17 милиона причини да умреш

22.

В пет часа следобед клетъчният телефон на Болд иззвъня. Двамата с Лиз седяха във всекидневната при спуснати щори, тя на дивана, а той на един стол. Тя се преструваше, че разглежда каталог, а той следеше полицейския радиоканал, който използваха при наблюдението, с помощта на миниатюрния приемник в ухото си. През последните трийсет минути не бяха разменили нито дума.

Една трийсетгодишна жена полицай, чието име Лу не помнеше, седеше на масата в кухнята, откъдето можеше да чува какво си говорят. Лиз продължи да разглежда стоките в каталога, когато лейтенантът прие обаждането, без да се поддава на паниката. Болд приключи разговора и й каза:

— Отпред има едно такси. Шофьорът идва към вратата ни и носи някаква кутия.

Тя провери собствения си телефон и изгледа Лу, преди той да насочи вниманието си към кухнята, където полицаят вече получаваше нареждания по служебното си уоки-токи.

Лейтенантът махна на Лиз да влезе в спалнята, а на другата жена — да се скрие някъде, сложи пистолета зад гърба си и тръгна към вратата. Правеше всичко преднамерено и за пред колегите си. Лиз знаеше, че съпругът й е повикал таксито. Лу изчака да чуе входния звънец, помота се малко и отвори вратата. Таксиметровият шофьор отвън говореше наполовина като индиец, наполовина като арабин.

— Честит рожден ден на госпожата — каза той. Кутията беше увита в хартия на цветчета, която беше скъсана и разлепена от едната страна. Шофьорът обясни: — Не доставям нищо, без да видя какво има вътре. Всичко е наред. Само дрехи. — Той добави: — Има бележка. — И посочи един ненадписан бял плик, завързан с панделка за капака на кутията.

Болд отстъпи назад, като остави вратата открехната и предложи на шофьора да отвори кутията.

— Изсипи съдържанието.

— Слушайте, господине…

Лу му показа значката си и повтори заповедта.

Шофьорът скъса хартията и обърна нервно кутията. От нея се изсипа купчина черно-бели дрехи. Болд накара мъжа да ги изтръска. След това прибра пистолета в кобура си, даде му бакшиш от десет долара и се опита да го отпрати, но шофьорът му заяви, че са го инструктирали да изчака госпожата.

— Къде ще я водите? — попита лейтенантът.

Мъжът сви рамене.

— Не ми казаха. Вижте какво, ако искате да си вървя…

— Не. — Лу направи озадачена физиономия заради полицая, за когото знаеше, че го наблюдава, изпрати шофьора да чака в таксито и затвори вратата. После взе да прибира странните дрехи в кутията. Беше облекло на монахиня.

Той заключи вратата, обади се в микробуса, който служеше за команден център, и предложи да проверят отново номера на таксито, за да се уверят, че е истинско. Описа набързо на Риз ситуацията и му обеща, че „ще има продължение“.

Занесе кутията и плика във всекидневната, извика Лиз и жената полицай и остави всичко върху масичката за кафе. След това подаде на съпругата си „бележката“, която собственоръчно беше отпечатал.

Пликът не беше запечатан. Тя извади от вътре лист хартия, който се оказа билет за кино.

— Това са те — заяви Лиз, отново заради жената полицай.

— Да. Още не е късно да се откажем — предложи той, когато тя взе дрехите.

— Нищо няма да ми направят, ако напусна къщата. Те се нуждаят от присъствието ми в банката. Искат да им съдействам.

Планът беше полицай Малоун, която вече бе дегизирана като Лиз, да заеме мястото й по пътя към партито по случай обединението на банките. Размяната можеше да бъде осъществена по няколко начина. В момента Малоун стоеше в готовност в задната част на микробуса на Лиз в гаража на къщата. Планът можеше да бъде променен според обстоятелствата, но за промените щеше да е необходимо известно време, така че засега Болд имаше предимство. От отдела бяха очаквали телефонно обаждане с номера на сметката. А бяха получили много повече от това.

Лейтенантът чу по полицейския радиоканал, че легитимността на таксито е потвърдена. Той погледна през прозореца и потвърди, че то продължава да стои до тротоара с включен двигател.

— Няма да използвам микробуса — каза Лиз.

— Да, знам.

— Значи ще трябва да извършим размяната някъде другаде.

— Така е — потвърди той, като се погрижи жената полицай да чуе какво казва.

Лиз отиде в спалнята и навлече облеклото на монахиня върху собствените си дрехи — черна елегантна вечерна рокля, прозрачен чорапогащник и обувки с нисък ток. Жената полицай отбеляза, че без токове ще е по-подвижна, но че Малоун е със същите обувки, така че ще е по-добре да остане с тях. Съпругата на Болд се съгласи.

Лу приключи разговора по клетъчния си телефон и обясни:

— Това е мюзикъл, нещо от сорта на „Роки Хорър“37. Гледа се с костюми. Двайсет долара билета.

Опитвайки се да омаловажи ситуацията, Лиз попита:

— Ще се правя на праведната Мария, така ли?

Жената полицай й напомни, че в сутиена й има проследяващо устройство и я увери, че винаги ще са близо до нея. Лейтенантът и съпругата му се спогледаха тайно.

Лиз сложи върху раменете си колосано парче бял плат. Болд го завърза с корда, за да е сигурен, че няма да падне.

Тя нахлупи на главата си причудливата забрадка, която носеха монахините, приличаща на чифт разперени криле. Стори й се странно, че някои дрехи могат да придадат на човек толкова много целомъдреност и невинност. Лицето й изглеждаше спокойно и красиво, а изпод шапката не се подаваше нито един кичур коса. Въпреки че напоследък бе доста бледа, на фона на колосания бял плат кожата й изглеждаше мургава като на италианка, здрава и жизнена. Още лъжи.

Те се спогледаха в огледалото. Лу положи усилие да се ухили глупаво.

— Ако смяташ да се шегуваш по мой адрес, по-добре недей.

Той се ухили отново и кимна.

— Всичко ще мине добре.

Отговори на позвъняването на клетъчния си телефон и чу гласа на Дани Форман. Форман се намираше в ескаладата си, която беше паркирана малко по-надолу по улицата. Лейтенантът влезе във всекидневната, за да запази поверителността на разговора, знаейки, че в момента детектив Марк Хайман от отдел „Убийства“ поддържа сателитно наблюдение на местоположението на Форман и колата му. Болд все още не вярваше на чернокожия мъж, въпреки че Хейс не можеше да си спомни кой го е малтретирал.

— Какво става, по дяволите? — попита Дани.

— Предполагам, че се опитват да провалят плана ни. — Той му каза за билета и за костюма.

— Дали това е работа на Свенград?

— Може би е на Хейс. — Лу продължи с преструвките. Зачуди се дали Форман междувременно е посетил склада и е открил, че програмистът е „избягал“. Трябваше да се преструва, че Хейс все още е на свобода. Но маменето на Дани, подвеждането на екипа за наблюдение и заблуждаването на жената полицай, на която бе позволил да чуе предварително уговорения разговор с Лиз, си имаха своята цена. Различните роли, които трябваше да играе, го объркваха и го караха да се чувства като шизофреник.

Лиз излезе от спалнята.

— Това не ми харесва — заяви Форман. — Ами ако е дело на някой друг — на Гийзър например, който се опитва да манипулира Лиз за собствените си цели?

— Подобно предположение може да ти навлече неприятности, Дани. И аз мога да те обвиня в същото нещо. — Той остави Форман да обмисли казаното. — Тогава докъде ще стигнем?

Лейтенантът се заслуша в дишането на чернокожия мъж. Форман продължи:

— Те ще искат да е на приема, а не на някакъв тричасов филм. Не можеш да я оставиш да отиде там.

Лу беше очаквал подобна реакция от страна на Пахван Риз. Присвоените пари трябваше да бъдат прехвърлени преди обединението и хаосът по време на частния прием изглеждаше отличен за постигането на целта. Той беше очаквал Риз да започне да го убеждава, че Лиз трябва да пренебрегне костюма на монахиня и билета за кино и да отиде направо на партито, което щеше да започне в 19:30. Но шефът на отдела, свикнал с резките обрати при специалните операции, не бе издал подобна заповед.

— Това е решение на Риз, не мое — заяви той на Форман. — Ако зависеше от мен, тази вечер Лиз щеше да си остане вкъщи, да гледа телевизия и да си легне рано.

Риз беше измислил добър план: Малоун щеше да се размени с Лиз в микробуса и да се представи за нея по време на най-рискованата част от вечерта, в случай че се опитат да я отвлекат. Междувременно Лиз щеше да бъде закарана в банката при изключителни мерки за сигурност — щом влезеше вътре, тя щеше да е в безопасност и можеше да получи достъп до компютъра AS/400 с помощта на отпечатъка на дланта си. Но това беше план, който Болд не можеше да допусне да се осъществи заради картите, които държеше Свенград.

— Риз има добър план — напомни лейтенантът на чернокожия мъж.

— Но това не е част от него — оплака се Форман.

— Ще се приспособим според ситуацията, нали, Дани?

— Просто казвам, че това не ми харесва.

— Разбрах. — Лу прекъсна разговора. Дотук добре. Риз не беше създал никакви пречки.

— Майлс6, Сара4 — напомни той на Лиз, когато се приближи до нея. Не искаше жена му да използва тези пароли при никакви обстоятелства, но трябваше да убеди всички в противното.

Той пристъпи напред, за да я прегърне, и тя прошепна в ухото му:

— Дали ще се получи?

— Придържай се към плана! — отвърна Болд в ухото й.

Лиз го целуна по бузата. Жестът му се стори необичайно чужд. Прииска му се да отвърне на целувката й или да я прегърне, но необяснимо защо не стори нищо. Вместо това отвори вратата и остана да я гледа, докато тя отиваше към таксито.

Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Да даде разпореждания. Сложният му план да надхитри собствените си хора, без да наруши закона и без да бъде разкрит, внезапно му се стори толкова крехък и уязвим. Гледайки след отдалечаващото се такси, му се прииска да й бе казал нещо повече, да бе направил нещо повече от репетиция за смяна на дрехите, преди да я изпрати. Ако Свенград или Форман планираха да отвлекат Лиз, то Болд вече ги бе изпреварил. Той бе похитил собствената си жена, като бе уредил костюма, като предварително бе купил билет за „Звукът на музиката“38. Като я изпращаше там с такси. Колкото и тънки да бяха конците, сега той ги дърпаше, макар че само Господ знаеше колко щеше да трае това.

Ла Моя се чувстваше невероятно глупаво в своя черен погребален костюм, с бяла риза, черна жилетка, папийонка а ла Джеймс Стюърт и сива филцова шапка. С вързаната си на малка опашка коса, мушната в яката му, дори и колегите му не биха могли да го познаят, което, разбира се, беше целта на дегизировката.

Пето авеню — най-шикозната търговска улица в Сиатъл — беше задръстено от коли, тротоарите бяха претъпкани с хора, отиващи на вечеря или на кино. Киносалонът на Пето авеню се намираше от другата страна на улицата, точно срещу банка „Уест Корпорейшън“. На срещуположния ъгъл се издигаше хотел „Олимпик“.

Сержантът стоеше на опашка от няколкостотин души: семейства, деца, пълнички ученички — всички облечени като различни персонажи от филма. Жени със силно набрани в кръста поли и обувки с високи токчета, като Мария. Мъже, облечени като баварски момчета с кожени панталони до коляното, хванати с тиранти. Имаше повече монахини, отколкото можеш да видиш в някой манастир. Но истински ужас предизвикваха униформените нацисти — бяха достатъчно, за да ръководят концентрационен лагер. Сякаш филмът бе послужил като извинение на белите расисти да се маскират.

Ла Моя бе един от малцината Макс Детвайлеровци, което му внушаваше усещането, че е избрал най-малко вдъхновяващия костюм сред тълпата. От своя страна Матюс, както винаги изглеждаше учудващо идеална като розовобузата Мария. След нея се извърнаха доста глави, докато двамата с Джон се наредят на дългата опашка, която чакаше за билети.

Миниатюрната слушалка го предупреди за пристигането на таксито с Лиз Болд от западната страна на киното. Хората на Пахван Риз я бяха проследили, но трябваше да разблъскват костюмираните хора и едва ли не да лазят по земята, за да не я изгубят от поглед.

— Серж е направо гениален — каза Джон на Дафни. Той притисна с ръка ухото си, за да изолира от шума гласа в слушалката. — Нашата монахиня току-що се нареди на опашката за влизане. Риз е в прединфарктно състояние.

Дафни отвърна:

— Седни на някой от задните редове. Ще й кажа да се оглежда за шапката ти.

— Бъди внимателна.

— Те не искат мен — отговори тя.

— Точно това ме притеснява — рече Джон. — И никакви глупости.

— Дадено.

Ла Моя не можеше да вижда от двама едри нацисти, които стояха пред тях. Така че, когато влязоха в киното и Дафни се отдалечи към дамската тоалетна, той я загуби от поглед. Облечената като монахиня Лиз Болд си проправяше път толкова близо до него, че можеше да протегне ръка и да я докосне.

Джон обаче не го направи.

Лиз забави крачка, като стигна до кошчето за боклук пред дамската тоалетна, където вече се бе образувала опашка. Фоайето на киното гъмжеше от костюмирани зрители, жадуващи за пуканки и да бъдат видени от свои приятели. Врявата й пречеше да мисли. Побутната отзад, тя се обърна и се озова лице в лице с Дафни Матюс, която изглеждаше зашеметяващо красива в своя костюм на Мария. Почувства как лицето й пламва при мисълта, че вижда бившата любовница на мъжа си, останала в тайна през всичките тези години. Когато влязоха в преддверието на тоалетната, гадната смесица на дезинфектант, парфюм и лак за коса я замая. Но най-силно от всичко се усещаше мирисът на марихуана. Не беше виждала толкова претъпкана тоалетна от времето на абитуриентския си бал. Всички жени бяха облечени в костюми на три-четири героини от филма.

Докато си проправяше път, се блъсна в една баронеса и с изумление съзря набола брада под пластовете грим. Някъде в отвъдното барон Фон Трапс сигурно бе отвратен колкото самата нея.

Лиз осъзна, че помещението бе пълно с костюмирани ненормалници. Някои бяха взели дрога, а други бяха пили алкохол, за да паднат задръжките им и да припяват през тричасовия филм, мислейки си, че са Павароти или Силс. Глъчката в облицованото с плочки преддверие бе оглушителна, а въздухът — натежал от твърде много противоположни миризми.

Дафни отново я побутна отзад. Ядосана и почти обхваната от клаустрофобия, тя изпита желание да й се разкрещи. Вместо това двете се напъхаха заедно в една тоалетна кабинка, а Матюс се обърна бързо да заключи металната врата.

— Ти! — възкликна Лиз, неуверена защо трябваше да се срещне с Матюс точно сега.

— Той те е инструктирал, нали? — попита Дафни.

— О, да, инструктира ме — отвърна иронично Лиз, която не можа да се въздържи да не се възползва от открилата й се възможност.

Посягайки назад, за да разкопчее ципа си, Матюс я изгледа с любопитство.

— Трябва да започваме.

Лиз изобщо не направи опит да се съблече, невероятно притеснена, че трябва да покаже тялото си на „другата“ жена. Тя заяви:

— Лу ми каза, че си била ти. Любовницата. Разказа ми за кратката ви сексуална забежка.

Дафни изглеждаше така, сякаш я бяха ударили с юмрук, като че ли й се искаше да се наведе край нея и да повърне в тоалетната чиния. Тя отвърна:

— Да… ама… сега не му е времето.

— През всичките тези години — продължи Лиз — ти идваше в дома ни. Винаги се правеше на мила и внимателна. Как съм могла да не забележа?

— Лиз, каквото и да преживявате вие двамата, аз не съм част от него. Имаме си достатъчно работа тук и без това. Разбра ли? Операцията е замислена, за да ти спечели време, а ние го пропиляваме.

— По-коварно е от това, което имаше между мен и Дейвид — не спираше Лиз. — Ти го виждаш ежедневно. Работите заедно всеки божи ден. Как можеш да го правиш, без да мислиш за случилото се? Не смятам, че можеш. Не можеш, нали? Значи мислиш за него, макар да са минали години. Това е някак извратено за един психолог, не смяташ ли? — Не разбираше защо се бе вкопчила в тази тема, освен може би защото последното нещо, което й се искаше, бе да се съблече пред тази жена, а поддържането на разговора й даваше възможност да печели време.

Дафни свали роклята от раменете си, разкривайки първо цепката между гърдите си, после белия сутиен и най-накрая гладкия корем на жена, която не е раждала. Безупречна, като от списание, и едва тогава Лиз прозря дълбочината на онова, което е трябвало да изстрада Лу покрай нейната собствена любовна авантюра с Дейвид Хейс.

Тя изпита ужасна смесица от унижение, съжаление и гняв. Усещаше, че реагира прекалено емоционално. Тоалетната бе толкова малка, че когато Дафни си смени мястото с нея, мина толкова близо, че гърдите им се докоснаха. Матюс седна на тоалетната чиния, за да запази роклята да не се допре до пода, смъкна я под ханша си и я изхлузи до коленете. Показаха се бикините й, обточени с къдрички.

Лиз помоли да се съблече насаме. Дафни я изгледа, сякаш бе луда, и каза:

— Отвън има петдесет жени и всички чакат за тоалетната. Лиз, моля те… сега.

— Не мога да го направя.

— Не бъди смешна.

Искаше й се да изкрещи: „Ти си спала с него. Била си гола с него. Аз имах рак. И съм родила две деца“. Но си даде сметка колко дребнаво и банално щеше да прозвучи, особено отправено към жена, която предлагаше да заеме мястото й в опасна ситуация, и то в такава, в която нямаше да има кой да я защити; Дафни се готвеше да изиграе собствените си колеги, рискувайки да си навлече всякакъв род дисциплинарни наказания. Не каза нищо, но продължи да стои, парализирана от създалото се положение.

— Събличай се. Веднага! — каза Матюс рязко.

— Какво момиче! — извика непознат глас от съседната тоалетна.

Дафни седеше на тоалетната чиния по сутиен, бикини и обувки и сваляше чорапогащника си.

Лиз се обърна и я помоли да й помогне със закопчалките на различните части от костюма на монахиня, и Матюс го направи.

Дафни каза:

— Можеш да събереш на кръста горната част на роклята си. Полата е по-дълга от твоята, така че ще скрива официалната ти черна рокля.

Лиз започна да сваля костюма на монахинята. Почувства студените пръсти на Матюс, докато тя разкопчаваше ципа на официалната й рокля и й помагаше да я смъкне до кръста. Тази рокля щеше да й трябва за приема. Лу я беше избрал отчасти и защото можеше да се скрие под костюма на Мария.

— Сутиенът — напомни й Дафни.

На Лиз й прилоша. Налагаше се да разголи гърдите си пред Матюс, тъй като чрез размяната на сутиените щеше да се прехвърли скритото в нейния проследяващо устройство. От бюста й не бе останало нищо, сбръчкан от кърменето на двете деца, отпуснат и съсипан от лечението от рака. Тя се обърна с гръб към Матюс, после й подаде сутиена си, като изви ръка назад в очакване тя да го вземе. Този, който й подадоха, беше с по-големи чашки. Гърдите й се загубиха в него, което й се стори доста унизително. Лиз посегна за малко тоалетна хартия, като измънка:

— Много е притеснително.

Матюс побърза да нагласи презрамките на сутиена, даден й от Лиз. Той едва побираше гърдите й и я стягаше.

— Подай ми останалата част от костюма на монахинята — поиска тя.

— Аз имам две рокли, а ти нито една — отвърна Лиз, обръщайки се, вече облечена в костюма на Мария.

— Вярно е.

— Всички тези телени закопчалки са твърде близо една до друга. Ще трябва да оставиш някои разкопчани.

— Добре че е тъмно — отвърна Дафни.

— Как изобщо функционира това? — попита Лиз, затруднявайки се да закопчае ципа си, и още веднъж се наложи да ползва помощта на Матюс.

— Разменяме си чантите — единственото нещо, по което могат да те идентифицират — и аз си намирам място и гледам филма. Стръвта е хвърлена. Всички, в това число и нашите хора, търсят монахиня, която ще напусне тоалетната с твоята чанта. Аз ще скрия чантата и те никога няма да могат да ме сбъркат с теб. Така ти изобщо няма да се появиш. — Дафни извади една червена перука от собствената си чанта. — Ще ти сложим това. Ще отидеш при Джон, който е на един от задните редове. Двамата ще излезете по време на антракта. Двама души, които напускат заедно киносалона, а не един. Мария, а не монахиня. Той ще те изведе навън, откъдето ще се отправиш към партито — по-добре късно, отколкото никога. Докато си в банката, агентите от „Специални операции“ ще продължават да те търсят между монахините. Лу го е обмислил от всички възможни страни. Не е идеално, но е най-доброто, което може да се направи.

— Как ще вляза в банката? Предполага се, че е наблюдавана, нали?

— Всяко нещо с времето си — отвърна Дафни. — Джон се е погрижил.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — попита Лиз разочаровано.

Те си размениха чантите. Лиз сметна действието за символично и си помисли, че като психолог, вероятно Матюс би могла да го обясни, но нямаше желание да го обсъжда с нея.

— А ако звънне мобилният ми телефон? Ако те ми дадат инструкции, които се разминават с плана на Лу?

— Той е репетирал всичко това с теб, нали?

Лиз се почувства съсипана. Лу наистина й бе обяснил всичко половин дузина пъти, но тя би искала да го чуе отново. Внезапно осъзна абсурдността на желанието си, предвид сегашното им местонахождение.

Дафни я инструктира:

— Излез оттук и намери Джон. Върху това трябва да се съсредоточиш сега. Отвън е същинска лудница. Намери Джон и прави каквото ти каже. Той е в задната част на киносалона. — Тя повтори: — Задната част на киносалона.

Лиз се почувства неадекватна, засрамена от поведението си през изминалите няколко минути, отговорна за хората, които се излагаха на опасност — и всичко заради нейното минало. Но въпреки това не можа да намери сили да благодари на жената. Помогна на Дафни да закопчае дрехата на монахинята — отново проблясъци на плът и на бельо.

Двете размениха съдържанието на чантите си, като Лиз се увери, че е запазила двете карти за идентифициране на самоличността за банката — едната й бе дадена от Лу, портмонето, червилото и мобилния телефон.

— Всичко наред ли е? — попита Матюс.

Тя изглеждаше добре, дори и когато се виждаше само овалът на лицето й. Ревността отново жегна Лиз.

Тя кимна.

Дафни додаде:

— Ако това има някакво значение: двамата с Джон сме щастливи заедно.

— Няма кой знае какво значение — отговори Лиз бързо и неумолимо. — Но работя по въпроса.

— Добре. — Матюс посочи вратата на тоалетната и двете жени се измъкнаха навън сред глъчката в преддверието и дузината съперничещи си аромати. Няколко жени си тананикаха фалшиво: „Хълмовете гъмжат…“.

Дафни се присъедини към тях с пълно гърло, сякаш разполагаше с всичкото време на света пред себе си. Отзад полата на калугерската роба бе леко разтворена и в цепката се виждаше задникът й. Тя обаче не пропусна нито такт. Ясен и отлично овладян глас на всичко отгоре. Лиз си помисли, че ще се поболее.

Тя излезе навън, където цял куп полицаи се бяха спотаили, дебнейки нейната поява, и тази мисъл я ужаси. Искаше й се да си бъде вкъщи. С него. Искаше й се да има втори шанс в това, каквото и да бе то, което наричаха техни взаимоотношения. Дали ставаше дума за брак? За другарство? За партньорство? Пропъди мисълта, че една организирана банда престъпници, склонни и напълно способни на ужасно насилие, се нуждаеше първо от нейните услуги и след това да забрави всичко. Тя обаче си спомни убеждението на Болд, че Дани Форман се бе обърнал срещу всички и представляваше неконтролирана, непроверена част от уравнението, явно воден от желанието да вземе нещата в свои ръце. Краката й продължаваха да вървят напред, докато се упражняваше да държи главата си наведена към пода, показвайки колкото се може по-малко от лицето си, както и да усвои своята новопридобита червенокоса самоличност. Ала Лиз знаеше, че и най-обученият човек с мъка би задържал погледа си на нея предвид едрогърдестата монахиня в хлабаво закопчана роба, която се отдели от нея и се насочи към една от пътеките, където седна на един ред по средата на киносалона. Дафни Матюс и нейният показващ се от време на време задник приковаха погледите на всички във фоайето. Без съмнение това бе част от плана на Лу.

Лиз си проправи път през тълпата, едва понасяйки близкия контакт с хората. Клаустрофобията я измъчваше. Мразеше тълпите.

Докато оглеждаше местата, за да открие Джон, тя започна да си повтаря наум като заклинание: „Само още няколко минути… още няколко минути“.

Ето го, размахваше към нея кутия с шоколадови дражета, облегнал ръка на седалката, която тя скоро трябваше да заеме; от дясната му страна великолепна млада жена с дълбоко деколте открито флиртуваше с него: Джон Ла Моя — на седмото небе. Лиз усети как в нея се надигна страх, сякаш хиляди очи я следваха, докато вървеше по пътеката. Почувства тези очи да я пробождат, да я изучават, да се опитват да разпознаят лицето й под перуката и съжали, че не бе използвала тоалетната, когато бе имала възможност.

Лиз не изпя нито нота. През този час и половина Ла Моя изглеждаше, че се забавлява, следейки радиокомуникацията на наблюдаващите агенти чрез миниатюрната слушалка, пъхната в лявото му ухо. Той припяваше на песните от филма, сякаш бе репетирал партиите, но тя виждаше, че наблюдаваше зорко киносалона, като агент от тайните служби. Нищо не му убягваше. Джон й се усмихна няколко пъти и тя оцени това, но разбра, че той бе не по-малко нервен от нея. Само Лу знаеше изцяло какво става и тя откри, че единствената й опора бе вярата й в него.

Минути след като бе обявен антрактът, точно когато публиката избухна в аплаузи и хората наскачаха от местата си, предизвиквайки хаос в залата, телефонът й завибрира и погъделичка дясната й длан. Тя докосна Ла Моя по рамото, за да привлече вниманието му.

Той кимна и Лиз отговори на обаждането, като запуши с пръст лявото си ухо.

Нисък, механичен, безизразен глас каза: „Време е“. Връзката прекъсна.

Тя усети, че кръвта се оттича от лицето й и топлина заля цялото й тяло. Внезапно се озова в друг свят, където всички движения бяха забавени, а звуците — провлачени и деформирани. Ла Моя я попита: „Какво става?“, но мозъкът й едва регистрира въпроса му.

— Време е — успя да отвърне.

— А телефонното обаждане? — попита отново Джон, който не я разбра.

— Време е — повтори Лиз, обяснявайки, че това е гласяло съобщението. Залата се завъртя пред очите й. Тя се вкопчи в страничните облегалки, за да овладее световъртежа. Искаше филмът да започне. Не искаше да ходи никъде, нито да прави нещо. Колкото и детинско да бе, не искаше нищо друго, освен да остане там, където беше в момента.

Ла Моя се наведе към нея и й прошепна:

— Ще кажа това на сержа, но не и преди да сме излезли оттук. Това е нашият шанс — тази бъркотия. Трябва да ставаме и да тръгваме.

— Не мисля, че ще мога.

— Ще те нося, ако се наложи, но трябва да се махаме оттук.

Това я накара да се раздвижи. Лиз се изправи и го последва навън сред навалицата. Джон се насочи към един страничен изход, където доста от наизлезлите хора вече палеха цигари. Двамата с Ла Моя минаха през празен ред седалки, за да стигнат до тази отворена врата, и докато го правеха, Лиз отново почувства погледите върху себе си, а семената на съмнението и страхът пак се опитаха да покълнат. От другата страна на улицата се издигаше застрашително банка „Уест Корпорейшън“.

— Не знам дали ще мога да го направя — каза тя на Джон.

— Не мисля, че имаш избор — отвърна той. — Дръж се за мен. Почти успяхме.

Но дълбоко в сърцето си Лиз знаеше, че това бе просто още една лъжа.

Всъщност едва започваха.