Ветровете на Нептун

XLVII

С нахлупена върху главата арктическа ушанка и вдигната яка Адамсберг наблюдаваше отдалеч подготовката за светотатствената операция. Валеше студен дъжд, който почерняше стеблата на дърветата в гробището на Ришельо. Полицаите бяха оградили гроба на съдията с червено-бяла найлонова лента, все едно че ставаше дума за опасна зона.

Брезийон бе дошъл лично — крайно изненадваща постъпка от човек, който отдавна вече не работеше вън от кабинета си. Стоеше прав до гроба в сивото си палто с черна кадифена яка. Адамсберг подозираше, че освен ефекта на миногата, който може би го бе изстрелял в града на кардинала, имаше и още нещо — таен интерес към ужасяващия маршрут на Тризъбеца. Данглар, естествено, също бе там, но стоеше встрани от гроба, сякаш искаше да отклони от себе си всяка отговорност. Там беше и майор Мордан, който пристъпваше от крак на крак под разкривения си чадър. Именно той бе препоръчал да се раздразни призракът, за да приеме битката, и може би точно в този миг съжаляваше за дръзкия си съвет. Ретанкур чакаше без видимо вълнение и без чадър. Само тя забеляза Адамсберг в края на гробището и му отправи дискретен знак. Всички в групата бяха сериозни и съсредоточени. Четирима жандарми от града бяха преместили надгробната плоча. Която, отбеляза Адамсберг, не се бе покрила с патина и лъщеше на дъжда, сякаш и гробът като съдията хвърляше ръкавица на изминалите шестнайсет години.

Купчината пръст постепенно растеше, жандармите с мъка копаеха влажната земя. Полицаите духаха в ръцете си или потропваха с крака, за да се стоплят. Адамсберг усещаше как тялото му се напряга и не отместваше поглед от Ретанкур. Така имаше чувството, че е плътно притиснат до гърба й, че диша чрез нея и вижда чрез нея.

Лопатите застъргаха по дърво. Гласът на Клемантин проехтя над гробището. Повдигай листата едно по едно на сенчестите места. Повдигни капака на ковчега. Ако тялото на съдията се намираше вътре, Адамсберг знаеше, че ще потъне заедно с него в земята.

Жандармите подпъхнаха въжетата под дъбовия ковчег и започнаха да го издигат. Ковчегът са залюля във въздуха. Беше в доста добро състояние. Мъжете се заеха да вадят винтовете, но Брезийон с жест им нареди да отворят капака с лост. Премествайки се от дърво на дърво, Адамсберг се бе възползвал от това, че вниманието на всички е насочено към ковчега, и се бе приближил. Следеше движенията на клещите, които скърцаха по дървото. Капакът се разцепи и се плъзна встрани. Адамсберг гледаше немите лица. Брезийон клекна пръв и протегна облечената си в ръкавица ръка. С нож, подаден му от Ретанкур, той разряза покрова, после се изправи. От ръкавицата му потече струйка блестящ бял пясък — по-твърд от цимента, режещ като стъкло, течен и изплъзващ се, прекрасно подхождащ на Фюлжанс. Адамсберг безшумно се отдалечи.

Час по-късно Ретанкур почука на вратата на хотелската му стая. Адамсберг й отвори, засиял от щастие, и постави ръка на рамото й вместо поздрав. Лейтенантът седна на леглото, което се огъна под тежестта й също като в хотел „Бребьоф“ в Гатино. И също като в „Бребьоф“ Ретанкур отвори един термос с кафе и постави две пластмасови чаши на нощното шкафче.

— Пясък — усмихна се той.

— Дълъг чувал. Тежеше осемдесет и три кила.

— Погребан след установяването на смъртта от доктор Шоазел. Капакът е бил вече завинтен, когато са дошли от погребалната агенция. Какви са реакциите, лейтенант?

— Данглар беше истински изненадан, а Мордан изведнъж се отпусна. Знаете, че мрази тези представления. Брезийон изпитваше тайно облекчение. И може би бе доволен от себе си, но при него е трудно да се каже. А вие?

— Мъртвия вече го няма, живият ми е по петите.

Ретанкур разпусна косите си и отново ги върза на конска опашка.

— В опасност ли сте?

— Сега вече да.

— И аз така мисля.

— Преди шестнайсет години бях скъсил разстоянието помежду ни и съдията беше сериозно застрашен. Мисля, че това е причината, поради която е запланувал смъртта си.

— Можел е и да ви убие.

— Не. Твърде много полицаи бяха в течение, смъртта ми щеше да се обърне срещу него. Той искаше да си освободи пътя и го направи. След смъртта му аз изоставих разследването и Фюлжанс продължи да убива без проблеми. И пак би продължил, ако случайно не бях попаднал на убийството в Шилтигем. Сигурно щеше да е по-добре да не бях отварял вестника онзи понеделник. Той ме доведе тук и ме превърна в убиец, който бяга от скривалище на скривалище.

— Добра работа свърши този вестник — открихте Рафаел.

— Но не го спасих от миналото му. Не спасих и себе си. Всичко, което направих, бе да разтревожа съдията. Той знае, че след бягството му от „Замъка“ отново съм по следите му. Научих това от Вивалди.

Адамсберг отпи от кафето и Ретанкур кимна, без да се усмихва.

— Бива си го — рече комисарят.

— Вивалди ли?

— Кафето. И Вивалди също, много добър френд се оказа. Сега, когато разговаряме, Тризъбеца може би знае, че сме отменили смъртта му. Или ще го узнае утре. Отново съм му преградил пътя, но не мога да го хвана. Нито да изведа Рафаел от онази звездна нива, където се върти по орбитата си. Нито да измъкна себе си. Фюлжанс продължава да правораздава.

— Да приемем, че ви е проследил в Квебек.

— Този столетник?

— Казах „да приемем“. Предпочитам столетника пред мъртвеца. В този случай не е успял да се разправи с вас.

— Не е успял ли? Три четвърти от тялото ми е приклещено в челюстите на капана му и разполагам с пет седмици свобода.

— Което никак не е малко. Още не сте зад решетките и още мърдате. Той правораздава, ясно, но не в съда.

— Ако бях на негово място, Ретанкур, щях да се отърва от проклетото ченге възможно най-бързо.

— Аз също. Ще ми се да носехте бронирана жилетка.

— Той убива с тризъбец.

— Не непременно вас.

Адамсберг се замисли.

— Искате да кажете, че може просто да ме гръмне, ей така, един вид извън серията?

— Да, като нещо странично. Смятате, че става дума за определена серия ли? А не за спонтанни убийства?

— Често съм мислил по въпроса и много се колебая. Спонтанните убийства се следват на по-кратки интервали от тези, които извършва съдията. Между две негови престъпления има по няколко години затишие. Освен това при спонтанните убийства интервалите непрекъснато намаляват. А случаят с Тризъбеца не е такъв. Неговите убийства са редовни, програмирани и не зачестяват. Сякаш заникъде не бърза. Търпеливото дело на един живот.

— Или умишлено проточвано дело, ако наистина е посветил на това живота си. Шилтигем е може би последната му проява. Или пътеката в Хъл.

Адамсберг помръкна. Усети как го пронизва отчаяние, като всеки път, когато се сетеше за престъплението до река Утауе. За ръцете си, изцапани с кръв до под ноктите. Остави чашата, седна на ръба на леглото и кръстоса крака.

— Това, което не работи в моя полза — подзе той, като разглеждаше ръцете си, — е евентуалното пътуване на столетника до Квебек. След Шилтигем е имал достатъчно време да ми заложи капан. Не е било необходимо да бърза, нали? Защо тогава спешно ще прелита океана?

— Напротив, Квебек е бил идеален за целите му — възрази Ретанкур. — Техниката на съдията не е подходяща за град. Да убие някого, да го скрие, да отведе замаяната си изкупителна жертва на местопрестъплението — всичко това не може да се направи в Париж. Той винаги е вършил убийствата „сред природата“. В това отношение Канада му е предлагала рядка възможност.

— Не е изключено — съгласи се Адамсберг, все така втренчен в ръцете си.

— Има още нещо. Чуждата територия.

Адамсберг погледна лейтенанта.

— Да кажем, напускането на родната територия. Изчезват ориентирите, рутината, рефлексите. В Париж би било почти невъзможно да се допусне, че на излизане от службата си един комисар внезапно ще бъде обзет от желание да убива насред улицата.

— Така е — тъжно кимна Адамсберг.

— В Париж не биха ви сметнали за убиец. Но там — да. Съдията се е възползвал от случая доста успешно. Планът му е бил отличен. Трябвало е само да ви изненада в гората.

— Той ме знае от дете, познава навиците ми. Не е било трудно да се досети, че ще се разхождам през нощта. Така че е възможно, но не е доказано. Би трябвало да е бил информиран за командировката. Само че, лейтенант, вече не вярвам в къртицата.

Ретанкур сви пръсти и заразглежда късите си нокти, сякаш правеше справка в таен бележник.

— Признавам, че не разбирам как е станало — каза тя с раздразнение. — Говорих с всички, правих се на невидима във всяка стая. Но никой като че ли не приема идеята, че сте могъл да убиете онова момиче. В Бригадата са обезпокоени, говорят тихо, екипът сякаш е спрял да работи и е заел изчаквателна позиция. Хубавото е, че Данглар добре се справя със заместването и поддържа спокойствието. Още ли се съмнявате в него?

— Да.

— Оставям ви, господин комисар — каза Ретанкур, прибирайки термоса. — Колата тръгва в осемнайсет часа. Ще ви изпратя жилетката.

— Нямам нужда от жилетка.

— Ще ви я изпратя.