Зона 51: Началото

22.

Феникс, Аризона

Време до излитането — 87 часа и 15 мин.

— Ти ли даде на Нейбингър този адрес? — попита за трети път Търкот.

— Да — отвърна фон Сеект, излегнат на кушетката. Всекидневната тънеше в сумрак.

— Продиктува го на телефонния му секретар?

— Аха.

— А той пък остави съобщение на твоя?

— Ами да.

— За Бога — промърмори свадливо Кели, отказала се да заспи. — Приличаш ми на адвокат по време на кръстосан разпит. Мисля, че вече обсъдихме този въпрос в колата. Има ли някакъв проблем?

Търкот надзърна през тесния процеп между пердето и рамката на прозореца. Стоеше на пост вече близо час, съвършено неподвижен, само очите му святкаха в мрака.

Събуди ги преди няколко минути. Навън все още беше нощ и улицата бе озарена от неонови светлини.

— Да, май имаме проблем.

Кели отметна завивките и посегна да запали нощната лампа.

— Не го прави — гласът на Търкот накара ръката й да замръзне над копчето.

— Защо?

Търкот огледа стаята.

— Ако трябва да обяснявам всичко, което казвам, ще изгубим ужасно много време в празни приказки. Предпочитам да правиш каквото ти се нареди.

— Да не би да става нещо, което си пропуснал да ни кажеш?

— Не точно в този момент. Просто искам да ви подготвя за мига, когато ще стане. Съвсем скоро — още тази сутрин. — Той посочи с пръст към прозореца.

— Кой е там? — попита фон Сеект.

— Преди по-малко от половин час един черен пикап премина по улицата, обърна в долния край и спря до тротоара. В продължение на петнадесет минути никой не се показа отвътре. После един мъж слезе от пикапа, доближи нашата кола, клекна зад десния стоп и постави нещо отдолу. Върна се в пикапа и оттогава никакво движение. Предполагам, че държат под наблюдение и другата страна на сградата.

— Какво всъщност чакат? — попита Кели, докато се обличаше.

— Ако са засекли съобщението върху телефонния секретар на фон Сеект — тогава вероятно същото, което и ние. Чакат да се покаже Нейбингър.

Кели спря и се втренчи в неясната фигура на Търкот.

— А може би следят апартамента на Джони от мига в който са го прибрали?

— И това е възможно. Но когато пристигнахме снощи, пикапът го нямаше, пък и докато се разхождахме двамата с теб, не забелязах някой да ни следи. Мисля, че се появиха на сцената едва тази сутрин. От там ми хрумна и идеята, че са узнали адреса от телефонния секретар на професора.

Фон Сеект кимна одобрително.

— Така е. Грешката е моя, признавам.

— Затова следващия път, когато ще правите нещо, първо ме попитайте — произнесе ядосано Търкот и бръкна под ревера на якето си. Извади пистолета, провери пълнителя и зареди един куршум в цевта.

— Какъв е планът? — попита Кели.

— Чела ли си книгата „Ангели убийци“?

— Не беше ли за битката при Гетисбърг?21

Търкот не откъсваше поглед от цепнатината.

— Много добре. Помниш ли какво направи Чембърлейн от 20-ти Мейнски, когато попадна в края на левия фланг на юнионистите, с привършващи муниции, изложен на постоянни атаки от страна на Конфедерацията?

— Даде сигнал за настъпление — рече пресипнало Кели.

— Правилно.

— Значи ние ще атакуваме?

Търкот се засмя.

— Точно в момента, когато и те започнат. Ще бъдат самоуверени и ще смятат, че инициативата е у тях. Много е важно да се уцели моментът.

— Уф, наду ми главата — промърмори майорът на човека, седнал до него в пикапа. Той протегна ръка и включи отново предавателя. — Разбрано, сър. Нещо друго?

— Внимавайте да не прецакате работата — проехтя гласът на генерал Гулик, който не можеше да бъде сбъркан с друг, дори след като машината бе закодирала и сетне разкодирала сигнала. — Край на разговора.

Майорът сгъна микрофона и го закачи на покрива, после огледа останалите мъже в купето.

— Ще чакаме, докато дойде и последната цел. Сетне влизаме в апартамента. Трябват ни живи — всичките.

— Но това ще е чак утре през деня — възрази някой отзад.

— Зная — рече майорът с тон, който сочеше, че този въпрос не подлежи на обсъждане. — Трябва да предупредим местните да не ни се пречкат. И помнете — никакви убити. Пистолетите да със на зашеметяващ заряд.

— Ами Търкот? Той е опасен.

— Търкот ще е първият, след като влезем в стаята. Останалите са лесна плячка.

Въпреки изнурителната нощ в самолета и после на летището в Далас, професор Нейбингър се чувстваше странно бодър и възбуден, когато таксито зави по улицата, на която трябваше да е адресът. Небето на изток тъкмо бе порозовяло.

Нейбингър изчака да му подадат багажа, плати, пъхна под мишница кожената папка със снимките и се огледа, търсейки номера на апартамента. Той почука на вратата и зачака.

Вратата се открехна, но никой не се показа.

— Ей? — викна тихичко Нейбингър.

— Влизайте — чу се женски глас от тъмната стая.

Нейбингър едва пристъпи прага и нечия здрава ръка го сграбчи за яката и го издърпа безцеремонно вътре. Вратата се затръшна зад гърба му.

— Какво става…

— Тихо — прошепна Търкот. — След секунди ще ни нападнат. Върви с нея. — Той държеше в ръката си една от заслепяващите гранати, която бе взел преди мисията на „Найтскейп“. Изтегли предпазителя, притисна се до вратата и се ослуша.

Кели хвана Нейбингър за ръката и го отведе в далечния край на стаята, където се беше свил фон Сеект. Пъхна му парче тъмен плат, което бе откъснала от пердето.

— Дръжте го пред очите си.

— За какво?

— Не питайте сега!

Вратата експлодира под удара на късия метален таран и вътре нахлуха няколко тъмни фигури, които се озъртаха. Посрещна ги приглушен взрив и ярко блесване, което почти мигновено ги заслепи.

Търкот изпусна парчето плат, с което закриваше очите си, пристъпи между четиримата нападатели и ръцете му заработиха, нанасяйки точни, отсечени удари. Само след секунда двама от тях вече бяха проснати в безсъзнание на пода. Той изтръгна пистолета от ръцете на един от падналите и довърши без усилие останалите, докато те все още се мъчеха да преодолеят заслепяването.

— Да изчезваме! — викна Търкот.

Кели сграбчи Нейбингър и всички се втурнаха към вратата.

— Излизат! — викна наблюдателят от предната седалка, докато майорът си сваляше слушалките, оглушен от трясъка на гранатата в апартамента отсреща.

Двамата изскочиха от пикапа, вдигнали пред себе си оръжията.

Търкот замръзна, а другите трима се скупчиха зад него. Онези отсреща държаха цевите насочени право в гърдите му, сякаш не забелязваха останалите.

— Да не си мръднал! — извика единият от тях.

— И какво ще направите? Ще ме застреляте? Едва ли — наредено ви е да ни заловите живи. — Той пристъпи напред и скри пистолета зад себе си. — Какъв смисъл да ни убивате?

— Стой, където си. — Мъжът опря приклада на автомата в рамото си.

— Генерал Гулик направо ще побеснее, ако пристъпите заповедите му.

— Може и да побеснее, но ти ще си мъртъв. Проклет да съм, ако не…

Търкот вдигна светкавично пистолета и стреля право в лицето на майора. В същия миг другият също се строполи. Търкот погледна през рамо. Кели тъкмо сваляше втория зашеметяващ пистолет, който бе вдигнала пътем.

— Можеше да не чакаш толкова — рече укоризнено той.

— Разговорът ви ми се стори интересен. Като наперени герои в екшън… — Тя се обърна и помогна на фон Сеект да се качи отзад в пикапа.

— Ти ще караш — нареди й Търкот. — Искам да се позанимая с играчките в каросерията.

— Следваща спирка Дълси — обяви Кели, включи на скорост и подкара, гумите пронизително изскърцаха.

Кубът

— Сър, командирът на групата от Аризона докладва, че са изгубили целите. — Куин внимаваше да не откъсва поглед от екрана.

Три часа сън изглежда бяха напълно достатъчни на генерала да си възвърне предишната жизненост. Беше облякъл току-що изгладена униформа и колосаната яка на ризата се впи в шията му, когато извъртя рязко глава.

— Изгубили са ги?

— Професор Нейбингър се появил пред апартамента и групата от „Найтскейп“ излязла от прикритие, за да ги залови всичките. Изглежда обаче Търкот го е очаквал. Използвал е заслепяваща граната, за да дезориентира щурмовата група. След това взел един от пистолетите със зашеметяващ заряд и обезвредил останалите членове. Избягали са с пикапа на групата.

— Значи са взели пикапа? Не можем ли да го проследим?

— Не, сър — отвърна Куин, като проклинаше лошия си късмет. Денят започваше зле.

— Искаш да кажеш, че не разполагаме с проследяващи устройства на нашите машини?

— Да, сър.

— И защо? — Гулик вдигна ръка. — Остави. Ще се занимаем с това по-късно. Прати съобщение на полицията да ни информират, ако го засекат някъде. Но да не предприемат нищо повече. Дай им описанието на пикапа и пътниците.

Той премести поглед към големия стенен екран. В момента се виждаше картата на САЩ.

— Искам да знам накъде са тръгнали. Трябва да им попречим да се свържат с пресата. Предупреди и господина от ЦРУ. Надушат ли, че фон Сеект се е показал някъде, да пращат там незабавно хората от „Найтскейп“. Онези от Феникс да не мърдат. Вдигни под тревога Тъксън и Аризона. Едва ли ще смеят да се навъртат край летищата. Колкото по-дълго ги няма, толкова по-голям трябва да е кръгът на издирване.

— Има още нещо, сър — скочи с главата напред Куин.

— Да чуя.

— От „Ейбрахъм Линкълн“ съобщиха, че засега няма и следа от диска. Претърсили са океанското дъно в радиус от двадесет километра около мястото, където изчезна първият неидентифициран обект. Спуснали са и миниподводница, която…

— Да стоят там и да тършуват — нареди Гулик.

— Разбрано, сър. — Куин хлопна капака на лаптопа, сетне го отвори, въздъхна и добави. — А-а, сър…

— Какво?

— Сър, мой дълг е да… — Куин сплете отчаяно пръсти, усещайки, че дланите му са плувнали в пот. Отдавна искаше да попита нещо. Той въздъхна и продължи с малко по-твърд глас. — Сър, тази мисия пое в посока, която не разбирам. Работата ни беше да разработваме машините на извънземните. Не виждам какво общо имат тук „Найтскейп“ и…

Генерал Гулик стовари юмрук върху лаптопа.

— Майор Куин!

— Да, сър?

Гулик се изправи.

— Отивам да закуся и после ще присъствам на заседанието. Искам да предадете съобщение на всички, които работят за нас. — Той се надвеси над Куин и продължи, като изговаряше бавно думите. — Остават само три проклети дни, преди да вдигнем кораба-майка. Уморих се да ми съобщават за провали, грешки и прецаквания. Искам отговори и резултати. Посветих целия си живот и кариерата си на този проект. Няма да позволя да бъде унищожен заради нечия некомпетентност. Не желая да ми се задават въпроси. Никой няма право да ми задава въпроси. Ясно ли е?

— Да, сър.