Ветровете на Нептун

XLV

На фалшивата полицейска карта, дадена му от Брезийон, бе изписано име, което Адамсберг никак не можеше да запомни. Преди да се обади на лекаря, комисарят тихичко си го повтори. Откакто неговата хакерка бе „подобрила“ телефона му, отвсякъде стърчаха червени и зелени жички, сякаш някакво насекомо бе разгънало крачката си, а двете малки зъбчета за смяна на честотата образуваха нещо като разположени странично очи. Адамсберг боравеше с телефона като с тайнствен скарабей. Откри доктор Куртен в дома му, в събота сутринта в десет часа.

— Комисар Дьони Лампроа на телефона — обяви Адамсберг. — От Криминалната бригада в Париж.

Обръгнали на аутопсии и погребения, лекарите реагираха спокойно, когато им се обаждаха полицаи от Криминалната.

— За какво става дума? — безразлично попита доктор Куртен.

— Преди две години, на 17 август, сте лекували пациент на двайсет километра от Шилтигем, в имение, наречено „Замъка“.

— Веднага ви спирам, господин комисар. Не помня болните, които посещавам. Случва ми се да имам по двайсет случая на лен и много рядко виждам пациентите си повторно.

— Този човек е бил ужилен от оси. Седем пъти. Имал е и алергична реакция, заради която сте му били две инжекции — едната в началото на следобеда, другата в осем вечерта.

— А, да, спомням си случая, защото осите твърде рядко нападат масово. Разтревожих се за стареца. Живееше сам, нали разбирате. Но не желаеше да го посещавам отново, заинатил се беше като магаре. Аз все пак минах в края на деня и той бе принуден да ми отвори, защото още дишаше трудно.

— Можете ли да ми го опишете, докторе?

— Едва ли. Виждам стотици лица. Стар човек, висок, белокос, високомерен, доколко си спомням. Не мога да ви кажа повече, лицето му беше деформирано от отоците.

— Нося няколко снимки.

— Само ще си загубите времето, господин капитан. Всичко ми се е изличило от паметта, освен историята с осите.

В ранния следобед Адамсберг потегли към Източната гара с портретите на състарения съдия в джоба. Отново Страсбург. За да скрие лицето и тонзурата си, бе нахлупил канадската ушанка, купена му от Базил, която бе прекалено топла за тукашния мек климат. Лекарят сигурно щеше да се учуди, че не желае да я свали. Куртен не оценяваше тази насилствена консултация и Адамсберг усещаше, че му проваля почивния ден.

Двамата мъже са настаниха до една отрупана с книжа маса. Куртен беше по-скоро млад, намусен и вече нашишкавял. Случаят със стареца и осите не го интересуваше, затова не попита за причините на разследването. Адамсберг му показа портретите на съдията.

— Състаряването и едемът са изкуствени — каза той, за да обясни особения вид на снимките. — Напомня ли ви нещо това лице?

— Господин комисар, не искате ли първо да си свалите шапката? — попита лекарят.

— Искам — отвърна Адамсберг, който започваше да се поти под арктическата си ушанка. — Истината е, че хванах въшки в една килия и половината ми череп е обръснат.

— Странен метод — забеляза докторът, когато Адамсберг откри главата си. — Защо не го обръснахте целия?

— Един приятел ме обръсна, бивш монах. Това обяснява нещата.

— А, добре — озадачено изрече лекарят и след кратко колебание се зае да разглежда снимките.

— Ето тази — каза той след малко и посочи снимката, на която се виждаше левият профил на съдията. — Това е старецът с осите.

— Казахте, че всичко се е изличило от паметта ви.

— Той се е изличил, но не и ухото му. Лекарите запомнят аномалиите по-добре от лицата. Прекрасно си спомням лявото му ухо.

— Какво му имаше? — попита Адамсберг, като се наведе над снимката.

— Тази извивка тук. Положително е бил опериран от клепнали уши в детството си. По онова време интервенцията невинаги е била успешна и често се е получавала деформация на външния ръб на ушната мида.

Снимките бяха от времето, когато съдията още е работел. Тогава е носел къса коса и ушите му са се виждали. Адамсберг се бе запознал със съдията след пенсионирането му, когато носеше по-дълга коса.

— Трябваше да повдигна косата, за да разгледам едема — уточни Куртен. — Така забелязах малформацията. Колкото до останалата част на лицето, мисля, че приличаше на лицето от снимката.

— Сигурен ли сте, докторе?

— Сигурен съм, че лявото ухо е било оперирано и зле зараснало. Сигурен съм, че при дясното ухо интервенцията е била успешна, тъй като го разгледах от любопитство. Но едва ли е единственият във Франция с криво-ляво ухо. Разбирате ли? И все пак обикновено двете уши реагират еднакво на операцията. Не се случва често само едното да се деформира. Да речем, че точно това се наблюдаваше във въпросния Максим Льоклер. Не мога да кажа нищо повече по въпроса.

— По онова време човекът трябва да е бил на деветдесет и седем години. На преклонна възраст. Това съответства ли?

Лекарят недоверчиво поклати глава.

— Невъзможно. Пациентът ми не беше на повече от осемдесет и пет години.

— Сигурен ли сте? — учуди се Адамсберг.

— По този въпрос — напълно. Ако старецът беше на деветдесет и седем години, нямаше да го оставя сам със седем ужилвания от оси по врата. Щях да го вкарам в болница незабавно.

— Максим Льоклер е роден през 1904 година — настоя Адамсберг. — Бил е пенсионер от повече от трийсет години.

— Не — повтори лекарят. — Категоричен съм. Извадете петнайсет години.

Адамсберг избегна катедралата от страх да не види как Неси задъхано излиза от вратата, където глупаво се бе натикала заедно с дракона, или как рибата от езерото Пинк се промъква през високия прозорец на кораба.

Спря и потърка очите си. Да повдига лист след лист в сенчестата зона — така му бе препоръчала Клемантин да търси гъбите на истината. За момента му се налагаше да следва стъпка по стъпка деформираното ухо. Чиято форма впрочем донякъде напомняше гъба. Трябваше да внимава, да не позволява на оловните облаци на мислите му да затъмнят трасето на тесния му път. Но категоричното твърдение на лекаря за годините на Максим Льоклер го объркваше. Същото ухо, но не същата възраст. А доктор Куртен преценяваше възрастта на хората, не на призраците.

Усърдие, усърдие и пак усърдие. При спомена за главния суперинтендант Адамсберг стисна юмруци и се качи във влака. На Източната гара знаеше точно на кого да се обади, за да извърви пътя към ухото.