Ветровете на Нептун

XV

Адамсберг прекара голяма част от съботата си на телефона. Обаждаше се в агенции за недвижимо имущество, чийто много дълъг списък предварително бе съставил, като всеки път поставяше един и същ въпрос по един и същи начин. Питаше дали в околностите на Страсбург — градът не го интересуваше — някой възрастен човек не беше наемал или закупил неизвестно кога имение, или по-точно голяма усамотена къща. И дали съвсем наскоро този купувач не е напуснал или не е продал въпросната къща.

Докато още го преследваше преди шестнайсет години, обвиненията на Адамсберг безпокояха Тризъбеца достатъчно, за да го карат да сменя областта веднага след поредното убийство и така да му се изплъзва измежду пръстите. Адамсберг се питаше дали и след смъртта си съдията бе запазил този благоразумен рефлекс. Всичките жилища, за които Адамсберг знаеше, бяха големи и луксозни частни къщи. Съдията притежаваше значително богатство и винаги купуваше жилищата си, а не ги наемаше. Предпочиташе да си няма работа със собственици.

Лесно можеше да се отгатне как бе натрупал подобен капитал. Забележителните му качества, задълбочените му анализи, плашещата му вещина и изключителната му памет за процесите на века, всичко това подплатено с неповторима и харизматична красота, му бяха създали трайна популярност. Имаше репутацията на „човека, който знае“, нещо като Луи Свети, седнал под своя дъб и отсъждащ кое е добро и кое — зло. При това не само сред простосмъртните, но и сред колегите си, засенчвани и вечно раздразнени от прекаленото му влияние. Неподкупният магистрат никога не излизаше извън рамките на правото и на морала, но пожелаеше ли да се намеси в някой процес, достатъчно бе дискретно да даде да се разбере накъде клонят предпочитанията му, за да се разпространи слухът и съдебните заседатели да гласуват в тази посока като един човек. Адамсберг предполагаше, че много семейства на обвиняеми и дори магистрати добре са заплащали на съдията, за да насочи слуховете, накъдето трябва.

Вече четири часа упорито телефонираше в различни агенции, без да получи положителен отговор. До четирийсет и второто обаждане, когато един младеж го уведоми, че е продал къща с парк между Агно и Брюмат.

— На колко километра от Страсбург?

— На двайсет и три птичи полет, в северна посока.

Собственикът, Максим Льоклер, купил къщата — Der Schloss, „Замъкът“, преди около четири години и я обявил за продан предишния ден сутринта, изтъквайки здравословни причини. Изнесъл се веднага и агенцията тъкмо била получила ключовете.

— Сам ли ви ги даде? Видяхте ли го?

— Изпрати ги по икономката си. Никой в агенцията не се е срещал с него. Продажбата се извърши с посредничеството на адвоката му, а размяната на документите — по пощата. По онова време г-н Льоклер бе претърпял операция и не можеше да се движи.

— Я гледай — рече Адамсберг.

— Напълно законно е, господин комисар. Полицията обяви документите за автентични.

— Имате ли името и адреса на икономката?

— Госпожа Кутлие, живее в Брюмат. Мога да й открия координатите.

Дениз Кутлие крещеше по телефона, за да надвика бандата от деца, които се биеха.

— Госпожо Кутлие, можете ли да ми опишете вашия работодател? — високо попита Адамсберг, като неволно я имитираше.

— Ами всъщност, господин комисар — извика жената, — никога не съм го виждала. Работех три часа в понеделник сутрин и три часа в четвъртък, заедно с градинаря. Готвех и оставях продуктите за следващите дни. Беше ме предупредил, че ще отсъства, беше много зает човек. Май имаше нещо общо с Търговския съд.

Естествено, помисли Адамсберг. Невидимият призрак.

— Имаше ли книги в къщата?

— Много, господин комисар. Но не мога да ви кажа какви.

— Вестници?

— Беше абониран за един всекидневник и за „Елзаски новини“.

— Поща?

— Това не влизаше в задълженията ми, а писалището му беше винаги заключено. Разбираемо е, след като работеше за съда. Заминаването му беше истинска изненада. Остави ми една много мила бележка, с която ми благодареше и ми пожелаваше всичко най-хубаво, както и някои инструкции и едно хубаво обезщетение.

— Какви инструкции?

— Ами да отида в събота и добре да почистя, тъй като щели да продават „Замъка“. А после да оставя ключовете в агенцията. Преди час бях там.

— Бележката на ръка ли беше написана?

— А, не. Господин Льоклер винаги ми оставяше бележки, написани на машина. Работата му го изисква, предполагам.

Адамсберг щеше вече да затвори, когато жената продължи:

— И не е лесно да го опиша. Виждала съм го само веднъж, разбирате ли, и то за кратко. Преди цели четири години.

— Когато се е нанасял? Видяхте ли го?

— Естествено. Човек не може все пак да работи у непознати.

— Госпожо Кутлие — бързо каза Адамсберг, — опитайте се да бъдете възможно най-точна.

— Нещо лошо ли е направил?

— Напротив.

— Бих се учудила. Такъв чист, педантичен човек. Жалко, че има проблеми със здравето. Да кажем, че доколкото си го спомням, беше около шейсетте, не повече. А на външен вид изглеждаше съвсем нормално.

— Опитайте все пак. Ръст, тегло, прическа?

— Един момент, господин комисар.

Дениз Кутлие въведе ред сред децата и се върна на телефона.

— Да кажем, че не беше много висок, по-скоро закръглен, червендалест. А косите му бяха посивели, оплешивели отгоре. Носеше костюм от кафяво кадифе и вратовръзка. Дрехите винаги ги помня.

— Чакайте да си запиша.

— Внимавайте все пак — каза жената, като отново повиши тон. — Защото паметта може и да ви изиграе, нали така? Казвам „дребен“, обаче след толкова време може и да греша. Костюмите му бяха по-големи от ръста, който си спомням. Да кажем, че бяха за мъж, висок метър и осемдесет, а пък аз си го представях към метър и седемдесет. Пълнотата смалява човека. За косата ви казах, че е сива, ама в банята и по бельото съм намирала само бели косми. Но пък може да е побелял за четири години, на тази възраст това става бързо. Затова ви казвам — спомените и истината не са едно и също.

— Госпожо Кутлие, къщата има ли пристройки, някакви селскостопански сгради?

— Има една стара конюшня, хамбар и къщичката на пазача. Но всичко беше запуснато. Колата си оставяше в конюшнята. А градинарят ползваше хамбара да си прибира инструментите.

— Спомняте ли си марката или цвета на колата?

— Никога не съм я виждала, господин комисар, тъй като, когато пристигах в къщата, господинът вече беше излязъл. А и нямах ключове от пристройките.

— А в къщата — попита Адамсберг, мислейки за скъпоценния тризъбец — имахте ли достъп до всички помещения?

— Да, освен до тавана, който винаги беше заключен. Господин Льоклер казваше, че няма смисъл да си губя времето в този развъдник на прах и мръсотия.

Скривалището на Синята брада, би казал майор Трабелман. Забранената стая, стаята на ужасите.

Адамсберг погледна часовника си. Или по-скоро часовниците си. Този, който се бе решил да си купи преди две години, и подарения му от Камий в Лисабон — мъжки часовник, спечелен от една улична лотария и белязал срещата и раздялата им. Адамсберг така и не свали от ръката си този втори часовник, водонепропусклив, спортен, с много копченца, хронометри и мини циферблати, за които не знаеше за какво служат. Единият от тях, изглежда, можеше да ви уведоми след колко време ще ви удари гръм. Много удобно, си бе казал Адамсберг. Не свали впрочем и собствения си часовник, закачен на разхлабена кожена каишка, поради което непрекъснато се удряше в другия. Иначе казано, от една година насам комисарят носеше на лявата си китка два часовника. Колегите не пропуснаха да му обърнат внимание на този факт, а той им отвърна, че също го е забелязал. Не можеше да обясни защо държи да ходи с два часовника, чието сваляне на лягане и ставане му отнемаше два пъти повече време.

Единият от часовниците показваше три часа без една минута, другият — три часа и четири минути. Часовникът на Камий беше по-напред от неговия и Адамсберг не се питаше кой от двата е прав, нито се опитваше да ги свери. Разликата го устройваше — изчисляваше средното време, което приемаше за вярното. Така че сега беше три часът и минута и половина. Имаше време отново да хване влака за Страсбург.

Младежът, изпратен от агенцията, чиито зелени и учудени очи му напомняха за сержант Есталер, го посрещна на гарата в Агно и го откара до „Замъка“ на Максим Льоклер — обширно имение, заобиколено от борови гори.

— Не рискуваш да срещнеш някой съсед, а? — забеляза Адамсберг, докато обикаляше из стаите на пустата къща.

— Господин Льоклер бе уточнил, че цени преди всичко спокойствието. Много самотен човек. Има такива в неговата професия.

— Как ви се стори той? Мизантроп?

— Или разочарован от живота — предположи младежът. — И затова предпочиташе да живее далеч от света. Госпожа Кутлие казваше, че има много книги. Това е показателно.

Заради превързаната си ръка Адамсберг прибягна до помощта на младия човек, за да снеме отпечатъци от местата, до които смяташе, че парцалът на г-жа Кутлие не се е докосвал, главно вратите, дръжките и ключовете за осветлението. Подът на почти празния таван беше покрит с грубо дюшеме, по което трудно можеше да се различи някаква следа. И все пак първите шест метра не изглеждаха недокоснати от четири години — покриващата ги прах не беше съвсем еднородна. Под една греда върху тъмния под се открояваше малко по-светла линия. Би било рисковано да се твърди, но ако мъжът е оставял някъде тризъбец, то тази едва доловима следа може би се дължеше точно на неговата дръжка. Комисарят обърна специално внимание на просторната баня. Госпожа Кутлие се беше много постарала сутринта, но помещението бе достатъчно голямо, за да открие нещо. От тесния процеп между крака на мивката и стената извади малък фъндък прах, в който се бяха заплели няколко замърсени бели косъма.

Търпелив и учуден, младежът му отвори хамбара, после и конюшнята. Подът от трамбована пръст беше изчеткан и не носеше никаква следа от гуми. Максим Льоклер се бе изпарил с ефирната лекота на призрак.

Прозорците на къщичката на пазача бяха станали непрозрачни от мръсотия, но сградата не беше изоставена, както мислеше г-жа Кутлие. Няколко следи показваха редовно присъствие — нееднакво замърсените плочи, чистият сламен стол и тънките черти, вероятно от книги, върху единствената етажерка. Тук се беше крил Максим Льоклер от чистачката и градинаря през трите часа в понеделник и четвъртък, тук бе чел, седнал на сламения стол. Самотно четене, напомнящо на Адамсберг собствения му баща, който разлистваше вестника си с лула в устата. Цяло поколение бе пушило лула и комисарят ясно си спомни, че съдията също имаше лула, от морска пяна, възхитено уточняваше майка му.

— Усещате ли? — обърна се той към младежа. — Миризмата. Миризмата на мед от тютюн за лула.

Тук столът, масата и дръжките на вратата бяха изтрити с красноречива предпазливост. Освен ако, би казал Данглар, нищо не е било изтрито, защото мъртвите просто не оставят отпечатъци. Очевидно обаче четат като всички останали.

Адамсберг освободи служителя някъде след двайсет и един часа на Страсбургската гара, където младежът сметна за свой дълг да го откара, тъй като по това време в Агно не се движеше никакъв влак. Този път влакът тръгваше след шест минути и нямаше начин да отиде да провери дали някой заблуден дракон не се е укрил в преддверието на катедралата. Щеше да се разчуе, реши Адамсберг.

Докато пътуваше, комисарят безразборно нахвърля в бележника си подробностите, научени в „Замъка“. Четирите години, прекарани там от Максим Льоклер, носеха всички белези на крайна дискретност. Дискретност, граничеща с невидимост, с многозначително неприсъствие.

Закръгленият мъж, с когото се бе срещнала г-жа Кутлие, не беше Максим Льоклер, а някое от доверените му лица, натоварено с тази кратка мисия. Съдията феодал имаше на разположение цяла кохорта от васали, съвършено разклонена мрежа, която бе оплел през дългите години на съдийстване. Едно отлагане на присъдата, известно снизхождение, някой прикрит факт — и обвиняемият се оказваше оневинен или осъден на кратък срок. Тогава обаче попадаше в кюпа заедно с останалите длъжници, които Фюлжанс използваше както намереше за добре. Мрежата простираше пипалата си в света на злосторниците, но и в света на буржоазията, на бизнеса, на съда и на самата полиция. За Тризъбеца да се снабди с фалшиви документи на името на Максим Льоклер не представляваше никаква трудност. Със същата лекота разпращаше слугите си по четирите краища на Франция, когато се налагаше. Или мигом свикваше малка войска, която да му осигури светкавично изнасяне. Нито един от заложниците му не можеше да се избави от съдията, без да разкрие прегрешението си и да рискува нов процес. Точно такъв бивш обвиняем бе изиграл ролята на собственика, за да заблуди икономката. След което съдията Фюлжанс се бе нанесъл в имението под името Максим Льоклер.

Че съдията се е изнесъл, беше разбираемо. Учудваща бе бързината на операцията. Това внезапно напускане незабавно след обявяването на къщата за продан не се връзваше с изключителната предвидливост на Фюлжанс. Освен ако някое неочаквано обстоятелство не го бе изненадало. Във всеки случай това обстоятелство не беше Трабелман, който не подозираше чия самоличност се крие под името Льоклер.

Адамсберг се намръщи. Какво бе казал Данглар тъкмо за самоличността на съдията, за името му? Нещо на латински, като селския свещеник. Адамсберг се отказа от намерението да се обади на заместника си, който по причина на Камий, на живия мъртвец и на боинга от ден на ден ставаше все по-враждебен. Реши да последва съвета на Клемантин и дълго си блъска главата. Бяха у тях, след инцидента с бутилката. Докато отпиваше от хвойновата ракия, Данглар бе споменал, че на съдията името Фюлжанс „му е отивало“. И Адамсберг бе кимнал.

Фюлжанс, мълния, светкавица — това бяха думите на Данглар. Светкавица, светъл, clarus, Льоклер. И ако не грешеше, Максим означаваше най-голям, maximum. Максим Льоклер. Най-големият, най-светлият, най-голямата светлина — мълнията. Съдията Фюлжанс така и не се бе решил да избере някое по-скромно презиме.

Влакът забави ход — навлизаше в Източната гара. Гордостта може да провали и най-великите, каза си Адамсберг. Ако собствената му готическа катедрала бе висока сто четирийсет и два метра, което трябваше да се докаже, катедралата на Фюлжанс сигурно пробиваше облаците. Властваше там горе, хвърляше златни сърпове в звездната нива. Хвърляше брат му и толкова други на съда и в занданите. Изведнъж се почувства много малък. Да сте по-нисък от тревата, му бе заповядал Брезийон. Е, точно такъв беше. Обаче все пак прибра в чантата си няколко косъма, паднали от главата на мъртвец.