17 милиона причини да умреш

8.

Лиз пропусна сутрешния си крос, събуди децата, нахрани ги и ги закара на училище почти без да използва клаксона на колата — една от утрините, в които се справяха направо отлично. Вече на работното си място, тя напипа клетъчния телефон на дъното на дамската си чанта с надеждата, че може да звънне, че Лу ще й обясни на какво е станал „жертва“ Дани Форман и дали това е от значение за разследването. Все още разтърсена от петъчните събития и най-вече от факта, че Хейс бе използвал моминското й име, за да си отвори банков сейф, тя беше станала свръхчувствителна към околната обстановка и към всичко, което се случваше в банката. Помолена да изготви списък с имената на банковите служители с достъп до сървърите UNIX и AS/400, Лиз се почувства задължена да уведоми лично и петимата, не толкова, за да ги предупреди, колкото от вежливост — все пак й бяха колеги.

Видя се с Филип, каза му за списъка и му съобщи, че възнамерява да поговори за това и с останалите. Реакцията му беше положителна, но предпазлива. Като изпълнителен директор на „Уест Корпорейшън“, той бе загрижен за безопасността на служителите и на компютърните системи, но все пак не пропусна да й напомни поне три пъти за наближаващото обединение и за това какво би станало с цената на компанията на стоковата борса, ако се разчуе за евентуалния пробив в сигурността й. Много обединения на компании биваха отлагани или отменяни напълно при подобни обстоятелства. А „Уест Корпорейшън“ не можеше да си позволи подобен провал, не и когато нещата бяха стигнали толкова далеч.

На второ място в списъка на Лиз стоеше Тони Лароса, директор на отдел „Информационни технологии“ и потенциална мишена за Хейс поради отличните си познания за компютърните системи и факта, че е един от малкото, способни да програмират IBM AS/400. Тя реши да се срещне с Тони и използва пропуска си, за да се качи на двайсет и петия етаж. Вратите на асансьора се разтвориха и съпругата на Болд се озова в тихия хаос, който цареше в най-оживения отдел на банката — нейния. Заради обединението, до което оставаха броени дни, колегите й работеха кажи-речи без почивка. И това си личеше.

„Две-пет“, както наричаха служителите й помежду си двайсет и петия етаж, се състоеше от единайсет разделени със стъклени прегради офиса, между които имаше тесни пътеки. В момента всички, освен два, бяха заети. От дясната й страна, в по-голямата от двете ъглови конферентни зали, се провеждаше събрание. Отляво целият северен край на етажа бе преграден с дебела стена от блиндирано стъкло, подсилена с лъскави стоманени подпорни греди. В тази разделителна стена, издигната след 11 септември, имаше една-единствена врата, оборудвана с електронен скенер за разчитане на отпечатък от дланта, към който хората се отнасяха с такова подозрение в наши дни. В разположената зад стената стая имаше друга врата, водеща към втори сървър. От лявата й страна се намираше личният офис на Тони, единия от двамата изпълнителни директори на този етаж.

Лиз се приближи до секретарката на Тони — симпатична испанка, подчертала чара си със солидна доза грим.

— Може ли да ме приеме? — Без да спира, тя само позабави малко крачка.

— Би могъл, стига да беше тук — отговори й секретарката.

Лиз погледна своя, а после и стенния часовник: 9:20. Тони Лароса обикновено пристигаше първи и си тръгваше последен.

— Тази седмица няма право да отсъства по болест — настоя Лиз. — Но после в съзнанието й се промъкна по-ужасяващото заключение. — Откога, казваш, го няма?

— Не е идвал от сутринта.

— Обади ли се у тях? Говорила си с Бет?

— Обадих се, естествено. Никой не ми вдигна. Търсих го и на клетъчния му телефон. Включи се гласовата му поща. Той вече пропусна една важна конференция с МТК. Никой не е успял да се свърже с него и всички са много недоволни от този факт. Повярвайте ми, наистина са недоволни.

— И Бет не отговаря на домашния им телефон? — учуди се Лиз.

— Не, госпожо.

— Близнаците — заключи тя. — Сигурно близнаците са болни. — Бет и Тони бяха осиновили две русначета преди по-малко от шест месеца.

— Добре ли сте, госпожо Болд?

— Нищо ми няма. Просто се притеснявам.

— Сигурна съм, че той е добре.

— И не отговаря на клетъчния си телефон?

— Не.

— Прати ли му съобщение на пейджъра?

— Да. Даже две.

Лиз започна да се пита дали доставката на парите не е имала някаква друга цел, освен да отклони вниманието на полицията от банката. Дали Дейвид или някой друг не се беше възползвал от нея, за да отвлече през това време Тони Лароса? Тя надраска номера на клетъчния си телефон на жълто самозалепващо се листче и го подаде на секретарката.

— Искам да ми се обадиш веднага, щом се свържеш с него. Разбрахме ли се? И нека Тони също да ми се обади на този номер. Искам да съм първата, която ще разговаря с него, след като го откриеш.

— Добре. — Впечатлена от нервността й, испанката побърза да попита: — Какво има, госпожо Болд?

Тя не отговори и едва сега си даде сметка какъв опит е трябвало да натрупа Лу, за да започне да понася лошите новини с толкова невъзмутима физиономия, как е трябвало да се научи да потиска емоциите си, да не им се поддава. И остана поразена от факта, че продължава да научава нови неща за него, както и че е достигнала до това откритие при подобни неприятни обстоятелства.

Лиз прекоси стаята и влезе в офиса на Томи Линг. През последните години имаше доста вземане-даване с него, защото той се занимаваше с компютърната система за сигурност. Потомък на китайски имигранти, Томи беше трето поколение американец без капчица азиатски акцент. Той носеше луксозен тъмнозелен вълнен костюм, лъскава черна вратовръзка и тъмносива риза с висока яка. Изглеждаше на не повече от двайсет и две и три, но съпругата на Болд знаеше от служебното му досие, че в действителност наближава четиридесетте.

— Томи — обърна се към него тя, — можеш ли да направиш така, че системата да те предупреди, когато Тони влезе в сградата?

— Стига да искаш.

— Искам. — Лиз му записа номерата на служебния и на клетъчния си телефон, за да не му се налага да ги търси. — Обади ми се веднага щом влезе. Разбра ли?

— Да не би нещо да не е наред?

Тя обмисли отговора си.

— Имам ужасно добри новини за него и за целия отдел и искам той да ги научи пръв.

Отговорът й очевидно задоволи любопитството на Линг и дори го зарадва.

Преди да се обади на Лу, Лиз се върна на административния етаж. Сега сърцето й туптеше малко по-бързо от обикновено, беше й горещо и лицето й пламтеше. Тя съблече сивото си сако, за да се разхлади, и притисна телефонната слушалка с рамото си.

— Тони е — каза тя на съпруга си без никакви предисловия. — Той е първият в списъка ми с хора, които имат достъп до системата.

— Какво за него?

Лиз долови тревога в гласа му; знаеше, че говори прекалено бързо, но не можа да се овладее.

— Няма го в банката.

— Е, и?

— Знаеш ли как го наричат на две-пет? Петелът. Защото идва преди всички. Сега е девет и половина, Лу!

— Лиз, смятам да ти кажа нещо и не искам да наранявам чувствата ти, но когато се развълнуваш или си нервна, започваш да говориш с недомлъвки, както правиш и в момента, а това ме кара да се развълнувам и да се изнервя също като теб. Затова, моля те, млъкни за секунда, успокой се и после ми кажи за какво става въпрос.

Укорът, съчетан с професионализма на Лу, оказаха върху Лиз необходимия ефект. Тя усети, че тревогата й намалява, а мислите й се проясняват. Освен това малко се ядоса на съпруга си, защото се бе отнесъл така безцеремонно с нея, но разбра, че си го е заслужила.

— Не отговаря на обажданията. А още по-странното е, че Бет не вдига домашния им телефон. Тони вече е пропуснал една важна конференция и едно заседание. А това не е в негов стил. — Знаеше, че трябва да даде време на Лу да обмисли чутото.

— Някакво произшествие с близнаците? — предположи той.

— Знам. И аз си помислих същото. Но да не отговаря нито на клетъчния си телефон, нито на пейджъра? Секретарката му да не може да го открие… Тони Лароса? Та той е най-търсеният човек тук. Всички непрекъснато му звънят!

— Добре.

— Добре какво? — попита тя и усети, че отново започва да й става горещо.

— Съгласен съм, че е важно. Ще изпратя до къщата им една патрулна кола. Ще започна разследване. Но семейство Лароса най-вероятно са закъсали с колата в някой тунел или на някой мост — с една дума на място, където телефонът им няма обхват. А и в болниците има изискване да се изключват телефоните и пейджърите, което ни връща отново на близнаците. Или може би причината е в батерията. Случват се такива неща и обикновено имат съвсем просто обяснение.

Лу или се опитваше да я успокои, или наистина вярваше на думите си. Лиз не беше сигурна кое от двете е вярно. Тя му каза, че е помолила Томи Линг да следи в системата кога Тони ще използва картата си за достъп.

— Добро хрумване — похвали я лейтенантът. — Това е то да си съпруга на полицай.

— Ще изпратиш ли някой?

— Вече работя по въпроса. — Той направи пауза, после каза: — Това искаше през цялото време, нали? Да изпратя там патрулка?

Лиз затаи дъх. „Е, разкриха ме“, помисли си тя. После изрече бързо:

— Да не забравиш, че аз ще взема Майлс и Сара.

— Не сменяй темата. Ти ме манипулираш.

— Благодаря ти. — Тя прекъсна разговора, преди да е успял да излее негодуванието си.

В 9:55 интеркомът й избръмча и Лиз вдигна слушалката.

Томи Линг избърбори възбудено в ухото й:

— На главния вход!

— Тони е тук?

— Получил е сърдечен удар или нещо подобно. По-добре отиди на място.

Понякога съпругата на Болд се възхищаваше от бързината и удобството на асансьорите, но не и този път. Тя пристигна на приземния етаж и попадна сред море от охранители, надвесени над тялото на Тони, и сред върволица чиновници, които напираха да влязат в сградата, като почти всеки крещеше нещо.

Лиз си проби път между служителите и първо се убеди, че на пода лежи наистина Тони Лароса, а после го разгледа по-отблизо. Лицето му изглеждаше по-бледо от всякога, а устните му синееха. Явно беше в безсъзнание, а може би вече бе мъртъв. Преминал през един от двата детектора за метал и се строполил на земята. Черно пластмасово куфарче за документи лежеше разтворено на масата за проверка на багажа. Охраната задължително проверяваше всяка чанта. Очевидно Тони е колабирал именно по време на проверката.

Тя се увери, че е била повикана линейка, защото чу далечния вой на сирена, който все повече се усилваше. Непознат служител повдигна краката на Тони, а една жена започна да масажира сърдечната му област. Един от охранителите стисна Тони за носа и се зае да му прави изкуствено дишане през носна кърпа. Нисък, еднообразен глас започна да брои: „Едно… две… три… четири…“ — докато тези тренирани хора се опитваха да спасят колегата й, Лиз усети как гърдите й се повдигат развълнувано, а в очите й напират сълзи. Имаше чувството, че става свидетел на смъртта на Тони, затова започна да мълви тихи молитви за спасението му. Тя се постара да забрави всичките си страхове и опасения, че Тони може да е пострадал. Така започна да се бори за живота му по свой собствен, различен от този на другите начин, като изхвърли от съзнанието си всякакви странични мисли, дори тази да се обади на Лу.

Пристигналият екип за спешна медицинска помощ се изсипа във фоайето заедно с оборудването си и с една носилка на колелца и веднага се зае с изкуственото дишане и с масажа на сърдечната област на Тони. Действията на новодошлите се сториха на Лиз толкова отрепетирани и отработени, че тя осъзна — на този свят съществуват хора, чието ежедневие се състои в спасяването на хора. Или в опити да ги спасят. Тя се запита колко ли странно трябва да е чувството да ставаш всяка сутрин и да обличаш риза на сиви райета, без да си сигурен дали до края на деня няма да станеш свидетел на смърт и тежки наранявания.

— Какво се случи, Дили? — успя да попита Лиз охранителя, на когото знаеше само малкото име. Всеки ден го виждаше по два пъти — когато идваше и си тръгваше от работа. Дили беше на четиридесет и няколко години, с бирено шкембе и благ характер.

— Ами господин Лароса влезе. Стана както винаги: светна зелената лампа, той пристъпи насам да бъде проверен и задейства алармата. — Дили посочи детектора за метал. — И… не знам, просто нещо му стана. Извади клетъчния си телефон. И замря. Просто остана да се взира в него, опита да се раздвижи и се строполи на земята. Падна като чувал с картофи. Бяхме трима и нито един от нас не успя да стигне навреме до него, за да го прихване. Падна лошо. Главата му изкънтя доста силно.

— Това ли е клетъчният телефон? — попита тя, като влезе с лекота в ролята на следовател, осъзнавайки трескавото нетърпение, което обземаше в такива случаи Лу. Върху надрасканата винилова повърхност на масата, която охраната използваше за проверка на багажа, лежеше една синя нокиа. Лиз пристъпи към отвореното куфарче. Листове хартия. Химикалки. Няколко малки компютърни диска. Лаптоп. Електронен бележник „Пайлът“. Втори клетъчен телефон — малка моторола.

Тя премести погледа си от единия телефон към другия. Два, а не един. Още преди да вземе решение да се обади на Лу, вече бе осъзнала, че именно телефоните са в основата на сърдечния удар на Тони. И че всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с Дейвид и твърдата му решимост да вземе онези пари. „Тони Лароса?“, помисли си тя с изумление.

Когато се свърза по телефона с Лу, се оказа, че той е на път обратно към службата си. След като напуснал къщата на Дани Форман, съпругът й бе отишъл да прегледа книгата с банкови депозити.

— Трябва да намерим Бет и децата — заяви Лиз. — Случи се нещо ужасно.