17 милиона причини да умреш

15.

На Болд кабинетът на заместник-прокурор Пол Гийзър му заприлича на офиса на някой библиотекар или младши научен сътрудник — заради разкривените купчини документи, които покриваха всяка хоризонтална повърхност, праха и неприятния мирис на остаряла храна. Той знаеше каква репутация има Гийзър в съдебната зала: своеволен кавгаджия, който говори без заобикалки. Беше се задържал в този кабинет значително по-дълго от самия прокурор и навярно никога нямаше да бъде нает от Щатската прокуратура — логичната кариера за човек с неговия пост — защото голямата му уста му беше спечелила повече врагове, отколкото приятели. Въпросът, който се въртеше в главата на лейтенанта, беше дали ще успее да научи нещо повече от Гийзър за федералното дело срещу Ясмани Свенград и ако съумее, какво що е то. Пол знаеше за аферата на Лиз с Хейс, защото бяха открили отпечатъците му по видеокасетата. Ако искаше да постигне напредък в разследването, с което се беше заел, за да защити семейството си от Свенград, Болд трябваше да разбере кои са всички играчи, каква роля играят и какви са слабостите им.

Гийзър имаше вид на човек, който се поти дори по време на сън, а кожата му лъщеше, сякаш е тичал, а после е взел набързо душ. Говореше се, че е експерт по бойните изкуства, и Лу се увери в истинността на този слух, като видя няколко фотографии на стената, една от които, сложена в триптих, показваше как Пол чупи на две малка тухла с юмрук. Говореше се също така, че често задирял младите, обещаващи адвокатки и бил голям сваляч, но Болд се съмняваше, че младите дами си падат по него.

— Лейтенант. — Гласът на Гийзър беше в пълен контраст с външността му — носов, младежки глас, излизащ от устата на четиридесетгодишен мъж в разцвета на силите си; глас, който несъмнено беше подходящ за съдебната зала, но не и за един обикновен разговор.

— Нещо против? — попита Лу, като посочи вратата на кабинета.

Пол кимна, въпреки че очите му проблеснаха недоволно. Болд затвори вратата, премести купчина документи от седалката на един стол и седна, без да е поискал разрешение. Премести купчината, за да покаже на Гийзър, че владее положението. По правило всички адвокати бяха убедени, че могат да спечелят всеки спор. Лейтенантът беше тук, за да докаже противното.

— Познавате Дейвид Хейс — започна Лу.

— Аз бях този, който го осъди. Защо питате?

— Знаете ли, че в една хижа северно от града открихме кръв, за която смятаме, че ще се окаже на Хейс?

— Да, знам. Намерихте ли вече трупа му? Не?

Болд се пребори с импулса си и се постара да се овладее, защото реши, че ще допусне грешка, ако съобщи на Гийзър, че отпечатъците му са били свалени от видеокасетата, след като Форман твърдеше, че мъжът не я е гледал. Нямаше смисъл да привлича вниманието му към нея. Лу се спря на хипотетичната граница между проучването и разкриването.

— Нуждая се от услуга — изрече той, като престъпи тази граница. Адвокатите обожаваха преговорите.

— Каква услуга?

Гийзър носеше очила без рамки, закрепени зад ушите му с тънка сребърна жица. Два от предните му зъби бяха изкуствени — може би беше изгубил истинските по време на заниманията си с бойни изкуства — и неестествената им белота придаде блясък на ироничната му усмивка. Болд не намираше заместник-прокурора за привлекателен, но разбра защо би го харесала една жена. Гийзър излъчваше някаква енергия. Беше от онзи тип мъже, които могат да влязат незабелязани в някоя стая, а по-късно да поведат разговора по време на вечеря; не точно очарователен, но притежаващ някакво излъчване.

— Сигурно имате сътрудници в Щатската прокуратура, с които поддържате приятелски отношения. — Лу знаеше, че Пол е доста докачлив на тема Щатската прокуратура, поради провала си да направи кариера там, затова се постара в тона му да няма нито намек за подигравка.

— Продължавайте.

— Искам да бъде проучен един случай. И ако е възможно, предпочитам да стане без много шум. Работата е там, че при този случай федералният съд е подкрепил становището на Агенцията за защита на растенията и животните.

— Вие също би трябвало да имате познати там — отвърна заместник-прокурорът. „Не е вчерашен“, помисли си Болд. — И двамата сме в тези среди от доста дълго, нали така, лейтенант?

— Имам, разбира се. Но на моето запитване ще реагират по съвсем друг начин.

— Не е задължително. Зависи от запитването.

— Ясмани Свенград — каза Лу, като следеше Гийзър за тик или някаква друга реакция. Искаше да го свари неподготвен, въпреки че знаеше отлично — опитните адвокати се научават да не показват външно емоциите си, независимо колко са били изненадани от някоя новина.

— Генерал Есетра. — Заместник-прокурорът разочарова Болд с равнодушното си изражение. — Ако сте се забъркали със Свенград, значи сте нагазили здраво в лайната.

— Не съм се забъркал с никой. Проучвам основанията за едно федерално постановление, което забранява на Свенград да внася и да продава черен хайвер.

— Тогава остава въпросът защо един лейтенант от сиатълската полиция с репутация като вашата се интересува какво се е случило на един предполагаем сиатълски бос на руската мафия.

Лу хвърли втората си бомба.

— Мисля, че изчезналите седемнайсет милиона може да са на Свенград.

Гийзър отново не реагира, само го изгледа продължително.

— Сигурен ли сте?

— Само предполагам. Но ако мога… ако можем, двамата с вас… да използваме отменянето на тази забрана като примамка, имам чувството, че само ще спечелим от това.

— Отделът за държавни приходи иска да го осъди за укриване на данъци. Забраната не е нищо друго, освен печелене на време, докато подострят моливите си.

— Значи сте запознат със случая?

— Да, от отдела проучват „ГЕ“ и Свенград. Но не ме питайте публично, защото ще го отрека. Колкото до предположението ви, това е нещо ново за мен.

— Заинтригувах ли ви?

— Достатъчно, за да продължа да ви слушам.

— Познавате ли Свенград?

— Познавам репутацията му. — Гийзър явно усети обвинителния тон на Болд. — Един от хората му беше главен заподозрян в случая с Радли Тревор.

Като всеки друг сиатълски служител на закона и Лу знаеше за случая с Радли Тревор. Дванайсетгодишно момче, вероятно отвлечено за искане на откуп, беше намерено погребано живо. Лейтенантът си спомни слуховете, че това е дело на руската мафия. И сърцето му се сви при мисълта за собствените му деца.

— Смятате ли, че е възможно онези седемнайсет милиона да са негови?

— Всичко е възможно, лейтенант. Но нека предположим, че случаят, който разследва отделът за държавни приходи, ги отведе до пране на пари или офшорни сметки — това ще се върже идеално с вашата теория. Знаем със сигурност, че Хейс е отклонил поне един превод на пари, изпратен от фиктивна сметка в „Уест Корпорейшън“ до една бахамска банка. Това ще подкрепи теорията ви.

— Мисля, че ако отменим забраната, Свенград ще ни даде информация за няколко нападения с телесни повреди, които разследваме. Дори може да ни предаде един заподозрян. — Всъщност Болд изобщо не беше убеден в казаното, но ако забраната бъдеше отменена и ако Лиз помогнеше на онези хора да си получат седемнайсетте милиона, семейството му нямаше да пострада. Така че, докато не откриеше начин как да опази Лиз от този случай, щеше да се придържа към исканията на мафиотите.

— Не съм сигурен, че това ще е от полза за прокуратурата — заяви Гийзър. — Какви са моите интереси…?

— Преследваме човек, който е изтръгнал ноктите на поне двама души и който най-вероятно е държал като заложници семейство Лароса.

— Но вашата съпруга ще им помогне, нали, лейтенант? — попита изненадващо заместник-прокурорът. — Свенград сигурно ви е притиснал, а? Откога един лейтенант от отдел „Убийства“ е готов да бъде прекратено федерално разследване само за да арестува една дребна риба, пребила няколко души?

— Откакто сред пребитите има щатски следовател.

— Двамата с Форман обсъдихме ролята на жена ви, лейтенант. Той ме информира за контакта, който Хейс е осъществил с нея по телефона, и за срещата им. Разбрахме се, че ако някой ни помогне да разрешим този случай, това ще е вашата съпруга. А сега вие се появявате в моя кабинет, непосредствено след изчезването на главния ни заподозрян сред локва от кръв, и се опитвате да помогнете на един гангстер, който може би стои зад всичко случило се. Как очаквате да реагирам?

Болд усети, че е поставен натясно — нещо, което рядко му се случваше. Обикновено той караше другите да се чувстват така.

— Съдействието на жена ми не е немислимо, поне засега.

— Ако Свенград ви е притиснал, лейтенант, най-правилното и разумно решение е да потърсите защита. И аз мога да ви помогна да я получите от Щатската прокуратура. Не се опитвайте да разрешите проблема сам. Лекари, лекувайте се сами. Не вярвайте на тази сентенция. Погрешна е. Ако сте дошъл тук да търсите помощ от мен, ако държите на поверителността, тогава ще ви уверя, че от този момент нататък мога и ще ви считам за свой клиент.

Лу осъзна, че сега е негов ред да нападне.

— Кога за последен път говорихте с Дейвид Хейс?

— По-миналата вечер един човек, който се представи като Дейвид Хейс, ми се обади по телефона. Каза, че иска да сключим сделка, и предложи да се срещнем. Защо?

Това съвпадаше с казаното му от Форман.

— А срещнахте ли се с него?

— Онзи човек не беше Хейс. Не можех да съм сигурен, че е бил той. А и след всички онези нападения реших, че ще е по-благоразумно да не поемам излишни рискове. Отидох на уреченото място, но го напуснах преди уговореното време на срещата. Напуснах го бързо. Изобщо не видях Хейс.

— Дани Форман е получил подобно обаждане. Знаете ли?

— Да. Изглеждате ми объркан.

— Хейс се обръща към вас и към Форман за защита, а няколко часа по-късно е пребит и измъчван, вероятно до смърт. Подслушва ли се… подслушвал ли се е телефонът в онази хижа?

— Нямам представа. Но Форман може да ме е пренебрегнал и да е поискал разрешение за подслушването му направо от заместника на щатския прокурор. Федералните ми колеги могат да бъдат придумани много по-лесно от мен да издадат подобно разрешение.

— Ако не е бил подслушван… — започна лейтенантът, като нарочно не довърши мисълта си.

— Да, разбирам. Тогава остава някой от нас с Форман да е съобщил на хората, които са измъчвали Хейс, за обаждането му и те да са решили да го накажат. Един от нас издава, че Хейс иска да сключи сделка, и някой — да предположим Свенград — се намесва и му преподава урок по лоялност.

— Или го убива — вметна Лу.

— Или го убива — съгласи се Гийзър.

— Което прави един от вас съучастник в предумишлено убийство. — Нещата не се бяха развили според очакванията или надеждите на Болд. Не беше постигнал никакъв напредък по отменянето на забраната срещу Свенград, а вместо да постави натясно заместник-прокурора, той усещаше, че започва да му вярва. Детективският му усет му казваше, че е крайно време да провери алибитата на Форман и Гийзър за нощта, в която е бил нападнат Хейс.

— Щом не сте се срещнали с Хейс, тогава къде сте били преди две вечери?

— Обвинявате ли ме в нещо, лейтенант? — Гийзър изглеждаше искрено развеселен. — Аз ви предлагам защита, и вие ме обвинявате? В какво? Че съм пребил Дейвид Хейс? Аз имам черен колан, лейтенант. Ако исках да нараня или убия Дейвид Хейс — или когото и да било — нямаше да оплескам всичко с кръв. Току-що ухапахте ръката, която ви храни. А сега ще ви помоля да си вървите. Заради вас и жена ви ще запазя разговора ни в тайна, но ви предупреждавам отново: не се опитвайте да се борите с Ясмани Свенград на своя глава. По всяка вероятност Дейвид Хейс се е опитал да направи същото, прав ли съм? И вижте докъде го е довело това.

— Не знаем докъде го е довело.

— Така е, все още не знаем. И ако Свенград реши да го запази в тайна, никога няма да научим.

Болд и Лиз тъкмо притопляха вечерята, която си бяха поръчали от ресторант „Хоул Фудс“, когато домашният им телефон иззвъня. Понеже не знаеха кога мафиотите ще потърсят Лиз, всяко позвъняване ги изпълваше с ужас. Лу вдигна слушалката.

— Лейтенант? Сержант Зумовски. Дежурен по телефон.

— Да?

— Прощавайте за безпокойството, но току-що се обади някакъв човек и поиска номера на мобилния или домашния ви телефон. Когато отказах да му ги кажа, човекът ми продиктува едно съобщение за вас, дума по дума. Искате ли да го чуете?

— Прочетете ми го, ако обичате.

— Добре. Ето. — Зумовски си прочисти гърлото, сякаш щеше да се явява на прослушване за роля. — „Гледала ли е жена ви напоследък хубави филми? Ако отговорът е «да», тогава може би ще се погрижите да получа телефонния ви номер, когато се обадя отново.“ — Сержантът помълча известно време в очакване на някаква реакция. — Лейтенант?

— Записахте ли номера на телефона, от който се е обадил този човек, сержант? — По споразумение с телефонната компания при всяко обаждане в Сиатълското полицейско управление задължително се изписваше номерът, от който е дошло позвъняването, дори ако собственикът на този номер го е блокирал. Само че дежурните полицаи невинаги си правеха труда да записват номерата.

— Записах го, да.

— Проверете номера и ме уведомете веднага щом установите адреса на абоната.

— Да, сър. — Зумовски направи пауза. — А ако човекът се обади отново? Какво да правя? Имам предвид да му дам ли телефоните ви и прочее.

— Ако се обади, преди да сте ми съобщили адреса му, тогава да, дайте му номера на мобилния ми телефон. — Болд му го продиктува, за да не се налага сержантът да го търси в телефонния указател на управлението.

— Дочуване, лейтенант. — Зумовски затвори.

— Лу?

— Изглежда, ще се наложи да изляза — обясни той на Лиз. — Ще помоля Гейнис да влезе при теб. Хайман ще остане да пази отвън в патрулката без обозначителни знаци.

— Не ми трябва бавачка.

— Това не подлежи на обсъждане — заяви Болд и въздухът между двамата сякаш замръзна.

Миг по-късно стенният телефон иззвъня и той го вдигна. Записа адреса, от който беше дошло странното обаждане. Един бар във Фриймонт, на няколко минути път с кола от дома им. Вече знаеше откъде е дошло обаждането, а човекът, който се бе обадил, не знаеше това. Сърцето му се разтуптя.

— Може да са допуснали първата си грешка — каза Лу на жена си, която изглеждаше уплашена. Но после видя, че на лицето й не е изписан ужас, а по-скоро съмнение — дълбоко съмнение — и докато повтаряше изявлението си наум, той също реши, че звучи нелепо.

Според правилата за противопожарна защита всяко питейно заведение трябва да разполага поне с два изхода. И нито един здравомислещ полицай не би влязъл през предния вход на кръчмата „Танкер“, ако е тръгнал да търси потенциален заподозрян. Въпреки сините дънки и тъмния анорак, които носеше в момента, Болд знаеше, че си личи отдалеч, че е ченге. Освен това човекът, обадил се да поиска телефонния му номер, имаше предимството да знае как изглежда. Затова лейтенантът влезе през задната врата на бара, която се намираше в една алея, пълна с очукани контейнери за боклук и купчини бирени бутилки за рециклиране. Вратата го отведе в тесен коридор, в който имаше мъжка и дамска тоалетна, маркирани съответно като „Пияници“ и „Лигли“, стар телефонен автомат и празен автомат за цигари. На витрината му някой беше изчегъртал с ключ надписа „Задух“.

Лу тръгна крадешком по тесния коридор, като държеше под око вратата на мъжката тоалетна да не би някой да изскочи оттам и да го нападне. Бръчките около присвитите му очи свидетелстваха за дългогодишен опит и натрупани умения, които човек нямаше как да придобие в полицейската академия или в колежа. Те се бяха създали постепенно, също като инстинкта му — нещо като шесто чувство за приближаваща опасност. Болд не беше особено убеден, че притежава шесто чувство, но все пак имаше необичайната способност да „вижда“ местопрестъплението през очите на жертвата — умение, което пазеше в тайна, защото знаеше, че никой няма да му повярва.

Той продължи да върви напред с изострени сетива и усети миризмата на вкисната бира, дезинфектант и цигарен дим, чу приглушената рокендрол музика, над която се извисяваше глъчка от човешки разговори, и видя въртящите се мудно над главата му вентилатори, проблясващия телевизионен екран, по който предаваха футболен мач, и бармана, сновящ по тясната пътечка между рафтовете с бутилки и столовете на изгърбените посетители, чиито лакти сякаш се бяха сраснали с бара, който ги разделяше от душите им.

Сред цялата тази врява се разнесе слабия, но отчетлив звън на телефон — звук, който мозъкът на Болд регистрира като особено важен. Защо, лейтенантът не беше сигурен.

Той застана в един ъгъл, откъдето можеше да вижда целия бар. От лявата му страна имаше малка стая с автомати за флипер и видеоигри, а помещението пред него беше пълно с кръгли маси, повечето от които заети. Мъже с безжизнени погледи, пиещи бира. Жени от всякакъв тип, от достъпни и търсещи компания до необщителни и наранени. Изведнъж Лу долови сред глъчката една дума, толкова неуместна за тази обстановка, че отначало я игнорира напълно, решавайки, че мозъкът му играе номера или че му се е причуло, което не събуди никакви емоции в него. Последните събития го бяха направили безчувствен към всичко — като изтръпнал крак, който не може нито да усеща, нито да стои прав.

— Болд? — повика го отново мъжки глас.

Но мозъкът на лейтенанта пак отказа да обработи правилно постъпващата информация.

— Болд?

Той се завъртя в посока на гласа. И видя отражението на бармана с мустаците и къдравата му коса в огледалото зад бутилките. Държеше слушалката на телефона, застанал в края на бара, до една сервитьорка с деколте, показващо повече от необходимото и с поднос с празни шишета в ръка.

Болд се зачуди дали, ако потвърди самоличността си, няма да бъде отвлечен и да му изтръгнат ноктите. Нима обаждането действително е за него? После му хрумна, че са го примамили тук като куче с кокал. Човекът, обадил се в полицейското управление, е знаел как ще реагира — че ще проследи обаждането и ще отиде на адреса. А ако грешеше, тогава какво? Навярно щеше да последва второ и трето обаждане и накрая контактът щеше да бъде осъществен. Но мъжът беше искал да го отведе на неутрална територия, на място, което нямаше да намери лесно и бързо, а това предполагаше или важен разговор, или заплаха, които непознатият не искаше да бъдат записани. Първото име, което изникна в съзнанието му, беше на Свенград, есетровия генерал. Когато взе слушалката и чу металическия, изопачен звук на синтезирания глас, Лу потръпна. Човекът от другата страна на телефонната линия използваше устройство за промяна на гласа, като онези, които продават в магазини „Радио Шак“. От него гласът му звучеше нечовешки, като на робот.

— Браво на вас, лейтенант — каза гласът на Дарт Вейдър. Звучеше някак комично и ако обстоятелствата бяха по-различни, Болд сигурно би се засмял. Но при сегашните обстоятелства само се ядоса, че са го направили на глупак.

Не е Свенград, реши веднага той. Не можеше да си представи, че руснакът ще пожелае да запази в тайна самоличността си — силата и авторитетът на генерала се основаваха на известността му. Защо ще крие самоличността си?

Лу се подразни, че е толкова предсказуем, че се е оставил да го измамят толкова лесно.

— Защо е тази потайност?

— Разполагате с четиридесет и пет минути да намерите и да ни върнете софтуера, който носеше Тони Лароса, когато припадна във фоайето на банката. Трябва ми номерът на клетъчния ви телефон. Аз ще се свържа с вас.

— Едва ли. — Болд прекъсна разговора.

Барманът го изгледа въпросително дали е приключил с телефона. Лейтенантът вдигна ръка в знак, че ще му трябва още малко. После попита дали клиентите на заведението използват често този телефон. Барманът отговори, че телефонният автомат в коридора не работи повече от година.

— Някой да се е обаждал от този апарат преди около час?

— Не съм обърнал внимание.

— Но на мен обърнахте внимание.

— Защото не ви познавам.

— Но познавате повечето редовни клиенти, нали?

— Това е част от работата ми.

— Човекът, който е използвал този телефон преди около час, беше ли от тях?

Барманът се ухили самодоволно. Болд му показа значката си и самоувереността на мъжа понамаля. Лейтенантът извади една двадесетдоларова банкнота, после още една и ги остави на бара.

— Приберете ги — извини се мъжът. — Дойдох на работа преди трийсет минути. Нямам представа кой може да е използвал телефона преди час.

— Някой друг, който би могъл да ми даде тази информация? — попита Лу.

— Вижте какво, работата тук е толкова натоварена между пет и седем часа, че не виждам как някой друг от персонала би могъл да ви помогне.

— Нещо не ми се вярва.

— Добре, слушайте… — Барманът се приближи до бара и се наведе към Болд. — В интерес на истината, г-н полицай, телефонът в коридора е свързан с този. Не звъни там, а тук. Но клиентите се обаждат от коридора.

— И заведението прибира парите от платения телефон.

— Нещо такова, да. Хей, не ме гледайте така, аз не съм собственикът.

— Значи, ако не сте били в коридора, няма да знаете кой е използвал телефона.

— Точно така.

Телефонът иззвъня. Барманът се пресегна към него, но Лу го спря.

— Разговорът е за мен. — Той вдигна слушалката. — Болд.

Същият синтетичен глас каза:

— Жена ви има хубави ръце. Ако ми затворите отново, тя ще носи ръкавици през следващите шест месеца, а малкото й порнографско изпълнение ще се появи във вечерните новини.

— Не разговарям с роботи — заяви лейтенантът. Но си каза, че явно е прекалил. Не беше сигурен защо прекъсна разговора предишния път, защо отказа да сътрудничи. Може би защото ставащото беше против принципите му. Това, реши той, беше обаждането, което очакваше Лиз, само че първата стъпка, както изглежда, бе да се намери софтуерът. Болд беше прочел в службата си два имейла за анализа на диска на Лароса. Първият изразяваше оптимизъм, че паролата на диска може да бъде „кракната“. Вторият обясняваше подробно колко добре е защитен софтуерът.

След като чу коментара на Лу, барманът направи физиономия и се отдалечи, за да обслужи един клиент.

— Четиридесет и пет минути. Номерът на мобилния ви телефон?

Лейтенантът продиктува номера си.

— Направете го сам или се пригответе да понесете последствията. Не се знае какво ще ви сполети утре, следващата седмица или следващия месец. Най-добре непрекъснато се оглеждайте през рамо. Ако се опитате да намесите други хора или ако направите нещо повече от това, което ви нареждам…

— Изглежда, не ме познавате много добре — каза Болд, като се зачуди защо отново позволява на емоцията да изпревари разума.

Връзката прекъсна и Лу затвори. Човекът с металическия глас беше умен и това го разтревожи.

Обади се на Пахван Риз, шефа на отдел „Специални операции“, още преди да се е качил в служебния си автомобил. Проклет да е, ако се захванеше с всичко сам. Можеше да подуши една клопка от цяла миля.

Откритието, че е под полицейско наблюдение, предизвика смесени чувства у Болд. Не си спомняше някога да е бил център на подобно внимание и сега това ужасно го дразнеше. Приготовленията бяха направени набързо, най-вече заради краткия срок, поставен от неизвестния мъж, но гениалността на момчетата от отдела никога не спираше да го изумява, така че, когато паркира краун вика в служебния гараж на „Обществена безопасност“, операцията вече бе започнала.

Въпреки че не му се искаше да го повярва, лейтенантът подозираше, че човекът, който му се обади, разполага с платени шпиони в управлението, затова изпълни стриктно инструкциите на Пахван Риз. Автомобилът му вече бе екипиран с GPS, защото, като всяка полицейска кола, и неговата имаше на таблото си мобилен терминал — нещо подобно на вграден лаптоп, с чиято помощ можеше да се изпращат и получават текстови съобщения. Лимузините под наем, някои таксита, пощенските и куриерските коли също имаха подобно оборудване. Във всички тях бяха монтирани устройства за сателитно проследяване, които позволяваха на диспечерите да определят във всеки един момент къде се намира дадено превозно средство.

Номерът беше да дадат на Болд подобна екипировка — малък GPS и устройство за записване — без той да влиза в контакт с технически лица от съответната служба. Затова планът на Риз беше да оставят екипировката в една кабинка в мъжката тоалетна и когато пристигне в управлението, лейтенантът да я вземе оттам, което той побърза да стори.

Щом прибра устройствата, Лу излезе от тоалетната и отиде право в архива, където се разписа и взе светлочервения диск, носен от Тони Лароса, когато беше получил сърдечен удар. Взе и пропуска му, защото подозираше, че в близко бъдеще може да му потрябва. Понеже беше лейтенант в отдел „Престъпления срещу личността“, сержантът от архива му ги даде без възражения. Болд подписа необходимите формуляри, взе полиетиленовите торби, чието съдържание беше грижливо описано, и се върна забързано в колата си. Имаше десет минути да стигне до северния изход на шосе I-5.

Човекът, планирал операцията, беше пресметнал времето, нужно за осъществяването й, с точност до секундата. Лу веднага разбра, че времето, което щеше да му е необходимо да се добере до мястото на доставката, е също така прецизно изчислено.

Изскочи с колата на улицата, без да сваля крак от педала на газта и с пусната сирена, която да му прави път в уличния трафик.

Осем минути. Щеше да е чудо да стигне навреме, но можеше и да успее.

На няколко километра височина, в студената, черна космическа пустош сателитите следяха всеки негов завой, а микробусът на Риз и още четири превозни средства без опознавателни знаци го следваха на известно разстояние и не го изпускаха нито за миг от очи.