Зона 51: Началото

14.

Лас Вегас, Невада

Време до излитането — 109 часа и 20 мин.

— На кого се обаждахте? — попита Търкот, докато си сушеше косата с кърпа.

Беше се изкъпал, а междувременно Кели изтича до магазинчето на ъгъла и му купи панталони и риза, с които да смени скъсания комбинезон и окървавеното яке. Едва сега се почувства малко по-добре. Конците, с които Круз бе зашил раната, все още държаха.

— Оставих съобщение на професор Нейбингър — обясни фон Сеект и вдигна смачканата хартийка в ръката си. — Струва ми се, че у него е ключът към разгадаване на тайната на кораба-майка.

— Кой е Нейбингър? — попита Кели.

— Археолог от Бруклинския музей.

— Още една неизвестна величина — въздъхна Търкот.

— Когато откриха кораба-майка — зае се да обяснява фон Сеект, — намериха на същото място и плочици със знаци, които наричаме стари руни. Така и не успяхме да разчетем надписите, но изглежда този Нейбингър накрая се е справил. Единственият проблем е, че трябва да се доберем до плочиците и да ги покажем на професора.

— Не желая да се връщам в Зона 51 — заяви Търкот. — Гулик няма да ни прости, паднем ли му веднъж в ръчичките. Едва ли още дълго ще им се изплъзваме.

— Плочиците не са там — обясни фон Сеект. — Държат ги в Дълси, Ню Мексико. Затова настоявах да тръгнем за Дълси.

Търкот се отпусна във фотьойла и притисна с пръсти слепоочията си.

— Значи и вие като Кели сте на мнение, че трябва да тръгнем за Дълси. Предполагам, че базата, или каквото е там, също е дълбоко законспирирана. И какво предлагате — влизаме просто ей така, спасяваме репортера Джони Симънс, отмъкваме плочките и дим да ни няма?

— Ще използваме силата на вестниците — произнесе фон Сеект. — Това е ваша работа — добави той към Кели.

— О, значи вече съм наета?

— По-скоро сте доброволка като мен — засмя се Търкот. — Майка ви никога ли не ви е предупреждавала да не качвате непознати на стоп?

— Никой от нас тримата няма избор — заяви мрачно фон Сеект. — Или ще разкажем на обществото какво смятат да извършат след четири дни в Зоната, или всички ще умрем.

— Не съм сигурен, че вярвам в опасността от този кораб-майка — подхвърли Търкот.

Фон Сеект размаха под носа му смачканата бележка.

— Това потвърждава моите подозрения!

Търкот погледна Кели и в отговор тя ококори очи. Дали старецът не беше изкуфял? Единственото, което противоречеше на това, бе опитът на Круз да го премахне. Последното означаваше, че някой сериозно се бои от знанията му. Разбира се, може би смятаха да го убият, тъкмо защото е изкуфял, но Търкот реши да запази това предположение за себе си. Не се чувстваше на твърда земя, номерът, който му бяха дали, не отговаряше и изглежда бе изоставен на произвола на съдбата също както и другите двама в стаята.

Фон Сеект му бе разказал за посещението на Дънкан в Куба. Не знаеше как да го оценява. Опитът му подсказваше, че не бива да взема прибързани решения, щом не разполага с достатъчно информация — нещо, с което можеше да се сдобие в Дълси.

— Е, добре — склони той. — Събирайте багажа и да потегляме.

Бимини, Бахамските острови

Време до излитането — 108 часа и 50 мин.

На по-малко от двеста километра от източния бряг на Маями островите, които образуват архипелага Бимини, са разпръснати из океана като малки зелени точки. Именно сред разпенените вълни край тези острови бяха открити масивни каменни блокове, подхранващи предположенията, че някога тук се е намирал изчезналият континент Атлантида.

Питър Нейбингър не разполагаше с време, за да се гмурка и да разглежда споменатите блокове. Освен това вече ги бе виждал на снимки. Идваше, за да се срещне с жената, направила тези снимки и останала тук, за да посвети живота си на изследването на каменните блокове.

Докато вървеше по прашното шосе от летището към къщата, където живееше Слейтър, Нейбингър си припомни предишния и единствен път когато се бе срещал с нея. Беше на археологическата конференция в Чарлстън, Южна Каролина. Слейтър бе излязла с доклад за скритите в плитките води на залива край нейния остров каменни грамади. Докладът не беше посрещнат добре. Не заради някакви сериозни научни пропуски, а заради заключенията, които си бе позволила да направи, в разрез с модерните тенденции и с общоприетите схващания в археологията.

Това, което тогава прикова вниманието на Нейбингър, бяха диапозитивите със старорунически надписи, открити върху някои от блоковете. Веднага поиска копия от диапозитивите и впоследствие надписите наистина му помогнаха в разшифроването на този забравен език. Ала именно хладният прием на нейния доклад го бе убедил да не излага откритията си пред научната общественост.

Нейбингър отри потта от челото си и нагласи изместената раница. На конференцията Слейтър не изглеждаше особено обезпокоена от атаките на колегите си. Посрещна ги с усмивка, събра си багажа и се върна на своя остров, за да продължи изследванията. Беше им казала, каквото искаше да каже, а останалото си беше тяхна работа. Щеше ди се придържа към теорията си, докато някой не създаде по-добра. Нейбингър остана впечатлен от самоувереното й поведение. Но, разбира се, тя нямаше борд на директорите или цял куп началници, които да й надничат през рамото и да я държат отговорна, ако надхвърли бюджета. Затова можеше да си позволи да бъде свободна.

Той погледна визитката, която тя му бе дала на конференцията — имаше фотокопие на миниатюрна карта и стрелка, сочеща месторазположението на къщата й. Остави му картичката заедно с копията от диапозитивите. „Улиците на острова нямат имена — обясни му тогава. — Ако не знаете къде отивате, никога няма да стигнете целта. Но не се безпокойте, разстоянието от летището или от пристанището до нас е кратко.“

Нейбингър забеляза кичур бели коси над зелената ограда, заобикаляща невисока дървена къща. Жената зад оградата се извърна и той разпозна в нея Слейтър. Тя засенчи очите си с ръка и го проследи с поглед, докато я приближаваше. Слейтър беше към шестдесетгодишна, изглежда археологията бе късната любов на живота й. Беше се пенсионирала след сравнително успешна кариера на юрисконсулт към компания за минерални проучвания — очевидно това й даваше възможност да се отдаде на научни изследвания.

— Добър ден, млади човече — посрещна го тя, когато пое по алеята към нейната къща.

— Госпожо Слейтър, аз съм…

— Питър Нейбингър от Бруклинския музей — довърши тя. — Може да остарявам и някои от зъбите ми вече да се клатят, но все още не съм почнала да забравям. Да не сте сбъркали пътя за Нил? Доколкото си спомням, това беше районът на вашите научни изследвания.

— Пристигам направо от Кайро, със самолета през Маями — обясни Нейбингър.

— Чай с лед? — предложи Слейтър и го покани с ръка да влязат в къщата.

— Благодаря.

Вътре беше прохладно, макар и оскъдна, мебелировката беше елегантна и навсякъде бяха разхвърляни книги и списания. Слейтър вдигна куп пресни издания от фотьойла.

— Заповядайте.

Нейбингър се настани и прие с благодарност чашата, която му поднесе. Слейтър седна на пода и се облегна на облепената с най-различни снимки дървена стена.

— Е, какво ви води насам, господин Египет? Да не ви трябват още снимки на нашите забележителности?

— Мислех си за доклада, който представихте миналата година в Чарлстън — поде Нейбингър, без да знае откъде да започне.

— По-точно — преди единадесет месеца и шест дни — поправи го тя. — Надявам се умът ви да действа по-чевръсто, инак ще прекараме целия ден в приказки. Господин Нейбингър, зная, че не сте пристигнали тук, за да ми изразите възхищението си. А и аз не съм вашият професор от университета. Можете да задавате всякакви въпроси, дори такива, които ви се струват глупави. Самата аз неведнъж през дългия си живот съм задавала тъпи въпроси и ще ви призная, че не съжалявам за нито един от тях. Затова пък ме е яд за всеки път, когато съм си държала устата затворена.

Нейбингър кимна.

— Познат ли ви е нацисткият култ към Туле?

Слейтър си сложи бавно очилата.

— Да. — Тя се замисли. — Знаете ли, че преди около десетина години сред медицинската общност избухна страхотен спор дали да се използва определена историческа информация за изследването на хипотермията? — Тя не изчака отговора. — Информация, прилежно събрана и документирана от нацистките лекари, които потапяли затворници във вани и после ги замразявали бавно, като следели стриктно за промените в телесните функции до момента на смъртта. Освен това изваждали някои от „опитните зайчета“ малко преди да издъхнат и пробвали различни средства за съживяване — повечето от които безуспешни. Ценна информация, ще се съгласите с мен, ако пренебрегнем начина, по който е била събирана. Но решението на Американската медицинска общност беше, че информация, придобита по такъв брутален, нечовешки начин, не може да бъде използвана, дори и да повлияе в положителна насока на съвременните разработки, и в края на краищата да помогне за спасяването на човешки живот. Не зная какво мислите по този въпрос, но аз самата съм доста объркана. — Тя млъкна, пое си дъх и се усмихна. — Ето, че и аз подкарах отдалече. Но сигурно ще ме разберете. Та на въпроса ви — чела съм повечето публикации и материали, посветени на култа към Туле и нацистките възгледи за ролята на Атлантида. Но има и такива учени, които се съпротивляват яростно на употребата на информация от подобен характер, така че колкото и интересни да ми се струваха тези теории, бях принудена да ги заобикалям отдалеч в собствените си изказвания и публикации.

Нейбингър се изправи развълнуван.

— Но какво всъщност открихте?

— А вие защо искате да знаете?

Нейбингър отвори раницата и извади отвътре бележника си. Отвори го на страницата с прерисуваните надписи и й го подаде, като посочи с пръст приблизителния превод.

— Това е от една стена в долната галерия на Голямата пирамида. — Той погледна часовника си. След час и половина излиташе самолетът за Маями. Въздъхна и се зае да преразказва историята на Каджи за проникването на германците в още неоткритата галерия през 1942 г. и накрая дори й показа камата на фон Сеект. След това описа затрудненията около разшифроването на старите руни и посланието, което бе прочел от стената на галерията.

Слейтър го изслуша, без да го прекъсва.

— Как мислите, това „родно място“ дали не е самата Атлантида?

— Да. Затова дойдох тук. Ако през 1942 г. в пирамидата наистина са проникнали германци, те трябва да са почерпили отнякъде информацията за скритата галерия. Най-вероятно те също са успели да разчетат старите руни, ако следвате хода на разсъжденията ми.

— Следвам го — кимна Слейтър и му върна бележника. — В самото начало на Втората световна война немски подводници нерядко са се навъртали край източното крайбрежие на Съединените щати и тези острови. Преследвали са конвоите, но са имали и други, по-малко известни задачи. Разговаряла съм с някои местни рибари, които познават добре историята на този район. Та те твърдят, че през 1941 г. край островите често се мяркали подводници. Изглежда обаче търсели нещо друго, защото маршрутите на конвоите минавали доста по̀ на север.

Слейтър се обърна и се разрови из купищата фотографии.

— Мисля, че са открили това.

Тя извади няколко снимки и му ги подаде. Приличаха на онези, които бе показала на конференцията. Грамадни каменни блокове, наредени един върху друг, на около петнадесет метра под водата.

— Според мен са части от външна градска стена или кей — обясняваше тя. — Трудно е да се определи точно, тъй като по-голямата част е скрита под дебел слой корали, а дъното се спуска стръмно надолу и слиза на голяма дълбочина. Този каменен строеж вероятно е част от по-голям комплекс, построен преди няколко хиляди години, когато земната повърхност се е намирала над океана. Можем само да гадаем кой го е построил и с каква цел. Блоковете са издялани под формата на издължени подкови, някои от тях тежат приблизително петнадесет тона и по никакъв начин не са могли да попаднат тук или да се подредят случайно. За целта несъмнено е била необходима доста напреднала в инженерно отношение строителна техника. Нагласени са един в друг с такава точност, че е почти невъзможно да пъхнеш дори острие на нож в цепнатините.

Тя се изправи и се надвеси над рамото на Нейбингър.

— Ето тук. И тук също.

Нейбингър присви очи. Виждаха се драскотини по края на масивна, напукана вдлъбнатина — следи от някогашни надписи. Много приличаха на тези в бележника му, но бяха твърде разрушени от продължителния престой под водата. Или от нещо друго?

— Какво е станало с този камък? — попита Нейбингър.

— Доколкото можах да определя — пряко попадение от торпедо. — Тя докосна снимката и прокара пръст по руническите знаци. — Виждала съм и други като тези. Древни писмени послания, разрушени от напълно съвременни оръжия.

Нейбингър кимна.

— Приличат на руните, които открих в долната галерия на пирамидата. Това не са египетски йероглифи, а друга, по-стара руническа писменост.

Слейтър стана и отиде при бюрото, затрупано с купища папки и книги. Разбута ги настрани, докато намери това, което търсеше.

— Ето — тя му подаде една прашна папка. — Май вие сте единственият, който се интересува сериозно от старите руни.

Папката беше пълна със снимки на уголемени писмени знаци. Надписи на стени, върху глинени плочици, издълбани в скалите — почти всички възможни начини, които са използвали древните култури, за да описват делата си.

— Откъде имате тези снимки? — попита Нейбингър с разтуптяно сърце. Само някои от надписите му бяха познати — тези от Централна Америка, с чиято помощ бе разшифровал руническия език.

— На края на папката има индекс, посочващ къде е правена всяка снимка. Повечето са от няколко различни места. Ето тази, под вълните — Мексико, близо до Веракрус. Перу, Тукуме. Великденските острови. На някои от Полинезийските острови. Има и от гористите райони на Близкия изток — Египет и Месопотамия.

— Едни и същи знаци? — попита Нейбингър, докато прелистваше страниците. Мярнаха му се и други познати надписи.

— С някои дребни различия. Всъщност, с доста дребни различия. Но да, мисля, че коренът им е общ и че са свързани. Тази писменост несъмнено е далеч по-древна от всички останали, познати на съвременната история.

Нейбингър затвори папката.

— Изучавам руническата писменост от много години. Виждал съм част от надписите, които имате тук, ще ви разкрия дори, че успях да разчета отделни фрази от една стена в долната галерия на Голямата пирамида с помощта на символи от южноамерикански източник. Но въпросът, който не ми дава покой — и поради който досега не съм правил изследванията си публично достояние — е как надписи на един и същ древен език са достигнали до толкова отдалечени места?

Слейтър се настани обратно на пода.

— Сигурно сте чували за така наречената теория за първоначалното преселение?

— Да, естествено — кимна Нейбингър.

Знаеше добре за какво говори Слейтър, макар модерните ветрове в археологията да духаха в посока към изолационистичната теория. Изолационистите вярваха, че всички древни цивилизации са се развивали независимо една от друга. Месопотамия, долината на Инд, Китай, Египет — всички те са прекрачили прага на цивилизацията почти по едно и също време — около четвъртото или третото хилядолетие преди Христа. В подкрепа на твърденията си и за да обяснят това доста любопитно съвпадение, изолационистите използваха общоприетата теория за естествената еволюция. Също с приликите в човешкия генотип обясняваха и различни странни археологични находки. Излизаше, че построяването на пирамиди в Перу, Египет, Индокитай и Северна Америка — едни от камък, други от пръст и глина, но забележително сходни, независимо от отдалечеността на тези места — се дължеше единствено на стремежа на човешкото общество да следва общи пътища на развитие.

За Нейбингър това обяснение винаги бе изглеждало малко наивно. Нима по същата логика племена от различни краища на света трябваше да създадат почти идентична писменост, а после да я забравят — доста преди да се появят йероглифите?

Защитниците на теорията за преселението се придържаха към обратния възглед и Нейбингър бе по-склонен да се присъедини към тях. Те смятаха, че приликите в развитието на изброените древни цивилизации — включително обичаи, писменост, строителство, се дължат на един-единствен простичък факт — всички те са били заченати от една и съща по-ранна цивилизация.

Ала теорията за преселението имаше сериозни проблеми и това бе една от причините Нейбингър да пази симпатиите си в тайна. Най-силният аргумент срещу нея бе, че не е имало начин народностите от различните континенти да общуват помежду си или да поддържат каквито и да било социални, или културни взаимоотношения. Освен това някои от тях е трябвало да пресекат Атлантическия и Тихия океан, за да се заселят на новите места, а при равнището на техните познания за мореплаването дори Средиземно море е било почти непреодолима преграда.

Слейтър отново се засмя и лицето й се покри с бръчки.

— Сигурно знаете кой е сред най-активните защитници на теорията за преселението? Лейф Йоргенсон, човекът, който пресече Атлантика на викингски дракар, за да докаже, че европейците са достигнали Северна Америка далеч преди Христофор Колумб. Същият, който тръгна от Индонезия и достигна Хавайските острови с дървен сал в подкрепа на твърденията си, че островите са били колонизирани от запад. Ала Лейф не спря дотук. През последните години се зарови сред наскоро открити руини в Централна Америка, обикаля из пирамидите и изучава задълбочено календара на маите. И знаете ли какво? Там се натъкна на неоткрити досега старорунически надписи. В Мексико, близо до Джамилтепек, където на площ от седемстотин акра и на не повече от четири километра от тихоокеанското крайбрежие, се издигат над двадесет пирамиди от камък и пръст. Скрити в джунглата и недостъпни откъм сушата. Именно там Йоргенсон открил нови доказателства за връзки и културен обмен между различни цивилизации в епохи толкова отдалечени във времето, че сегашните историци не допускат, че това е било възможно. Огърлица от скъпоценни камъни, добивани най-малко на четири хиляди километра от Мексико — в мините на Южна Америка. Стенописи и каменни скулптури, поразително наподобяващи подобни находки от другата страна на Тихия океан. През целия си живот Лейф Йоргенсон е събирал доказателства в подкрепа на теорията за връзките и взаимоотношенията между отдалечени групи народности в продължение на много векове, но въпреки това научната общественост отказва да признае изследванията му за достоверни.

Нейбингър познаваше работата на Йоргенсон, но тактично премълча. В края на краищата, той бе гостът тук.

— И къде, според него, е зародишът на цивилизацията?

— Той смята, че всичко е започнало с един-единствен белокож, дългоух, строящ пирамиди, използващ руническа писменост и културно процъфтяващ народ, населявал място, което нарича „начална точка“. И че тази цивилизация се е разселила по света в период, определен от него като „начален период“ — сиреч точно преди възникването на множество подобни цивилизации на различни места, които сега изучаваме. Цивилизации, наследници на този народ.

— И къде се намира тази „начална точка“? — попита Нейбингър, макар да знаеше добре отговора.

— В едно място, наричано Атлантида.

— Ето защо сте следили отблизо работата на Йоргенсон — поклати глава Нейбингър.

— Точно така. Защото съществуват прилики, които никой не си е направил труда да обясни. — Тя си пое дъх. — Нека го кажа по друг начин. Повечето учени отхвърлят теорията на Йоргенсон за „началната точка“ по чисто технически причини. Те смятат, че няма никакъв начин големи групи от хора в периода приблизително четири хиляди години преди новата ера да поемат от „началната точка“ и да се разпръснат навсякъде по земната повърхност. Включително и пресичайки океани. Йоргенсон възразява, че макар да не съществуват научни доказателства в подкрепа на неговата теория, липсват и такива, които да я отричат. Но ако приемем, че е имало някакъв способ за пресичане на океанската шир, тогава останалите части от мозайката се нареждат. Затова са били нужни всички тези рисковани морски пътешествия, предприети от Йоргенсон. — Тя посочи с пръст бележника на Нейбингър. — Трябва да призная, млади човече, че работата ви по превеждането на надписите е забележителна и несъмнено ще нанесе сериозен удар на изолационистите и тяхната теория. Няма съмнение, успехът ви се дължи на факта, че от самото начало сте подлагали на съмнение общоприетите теории и това ви е помогнало да видите проблема в друга светлина. Самата аз неведнъж съм опитвала да разчета надписи на стари руни, но не ми е било по силите.

— Нека се върнем на мита за Атлантида — помоли Нейбингър и отново си погледна часовника.

— Йоргенсон вярва — и, както знаете, вече разполага с научни доказателства за възгледите си — че някъде около 3400 г. преди Христа Атлантическият океан е бил епицентър на гигантски геологичен катаклизъм. Почти всички народи от това време говорят в един глас за потоп. Дори в „Тибетската книга на мъртвите“ се разказва за голям къс земна маса, който потънал в океана, а Тибет както знаем е на другия край на света. От този период датират и цял куп сходни легенди: голяма цивилизация, унищожена от огъня и водната стихия насред океана. Маите са наричали Атлантида Му. Северноевропейците — Туле. Среща се и названието Лемурия — което използва и мадам Блаватска в своята теория за Туле — и по такъв начин се връщаме на въпроса, с който вие започнахте нашия разговор. Според учените от деветнадесети век, доказателство за съществуването на страната Лемурия е един определен вид маймуна, лемур, който освен в Мадагаскар се среща и в Индия. Това ги карало да мислят, че Лемурия се е намирала в Индийския океан. Последователите на Блаватска пък преместили Лемурия с едно драсване на писалката в Тихия океан, свързвайки легендата със статуите на Великденските острови, което ни връща обратно при теорията на Йоргенсон за онази „начална раса“ с големи уши. Както сигурно знаете, човешките глави на Великденските острови също имат доста големи уши. — Тя се засмя. — Нямате представа още колко митове и легенди мога да ви разкажа, от хубави по-хубави. През 1922 г. в Германия била публикувана книга за Атлантида, в която се говорело, че митичната страна е била заселена от генетично чисти хора. Чистотата на расата им обаче била сериозно застрашена, когато отнякъде пристигнала чужденка и ги научила как да получават алкохол. Толкова по въпроса за идеалното общество. Като възмездие задето изгубили генетичната си непорочност, жителите на тази страна били покосени с огън от опашката на комета. Континентът изгорял и потънал, и само шепа нещастници се спасили с бягство.

— И откъде черпят идеите си всички тези хора? — попита Нейбингър.

— Ах, вечно съмняващият се учен. Искате да ви издам източниците? — Тя отскочи до бюрото и не след дълго се върна с книга с проядени от молците корици. — Това е първоизточникът на мита за Атлантида — „Тимей“, съчинение на Платон върху питагорейската философия. Имам го в оригинал на старогръцки. Ще ме извините за не съвсем точния превод, но не съм кой знае какъв специалист по този език.

Тя прелисти няколко страници и плъзна пръст надолу.

— Съвсем типично за гърците, ръкописът представлява диалог между няколко различни участници, един от които е Сократ. В този абзац Солон разказва историята на някои от древногръцките легенди — например за спасяването на Девкалион и Пира14. Прекъсва го един възрастен жрец:

Тя прелисти страницата.

Слейтър вдигна очи от книгата.

— Мнозина вярват, че в случая Платон говори за Северна и Южна Америка, но тези хора се изправят пред същия проблем, който в началото е възпирал и Йоргенсон. Равнището на мореплавателната техника в онези времена изключва възможността за прекосяване на Атлантика, тъй че островът, за който споменава Платон, трябва да е някъде по-близо до Европа. Разбира се, Платон твърди още нещо, което е в разрез с нашите представи за древните времена — че океанът отвъд Херкулесовите стълбове, както гърците са наричали Гибралтарския проток — е бил достъпен за хората от тази тайнствена страна.

Тя продължи да чете:

— И сега един особено интересен момент — допълни Слейтър.

Слейтър се усмихна загадъчно.

— Знаете, разбира се, че на изток оттук се простира Саргасово19 море. На много места около островите дъното е съвсем плитко. Ако беше още малко по-плитко, океанът щеше да е непроходим за големите кораби.

— Значи смятате, че Атлантида се е намирала тук?

— Не зная — сви рамене Слейтър. Тя му подаде една книга от лавицата. — Вземете това с вас. Вътре има още много легенди за Атлантида. Надявам се, че съм ви дала информацията, която търсехте.

— Дори повече — увери я Нейбингър, макар малко от онова, което му каза, да не му беше известно. Имаше достатъчно време да хване самолета за Маями и да продължи пътуването си. Надяваше се фон Сеект да знае повече.

— Още едно нещо — спря го Слейтър, докато крачеха към вратата. — Какво според вас е имало в черното сандъче, което са изнесли от пирамидата?

— Нямам представа.

Слейтър кимна.

— Точно затова одеве ви разказах за информацията от концентрационните лагери. Не беше случайно. Човекът, когото търсите, фон Сеект, е немец. Ако той е свързан с нещо, с което подозирам, че е свързан, тогава може да се забъркате в история с доста неприятни последици.

— Като например?

— Попитайте него, когато се срещнете. Ако вземе много да увърта, накарайте го да ви разкаже за операция „Кламер“.

— Това пък какво е?

— Нещо, за което чух да се шепне на ухо, докато работех във Вашингтон. — Слейтър го потупа по рамото и тръгна назад към къщата.

— Има ли още нещо, което трябва да зная?

— Ама че ме разсмивате — спря се Слейтър. — Известно ви беше всичко, което ви разказах, и въпреки това бихте път чак дотук. Защо?

— Ами… беше ми на път — отвърна искрено Нейбингър. — Освен това се надявах, че може би разполагате с прясна информация, след като работите по същата тема. Например това, което ми казахте за фон Сеект, може да ми бъде от полза.

Слейтър стоеше под сянката на надвисналата дървена стряха.

— Натъкнали са се на нещо доста странно преди осем месеца в Джамилтепек — произнесе тя.

Ето ти новина!

— Какво е открил Йоргенсон? — подскочи Нейбингър.

— Йоргенсон няма нищо общо с това. Става въпрос за слухове. Бил е другаде, да чете лекции. Хората му са разкопавали една от най-ниско разположените галерии в главната пирамида, когато открили проход надолу. Готвели се да го отворят, но им наредили да преустановят работа. Пристигнали мексикански войници и заявили, че нямат право да разкопават исторически паметници, но според мен всеки с малко по-тлъст портфейл може да ги е изпратил.

— Но откъде са разбрали?

— Ако може да се вярва на слуховете, в групата на Йоргенсон е имало шпионин. Някои смятат, че е човек на мексиканското правителство, но според други е от ЦРУ. Говори се, че сега там работели американци. Йоргенсон се върнал и вдигнал голям шум, но веднъж отнемат ли ти разрешителното за археологически разкопки, нищо не можеш да направиш.

— И все пак кой може да работи сега в пирамидата?

— И представа си нямам, синко. Нищо чудно този ваш фон Сеект да знае отговора.