17 милиона причини да умреш

10.

Болд измърмори някакво извинение, смутен и дори унижен от факта, че Майлс не е бил взет от урока си по пиано и все още чака някой да го прибере. Както при всяко друго частно обучение, за да бъде допуснат сина му до следобедни уроци при концертния пианист Брус Лавин, се бе наложило да подадат молба, да представят две препоръки, да го запишат в списъка на чакащите и да платят значителна сума като капаро. Шест месеца по-късно Майлс най-накрая беше „поканен да се присъедини“.

— Грешката е наша — замаза положението лейтенантът, чувствайки се като подлизурко. Даваше си ясна сметка колко глупаво звучи обяснението.

— Аз не съм детегледачка — продължи Лавин. — Графикът ми…

— … е много натоварен — прекъсна го Болд. — Знам. — Пианистът се бе постарал да набие тази мантра в главите на родителите. Кредото му бе „Подготвени уроци и точност“. Докато учениците се упражняваха и идваха навреме, участваха в програмата му. — Тръгвам към вас.

— Ако се случи отново…

— Няма — увери го Лу. Целият курс се заплащаше предварително и ако детето бъдеше изключено от него, парите на родителите не се възстановяваха. Отстраняването не можеше да бъде обжалвано, но детето можеше да подаде молба да бъде включено в друг курс.

Болд опита да се свърже с Лиз по служебния й телефон, а после по мобилния, готов да й вдигне скандал. Но когато тя не отговори на нито един от двата телефона, гневът му бързо премина в тревога. Не я бе виждал, нито чувал, откакто се разделиха пред къщата на Бет Лароса по-рано през деня.

Беше възложил на двама полицаи да наблюдават с кола без отличителни знаци или банката, или дома им, в зависимост от това къде се намира Лиз. По взаимно съгласие тя нямаше да бъде следена, освен ако сама не пожелае, а трябваше да го поиска, ако тръгнеше на среща с Дейвид Хейс. В останалите случаи двамата с жена му се бяха договорили, че тя има право на „личен живот“.

Съобщиха му, че сиената е била видяна да напуска гаража около двайсет минути след завръщането си от жилището на семейство Лароса. Това означаваше, че Лиз си е тръгнала от банката някъде по обяд.

— И не се е свързвала с вас нито преди, нито след това?

— Не, лейтенант.

Той изпробва пак и двата телефона, после позвъни и вкъщи, но отново никой не вдигна. Болд не се панира заради дългогодишния си полицейски опит; беше приучен да не се поддава на подобни емоции, но го налегна ожесточен вътрешен спор. Степенувайки отговорностите си, той побърза да се качи в служебната кола и да се гмурне в натоварения трафик, за да вземе Майлс, преди Лавин да е размислил и да е решил да го изключи от учебната си програма.

Лу напредваше бавно към Фърст Хил, като избираше умишлено по-малки улици със знак „Стоп“ на всяка пресечка и се стараеше да избягва задръстванията на светофарите, но на няколкостотин други шофьори им бе хрумнала същата гениална идея и колите се придвижваха броня до броня. Когато клетъчният му телефон иззвъня, той се подготви да навика Лиз.

— Ало? — Постара се гласът му да прозвучи гневно, така че тя веднага да се досети, че е в издънка.

— Лейтенант?

Разочарован, че очакванията му са били излъгани, той изръмжа:

— Какво има?

— Търсиха ви по телефона. Нещо във връзка с дъщеря ви.

Болд набра номера, който му продиктуваха. Сърцето му се разтуптя тревожно.

На позвъняването отговори Минди Кроуфорд — учителката по балет на Сара. Той разбра какво ще последва и я прекъсна още докато се представяше.

— Не сме се доразбрали кой ще я вземе днес. Вината е моя.

Госпожица Кроуфорд замълча, навярно изненадана от далновидността му.

— Бих могла да я закарам до дома ви — предложи тя, — но преди това трябва да изнеса още един урок. Ще я доведа малко след седем, стига това да ви устройва.

Училището по балет се намираше кажи-речи в противоположната посока на училището „Мадрона“, към което в момента пътуваше Лу. Двамата с Майлс можеха да се опитат да стигнат там навреме, но предложението на г-ца Кроуфорд звучеше далеч по-примамливо. И той й го каза.

— Няма проблем — отговори тя толкова жизнерадостно, че лейтенантът изпита огромно чувство на вина.

Имаше проблем, голям проблем за семейство Болд. Той смекчи донякъде гнева си, като позвъни първо в Сиатълската пътна полиция, а после в Окръжната шерифска служба, за да се увери, че Лиз не е претърпяла пътнотранспортно произшествие. След това се обади на Ла Моя. Сержант Джон ла Моя, когото Болд беше напътствал със съвети през по-голямата част от кариерата му в отдел „Убийства“ и който зае сержантското му място, след като Лу бе повишен в лейтенант, не се придържаше много-много към правилата, но си вършеше добре работата.

— Ало — отговори отсреща Ла Моя.

Болд го попита как върви семинарът по тероризъм, неспособен да започне направо с молба да потърси жена му.

— Няма да повярваш какви лайна видях! Бомби с размерите на цигарена кутия и джунджурийки в куфарчета, които могат да повредят всички компютри в една сграда. Последен писък в областта на техниката, серж. — Ла Моя продължаваше да се обръща към Лу със стария му чин. — Ако тези луди глави докопат дори половината от тези високотехнологични джаджи, ще си имаме големи проблеми.

— Дани Форман призова Бог да им е на помощ на враговете, ако ти си нашата защита.

— Правилно ти е казал. — Джон знаеше как да разсее опасенията на Болд. — Говори ми още за Форскин. — Той измисляше прякори на всички.

— Имам няколко проблема от лично естество — отвърна лейтенантът, благодарен на сламката, която му беше подал Ла Моя. — Можеш да ми помогнеш да разреша един от тях.

— Кажи.

Лу му обясни каква е ситуацията — че трябва да вземе Майлс, а е наложително Лиз да бъде открита. Премълча подробностите около сегашното положение на жена си и около случая, който разследваше, защото сержантът би трябвало вече да е научил повечето от тях. В наблюдението на ферибота бяха участвали прекалено много хора, за да не тръгнат приказки сред служителите на полицейското управление.

— Мога да изляза оттук в десет. Ще проверя всички горещи места, въпреки че нещо не мога да си представя г-жа Би в някой бар с папрат.

— Мислех си, че би могъл да започнеш с Дани Форман. Сигурно знаеш, че наскоро го изписаха от болницата. Измисли някакво извинение, че си се провалил в наблюдението на съпругата ми и се чудиш дали той не знае къде може да е в момента.

— Че съм се провалил. Това ще свърши работа. Добро прикритие.

Ла Моя имаше славата на човек, който никога не се проваля. Но репутацията му на груб играч щеше да накара Форман да му повярва. Самият Форман беше известен като Самотен рейнджър №1 и щеше да му влезе в положение.

Очевидно сериозно обезпокоен, този път сержантът попита без следа от ирония в гласа:

— Имаме ли големи основания да се тревожим, серж?

— Опасявам се, че Лиз е в беда. Първата им мишена, мъж на име Лароса, наш приятел и колега на Лиз от банката, получи сърдечен удар тази сутрин и сега е в интензивното отделение. Ето как стоят нещата според мен. Хейс се добира до банков сейф, в който вероятно е държал софтуера, с чиято помощ е скрил откраднатите пари. Софтуерът е даден на Лароса от хората, които сега контролират Хейс, защото Лароса има достъп до компютрите на банката. Лароса не успява да свърши работата и така името на Лиз отива на първо място в списъка им. Тя също има достъп до онези компютри. А сега е изчезнала.

— Изглежда, няма да е достатъчно просто да си побъбря с Форскин.

— Дани е поел този случай в свои ръце — или поне той така си мисли — и направо се е вманиачил в него. За него всичко е свързано по някакъв начин с Дарлин. Няма да се изненадам, ако е включил Лиз в някаква тайна операция, за която знае само той.

— Страхотно.

— Затова си мисля да започнем от него.

— Хубаво. — Ла Моя се поколеба, преди да попита за най-очевидното. — Ами ако няма нищо общо с изчезването на Лиз?

— Нека да заведа децата у дома. Да осигуря безопасността им. Ти провери Дани. После ще се тревожим за поредната фаза, ако има такава. — Болд наблегна на следващите си думи. — Постави го натясно, Джон. Не искаме да загубим ресурси и енергия, ако Дани крие нещо от нас.

— Двамата с Форскин сме си имали вземане-даване и преди, серж. Бъди спокоен.

Брус Лавин пресрещна Болд на тротоара, като влачеше Майлс след себе си. Щом хлапето се качи в колата и закопча предпазния си колан, пианистът заобиколи автомобила и се приближи до прозореца на лейтенанта. Лу се приготви да му четат конско — нещо, от което ни най-малко не се нуждаеше точно в този момент.

— Трябва да поговорим — изрече с напрегнат шепот Лавин, като подчерта с жестове необходимостта от това. Нисък на ръст, той имаше буйна, къдрава коса и пронизващ поглед. Думите му прозвучаха дрезгаво и накъсано като пращенето на евтино радио.

— Някакъв проблем ли има? — Болд се завъртя да погледне Майлс, така че момчето да усети колко е обезпокоен. Двамата с Лиз непрекъснато му обясняваха каква привилегия е да посещава тези уроци по пиано.

— Точно обратното — отговори все така шепнешком Лавин с дразнещия си глас. — Вашият син, лейтенант… вашето момче… е може би най-музикалното дете, на което някога съм преподавал, а, повярвайте ми, преподавал съм на много деца. Трябва да бъде подложен на тест, за да се определят музикалните и математическите му способности. Ако се окаже, че е толкова талантлив, колкото си мисля, за мен ще бъде чест да продължа да работя с него, но вие би трябвало да му намерите по-добри учители.

Лу усети как го обзема бащинска гордост. Дете феномен. Той беше забелязал подобни заложби и вкъщи и именно това го бе подтикнало да запише Майлс при Лавин. Убеден, че пианистът се кани да му се кара за безотговорността му като родител, лейтенантът се оказа напълно неподготвен за този обрат. Със свито гърло той изхриптя:

— Вие можете ли да организирате такъв тест?

— Разбира се.

— Ще трябва да поговоря с жена си. Скъпо ли ще струва?

— Ужасно. Като в „Джулиард“22 — пошегува се мъжът и на устните му разцъфна дяволита усмивка. — Някой ден Майлс може би ще се озове именно там.

— Още веднъж извинявайте за причиненото неудобство — каза му Болд. — Нещо не сме се доразбрали със съпругата.

Лавин го потупа по рамото — жест, който шокира Лу, защото изобщо не се връзваше с представата, която си бе изградил за учителя по пиано — помаха на момчето на задната седалка и се прибра отново в къщата.

Лейтенантът остана неподвижен, защото вълнението му едва сега започна да утихва, давайки си сметка, че това е един от онези моменти в живота му, които никога няма да забрави — едноминутен разговор през прозореца на колата… Пред него се бе разкрил един цял нов свят — свят, в който синът му се превърна в музикален магьосник.

Нямаше търпение да каже на Лиз.

Болд, Ла Моя, Боби Гейнис и Дафни Матюс провеждаха телефонни разговори, обикаляха улиците и разпитваха приятелите на Лиз чак до полунощ. Ла Моя докладва, че е говорил с Форман и Дани твърдял, че няма никаква представа къде е Лиз. „Но начинът, по който го каза, серж… Може и да не лъже, ала не звучеше и много убедително. Крие нещо.“ Лу имаше същото чувство за Форман, но не можеше да направи кой знае какво по въпроса. За да подаде официално оплакване, щеше да му е необходимо нещо повече от подозрения и лоши предчувствия.

Кухнята на лейтенанта играеше ролята на команден център, в който той се изявяваше едновременно като диспечер и като бавачка.

Съзнанието му реагираше спонтанно на отсъствието на Лиз със спомени за нея: как майстори лице от плодове и зеленчуци за децата — с резенчета от краставица за очи и с парченце от портокал за уста. Как кара Майлс и Сара на училище или на църква и всички се заливат от смях. Как се промъква игриво и същевременно предизвикателно в леглото. Жена, която се хвърляше с главата напред в живота, като понякога дори вредеше на собствената си популярност. Жена, която не знаеше какво е страх. Ракът, вярата й и научните й титли бяха доказателство за това. Нейното непоколебимо присъствие на духа го въодушевяваше като моряк, зарадван от попътен вятър. Неотдавна му беше заявила, че ако реши да се пенсионира като полицай и да се отдаде изцяло на пианото и композирането на джаз, тя ще подкрепи решението му, дори така стандартът им на живот да се понижи. Истински партньор, ето каква беше тя.

Между Матюс и Болд съществуваше връзка като между колеги, която една нощ беше прераснала в нещо повече. Споменът за тази нощ беляза трайно отношенията им. Сега Матюс, която от известно време живееше пробно с Ла Моя — според Лу на земята едва ли имаше двама по-различни души — бе отгърнала нова страница в тези отношения. Закачките и флиртуването останаха в миналото, което се струваше някак нередно на Болд. Той я смяташе за най-добрата си приятелка след Лиз — човек, на когото може да се довери безрезервно. Приятелството им все още съществуваше, но искрата помежду им сега мъждукаше, вместо да пламти.

Матюс се отби у тях, изчерпала идеите си къде да търси Лиз. Беше облечена в синьо непромокаемо яке, тесни дънки и измачкана бяла риза. Косата й беше влажна, но прическата й — все още непокътната. Очите й гледаха малко по-уморено от обичайното. Тя отказа да седне на стола, предложен й от Лу, и остана да стои на прага на кухнята. Лейтенантът осъзна, че това има нещо общо със сегашното състояние на приятелството им, подложено на изпитание от решението й да заживее с Ла Моя. Двамата с нея се познаваха прекалено добре.

Когато Дафни зададе ужасния си въпрос, Болд си помисли колко уместно е да го чуе именно от нейната уста. Само тя би могла да го попита подобно нещо.

— Провери ли при нейния лекар, в болницата?

— Продължавам да се надявам, че Форман знае къде е.

— Лу? Провери ли? Обади ли се там?

— Като психолог ли ме питаш или като приятел?

Тя му отвърна в същия дух:

— Като следовател ли ме питаш или като съпруг? — Способността й да извърта нещата отстъпваше единствено на умението й да запазва изражението си каменно.

— Не съм.

— Слушай, Лу…

— Стига! — прекъсна я грубо той. — Тя щеше да ми каже. Не би скрила подобно нещо.

— В болниците хората са длъжни да изключват клетъчните си телефони — обясни му Матюс, използвайки същия аргумент, който той бе изтъкнал на Лиз по-рано през деня. Реагираха по един и същи начин на ситуациите. — Там нещата обикновено се проточват и отнемат два пъти повече време, отколкото човек предполага.

— Два пъти обсъдихме кой ще вземе децата след работа. Тя не би забравила подобно нещо. Не само че не е в нейния стил, а просто е невъзможно.

— Може би първият човек, на когото е трябвало да позвъниш, е бил нейният лекар.

Той погледна часовника си и забеляза, че са изминали едва няколко минути от последния път, когато го бе проверявал. Така и не се научи да чака търпеливо. Караше други хора да чакат вместо него, заповядваше им да го чакат, но той самият никога нищо не чакаше.

— Вече е полунощ и всеки опит да се свържеш с лекаря й би бил напразен. И ти го знаеш — каза психоложката, тълкувайки изражението му. — Правиш го нарочно, нали? Да бездействаш така?

— Тя си изключва телефона и когато се моли — отвърна Лу. — Може да е отишла в някоя читалня, библиотека или на друго тихо място.

— И ти го вярваш!? — Изрече го така, че да го уязви.

Когато в 12:15 на алеята зад къщата проблеснаха фаровете на микробуса на Лиз, Дафни предложи да си тръгне през предния вход, защото бе паркирала колата си на тротоара. Докато вървеше към вратата, тя изрече забързано:

— Ще се обадя на другите. Лиз няма да се зарадва, ако разбере, че си вдигнал по тревога копоите. Е, оставям ви да се оправяте. — Психоложката стигна до входната врата, приказвайки тихо, за да не събуди децата. Тя се славеше с умението да върши няколко неща едновременно и сега отново го доказваше.

— Задължен съм ти — извика след нея Болд.

— Я млъквай. — Матюс излезе и затвори тихо вратата.

Лейтенантът се канеше да вдигне скандал на Лиз, но премисли и реши да я посрещне със загриженост, вместо с гняв. По-добре да изчака обясненията й, вместо да я напада с въпроси.

Изминаха пет дълги минути, а Лиз още не влизаше. Търпението на Болд се изчерпа и той тръгна да я търси. Но докато слизаше по задните стълби, изведнъж се закова на място, защото вратата на гаража се отвори и отвътре излезе със залитане жена му.

Пияна като казак.

Лиз започна да ломоти, докато пристъпваше несигурно напред; очевидно й бе толкова трудно да говори ясно, колкото и да ходи по права линия.

— Ако не се изпикая през следващите пет секунди… — Тя погледна нагоре, спря погледа си върху Болд, сякаш едва сега го забелязваше, наклони глава и измърмори: — По дяволите. — Докато вдигаше полата си и смъкваше пликчетата си, успя да смачка една хортензия. После клекна насред градината и се изпика, след което залитна напред, падна на колене и повърна.

Лу й бе помагал да преживее вредните ефекти на химиотерапията, изтощението от радиацията и проблемите около раждането, но никога досега не я беше виждал да се напива до такава степен. Той я вкара в къщата през задната врата, свали сакото и ризата й, и двете изцапани с повърнато, и ги остави на стълбищната площадка, за да ги занесе по-късно в пералнята в мазето. Доразсъблече я в банята, сложи я в седнало положение във ваната и пусна топла вода от душа. През цялото време Лиз остана мълчалива, изпаднала в състояние на пълно безразличие. Повърна още веднъж във ваната, а след това и в тоалетната, след като Лу я накара да изпие пълна чаша вода. Когато най-накрая престана да повръща, той й даде да изпие още три чаши вода, но не й даде аспирин, въпреки че щеше да й помогне, защото това противоречеше на убежденията й.

Лиз заспа в момента, в който главата й докосна възглавницата. Изпълнен с адреналин, Болд остана буден още четиридесет минути, за да се увери, че жена му спи на една страна — в случай че повърне в съня си. Когато задряма, вече минаваше три часа.

Болд се събуди в 7 часа, разтърсван от Майлс, но Лиз вече беше излязла от къщата, за да избегне унизителните упреци.

Докато правеше палачинки, миеше лицата на децата, преобличаше ги и им приготвяше сандвичи, лейтенантът се отдаде на яростта си. Изолиран. Изоставен. Предаден? Дали случилото се имаше нещо общо с Дейвид Хейс? Когато закара децата на училище, закъснявайки с трийсет минути за работа, той твърдо реши, че се нуждае от обяснение и че Лиз е тази, която трябва да му се обади.

Всеки път, когато телефонът му иззвънеше, Лу грабваше слушалката и изръмжаваше „ало“, очаквайки да чуе виновния глас на съпругата си. През последните дванайсет часа, недоспал и на път да изпадне в емоционална криза, той премина през състояние на загриженост, безпокойство, гняв и черна ярост. Сега тази ярост извираше през порите му под формата на остра миризма и се трупаше в кървясалите му очи като отрова. Зад стъклената стена на офиса му се плъзгаха като сенки на марионетки неясните силуети на хората от отдела му, които се стараеха с всички сили да не се мяркат пред погледа му.

И тогава дългоочакваното обаждане дойде.