли си детския спомен, господин комисар?

Адамсберг посочи чантата си с усмивка.

— Вътре е. Но не съм сигурен, че ще ви хареса.

— Нищо не ми коства да ви изслушам — отговори майорът и отвори вратата на колата си. — Обожавам приказките.

— Дори за убийства?

— Че вие знаете ли други? — попита Трабелман и натисна газта. — Човекоядецът от „Червената шапчица“ и от „Палечко“, детеубийството в „Снежанка“.

Спря на един червен светофар, отново се захили и подхвана:

— Убийства, навсякъде убийства. Ами Синята брада, какъв прекрасен сериен убиец. В „Синята брада“ най̀ ми харесваше онова проклето петно от кръв върху ключа, което все не можеше да се отмие. Търкаха го, изтъркваха го, но то пак се появяваше, като доказателство за вина. Сещам се за него, когато някой престъпник ми се изплъзва. Казвам си: ти, момченце, можеш да ми бягаш, обаче петното пак ще се появи и накрая ще те хвана. Чисто и просто. Не мислите ли?

— Историята, която ви нося, прилича малко на „Синята брада“. В нея има три кървави петна. Изтриват ги, но те пак се появяват. Обаче ги вижда само този, който желае да ги види, като в приказките.

— Трябва да мина през службата да взема един от сержантите ми, така че ще се повозим малко. Защо не започнете историята си още сега? Имало едно време един човек…

— Който живеел в една крепост с две кучета — продължи Адамсберг.

— Добро начало, господин комисар, харесва ми — каза Трабелман и за четвърти път безпричинно се засмя.

Като спря на малкия паркинг пред полицията, майорът бе станал по-сериозен.

— Има суми ти убедителни неща в това, което ми разказвате. Не споря. Обаче ако вашият човек е убил младата Уинд, казвам „ако“, това ще означава, че той размахва своя тризъбец цял половин век. Давате ли си сметка? На каква възраст е започнала да вилнее вашата Синя брада? Още в началното училище?

Различен стил от Дангларовия, но същото възражение.

— Не, не точно.

— Давайте, господин комисар. Кога е роден?

— Не знам — избегна отговора Адамсберг. — Не знам нищо за семейството му.

— И все пак не е в първа младост, нали така? Някъде между седемдесет и осемдесет лазарника, а?

— Именно.

— Няма да ви обяснявам каква сила е необходима, за да зашеметите възрастен човек и смъртоносно да го наръгате с шило.

— Тризъбецът увеличава силата на удара.

— Но след това убиецът е завлякъл жертвата и колелото й на полето, на десетина метра от шосето, като е преминал през една канавка и се е изкачил по един насип. Знаете какво значи да влачиш инертно тяло, нали? Елизабет Уинд е тежала шейсет и две килца.

— Последния път, когато видях мъжа, той не беше млад, но още излъчваше голяма сила. Наистина, Трабелман. Висок е повече от метър и осемдесет и пет и създава впечатление за жизненост и енергия.

— „Впечатление“, господин комисар — каза Трабелман, като отвори задната врата за своя сержант, когото поздрави по военному. — И кога беше това?

— Преди двайсет години.

— Не ме карайте да се смея, Адамсберг. Може ли да ви наричам Адамсберг?

— Разбира се.

— Отиваме право в Шилтигем, така че ще заобиколим Страсбург. Толкова по-зле за катедралата. Предполагам, че не ви е еня за катедралата.

— Днес не.

— Мен винаги не. Старите неща не ме интересуват, сериозно. Виждал съм я сто пъти, забележете, обаче не ми харесва.

— А какво ви харесва, Трабелман?

— Жена ми, децата ми, работата ми.

Съвсем просто.

— И приказките. Обожавам приказки.

Не било толкова просто, поправи се Адамсберг.

— Приказките също са стари неща — забеляза той.

— Да, много по-стари от вашия човек. Продължавайте все пак.

— Може ли първо да минем през моргата?

— За да си направите измерванията, предполагам? Нямам възражения.

Адамсберг довършваше разказа си, когато влязоха в Института по съдебна медицина. Когато забравяше да стои изправен, както в момента, майорът не беше по-висок от него.

— Какво? — извика Трабелман, като спря в средата на фоайето. — Съдията Фюлжанс? Да не сте се побъркали, господин комисар?

— И какво ако съм се побъркал? — спокойно попита Адамсберг. — Това пречи ли ви с нещо?

— Е хубава работа, нали знаете кой е съдията Фюлжанс? Това вече не е приказка! Все едно да ми кажете, че принцът издишва огън, а не драконът.

— Красив е като принц, да, обаче това не му пречи да издишва огън.

— Давате ли си сметка за кого говорите, Адамсберг? Има цяла книга за делата, водени от Фюлжанс. Не за всички магистрати в тази страна са писани книги. Фюлжанс е бил забележителен човек, истински праведник.

— Праведник ли? Не е обичал нито жените, нито децата. За разлика от вас, Трабелман.

— Не правя сравнения. Бил е голяма фигура и всички са го уважавали.

— Всички са се бояли от него, Трабелман. Бил е жесток.

— Справедливостта е жестока.

— И е имал тежка и дълга ръка. От Нант е командвал съда в Каркасон.

— Защото е имал авторитет и е бил проницателен. Ама не ме карайте да се смея, Адамсберг.

Към тях бързо се приближи облечен в бяло човек.

— По-тихо, господа.

— Здрасти, Менар — прекъсна го Трабелман.

— Извинете, господин майор, не ви познах.

— Запознайте се с комисаря Адамсберг от Париж.

— Чувал съм за вас — каза Менар и му стисна ръката.

— Голям шегаджия е — уточни Трабелман. — Заведете ни при Елизабет Уинд.

Менар грижливо нагъна чаршафа, с който бе покрит трупът, и откри младата жена. Адамсберг я заразглежда, без да мърда, после полека обърна главата й, за да види синините на тила. След това насочи вниманието си към прободните рани в корема.

— Доколкото си спомням — обади се Трабелман, — дължината е около двайсет и един, двайсет и два сантиметра.

Адамсберг поклати със съмнение глава и извади от чантата си метър.

— Помогнете ми, Трабелман, имам само една ръка.

Майорът разгъна метъра върху тялото. Адамсберг постави края му върху външния ръб на първата рана и го опъна до външната граница на третата.

— 16,7 см, Трабелман. Никога повече, нали ви казах.

— Случайност, чисто и просто.

Без да отговаря, Адамсберг измери максималната височина на линията на раните.

— 0,8 см — обяви той и нави метъра.

Трабелман само поклати глава, леко смутен.

— Предполагам, че в управлението ще можете да ми кажете колко са дълбоки раните — рече Адамсберг.

— Да, и ще ви покажа шилото и отпечатъците на човека, който го е държал.

— Но ще прегледате все пак папките ми?

— И аз съм професионалист като вас, господин комисар. Не пренебрегвам никоя следа.

Трабелман избухна в кратък, съвършено неоснователен според Адамсберг смях.

В управлението в Шилтигем Адамсберг остави купчината папки върху бюрото на майора, а един сержант му донесе шилото, прибрано в найлонов плик. Въпросният инструмент беше най-обикновен и съвсем нов, ако не се смята засъхналата по него кръв.

— Ако добре съм ви разбрал — каза Трабелман, настанявайки се на стола си, — казвам „ако“, би трябвало да проведем разследване за покупката на четири шила, а не на едно.

— Да, и ще си загубите времето. Мъжът — Адамсберг вече не смееше да го нарече Фюлжанс — не прави грешката да купува четири шила наведнъж, та да привлече вниманието като последния аматьор. Затова избира най-разпространените модели. Купува ги от различни магазини, и то не в един и същи ден.

— И аз бих направил така.

В кабинета си майорът бе станал по-сериозен и вече не получаваше пристъпи на жизнерадост. Вероятно защото е седнал, каза си Адамсберг, или заради официалната обстановка.

— Едното шило може да е купено в Страсбург през септември — каза той, — другото през юли в Рубе и тъй нататък. Не е възможно да бъде проследен по този начин.

— Не е — съгласи се Трабелман. — Искате ли да видите нашия човек? Още няколко часа подгряване и всичко ще си признае. Трябва да ви кажа, че когато го прибрахме, имаше в кръвта си равностойността на бутилка и половина уиски.

— Поради което не помнеше нищо.

— Това непомнене много ви впечатлява. Не и мен, господин комисар. Защото амнезията и психическото объркване могат да му спестят десет-петнайсет години затвор. А това не е без значение, нали така? Всички го знаят този номер. Така че в амнезията им вярвам колкото във вашия преобразил се в дракон принц. Но идете да го видите, Адамсберг, убедете се сам.

Бернар Ветийо — около петдесет, дълъг и слаб, с подпухнало лице, разплул се върху кушетката — безразлично погледна Адамсберг. Този или някой друг, какво му пукаше. Адамсберг го попита дали иска да говори и той кимна.

— Обаче нямам какво да разказвам — изрече с безизразен глас. — Нищо нямам в главата, нищо не помня.

— Знам. А преди, преди да се озовете на този път?

— Ами дори не знам как съм отишъл дотам. Не обичам да ходя. Три километра са си бая разстояние.

— Да, но преди — настоя Адамсберг. — Преди пътя.

— За преди си спомням много добре. Хей, момче, не съм си забравил целия живот я! Само този проклет път и всичко след него.

— Знам — повтори Адамсберг. — Та какво правехте преди?

— Ами пийвах си, какво.

— Къде?

— Отначало бях в кръчмата.

— Коя?

— „Малката тапа“, до зарзаватчията. Ха сега кажете, че съм си загубил паметта.

— А после?

— Ами после ме изхвърлиха, както обикновено, щото нямах пукната пара. Вече бях толкова къркан, че нямах сили да прося. Тогава потърсих къде да поспя, някъде на завет, че голям студ беше свил. Моето място ми го бяха заели едни типове с три песа. Чупих се и отидох в градинката, където се заврях в онзи куб от жълта пластмаса за децата. Вътре е по-топло. Нещо като ниша е, с малка вратичка. А на земята има нещо като мъх. Обаче фалшив мъх, да не се ударят децата, ако паднат.

— Коя градинка?

— Ами градинката с масите за пинг-понг близо до кръчмата. Не обичам да ходя.

— И после? Сам ли беше?

— Имаше още един, който напираше да влезе в същата ниша. Голям карък, рекох си. Обаче бързо си промених мнението, защото онзи имаше две бутилки в джобовете. Келепир, рекох си, и веднага обявих цвета. Ако искаш нишата, ще делим виното. Той се съгласи. Дашно другарче се оказа.

— Спомняш ли си го това другарче? Как изглеждаше?

— Ами не че нямам памет, ама вече доста бях гаврътнал, не трябва да се забравя. И беше тъмно като в рог. Пък и на харизан кон зъбите се не гледат. Не той ме интересуваше, а пиячката му.

— Но все пак си спомняш малко. Опитай, разкажи ми. Всичко, което си спомняш. Как говореше, как изглеждаше, как пиеше. Какъв беше — висок, дебел, нисък, млад, стар?

Ветийо се почеса по главата, сякаш за да си насърчи мисленето, надигна се на кушетката и отправи към Адамсберг червения си поглед.

— Хей, тука нищо не ми дават.

Адамсберг предвидливо бе пъхнал в джоба си шишенце с коняк. Посочи с поглед сержанта, който пазеше в килията.

— Аха — разбра Ветийо.

— След малко — произнесе Адамсберг само с устни.

Ветийо загря без много приказки и поклати глава.

— Убеден съм, че имаш отлична памет — подзе Адамсберг. — Разкажи ми за другарчето.

— Стар — заяви Ветийо, — обаче и млад, не знам как да го кажа. Енергичен такъв. Ама стар.

— Как беше облечен? Помниш ли?

— Ами както са облечени тия, дето се размотават нощно време с две килца в джоба. И си търсят къде да спят. Стара ватенка и шал и две шапки една върху друга, нахлупени чак до очите, и дебели ръкавици, абе както там си требе, за да не ти измръзнат ташаците.

— Очила носеше ли? Бръснат ли беше?

— Нямаше очила, очите му бяха скрити под шапката. Нямаше и брада, ама не беше бръснат. И не миришеше.

— Тоест?

— Мойта ниша не си я деля с такива, дето миришат, това е положението. Всеки си е башка. Ходя на баня два пъти седмично, не обичам да мириша. И не пикая в нишата на хлапетата. Като къркам, не значи, че не уважавам хлапетата. Бива си ги хлапетата. Говорят си с клошарите като с всички останали. „Имаш ли си татко? Имаш ли си мама?“ Бива си ги хлапетата, всичко им е ясно, докато големите не им напълнят главите с тъпотии. Така че не им пикая в нишата. Те ме уважават и аз ги уважавам.

Адамсберг се обърна към охраната.

— Сержант, бихте ли ми донесли чаша вода и два аспирина? Раната — обясни той, показвайки ръката си.

Сержантът кимна и се отдалечи. Ветийо пъргаво протегна ръка и сграбчи шишенцето с коняк. След по-малко от петдесет секунди сержантът се върна с една пластмасова чаша. Наложи се Адамсберг да погълне хапчетата.

— А, я гледай — рече Ветийо, показвайки чашата. — Онова дашното другарче си имаше един номер, дето не е много обикновен. Носеше си чаша като твоята. И си пиеше от своята бутилка, а аз си пиех от моята. Обаче не пиеше направо от шишето, чат ли си? Фасонлия си падаше.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. И си казах, тоз е паднал от високо. Нали знаеш, некои падат от високо. Некоя мацка ги зареже и хоп, пропиват се и се изтърколват надолу. Или пък бизнеса им се скофти и хайде, пак се пропиват. Аз обаче си казвам, че от къде на къде ще падаш от високо само защото мацката те е отсвирила или бизнеса ти е отишъл. Казвам си, че трябва да се държиш, мамка му. При мен работата е друга. Аз не съм паднал от високо, защото вече си бях на ниско. Където си и останах. Схващаш ли разликата?

— Разбира се — каза Адамсберг.

— Забележи, никого не съдя. Но все пак има разлика. И когато Жози ме заряза, това не ми помогна, признавам. Обаче пиех още преди това. Тя баш затуй се чупи. Не можеш да я виниш, никого не съдя. Освен дебелите задници, дето не пускат и една монета. На тия, верно, ходил съм да им се изсера пред вратата, признавам. Но никога в нишата на хлапетата.

— Сигурен ли си, че е паднал от високо?

— Напълно, момче. И то не много отдавна. Защото при нас бързо преставаш да се правиш на интересен и да пиеш от чаша. Да кажем, стискаш чашата три, четири месеца, после — край, награбваш бутилката и пиеш като всеки жаден. Като мен. Само дето не къркам с тия, дето миришат, но това е друго, въпрос на обоняние, никого не съдя.

— Значи би казал, че не е бил на улицата повече от четири месеца?

— Е, не съм радар. Но все пак бих казал, че е отскоро на улицата. Може би мацката му го е изритала и не е имал къде да отиде, знам ли?

— И разговаряхте ли?

— Ами не много. Казахме, че виното си го бива. Че е кучешки студ. Ей такива работи, обикновените.

Ветийо бе сложил ръка върху дебелия си пуловер, над джоба на ризата, където бе пъхнал шишето.

— Дълго ли остана?

— Да ти кажа, няма ме много по времето.

— Искам да кажа, тръгна ли си? Или заспа в нишата?

— Не си спомням. Там вече съм се отнесъл. Или съм тръгнал да ходя, не знам.

— После?

Ветийо разтвори ръце, после ги отпусна върху коленете си.

— После — пътя. Сутринта — жандарите.

— Сънува ли нещо? Имаш ли спомен за някакъв образ? За някакво усещане?

Човекът смръщи вежди в недоумение, отново постави ръка на пуловера си, дългите му нокти драпаха по износената вълна. Адамсберг пак се обърна към сержанта, който тъпчеше на място.

— Сержант, бъдете така добър, донесете ми чантата, трябва да си запиша нещо.

Ветийо излезе от вцепенението си и със змийска бързина измъкна шишето, отпуши го и отпи няколко глътки. Когато сержантът се върна, всичко беше на мястото си под пуловера. Пъргавина и ловкост, достойни за възхищение. Функцията създава органа. Ветийо беше интелигентен човек.

— Има едно нещо — каза той внезапно, с позачервени бузи. — Сънувах, че съм открил удобно, топло място за спане. И ме беше яд, че не мога да се възползвам.

— Защо?

— Ами защото ми се драйфаше.

— Често ли ти се случва? Да ти се драйфа?

— Никога.

— А да сънуваш, че ти е топло?

— Хей, ако прекарвах нощите си да сънувам, че ми е топло, щеше да е много райско.

— Имаше ли шило?

— Не. Може пък онзи от високото да ми го е дал. Искам да кажа, онзи от високото, който беше в ниското. Или съм го свил отнякъде. Знам ли? Знам само, че съм убил горкото момиче с това чудо. Може да е паднала на пътя, може да съм я взел за мечка, как да разбера?

— Вярваш ли в това?

— Ами нали отпечатъците ми са отгоре му. А и аз самият съм бил там.

— А защо ще си завлякъл мечката и велосипеда й в полето?

— Иди разбери кво става в главата на пияндето, иди разбери. Иначе съжалявам, щото не обичам да правя лоши работи. Не убивам животните, тогава защо ще убивам хората? Дори мечките? Не мисля, че ме е страх от мечки. В Канада май имало много. И те като мен обикалят кофите за боклук. Ще ми се да можех да ги видя, да пообикаляме заедно кофите.

— Ветийо, ако искаш да знаеш всичко за мечките…

Адамсберг притисна устни до ухото му.

— Не казвай нищо, не признавай нищо. Затваряй си устата, говори само истината. Че не помниш. Обещай ми.

— Хей — прекъсна го сержантът. — Извинявайте, господин комисар, но е забранено да се шушука със затворниците.

— Съжалявам, сержант. Разказах му една соленичка история за мечка. Човекът няма кой знае какви развлечения.

— Все едно, господин комисар, не е разрешено.

Адамсберг мълчаливо се взря във Ветийо. Направи му знак, който означаваше: „Разбра ли?“ Ветийо кимна. „Обещаваш ли?“ — беззвучно произнесе Адамсберг. Ново кимване, червен, но фокусиран поглед. Този тип му бе дал шишето, значи бе приятел. Адамсберг се изправи и преди да излезе от килията, постави здравата си ръка на рамото на Ветийо и леко го стисна, с което искаше да каже: „Разчитам на теб“.

На връщане към кабинета сержантът бързо попита Адамсберг дали не може да му разкаже историята с мечката. Адамсберг се измъкна благодарение на намесата на Трабелман.

— Как ви се видя? — попита Трабелман.

— Бъбрив.

— Виж ти. Не и с мен. Доста се е скапал.

— Дори прекалено. Не се обиждайте, господин майор, но за отявлен алкохолик като Ветийо е опасно да спира да пие изведнъж. Може да ви умре в ръцете.

— Известно ми е, господин комисар. Даваме му по чаша на всяко ядене.

— Давайте му по три. Повярвайте ми, господин майор, необходимо е.

— Дадено — каза Трабелман, без ни най-малко да се засегне. — И какво ново избъбри?

— Човекът е интелигентен и чувствителен.

— Съгласен съм. Обаче, когато се наливаш като смок, това няма никакво значение. Мъжете, които бият жените си, често са кротки като агнета до вечерта.

— Но Ветийо няма криминално досие. Дори не се е сбивал, нали така? Нали така казаха полицаите от Страсбург?

— Така казаха. Не им е създавал неприятности. До деня, в който му е изгорял бушонът. Вие да не сте на негова страна?

— Просто го изслушах.

Адамсберг резюмира разговора си с Ветийо, без да пропуска нищо важно. Не спомена само за шишето, което така бързо и незабелязано бе сменило собственика си.

— Нищо не пречи — заключи Адамсберг — Ветийо да е бил натоварен в автомобил, на задната седалка. Било му е топло, удобно и му се е повдигало.

— Значи вие успявате да изфабрикувате кола, пътуване и шофьор само от някакво си усещане за топлина?

— Да.

— Не ме карайте да се смея, Адамсберг. Напомняте ми фокусник, който вади заек от празния си цилиндър.

— Обаче има заек.

— Имате предвид другия клошар?

— Клошар, който си има собствена бутилка и пие от чаша. Клошар, дошъл от високо. Стар.

— Обаче клошар.

— Може би, не е сигурно.

— Я ми кажете, господин комисар, откакто сте в полицията, някой успявал ли е да ви накара да си промените мнението?

Адамсберг честно помисли по въпроса.

— Не — призна той накрая с известно съжаление в гласа.

— Точно от това се боях. И нека ви кажа, че имате его, голямо колкото тази маса, чисто и просто.

Адамсберг мълчаливо присви очи.

— Не че искам да ви засегна, господин комисар. Но в този случай тръгвате с купчина лични идеи, в които никой никога не е вярвал. После нагаждате към тях фактите. Не казвам, че анализът ви е безинтересен. Но другата версия не я разглеждате, дори не я чувате. А аз имам един кьоркютук пиян скитник на три крачки от жертвата с оръжието до себе си и с отпечатъците си отгоре му. Схващате ли?

— Разбирам гледната ви точка.

— Но държите на своята. Другите да вървят на майната си, чисто и просто, с всичката им работа, с идеите и впечатленията им. Кажете ми само едно. Улиците са пълни с убийци на свобода. Архивите ни са пълни с незавършени разследвания, водени от вас и от мен. А този случай дори не е ваш. Защо избрахте него?

— Когато прочетете досие №6 от 1973 година, ще научите, че обвиненият младеж беше брат ми. Това му съсипа живота и го изгубих завинаги.

— Това ли бил „детският ви спомен“? Не можахте ли да ми кажете по-рано?

— Нямаше да ме изслушате докрай. Прекалено съм замесен, прекалено е лично.

— Именно. Загазилите близки най-лесно могат да накарат ченгето да свърне от пътя.

Майорът извади папка №6, положи я с въздишка върху купчината и продължи:

— Вижте, Адамсберг, заради известността ви ще ги изчета вашите папки. Така размяната ще е пълна и безпристрастна. Вие ще сте се запознали с моята работа, аз с вашата. Така добре ли е? Ще се видим утре сутринта. Има един хубаво хотелче на двеста метра оттук, по улицата вдясно.

Адамсберг дълго броди из града, преди да отиде в хотела. Не се сърдеше на Трабелман. Майорът бе проявил отзивчивост, макар че му повярва не повече от всички други. Навсякъде, открай време бе срещал недоверчиви погледи, навсякъде носеше сам товара на съдията на плещите си.

Защото Трабелман беше прав в едно. Адамсберг нямаше да се откаже. Амплитудата на раните съответстваше и този път, като не излизаше извън границите на напречната основа. Ветийо бе избран, проследен и довършен с един литър вино от човека с нахлупената над очите шапка. Който внимавал да не се докосне до слюнката на другарчето си. После Ветийо бил натоварен на кола и оставен съвсем близо до мястото на вече извършеното престъпление. Старецът е трябвало само да сложи шилото в ръката му и после да го захвърли до него. След което да запали и спокойно да се отдалечи, оставяйки новата си изкупителна жертва на усърдния Трабелман.