Александър. Добродетелите на войната

27 Хвърчилата

Вавилон означава „Божия порта“. Стените му са високи четирийсет и пет метра и обиколката им е шейсет и пет километра. Издигнал ги, разказват, самият Навуходоносор. Цитаделата от печена тухла и битум, дето Портата на Ищар се издига над Ефрат, е висока сто и петдесет метра. Градът е разположен в палеща, великолепно уредена равнина, чиито канали и напоителни съоръжения са едно от чудесата на света, отстъпващо само на армията от бирници и селскостопански администратори, под чисто ръководство земята дава годишно по три реколти сусам, просо, ечемик, жито и ръж. Равнината на Вавилон определено е най-добре обработваното място на света. Тук не цъфти дори цвете, което да не е посято от човешка ръка и което да не вирее под човешка грижа. Финикови палми растат на прави редици в гори, гъсти като боровите лесове в Тракия. Те дават дървен материал, който не гние във вода, а от плодовете им правят нещо като бира, която е кашава на вкус (и има толкова гъста утайка, че трябва да се пие със сламка), но предизвиква силно и чудесно опиянение, което не оставя главоболие.

Преди повече от двеста години Кир Велики превзел Вавилон, като отклонил течащия през града Ефрат и нападнал през нощта по сухото корито.

Ние го завладяваме по-лесно. Преди Гавгамела разузнавачи от пеонската ни лека конница пленяват известен брой перси, включително извънредно умния млад капитан Боан, който знае гръцки и служи като адютант на Мазей, командир на персийския десен фланг и наместник на Вавилония. Този прекрасен млад офицер се е оставил да бъде пленен, сигурен съм, по заповед на своя началник. Нареждам да го освободят, за да отнесе следното послание на Мазей: макар че като благородник не мога да настоявам да предаде своя цар в предстоящата битка, ако тя се развие в моя полза, аз не ще питая злонамереност към смелите врагове, а ще гледам с доброжелателство към оногова, който приеме моето приятелство. Мазей и неговият млад капитан се сражават с образцова доблест при Гавгамела, ала след бягството на Дарий всички обети за вярност са невалидни. Отново предлагам споразумение на Мазей. „Вятърът ще ти донесе моя отговор“ — отвръща наместникът.

Когато празнува, Вавилон вдига хвърчила. Лете в равнината духа горещ сух вятър, чиито течения се извисяват мощно на известни места, тъй че по стените и напоителните съоръжения се вее огромно множество знамена, знатните къщи биват украсявани празнично с плющящи флагове и всеки дом, колкото и да е скромен, има празнични пряпорци. Вавилонските майстори на хвърчила правят своите творби от изгладен лен, боядисан в пъстри багри, с всевъзможна форма — лястовици и пеперуди, щурци и гарвани, шарани и костури — и ги пускат да се реят на невъобразима височина. Колкото по-високо е положението на човек, толкова по-великолепни са хвърчилата му.

Когато армията наближава Вавилон, над града се реят хиляди хвърчила. Хората ни надават радостни викове, деца настилат пътя им с венчелистчета и бонбони. Нашият домакин Мазей ни чака заедно със съпругите и децата си на ладия в Царския канал. Подготвена е голяма забава. Той е наредил да осеят осем километра от пътя над града с палмови клони, а последния километър — с венци и гирлянди. Въодушевени тълпи обточват улиците, на сребърни алтари горят цели тарги тамян. Всичко е наше. Табуни коне, стада говеда, купища благовония и подправки — нищо не липсва, чак до говорещи гарги и тигри в клетки.

Строил съм войската в боен ред, за да покажа на населението неговите нови господари. Първо тесалийската конница, водена от Фарсалския ескадрон в лъскава броня, сетне агрианите и македонските стрелци, тракийските копиехвъргачи на Балакър, след това половината съюзна гръцка и наемна конница, хората на Арет, Менид и Аристон, копиеносците и конните съгледвачи. Ранените, които не могат да ходят или яздят, остават в болничния лагер на север от града, въпреки че ще ги доведа още щом позволи приличието. След копиеносците идват Царската охрана на Хефестион и Никаноровите пехотинци, всички с пурпурни плащове и полкови пояси, после критските стрелци, съюзната гръцка и наемната пехота, водени от Клеандровите ветерани наемници. Зад тях са обсадните машини и военните инженери, подразделенията на Диад между наемната конница на Андромах и другата половина от съюзната гръцка конница. Минава обозът, за да види врагът от колко малко се нуждаем, и след това, в колите, с които ги пленихме, царицата и царицата майка на империята и тяхната свита. Ох, малкия син на Дарий, съм качил на собствения си параден кон Корона и той язди до мене. Скрил съм от поглед жените в техните коли, които носят царските им змии, развявани от вятъра. Зад обоза напредват в брони и с вдигнати сариси шестте полка от фалангата, в реда, в който триумфираха при Гавгамела — частите на Кен, Пердика, Мелеагър, Полиперхон, Аминта (под командването на брат му Симий) и Кратер. Накрая са Ситалковите траки, наемниците на Андромах, гръцката конница начело с Еригий, съюзната конница начело с Каран, одрисите начело с Агатон и ахейската и пелопонеската пехота, командвани от техни сънародници.

На втория ден влизам в града и принасям жертва на Ваал, главното божество на Вавилония, в присъствието на Мазей и халдейските жреци, както го изисква свещеният закон. Възстановявам онези обреди на древната религия, които Дарий е забранил. Заповядвам да бъде издигнат отново великият храм Есагила, сринат до основи от Ксеркс. Не позволявам на жените от Дариевия двор да се завърнат в своите градски жилища, а ги оставям в лагера с армията в равнината Ашаи на изток от Вавилон и пращам подразделения да заемат цитаделите и да разоръжат царската охрана.

На третата заран влизам окончателно във Вавилон. Областта, която днес познаваме като провинция Месопотамия в Персийската империя, преди векове е била империите Халдея, Асирия и Вавилония, царствата Ур, Шумер и Акад. Над тези земи са властвали Семирамида, Саргон, Синахериб, Хамурагш, Навуходоносор, Ашурбанипал. Нападали са ги скити и касити, хеги, меди, лидийци и еламити. Кир Велики ги присъединил към Персия преди два века, както днес ние от Македония и Гърция покоряваме неговите наследници и подчиняваме царствата му на своето могъщество.

Къде е Дарий?

Свиквам съвет в огромната Банкетна зала. Хефестион командва предното ни разузнаване. Той председателства с ръка, стегната в превръзка, тъй като е ранен от копие при Гавгамела.

— Шпиони и дезертьори твърдят, че царят бягал на изток към Персепол, столицата на империята, или на север към Екбатана в Мидия.

Подът на залата е огромна карта на империята. Хефестион показва маршрута, като крачи от точката в центъра, означаваща Вавилон, на изток до Суза и сетне до другите градове, додето нашите пълководци наблюдават със самодоволството на победители от местата си на грамадна абаносова маса. Ние пируваме с месото и виното на врага, работата ни периодично е прекъсвана от наздравици и овации, които не мога да прекратя, а и нямам желание.

— И Персепол, и Екбатана са на месец и повече тежък път оттук, отвъд сурови, лесни за защита планини. Според сведенията с Дарий били останали трийсет хиляди мъже. Няма да успеем да го настигнем до средата на зимата, даже да потеглим днес, а ти не можеш да искаш това, ако ме питаш за мнението ми, от пехота, която току-що е дала най-тежките жертви в цялата война, ни от конница, чиито хора и коне са пострадали още повече.

— Пък и нали победихме! — извиква Птолемей.

Пердика:

— Мъжете имат нужда от злато — и от време да го харчат.

— Аз също, кълна се в Херакъл! — прибавя Клит.

Към него се присъединява цял хор.

— Мъжете наистина се нуждаят от развлечение — съгласявам се аз. — Заслужиха си го.

Ще зимуваме във Вавилон. Бездруго ми трябва време да прекомплектувам армията. Дали сме много човешки жертви, а загубите ни при конете са още по-тежки — над хиляда отлично дресирани основни жребци и дваж повече резервни. Ще минат месеци, додето осигурим нови и ги доведем до състояние поне на минимална годност.

Войската също се нуждае от прегрупиране. Следващият поход ще е във вътрешността на източната империя. Няма да се сражаваме в открити равнини, а в пустини и планини. Ще ни трябват по-леки и по-бързи части и може би съвсем нов начин на водене на война.

— Ще преследваш ли Дарий тази зима? — пита Парменион.

Има разлика, отбелязвам аз, между преследване и гонитба по горещи следи. Царят може и да бяга, ала няма да се измъкне. И посочвам точката на Вавилон на мозаечния под.

— Хайде първо да изчистим този обор, братя.

Залавяме се.

Завоеванията са ни научили на изкуството да овладяваме една страна. Моите командири имат опит от Египет, Палестина, Газа и Сирия. И процесът тук като че ли тече гладко, освен един случай, който тогава ни изглеждаше банален, но с времето замириса на зла поличба. Свързан е с Филота.

След Гавгамела му бях възложил да докара във Вавилон плячката от Дариевия царски боен лагер. Той го направи, включително конете, колесниците и вещите, използвани в прословутия обред, известен като Процесия на Слънцето. Този ритуал на персийската монархия изисква шествие, дълго почти километър — цели роти жреци и магове, венценосци и славословци, както и дивизия от десет хиляди ябълконосци в пълно снаряжение, начело с царя в неговата Колесница на Слънцето.

На Филота му хрумва да организира пародийна процесия и да я преведе по главната улица на Вавилон — и за да задоволи нашата самонадеяност на победители, и просто за да демонстрира разточителството и прахосничеството на сразената от нас империя. Прави го, без да ми съобщи, и аз научавам за парада по време на работа в двореца, при това чак когато чувам от улицата купищата подигравки, с които нашите сънародници и тълпите местни, обточили Процесийния път, обсипват пленниците, принудени да правят зрелище за тяхно забавление. Излизам на балкона с Парменион, Хефестион, Кратер и други тъкмо когато Филота води шествието под нас.

— Погледни насам, Александре! — крещи той от седлото. — Какво мислиш за това?

В процесията са оцелелите от царската пехота на Дарий, ябълконосците. Празнотите в това знатно подразделение, оредяло от дадените жертви при Гавгамела и намаляло още повече заради онези верни копиеносци, които останаха с Дарий при неговото бягство, са попълнени, забелязвам аз, с улични нехранимайковци и хулигани. Златните обкови на прочутата Колесница на Слънцето липсват, а от хилядата бели жребеца на императора са останали толкова малко, че малобройността им е компенсирана с кранти и дори магарета. Погледът ми попада върху един капитан от ябълконосната пехота, петдесетинагодишен мъж с благородна осанка и множество рани от битки. Прасецът му здраво е стегнат до средата с шина, каквито лекарите поставят на счупен крак.

— Какво мисля ли, Филота? Мисля, че позориш добри и достойни мъже. И ти заповядвам веднага да прекратиш това зрелище и да ми се явиш тук вътре.

Филота не очаква такъв отговор. Виждам, че почервенява от ярост. Пришпорва коня си към балкона, на който съм застанал.

— И какво постигаш с такъв укор, Александре, освен че унижаваш други добри мъже, не на последно място самия мен, с чиято кръв и усилия ти пожъна тия съкровища? — извиква Филота достатъчно високо, та да го чуят всички. Тълпата се разшавва и това подхранва куража му. — На чия страна си? — пита ме той, като зарязва всякаква форма на любезност и почтителност.

Пристъпвам към ръба на балкона.

— Моли за прошка своя цар! — нарежда на сина си Парменион, който мигновено е застанал до мене. Хефестион и Кратер са в готовност. Само един поглед от моя страна и те ще посекат Филота на място.

— Благодари се на небето, че едва преди няколко дни беше ранен на бойното поле, инак за такава дързост щеше да пролееш кръвта си сега — казвам му аз.

По-късно насаме Кратер ми отправя строг упрек.

— Какви ги вършиш, Александре? Да подложиш своя командир на Конницата на хетайрите на публично унижение пред победения противник?! Ти не се нуждаеш от любовта на тия перси, а от страха им!

Има право, разбира се. Смирявам се.

Ала в сърцето ми нещо се е променило. Вече не виждам благородните воини на Персия ни като врагове, ни като роби, които могат да бъдат измъчвани.

С Хефестион обикаляме ечемичените ниви покрай Царския канал. Пладне е и двама от войниците на Мазей са хванали жива гъска. Един селянин размахва към тях греблото си и те се смеят. Нашата поява прекъсва свадата. Войниците ме посочват на земеделеца, като очакват това да го накара да млъкне. Но старецът не проявява страхопочитание към своя завоевател.

— На мен ми е все тая кой от вас, разбойници, ми заграбва реколтата и обира стоката ми — заявява той. — Тъй или инак си оставам бедняк.

Смелостта му ме трогва и аз спирам да поговоря с него. Казвам му, че възнамерявам да поддържам ред и да му позволя спокойно да обработва земята.

— Да, обаче ще отнемеш земята, която обработвам, от персийския господар, който в момента е неин владелец и я управлява отдалече, и ще я дадеш на някой от своите капитани или полковници, който ще я управлява отдалече по същия начин. С какво променя това моята участ? Аз пак съм роб на същия земеделски посредник в града, под чиято пета се трудя цял живот, който вече ще работи за друг далечен господар. — Питам точно колко е беден. Той отмята на пръсти. — От всеки двайсет крини давам осем на царя, четири на посредника за лична употреба, инак ще ми вземе земята, и задържам осем за себе си, от които дарявам две на боговете, две на жреците, две на семейството на жена ми и последните две пека на хляб, ако имам късмет.

Питам селянина какво би променил, ако има възможност.

— Дай ми тая земя и ми позволи да задържам реколтата — отвръща той. — И прати посредника от града да работи при мен. Ще го накарам да се поизпоти онова тлъсто копеле!

Предлагам да назнача селянина за свой земеделски пълномощник или, ако не приеме този пост, да извадя от хазната такова богатство, та никога повече да не му се налага да работи.

— Моля те, недей! — с искрен ужас възразява старецът. — Не ми давай нищо, господарю, понеже съседите ще ми строшат черепа, ако надушат и половин пара, а каквото остане, жена ми и нейните роднини ще го измъкнат с бой, додето ми вземат всичко до шушка.

— Тогава какво да ти оставя, приятелю?

— Моята немотия. — И се засмива.

С Хефестион сериозно се заемаме да изучим системата.

— Такава земя не може да изхранва малки стопанства и свободни чифликчии като в Македония — отбелязва моят другар. — Всичко зависи от напояването, но за изгребването на каналите и тяхната поддръжка — тъй като се затлачват и обрастват с тръстика страшно бързо — е нужен масов труд. Принудителен труд. Земята е плодородна колкото за жито и ечемик, толкова и за тирания — заключава Хефестион.

Установявам се в двореца и почвам да изслушвам прошения. Веднага става ясно, че властта не е в ръцете на царя, а на онези, които контролират достъпа до него. Корупцията процъфтява в неимоверни размери, не само на моя праг, но и по всички пътища и улици, които водят до него. Мазей ми става наставник, наред с Боан, умния млад капитан, и двама евнуси, Фарнак и Адрамат.

Съветниците евнуси, скоро разбира човек, са най-богатите хора в царството, а и най-могъщите. Те не само управляват ежедневните дела на страната (тяхното законно задължение), но и представляват секретна организация със свои капитани, консули и строги закони за пазене на тайна като всяко друго предприятие в света на организираната престъпност. Адрамат е пръв министър на Дарий във Вавилон. След него, научавам аз, се нареждали четирима помощник-министри, които ръководели мрежа от няколко хиляди други — бирници, магистрати, чиновници и писари. Всички те били в съюз помежду си, обясняват ми моите наставници, и били покварени до дъното на душата си. Най-важни в тази престъпна организация били тъй наречените „багоми“ — „войници“, тоест управители, назначени от големците да управляват имотите им. В техни ръце била истинската власт в страната. Те служели на царя и ръководели кръгове зад неговия гръб. Богатството на евнусите не се свеждало до пари (защото им било забранено да притежават каквото и да е друго, освен лични вещи), а до „аркама“ — „влияние“. Което, естествено, е равносилно на пари. Пред тях превивали коляно велики пълководци, могъщи капитани се кланяли в нозете им. Евнусите можели да изхвърлят всекиго от земята му, да му отнемат жената и децата, да го лишат от богатство, свобода, живот. В тяхна власт било да съсипят даже синовете и братята на царя.

— Как ги е контролирал Дарий? — питам Фарнак аз.

— Никой не може да ги управлява, господарю, дори ти, освен с цялостна чистка — а няма да рискуваш да го сториш, инак империята ще се разпадне за един ден.

Разпитвам го за битовата престъпност — кражби, убийства, престъпления на улицата. Такава не съществувала, съобщава ми той.

— Понеже човек, който открадне круша, губи дясната си ръка, а на онзи, който злослови за господаря си, му режат езика.

На третата вечер в града нареждам на първия министър да ми покаже Монетния двор. Там се съхраняват двайсет хиляди таланта, втрещяваща сума, всички на кюлчета, злато и сребро, освен четири-пет хиляди в дарейки и статери. Не е заключено. Единствените пазачи, освен стражата, която е поставил на сградата Парменион, са двама писари, и двамата още момчета, и един архивар на такава преклонна възраст, че не би могъл да опази съкровищницата и от нашествие на комари. Това, вижда човек, е Изтокът. От една страна, богатствата на империята постоянно се плячкосват от министрите, назначени да се грижат за тях, додето, от друга, можеш да оставиш цялата царска хазна насред Процесийния път и никой нищо няма да пипне.

Разказват ми, че когато преди двеста години завладял Вавилония, Кир Велики разделил земята на седемнайсет хиляди парцела, които раздал на победоносните си офицери и войници. Тези имоти били регистрирани като „стрелкови“, „коннически“ или „колесничарски“. Владелецът бил длъжен ежегодно да плаща съответните данъци и да дава за царските войски по един пехотинец с щит, броня и прислужник за стрелкова земя, един конник с кон, снаряжение и коняр за конническа земя и един колесничар с колесница, екипаж и оръженосец за колесничарска земя. Тъй като мнозина от тези владелци били призовавани от Кир в царския двор или сами избирали да разработват имотите си отдалече, ежедневните грижи за земята в крайна сметка били поверени на местни посредници или управители, които се задължавали да плащат данъците и да предават всички печалби на владелците. Тези откупвачи образували „канезис“ — престъпна организация или „семейство“ — и се сговорили помежду си да съборят властта на персийското благородничество и да наложат своята. Евнусите, които служели на царя, били наясно с тези интриги и действали в съучастие с тях, тъй като било в техен интерес да разширят собствената си власт за сметка на благородниците. Вследствие на това официалните бирници, които служели на царя, били в тайно споразумение с бандитските бирници, които се сговаряли срещу царя, да измъкнат от благородните завоеватели богатството, което те и царят били спечелили — и всичко това на гърба на селячеството.

И ето че се появявам аз. И също ще разделя Вавилон на царски парцели и ще ги раздам на своите сънародници като награда за тяхната служба. Какво друго може да направя? Войната ме зове напред. Ще взема мерки да осигуря справедливостта и да подобря състоянието на народа. Ала как може да се постигне това? Накрая няма да имам друг изход, освен да оставя нещата точно каквито са си, в ръцете на абсолютно същите бюрократи. Ще постъпя точно като всеки друг завоевател преди мене:

Ще взема парите и ще избягам.

И все пак ще е неправилно да определя като „корумпирано“ функционирането на държавата. Прекарвам една паметна вечер в разговор с царицата майка Сизигамбида, която ми беше станала нещо като наставница.

— Ти не разбираш, синко. На Изток не съществува обективен стандарт за успешност, безпристрастно мерило, по което човек да преценява или развива своето положение. Той не може да се „издигне“. Не може да „преуспее“. Това не е като егалитарността на твоята армия, Александре, дето беднякът може да спечели богатство, а богаташът да докаже, че е достоен за славата си. Тук никой не съществува по друг начин, освен в подчинение на друг.

Сизигамбида подробно ми описва объркания протокол на властта, чрез който една част от обществото налага волята си на друга и на свой ред е в плен на това налагане.

— От горе до долу и от единия край до другия се простира мрежа от преплитащи се тирании и всеки е впримчен в нея като муха в паяжина. Тук човек мисли единствено как да угоди на господаря си. Той няма представа за собствените си желания. Питай го. Не може да ти каже. Самата идея е над неговото въображение.

Това е Изтокът. Отдясно виждаш изумително богатство, отляво — неописуема нищета. Многострадалният селянин е почти светец. В държанието и поведението му има достойнство, недостижимо дори за царете на Запада. Ала това е достойнството на камъка, надживял вековете, а не на човека, произлязъл от небето.

Казвам на царицата майка, че ми се ще сега Дарий да е тук с нас.

— Защо? — пита тя.

— За да науча как е управлявал един такъв свят. И да чуя съкровените му тайни за това.

Но Сизигамбида само се извръща със скръб.

— Господарю, владетелят на Изтока е най-несвободният човек на света. Неговата роля е да е Живото въплъщение на всичко велико и благородно. Неговата възвишеност внушава на поданиците му надежда и дава смисъл на живота им. И все пак самият той е роб на длъжността си. Моят син Дарий не би искал да ти разкаже живота си, Александре, а да те разпита със завист за твоя.

За парите. Тъй като цялото богатство се предава нагоре към царя, хората са създали нелегални пари, за да избягнат бирника. Черна икономика обслужва всички, отчасти основана на размяна, но главно на „ахема“ — „доверие“. Това понякога приема форма на местно платежно средство, което може да са означени чирепи в една част на града или оловни тежести за рибарска мрежа в друга, валидни само в този квартал, но се проявява по-широко като обещание за заплащане, гарантирано от нещо като уличен банкер, който е член на някоя от престъпните групи, управляващи града, или действа под тяхна закрила. Някой тепавичар, да речем, има дюкян за производство на филц. Той плаща данъците си в натура, но как плаща надниците? Не с монети, понеже такова нещо няма. Плаща с разписки, които са гарантирани от „ахемика“, уличния ковчежник. Кой закриля банкера ли? Престъпната група, която е защитавана от царските министри. Схемата е сложна като Млечния път и непроницаема като Божия промисъл. Минаващият оттук завоевател изобщо не я смущава. Сигурен съм, че три четвърти от хората в огромния Вавилон с неговото четиримилионно население никога не са чували моето име, камо ли за Дарий. Ала системата е далеч по-гибелна за народа, отколкото за завоевателя. Да, човек укрива данъци. Само че на следната цена: задушаването на каквато и да е оригинална мисъл и иновация. Понеже всеки е затворен в своя квартал. Той не е способен да разсъждава извън мащабите на улицата, на която живее, няма ни надежда, ни амбиция. Ето защо толкова голям град може да бъде завладян, като че ли стените му са платнени.

После пък сексът.

В общество, в което духът на човека е смазван още от раждането му, в което липсва надежда и страданието е вцепеняващо, в което хората се хранят с отчаяние и всеки е роб — в такава култура индивидът се нахвърля на удоволствието когато и дето може. Някои радости са прости и благотворни. Повечето са жестоки и извратени.

Речникът на покварата никъде не е тъй енциклопедичен като във Вавилон. Достъпни са всякакъв алкохол и опияняващи вещества, както и всяка поза на плътско желание и средства за задоволяване на похотта, масла, благовония и лубриканти, афродизиаци и стимуланти, задушаващи и възкресяващи смеси. Жени и момчета са обучени в изкуствата на страстта, изобилстват дюкяни, които продават приспособления за връзване, господство и подчинение, устройства за затваряне и обездвижване, за причиняване на болка и нейното облекчаване. Те са чудесни любовни поети, тези асирийци и вавилонци. Разбирам ги, понеже само в това са свободни. Най-великите сгради на Изтока не са ни храмовете им, ни дори дворците им, а техните хареми.

Но въпреки цялата тази злочестина това място е космос, изпълнен с жизненост и пъстрота. Жените са красиви, децата — тъмнооки и палави. Занаятите и търговията процъфтяват. Лодки сноват по Ефрат, продават плодове и зеленчуци и с чудна бързина и лекота превозват влюбени и търговци. Ярките багри на речния бряг, шумната суетня на пазарището, уханията на печено на шиш месо и пресен хляб действат опияняващо. Огромният град в непоносимия зной на равнината се поти от усещания и чувственост. Човек не може да не се влюби в него.

Изпаднал съм в следното затруднение: привързал съм се към тези стройни тъмнооки азиатци, сърцето ми се къса, като ги гледам тъй злочести и несвободни.

Скоро след влизането ни във Вавилон Буцефал получава сепсис. Инфектира се една от раните, получени при Гавгамела, болестта бързо напредва от източника й към сърцето му (той е почти осемнайсетгодишен) и лекарите ми казват, че може и да не преживее нощта. Втурвам се при него и заявявам на онези, под чиито грижи се намира, че ако умре, те ще го последват незабавно. Повикани са най-способните хора в армията, не само ветеринари, но и общи медици. Обявявам в целия град, че ще дам теглото на Буцефал в злато на онзи гледач, грък или варварин, който успее да спаси живота му.

Конният свят е малък. След броени часове пристига вестоносец от персиеца Тигран, герой от Иса и Гавгамела. Неговата академия се намирала на стотина километра нагоре по Тигър, в селище на име Багдад. При него служел Фрадат, главният ветеринарен лекар на империята. Той пристигал, съобщава Тиграновият пратеник. Следвали го конска линейка и ладия за превозването на Буцефал. Онемявам от тази проява на състрадание от страна на моя враг.

Пътят по реката отнема два дни. Буцефал не може да стои прав, тежестта му трябва да бъде поета от хамак под корема. Фрадат не се отделя от него, аз също. Говоря тихо на коня си и го галя по ушите, както правя от малък, когато той беше моят най-добър приятел.

Персите са истински познавачи на конското тяло. Ладията едва пристава на кея до Тиграновата академия, когато Буцефал изчезва сред тълпа „богомолци“ — коняри и дресьори, студенти ветеринари, обучаващи се конници, — които са били информирани за неговото пристигане и сега се струпват наоколо, въодушевени от вида на такъв кон, макар и в настоящото му окаяно състояние. Буцефал е като мене — всеобщото внимание му действа ободряващо. Взирам се в очите му и си поемам дъх. Той ще оздравее.

Гостуваме в дома на Тигран петнайсет дни. Академията му е школа по езда и военно училище. Всичко е безупречно — конюшни от дървени трупи, писти, манежи за въртене на корда, — ала духът на това място е опустошен от войната и поражението. На две от стените на стадиона са окачени юзди на другари, паднали в битка, в къщички наоколо са приютени осакатени конници. Всички са уплашени и обезсърчени.

Веднага обещавам да възстановя това място. Никога не съм виждал такива прекрасни наглед хора като младежите, които прислужват на Тигран. Извиквам Хефестион настрани.

— Ето го решението за империята!

Моля Тигран да постъпи на служба при мене. Искам да събере полк и да воюва на моя страна. Но той не желае да участва в преследването на Дарий, негов цар и роднина. Животът му бил мой, заявява Тигран, ала не и службата. Това затвърждава мнението ми, че най-сетне съм открил онази порода благородници, която е способна да възроди империята от опустошеното й състояние.

Знаеш ли как Фрадат излекува Буцефал? С помощта на небето. Той и всички други лекари в Персия са магове и специалисти по космология.

— Също като хората, звездите се раждат и умират, господарю. Но звездите не се появяват сами. Всяка си има близнак. Когато едната заблести или помръкне, и другата се променя с нея в същия момент, въпреки че е в отсрещния край на небето. Така сте и ти с твоя кон. Буцефал страда, Александре, защото твоето сърце е болно. Той е ти, това чудо, и няма да намери покой, додето душата ти се измъчва.

При тези думи аз се разридавам като дете. Веднага разбирам какво иска да каже лекарят. Разговаряме цяла нощ четиримата с него, Тигран и Хефестион.

Онова, което най-много ме опечалява в Изтока, обяснявам аз, е нещастието на неговия народ и безразличието, с което го понася.

— Аз ли съм луд, че не мога да търпя тяхната злочестина, или те, че могат? Нима свободата и стремленията са само мехурчета във вечното море на страданието? Нямам думи да изразя в какво униние ме хвърля това.

Изтокът и Западът не могат ли да вървят заедно, питам аз. Не може ли ние европейците да почерпим мъдрост от Азия, а тя да се поучи на свобода от нас?

— В стъписващи мигове често съм намирал решение при децата и конете — отбелязва Тигран. — Може би и твоят отговор е там, Александре.

Питам какво иска да каже.

— Твоята цел няма да бъде постигната през настоящото поколение. То е прекалено обвързано от навиците си. Ала подрастващото…

Моля го да продължи.

— Ожени хората си за наши девойки, Александре. Ти също си вземи персийска невеста. Не бива да правиш от дъщерите на Персия курви, а съпруги. Това ще подейства! За едно-единствено поколение наследниците на такива съюзи ще създадат нов народ, който не ще може да се отрече от ни един от своите предшественици, без да се отрече от самия себе си.

В същото време, изтъква Тигран, аз не трябвало да преследвам Дарий като военен трофей, а да му предложа мир и съгласие. Да го върна на трона и да го направя свой приятел и съюзник.

— Не унижавай благородниците на Персия, Александре, а вземи нейните герои и народа й във войската си и назначи почтени хора от тях, както македонци, така и перси, да управляват справедливо твоята империя.

Той щял да събере полк от такива потомци, обещава Тигран.

— За мен ще е чест да помогна за раждането на тоя Нов ред и ти се кълна, господарю, че мога да привлека за неговата кауза мнозина благородни хора, чието отчаяние мигом ще изчезне при тая перспектива.

На четиринайсетия ден от Вавилон пристига Парменион. Някак си е научил за разговорите ми с Тигран. Отвежда ме настрани като баща. Да не съм си изгубил ума? Македонската армия нямало да търпи да се отнасям с персите като с равни.

— Веднага напусни това глупаво място, Александре. Всеки час, прекаран тук от теб, изпълва ония, които те обичат, с все повече мъка и смут.

Това били хората на Изтока, напомня ми Парменион, за които ме предупреждавал моят знаменит учител Аристотел:

И за които спартанският цар Агезилай, който добре ги познавал, твърдял:

— Зарежи това безумие за сливането, Александре! Колкото и ловко да яздят конете си, тия персийски благородници не са способни да се самоуправляват. Те са родени за придворен живот, не познават и никога не ще познават друго.

Как се отнасят македонците към персите? Презират ги. Смятат ги за по-нищожни и от жени, с техните панталони и златни огърлици, и се държат с тях арогантно и пренебрежително. Когато се завръщам в града, се налага да издам заповед и указ и лично да ги сведа до знанието на всеки капитан и дори старшина: тези хора, които победихме, не са кучета, не бива да бъдат бити и изритвани от улицата. Ала безделието и излишъкът на пари са опорочили войската в други отношения.

На двайсет и седмия ден ръководя игрите в чест на падналите. Сетне минавам край Портата на Бел-Мардук и заварвам пътя задръстен от войници, сред които познавам старшината Чувала, събрал огромно богатство след Иса. Той и другарите му стоят на опашка пред масата на уличен банкер — ахемик.

— Какво правиш тук, Чувал? — питам аз.

— Чакам на опашка, господарю.

Виждам, казвам му аз.

— На опашка за какво?

— Не е ли като в проклетата войска, господарю? Стой на опашка за лапачка, стой на опашка за кенеф, стой на опашка за надница.

Сега виждам, че чака да вземе заем от ахсмика.

— Как е възможно да си свършил парите, старшина? — Напомням му, че едва преди двайсет дни е получил възнаграждение, равно на тригодишна заплата.

— Свърши, господарю. До шушка. — Чувала посочва банкера. — И сме задлъжнели на тия негодници с половината от това.

Нареждам на старшината и неговите другари вечерта да ми се явят на отчет. Пред прага ми като че ли се събира цялата армия, макар да се преструва на равнодушна.

Както казах, в македонската войска осемчленното отделение се нарича „котило“. Тези войници са първи другари, крачат заедно в поход, връзват сарисите си в общ сноп, спят, хранят се и се сражават заедно.

— Виждам и че сте се разорили заедно.

— Тъй вярно — признава Чувала. След като са си получили възнагражденията, неговите хора са се заели да „разширят хоризонтите си“.

— Изплюй камъчето, старшина.

— Ами, искахме да разгледаме града, господарю. Затуй ни трябваше преводач. Разбираш, нали? И водач, да ни го покаже. — Котилото се сдобило и с двете в лицето на един и същи човек, обясни ми Чувала, при това на доста разумна цена. Сетне някой да поднови снаряжението, изхабено по време на войната. Та тъй: шивач, обущар, дрехар, за да се издокарат за пред дамите. — Зетят на нашия водач беше сараф, от когото се нуждаехме, за да не ни оберат — нали ги виждаш какви са тия копелета, господарю. Та и той дойде и още по-хубавото беше, че познаваше квартала на куртизанките. Ориентира ни за флейтистките и тарифите им. Добри момичета, само че без късмет. Искахме да им помогнем.

Във върволицата от такива блудници се явяват парфюмеристка, козметичка, фризьорка. Бръснар за мъжете, които сега повече приличат на сенатори, отколкото на старшини. Баня и баняджия. Всички трябва да се хранят, съответно готвач, готварски помощник, пекар, виночерпец, сладкар. Сетне, място за спане. Вила на реката, изгодна сделка, и тя върви с камериерки, икономка, вратар, нощен портиер. Човек не може да ходи пеш в тази жега, съответно кола, и понеже на такива коли не може да се разчита да пристигат в някакъв странен квартал по още по-странно време, Чувала и другите от неговото котило наемат кола за постоянно, с кочияш, лакей и коняр за конете, които също трябва да се хранят и държат в конюшня. Да, обрали ги. Да, окрали ги. Да, купили земя и добитък.

— Какво, състезателни коне не купихте ли?!

— Само два, господарю!

Трима от мъжете се оженили.

— Няма нужда да ми казваш. Издържате семействата им.

Не мога дълго да се сърдя на своите братя и сънародници. Ала какво да сторя? Не мога да им дам земя, те просто ще я разменят за пари при някой от посредниците на престъпните групи и ще прахосат това второ богатство също толкова бързо, колкото са пропилели първото. На хората ми им харесва тук. Свикват с лекия живот. Мнозина даже дрънкат за връщане — в Сирия или Египет, дето могат да си хвърлят парите, или в родината, за да разправят небивалиците си и да се установят като дребни владелци. Издавам прокламация, че на всички ще бъдат изплатени нови възнаграждения, компенсиращи изгубеното от нашите хора — обаче ковчежникът ще разпъне масите си на шейсет и пет километра оттук.

С други думи: продължаваме нататък, приятели.

Войниците го приемат. Чували са слухове за още по-голяма плячка в Суза и Персепол.

Когато заминавам от Вавилон, оставям Мазей за наместник, какъвто е бил и при Дарий. Неговият ковчежник Багофан също запазва поста си, но с македонски контрольор. Не сменям и министрите Фарнак и Адрамат. На гарнизонна служба в града разпределям ветерани, наемници и такива, чиито военни умения вече не съответстват на по-бързата, по-подвижна войска, която възнамерявам да използвам в предстоящите походи.

Вавилон се е съживил с присъствието на нашата завоевателна армия. Делът на войниците от Дариевото съкровище, който съм им раздал и който е изтекъл през пръстите им в местното население, довежда до изобилие като плодородни наноси на могъща река. Това богатство никога не е виждало бял свят, а сега страната заблестява от него. Кесиите никога не са били тъй натъпкани и времената — тъй весели. Затова, когато на трийсет и четвъртия ден нашите македонци си събират багажа и потеглят, колкото и да са облекчени мнозина от местните, като виждат, че завоевателната армия си заминава, те се и натъжават, защото от тях си отива огромен прилив на енергия. Те обточват Царския път, два милиона и отгоре, и изпращат армията с прегракнали от овации гласове.

Този период свършва с нов сблъсък между мене и моите командири. Ден трийсет и трети: провеждаме възпоменателна служба, на която нареждам прахът на персийските офицери да бъде погребан под могила на същото място като на македонците. Това е посрещнато с гняв от войската. Същата вечер, последната ни в града, давам пир за моите офицери в огромната Дариева Банкетна зала, онази с картата на империята на мраморно-малахитовия под.

Другарите ми са разярени от следното: евнусите залостват вратата ми и хора, които са се сражавали рамо до рамо с мене на два континента, търпеливо трябва да чакат да ги приема. Клит Черния не може да понася да ме гледа потънал в разговор с Тигран, Мазей или който и да е друг персиец и тази вечер, след като се е напил с вино от фурми, се изтъпанва в средата на залата и избухва.

— Варварите ли ще имат предимство пред нас, Александре? Кълна се в черния дъх на ада, няма да търпя тия контета с гащи да влизат при тебе, додето аз вися отвън!

Приближавам се и му протягам ръка.

— Клит, приятелю. Тази твоя дясна ръка ми спаси живота при река Граник. Как бих могъл да го забравя?

Той избягва прегръдката ми и стрелва с поглед другите в търсене на подкрепа. Явно мнозина биха му я дали, ако не се боят от мене.

— Това е Изтокът, Александре. Тук хората са роби и винаги са били роби. Искаш да ги разбереш ли? И най-тъпият старшина може да ти го обясни. Това място е корумпирано! Всеки краде от своя подчинен и плаща на началника си. Богатството се лее нагоре към царя и всяка шепа загребва от течащата покрай нея река. Тъй стават нещата. Няма да ги промениш. Зевсе, предпочитам да съм псе, отколкото някой от тия роби и селяци. А додето се опитваш да превърнеш тия блюдолизци в свободни хора и прекарваш дните си уединен със своите багреноробни слуги, ти пренебрегваш ония, които те обичат и са проливали кръвта си до тебе. Ние сме войници, Александре, а не придворни. Да си останем войници!

Не му се сърдя. Не съм обзет от ярост. И все пак в този момент усещам най-голямата опасност за армията след потеглянето й от Европа. Озъртам се към Хефестион. И той я долавя, както и стоящите до него Кратер и Теламон.

— Войници, а? — Напомням на своите офицери: — По пътя за Гавгамела хората ви ги тресеше такъв страх и до такава степен си бяха загубили ума от паника, че се тълпяха около мене като деца в мрака. Сега обаче, когато са се сдобили с победата, те — и вие — ставате нахални. — Отново се обръщам към своя обвинител, застанал на онова място от мозайката, което означава Вавилон. — Ти ли си завладял този град, Клите, или те е завладял той?

Клит засрамено пристъпва от крак на крак. Знае, че аз знам, както и цялата армия, за връзката му с една куртизанка от двореца и за състоянието, което е пропилял за броени дни, омагьосан от нея.

— Ще ти кажа какво мисля, безочливи ми приятелю. Мисля, че разпуснатостта и развратът са ви взели ума. Да, вашия. На всичките! Понеже вие, които твърдите, че сте войници, сте забравили основите на нашето призвание. Подчинение и уважение! Аз ваш цар ли съм? Ще ми се подчинявате ли? Или неочакваното богатство — което получихте от моята ръка — ви е направило нагли и недисциплинирани? Съмнявате ли се в моята далновидност, братя? Изгубил ли съм вашето доверие?

В залата се е възцарила гробовна тишина. Стъпките ми отекват, додето крача към източния край на мозайката: Гърция и Македония.

— Когато тръгвахме от родината преди няма и четири години, колцина от вас са мечтали да завладеем поне земите дотук?

Отивам при Хелеспонта, посочвам Троя и Северна Егея.

— И все пак ние победихме тук. — При Граник. — И тук, и тук, и тук. — Продължавам надолу по крайбрежието покрай Милет и Халикарнас до Иса. — Тук бяхте готови да се върнете. — Тир и Газа. — Щяхте да се задоволите да останете тук. — Египет. — Тук ме съветвахте да не продължавам нататък. — Сирия. — Лъжа ли? Кажете! Да излезе напред онзи, който смее да ме обори!

Всички са затаили дъх. Никой не помръдва.

Изтиквам Клит от мозаечното изображение на Вавилон.

— Сега сме тук, отвъд най-дръзките си мечти, и се готвим да продължим още по-нататък. До тук… — Суза. — И тук. — Персепол. — И тук. — Екбатана. — Това ли е вашата цел, войници — щом твърдите, че сте такива? И ми отговорете: кой ще ви води?

Спирам.

— Назовете го! Назовете вашия човек и аз ще му отстъпя мястото си. Нека този нов военачалник ръководи делата ви, щом смятате за недостойно моето мнение.

Свирепият ми поглед твърдо обхожда кръга. И се плъзга по смирени физиономии. Никой не иска да срещне очите ми.

— Тогава ще ме слушате ли? Да се наричам ли ваш цар? Понеже спокойно може вече да узнаете — не би могло да има по-подходящ момент да ви го кажа, — че нямам намерение да спра тук, по средата на този под.

Прекосявам Персия и Мидия. Продължавам към Партия, Бактрия, Ария. Към високото Иранско плато и царствата на Афганистан.

— Ще завладеете ли тези земи с мене, братя? Или, преситени от богатства, ще се откажете преди края и ще се отдадете на разврат и чревоугодничество?

Шепот „Не!“ и „Никога!“.

Смекчавам тона. Човек не може до безкрай да се кара на добри мъже.

— Знам, че прекалено ненадейно ви отрупах с новости, приятели. Изпитвах вашата издръжливост. Затова ще ви помоля, в името на всичко хубаво, което са ви донесли досега моите замисли. Проявете търпение. Доверете ми се, както сте го правили винаги. Защото когато прекосим Персия и навлезем в земи, в които не е стъпвал гръцки крак…

Прекрачвам афганистанските царства към Хиндукуш и Индия.

— … ще имаме нужда от всички добри мъже, които успеем да намерим. И подгответе ума си за още по-нататък, приятели. Понеже от тези земи, които покоряваме, ще събера още чужди войски и те ще се бият рамо до рамо с мен и вас. Тъй трябва да стане. Как инак бихме могли да го постигнем?

За пръв път усещам, че хората се обръщат към мене. Разбират или поне почват да разбират. А онези, които не разбират, се доверяват на моята далновидност и призвание.

— Смятате ли, приятели, че можем да съборим световния ред, без да променим самите себе си? Светът е нов и ние ще го подновим още повече. Кой ще ме последва? Кой ми вярва? Нека онзи, който ме обича, стисне сега ръката ми и ми се закълне във вярност. Понеже такива мечти като моите не са за страхливите и малодушните.

Продължавам към Индия и нататък и стигам в сумрачното дъно на залата, дето едва достигат лъчите на лампите: до брега на Океана и Края на света.

— Закълнете се сега, братя, и дръжте на клетвата си завинаги. Ако сте с мен, с мен сте докрай.

Залата отговаря като един.

— Александър! — викат моите офицери. И пак: — Александър! Александър!

28 Чудовища от дълбините

За двайсет дни стигаме до Суза. Тук съкровището на Дарий е петдесет хиляди таланта, хиляда и двеста тона злато и сребро — толкова много, че не можем да го носим с нас. Още четирийсет дни сражения и форсирани маршове и стигаме Персепол. Вече сме в същинска Персия. Дарий е избягал на север към Екбатана и чрез своя сатрап Ариобарзан се опитва да ограби столицата. Изпреварваме го, като взимаме сто и трийсет километра за два дни и една нощ. В Персепол в царската хазна има сто и двайсет хиляди таланта злато. Пренасянето дори на част от него до Екбатана изисква пет хиляди камили и десет хиляди чифта магарета. Обозът е дълъг двайсет и седем километра. Богатството е толкова огромно, че никой не си и помисля да го открадне. Мъжете седят на кюлчета сребро край готварските огньове. Яхат конете си, като стъпват на чували със злато.

От Гавгамела са минали девет месеца. Армията е неузнаваема. Подкрепленията най-сетне са ни настигнали, петнайсет хиляди конници и пехотинци, и половината вече са покварени от излишеството, което виждат във всяка ръка. В Персепол при нас сякаш се е събрал половината свят. От Атина са надошли актьори и акробати, имаме готвачи от Милет и фризьори от Халикарнас, от Сирия и Египет прииждат сарачи и шивачи, наред с танцьори и жонгльори, звездобройци и гадатели, дневни момичета, флейтистки, нощни момичета. Сводниците ни, отбелязва Птолемей, били повече от цялата ни конница. Ежедневно пристигат нови кервани. Армията се е превърнала в истинска промишленост. Като че ли всеки ветеран мъкне невеста или наложница и половината й рода. Баща ми забраняваше каруците във войската си. Старшините и даже ефрейторите в моята карат вещите си с каруци. Филип позволяваше по един слуга на десет мъже. В моята армия първите имат числено превъзходство пред вторите. Ние носим богатствата си и ги яздим. Керванът от коне на Филота щеше да стигне за цял ескадрон в бащината ми войска, със запаса му от обуща щеше да се обуе цяла дивизия. В Персепол той открива човек с коса точно като неговата и го наема само за да му „отглежда“ нови кичури (войниците му викат „нивата за коса“), които Филота сетне кара своя фризьор (да, той мъкне и фризьор) да вплита на главата му, за да сгъсти оплешивяващата му грива.

Това е противно на войнишкия дух и ме отвращава, но и самият аз съм се разпасал. След Дамаск взех в леглото си Мемноновата вдовица Барсина — по предложение на Парменион, за да ме опази от харема на Дарий. Неговият план обаче ми се отразява добре. Почвам да изпитвам обич към тази жена и да използвам нейните услуги. Барсина ме предпазва. Ако не е тя, просители и тъжители ще поглъщат всяка минута от деня ми. Барсина залоства вратата ми и ме оставя да работя. Не ми позволява да пия прекалено, което е моя слабост, и бди над масата ми.

Давам пир за рождения й ден. Устроено е представление. Акробати, въоръжени с мечове (истински, чиято острота те показват, насичайки дюли, с които жонглират), изпълняват пантомима за завладяването на Персия. Номерът цели да поласкае македонците, ала след края му Тигран, който ми е станал скъп приятел, се изправя обиден и обвинява Барсина затова безсрамно угодничество. За всеобщо удивление Парменион скача на крака.

— От какво се оплакваш, персиецо? — пита той Тигран. — Вие спечелихте войната, не ние!

Никога не съм виждал Парменион толкова пиян, ни толкова развълнуван от скръб. Залата, а тя е грамадна, се смълчава. Парменион се обръща към мене.

— Да, ние изгубихме! — заявява той. — Сразихме тия перси на бойното поле, ала те ни надхитриха в двореца. Само виж какво носим и ядем, свитите, които ни прислужват! Ти не си победил Дарий, Александре, а си се превърнал в него. А що се отнася до тия твои наставници, тия жени паяци, дето сам ги доведох — какъв глупак съм!

Гласове се опитват да го надвикат, уплашени от гнева ми.

— Сега ще ми кажеш, че баща ми никога е нямало да се държи по този начин — подкачам го аз.

— Нямаше, разбира се.

— Аз не съм баща ми!

— Да, ясно го виждаме — отговаря Парменион.

В друг момент такава наглост щеше да накара ръката ми да потърси меч. Тази вечер обаче изпитвам единствено отчаяние.

Хефестион ме защитава.

— Александър не е Филип, наистина — потвърждава той. — Защото Филип никога не се е изправял срещу предизвикателства от такъв мащаб, даже не е сънувал за тяхното съществуване! Ако ни предвождаше Филип, още щяхме да сме в Египет и да сме се отдали на пиянство и разврат…

— А сега на какво сме се отдали? — прекъсва го Парменион.

— … вместо да се стремим да превърнем света в нещо дръзко и ново!

Парменион се изсмива в лицето на Хефестион. Старият пълководец е над седемдесетгодишен. Той вече е жертвал във войната един от синовете си, Хектор, и ще изгуби втори, Никанор, преди да са изтекли два месеца. Тялото му носи двайсет почетни рани. Помни ме като бебе и баща ми — като другар от младостта си, с когото са мечтали… За какво? Не за това, определено.

Той се обръща към Хефестион.

— Не мога да спя в това легло — в леглото на достъп до моята личност, иска да каже Парменион, — додето ти си в него.

Моят приятел гневно се изправя.

— Какво значи това, кучи сине?

Филота скача да защити баща си. Толкова е пиян, че за малко не се просва по очи. Телохранителите начело с Къдравелкото го хващат и го изправят.

— Приятели! Това да не е сборище на философи?

Смях разведрява обстановката. Втурват се пажове, всеки при конкретен човек, и носят разхлаждащи кърпи и разредено вино. Когато врявата стихва, Хефестион става. Никога не съм бил по-горд с него, отколкото в този момент, като го виждам да отвръща с търпение на обидата и с великодушие на злобата.

— Братя, когато заедно са се устремили в трудности към велико постижение, мъжете доброволно потискат личната си суета, додето въпросът се реши — казва той. — Ала когато целта бъде постигната, всеки иска своя дял от печалбата. Сега е най-опасният момент за нас. Изведнъж всички сме господари и големци. Всеки смята своя принос за по-голям от този на другарите си и се сърди, като вижда, че те обират лаврите, които според него по право му принадлежат. Какво се е случило с нас, приятели? Зевсе, когато проливахме кръвта си и умирахме на бойното поле, какво не бихме дали да пируваме на възглавници с хубавите неща на земята, наредени пред нас? Сега сме здрави, читави и богати, и все пак се дърлим като селски котараци!

— Добродетелите си ли сме изгубили? — продължава той. — Още не, струва ми се. Но вече живеем в непознати на никого досега мащаби, освен на персийските царе, и нямаме друг избор, освен да се издигнем на такава висота. Ние сме като змията, която погълнала слона. Спечелихме толкова голямо богатство, че ни присяда. То ни надвива, въпреки че го обявяваме за свое.

Хефестион моли за помощ боговете и призовава нас, старите си другари, да се обединим около обща цел.

— Нека тук и сега подновим своя обет един към друг и към нашия цар, приятели, и да се закълнем в святата връзка помежду ни да се подкрепяме, както в дни на сполука, тъй и в беда, като истински братя, каквито сме били през целия си живот. Ще дадете ли обещание заедно с мен, другари? Понеже тук сме като моряци, носени от теченията в морето, морето на успеха, и постиженията ни не зависят от нищо друго така, както от това да се държим за ръце, за да не бъдем отнесени надалече един от друг. Защото под повърхността на това море плуват чудовища, които ще ни отхапят краката.

Нашите другари се сплотяват около призива на Хефестион и кризата отминава.

Стигаме в Екбатана към средата на лятото. Дарий е избягал само преди няколко дни в източната част на империята. Последните остатъци от войската му са трийсет хиляди пехотинци, включително четири хиляди гърци, хората на Патрон, които са оцелели при Гавгамела, плюс пет хиляди стрелци и прашкари и три хиляди и триста бактрийски конници начело с Бес и Набарзан. Една трета от Азия все още принадлежи на царя, с достатъчно мъже и коне, за да вдигне най-голямата армия, с която сме се сблъсквали.

Не от това се опасявам.

С Дарий е свършено. Със страх ме изпълва обаче възможността собствените му хора да се обърнат срещу него преди да успея да ги настигна и да му спася живота.

В Екбатана за мене е оставено писмо от царя. Управителят на двореца му, когото взех в своята свита, потвърждава автентичността на посланието — било продиктувано и подпечатано лично от Дарий.

Сърцето ми се трогва от Дариевата искреност и благородство. Въпреки неговото настояване повече от всякога искам да съхраня живота му, не само като цар, но и като човек. Събирам бърза и силна войска от хетайри, копиеносци и наемни конници, наред със стрелците, агрианите и цялата фаланга, която не е останала да охранява хазната. Колоната се отправя на изток с изтощителен марш. Вече сме в Хиркания, в коридора между Партската пустиня и Каспийско море.

Времето е бурно и богато на поличби. Изобилстват орли и гарвани, усещаме ръката на Съдбата близо над нас. Всеки ден след пладне се развихрят гръмотевични бури. Огромни мълнии разцепват небесата, порои заливат колоната. Вражеските следи, ясни като утринна улица, до вечерта са напълно измити. Надушваме края на империята.

На шестата заран пристига вестоносец от Патрон, гръцкия капитан, останал верен на Дарий, което му прави чест. Военачалниците на царя се готвели да го предадат, съобщава Патрон, умолява ме да не щадя сили в преследването и предлага своя пратеник за водач и придружител. Самият той щял да остане с Дарий да го пази от собствените му хора, ала не можел вечно да защитава царя без чужда помощ.

Продължаваме с пълна скорост и на единайсетия ден стигаме в град Рага35, на еднодневен марш от Каспийски врата. Главната част от фалангата изостава, дори бойните коне лъхтят от бързината. Дезертьори от Дарий вече прииждат със стотици при нас, други тръгвали сами, съобщават бегълците, и се пръскали по своите домове и села.

Давам петдневен отдих на войниците, после подновявам преследването. Земята от отсрещната страна на Каспийски врата е пустиня. В едно село, Ашана, залавяме Дариев преводач, оставен там, понеже бил болен, и от него научаваме, че царят бил разоръжен и пленен от Бес и Набарзан. Бес, който командваше Дариевия ляв фланг при Гавгамела, е наместник на Бактрия, страната, към която сега са се отправили бегълците. Цялата царска конница е негова, той е фактически, макар и не официален господар на бягащата войска.

Свеждам потерята до хетайрите, копиеносците и най-младите и яки пехотинци, като назначавам Кратер начело на оставащите войски. Взимаме само оръжията си и двудневни дажби. С бърз среднощен марш стигаме по пладне на другия ден в село на име Тири. Там са двама от хората на Патрон, оставени заради рани. Гърците побягнали към планината, съобщават ни те, понеже се страхували да не бъдат избити от Бес и Набарзан. Дарий бил сам, без защитници.

На какво разстояние?

Близо сто километра.

Отнема ни цяло денонощие да изминем шейсет по една безводна пътека, толкова пресечен е теренът и тъй изнемощели са конете ни. Когато стигат до главния път, нашите разузнавачи откриват захвърлен щандарт със златен орел, разперил криле.

Бойното знаме на Дарий.

До вечерната хладина почиваме в едно село, толкова бедно, че си няма име. Предишната вечер Дарий е пренощувал там. Додето си готвим храна от каквото намерим, от една пръстена колиба излизат неколцина мъже. Сред тях са Мазеевият син Антибел и вавилонският благородник Багистан, които се крият от бягащата армия. От тях узнаваме, че Дарий още бил жив, на четирийсет километра пред нас, под арест в покрита кола.

Още повече свивам потерята, като качвам най-младите и най-леките на последните коне, годни за препускане. Преди обяд виждаме изменниците на осем километра пред нас. Когато ни забелязва, колоната се и побягва.

29 Краят на царете

Откриваме трупа на Дарий в един ров на шестстотин метра от главния път. Прободен е в корема, при това неведнъж, по начин, който показва, че или са му държали ръцете, или са го вързали. Тези рани не убиват човек мигновено. Мъчил се е, преди да умре. Теламон се навежда да оправи наметалото на царя, което се с изсулило настрани, и да нагласи тялото му в поза, поне малко нелишена от достойнство.

— Който и да го е убил, поне е спазил приличието и го е пробол отпред — отбелязва аркадецът.

— Да, обаче не му е стискало да довърши работата — добавя Хефестион.

Поболявам се от скръб заради тази измяна и обезумявам от ярост заради тази загуба. Смъквам наметалото си и покривам с него трупа. Играта е „Убий царя“, знам, ала бих дал всичко да я видя да свършва другояче. Царската тиара на Дарий липсва, което предполага, че цареубиецът е и претендент за престола. Останките от колата, с която са возили царя, лежат в крайпътната канавка.

— Карали са го в окови. — Хефестион посочва прехвърлената през перилата верига. — Оста трябва да се е сцепила при изкачването на тоя хълм. Тук на върха Бес сигурно му е дал кон, който да яхне. Заповядали са на царя да направи нещо и той е отказал.

— Какво? — пита Теламон. — Да им даде тиарата ли?

— Изменниците вече са му я били взели. Може би просто да продължава да бяга.

Стига сме зяпали. Непристойно е. Нареждам тялото да бъде измито и повито, ще го отнесем на царицата майка за погребение в персеполската Царска гробница. Прочитам въпроса в очите на старшините.

— Поставете го на носилка, покрит с моето наметало — казвам аз. — Отнасяйте се с тленните му останки все едно са моите.

Когато се връщам при армията в Хекатомпил36, ме обзема непозната досега меланхолия. Следващото предизвикателство явно ще е да преосмисля целта на похода за войската. След смъртта на Дарий те ще решат, че задачата е изпълнена. Ще искат да се приберат у дома. Временно мога да предотвратя смутовете с преследването на Бес, който несъмнено ще подкрепи претенциите си за трона, като събере нова армия още по на изток. А сетне какво? Как?

В отчаянието ми обаче не ми е до това. Моля другарите си за снизхождение, искам да ме оставят сам, освен Хефестион, Кратер и Теламон.

После в покоите си съм прекалено покрусен, за да разговарям с тях, дори да пия. Прочитам страх в очите на приятелите ми. Боят се за психическото ми състояние. Те се изреждат да описват с думи моето униние, сякаш като го изрекат, могат да ме избавят от хватката му.

— Това е нещо ужасно, смъртта на един цар — заявява Кратер. — Свършва цял свят.

Теламон:

— Човек осъзнава, че е смъртен. Кръвта му изтича като на всички други и той умира като тях.

— И ако също е цар, човек не може да не прочете в кончината на другия владетел собствения си край — добавя Хефестион.

Не. Не е това.

Моят приятел продължава:

— За човек с твоя благороден характер, Александре, злото тук може би не е толкова самата смърт на Дарий, колкото начинът, по който го е сполетяла. Убит от собствените си хора, окован, беглец.

По-нататък той отбелязва, че ако сме заварили Дарий жив, по-лесно можела да се съхрани приемствеността на империята — царят можел да изпълнява такива ритуали и функции, които щели да са неуместни за македонец. Неговото оставане като номинален господар на Персия под моя власт щяло да облекчи натиска върху мене и армията.

— Ние изгубихме врага си — казва Кратер. — Лишихме се от целта на всичките ни усилия — и няма с какво да я заменим.

Следва мълчание.

— Успехът е най-тежката отговорност — казва Теламон. — Сега сме победители. Сбъднаха се всичките ни мечти.

— Това също е смърт — съгласява се Хефестион. — И може би най-неумолимата.

Нощта се източва и изтлява.

— Простете ми, приятели — най-сетне нарушавам мълчанието си аз. — Идете да почивате. Добре съм.

Отнема ми минути да ги убедя и след това още време да ги изтикам навън. Когато открехвам портата, зървам хиляди, обсадили сградата от страх за моето състояние.

Хващам Хефестион за ръката.

— Заради него е — казвам му. — Нищо повече.

— Не разбирам.

— Заради Дарий. Исках да поговоря с него. Да чуя възгледите му. Виждаш ли, той е единственият човек, заемал върха, на който сега трябва да се изправя аз.

Моят другар търси погледа ми. Наистина ли съм добре?

— Страшно ми се искаше да го направя свой приятел — добавям.

30 Пажовете

Изтича година. Нашето оръжие продължава всепобедно напред. След Гавгамела покоряваме един път и половина по-голяма територия, отколкото през всичките ни предишни походи. Ала я няма онази слава. Славата и законността.

От месеци го усещам в собствената си шатра при царските пажове. Целта на нашата експедиция е постигната със смъртта на Дарий. Плячкосали сме столицата на Персия и сме сринали със земята двореца й, символ на извършените в миналото престъпления срещу Гърция и Македония. Край. Царят е мъртъв.

Сега войската ни преследва претендента Бес. Той носи царската тиара и се обявява за господар на Азия. Влезли сме в афганистанските царства. Половината от първоначалната ми армия е освободена с почести. Нашата превъзходна тесалийска конница — и осемте ескадрона са пратени обратно в родината с цели състояния. Седем хиляди македонски пехотинци са получили възнагражденията и оставката си. Съюзниците и мнозина от наемниците също са освободени с повече съкровища, отколкото могат да носят. Местата им заемат доброволци от собствените им подразделения, които предпочитат да останат срещу надница, както и новодошли от родината и Мала Азия. Есента след смъртта на Дарий към нас се присъединяват три хиляди лидийски конници и пехотинци, през зимата взимаме още хиляда сирийски конници и осем хиляди пехотинци от Сирия и Ликия. От Гърция и Македония прииждат жадни за завоевания доброволци. Защо не? Притежавам всичките пари на света. В Задракарта, столицата на Хиркания, при нас идва полкът, подготвен от Тигран, във войската за пръв път има изцяло персийска част. Вече разполагаме с египетски копиеносци и бактрийска, партска и хирканска конница. Благородни перси, отвратени от узурпатора Бес, правят своя избор и постъпват във войската. Приветствам наемника Патрон и неговите хиляда и петстотин професионални войници, по-рано на служба при Дарий. Армията се препълва с нови лица и видове войска. Нуждаем се от тях, додето преследваме Бес из тези пустини и планини.

Административният персонал на преустроената от мене империя е девет десети от перси (кой друг може да управлява толкова огромни и чужди земи?), сред които Артабан, бащата на Барсина (бях се запознал с него като малък в бащиния ми дворец в Пела, където те с Мемнон бяха намерили убежище), и благородният Автофрадат, и двамата назначени от мене за наместници, след като с изключителна вярност се бяха сражавали за Дарий. И взех в Пажеската си школа множество младежи от персийската аристокрация, включително Артабановия син Кофен, две от Тиграновите момчета и трима от наследниците на Мазей. Общо единайсет от четирийсет и девет. Други седмина са от Египет, Сирия и Мидия. Не съм толкова сляп, та да не съзнавам какво негодувание ще предизвика това, но, признавам, надценявам способността си да го овладея.

Случва се следното. За всеки чуждестранен паж, когото взимам, трябва да изключа един македонец. Това поражда недоволство както в родината, тъй като всяко получило отказ семейство приема отхвърлянето на сина им като обида за честта им, така и в лагера, тъй като моите сънародници смятат, че покровителствам чужденците. После, пажовете си взимат любовници. Това е даденост. Тези момци, тринайсет-четиринайсетгодишни, когато идват от Македония, охотно се оставят да бъдат прелъстени от високопоставени офицери, десет, че и двайсет години по-възрастни от тях. Тук сексът е най-маловажното нещо. Всичко е политика. Пажовете пристигат от родината, вече свикнали с офицерите, които ще станат техни наставници, и това често не само е известно на бащите на момчетата, но и дори се насърчава от тях, те самите настояват за него. Такива отношения свързват семействата. Така младежите се сдобиват с покровители за кариерите си. Както Клит беше любовник на Филип като паж (което в не малка степен допринесе за по-късното му назначаване за командир на Царския ескадрон), тъй и сега той взима за свое протеже един паж, Ангелид. Всеки паж осигурява на своя наставник място в моята шатра, така да се каже.

Всичко е наред, додето приемам само македонци. Появата на чужденците обръща каруцата. Македонските офицери отказват да взимат тези другоземци под своите грижи (както и самите момчета се ужасяват от македонците). Още по-лоши са последиците от уж привилегированото отношение. Само да проявя благосклонност към някой от синовете на Тигран и Клит и всичките ми други сънародници изпадат в паника, че собствените им младежи били пренебрегвани, което те понасят тежко.

Парите умножават всички злини. Едно е да успееш, а съвсем друго — да успееш в такъв мащаб, в какъвто успяхме ние. Вината е моя. Не съумях да дам на войската нова цел, достатъчно величествена, та да замени старата, изгубена със смъртта на Дарий. И в стремежа си да допринеса за персийско-македонското разбирателство прекалих, според македонците, като възприех обичаи и моди от врага.

За да компенсирам всичко това, отрупвам сънародниците си с богатства. Храбростта на Арет при Гавгамела възнаграждавам с петстотин таланта; в сравнение с имането, с което обдарявам Менид, бледнеят съкровищата на Агамемнон. Когато назначавам Парменион за наместник на Екбатана, му подарявам златно ложе. На майка си у дома пращам кораби с тамян и карнелиан, канела и касия. Тя ме мъмри в ответното си писмо.

От същото писмо:

Сега имам врагове в собствената си шатра. Хората, чиято отговорност е да ми служат и да ме пазят, се превръщат в шпиони с интереси, различни от моите. Не пажовете мътят заговори, а собствените ми офицери — събуждат се отдавна спящи съперничества и всеки крои изпреварващ удар, страхувайки се от другите.

Една вечер в афганистанските царства в банята ми се втурва развълнуван царски паж. Имало заговор срещу живота ми, твърди момъкът. Неговият другар докладвал на Филота преди няколко дни, като очаквал Филота незабавно да ми предаде съобщението. Филота не го направил.

Свиквам съвета на македонците. Довеждат завързан Филота. Баща му Парменион е на хиляда километра на запад, поверена му е хазната в Екбатана. Заповядвам на Филота да изложи защитата си. Заговорът, казва той, бил прекалено незначителен, за да ми съобщава. Майтап. Не го взел на сериозно.

— Подлец такъв! — изревава Кратер. — Как смееш да се правиш на глупак пред царя!

Разпитани са четиринайсет пажове. Деветима имат наставници, офицери от Конницата на хетайрите и Царската пехота. Всички момчета произхождат от княжески родове. Всичките безсъвестно лъжат.

— Изтезавай ги — казва Птолемей. — Както бихме направили с врагове по време на война.

През цялата нощ заседавам с основните си командири, Хефестион и Кратер, Птолемей, Пердика, Кен и Сепевк, Евмен, Теламон и Къдравелкото.

— Няма да измъчвам тези момчета на колелото — заявявам аз.

— Тогава ги върни у дома — настоява Пердика. Позорът ще ги довърши, иска да каже той, със същия успех като екзекуцията.

Отчаян съм от самия факт на измяната.

— Зевсе, ще ми се изобщо да не бяхме печелили тази война! Предпочитам да ме бяха пронизали с копие в корема, отколкото да виждам как близките ми заговорничат срещу живота ми!

Ужасявам се и от установяването на вината на Филота.

— Какво ще правиш с Парменион? — пита Хефестион.

Не мога да екзекутирам сина и да оставя бащата жив. Никой цар не може.

А Парменион разполага с власт. Направил съм го наместник на Мидия и сега той управлява в Екбатана с двайсет хиляди войници, мнозина от които благоговеят пред него. Там е и царската хазна, сто и осемдесет хиляди таланта.

Заповядвам да подложат Филота на изтезания. Той се пречупва с първия кокал. Замесени са седмина. Съветът заседава по-малко от двайсет минути. Всички ще бъдат екзекутирани.

Какво ще правя с Парменион?

31 Мъките на управлението

След изтезанието на Филота цяло денонощие се съвещавам с моите военачалници в щабквартирата си във Фрада37. Хефестион: верен като слънцето. Кратер: повече мой, отколкото свой. Теламон: предан на собствения си закон, който обаче не допуска измяна. Пердика обича царя, Кен, Птолемей и Селевк — командира. Клит толкова се разгорещява, че не може да издума друго освен истината. Освен на тях, Евмен и Певкест, не вярвам никому.

— Никой не казва истината на един цар. — Часът е късен и аз съм пиян. — И колкото по-велик е царят, толкова по-малко е искреността. Кой смее да каже: „Ти грешиш, господарю“? Това винаги ни е било силата на нас македонците. Езиците ни са груби, но откровени. Човек се изправяше пред Филип и говореше каквото мисли. И вие винаги го правехте с мене, приятели. Ала вече не е така.

— Какво говорят хората за мен? — продължавам. — Няма нужда да го чуя, за да го знам. „Александър се е променил. Завоеванията са го покварили. Той не е човекът, когото обичахме“. Защо? Защото ги водя от триумф към триумф ли? Защото им давам широкия свят в ръцете? Защото ги отрупвам със съкровища и ги провождам у дома подпрени на възглавници?

Увличам се. Виждам го в очите на другарите си. Птолемей е най-проницателен от моите пълководци.

— Може ли да изложа опасността така, както я виждам, Александре?

— Заповядай.

Досега съм крачил напред-назад. Сега заемам мястото си.

Птолемей се обръща към другите пълководци.

— И ме оборете, ако греша, братя, но ме подкрепете, ако казвам истината.

Сетне ме поглежда.

— Всеки от нас вече се страхува от теб, приятелю.

Поразен съм като от удар.

— Вярно е, Александре. Повярвай. Всеки офицер изпитва същото.

Оглеждам лицата на другарите си.

— Но как, приятели? Защо?

— Страхуваме се от теб — и един от друг. Понеже сега ти, който някога беше наш другар и приятел, сякаш си се издигнал до небесата. През целия си живот сме мечтали като братя да свалим господаря на Азия. Сега ти си се превърнал в него.

— Не съм, Птолемее. Същият съм, който бях.

— Не! Как би могъл да си? — Жестът му обхваща залата, в която се съвещаваме. Тя беше принадлежала на Дарий. — Богове, виж това място! Колоните са от кедър, сводът е от слонова кост.

— Но под него пак сме си ние.

— Не, Александре! — Виждам, че е нужна цялата му смелост, за да продължи. — Като говоря искрено, рискувам да те разгневя. Ами ако приемеш думите ми зле? Утре ще ми вземеш бойната част и ще я дадеш на Селевк…

— Смяташ ли, че съм способен на такова непостоянство?

Залата се смълчава.

Филота.

Моите сънародници си мислят за нашия бивш другар, окован, очакващ екзекуцията си. И още. Неговите роднини и другари в армията: Аминта Андроменов и братята му Симий, Атал и Полемон, собственият ми телохранител Деметрий, трийсет капитани, сто лейтенанти. Трябва ли да отнема живота на всичките? Както и на Парменион, бащата на Филота?

Думата взима Пердика. След Кратер той е най-коравият ми пълководец.

— Тук се съвещаваме като братя, Александре. Не се обвиняваме. Търсим изход. Говори Птолемей, завидях на куража му. — Мълчание, сетне: — Ето какво казват за тебе хората: че се смяташ за бог…

Понечвам да възразя. Пердика ме изпреварва.

— Не това е важното — обажда се той. — Всички се смятаме. Въпросът обаче е в следното, Александре, и това крие още по-голяма опасност: всъщност ти си станал бог. Постигнал си онова, в което не е вярвал никой и даже не си го е помечтавал. — Посочва другите военачалници. — Всеки от нас има гордост, всеки познава възможностите си, всеки се смята за способен на величие. Ала всички са единодушни: никой не би могъл да постигне онова, което постигна ти. Дори баща ти. Никой от нас, поотделно или заедно. Никой човек или хора, сега или в миналото. Можеше да го сториш единствено ти. — Поглежда ме в очите. — Страхуваме се от теб, Александре. Обичаме те и се страхуваме от теб, и вече не знаем как да се държим в твое присъствие.

— Разби ми сърцето, Пердика — казвам тихо.

— И това не е най-голямата беда. Най-голямата беда е, че страхът ни кара да заговорничим. Не можем да го избегнем. Аз дръпвам Птолемей настрани: „Ако дойдат за главата ми, ще застанеш ли на моя страна?“. Питаме се помежду си: да действаме ли превантивно? Трябва ли да нанесем удар преди някой друг да удари нас?

Зрението ми се замъглява. Рукват сълзи.

— С радост бих умрял, за да не чуя такива думи.

— Те са верни — потвърждава Кратер. — Подложени сме на истински ад.

Веднъж като малък се вмъкнах в бащиния ми кабинет, когато Филип съчиняваше писмо. Пажовете му се опитаха да ме прогонят, но той им заповяда да ме пуснат и ме повика при себе си. След като свърши с писането, ми даде свитъка да го прочета. Писмото беше адресирано до някакъв съюзник и трябваше да бъде отнесено от един от князете в неговия дворец. Под поздрава видях следното нареждане: „Убий мъжа, който носи това писмо“.

Когато го прочетох и го осмислих, Филип, който се беше изправил и се обличаше за вечерния прием, ми съобщи, че скоро щял да слезе долу и да се срещне със същия този човек, чиято смърт нареждаше писмото, както и с неговия баща и брат. Ужасих се и го попитах как ще се държи към мъжа.

— Ще се смея и ще пия с него, и ще го накарам да си мисли, че сме първи другари — заяви баща ми.

Тогава случайно влезе Парменион, пременен за пиршеството. Само той от бащините ми военачалници отбягваше парадната броня, от онези леките, за банкети и тям подобни. Колкото и невоенен да беше поводът, винаги носеше бойно снаряжение. Възхищавах му се за това. Парменион се приближи до баща ми, двамата се прегърнаха: усетих обичта и уважението между тях. Сетне Парменион видя, че държа писмото. Явно беше наясно със съдържанието му, разбра, че Филип ми го е разкрил, и дойде при мене.

— Александре — каза Парменион и не прибави нищо повече. Това беше потвърждение за нещо като посвещаване, осъзнах аз.

Десет години по-късно, след убийството на Филип и възкачването ми на трона, пратих такова писмо на Парменион, в което му нареждах да залови и да екзекутира за съучастничество зет си Атал. Той го направи.

Изтекли са още десет години. Този път пиша на Парменион други писма, провождам ги със състезателни камили (за да изпреваря вестта за екзекуцията на Филота), яздени от негови близки другари, та да не събудя подозрения у него. Додето чете посланията, приятелите му по моя заповед ще му отнемат живота.

— Да си цар означава да ходиш бос по ръба на острието — беше ми казала Сизигамбида.

32 Пустошта

Езикът на Афганистан е дари. Дари и още пет хиляди други. Всяко племе има своя си реч, която е непонятна за всички останали. Но пък ти го знаеш, Итане. Нали това е родината ти, тъкмо тук се сражавах с баща ти и се ожених за сестра ти.

Защо сме в Афганистан ли? Защото контролира пътя за Индия и брега на Океана. Защото тукашните вождове трябва да бъдат подчинени преди да преведа армията през Хиндукуш към Инд и Пенджаб.

Разучи дневниците от този период. Ще видиш, че армията воюва близо три години из Ария, Партия, Дрангиана, Бактрия, Арахозия и Зогдиана, без да успее да принуди врага да влезе в ни едно генерално сражение. Все бяха обсади и нетрадиционни бойни действия срещу местни бойци, които войската наричаше „вълчи воини“. (Бес вече ни се беше предал и ние го пратихме да го съдят персите.) Това бяха степни конници и планински племена, първите възлизащи на трийсет хиляди едновременно, а вторите — на триж повече, които се биеха и като армии, и като племена. Командирът им, когато имаха такъв, беше последният персийски господар Спитамен, комуто нашите хора почнаха да викат Сивия вълк заради прошарената му брада и неуловимостта му из тези каменисти и голи земи.

Срещу партизански отряди не може да се воюва с традиционна армия. Трябваше да се създаде нов ред. След Гавгамела бях предвидил това и реорганизирах войската, направих я по-лека и подвижна. Отрязах метър и двайсет от сарисите. Всеки войник изхвърли девет кила от снаряжението си. Шлемовете станаха леки шапки, изцяло се разделихме с бронята. В конницата удвоих броя на хетайрите, обединих копиеносците, пеоните и най-добрите от персийските и чуждестранните конни подразделения. Исках части, които да са бързи и гъвкави, да могат да се изхранват с каквото намерят и да действат самостоятелно във враждебни райони.

Тактиката също трябваше да се приспособи. Във война срещу цивилизован противник командирът има стратегически цели, които може да завладее или унищожи, например градове, складове за провизии, мостове и пътища, загубата на които причинява страдания на врага и го прави сговорчив за споразумение. Срещу диви племена това не постига нищо. Те нямат собственост. Нямат нищо за губене. Всъщност не милеят за нищо, даже за самите себе си и живота си. Не е точно да се каже, че се сражаваш срещу партизани. Това си е чист лов, както ловуваш чакали или глигани, и можеш да си позволиш да изпитваш жалост към тях също толкова, колкото и към диви зверове. Афганистанските племена бяха най-свирепите бойци, с които съм се сблъсквал, и техният предводител Сивия вълк е единственият съперник, от когото съм се страхувал.

Религията на вълчите воини е фатализмът. Те боготворят свободата и смъртта. Езикът, който разбират, е ужасът. За да победи, човек трябва да е по-ужасяващ от тях. Това изисква доста усилия, понеже подобно на всички примитивни и изолирани народи, тези племена възприемат всеки извън кръга на своите роднини не като човешко същество, а като звяр или дявол. С такива врагове не се преговаря, те са недосегаеми за всякакви ласкателства и подкупи и се вдъхновяват единствено от воинска гордост. Предпочитат да умрат, вместо да се предадат. Те са суетни, алчни, коварни, порочни, подли, страхливи, храбри, великодушни, упорити и покварени. Способни са на издръжливост, надхвърляща всякаква човешка мяра, и могат да понасят такива страдания, и телесни, и душевни, които биха пречупили и камък.

Преследването е същността на вълчата война, с което имам предвид преследване, додето и последният враг не бъде притиснат в ъгъла и убит. Срещу диви племена се воюва най-добре зиме. Тогава снегът ги принуждава да слязат от планината. С трансформираната ни войска се опитахме да ги надхитрим. Тръгнахме по следите им. За да победиш вълчи воини, трябва да ги лишиш от убежище. Като превземеш някое село, сриваш го със земята. Като настигнеш врага, изтребваш го до последния човек. Не оставяш никого. Избиваш до крак или изселваш цялото население. Нищо няма да постигнеш, ако прогониш хората — те просто ще се върнат. Договори и споразумения? Остави. Дивакът няма угризения. Честта, която познава, се ограничава стриктно до собствения му род, а тебе не може и да те погледне, без да те излъже. Всяка клетва е преструвка, всяко обещание — измама. Стотици пъти съм водил преговори с тях. Даже някой да е изрекъл нещо вярно, аз не съм чул.

Ала въпреки тяхното коварство и двуличие не може да не се възхищаваш на тези хора. Аз също ги заобичах. Напомняха ми за нашите диви планинци в родината. Жените им бяха горди и красиви, децата им — умни и безстрашни, знаеха как да се веселят и да са щастливи. В крайна сметка не успях да ги покоря, затова се сродих с тях. Ожених се за сестра ти, Роксана, и дано никога не узнаеш колко платих на баща ти Оксиарт за тази чест. Това беше ход, който щеше да одобри собственият ми баща. И подейства.

Що се отнася до Спитамен, накрая го победих с пари. Свободните афганистански конници — парти, ариани, бактриани, дранги, арахози, зогдиани, дахи, масагети — не ги е грижа за кого работят. След двайсетина месеца преследване на Сивия вълк в задънени места и до отвесни скали най-сетне ми дойде умът и прибягнах до парите. Никога не си виждал врагове тъй бързо да стават приятели. За броени дни умиротворихме десет хиляди квадратни километра. Просто купих тази земя. Ако имаше по-дълбоки ковчези, Спитамен можеше и да ме победи. Аз не успях да го надвия, ала го надхарчих.

Афганистанецът е готов да се бие за пари, но не и да работи за тях. Ако му предложиш, ще го обидиш. Ето как заобикаляхме този проблем. Да речем, че искахме да превозим сто делви вино до Кабул. Научихме се да молим за „гинноусе“, „услуга“ — и да оставяме местните да я превръщат в работа. Обръщаш се към вожда. „Би ли ми направил услугата да пренесеш тази лампа със своя керван, когато пътуваш до Кабул?“ „Разбира се, с удоволствие“ — отвръща той. Сетне, когато идва за лампата, ти си приготвил делвите вино. „Хм, искаш да откараме тези делви вино в Кабул заедно с лампата, така ли?“ Тъй като никой не е предлагал и никой не е приемал заплащане, никой не е и обиден. Свободен си да „покриеш разноските“ с парична помощ.

След като се сродих с твоето семейство, накарах инженерите си цяло лято да строят пътища в планината за баща ти, та армията да може да го снабдява и да поддържа мощта му. Когато на другата пролет се завърнах от поход, заварих пътищата разрушени. Бунтовни племена! Отидох при баща ти да организирам ответни действия. Старецът невъзмутимо ми заяви, че го бил направил той. Само поклатих глава. Племената не искаха достъпност. Харесваше им да са изолирани. Това пазеше свободата им.

Водихме тази шантава война близо три години. За да действаме в такава обстановка, трябваше да обърнем наопаки всичките си представи. Докато в традиционното военно дело е аксиома да отделяш от главните сили част, по-слаба от тях, сблъсъците с племената изискваха тъкмо обратното. Разделих армията на половин и четвъртина подразделения, всяко от тях самостоятелно, със собствена тежка и лека пехота, конница, стрелци, копиехвъргачи, инженери и обсадни машини. Провеждахме „чистки“. Две-три колони влизаха в дадена провинция по отделни маршрути. Бързи вестоносци поддържаха връзка между частите. Всички командири бяха инструктирани при удар срещу врага да го изтласкват към фланговата сила. Приклещването му по този начин беше единствената ни възможност да го въвлечем в пряка битка и даже тогава Сивия вълк най-често ни се изплъзваше.

Средството за борба с партизаните е клането. Човек трябва да научи това изкуство, ако иска да надвие. То обаче има един недостатък. Тази война е лишена от благородство. Теламон я наричаше Касапската война, каквато си и беше. Мнозина наши хора не можаха да го приемат. Позволих им да излязат в оставка или да бъдат освободени с почести, като им отпуснах двойни, че и тройни възнаграждения и дадох да се разбере, че в тяхната изтънченост няма нищо позорно, както се изрази Кратер. Постъпиха други мъже, на които им стискаше за такава работа.

Срещу партизани не може да се воюва с обикновена армия, нито с обикновени хора.

В тази нова война се отличиха определени пълководци. Един от тях беше Кратер, друг — Кен. Те двамата и Пердика винаги са били моите най-корави и находчиви командири, този поход без правила беше тъкмо като за тях. С моята част постепенно почнах все повече да действам заедно с Кратер и Кен, тях можех да пратя в планината, без да се боя, че ще им устроят засада и ще ги насекат на парчета. Птолемей и Пердика също се оказаха годни за вълча война и първият се прояви като майстор на обсади, а вторият — като храбър предводител на лека конница и пешаци.

Единственият командир, който се провали, беше Хефестион. Той не беше способен да убива жени и деца. Затова го уважавах. Ала не можех да го пратя срещу толкова страховит враг като Сивия вълк, за хората му имаше прекалено голям риск. Затова го взех в щаба си. Направих го своя дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили. Другите пълководци се разгневиха. Самият Хефестион прие повишението като милостиня. Вместо да изпитва удовлетворение, той се чувстваше унизен и неговите съперници, години наред завиждали на привилегированото му положение, сега се опитваха — скришом, ако не открито — да осигурят собственото си издигане, като предизвикат неговото падане. Колкото повече подкрепях Хефестион или се намесвах на негова страна, толкова повече негодуваше срещу мене той. В резултат се отчуждих от човека, от когото се нуждаех и на когото разчитах най-много.

В Афганистан се стигна до разрив между новите хора и старата гвардия. Вече ги нямаше онези ветерани от командирите, които бяха почнали кариерата си при баща ми: Антипатър и Антигон Едноокия — на гарнизонна служба, Парменион — убит, Филота — екзекутиран, Никанор, Мелеагър, Аминта и още десетки — паднали в бой, починали или в оставка. Продължаваше да служи единствено Клит Черния. Когато му съобщих, че възнамерявам да го назнача за наместник на Бактрия, той дори не щеше да ми стисне ръката, толкова се разгневи, понеже смяташе, че го осъждам на изгнание, назначение, както се изрази самият Клит, в „гъза на познатия свят“.

В Афганистан също бях принуден да създам Отряда на бунтовниците. Както вече казах, това бяха главно ветерани от старата гвардия, добри мъже, мнозина двайсет години по-възрастни от мене, които оставаха верни на Парменион и яростно негодуваха срещу смъртната присъда, която му издадох. Тези хора бяха пръснати из всички части в армията, сееха заразата на недоволството. Аз ги изолирах в една рота, за да ги държа под око. Ала това беше само временно решение.

С тях трябва да се направи нещо окончателно.

Сега новите хора съставляват мнозинството от войската ми. Това са млади командири, мои набори, на по трийсет или по-малко години, които са спечелили славата си в моята армия и дължат кариерата си на мене. Но Афганистан поставя на изпитание верността и на тази група. Партизанската война направи моите капитани независими и това почна да им харесва. Военачалниците ми са окуражени от самостоятелното командване и битките из тези затънтени краища им втръсват. Те изгарят от нетърпение да идат в блестящия център на империята, във Вавилон или Египет, където са парите, славата и властта. Нещо повече, поради административната самостоятелност войниците изпитват преданост към своите дивизионни командири, от които зависи тяхното издигане, вместо към мене — и сега те се смятат за хора на Кен или Пердика, а не на Александър. Всяка победа, която постигнат тези подразделения, разпалва гордостта им от тяхната част, а не от цялата армия. И всяка проява на варварство ги прави още по-големи варвари.

Осъзнавам данъка, който взима от войската тази Касапска война, и затова я повеждам още по-енергично с надеждата да покоря страната и да продължа нататък. Ала едната година става две, а двете — три. Нашите части са обезлюдили цели райони. Области, триж по-големи от Македония, са се превърнали в пустош, обитавана само от псета и птици. Из писмо до майка ми, пратено от Мараканда38:

В Афганистан моят даймон почва да ми говори. Намесва се в отговор на вълчите воини, срещу които се сражаваме. Подобно на тях, той не знае милост. Подобно на тях, не се бои от смъртта. Ти ме попита, Итане, дали е правилно даймонът да се отъждествява с душата. Не е. Даймонът и азът са подчинени на душата, но ако надделее над аза, даймонът може да унищожи душата. Тогава човек се превръща в чудовище.

В Мараканда копието ми отне живота на Клит Черния. Убих го в изблик на пиянска ярост. Това е най-позорното деяние, което съм извършвал. По-престъпно от Тива, по-жестоко от Тир, далеч по-зло от премахването на Парменион (което се оправдаваше от измяната на сина му).

Вечерта беше почнала като всяка друга в онези години — с пиене, хвалби и препирни, после още пиене и още по-свирепи препирни. Кен тъкмо се връщаше от победа в планината, като двете поддържащи колони на Птолемей и Пердика бяха споделили неговия успех. Славословенето на тези нови хора се лееше заедно с виното.

Клит Черния се изправи в защита на старата гвардия.

Той имаше един любовник, паж, казваше се Ангелид. Страстта му към това момче не знаеше граници, ала момъкът, умен и амбициозен, виждаше, че звездата на Клит залязва (както загатваше назначаването му за наместник на Бактрия), и почваше горко да съжалява за избора си на наставник. Скришом се беше обръщал към друг и Клит го знаеше. Тази вечер той тормозеше момчето, като му нареждаше да взима страна в споровете.

Кои са по-достойни, новите хора или старата гвардия?

Когато Птолемей и Пердика защитиха първите, Клит ме призова за арбитър. Аз възхвалих и двете групи, като с това дадох да се разбере, че искам да сменят темата.

Клит не се отказваше. Обруга по извънредно брутален и обиден начин не само новите хора, но и всички, които са се сражавали под мое командване, без по-рано да са служили при Филип. Когато Къдравелкото му заповяда или да изтрезнее, или да си тръгне, Клит гневно захвърли бокала си.

— И какво ще направиш, ако откажа? Същото, каквото направи с Филип ли?

След бащиното ми убийство Къдравелкото и Пердика бяха двама от тримата телохранители, които заловиха и погубиха извършителя. Мнозина със склонност към подозрителност видяха в това бързо и прекалено удобно запушване на устата на убиеца и решиха, че двамата са съучастници в неговото престъпление. Тъй като Къдравелкото и Пердика ми бяха скъпи приятели, заключението предполагаше, че тайната ръка зад покушението срещу Филип е моята.

Хиляди пъти бях чувал този слух и винаги го отминавах с печална въздишка. Тази вечер в мене се пречупи нещо. Скочих от мястото си и грабнах копието на Медон, пажа, който стоеше наблизо.

— Подлец такъв! — извиках на Клит. — Как смееш да ме наричаш отцеубиец?!

Хефестион ми препречи пътя. Птолемей и Кен сграбчиха ръцете ми. В залата се надигна страшна врява. Трима пажове, сред които Ангелид, светкавично хванаха Клит.

А устата на ветерана забълва всички отдавна преглъщани недоволства. Ругаеше ме като нагъл и неблагодарен, надут и самовлюбен. Клитовата сестра Ланица ми беше дойка. Той спомена името на тази чудесна жена, от чиято гръд бях сукал (и чиито двама синове доблестно бяха загинали в моята армия), както и самия себе си, чиято десница ми спаси живота при Граник.

— Обаче сега ние с Филип сме нищо за теб, Александре, но се гиздиш в персийски пурпур и заповядваш да екзекутират същите ония храбри мъже, без които щеше да си само жалко князче!

Къдравелкото и Пердика извлякоха Клит от залата, а аз, разтреперан от гняв, призовавах на помощ цялата си воля, за да запазя самообладание.

Внезапно: вик. Клит пак влетя вътре. В средата имаше бронзов мангал и той застана пред него като оратор. Преди да успее да си отвори устата, аз се хвърлих към него.

С две ръце забих върха на Медоновото копие, което все още стисках, отдолу нагоре в корема му, точно под гръдната кост, където наметалото му беше вързано с полковия му пояс, и натиснах нагоре и навътре, към сърцето му. Гърдите ми бяха притиснати плътно в неговите, ние напирахме един срещу друг като два овена в планината. Усетих разширяващия се клин на върха, който за миг спря между прешлените на гръбнака му, после проби със звук като от разцепена дъска и излезе през гърба му. Клит още си беше съвсем жив, удряше ме с дръжката на меча си по тила. Наблегнах отгоре му с цялата си тежест. Почувствах как гръбнакът му се прерязва. В първия момент не изпитах ни горест, ни задоволство. Просто си помислих: „Този човек повече няма да ме хули“.

Разправят, че тогава съм бил обхванат от такива угризения, че съм се опитал да обърна оръжието срещу себе си. Не. Това дойде по-късно. Всъщност изтрезнях мигновено. Обзе ме срам. Изпитах такава покруса, че още малко и щях да се лиша от разсъдъка си. После ми казаха, че съм вдигнал тялото на Клит на ръце и с крясъци съм умолявал небето да го съживи. Повиках лекарите — това си го спомням — и от гърдите на мъртвеца успяха да ме откъснат единствено яките ръце на моите приятели, чиито ужасени лица само удвоиха отчаянието ми.

Реката на Зогдиана е Яксарт39. През тези пет следващи дни Спитамен щурмува с девет хиляди конници. Мъката за Клит (и самобичуването за моето престъпление) ще трябва да почака. Събирам пет конни подразделения, взимам първото за себе си и поставям начело на другите Кратер, Кен, Пердика и Хефестион, чиято гордост няма да понесе още едно изключване от битка.

Ето как се сражава Сивия вълк. Той е схванал тактиката ни на преследване със свързани колони. Методът му е да ни примами да го подгоним и да ни изтощи из района, който познава, а ние — не. Сетне напада. Нощем лагерите ни, денем от засада колоните ни. Неговите бактрийски кончета не се в състояние да надбягат нашите жребци от Партия и Мидия в директна атака, но могат часове наред да се оттеглят пред нас в тръс, след което, вече довел нашите животни до изтощение, той се обръща насреща ни и преминава в настъпление. Като прилага тази тактика, на изток от Киропол Спитамен унищожава македонска колона, включително шейсет хетайри начело с моя смел Андромах, който удържа левия фланг при Гавгамела, осемстотин наемни конници и хиляда и петстотин наемни пехотинци. Успяват да избягат само триста и петдесет. Останалите са избити, труповете им — съблечени, обезобразени и оставени на вълците.

Можеш да си представиш състоянието на нашите войски, когато получаваме тази вест. Гневът на мъжете, чувството за безпомощност и омерзението от тази война в пустошта заплашват да ги лишат от самообладание. Те изгарят от нетърпение да отмъстят на врага и най-малко аз мога да ги призовавам към сдържаност, нито пък имам желание.

Преследваме Спитамен до Яксарт и с петте си колони. При Небдара има брод, през който Сивия вълк многократно ни се е изплъзвал. Той отново ни изпреварва, струпва войските си на отсрещния бряг и възпира нашето преминаване с всичките си сили. Обстрелват ни даже жените му, покатерени на защитна стена от каруци. Додето организираме тежка атака, разбойниците са избягали в Скигия и са се скрили на родната си територия.

Разделям войската на петте колони и ги разгръщам из степта. Дори тези диви саки и масагети имат села. Дори те имат убежища за зимуване. Шест дни напредваме на север в тази пустош, като оставяме следи от копита и коли. Моята колона държи левия фланг, тези на Кен, Хефестион, Кратер и Пердика се придвижват вдясно от мене. Фронтът ни е сто и петдесет километра. Дал съм заповед да не се оставя нищо живо.

По пладне на седмия ден пристига ездач от Кен. Колоната на Хефестион в центъра, долага той, се натъкнала на широка следа — врагът се прегрупирал. Хефестион не изчакал помощ, а се хвърлил в преследване сам.

Отнема цял ден да изминем осемдесетте километра до следата. От петнайсет километра виждаме дим. На пет километра разстояние се натъкваме на пехотинци от колоната на Кен. Те съобщават, че неговата и Кратеровата бърза конница се включили в сражението, започнато от Хефестион. Скитите на Спитамен бягали на север с дребните си кончета.

— Какъв е онзи пушек?

— Лагерът на Вълка.

Моята колона влиза по смрачаване. Теламон и Къдравелкото яздят до мене. Лагерът не е едно село, а няколко, разположени едно подир друго в продължение на осемстотин метра върху широк песъчлив бряг в подножието на варовикови скали. Опожарени са всички шатри и коли. Земята е черна под навявания от вихрушката сняг.

Все още можем да различим очертанията на лагера. Бивало го, отбелязва Теламон.

— Има дървета и вода, защитен е от скалите. Скитите сигурно го използват всяка зима.

Виждаме труповете на враговете. Мъже на възраст за бойци, посечени при защитата на лагера. Твърде са много, за да ги преброим, ала явно възлизат на стотици. В средата има набързо струпана стена от коли, петдесет-шейсет. Зад нея са се укрили жените и децата на противника. Не е нужно голямо въображение, за да възстановим клането.

Хефестион, след като пръв е стигнал при лагера и е знаел, че другите македонски командири ще го съдят, е взел възможно най-сурови мерки срещу врага. Виждаме къде противникът е струпал пръстена си от каруци и къде хората на Хефестион са донесли съчки и сухи храсти и са го подпалили. Вятърът е довършил останалото. Виждаме и местата около кръга, където отделни врагове, главно жени и деца, тласкани от отчаяние, са изскачали навън, за да бъдат повалени от нашите копия и дротици.

Колоната на Кратер, вдясно от Хефестионовата, трябва да е пристигнала не много по-отдавна от нашата. Сега виждаме самия него, пеш сред тълпа македонци. Той поздравява някого, като го тупа по гърба. Не чуваме думите му, прекалено сме далече, но явно е нещо от рода на „Отлично! Така вече те харесвам!“.

Мъжът, когото хвали, е Хефестион.

Заобикаляме почернелия пръстен от коли. Жертвите в такъв пожар не са загинали от изгаряне, а от задушаване — огненият ад е изсмукал въздуха от гърдите им. Додето пламъците погълнат телата им, те вече са били мъртви. Това обаче не прави по-малко ужасяващ вида на бебета, почернели като въглен, и на майки, превърнати в скелети от пепел.

Приближавам се до кръга около Хефестион. Също като Кратер, той още не ме е видял. Ала аз го виждам. На лицето му се е изписало толкова злочесто изражение, че бих дал всичко, за да не го зърна такъв.

Хефестион ме забелязва и се овладява. Не казва нищо за клането, ни тази вечер, ни следващата. Но след два дни в лагера на връщане към Мараканда двамата с Кратер жестоко се сблъскват.

Откак войската е напуснала Македония, никой не е отдавал на войната ни други, освен най-възвишени цели. Сега Хефестион ги отхвърля и обявява каузата ни за порочна и нечестива.

Кратер веднага отговаря гневно.

— На война няма добро и зло, Хефестионе, а само победител и победен. И тъкмо защото не ти стиска да признаеш тая истина, ти не си войник и никога няма да бъдеш — заявява той.

— Ако да си войник означава да съм като тебе, тогава предпочитам да съм каквото и да е друго.

Заповядвам им да престанат. Но съперничеството между тях се натрупва от повече от десетилетие. Нито един от двамата не може повече да търпи.

— На война всичко е позволено, щом е в служба на победата — твърди Кратер.

— Всичко ли? Даже избиването на жени и деца ли?

— Врагът сам си докарва такова възмездие… — отвръща Кратер.

— Колко удобно за теб!

— … сам си докарва такова възмездие, казвам, като не се покорява на волята ни и не желае да се подчини на разума. Такива кланета се извършват от ръката на врага, не от нашата.

Хефестион само се усмихва, устните му се изкривяват в отчаяна гримаса.

— Не, приятелю — след малко казва той, като не се обръща към Кратер, а към мене и всички присъстващи, включително към самия себе си. — Тъкмо нашите ръце забиват меча в гърдите им. Опетнени с невинната им кръв, нашите ръце никога няма да могат да се изчистят.

Стигаме в Мараканда на деветия ден. Погребвам трупа на Клит с малкото подобие на почести, което успявам да постигна. Това е най-лошият момент от войната, и за мене, и за армията.

Макар и по-мъчително от всякога, отчуждаването ми от Хефестион поне се е развило до такова състояние, в което двамата сме способни да разговаряме напълно откровено. Когато, отново останал насаме с мене, той обявява войната за „омразна“, аз цитирам великия атинянин Перикъл, който, говорейки за империята на своя град, твърди, че

— О, тогава признаваш, че е възможно тази Касапска война — и ние, които я водим — да сме порочни и несправедливи! — отвръща моят другар.

Усмихвам се на хитроумния му отговор.

— Ако сме порочни, приятелю, тогава самият всемогъщ Зевс е причина за нашата греховност. Понеже той и никой друг е заложил потребността от завоевание в сърцата ни. Не само в моето и твоето, а във всеки човек от тази армия и във всички армии по света. — Посочвам бронзовата статуя на Зевс Хетайрейос върху писмената ми маса. — Не защитавай каузата си пред мене, Хефестионе, а пред него.

Същата нощ взимам решение. Ще прекратя тази Касапска война преди да е погубила всички ни и ще прегрупирам войската за навлизане в Индия.

Войната ни трябва да е добра.

Войната ни трябва да е достойна.