Ветровете на Нептун

XII

Влакът за Париж тръгваше чак след час, затова Адамсберг реши, сякаш за да направи напук на Трабелман, да отдаде почит на Страсбургската катедрала. Първо я обиколи отвън, за да види дали наистина, както смяташе майорът, съдбата му е отредила да притежава его с подобни колосални размери, дошли от друг век. После преброди кораба, деамбулатория и съвестно изчете надписите. Сграда в най-чист и дързък готически стил. Какво повече можеше да иска Трабелман? Вдигна глава към върха на стрелата — шедьовър, достигащ 142 м височина. А той едва достигаше изискуемия за полицай ръст.

Във влака, на минаване през ресторанта редиците бутилки го подсетиха за Ветийо. В момента Трабелман сигурно го водеше по пътя на признанията, както се води пияно животно към кланицата. Освен ако Ветийо не си спомни за молбата му, освен ако не устои. Странно колко го беше яд на тази непозната Жози, която бе оставила Ветийо да се спуска по нанадолнището, докато самият той бе зарязал Камий на завоя.

В управлението го изненада миризмата на камфор, която се носеше в Съборната зала. С разкопчана риза и подпрял чело на разперените си пръсти, Ноел се бе отпуснал в ръцете на лейтенант Ретанкур, която разтриваше тила му от раменете до основата на косите с кръгови и отвесни движения — манипулация, която явно бе хвърлила Ноел в детинско блаженство. Като осъзна присъствието на комисаря, Ноел се стресна и скоростно закопча ризата си. Ретанкур не прояви и най-малко смущение и спокойно затвори тубичката с крем, кимайки за поздрав на Адамсберг.

— Само момент — каза му тя. — Ноел, два-три дни избягвайте да правите резки движения с врата. А ако трябва да носите нещо тежко, използвайте лявата си ръка, не дясната.

После Ретанкур се отправи към Адамсберг, докато Ноел се изнизваше от залата.

— С този внезапен студ — обясни тя съвсем естествено — сума ти народ се е схванал.

— Умеете ли да масажирате?

— Умея. Подготвих документите за командировката в Квебек, формулярите са изпратени, визите са положени. Самолетните билети ще дойдат вдругиден.

— Благодаря, Ретанкур. Да сте виждали Данглар?

— Чака ви. Снощи дъщерята на Ернонкур е направила самопризнания. Адвокатът възнамерява да пледира временно умопомрачение, което май е истина.

Данглар стана, когато го видя, и смутено му подаде ръка.

— Вие поне ми стискате ръката — усмихна се Адамсберг. — За Трабелман това вече е изключено. Дайте да подпиша доклада за Ернонкур. Поздравявам ви за свършената работа.

Докато комисарят се подписваше, Данглар го наблюдаваше, за да разбере дали не го иронизира, след като самият той бе отказал да арестува барона и препоръчал да се тръгне по тази следа. Обаче не, нямаше и помен от присмех на лицето му, поздравленията му изглеждаха искрени.

— Не мина ли добре в Шилтигем? — попита Данглар.

— От една страна, мина добре. Ново шило и разположение на раните на 16,7 см на дължина и 0,8 см на височина. Същата режисура като при другите случаи — виновникът е един вечно къркан безобиден бездомен заек, мечтаната жертва на всеки ястреб. Преди драмата при него е дошъл един старец, за да му нанесе последния удар. Един вид другар по нещастие. Който обаче елегантно пие от чаша и отказва да докосне шишето на нашия пиян заек.

— А от друга страна?

— Далеч не толкова добре. Трабелман се заинати. Смята, че аз се интересувам само от моята гледна точка и пренебрегвам всяка друга. За него съдията Фюлжанс е паметник. Аз също впрочем, но от друг вид.

— От кой?

Адамсберг се усмихна, преди да отговори.

— От вида на Страсбургската катедрала. Казва, че егото ми е голямо колкото катедралата.

Данглар подсвирна.

— Един от бисерите на средновековното изкуство — прокоментира той, — шедьовър на Жан Шулц. Построена е през 1439-а, стрелата й се издига на сто четирийсет и два метра…

С лек жест Адамсберг прекъсна лекцията на начетения си колега.

— Не е зле все пак — заключи Данглар. — Его, готическа сграда, его-тика. Да не си пада по майтапите вашият Трабелман?

— Ами да, прихваща го от време на време. Но в този случай съвсем не се шегуваше и ме изхвърли от управлението като някой голтак. Трябва да кажа за негово оправдание, че беше научил за отколешната смърт на съдията и това хич не му бе харесало. Има такива хора — подобни идеи ги притесняват.

Адамсберг вдигна ръка, за да пресече възражението на заместника си, и смени темата.

— Отпусна ли ви? Масажът на Ретанкур?

Данглар усети, че отново го обзема раздразнение.

— Тилът ви е зачервен и миришете на камфор — обясни Адамсберг.

— Бях се схванал. Не е престъпление, доколкото знам.

— Напротив. Няма нищо лошо в това и аз лично се възхищавам на талантите на Ретанкур. Ако нямате нищо против и понеже подписах каквото трябваше, смятам да се поразходя. Уморен съм.

Данглар не реагира на противоречието, типично за Адамсберг, нито се опита да има последната дума. Щом Адамсберг я искаше тази дума, да си я взема и да си я носи. Халал да му е. Едва ли ораторското изкуство щеше да им разреши конфликтите.

В Капитула Адамсберг направи знак на Ноел.

— Фавр? Докъде стигнаха?

— Разпитва го дивизионният комисар. Освободен е от длъжност до приключването на разследването. Вашият кръстосан разпит ще се проведе утре в единайсет часа в кабинета на Брезийон.

— Видях бележката.

— Нямаше да има проблем, ако не бяхте счупили онази бутилка. Като се има предвид, че всеки съди по себе си, той не можеше да знае дали имате намерение да си послужите с нея, или не.

— Нито пък аз, Ноел.

— Как така?

— Нито пък аз — спокойно повтори Адамсберг. — Не знам. Не мисля, че бих го нападнал, но не съм сигурен. Този кретен ме вбеси.

— Да не вземете да говорите такива неща пред Брезийон, господин комисар, че ще загазите. Фавр ще пледира законна самоотбрана, а за вас може да стане още по-лошо. Ненадеждност, снемане на доверието, давате ли си сметка?

— Да, Ноел — отвърна Адамсберг, изненадан от съчувствието на този лейтенант, за което дотогава не бе подозирал. — Напоследък често избухвам. Имам един призрак на плещите си, който никак не е удобен за носене.

Ноел бе свикнал с неразбираемите намеци на комисаря и не поиска уточнения.

— Нито дума на Брезийон — продължи той разтревожено. — Никакви угризения, никакви самоанализи. Казвате, че сте счупили бутилката, за да впечатлите Фавр. И че сте щели да я хвърлите на пода, разбира се. Така мислехме всички и така ще кажем.

Лейтенантът се втренчи в Адамсберг в очакване на потвърждение.

— Добре, Ноел.

Като му стисна ръката, Адамсберг имаше странното усещане, че за миг си бяха разменили ролите.