Зона 51: Началото

31.

Кубът, Зона 51

Променено време до излитането — 22 часа и 9 мин.

— Какво има там? — попита майор Куин, веднага щом влезе в командната зала, повикан от сигнала на дежурния.

— Голям брой превозни средства в сектор три — операторът посочи екрана. — Движат се по пътя на запад.

— Дай ми инфрачервено и топлинно изображение откъм планината — нареди Куин.

Операторът зададе съответната програма. По пътя право към базата се придвижваше колона от коли.

— Я да видим какво става при „пощенската кутия“.

На другия екран се появи районът около кутията, където беше съвсем пусто. Куин вече знаеше откъде са се взели колите.

— Какво, по дяволите, правят тези? — промърмори той, докато разглеждаше колоната. — Свържете се с въздушния полицейски патрул и им наредете да спрат тези хора.

— Обажда се Джарвис — размаха ръка другият оператор.

Куин вдигна слушалката, стоя заслушан няколко минути, сетне я положи с мрачно изражение. Обърна се, доближи с бърза крачка дървената врата и почука. Отвори я, без да чака разрешение. Направи няколко крачки, спря до кушетката и докосна с ръка рамото на лежащия там човек.

— Сър, имаме голяма група нарушители от района на „пощенската кутия“. Изглежда всички уфоманиаци са решили да дойдат да позяпат отблизо. Джарвис се обади преди малко да ни предупреди, че фон Сеект и онази репортерка са с тях, тъй че нахлуването им не е случайно.

Гулик се надигна с отривисто движение. Беше напълно облечен в маскировъчна бойна униформа и явно готов за действие.

— Предупредете „Найтскейп“ и наредете да приготвят хеликоптерите — произнесе той. Веднага щом Куин си тръгна, генералът бръкна в джобчето и извади таблетка. Глътна я и почти веднага почувства как пулсът му се ускорява. След това последва Куин в командната зала.

— Излязоха от пътя! — извика операторът. — Не всички — само няколко — поправи се той. — Разпръсват се из пустинята и продължават да се приближават към нас. — Той притисна с пръст слушалката към ухото си. — Полицията не разполага с достатъчно хеликоптери, нито може навреме да пристигне тук с коли. Някои от тях ще нарушат външния периметър.

Гулик хвърли навъсен поглед на човека пред монитора.

— Искам до минута „Найтскейп“ да е във въздуха. Освен това предупредете екипажите на скакалците да бъдат в готовност.

— Слушам, сър.

Четиридесет километра на юг лейтенант Хейвърстроу включи интеркома.

— Сега ще се спуснем съвсем ниско. Дръжте се.

Хеликоптерът се наклони към пустинята и Лиза Дънкан погледна през страничния прозорец към скалистия планински гребен встрани и над тях. От ръба ги деляха не повече от десетина метра. Пръстите й неволно се впиха в меката тапицерия на седалката.

— Засякохме горещ инфрачервен източник в шести сектор — докладва Куин. — На ниска височина и с голяма скорост.

— Какво може да е? — попита Гулик.

— Хеликоптер. Под радара ни е, но го открихме от сателита.

— Проверете СЧ — нареди Гулик. Имаше предвид програмата „свой-чужд“ за определяне принадлежността на всяко транспортно военно средство.

— От нашите е — обяви Куин, докато пръстите му бягаха по клавиатурата. — „Блекхоук“, числи се към Специалния спасителен отряд на Нелис.

— Кажи им да се разкарат от нашето въздушно пространство — изръмжа Гулик. Обърнал гръб на монитора, той наблюдаваше върху съседния екран как полицията се опитва да спре някои от колите в пустинята. Седем от нарушителите вече бяха задържани, но останалите шест навлязоха във външния периметър.

— Получихме съобщение — обърна се назад Хейвърстроу. — Нареждат ни да се върнем обратно.

— Не се подчинявайте — нареди Дънкан.

— Слушам, госпожо.

— Никакъв отговор от хеликоптера, сър — докладва Куин.

Генерал Гулик потърка набръчканото си чело.

— Да предам ли на „Ландшафт“ да ги прехване, когато навлязат в обсег? — попита Куин.

— Кажи им да ги следят, но да не откриват огън, докато не им заповядам.

— „Найтскейп“ излетя — сети се да добави Куин.

Кели завъртя рязко волана и изпод задните колела се вдигна облак от прах. Вече различаваше съвсем ясно светлините на базата край Езерото на конярите — беше на не повече от четири километра пред тях.

— Май ще успеем — извика Нейбингър, който се друсаше на седалката до нея.

Мигащи ослепителни снопове лъчи ги деляха от постоянните светлини, които маркираха сградите. Пулсиращите блясъци се издигаха нагоре.

— Урочаса ни. Ще си имаме посрещачи.

— Опитвам да помогна — обади се фон Сеект отзад. Беше се привел над вградения в колата компютър и пръстите му бягаха чевръсто по клавиатурата.

Веднага щом стъпи на твърдата настилка, Търкот се затича по пистата. Чувстваше се беззащитен и неволно притискаше брадичка в гърдите си, сякаш да се прикрие от изстрелите, които можеха да го посрещнат. Вече различаваше в отсрещния край на пистата — на около километър по-нататък, в основата на планината — маскировъчна мрежа, която прикриваше нещо. Почувства първия проблясък на надежда. Изглежда, че поне едно от предположенията на фон Сеект щеше да излезе вярно.

— Някой тича по пистата — обяви Куин.

— Дай го на големия екран — рече генерал Гулик.

Инфрачервеният телескоп, монтиран на върха на планината, притежаваше увеличителна мощност от 300 пъти и мъжът, който се показа на екрана, се виждаше съвсем ясно.

— Как не сме го засекли по-рано на топлинните датчици? — попита Гулик.

Куин превключи на топлинно изображение и картината рязко се смени. Сега вече се виждаше само малка червена топка на мястото, където беше главата.

— Това е топлинно изображение на целта. Изглежда носи някаква термоизолираща защита. — Куин превключи на картата на района и бързо се ориентира. — Насочва се към инженерния отсек пред Втори хангар.

— Отклонете един от хеликоптерите на „Найтскейп“ — разпореди се Гулик. — Спрете този човек на всяка цена.

— Слушам, сър. — Куин понечи да заговори в микрофона, после изведнъж се обърна към генерала. — Сър, някой ни заглушава! Не мога да се свържа с „Найтскейп“!

В задната част на пикапа фон Сеект се усмихна доволно, когато чу разтревожените гласове на пилотите от „Найтскейп“, които се опитваха да се свържат с Куба, за да получат инструкции за действие. Той натисна и задържа няколко секунди клавиша на високочестотния предавател, отпусна го и отново го натисна.

Гулик погледна към картата на Зона 51, опитвайки се да разбере какво означават отделните символи. Имаше три цели — човекът, който се движеше към инженерния сектор, хеликоптерът-нарушител и колите, които идваха през пустинята. Очевидно ставаше въпрос за добре организирана операция, което означаваше, че повече не бива да се рискува. Дори без радиовръзка той все още държеше нещата под свой контрол.

— Предайте на противовъздушните установки на „Ландшафт“, че имат разрешение за стрелба по тяхна преценка.

— Разбрано, сър.

— Предупредете в инженерния отсек за човека, който се приближава към тях. Да бъде спрян с всякакви средства.

— Сър, не можем да се свържем с охраната на отсека. Те са на честотата на „Найтскейп“.

— Мътните го взели! — изруга ядно Гулик.

На таблото отпред замига червена лампичка и в същия миг в шлемофона на Дънкан се появи равномерен, пронизителен звън.

— Прехващане от ракета! — викна през рамо лейтенант Хейвърстроу. — Ще опитаме да се измъкнем с маневра. Хенкок и Мърфи, гледайте назад и имайте готовност, ако е с топлинно насочване!

Хеликоптерът се наклони наляво, после рязко се люшна в обратна посока. Пред вторачения поглед на Дънкан двамата сержанти дръпнаха плъзгащата се врата и в кабината нахлу студен въздух. Пристегнати с ремъци, за да не изпаднат, мъжете се надвесиха над ръба и погледнаха надолу.

— Виждам ракета! — извика Мърфи. — Издига се бързо! — В ръката си държеше сигнален пистолет и веднага изстреля един заряд, с надежда, че топлината му ще отклони преследващата ги ракета. В същия момент Хейвърстроу рязко намали скоростта и хеликоптерът започна да губи височина.

Ракетата профуча с грохот покрай дясната им страна, разминавайки се едва на няколко стъпки с роторните лопати.

— Уф, на косъм — изпръхтя Хейвърстроу по интеркома, като същевременно отвори дросела и изтегли ръчката към себе си, задържайки хеликоптера на метри от повърхността на пустинята.

— На косъм — повтори Дънкан, загледана в тъмната земя под тях.

— Май не сме особено желани тук — подметна пресипнало Хейвърстроу.

— Свържете ме с щаба им — каза Дънкан.

— Няма да стане — отвърна Хейвърстроу. — Честотата за връзка с Езерото на конярите се заглушава.

— Стой! — разнесе се заповеднически глас от тъмното, някъде вдясно от Търкот. От мрака се появи човешка фигура с нощни очила и автомат, която се приближаваше към него.

В отговор Търкот стреля два пъти, целейки се ниско, в краката на жертвата. Не искаше повече да убива, глождеха го угризения за онова, което се случи в лабораторията. Но там бяха взели връх обстоятелствата и чувствата му. Той се хвърли към мъжа, изби с ръка автомата му и дръпна надолу очилата.

— Мамицата ти! — изруга мъжът и посегна към пистолета си. Търкот замахна и стовари дръжката на пистолета върху слепоочието му. Мъжът се строполи в безсъзнание. За всеки случай Търкот се наведе и провери дали има пулс. След това извади бинт от аптечката му и превърза кървящите рани в бедрата на поваления противник. Едва тогава се изправи и продължи по пътя.

Един малък и пъргав АХ-6 прелетя в бръснещ полет над тях и Кели натисна докрай газта. Светлините на базата бяха само на километър.

— Вратите на хангара са затворени — съобщи Нейбингър. — Какво ще правим?

— Първо да стигнем живи до там. После ще му мислим — отвърна Кели.

— Хеликоптерът все още се приближава — докладва Куин. — Който и да го управлява, е страшно добър. Движат се под нивото на радара. Не можем да разчитаме на сателитното насочване на противовъздушните ракети заради заглушаването.

— Вдигнете един скакалец — нареди Гулик. — Кажете му да свали хеликоптера.

Хейвърстроу погледна през предното стъкло. Там долу ставаха доста интересни неща. Виждаше множество коли, осветени от кръжащи над тях полицейски вертолети. Един от тях свърна да им пресече пътя.

— Май си имаме компания — промърмори лейтенант Джеферсън.

Хейвърстроу не отговори. Малкият АХ-6 се носеше право към тях.

— На пресечен курс — рече уплашено Джеферсън.

Между двата вертолета имаше не повече от километър. Пилотът на АХ-6 ги заслепяваше с предния си прожектор.

— Иска да се приземим — продължаваше нервно Джеферсън.

Хейвърстроу не отговори, стиснала здраво щурвала.

— О, Деб, той се готви да… — забърбори припряно вторият пилот, сетне изпищя, защото хеликоптерът отсреща внезапно изпълни цялото предно стъкло. В последния момент той изви рязко, за да избегне сблъсъка.

— Нещастник — промърмори Хейвърстроу и добави с малко по-силен глас: — След тридесет секунди пристигаме.

— Вратите на хангара се отварят! — извика Нейбингър, сочейки мигащите червени светлини пред тях.

— Тъкмо ще се прицеля по-лесно — беше коментарът на Кели.

— Ей! — извика уплашено седналият в джипа сержант, когато през отворения прозорец се подаде дулото на автомат. — Внимавай с това желязо.

— Ти внимавай — рече Търкот и отстъпи крачка назад. Той огледа компютърната система и жиците, които водеха към голямата черна кутия. — Това са взривове за отваряне на Втори хангар, нали?

— Да. — Сержантът все още не можеше да откъсне очи от цевта на автомата.

— Включвай компютъра и задействай програмата!

— Майчице, погледнете там — извика Хейвърстроу, докато снижаваше хеликоптера над пистата, на около двеста метра от големите врати, които се плъзнаха встрани, разкривайки отвор в склона на планината. Отвътре бликна червеникава светлина, която огря металната обшивка на плавно витаещия над пода диск. — Какво, по дяволите, е това?

— Мерси, че ме докарахте — подметна Дънкан. — А сега, изключете машината и изчакайте тук, докато всичко се изясни.

— Разбрано — кимна Хейвърстроу. — Ваш ред е.

Дънкан свали шлемофона и скочи от кабината тъкмо в мига, когато един пикап закова с пронизителен вой между нея и диска.

Търкот погледна към екрана. Зарядите бяха подредени по реда на тяхното възпламеняване. Той чукна няколко пъти по клавишите.

Дискът се издигна бавно пред хангара и освети сцената под него с ярките си прожектори. От входа на хангара започнаха да излизат тежко въоръжени войници.

— Слизай от колата! Ръцете горе! — кресна един от мъжете, насочил оръжие към прозореца на пикапа.

— Да вървим — каза Кели. — Направихме каквото можахме. Да се надяваме, че Търкот е получил необходимото време.

Тя отвори вратата и стъпи на пистата до Нейбингър, който все още стискаше своето ронго-ронго, леко прегърбен под тежестта на раницата. Фон Сеект скочи от задната врата.

— Лягай по очи на земята! — нареди мъжът.

— Чакайте малко! — разнесе се женски глас. Всички погледи се завъртяха към фигурата, която се приближаваше забързано от кацналия „Блекхоук“. — Аз съм доктор Дънкан. — Тя протегна идентификационната си карта. — Съветник на президента в „Меджик-12“.

Старшият офицер от „Найтскейп“ я загледа объркано. Очевидно не знаеше какво да предприеме в подобна ситуация. Трите групички се намираха в неголям кръг, точно пред вратите на първи хангар.

— Веднага повикайте тук генерал Гулик! — произнесе натъртено Дънкан.

— Първо трябва да арестуваме нарушителите.

— Аз съм Кели Рейнолдс — Кели пристъпи напред, като внимаваше ръцете й да са встрани. — Познавате доктор фон Сеект, а другият човек е професор Нейбингър от Бруклинския музей. Ние ви се обадихме по телефона.

Дънкан кимна.

— Така и предполагах. Затова съм тук. Този път ще изровим цялата гадост от ямата. — Тя се обърна към офицера. — Никъде няма да избягат вашите нарушители. Всички ще стоим тук. Вървете да намерите генерал Гулик. Веднага!

— Сър? — произнесе напрегнато Куин, след като постави слушалката.

Генерал Гулик бе втренчил очи в главния екран, където се виждаше карта на Зона 51. Всички коли най-сетне бяха спрени, а нарушителите — задържани.

— Да?

— Доктор Дънкан е била на борда на онзи „Блекхоук“. В момента е пред Първи хангар и настоява да ви види. При нея са фон Сеект, Нейбингър и репортерката.

Една тънка жилка започна да пулсира върху слепоочието на генерала.

— Още ли нямаме връзка?

— Връзката е възстановена, сър.

— Свързахте ли се с инженерния отсек?

— Не отговарят, сър.

— Наредете на „Скакалец четири“ да провери какво става там. На секундата!

Гулик се извъртя на токове и закрачи към асансьора. Куин въздъхна облекчено, когато вратите се затръшнаха зад генерала, и се зае да предава разпорежданията.

Летящият диск се стрелна ненадейно в западна посока, оставяйки смълчаната тълпа пред разтворените врати на хангара в неведение.

От хангара се показа едра фигура, която хвърляше издължена сянка върху алените отблясъци по пистата. Генерал Гулик доближи групичката, спря и се огледа.

— Много хубаво. Просто чудесно. — Той закова тежкия си поглед в Дънкан. — Предполагам, че ще получа от вас някакво разумно обяснение за цирка, който очевидно сте устроили?

— Аз пък очаквам да чуя защо се опитвахте да свалите хеликоптера, с който пристигнах — парира го тя.

— Според инструкцията имам право да употребявам сила за задържането на всякакви евентуални нарушители — каза Гулик. — Вие сте тази, която престъпи разпоредбите, като нахлу във въздушното пространство над базата, без да поиска разрешение.

— А какво ще кажете за Дълси, генерале? — погледна го свъсено Дънкан. — Или за генерал Хемщад, бивш военнопрестъпник? Какво ще кажете за операция „Кламер“? Къде е сега капитан Търкот?

Кели първа забеляза промяната в лицето на генерала и вдигна ръка, за да спре тирадата на Дънкан.

Веднага щом чукна последния клавиш, Търкот зърна ослепително зарево, което се издигна над източния край на маскировъчната мрежа. Досущ като сиянието, което бе видял през първата нощ от пребиваването си тук. От мрака изникна летящ диск, спусна се бързо и се приземи на около четиридесет стъпки от него. На върха се отвори люк и отвътре се показа човек с автомат.

— И двамата не разбирате нищо! — викна Нейбингър на Дънкан и Гулик, които продължаваха да си разменят злобни забележки. Те го изгледаха учудено, докато вдигаше пред себе си дървеното ронго-ронго. — Никой от вас не разбира! — Нейбингър посочи с ръка хангара. — Нямате и понятие какво държите там вътре, нито откъде се е взело. Нищо не ви е ясно.

Гулик издърпа автомата от ръцете на един от войниците и го насочи към Дънкан.

— Може и да не разбирам, но и вие няма да разберете. Никога.

— Отидохте твърде далеч — произнесе пресипнало Дънкан.

— Току-що подписа смъртната си присъда, лейди. И това е защото знаеш прекалено много. И не можеш да си държиш устата затворена… — пръстът му вече се свиваше върху спусъка, когато генералът неочаквано бе заслепен от прожекторите на спускащия се „Скакалец четири“. Дискът се приземи точно зад групичката на Дънкан.

— Качвайте се вътре! — викна им Търкот, подал се от люка на върха на диска.

— Да вървим — усети се първа Кели и дръпна Дънкан за ръката. Останалите ги последваха машинално.

Търкот забеляза, че Гулик вдига дулото на автомата и го насочва към него.

— Да не си посмял, иначе ще възпламеня зарядите! — извика той като размаха дистанционния детонатор за Втори хангар.

Гулик замръзна.

— Какво си направил?

— Малка корекция. Не от тези, които биха ти се понравили — добави Търкот, като следеше как върви евакуацията на хората.

— Не можеш да постъпваш така! — изръмжа Гулик.

— И няма — ако ни позволиш да си тръгнем от тук — отвърна Търкот.

— Назад — извика генерал Гулик и махна на хората си да отстъпят.

Търкот се отмести, за да могат другите да влязат в диска, накрая сам скочи вътре и затръшна люка.

— Излитаме! — викна той на пилота.

Долу Гулик вече беше готов за действие.

— Искам „Аврора“ да се приготви за полет! Незабавно!

Внезапно беше изгубил доверие в извънземната технология.

— Да, сър!

— Къде бихте желали да ви откарам? — попита любезно капитан Шулър, изтегнат във вдлъбнатината, в центъра на диска. Беше изгубил всякакво желание за съпротива в мига, когато Търкот бе скочил през люка и му бе наредил — с оръжие в ръка — да изпълнява заповедите му. Останалите бяха насядали в кръг около капитана. Само фон Сеект се опираше на стената, затворил уморено очи.

— Завий надясно — нареди Търкот, който все още стискаше автомата.

— Какво си намислил? — попита го Кели.

Търкот гледаше навън през прозрачната обвивка на скакалеца. Издигнаха се и заобиколиха плавно склона на планината, където бяха скрити хангарите. Изведнъж той вдигна капачето на дистанционния детонатор и натисна копчето.

— Нали каза на Гулик, че няма да го направиш! — укори го Лиза Дънкан.

— Излъгах.

За щастие във Втори хангар нямаше никой. Първа поддаде външната стена, но не по начина, по който бе планирано, а като лавина от скални отломъци, която се срути върху кораба-майка, погребвайки го под тонове земна маса.

В Куба, майор Куин почувства сътресението от експлозиите и вдигна глава тъкмо навреме, за да види стоварващите се върху камерата скални късове, миг преди връзката да бъде прекъсната.

— Олеле — промърмори уплашено той.

Гулик разбра какво се е случило, още щом земята под краката му се разтърси. Олюля се, после падна на колене. Той притисна със свити юмруци слепоочията си, сякаш за да се скрие от вибриращата болка, която отекваше във вътрешността на черепа му. От устните му се откъсна сподавен стон:

— Съжалявам… ей Богу… съжалявам…

— Сър, „Аврора“ е готова за полет — докладва напето един млад офицер.

„Може би все още не всичко е изгубено“ — помисли си обнадеждено Гулик. Той се надигна бавно. Огрян от светлините на пистата, огромният самолет приличаше на застинала морска котка. Да, определено не всичко беше изгубено.