Ветровете на Нептун

XIII

Адамсберг дълго броди по студените улици, загърнал се със сакото си и преметнал през рамо пътния сак. Прекоси Сена, после безцелно се отправи на север. Мислите се блъскаха в главата му. Щеше му се да се върне в спокойния момент отпреди три дни, когато слагаше ръка върху студения каландър на котела. Оттогава насам всичко, до което се докоснеше, експлодираше като пушещата крастава жаба. Като няколко жаби, които бяха пушили заедно и се бяха пръснали през кратки интервали, за да се превърнат в облак от вътрешности и да се излеят под формата на червеи дъжд. Стремителното завръщане на съдията зомби, трите дупки в Шилтигем, враждебността на най-добрия му заместник, лицето на брат му, стрелата на Страсбургската катедрала — сто четирийсет и два метра, принцът, преобразен в дракон, размаханата пред Давр бутилка. И пристъпи на гняв — срещу Данглар, срещу Фавр, срещу Трабелман и по някакъв коварен начин срещу Камий, задето го бе напуснала. Не. Той беше напуснал Камий. Обръщаше нещата наопаки като принца и дракона. Гняв срещу всички. Следователно гняв срещу вас самия, би казал кротко Ферез. Върви на майната си, Ферез!

Спря да ходи, когато се улови, че докато се луташе из хаоса на мислите си, бе започнал да се пита дали Страсбургската катедрала ще експлодира — паф-паф бум, ако запуши портала й с дракон. Облегна се на един уличен фенер, увери се, че никакъв образ на Нептун не го дебне някъде по тротоара, и прекара ръка по лицето си. Чувстваше се уморен и раната го наболяваше. Глътна две хапчета без вода, а като вдигна поглед, установи, че се е озовал в Клинянкур.

Значи пътят му бе очертан. Зави надясно и се отправи към старата къща на Клемантин Курбе, завряна в края на малка уличка до битпазара. Не бе виждал старицата от една година, от случая с четворките. И не смяташе, че пак ще я види.

Почука на дървената врата и внезапно се почувства щастлив. Надяваше се, че бабата е там, че шета някъде в дневната или на тавана. И че ще го познае.

Вратата се отвори и на прага застана пълна жена с рокля на цветя, завързала на кръста си избеляла синя престилка.

— Извинявайте, че няма да ви стисна ръката, господин комисар — каза Клемантин, — но в момента готвя.

Старата жена избърса ръце в престилката си и потегли обратно към печката си. Адамсберг я последва, успокоен. Нищо не можеше да учуди Клемантин.

— Оставете си някъде сака — каза Клемантин — и се настанявайте.

Адамсберг седна на един от кухненските столове и я загледа. Върху дървената маса бе разточено тесто, от което Клемантин отрязваше кръгчета с чаша.

— За утре са — обясни тя. — Тиганици. На свършване са ми. Вземете си от кутията. И налейте на двама ни по чашка порто, няма да ви се отрази зле.

— Защо, Клемантин?

— Ами защото имате неприятности. Знаете ли, че ожених момченцето си?

— За Лизбет ли? — попита Адамсберг, като си наля порто и си взе тиганица.

— Точно. А вие?

— Аз направих обратното.

— Да не би да ви е въртяла номера? На хубавец като вас?

— Напротив.

— Значи вие.

— Аз.

— Не са хубави тия работи — обяви старата жена, като изпи една трета от портото си. — Такова мило момиче.

— Откъде знаете, Клемантин?

— Е, хайде сега. Доста време прекарах в управлението ви. И значи играхме, занимавахме се, говорихме си.

Клемантин тикна тиганиците в старата си газова фурна, затвори скърцащата вратичка и надникна вътре през опушеното стъкло.

— Проблемът е — подхвана тя, — че на женкаря му е голям тормоз, когато хлътне по някоя, не е ли така? И си го изкарва на годеницата.

— Как така, Клемантин?

— Ами любовта му пречи да ходи по жени. Та затова трябва да накаже годеницата.

— И как я наказва?

— Е как! Като й покаже, че кръшка. След което момето почва да плаче, а това не му е по вкуса. Естествено, никой не обича да кара хората да плачат. И я зарязва.

— И после? — попита Адамсберг, който внимателно слушаше, сякаш старицата му разказваше някаква невероятна епопея.

— После го е яд, че изгубил момето. Щото да ходиш по жени е едно, а да си влюбен — друго.

— Защо да е друго?

— Защото ходенето не прави мъжа щастлив. А обичането му пречи да ходи. И той се мята ту насам, ту натам и на всичкото отгоре все не е доволен. Първо плаче момето, после плаче той.

Клемантин отвори вратичката на фурната, погледна вътре, затвори я.

— Много си права, Клемантин — каза Адамсберг.

— Не е голяма философия — рече тя и забърса масата с парцал. — Ей сега ще донеса свинските пържоли.

— Но защо женкарят ходи по жени, Клемантин?

Старицата заби големите си юмруци на кръста.

— Че защото е по-лесно. Когато обичаш, трябва да дадеш нещо от себе си, а когато ходиш по жени, не е необходимо. Свинската пържола обичате ли я със зелен фасул? Сама съм го почиствала.

— Тук ли ще вечерям?

— Ами вече е време. Трябва да се храните, не ви е останал задник.

— Не искам да ви лишавам от пържолите.

— Имам две.

— Знаехте ли, че ще дойда?

— Как не, да не съм врачка! Една приятелка ми е на гости от известно време. Но тази вечер ще се прибере по-късно, та се чудех какво да правя с пържолата. Мога да я изям утре, обаче мразя да ям свинско два дни подред. Не знам защо, такава съм си. Ще ида да сложа още дърва. Ще ми наглеждате ли фурната?

Дневната, малка и задръстена от овехтели кресла с дамаска на цветя, се отопляваше само от една камина. В останалата част на къщата имаше две печки. В дневната температурата не надвишаваше 15 градуса. Докато Клемантин засилваше огъня, Адамсберг сложи масата.

— Не в кухнята — възрази Клемантин и взе чиниите. — Веднъж са ми дошли видни гости, в салона ще ни е по-удобно. Изпийте си портото, ще ви даде енергия.

Адамсберг изпълняваше всичко, което му наредяха, и се почувства съвсем удобно на масата в малката дневна, с гръб към пламъците в камината. Клемантин му напълни чинията и му наля вино до ръба на чашата. Пъхна под яката си салфетка на цветя и подаде една на Адамсберг, който направи същото.

— Ще ви нарежа месото — рече тя. — Сам няма да можете, с тази ръка. И за това ли сте се размислили?

— Не, Клемантин, в момента не мисля много.

— Когато не мислиш, си навличаш неприятности. Човек трябва винаги да си блъска мозъка, малки ми Адамсберг. Да не би да ви е неприятно, че ви наричам на презиме?

— Не, ни най-малко.

— Стига глупости — каза Клемантин и на свой ред се настани. — Та какво ви се е случило? Освен онова с годеницата.

— Започнал съм да нападам всички наред.

— От това ли ви е пострадала ръката?

— Например.

— Забележете, невинаги съм против боя, така човек си излива яда. Но ако не сте свикнали, добре е да си размърдате мозъка и да се запитате защо. Или е заради малката, или заради нещо друго, или заради всичко едновременно. Няма да си оставите от пържолата, нали? Искам всичко да се изяде. Човек, като не яде, не му остава задник. Ще донеса сутляша.

Клемантин постави купичката с десерта пред Адамсберг.

— Ако постоите при мен две седмици, ще загладите косъма. Какво друго ви тормози?

— Един жив мъртвец, Клемантин.

— А! Е, това може да се оправи. Не е толкова сложно като любовта. Какво е направил?

— Убил е осем души и пак е започнал. С тризъбец.

— А откога е мъртъв?

— От шестнайсет години.

— И къде е убил отново?

— Близо до Страсбург, миналата събота. Една девойка.

— Девойката нищо лошо ли не е направила?

— Девойката дори не го е познавала. Той е чудовище, Клемантин, красиво и ужасно чудовище.

— Сигурно е така. Какво е пък това сега, девет мъртви, които нищо не са ви направили.

— Обаче другите не щат да повярват. Никой.

— Те, другите, често са дървени глави. Няма смисъл да се хабите и да се опитвате да им налеете ум в главата. Ако това се опитвате да направите, губите си времето за тоя, що духа.

— Права сте, Клемантин.

— Хубаво, да не се занимаваме повече с другите — отсече Клемантин и запали една дебела цигара, — по-добре ми разкажете цялата история. Ще преместите ли креслата до камината? Май много неочаквано застудя. Разправят, че идвало от Северния полюс.

На Адамсберг му отне повече от час да изложи спокойно фактите пред Клемантин, без да има представа защо го прави. Прекъсна ги само прибирането на старата приятелка на Клемантин, една жена почти на нейната възраст, някъде около осемдесетте. Но за разлика от Клемантин тя беше слабичка, дребна и крехка, с лице, набраздено от симетрично разположени бръчки.

— Жозет, запознай се с комисаря. Разправяла съм ти за него. Не бой се, не е лош човек.

Адамсберг забеляза изрусените коси, дамския костюм и перлените обици — държеливи спомени от отдавна отминал буржоазен живот. Като контраст носеше груби кецове. Жозет свенливо поздрави и заситни към кабинета, задръстен от компютрите на момченцето на Клемантин.

— Че защо да се бои? — попита Адамсберг.

— Ченге сте все пак — въздъхна Клемантин.

— Извинявам се — каза Адамсберг.

— Говорехме за вас, а не за Жозет. Добре сте направили, като сте казали, че сте играли на карти с брат си. Простите идеи често са най-добрите. Я ми кажете, шилото, да не би да го оставихте в реката? Щото ще изплува.

Адамсберг продължи разказа си, като поддържаше огъня и благославяше онова нещо, което го бе накарало да посети Клемантин.

— Много е тъп този жандарин — заключи Клемантин, като хвърли фаса си в огъня. — Всеки знае, че принцът от приказките може да се превърне в дракон. Доста задръстено трябва да е това ченге, та да не ги разбира тия неща.

Адамсберг полулегна на старото канапе, като постави ранената си ръка върху корема си.

— Десет минути почивка, Клемантин, и потеглям.

— Разбирам, че ви яде тази работа с живия мъртвец, защото доникъде не сте стигнали. Но следвайте мисълта си, Адамсберг. Може да не е вярна, ама не е и невярна.

Докато Клемантин се обърне, за да разръчка огъня с машата, Адамсберг бе дълбоко заспал. Старицата взе едно от одеялата, които бяха метнати върху креслата, и го зави.

На път за спалнята срещна Жозет.

— Спи на канапето — обясни тя. — Това момче здравата го е загазило, Жозет. Най ме безпокои това, че не му е останал задник. Забеляза ли?

— Не знам, Клеми, не го познавам отпреди.

— Е, щом ти казвам. Трябва да го поохраним.

Комисарят пиеше кафето си в кухнята заедно с Клемантин.

— Съжалявам, Клемантин, без да искам.

— Няма нищо. Щом сте спали, значи сте имали нужда. Изяжте и втората филия. А ако ще се виждате с шефа си, ще трябва да сте по-спретнат. Ще ви изгладя сакото и панталона, не можете да отидете такъв смачкан.

Адамсберг потърка брадата си с ръка.

— Вземете бръснача на момченцето ми в банята — каза тя и отнесе дрехите му.