Зона 51: Началото

4.

Нешвил, Тенеси

Време до излитането — 134 часа и 45 мин.

„Тук е Джони. За известно време ще бъда извън града. Връщам се на десети. Оставете съобщение след сигнала. Чао.“

Кели бавно постави слушалката, без да си прави труда да оставя съобщение. Минаваше девет сутринта на десети.

— О, Джони, ето че пак си загазил — прошепна тя.

Вече не се съмняваше, че Симънс е в опасност. Имаше странно чувство за хумор, но едва ли би се шегувал с подобни неща, особено когато ставаше въпрос за работата му. Дори съвсем оскъдните разкази за „приключенията“ му в Салвадор можеха да обяснят причината за подобна сериозност. Освен това в писмото си на три пъти бе споменавал това „девет сутринта“, което също не беше случайно. Най-малкото, ако всичко е наред, щеше да смени съобщението на телефонния секретар.

Тя включи компютъра и задейства телефонната връзка с мрежата. Ако иска да открие Джони, ще й е нужна малко информация. Нещо, за което да се захване.

Съществуваха два пътя за разследване и тя знаеше, че са същите, по които и Джони е минал, преди да тръгне на мисията си. Първият беше да се събере подробна информация за Зона 51 и авиобазата Нелис. А вторият — да надникне на всички места, където се обсъждат НЛО-феномените и да потърси онези, които са свързани със Зона 51.

Кели вече имаше известна подготовка в полето на уфологията, което вероятно бе втората причина — ако първата бе приятелската им връзка — Джони да потърси тъкмо нейната помощ. Всъщност, проблемите, които имаше преди осем години с военните от базата Нелис — в резултат на това бе погубена начеващата й кариера в документалното кино — бяха свързани именно с тази тема. Една многообещаваща възможност тогава се бе превърнала в истинска катастрофа.

Кели огледа още веднъж, по-внимателно, всички документи, изпратени й от Джони, като си записваше ключовите думи на отделно листче. Когато привърши, разполагаше със следното:

След като влезе в една от любимите си мрежови търсачки, Кели започна да въвежда една по една ключовите думи. Първото попадение се получи веднага щом свърза „авиобазата Нелис“ с датата „23 октомври“. Беше кратко съобщение от „Тъксън ситизън“ с дата 24 октомври.

Кели поиска дневното издание на другите вестници, но колкото и да беше странно, там не се споменаваше и ред за инцидента. Тя отвори атласа. Резерватът Люк и военновъздушната база се намираха в Аризона, на стотици километри от авиобазата Нелис. На пръв поглед катастрофата нямаше нищо общо със случая на Джони. Тя понечи да изтрие информацията, но се поколеба.

Дали наистина нямаше? Колко често се случват катастрофи с Ф-15? Едва ли всеки ден. Съвпадение ли е това? Кели не вярваше много в съвпаденията. Бодна я неприятно предчувствие. На какво се е натъкнал Джони? Ако записът е от същата катастрофа, военните са положили доста усилия да отклонят вниманието на обществото от Нелис и Зона 51. Не само това — съобщаваха, че пилотът е мъртъв, за което, поне според записа, нямаше сигурни данни.

Следващият опит бе да свърже „пощенска кутия“ с НЛО. Тук получи три попадения, всичките сочеха „кутията“ като наблюдателен пункт над бреговете на Езерото на конярите, където НЛО-ентусиасти често се събирали да зяпат небето. Очевидно човекът, изпратил записа на Джони — Капитана — е бил един от тези ентусиасти. Сега поне знаеше къде може да открие една от брънките във веригата.

Веднага щом въведе „Дриймленд“ и „Езерото на конярите“, екранът се изпълни със съобщения за куп публикации. Всички имаха връзка със Зона 51 — още един от ключовите термини, който възнамеряваше да въведе.

Съществуваха множество теории за Зоната и Кели бе запозната с немалко от тях. Според едни това бе място, където правителството осъществявало контакти с извънземните, разменяйки информация и технологии. По-радикалните наблюдатели пък смятаха, че в своята част от сделката хората позволявали на пришълците да извършват зловещи опити върху животни и дори да отвличат хора за своите експерименти. Някои стигаха дотам, че говореха за опити за кръстоска между извънземни и човеци. Кели поклати глава. Подобни истории пълнеха заглавните страници на жълтите вестници, но едва ли щяха да са й от полза в конкретната задача.

Вниманието й спря върху доста аргументираното предположение, че в Зона 51 военните провеждат изпитания на свръхсекретен летателен апарат и че на времето на същото място бил изпитван прочутият Ф-117 „Стелт“. Новият секретен самолет се наричал „Аврора“, летял със скорост от 4 до 20М10 и можел да се издига достатъчно високо, за да изстрелва спътници на орбита.

Правителството официално отричаше съществуването на какъвто и да било тайнствен комплекс на име Зона 51, което беше твърде любопитно, като се имат предвид настоятелните усилия на военновъздушното ведомство през последните пет години да закупува все повече земя край Езерото на конярите.

Явно, че нещо ставаше около тази Зона 51. Джони също бе стигнал до този извод, може би дори се бе натъкнал на още по-интересни сведения и бе решил, че си заслужава да провери всичко на място, въпреки риска записът да се окаже фалшификация.

Докато преглеждаше материалите, направи й впечатление, че две имена изплуват отново и отново: Майк Франклин, самозван специалист по Зона 51, живеещ в малкото градче Рейчъл, недалеч от Зоната, и Стив Джарвис, учен, който твърдеше, че е работил в Зона 51 и дори е виждал с очите си извънземния летателен апарат, с който там се провеждали изпитания. Джони навярно също бе забелязал тези имена.

Кели вдигна телефона и поиска от „Справки“ номера на Франклин. Набра го и зачака, заслушана в равномерния сигнал. Тъкмо когато се готвеше да затвори, отсреща се обади разтревожен женски глас.

— Да?

— Бих искала да разговарям с Майк Франклин. Обажда се Кели Рейнолдс.

— Майк го няма.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Няма го тук — повтори жената.

— Работя върху статия за НЛО за известно списание — продължи Кели, привикнала с подобни разговори — и бих искала да…

— Казвах ви, че не е тук! — прекъсна я жената. После неочаквано изхлипа. — Майк е мъртъв. Катастрофирал е с колата снощи.

Кели неволно стисна дръжката.

— Къде е станало това?

— На шосе 57, на около тридесет километра от града.

— Сам ли е бил?

— Какво?

— Сам ли е бил в колата?

— Да. Щатските полицаи казаха, че е излязъл извън пътя, за да избегне сблъсък с елен. Намекваха също, че Майк бил пиян. Но Майк никога не пие, когато кара. Не е такъв човек. Освен това някой е тършувал из къщата. Опитали са се да заличат следите, но аз познах. Страх ме е, че може пак да дойдат.

— Кои да дойдат? — попита Кели.

Жената се изкиска истерично.

— Те — кои? Нали знаете.

— Не, не зная — отвърна Кели. — За кого говорите?

— О, забравете. Майк не биваше да се захваща с тая работа. Толкова пъти му го повтарях.

— Как се казвате? — попита Кели.

— Хич не си и помисляйте. Махам се оттук. Не зная с какво се е занимавал Майк и не искам да чуя повече за него. — Телефонът прекъсна и Кели бавно остави слушалката.

— О, Джони, Джони — прошепна тя. — Този път наистина лъжицата не е била за твоята уста.

Тя извика на екрана разписанието от задачи за следващите две седмици и ги прегледа. Нямаше нищо, което да не търпи отлагане. След като се свърза с когото трябваше и получи нужната отсрочка, тя позвъни в самолетната компания и поръча билет за Лас Вегас. Накрая, отново от „Справки“ се сдоби с телефонния номер на Стив Джарвис в Лас Вегас.

Гласът отсреща бе мъжки.

— Ало?

— Със Стив Джарвис ли говоря?

— Кой се обажда?

— Кели Рейнолдс. Аз съм журналистка на свободна практика и в момента работя над статия за…

— Хонорарът ми за интервю е петстотин долара — прекъсна я безкомпромисно Джарвис. — С това ще си купите един час.

— Г-н Джарвис, опитвам се да открия…

— Петстотин долара за един час. В брой или чек. Никакви безплатни отговори.

Кели преглътна болезнено и помисли.

— Ще може ли да се срещнем тази вечер?

— Бар „Занзибар“, в седем часа. Бъди точна.

— Как ще ви позная? — попита Кели.

— Аз ще те позная. Носи нещо червено. И гледай да е по-секси. Може после да се позабавляваме.

Кели стисна зъби.

— Слушай, аз съм професионален журналист и идвам във Вегас по работа. Хич не ми минавай с…

— Ясно, не ти е толкова зор за интервюто — прекъсна я отново Джарвис. — Приятно ми беше да разговарям с вас, госпожице Рейнолдс.

Кели мълчеше. Мъжът също не затваряше. Патова ситуация, прекъсвана от електронния пукот на връзката.

Джарвис пръв наруши тишината.

— Имате ли парите? Пет стотачки. В брой.

— Да.

— Хубаво. Попитайте за мен бармана. Той ще ви упъти в правилната посока. Ще бъда там в седем.

Докато затваряше, споходи я мимолетно съмнение. Дали не надценява опасността?

Тя издърпа чекмеджето на бюрото и извади отново папката с документите за Нелис. Погледна я замислено. Веднъж вече бе минавала по този път. Но сега беше различно. Не ставаше въпрос само за сензацията, а за живота на Джони. Ако още е жив…

Което не значеше, че трябва да тръгне неподготвена. Тя прегледа повторно статията за Джарвис, записа си нещо, вдигна телефона и набра още един номер.

Кайро, Египет

Време до излитането — 134 часа и 40 мин.

Питър Нейбингър също търсеше отговори на въпроси, но не виждаше никакъв смисъл в информацията, която се изписваше на компютъра пред него. Намираше се в изследователската секция на университета в Кайро и използваше тяхната информационна база данни, за да провери разказа на Каджи. Разчиташе, че само тук ще бъдат събрани всички сведения, свързани с разкопките около и в пирамидите.

Никъде не откри съобщение, че през Втората световна воина в пирамидите са влизали германци, но това не го изненада. Затова пък, докато сортираше информацията от войната, действително се натъкна на една бележка, публикувана в тукашен вестник през 1945 г., според която достъпът до Голямата пирамида наистина е бил забранен за седем месеца през същата година и древната постройка е била център на необяснима активност от страна на военните.

Кръстосаната отпратка между думите „Туле“ и „нацисти“ доведе до изненадващ резултат. Нейбингър познаваше Туле като наименование на митологична северна земя. Нацистите обаче бяха изменили значението й — както и на множество други митове и легенди — пригаждайки я за своите перверзни цели и дори бяха използвали някои археологически открития, за да потвърдят твърденията си.

Даже хора незапознати с археологията са чували за Розетския камък, открит през 1799 г., когато армията на Наполеон превзела Кайро. В известен смисъл кръглият камък се оказал ключът към разгадаване тайните на Древния Египет, особено след като Шамполион разшифровал накрая кода на египетските йероглифи, отваряйки вратите към огромно количество информация.

Ала тук, в университета в Кайро, Нейбингър откри неща, за които нямаше и най-малко понятие. Оказа се например, че през 1842 г. пруският крал предвождал експедиция до Египет, която продължила разработките върху текстовете от древността. Един немски египтолог, на име Рихард Лепсиус, придружавал краля и останал в Египет цели три години. За това време направил първите точни чертежи и измервания на пирамидите.

През следващите години немците бяха посветили доста време и енергия на изучаването на пирамидите, йероглифите и старите руни. Несъмнено — ако разказът на Каджи бе достоверен — накрая бяха пожънали плодовете на своите усилия.

Известно бе също, че през периода преди Втората световна война в Германия се е водела целенасочена работа върху легендите, с цел да бъдат превърнати в солидна основа на зараждащата се нацистка доктрина за расовото превъзходство. Пречупеният кръст — символ, използван от различни древни народи — станал отличителен знак на нацисткото движение, а Лист11, един от хората, оказали влияние върху светогледа на Хитлер, дори твърдял, че е разчел успешно надписите със стари руни.

Нейбингър вдигна ръка от клавиатурата и почеса замислено брадата си. Вярно бе, че разчитането на надписите от Розетския камък бе помогнало в изучаването на йероглифите, но не и в разшифроването на старите руни. Според него те датираха от много по-древни времена, далеч преди появата на йероглифната писменост.

Нейбингър си спомни за думите на Каджи, че немците използвали някакъв чертеж с подобни надписи, за да се ориентират. Какво ли означаваше това? Дали не бяха открили начин за разчитане на руните, който все още се пазеше в тайна от учените по света? Не разполагаха ли с документи и чертежи от времето на Лепсиус? Или просто е било карта на пирамидата, прекопирана от някой, за когото руните също са неразгадаема мистерия?

Някъде бе чел, че митът за Свещения граал се радвал на широка популярност сред нацистите, но преподавателите в университета ги представяха като аматьори в полето на археологията, повече заинтересувани от пропагандата, отколкото от науката. И все пак, ако издирванията им са довели до някакви резултати? Сигурно и на него щяха да му се присмиват, ако разкрие хипотезата си за връзката на надписите от Централна и Южна Америка със старите руни от пирамидите.

Отново се зарови из документите. Към края на Първата световна война повечето окултни групи, създадени още преди войната, започнали да набират сили, подхранвани от горчивото разочарование на населението от наложения на Германия мирен договор. Една голяма част от тези групи се обединили под общото название „Туле“.

През 1933 г. в Германия била публикувана книгата „Bevor Hitler Kam“ („Преди да дойде Хитлер“). И тази творба била посветена на връзките между национал-социалистите и „Туле“. По-интересно бе, че малко след появата на книгата, авторът й изчезнал при мистериозни обстоятелства и всички копия от изданието били конфискувани и унищожени от нацистите. Името на автора било барон Рудолф фон Себотендорф.

За голяма изненада на Нейбингър в компютъра имаше откъс от споменатата книга. Себотендорф бе спрял вниманието си върху митовете за Атлантида и Туле, но ги разглеждаше в съвършено нова светлина, за да ги превърне в доказателство за налудничавите си твърдения.

Така например, според Себотендорф, някога Туле е била център на древна цивилизация, унищожена по време на големия потоп. Тази концепция се основаваше на една по-ранна теория, пропагандирана от Теософското общество.

Нейбингър прочете една кратка молитва за компютъра с чиято помощ можеше да прескача за отрицателно време от една тема на друга, и пое по дирите на последната информация.

Теософското общество било основано през 1875 г. в Ню Йорк от Елена Блаватска12. Според нея обитателите на Атлантида — или Туле, както я наричали нацистите — олицетворявали Четвъртата раса, единствената истинска човешка раса, което, разбира се, било много привлекателно за тяхната арийска теория. На външен вид хората от Туле наподобявали каменните статуи, открити по бреговете на Великденските острови.

Нейбингър зарови пръсти в брадата си. Откъде, по дяволите, й е хрумнало това? Споходи го усещането, че е тръгнал по лъжлива следа, но въпреки всичко продължи да чете.

Като основна причина за изчезването на Четвъртата раса — атлантите или тулеаните — се сочеше кръстосването й с по-низши същества. Изводът, побързали да вметнат нацистите, е, че трябва да се съхранява чистотата на превъзхождащата раса.

Значи фашистите са се интересували от Атлантида? Но какво общо има това с Древния Египет?

Професорът се облегна назад уморено и затвори очи, опитвайки се да подреди късчетата от информация в една обща картина.

Защо нацистите са унищожили книгата и каква е била съдбата на Себотендорф? На пръв поглед нямаше каквато и да било пряка връзка с разказа на Каджи, ако се изключеше думата „Туле“, изписана върху острието на камата, но Нейбингър бе привикнал към подобни интелектуални загадки и не се предаваше лесно. Може би зад завесата се криеше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Нейбингър потърка очи и зачете отново откъса от книгата. Едно от възможните обяснения за конфискуването й бе, че Хитлер е искал последователите му да си мислят, че той, а не Себотендорф или някой друг, е авторът на тези идеи.

Нейбингър реши да продължи още малко по тази следа. Ала по темата „Атлантида“ изникнаха грамадно количество отпратки — над хиляда. Значи не само германците са се интересували от изчезналия континент. Той прегледа първите двадесетина и избра една статия, която му се стори подходяща за начало.

Атлантида все още се смяташе за митична страна, споменавана в оригинални източници единствено от Платон. Повечето историци бяха на мнение, че Платон е създал Атлантида като метафора, литературно средство за изразяване на възгледите си. Онези, които вярваха в съществуването на Атлантида, се разделяха в зависимост от твърденията си за местоположението й. Според едни, тя е била остров в Средиземно море, унищожен при мощно вулканично изригване. Група океанолози дори изследвала кратера на вулкана Санторини за следи от изчезналия континент. Други я поставяха в самия център на Атлантическия океан. Споменаваха се Азорските острови — Езерото на седемте града на остров Сан Мигел изпълваше кратера на угаснал вулкан. Смяташе се, че главният град на Атлантида лежи на дъното на това езеро.

Нейбингър продължи надолу, пропускайки няколко статии, в търсене на най-последните разработки. Откритите само преди няколко години грамадни издялани камъни, недалеч от бреговете на остров Бимини, на Бахамите, бяха предизвикали истински фурор, ала все още нямаше достоверно обяснение за това чие дело са. Тази информация му се стори позната. Ами да, миналата година, на една конференция имаше изказване на учен от този район. Ако не го лъжеше паметта, върху камъните имаше и надписи със стари руни, които не можели да бъдат разчетени.

Нейбингър постави куфарчето си на масата, непосредствено до компютъра и взе да тършува из него. Някъде вътре трябваше да лежи папка с документи — носеше я винаги със себе си, когато заминаваше на експедиция. По-важното бе, че заедно с документацията, вътре бяха събрани всички визитни картички на хора, с които се е срещал по какъвто и да било повод. Не след дълго я откри — Хелън Слейтър, жената от Бимини, която бе говорила на конференцията. Извади визитката и я прибра в джоба на сакото си.

Направи разпечатка на статията и премина към следващата. Тя бе посветена на един американски конгресмен от миналия век на име Игнатиус Донели, автор на книга, превърнала се в бестселър за времето си — „Атлантида — един свят преди потопа“. Донели градеше хипотезите си върху приликите между предколумбовите цивилизации в Америка и Египет. Нейбингър изпита чувството, сякаш чете началото на собствените си, непубликувани разработки върху старите руни. И двете култури са строяли пирамиди, познавали са балсамирането, 365-дневния календар и в митовете им се споменавал унищожителен потоп. През следващите десетилетия теорията на Донели и неговите последователи срещнала яростна критика, същата, каквато вероятно биха предизвикали публикациите на Нейбингър.

След като приключи с тази статия, професорът се върна към показалеца, който го бе довел до тук: връзката между нацистите и Атлантида. В навечерието на Втората световна война нацистите изпратили експедиции и към двата полюса в търсене на следи от Атлантида или Туле, и на изгубени реликви като Свещения граал. А също и в Централна Америка, където има пирамиди, не толкова големи, колкото са египетските, но със старорунически надписи.

Нейбингър отново се почеса замислено. Какво са открили нацистите, че да ги отведе при Голямата пирамида и до тайната зала, неоткрита в продължение на четири хиляди години? Дали не са се научили да разчитат старите руни, сдобивайки се с важни източници на информация? Ако историята на Каджи е правдива, почти нямаше съмнение, че са разполагали с конкретни сведения за местонахождението на долната зала.

Нейбингър изчисти екрана и се върна при търсачката на думи. Сетне бавно изписа името, което бе научил от Каджи:

Една препратка. Нейбингър извика статията на екрана. Беше посветена на петдесетгодишнината от хвърлянето на атомната бомба над Хирошима и в нея се говореше за разработването на атомното оръжие през Втората световна война. Нейбингър запрелиства статията. Фон Сеект бе сред имената на физиците, работили върху конструирането на първата атомна бомба.

Но според Каджи, фон Сеект бе дошъл тук с нацистите. Как тогава в края на войната се бе озовал в Америка? Защо им е трябвало на немците да водят атомни физици във Великата пирамида? И най-важното: какво е открил фон Сеект в саркофага на долната зала през 1942 година?

Изведнъж си спомни за нещо, което бе надраскал в бележника си само преди няколко часа и пръстите му замръзнаха над клавиатурата. Пресегна се към раницата и извади бележника. Беше работил върху надписите от долната зала, над мястото, където някога е лежал саркофагът. Разполагаше само с частичен превод на посланието от стената:

Какво беше това? Заклинание срещу потенциални грабители? Или конкретно предупреждение за онова, което бе взел фон Сеект? Но защо е трябвало съюзниците да прикриват проникването на нацистите в пирамидата?

Заради нещо далеч по-важно от обикновено археологическо откритие?

Имаше един начин да узнае. В края на статията бе отбелязано, че фон Сеект се радва на добро здраве и живее в Лас Вегас. Нейбингър изключи компютъра и се изправи. Да върви по дяволите бюджетът, тук имаше голяма загадка и той единствен я бе надушил. Нейбингър напусна решително университетската библиотека, отскочи до най-близката самолетна агенция и поръча билет до Щатите, с междинна спирка остров Бимини.

След това се свърза по телефона с Невада и поиска от „Справки“ адреса и телефона на фон Сеект. Имаше само един абонат с подобно име, Вернер фон Сеект. Когато набра номера развълнуван, за своя неприятна изненада откри, че ще трябва да разговаря с телефонен секретар. Все пак изчака сигнала за начало на записа и произнесе с равен глас:

— Професор фон Сеект, казвам се Питър Нейбингър. Работя в отдела по египтология към Бруклинския музей. Бих искал да разговарям с вас за Голямата пирамида, тъй като според мен имаме общи интереси по въпроса. Току-що разчетох някои от надписите в долната зала, която вероятно и вие сте посещавали преди много години. Ето текста: „Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества“. Дали не бихте могли да хвърлите малко светлина върху смисъла на това послание? Моля, оставете съобщение за възможна среща на моя телефонен секретар. — И Нейбингър добави телефонния си номер.