Зона 51: Началото

30.

Авиобаза Нелис

Променено време до излитането — 26 часа и 2 мин.

— Мислиш ли, че номерът ще мине? — попита Кели.

Търкот притискаше обгорената коркова тапа към лицето си, оставяйки черни следи по и без това тъмната кожа.

— Планът е добър. Най-добрият, който можахме да измислим.

— Като се има предвид, че доскоро нямахме никакъв — усмихна се Кели.

— Затова не бива да се безпокоиш. Имаме малък шанс, а това е всичко, което можем да искаме в този момент. Всъщност, имаме дори два шанса. Все единият ще проработи. Не мисля, че ни очакват там, което е предимство — той погледна към смрачаващото се небе. — Странно… генерал Гулик трябваше да се досети, че ще се върнем, а изглежда е пропуснал.

— Защо е трябвало да се досеща и защо е пропуснал? — попита Кели объркано.

— Трябваше, защото той би постъпил точно така — отвърна Търкот, докато проверяваше пълнителя на пистолета. — А не го е направил, тъй като прекалено дълго си седи на задника в този негов бункер. Забравил е какво е да си навън и да душиш противника. — Той напъха обратно пълнителя и прибра пистолета в кобура под мишницата си.

— Готови? — попита Кели и огледа останалите. Фон Сеект седеше на мястото до шофьора. Нейбингър беше отзад. Бяха спрели с пикапа на едно отклонение на черния път, водещ към базата. Големи табели от двете страни на пътя предупреждаваха, че преминаването отвъд е забранено. На няколко километра по-нататък билото на планината скриваше залязващото слънце.

— Е, грижете се един за друг — рече Търкот.

— Не трябва ли да си сверим часовниците, или нещо такова? — подметна Кели. — Нали така правят във филмите?

— Чудесна идея — кимна Търкот и дръпна ръкава от фосфоресциращия циферблат на часовника си. — Моят е осем и две минути.

Кели погледна своя.

— Засякох или каквото се казва в подобна ситуация. — Тя се пресегна и положи ръка на рамото на Търкот. — Мисля, че можеш да разчиташ на нас. Ще бъдем там.

Търкот се засмя.

— Зная. Успех! — Той се обърна, направи няколко крачки и потъна в тъмнината.

— Да тръгваме — нареди Кели.

Нейбингър запали двигателя и пикапът потегли на север.

Зона 51

За половин час бяг мускулите на Търкот постепенно навлязоха в равномерния ритъм. Наложи се на няколко пъти да спира, за да нагласява различните оръжия и снаряжението, което бе взел от пикапа, но в резултат от това сега се движеше съвършено безшумно — точно както го бяха учили в рейнджърското училище преди много години. Чуваше се само свистенето на въздух от устата му.

Засега коляното се държеше добре, а и той внимаваше да не го натоварва излишно. Движеше се покрай полите на планината, като оглеждаше околността с периферното си зрение. Най-сетне забеляза онова, което търсеше — тясна пътека, водеща нагоре по склона. Пое по нея и след десетина минути тя изви обратно. Тук Търкот спря и се огледа. Чакаше го още доста път. Изчака една-две минути да събере сили и отново се затича.

Темпют, Невада

Намериха телефон пред „Ейлин“, местния бар в градчето Темпют. Същото градче, където предната седмица се бяха срещнали Джони Симънс и Франклин.

Кели паркира пикапа непосредствено до телефонната будка, двамата с фон Сеект излязоха и застанаха до телефона. Фон Сеект се подпираше уморено на бастуна.

— Нямам дребни — оплака се той, след като прерови джобовете си.

— Използвай моята фонокарта — тя му подаде картата и листчето с телефонния номер, което й бе оставил Търкот.

Лас Вегас, Невада

Беше малко преди десет вечерта местно време и Лиза Дънкан седеше пред телевизора в хотелската стая, загледана в новините по CNN, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката при третия сигнал, очаквайки да чуе гласа на сина си, но вместо това отсреща заговори мъж с доловим немски акцент, когото тя почти веднага разпозна.

— Доктор Дънкан, обажда се Вернер фон Сеект. Генерал Гулик ви лъже за това, което става в Зона 51 и в изследователската лаборатория в Дълси, Ню Мексико.

— Професор фон Сеект, аз…

— Тихо. Нямаме много време! Някога чували ли сте името „Найтскейп“ във връзка със Зона 51?

— Да, те се занимават с психологическата подготов…

— Правят много повече от това — прекъсна я фон Сеект. — Те отвличат хора и им промиват мозъците, а може би вършат с тях и далеч по-страшни неща. Те са извършителите на обезобразяването на животните в района. И не само на това…

— На какво още?

Фон Сеект прескочи въпроса й.

— А какво знаете за операция „Кламер“?

Дънкан взе химикалка и придърпа към себе си малкия хотелски бележник.

— Какво за операция „Кламер“?

— Имате ли представа какво става в лабораторията в Дълси? Експериментите с имплантирани спомени?

Дънкан изписа „ДЪЛСИ“ в бележника.

— Да се върнем на операция „Кламер“. Този въпрос ме интересува. Съществува ли някаква връзка между тази операция и онова, което става в Дълси?

— Лошото е, че не зная какво точно става там. Съвсем наскоро спасихме един репортер, който е бил отвлечен и държан в лабораторията, и той се самоуби вследствие на онова, което му бяха причинили.

— Аз не виждам… — поде Дънкан, но фон Сеект я прекъсна отново.

— За да отговоря на въпроса ви — името генерал Карл Хемщад говори ли ви нещо?

Дънкан си взе бележка.

— Май си спомням да съм го чувала някъде.

— Хемщад бе ръководител на „Ва Пруф 9“ — специалния отдел на Вермахта за подготовка на химическа война. Той бе от първите подопечни на операция „Кламер“. Видях го в Дълси през 1946 г. По време на войната генерал Хемщад отговаряше за снабдяването на концентрационните лагери с газ. Също така участваше в многобройни експерименти с нови видове отровен газ — разбира се, подобни експерименти се осъществяваха само върху човешки материал. След 1946 г. ми забраниха да посещавам Дълси, не зная и каква е била съдбата на Хемщад. Не вярвам обаче да е изчезнал просто така. Такъв човек не може да се скрие лесно, а ако това стане, значи са се намесили доста могъщи фигури. На правителствено ниво. Тук има още някой, е когото трябва да поговорите… — допълни фон Сеект и след кратка пауза в слушалката се чу женски глас:

— Доктор Дънкан, името ми е Кели Рейнолдс. Зная за вас от капитан Майк Търкот. Той се опитва на два пъти да се свърже с вас на телефона, който сте му дали. И двата пъти номерът е бил изключен. Искаше да ви предам, че не бива да вярвате никому.

— Къде е капитан Търкот сега? — попита Дънкан.

— Тръгна за Зона 51.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото искаме да се срещнем с вас тази нощ в Куба, в Зона 51. Ще трябва да съобщите на генерал Гулик или на някой от останалите членове на „Меджик-12“, че пристигате.

— Какво всъщност става?

— Просто бъдете тази вечер в Куба. Не по-късно от полунощ местно време. Ние ще ви обясним всичко. — С това линията бе прекъсната.

Дънкан положи бавно слушалката. Надигна се, извади от чантата си дебела папка, разтвори я и взе да прелиства захабените страници, като плъзгаше поглед по текста. Откри каквото търсеше на страница седемдесет и осем: генерал Карл Хемщад наистина фигурираше сред потенциалните подопечни на операция „Кламер“.

Тя затвори папката, пусна я обратно в чантата и се отправи към вратата. Дано по-бързо да хване такси.

Темпют, Невада

Фон Сеект и Кели се върнаха при пикапа.

— Какво смяташ? — попита го тя.

— Захапа въдицата, чак когато споменах операция „Кламер“.

— Мислиш ли, че ще предупреди Гулик? — Кели отвори вратата и се настани зад волана. Фон Сеект седна до нея. Нейбингър беше отзад и се занимаваше със своето ронго-ронго.

— Не — отвърна фон Сеект. — Тя не е с тях. Както президентът, така и съветниците му се сменят на всеки четири години. Това е политически пост. Сигурен съм, че останалите крият истината от нея.

— Е, скоро ще разберем дали си прав — кимна Кели и завъртя ключа.

Зона 51

Търкот изряза дупка за главата си в тънкото, сребристо, термоизолиращо одеяло и го нахлузи на раменете си. Уви го около гърдите и го пристегна здраво с кабел. Одеялото се спускаше свободно надолу чак до коленете му и изглеждаше като зле скроено пончо. Беше ушито от материя, предназначена да съхранява топлината на тялото в крайно тежки атмосферни условия, но в конкретния случай Търкот се надяваше да го скрие от топлинните детектори, които бяха разположени на външния периметър на Зона 51. Следите от главата и краката щяха да са твърде дребни и незначителни, за да привлекат вниманието на наблюдателите.

Това, което не можеше да пренебрегва повече, бе болката в коляното. Опипа го и усети, че е отекло. Лоша работа. Най-вече, защото нямаше друг избор. Провери часовника. Беше напред с времето, тъй че можеше да се придвижва по-бавно. Той продължи да се катери нагоре по склона на планината, като се стараеше да не обръща внимание на болката.

Авиобаза Нелис, Невада

— Искам да видя дежурния офицер — каза Лиза Дънкан на сержанта зад бюрото в залата за управление на полети.

— А вие сте? — попита сержантът, като я разглеждаше без особен интерес.

Дънкан извади портфейла и му подаде идентификационната си карта, с която я бяха снабдили от президенството, преди да потегли насам.

— Аз съм главният научен съветник на президента.

— На президента на…? — продължи сержантът и в този момент забеляза герба върху картата. — Извинете, госпожо! Веднага ще повикам майора!

Майорът не беше толкова впечатлен от картата й, особено след като чу какво иска.

— Съжалявам, госпожо, но достъпът до авиобазата край Езерото на конярите е абсолютно забранен за всякакви полети. Дори и да ви намеря хеликоптер, съмнявам се, че ще ви допуснат да навлезете в тамошното въздушно пространство.

— Господин майор — произнесе натъртено Дънкан, — трябва на всяка цена още тази вечер да пристигна там.

Дежурният офицер посегна към телефона.

— Мога да се обадя в базата и да проверя дали ще разрешат полета, и после…

— Не — вдигна ръка Дънкан. — Не желая да знаят за пристигането ми.

Майорът поклати глава.

— Съжалявам. Нищо не мога да направя.

— Вие за кого работите? — попита хладно Дънкан.

— Числя се към оперативния отдел на полковник Томас.

Дънкан поклати глава.

— По-нагоре?

Офицерът погледна навъсено сержанта, който бе разговарял в началото с Дънкан.

— Командир на базата е…

— Питам кой е вашият главнокомандващ?

— Президентът, госпожо.

Дънкан се наклони над бюрото и вдигна слушалката.

— Искате ли да говорите с него?

— Да говоря с… — повтори стреснато майорът. — О, не, госпожо.

— Тогава, съветвам ви незабавно да ми осигурите хеликоптер за полет до базата.

Майорът хвърли последен поглед на идентификационната й карта, оставена върху бюрото, и се обърна към сержанта:

— Свържи ме с дежурния по СО.

— СО? — вдигна въпросително вежди Дънкан.

— Спасителен отряд — обясни майорът. — Винаги разполагаме с готов за действие екипаж.

— Имат ли хеликоптер?

— Да, госпожо, имат. И, повярвайте ми, знаят как се лети с него.

„Пощенската кутия“ в околностите на Зона 51

— Ето я — посочи фон Сеект. — Кутията е там.

На банкета на черния път бяха паркирани половин дузина разнокалибрени превозни средства, край които се бе събрала неголяма групичка. Някои от тях зяпаха небето с бинокли и прибори за нощно наблюдение, други просто стояха.

— Загаси светлините — нареди й фон Сеект.

Кели изгаси фаровете и качи двете гуми на банкета. Дръпна ръчната спирачка, отвори вратата и скочи навън, а фон Сеект последва примера й. Нейбингър остана в колата.

Кели се приближи към една възрастна двойка, настанена удобно в сгъваеми столове, с чифт телескопи и голям димящ термос по средата.

— Извинете…

— Да, скъпа? — попита жената.

— Познавате ли човек с прозвище Капитана?

Жената се засмя.

— Тук всички го познават. — Тя посочи един пикап, паркиран на двадесетина метра. — Ей там е.

Кели и фон Сеект вдигнаха глави. Пикапът бе спрян така, че задницата му да сочи към планината, зад която се простираше Зона 51. Задните врати бяха отворени и отвътре се подаваше доста мощен на вид телескоп. Човекът, който седеше в инвалидна количка на другия край на телескопа, не откъсваше очи от окуляра. Имаше бяла коса и изглежда бе около шестдесетте. Погледна към тях, когато се приближиха.

— Аз съм Кели Рейнолдс.

Никакъв отговор.

— Приятелка съм на Джони Симънс — продължи Кели.

— Значи е получил записа — изсумтя мъжът.

— Да — кимна Кели.

— Доста време се забавихте. Къде е Симънс?

— Той е мъртъв. — Тя посочи на запад. — Опита се да проникне в Зона 51 и го хванаха. Отвели са го в Дълси, Ню Мексико. Успяхме да го освободим, но той се самоуби.

Възрастният мъж не изглеждаше особено изненадан.

— Чувал съм, че правят странни неща с хората в Дълси.

Кели се приближи до него.

— Ще ви разкажа накратко всичко, което се случи. Нуждаем се от помощта ви.

Авиобаза Нелис, Невада

Жената с летателен комбинезон протегна ръка.

— Госпожо, лейтенант Хейвърстроу е на вашите услуги.

— Наричайте ме Лиза — отвърна Дънкан.

Жената се усмихна.

— Аз съм Деби. — Тя представи екипажа си. — Това е вторият пилот, Пит Джеферсън, а сержантите Хенкок и Мърфи са членове на Спасителния отряд. — Двамата мъже товареха снаряжение на големия УХ-60 „Блекхоук“.

— Какво товарите? — попита Дънкан.

— Стандартна спасителна екипировка — обясни Хейвърстроу.

— Исках само да ме откарате до Езерото на конярите.

— Няма начин — такава е процедурата. При полет винаги трябва да носим екипировката. Може да се наложи да се отзовем на призив за помощ, дори когато возим на борда президентския съветник. — Тя се усмихна отново. — Освен това, научих от дежурния офицер, че нямаме разрешение за навлизане в пространството над Зона 51. Кой знае какво може да ни се случи. Чувала съм какви ли не странни истории за това място.

— Да не съм ви създала проблеми? — попита Дънкан.

— Никакви. Получих преки разпореждания от дежурния офицер и това е достатъчно. — Хейвърстроу си сложи шлема. — Осигурила съм си гръб. — Тя дръпна вратата на кабината. — Освен това, ужасно мразя тези големи, забранени за полет зони върху картата. Винаги са ме предизвиквали. Отдавна чаках подобна възможност. — Тя махна с ръка. — Скачайте отзад.

Околностите на Зона 51

Кели напълни гърди и извика:

— Чуйте, всички! Имам да ви кажа нещо интересно.

Уфоманиаците извърнаха лица към нея, но никой не се приближи, докато не прокънтя гласът на Капитана.

— Хайде, събирайте се тук!

Скупчиха се наоколо, маса от тъмни фигури в мрака.

— Тези хора имат нужда от нашата помощ — заговори Капитана. — Знаете, че от доста време идвам тук и наблюдавам какво става. По-точно от двадесет и две години. Тази нощ обаче ще се позанимаем с малко странична дейност.

Докато Капитана описваше на присъстващите какво се иска от тях, една фигура от задните редици се откъсна безшумно от групата и изчезна в мрака. Всички бяха толкова съсредоточени в онова, което им казваше Капитана, че никой не забеляза колата, която се отдалечи със загасени фарове.

Зона 51

Когато Търкот стигна върха на планината, сиянието от светлините на базата долу при Езерото на конярите вече идваше от лявата му страна. Виждаше се пистата, която сочеше право към отсрещната планина, а там отдолу — според напътствията на фон Сеект — беше разположен хангарът с кораба-майка.

„Дотук добре“ — помисли си Търкот. Но за останалата част от пътя щеше да му е нужна малко помощ. Той провери часовника. Петнадесет минути. Стиснал зъби, Търкот приклекна и се зае да масажира енергично подутото коляно.

Авиобазата Нелис

Сержант Хенкок показа на Лиза Дънкан как да си нагласи шлемофона и да включва радиовръзката.

— Готови за излитане — обяви лейтенант Хейвърстроу от предната седалка. — Отзад настанихте ли се всички?

— Готови — кимна Дънкан.

— Ще летим на височина хиляда стъпки, докато наближим границата. След това ще се спусна съвсем ниско. Зная, че не е съвсем безопасно, но искам да съм сигурна, че няма да се появя на техните екрани. А нали целта е да ви доставим жива и невредима край езерото.

Хеликоптерът се разтресе, издигна се над пистата и плавно се понесе на север.

Околностите на Зона 51

— Открих нещо тук — произнесе Нейбингър, вдигнал една дървена плочица, която бе взел от лабораторията в Дълси. Откакто бяха потеглили насам, не беше се откъсвал от работата си.

— Мисля, че точно сега не ни е до това — отвърна Кели. Тя почука с пръст циферблата на часовника си. — Време е да започваме.

Кели направи обратен завой и пое на запад, следвана на къса дистанция от пикапа на Капитана и останалите коли. Продължиха надолу по пътя, сред гъсти облаци от прах и минаха без да спират покрай предупредителните надписи и първата двойка лазерни детектори.