17 милиона причини да умреш

25.

Болд не се бе чувствал толкова нервен от раждането на първото им дете, което сега седеше в стаята зад тях. Бяха долетели като семейство. Дъщерята на сестрата на Лиз — последна година в университета в Бъркли — беше предложила да заведе Сара в Музея на откритията, а Болд и жена му останаха да седят на една неудобна дървена пейка в коридора, което напомняше на лейтенанта за чакането пред съдебна зала.

След като напусна банката, Лиз се беше заангажирала с много неща. Гаражът бе невероятно чист. Когато предложи да подреди по азбучен ред албумите му с джаз, Лу разбра, че е време тя отново да си намери работа. Болд, от своя страна, се бе върнал на работа, макар да седеше зад бюро. Дори се бе записал отново в „Джоукс он Ю“ и свиреше джаз през Щастливия час41. От пет до седем се чувстваше невероятно спокоен.

От стаята зад тях се чу вдъхновеното изпълнение на пиано на Майлс. Лу позна песента: „Балада на монаха“, която момчето бе научило от Болд по слух.

Изминалият месец беше труден. Още не бяха се любили и той се питаше дали някога щеше да се случи, или бяха обречени на един от онези бракове, при които хората съжителстват съвместно, но без да се обичат напълно. Не искаше такъв брак.

Лиз попита:

— Мислиш ли…?

— Да — прекъсна я той, знаейки както само един съпруг може да знае, че въпросът й бе свързан с детето от другата страна на стената. Децата бяха като сухожилие, което свързва мускула на брака. А мускулът става по-силен, когато се тренира. — Ще ни кажат, че той е изключително надарен и че от нас зависи дали ще дадем тласък на неговия талант, или ще го оставим да се развива като всички деца на неговата възраст. — Тя кимна. — Той инстинктивно знае това, Лиз. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нашият малък Моцарт.

— Това означава, че ни предстои труден избор — продължи Болд. — Във финансово отношение. Ще трябва да обсъдим и изпращането му далеч от нас.

— Не е задължително изборът да бъде труден — отвърна тя. — Просто ще правим онова, което е правилно.

В този момент ужасно му се прииска да посегне и хване ръката й, но нещо го спря. Стори му се твърде сантиментално или може би му заприлича на жест на прошка, за която още не бе готов.

Чуха песента, идваща от другата страна на стената. Чист, златен глас, точно в регистъра.

— Изумително! — възкликна Лу.

— Ще се справим — заяви Лиз. — Вярваш в това, нали?

Тя влагаше много по-широк смисъл във въпроса, отколкото показваше.

— Да — отвърна Болд, като думата събуди неизличимия спомен за първата клетва, която си бяха дали. — Искам да хвана ръката ти — призна си той.

— Ами защо не го направиш? — Лиз му подаде ръка.

— Не знам — отвърна, все още неспособен да я докосне.

— Добре, ще започнем оттам — отговори тя и отпусна ръка в скута си.

Музиката зад тях се усили, ясният глас проникна през стената и те едновременно се обърнаха един към друг. Долитащата песен беше „Еделвайс“ от „Звукът на музиката“ — гласът на сина му бе толкова чист и искрен.

Болд се улови, че му приглася тихичко.