Ветровете на Нептун

V

Щом се прибра, Адамсберг разрови разнородната си библиотека с надеждата да открие някаква книга, която да го осведоми за Нептун — Посейдон. Намери стар учебник по история, в който, на страница шейсет и седма, богът на морето му се яви в цялото си великолепие и с божественото си оръжие в ръка. Разгледа го, прочете краткия обяснителен текст под барелефа, после с книгата в ръка се просна облечен на леглото си, смазан от умора и тъга.

Събуди се от вой на котки към четири часа сутринта. Отвори очи в тъмнината, взря се в по-светлия правоъгълник на прозореца срещу леглото му. Окаченото на дръжката сако бе приело формата на широк неподвижен силует, силуета на натрапника, който бе проникнал в спалнята му и го гледаше как спи. Нередовният пътник, трайно настанил се в леговището му. Адамсберг затвори за малко очи, после пак ги отвори. Нептун и тризъбецът му.

Този път затрепериха ръцете му и пулсът му се ускори. Нищо общо с четирите торнада, които го бяха помлели, само изумление и ужас.

Пи дълго направо от чешмата в кухнята и напръска лицето и косата си със студена вода. После заотваря шкафовете — търсеше някакъв алкохол, някое силно, остро питие, каквото и да е. Все трябваше да има нещо такова някъде, поне на дъното на някое шише, недопито от Данглар. Накрая намери неизвестна му керамична бутилка и бързо я отпуши. Завря носа си в гърлото, разгледа етикета. Хвойнова ракия, 44 градуса. Дебелото шише трепереше в ръцете му. Напълни една чаша и я гаврътна наведнъж. Повтори. Усети как тялото му се разпада и се свлече в старото кресло, като остави да свети само една малка лампа.

Сега, когато алкохолът отпусна мускулите му, можеше да разсъждава, да започне да разсъждава, да се опита да разсъждава. Да погледне чудовището, което споменаването на Нептун бе измъкнало от собствените му пещери. Тайният, ужасният натрапник. Непобедимият и високомерен убиец, когото наричаше Тризъбеца. Неуловимият престъпник, който преди трийсет години завинаги бе променил живота му. В продължение на четиринайсет години го бе гонил, преследвал, като всеки път се надяваше да го залови и всеки път изпускаше подвижната си плячка. Тичаше, падаше, пак тичаше.

И пак падаше. Бе изгубил надежда и главно бе загубил брат си. Тризъбецът винаги му се бе изплъзвал. Титан, демон, Посейдон, излязъл от преизподнята, който вдигаше тризъбото си оръжие и убиваше с един-единствен удар в корема. Оставяйки след себе си своите жертви, белязани с три червени прободни рани.

Адамсберг се изправи в креслото си. Трите червени кабари на стената на кабинета му — трите кървави дупки. Дългата тризъба вилица, с която боравеше Енид — реплика на тризъбеца. И Нептун, вдигнал скиптъра си. Образите, от които му бе станало толкова зле, които бяха задвижили торнадата и го бяха потопили в скръб, отприщвайки калния поток на някогашната му мъка.

Трябваше да се досети, мислеше той сега. Да свърже силата на пристъпите с мъчителния си и дълъг поход по следите на Тризъбеца. Никой не му бе причинил повече мъка и ужас, покруса и ярост от този човек. Преди шестнайсет години зейналата дупка, оставена от убиеца в живота му, трябваше да бъде запълнена, замазана и забравена. Сега, през този ден и без всякаква причина тя неочаквано се разтваряше пред краката му.

Адамсберг стана и закрачи из стаята с ръце, скръстени на корема. От една страна, се чувстваше освободен и почти отпочинал от това, че идентифицира окото на циклона. Торнадата нямаше повече да се върнат. Но внезапната поява на Тризъбеца го плашеше. През този понеделник, 6 октомври, той бе изникнал като призрак, внезапно минал през стената. Обезпокоително пробуждане, необяснимо завръщане. Прибра ракията и изплакна чашата. Трябваше да разбере защо, поради каква причина бе възкръснал старецът. Отново липсваше връзка, този път между спокойното му пристигане в Бригадата и материализирането на Тризъбеца.

Седна на пода, облегна се на радиатора, прегърна коленете си и отново си спомни за чичото, сгушен в скалната ниша. Трябваше да се съсредоточи, да се втренчи в една точка, да проникне надълбоко, без да се разсейва. Да се върне към първата поява на Тризъбеца, на началната атака. Ще рече, когато говореше за Рембранд, когато обясняваше на Данглар какво го смущава в случая Ернонкур. Припомни си сцената. Колкото запаметяването на думи му костваше мъчителни усилия, толкова лесно образите се вбиваха в главата му като камъчета в мека пръст. Видя се как седи на ръба на бюрото на Данглар, видя недоволното лице на заместника си под шапката с прерязан помпон, чашата с бяло вино, светлината, нахлуваща отляво. Видя се как говори за светлосенки. Каква поза бе заел? Къде бяха ръцете му? Скръстени? На коленете? На масата? В джобовете? Какво правеше с ръцете си?

Държеше вестник. Бе го взел от масата, разгънал и прелистил, без да го гледа по време на разговора. Без да го гледа? Или напротив, като го гледа? И то така го гледа, че от паметта му да се надигне цунами?

Адамсберг погледна часовника си — пет и двайсет сутринта. Стана бързо, пооправи измачканото си сако и излезе. Седем минути по-късно изключи алармата на портала и проникна в сградата на Бригадата, фоайето беше ледено, специалистът, който трябваше да дойде предишния ден в деветнайсет часа, не беше дошъл.

Поздрави охраната и безшумно се вмъкна в кабинета на заместника си — не искаше да безпокои нощния екип с присъствието си. Запали само настолната лампа и потърси вестника. Данглар не беше човек, който да го остави да се търкаля по масата, така че Адамсберг го намери надлежно поставен на етажерката. Без да губи време да сяда, комисарят заразгръща страниците с надеждата да открие някакъв нептуновски знак. Откри нещо по-лошо. На седма страница, под заглавие: Девойка, трикратно намушкана с нож в Шилтигем, на една неясна снимка се виждаше тяло върху носилка. Независимо от лошото качество, можеха да се различат бледосиният пуловер на момичето и в горната част на корема — три червени дупки, разположени на една линия.

Адамсберг заобиколи масата и седна на стола на Данглар. Държеше в ръце последния фрагмент от светлосянката — трите мярнати пътем рани. Този кървав белег, толкова пъти виждан в миналото и свидетелстващ за появата на убиеца, бе лежал инертен в паметта му в продължение на шестнайсет години. И снимката го бе пробудила, бе задвижила ужасната аларма и напомнила, че Тризъбеца се завръща.

Сега вече беше спокоен. Откъсна страницата от вестника, сгъна я и я пъхна във вътрешния си джоб. Елементите бяха сглобени и ураганът нямаше да се завърне. Нито Тризъбеца, възкръснал вследствие на простото наслагване на няколко образа. Тризъбецът, който след това недоразумение щеше да се прибере в своята пещера на забравата.