17 милиона причини да умреш

18.

Когато Болд остави Ла Моя пред блока му, Джон предложи услугите си двайсет и четири часа в денонощието с другарско изражение, което означаваше, че няма да има депозиране на извънредни часове, нищо официално записано в службата, ако Лу желаеше. Това подаване на ръка от бившия му партньор — човек, когото Болд лично беше обучил в полицейския занаят — означаваше много за него.

— Мога да се възползвам от предложението ти.

— Направи го. Аз пък мога да включа като доброволец и Матюс.

На лейтенанта му се стори забавно, че Джон все още говори за Дафни с фамилното й име.

Вече се готвеше да потегли, когато една женска фигура излезе от близкия вход и се насочи право към колата му. На Лу му се стори невероятно в този квартал да работят проститутки, но се приготви да покаже значката си и да изгони момичето да виси на друг ъгъл.

Жената отвори предната дясна врата и преди да успее да я разпознае, Болд вече бе пуснал служебната си карта на седалката и бе грабнал пистолета си.

— Мади Олсън — припомни му тя. — Срещнахме се в мъжката тоалетна.

— Ако бях параноик — каза лейтенантът, — щях да кажа, че ме причаквате тук.

— Има нещо такова — отвърна жената. — Карайте, моля.

Той потегли и пое през старата част на града, където движението бе по-умерено, като завиваше напосоки.

— Не говорехте сериозно — започна той, когато тя не поде разговор, — когато заявихте, че сте очаквали да се появя.

— Напротив. Знаех, че сте отмъкнали Ла Моя. Казвам ви, за нас няма никакви тайни.

— Гийзър — предположи лейтенантът.

— … е намира в спешното отделение на Шведския медицински център в район Централен.

— Бях с него преди час.

— Нашият човек, онзи, с когото никога няма да успеете да поговорите…

— Алексеевич — вметна Болд.

— … ни съобщи, че руснаците са бесни. Маникюрът на Гийзър е бил обработен. Форман ще е следващият, ако успеят да го намерят.

— По дяволите! — Болд не бе изненадан да чуе името на Форман. Той самият току-що го бе казал на Гийзър.

— Не ми изглеждате изненадан — отбеляза тя.

— Преди две вечери Дани Форман ме отведе до едно местопрестъпление. — Лейтенантът продължи, обяснявайки за кръвта в хижата. — Това ме накара да се усъмня в него.

— Защо?

— Дани бе пропуснал важна среща. Заяви, че е попаднал на задръстване. Казал е същото и на Гийзър. Аз се обадих тук-там. Резултатът от тези разговори ми се изясни едва сега. Търсите следи, нали? Аз имах една, която мислех, че си струва да бъде проследена, и открих, че участъкът от главния път, в който Дани е попаднал в задръстване и е гледал как изтеглят някаква кола, е наблюдаван от камера за следене на уличния трафик. Ние живеем и умираме заради подробностите. Дани се престара, каза ми, че е видял катастрофирала кола, казал го е и на Гийзър. Твърде много информация. Когато Гийзър ми спомена тази подробност, подозрението ми нарасна.

— Това, което е видял чрез камерата за наблюдение на трафика, му е позволило да твърди, че е бил някъде, където в действителност не е бил?

— Така изглежда.

— А къде е бил в действителност?

— Това е само предположение — предпазливо заяви Болд, — но според мен той е свършил дяволски добра работа, имитирайки вашия господин Алексеевич, така че да налапаме стръвта. Междувременно е скрил нашия главен заподозрян с помощта на щатската прокуратура. Това е… По тази версия работех, докато не чух току-що казаното от вас.

— И сега?

— Ако са пребили Гийзър, значи не разполагат с това, което им е необходимо. Може би Дани е измъчвал Хейс, за да получи информация и след това е изхвърлил трупа му.

— Те ще научат какво е станало. Ще се разчуе за маникюра на Гийзър. Форман ще бъде следващият.

— И ми го казвате, защото…?

— Заради детето на сестра ми.

— Вече се обадих за него — каза в своя защита лейтенантът, смятайки, че тя го обвинява, че не е направил нищо.

— Знам, че сте го направили — отвърна жената. — Носи се такъв слух — добави тя.

— Предполагам — вметна Болд.

— На следващия ъгъл е добре — посочи Мади.

Лейтенантът намали колата заради червения светофар, доволен, че така печели още една-две минути.

— Казахте, че Гийзър е в спешно отделение. А Дани?

— Щом получихме информацията, отидохме с кола до дома на Гийзър. В крайна сметка може би е трябвало да не го коментираме по радиостанцията, защото има вероятност да са ни подслушвали и да са узнали, че идваме. Намерихме го в мазето в лошо състояние. Съвсем прясно обработен. Колкото до Форман — засега още не сме го засекли на радара.

— Убедена ли сте в това? — Думите й му бяха подсказали интересна идея.

— Не знаем къде е — повтори Мади, без да долови намека на Болд.

— Искам да ми уредите една среща.

— С Алексеевич? Не, не мога да го направя.

— На колене ви моля.

— Бих искала да ви помогна, лейтенант. Трябва да слизам от колата.

— Пет минути. Максимум десет.

— Невъзможно.

— Тогава кажете на хората ви следното: в неделя вечер, по един или друг начин, аз ще доставя Свенград на парадния вход, така че ще бъде по-добре те да попречат на вашия човек да пресече канадската граница или да се качи на някой самолет, защото всички ние ще имаме нужда от него, ако искаме да свидетелства.

— Ще полудеят, ако им го кажа. — Сега и в нейния глас се долови нотка на отчаяние. — Работим по този случай почти една година. Не можете да постъпите така, лейтенант.

— Аз не искам разрешение, детектив. Опитвам се да ви помогна.

— А ако успея да ви уредя среща с Алексеевич? — попита тя. — Тогава какво?

— Сега вече ме слушате — отвърна Болд. Той спря колата до посочения от нея тротоар със съзнанието, че си е извоювал срещата. — Вашето име никога няма да бъде замесено.

— Не знам дали да ви целуна, или да ви халосам — заяви Мади, отваряйки рязко вратата си.

Лу се увери, че жената има номера на мобилния му телефон, и отново потегли, убеден, че е отклонил мисълта й от собственото си блестящо хрумване, като се питаше дали сега не би могъл да обърне нещата в своя полза.

Лиз беше на път да полудее от нетърпение и от параноичното чувство да бъде непрекъснато наблюдавана и охранявана. Последното нещо, което Лу бе поискал от нея, преди да излезе, я беше сащисало, но тя се бе научила да се доверява на преценките и инстинкта му — когато ставаше дума за планиране, той нямаше равен на себе си.

За нейна изненада третият магазин, в който позвъни, беше отворен до късно в петъчната вечер и мъжът с женствения глас отсреща се опита да й продаде всякакъв род екстри, които не й бяха нужни. Тя се обади тайно, както бе предложил Лу, като използва кухненския безжичен телефон, но звънна от банята, с пусната чешма, докато Боби Гейнис я пазеше във всекидневната, като прелистваше списания и постоянно наместваше в ухото си миниатюрната слушалка, която я свързваше с диспечера. През годините на брака си Лиз бе слушала много пъти Лу да разказва за такива операции, но да бъде централната фигура в нещо такова се оказа изтощително, въпреки че тя не правеше почти нищо и не ходеше никъде. Самото нервно напрежение изцеждаше физическите й сили и я докарваше до параноя. Купуването и доставката на костюма бе уредено. Тя повтори два пъти нарежданията си, за да се увери, че всичко е разбрано правилно. Съпругът й бе дал точни разпореждания и тя имаше намерение да ги спази.

— Всичко наред ли е при вас, госпожо Болд? — извика Гейнис, като почука леко на вратата на банята.

— Излизам след минутка. На горния етаж има друга баня — добави Лиз.

— Нямах това предвид — отвърна Гейнис. Тя не се нуждаеше от тоалетна, искаше подопечната й да се върне на стола си във всекидневната. Ченгетата си пазеха територията.

На Лиз й се искаше мобилният й телефон да звънне, за да се ангажира с нещо друго, освен с това да се тревожи. Изобщо не беше очаквала, че ще бъде толкова нетърпелива да й възложат някаква задача, толкова готова да я изпълни. Ако в този момент някой я бе накарал да чисти риба, щеше да го направи. Щеше да стори всичко, за да се освободи от напрежението на чакането.

Миг по-късно тя се укори, че не мисли като Лу, че не разбира обстановката и не знае как да се контролира. Тя излезе от банята и с мисълта, че върши нещо правилно, върна кухненския безжичен телефон на поставката му на стената. Но малко след това, като погледна натам, видя на вратата между кухнята и всекидневната Гейнис, облегнала рамо на касата и кръстосала единия крак пред другия.

— Не — каза Гейнис по безжичния телефон. — Само проверявам дали е отворено. — Тя приключи разговора. Беше натиснала „Повторно набиране“. Досетила се бе какво прави Лиз в банята и веднага се бе заловила за работа след връщането на телефона.

— Каква е тази работа с магазина за костюми, госпожо Болд?

— Мисля, че е по-добре да дойдете тук и да седнете — отговори Лиз. — Обяснението ми може да отнеме известно време.

— Не смятах, че ще се възползваш от предложението ми толкова скоро — каза Ла Моя от съседната седалка. Бяха изминали по-малко от трийсет минути, откакто Болд го беше оставил пред блока му. — Едва успях да си погълна вечерята. — Той ядеше внимателно голяма шоколадова сладка, като отгризваше малки парченца и се наслаждаваше на всяка хапка.

Лу не можеше да си спомни кога е ял за последен път. Сега разполагаше само с малко горещ чай, който затопляше поставката за чаши. Той разказа на сержанта за изненадващото посещение на Мади Олсън, но не спомена името й, нито в кой отдел работи, само каза, че е „детективка“.

— От най-добрите е — каза Ла Моя с почернели от шоколада зъби.

— Имаме два напълно различни сценария — заяви Болд. Караше по-бързо от обикновено и знаеше, че Джон си дава сметка за това, но е твърде хладнокръвен да го признае. — Или Форман ни е измамил, като е направил инсценировка на мъченията и е укрил Хейс с помощта на Щатската прокуратура, или наистина е измъчвал Хейс и го е приписал на някой друг.

Ла Моя се изсмя саркастично — една от малкото емоционални прояви, които си позволяваше.

— Е, добре, вторият сценарий със сигурност е страхотен. Ядосан на системата, той решава да задигне пари за себе си?

— Това би обяснило защо Свенград преследва Гийзър и него.

— Защо ли имам чувството, че не сме излезли на вечерна разходка с кола? — попита сержантът, като налапа последното парченце сладка и завъртя очи от наслада, докато дъвчеше. Болд току-що бе минал на червено. — Тези неща сигурно са купени — допълни той, облизвайки пръстите си, — но трябва да призная, че Матюс има отличен вкус.

— Марта Стюарт на отдел „Убийства“.

Ла Моя добави с южняшки носов акцент:

— И е дяволски горда от това.

Лейтенантът обясни:

— Първото нещо, което направих, беше да потърся Дани в шерифството и когато онази полицайка спомена, че не са го уловили на радара, аз неволно си спомних, че всички мобилни терминали за данни проследяват местоположението не само на нашите коли, но и на техните.

— И ти си установил новото местоположение на колата му? На ескаладата?

— Не точно.

— Караш, сякаш си успял.

Лу прикри усмивката си. Това бе първото малко признание от страна на Джон. Струваше си да бъде оценено.

— Установих местоположението, но не със съдействието на шерифството.

— На гатанки ли ще си играем? — Той погледна към чая на Болд, като все още премлясваше. — Имаш ли нещо против да си сръбна от това?

— Допий го — отвърна лейтенантът.

Джон знаеше прекрасно, че Болд не обича да споделя храната и напитките си. Но това бе опит от страна на Ла Моя да прояви учтивост, за да получи това, което искаше.

— В шерифството съхраняват само най-новата информация и в момента нямат нищо на мониторите си за ескаладата на Форман, което означава, че моторът й е загасен. Ще ми се обадят, ако настъпи някаква промяна.

— Наричат се двигатели, серж — поправи го Джон, — но този път ще ти простя. — Ла Моя беше първокласен механик. Болд трябваше да е наясно и да не навлиза в неговата територия.

— Искаш ли да ти обясня или не?

Сержантът, който не си бе сложил колана, се беше отпуснал назад на седалката, сякаш се изкушаваше да подремне въпреки идиотското шофиране на Лу. Човекът имаше някои маниери от Стария запад, като този на градския шериф, облегнат назад в люлеещ се стол, пред местния затвор, които му се отдаваха с лекота и му прилягаха напълно. Напомняше на Болд за най-доброто от Стив Маккуин. Сякаш лейтенантът вече го бе инструктирал, Ла Моя заяви:

— Аз знам много повече от теб. Новите ескалади предлагат сателитна връзка, която ти осигурява двайсет и четири часова пътна помощ, електронна карта, живи оператори. — Той млъкна за повече драматизъм. — GPS, 2047. И ти ми казваш, че сателитната връзка поддържа GPS данните за определено време; предполагам, между шест и двайсет и четири часа. По този начин те знаят къде си бил и това помага на операторите им да потърсят добре, когато ги попиташ за близък ресторант или хотел. — Сержантът дари Болд със самодоволна усмивка. — Ето! Това е относно къде и кога е кръстосвал Дани Форман за времето, което те интересува. — Той погледна самодоволно към лейтенанта и когато той не се обади да му противоречи, се отпусна още по-надолу на седалката, като добави: — Събуди ме, когато стигнем там, татенце. Имам нужда да затворя очи за секунда.

Болд се почувства така, сякаш е бил ограбен.

— Мястото е наблизо. На югоизток, в Содо. Ескаладата на Форман е била в този район три пъти през последните двайсет и четири часа. Не знам точния адрес, но сигурно ще го намерим.

— Когато си прав, няма да споря — каза Ла Моя. — Обаче ти провалих опита да ме впечатлиш, нали, серж? — Очите му бяха все така затворени.

— Да, така е.

— Добре.

— Защо да е добре? — попита лейтенантът след дълго размишление върху репликата му.

— Защото в такъв случай сигурно съм те вбесил — отвърна Ла Моя. — Прав ли съм?

— По-скоро ме подразни.

— Когато човек е вбесен, прелива от енергия, а ние ще се нуждаем от прилив на енергия, когато стигнем там.

— А как е твоята енергия?

— Серж? Нали за мен говорим.

— Някой ден, Джон…

— Да, знам. — Добре отрепетирана прикрита прозявка. — Знам.

Ла Моя попита за сегашното местоположение на ескаладата според сателитната връзка. Болд му съобщи, че за последен път е записана край оградата на железопътна разпределителна станция почти право на запад от мястото, където се намираха в момента.

— И защо не проверим първо там?

— Защото в най-добрия случай ще намерим там Форман, а ние искаме Хейс.

— Защо сме толкова нетърпеливи да се доберем до Хейс, серж?

Това бе въпросът, на който Лу не можеше да си позволи да отговори, защото щеше да разкрие твърде много от бъдещия си план. По своя си уникален начин Ла Моя бе достигнал до същината на нещата, задълбавайки все по-дълбоко, за да се добере до истината, която криеше лейтенантът. Двамата мъже бяха преживели много неща заедно през последните десет години и мълчанието на Болд подсказа ясно на Джон, че е достигнал до граница, която не бива да прекрачва, а това, макар и за кратко, го нарани.

Той се обади по клетъчния си телефон и прекъсна за малко разговора, за да попита Лу за адреса, към който пътуват. Лейтенантът му отговори с половин уста, като се чудеше какво ли е намислил. Начинът, по който флиртуваше, показваше, че Ла Моя говори с жена и тя очевидно направи всичко, което й поиска, защото той й благодари надълго и нашироко. После приключи разговора, мушна телефона обратно във вътрешния си джоб и въздъхна:

— Понякога ми се иска да не бях толкова умен.

— О, да — вметна Болд, — това наистина е проблем. — Сега Ла Моя щеше да го накара да изкопчи от него новата информация. Противно на Бърни Лофгрийн, който те отегчаваше до смърт, обяснявайки ти всичко до най-малката подробност, Ла Моя никога не даваше доброволно своята информация — това беше неговата малка игра.

Югоизточната част на Содо беше ничия земя с постройки от тухли и пенобетон, телени огради и ръждясали табели — приличащо на демилитаризирана зона пространство между града и стадиона „Боинг Фийлд“. Навсякъде се виждаха обрасли с бурени тротоари и счупени прозорци. Известно време бандите бяха използвали района, влизайки и излизайки от него, като добитък, пресичащ границата на съседен имот. Малки магазинчета, заведения за бургери, фирми за доставки и авторемонтни работилници бяха започнали процеса, който щеше да превърне бившия район на складове и предприятия от леката промишленост в квартал с фирмени офиси и магазини. Свободна еволюция на занемареното промишлено пространство. Дори непредвидимата икономика не можеше да попречи на града да се разраства — бактерията си беше изградила имунитет срещу антибиотиците.

— Окей, предавам се — каза Болд. — Защо си толкова умен?

— На една пряка от мястото, където сателитната връзка е засякла колата на Форман, има сграда, която фигурира в списъка с конфискувани имоти на Бюро за криминални разследвания.

Всички полицейски служби, в това число и Сиатълското полицейско управление, конфискуваха собственост по време на акции за залавяне на наркотици или акции за борба с рекета и корупцията, често като обезщетение на данъкоплатците за особено скъпо или продължително разследване. Изземваше се всичко — сухопътни превозни средства, плавателни съдове, домове, търговска собственост. Обикновено те се продаваха на търг и постъпленията се връщаха в държавната хазна след приключване на съдебното дело. Понякога конфискуваните сухопътни превозни средства и плавателни съдове ставаха собственост на конфискувалата ги служба. Недвижимите имоти по правило се продаваха последни и оставаха една-две години на разположение на службата, преди да бъдат предложени на търг. Заключени и запечатани с полицейска лента, те стояха необитаеми под надзора на някой бюрократичен ревизор. Понякога — какъвто, изглежда, беше и сегашният случай — полицаят, извършил ареста, решаваше, че колата, лодката или недвижимият имот му принадлежат, докато стоят неизползваеми. Имотът, който Ла Моя беше открил, се намираше в непосредствена близост до няколкото места, на които е била засечена ескаладата на Форман, и това едва ли беше обикновено съвпадение.

Сержантът погледна адреса, който беше надраскал с химикал върху ръката си, и посочи на Болд накъде да завие. Миг по-късно Лу спря колата и двамата излязоха от нея.

— Било е печатница. Купони за супермаркети, фалшиви лотарийни билети, билети за спортни състезания. Попаднала е в списъка с конфискувани имоти на Бюро за криминални разследвания преди една година, през септември.

Те застанаха пред солидна стоманена врата. Като погледна нагоре към една ръждясала желязна противопожарна стълба, лейтенантът каза:

— Помолих Бюрото за криминални разследвания и хората, отговарящи за сателитното наблюдение, да ме уведомят, ако ескаладата на Форман потегли нанякъде, особено ако се върне в квартала му. Да се надяваме, че ще ни направят тази услуга.

— Значи трябва да сме готови за изненада — отвърна Ла Моя. — Ти влизаш, а аз оставам да пазя, или влизаме заедно?

— Заедно. Ако успеем да влезем, ще повикаме подкрепление.

— Видях, че гледаш противопожарната стълба.

— Правилно си видял.

— Искаш ли да се изкача по нея?

— Нека първо да поогледаме мястото, защото Свенград може да е разбрал къде е Форман. Ако е така, хората му може вече да са ни изпреварили или в момента да пътуват насам.

— Те вече го пипнаха веднъж. Не ми се вярва да успеят втори път. Форман не е толкова глупав.

— Дани се прави на Самотния рейнджър. Това го прави уязвим за всякакъв род грешки. Ако аз съм Свенград, ще искам постоянно да знам къде е Форман. Стига, разбира се, Дани да не работи за него. Седемнайсет милиона могат да бъдат доста примамливи.

— Разбирам какво имаш предвид.

Те тръгнаха покрай зданието и продължиха по една алея, докато стигнаха до участък, в който архитектурата на сградата се променяше. Там имаше втора противопожарна стълба, която водеше към алеята.

Ла Моя каза:

— Може би ще мога да се покатеря… виждаш ли онзи прозорец на третия етаж? — Няколко от стъклата на прозореца липсваха. — Ако успея отвътре да сляза на първия етаж… — Според информацията, която беше получил Джон, конфискуваната печатница беше заемала целия първи етаж и подземието.

— Нямаме съдебно разрешение. И ще е истинско чудо да получим такова без намесата на Бюрото за криминални разследвания, при положение че тази сграда е тяхна собственост. Само си представи този кошмар. Форман провежда разследване, а ние му пречим. Ето как ще погледнат на това прокуратурата и Бюрото за криминални разследвания, особено ако накрая Дани ги изложи.

— Имаме изчезнал техен служител и информатор, който ти е казал, че той може да е станал жертва на престъпление.

— Информаторът не е в списъците и името й никога няма да се появи там.

— Но това е основателна причина да влезем в помещение, което нашият изчезнал вероятно е посещавал неколкократно през последните двайсет и четири часа. — Ла Моя добави: — Ще ти кажа нещо: генерал Есетра със сигурност няма да чака наоколо, докато се сдобием с разрешително. Ако Форман или Хейс са в тази сграда, трябва да побързаме.

В извънработно време, помисли си Лу. Това определено не беше най-подходящото време да се сдобият с разрешително.

— Махони може да ускори получаването му — каза лейтенантът. През последните няколко години на съвместна работа заместник-прокурор Лейла Махони и Болд бяха завързали приятелски отношения и тя беше доказала, че е готова да се изложи на риск заради него.

Докато Лу се опитваше да се свърже с Махони по телефона, сержантът започна да се катери по противопожарната стълба, до която беше успял да се добере благодарение на казана за боклук, който избутаха отдолу.

Болд беше принуден да продиктува номера си на гласовата поща на заместник-прокурора, но за негова изненада тя отговори на обаждането му само след минута.

Ла Моя вече беше стигнал до втория етаж. Лейтенантът описа подробно ситуацията, а Махони го слушаше съсредоточено, като от време на време го прекъсваше, за да зададе някой въпрос. Накрая тя заяви, че ще се опита да осигури на Болд устно разрешение от един дежурен съдия, за когото се знаеше, че има малко по-леви убеждения от Ралф Нейдър30. Лу предупреди Лейла, че времето е от решаващо значение за него и за Ла Моя, затова ще преминат към действие, като се надяват междувременно тя да им се обади с разрешението. Махони не хареса факта, че първоначалната информация идва от информатор, работещ за Щатската прокуратура, и им е била предоставена от отдел „Организирани престъпления“, защото реши, че това може да се окаже сериозна пречка и предупреди лейтенанта за вероятността така и да не получат желаното разрешение.

— Да — каза Болд, — но поне се обадих, което би трябвало да има някакво значение.

— Не е задължително — отговори му заместник-прокурорът.

Всъщност, когато имаха някакво основание, полицаите можеха да разбиват врати и го правеха, без изобщо да си правят труда да искат съдебно разрешение. Лу знаеше, че в шейсет процента от случаите съдът признава уликите, събрани по време на подобни акции. Той не искаше да се лиши от улики, но и не искаше да остави Форман или Хейс нито минута по-дълго в тази сграда, затова взе прибързаното и трудно решение да махне одобрително на Ла Моя. Решението му бе продиктувано отчасти от факта, че нямаше гаранция дали ще успеят да проникнат в конфискуваната печатница през счупения прозорец, а отчасти и от това, че по противопожарната стълба се катереше не някой друг, а Джон. След като му даде знак, лейтенантът забърза обратно към заключената предна врата, защото знаеше, че Ла Моя ще се появи там всеки момент с доволна усмивка и с духовита устна забележка.

— Добре дошли в Хаят31. Може ли да проверя резервацията ви? — попита го сержантът.

— Знаех си, че ще изръсиш нещо остроумно. Просто не можа да се сдържиш, нали?

— Трябва да си поддържам репутацията — отвърна Ла Моя.

Болд влезе в просторно, празно помещение, което миришеше на котешка урина и на екскременти. Бетонният под бе изцапан с мастило и покрит с хартиени отпадъци. Беше тъмно. Двамата детективи използваха малки фенерчета „Маглайт“, за да осветяват пътя си.

Централното помещение изглеждаше с размерите на баскетболно игрище, само че таванът беше нисък. Внезапно Лу изпита страх — своевременно предупреждаващ знак, на който той с годините бе свикнал да се доверява и на който се почувства длъжен да се довери и сега. Това „чувство“ обикновено се оказваше не просто усещане, а подсъзнателно регистриране на улики, незабелязани веднага. Когато лейтенантът спря да върви, за да огледа обширното пространство, Ла Моя нито възрази, нито го попита защо е спрял. Болд знаеше, че Джон ще му спести остроумните си коментари. Въпреки всичките си лудории, сержантът се отнасяше сериозно към работата си. Ла Моя клекна и също започна да се оглежда, като шареше по пода с лъча на фенерчето си.

Внезапно лъчът му спря да се движи.

— Това ли търсеше? — Той освети две тънки черни ивици, които прекъсваха на места и приличаха на следи от спирачния път на велосипед. Не една, а две и почти успоредни.

— Добра работа, Джон.

Те проследиха черните ивици по пода. Те ту се разширяваха, ту се стесняваха. На места бяха по-дълги, на места по-къси. Лейтенантът определи посоката им на движение по формата и по разположението им.

— Следи от токове — заяви той, докато ги следваха из просторното помещение.

Бяха влачили по пода нечие тяло. Болд се напрегна и се опита да овладее дишането си, за да се пребори с адреналина, който заплашваше да го завладее. С навлизането им във вътрешността на залата мракът се сгъстяваше все повече и те ставаха все по-зависими от светлината на малките фенерчета. Лейтенантът знаеше, че могат да вървят по следите на някоя влачена през печатницата машина, на кола за разнасяне на стоки с черни гуми или на ръчна количка за багаж. Но смяташе, че не е така. Човешко тяло, твърдеше вътрешният му глас. Тялото на Дейвид Хейс.

— Ние сме на територията на Сиатълското полицейско управление и това ни дава правото да проверим онзи счупен прозорец. Всичко е наред, серж. Никой не може да ни обвини, че сме надвишили правомощията си. — Ла Моя изказа твърдението по-скоро на себе си, защото неговият инстинкт също му подсказваше, че са попаднали на гореща следа, и не искаше някакви си формалности да им попречат да разберат какво ги очаква в края на дирята. Но въпросните формалности бяха проваляли разследването им многократно в миналото и те знаеха каква е истината. Бяха поели голям риск. Нямаше никаква гаранция какво ще открият в тази печатница.

Следите заобикаляха една стена и минаваха през проход с липсваща врата, после се спускаха по широко железобетонно стълбище. Сержантът извади механично пистолета си и провери дали е зареден, сетне премести фенерчето в другата си ръка и протегна и двете пред себе си. Болд продължи да върви на половин крачка зад гърба му, извън огневата линия, но не извади оръжието си. Провери го само веднъж, после отметна спортното си сако зад кобура, така че да може да извади светкавично пистолета си в случай, че на Джон му потрябва подкрепление. Ла Моя беше отличен стрелец. Ако нещо се раздвижеше там долу без предупреждение, лейтенантът знаеше какви ще са последствията.

Стълбището свърши пред една затворена врата и сержантът я дръпна към себе си, като застана от едната й страна, за да се прикрие. Пред тях бе катраненочерен мрак, който започна бавно да отстъпва пред светлината на фенерчетата им. Подземното помещение беше пълно с негодни за употреба печатни преси, купчини бяла пластмаса, метални галони от два литра и половина и всевъзможни други боклуци, струпани безразборно по пода. Издайническите черни следи не се виждаха никъде, затова двамата мъже се разделиха. Болд тръгна надясно, а Ла Моя наляво. Бяха се разбрали с жестове, че ще се срещнат в далечния край на помещението, където мракът продължаваше да е толкова гъст, че поглъщаше лъчите на фенерчетата им, преди да са стигнали до отсрещната стена. Междувременно Лу не спираше да се озърта през рамо, за да държи под око мъждивата светлина от фенерчето на Ла Моя.

Отпадъците бяха струпани на купчини, които оформяха няколко пътеки от лявата страна на лейтенанта и една по-широка, по която той продължаваше да върви. Внезапно Болд зави зад един ъгъл, стигна до странична стена и се зачуди дали да не съобщи това на сержанта, но в същия миг усети вибрации под краката си, които го наведоха на мисълта, че някакво превозно средство или е минало покрай сградата, или е паркирало край нея.

Лу настръхна, ускори крачка и започна да проверява едно след друго няколко странични складови помещения. Вече държеше пистолета си в ръка, а дори не знаеше кога го е извадил. Спомни си, че в багажника на служебната му кола има бронежилетка от кевлар, че Майлс още не е навършил седем, а Сара е едва на четири и че двамата заслужават да имат баща по време на детството си. Спомни си също така, че беше подал молба да бъде повишен в лейтенант, защото искаше по-голяма заплата и защото Лиз бе видяла в това възможност да стои настрани от подобни ситуации, и усети иронията във факта, че именно Лиз го забърка в тази ситуация. Изглежда, в подобни моменти в съзнанието му винаги нахлуваха такива спомени — неканени образи, които му пречеха да се съсредоточи и правеха работата му още по-трудна. Когато си млад полицай, такива неща никога не те безпокоят, те идват с опита.

Четвъртата поред врата, която се опита да отвори, се оказа заключена и фенерчето му освети ново-новеничко резе с катинар на височината на главата му. Той подсвирна и Ла Моя му подсвирна в отговор, а от другата страна на вратата се чу приглушен глас, от който лейтенантът настръхна. Полицаите от отдел „Убийства“ рядко намираха живи жертви на престъпление.

Приглушените викове продължиха.

— Усети ли вибрациите? — попита шепнешком Джон зад гърба му.

— Усетих ги — отговори Болд, сложи си чифт латексови ръкавици и започна да човърка катинара.

— Посетители?

— Знаехме, че могат да се появят такива. — После добави: — Може да са колегите, които се опитват да ни намерят, за да ни съобщят новото местоположение на Форман.

Докато разговаряха, сержантът намери сред вехториите парче тръба, мушна го между катинара и резето и натисна с импровизирания лост. Винтовете на резето излязоха от гнездата си, то се отдели от дървената каса и увисна на вратата. Лу натисна дръжката и открехна вратата на не повече от два сантиметра, защото се опасяваше, че може да има жици, които да я свързват с експлозив или възпламенително устройство. Като следовател, Форман знаеше, че уликите трябва да се унищожават, и бе напълно възможно да е приготвил няколко изненади за неканени посетители. Болд задържа вратата открехната, а Ла Моя веднага се наведе и разгледа внимателно пролуката на светлината на фенерчето си.

— Нищо.

Лейтенантът отвори вратата с още четири-пет сантиметра и този път Джон проучи пролуката с пръсти. После поклати глава.

— Няма.

Двамата мъже се вцепениха, защото чуха шум, който нямаше как да сбъркат — някой слизаше по стълбището на сградата.

Ла Моя прошепна:

— Ти заключи вратата след себе си, нали, серж?

Лу кимна.

— Който и да е влязъл, е имал ключ.

— Не са нашите хора — каза сержантът в опит да се пошегува или да се освободи от напрежението, а може би и двете. Думите му разтревожиха Болд и той отвори вратата с още десетина сантиметра, така че Ла Моя да успее да вкара главата си вътре. По-младият мъж огледа помещението за капани.

— Хейс е тук — простена той. — Изглежда ми в прилична форма.

— Вратата?

— Чиста е — отговори Джон и побутна ръката на Болд, за да я отвори по-широко.

На лейтенанта му бе достатъчен един-единствен бърз поглед, за да се увери, че мъжът вътре е Хейс. Програмистът беше със запушена уста, завързан за един метален стол в стая с десетки рафтове, пълни с вехтории. На лявата му ръка имаше груба превръзка, а устата и лицето му изглеждаха подпухнали и насинени.

— А нашите приятели? — попита Ла Моя.

— Някакви изходи? — Лу се промуши покрай сержанта, като го остави да охранява вратата на стаята. Развърза Хейс, но не отпуши устата му, защото не бе сигурен дали ще пази тишина.

Чу стъпки на горния етаж и предположи, че новодошлите са поне двама. Болд не искаше стълкновения, не и когато наградата беше мъж, способен да достави седемнайсет милиона долара. Подобни залози караха хората да оглупеят, а глупавите хора вършеха глупави неща.

— Минах покрай един — информира го Джон, — въпреки че не мога да гарантирам къде ще ни изведе.

— Да тръгваме. — Лу хвана Хейс за ръката и го изправи.

Мъжът залитна на изтръпналите си крака и Ла Моя влезе в стаята и го хвана за другата ръка. Помещението миришеше на екскременти и на урина и лейтенантът осъзна, че програмистът се е изпуснал в гащите.

— Шибаняк — изруга Ла Моя, щом вонята го лъхна по-отблизо.

Изведоха Хейс през вратата, като го крепяха помежду си, сякаш беше инвалид. Лу видя на стълбището да проблясва светлина и даде знак на сержанта да ги води. Те се обърнаха и тръгнаха забързано по една пътека между индустриалните отпадъци. Напрежението на Болд растеше, защото хората зад тях ги приближаваха с всяка измината крачка. Той размаха ожесточено ръка, сочейки напред в знак да увеличат скоростта си. В отговор Джон пое още по-голяма част от тежестта на Хейс върху себе си.

В края на дългата пътека Ла Моя ги поведе наляво.

Лейтенантът погледна назад и видя през плетеницата от метал светлината на два прожектора. Бяха стигнали до подножието на стълбището и сега се чудеха накъде да тръгнат, също както бяха умували над тази дилема преди броени минути. Една от светлините пое наляво, а другата надясно, сякаш беше нейно огледално отражение. Болд погледна отново напред с надеждата, че ще види знак, сочещ към изхода, но тъмнината му позволяваше да вижда на не повече от няколко крачки пред себе си. И Ла Моя като него държеше фенерчето си насочено към пода, а главите и на тримата бяха наведени, защото внимаваха да не се спънат в някоя вехтория и да не вдигнат шум.

Непознатият мъж отляво зави зад същия ъгъл, зад който бе завил и лейтенантът. После извика нещо на руски и краката на Болд изведнъж се раздвижиха още по-бързо. Не беше уплашен. Твърде дълго беше работил като полицай, за да се уплаши. Обикновено другите се страхуваха от него. И все пак звукът на този специфичен език, който свързваше с всички средства и методи на насилие, смрази кръвта му и Лу изпита остър пристъп на страх. Сержантът, който не се страхуваше от никого и от нищо, също ускори крачка. Може би заради тежестта на Хейс, когото мъкнеха със себе си, и заради уязвимостта им, а може би по някаква друга причина, движенията им бяха в унисон. Дори Хейс, изглежда, откри у себе си прилив на сили при звука на този чужд език. Тримата стигнаха до ръждясала стоманена врата с аларма, на която имаше предупредителен надпис да не се отваря, и Болд се запита дали за техен „късмет“ алармата на аварийния изход няма да се окаже единственото нещо, което все още функционираше в тази сграда.

Дори и алармата да не работеше, отварянето на вратата сигурно щеше да предизвика оглушителен шум — старата ръждясала стомана не можеше да бъде раздвижена безшумно. Пък и не им оставаше нищо друго, освен да се надяват, че стълбището зад нея, което навярно излизаше на някоя странична улица, нямаше да е задръстено като подземието с вехтории, които да им попречат да я отворят или да направят изкачването им по стълбите невъзможно.

Ла Моя постави дясната си ръка върху резето на вратата и погледна лейтенанта в мъждивата светлина на фенерчетата. Чакаше позволението на Болд и Лу се зачуди дали това наистина е най-добрият начин на действие. Оттеглянето им несъмнено щеше да привлече вниманието. А ако не беше наложително да се измъкнат оттук, щяха да се изложат на ненужен риск. Но когато светлината от дясната им страна примигна и изчезна, значително по-близо до тях, отколкото Болд си бе представял, той кимна и Джо издърпа резето.

Вратата се отвори с метален стон, прозвучал сякаш от филм на ужасите, който направо крещеше за внимание. Сержантът я бутна, но тя заяде. Той пусна Хейс, блъсна я с рамо и направи достатъчно широк отвор, за да успеят да се проврат през него. Зад гърбовете им се разнесоха още викове на руски и тропот на обувки. Лу, който премина последен през процепа, се приготви да бъде ужилен от куршум или да получи удар от бухалка по главата.

Ла Моя го чакаше с изкривен, очукан метален кош за боклук, който приличаше на гигантска бирена кутия. Той изблъска безцеремонно Болд настрани, затръшна вратата и подпря дръжката й с коша.

После тримата се втурнаха нагоре по стълбите, а зад гърба им се разнесе първият трясък по стоманената врата и дрънченето на металния кош. На лейтенанта не му се нравеше, че бягат от гангстери, и знаеше, без да пита, че партньорът му изпитва същото. Трябваше да зарежат Хейс и да арестуват бандитите за влизане с взлом в частна собственост. Но ако тези двамата не бяха сами, ако с тях имаше още двама и ако подкреплението от полицаи се забавеше, положението щеше да стане доста напечено — все пак ставаше въпрос за седемнайсет милиона долара.

— Е? — попита с надежда Джон, почти толкова задъхан, колкото самия Болд.

— Не можем — отсече Лу.

Хейс се бе поокопитил и вече не се налагаше да го подкрепят. Устата му продължаваше да е запушена и залепена със сребриста лента скоч. С изцъклени от напрежение очи, той се опитваше да им каже нещо, но двамата мъже не му обръщаха никакво внимание.

— Накъде? — попита Ла Моя.

— Към „Сламбърджак“ — предложи лейтенантът, назовавайки името на един евтин мотел, който от време на време се използваше от Сиатълското полицейско управление.

— Късметлия — каза Джон, като държеше програмиста за яката и го подбутваше да продължава да върви. — Безплатно НВО и всички разноски се покриват от данъкоплатците.

— Няма да е така, Джон — заяви Болд, а умът му вече беше зает с обмислянето на действията, които трябваше да предприемат с Лиз през следващите четиридесет и осем часа. — Ще платя всичко от собствения си джоб. Форман ще следи всяка наша стъпка — или официално, или с помощта на неговите хора. Не можем да рискуваме. — Изрече тези лъжи с такава лекота, че почти си повярва. Зачуди се дали и Ла Моя не им е повярвал.

Хейс не изглеждаше изненадан от споменаването на името на Форман, което принуди Лу да се запита кой стои в действителност зад отвличането му. А може би Дани беше прибягнал до рохипнол, за да изтрие спомените на Хейс за това събитие и да свърже отвличането с по-ранните мъчения, които програмистът е преживял. Болд съвсем преднамерено бе споменал името на Форман с надеждата, че ще получи някаква реакция, и когато това не се случи, се почувства разочарован.

Лейтенантът повлече към служебната си кола мъжа, който бе спал с жена му, обзет от желание да намери достатъчно основателна причина да го срита в топките. Да започне да го рита и никога да не престане.