Ветровете на Нептун

III

Изтощен, преоблечен и изкъпан, Адамсберг реши да вечеря в „Черните води на Дъблин“ — мрачна пивница, чиято шумна атмосфера и възкисела миризма често бяха прекъсвали разходките му из парижките улици. Мястото, населено изключително с ирландци, от чийто език не разбираше ни дума, имаше едно уникално предимство — то предлагаше колкото ви душа иска човешко присъствие и неспирен брътвеж, съчетани с абсолютна самота. Тук всичко му бе познато — „неговата“ маса, лепкава от разлятата бира, наситеният с мирис на гинес въздух и сервитьорката Енид, на която поръча свинска пържола и картофи. Енид сервираше месото с антична дълга калаена вилица с излъскана от употреба дървена дръжка и три неравни зъбци — прибор, който харесваше на Адамсберг. Комисарят я наблюдаваше как поставя пържолата в чинията, когато нелегалният пътник отново изникна с грубостта на изнасилвач. Този път му се стори, че е предугадил нападението част от секундата преди началото му. Сви юмруци върху масата и се опита да се противопостави на натрапника, като напрегна тялото си, призова други мисли, представи си червените листа на канадските кленове. Не помогна — неразположението го връхлетя като торнадо, което опустошава всичко по пътя си, бързо, неустоимо и яростно. След което небрежно захвърли плячката си и продължи нататък.

Когато успя да разтвори пръсти, Адамсберг сграбчи вилицата и ножа, но се оказа неспособен да докосне чинията си. Мъката, отложила се в душата му след торнадото, му убиваше апетита. Извини се на Енид, излезе на улицата и колебливо потегли нанякъде. За миг си спомни за болния си чичо, който се свиваше на топка в нишата на една пиренейска скала и чакаше кризата да отмине. Когато камъкът погълнеше треската, старият човек се разгъваше и се връщаше към живота. Адамсберг се усмихна. Нямаше да намери в този огромен град бърлога, в която да се сгуши като мечка и да схруска нашественика си с парцалите. Впрочем в този момент натрапникът може би се бе нахвърлил върху някой ирландски клиент.

Приятелят му Ферез, психиатърът, сигурно би се опитал да анализира механизма на проникването. Да долови скритото объркване, непризнатото притеснение, което като някой затворник внезапно бе разтърсило веригите си. С грохот, който предизвикваше потене и гърчове, с рев, който го караше да превива гръб. Ето какво би казал Ферез с онази лакома загриженост, която проявяваше в по-необичайните случаи — би го попитал за какво е говорел, когато първата котка с остри нокти бе скочила отгоре му. Може би за Камий? Или за Квебек?

Адамсберг поспря на тротоара и зарови в паметта си, опитвайки се да си спомни какво точно казваше на Данглар, когато потта бе избила по врата му за пръв път. Да, Рембранд. Говореше за Рембранд, за отсъствието на светлосенки в поведението на барона. Тогава се случи. Доста преди да се сдърпат за Камий и за Канада. Освен това би трябвало да обясни на Ферез, че никога досега на раменете му не е скачала бясна котка, каквито и неприятности да е имал. Че ставаше дума за нещо ново, невиждано, нечувано. Че обстоятелствата и местата на набезите бяха различни и липсваше всякакъв свързващ ги елемент. Какво общо можеше да има между симпатичната Енид и заместника му Данглар, между масите на „Черните води“ и дъската за обяви? Между тълпата в пивницата и самотата в кабинета? Нищо общо. Дори умник като Ферез не би открил някаква прилика. И не би повярвал, че на борда се е качил нередовен пътник. Комисарят приглади косите си, потърка ръцете и бедрата си, сглоби тялото си. После продължи пътя си, прибягвайки до средствата, които обикновено му даваха сила — спокойно крачене, далечно наблюдение на минувачите, свободно плаващи мисли.

Четвъртият пристъп го изненада час по-късно на няколко крачки от дома му, докато вървеше по булевард Сен Пол. Сгъна се на две, подпря се на уличния фенер и замръзна, шибан от вятъра на опасността. Затвори очи, зачака. Не мина и минута, и вече бавно повдигаше глава, разкършваше рамене, раздвижваше пръсти в джобовете си, за четвърти път обхванат от онзи смут, който торнадото оставяше след себе си. Смут, от който очите му се пълнеха със сълзи, покруса без име.

А името му трябваше. Името на това изпитание, на това безпокойство. Защото този ден, който бе започнал така обикновено с всекидневното му влизане в сградата на Криминалната бригада, завършваше по необичаен начин — комисарят се чувстваше променен, разтърсен, неспособен да посрещне рутината на утрешния ден. Нормален човек сутринта, изваден от равновесие вечерта, блокиран от изригнал в краката му вулкан — огнена паст, разтворила се над непонятна загадка.

Отдръпна се от фенера и огледа наоколо, както би направил на местопрестъпление, на което жертвата би бил той самият — търсеше знак, който да му разкрие името на изненадалия го в гръб убиец. Отдалечи се на около метър и застана точно там, където се намираше в момента на рейда. Погледът му обходи пустия тротоар, тъмната витрина на магазинчето вдясно, рекламното пано вляво. Нищо друго. Само един осветен зад стъклената си рамка афиш ясно се виждаше в нощта. Ето значи последното, което бе мярнал преди нападението. Разгледа го. Беше репродукция на класическа картина, пресечена с обява: Академичните художници на XIX век. Временна изложба. Гран Пале. 18 октомври — 17 декември.

На картината бе изобразен мускулест мъж със светла кожа и черна брада, удобно разположил се в широка мида насред океана и заобиколен от наяди. Адамсберг се съсредоточи за миг в този образ, без да разбира кое в него би могло да предизвика щурма, кое го свързваше с разговора му с Данглар, със стола му в кабинета или със запушеното помещение на Дъблинските води. Защото човек не преминава от нормалност към хаос само с едно щракване на пръстите. Необходим е преход. И тук като в случая Ернонкур му липсваха светлосенките, липсваше му мостът между бреговете на сянката и светлината. Въздъхна безпомощно и прехапа устни, взирайки се в нощта, в която бродеха празни таксита. Вдигна ръка, качи се в едно и даде на шофьора адреса на Адриен Данглар.