Александър. Добродетелите на войната

Епилог Итан

Това са последните думи, които Александър изрече за този летопис. Онази вечер, когато се явих при него, той ми благодари за моето внимание (което вече изпълнило целта си, заяви царят) и ми заповяда да се върна за постоянно на мястото си във войската. Което и сторих.

След трийсетдневен отдих армията продължи пътя си на изток. Прекоси Ацезина, друга могъща река, и Хидраот, като включи във владенията на Пор царствата на неговите врагове. Бяха почнали югозападните мусони. Войската вървя седемдесет дни в ужасяващи потопи, нечувана жега и мочурливи тресавища. Болест опустоши колоната. Бойният дух отслабна много. Нещо повече, когато ги питаха за близостта на Източния океан (за който Александър твърдеше, че „не може да е далече“), местните хора съобщаваха, че оставали още хиляди километри и че се намирал отвъд район, преграден от непроходими реки, планини и пустини и защитаван от воини в неизброими множества — ако такъв Океан изобщо съществувал. По данни на войсковите земемери през последните осем години армията беше изминала осемнайсет хиляди сто и пет километра. Накрая при река Хифаз при царя дойде делегация от командири и хетайри и го помоли да се смили над тях. Търпението на македонците се изчерпало. Нямало да продължат на изток.

Александър отхвърли прошението и се прибра разярен в шатрата си. Във всички предишни случаи това бързо беше стягало армията. Но този път мъжете бяха категорични. Когато осъзна, че не ще ги убеди с никакви думи и действия, Александър демонстративно принесе жертви и обяви, че според гадателите самото небе било съгласно с желанията на неговите сънародници. Той нямало да ги принуждава да вървят нататък. Армията щяла да се върне.

Царят, който доказа, че е непобедим за човешка или природна сила, накрая отстъпи пред страданията на другарите си. Когато научиха за това, те с радостни сълзи се стекоха около шатрата му с хиляди. Благославяха го и го възхваляваха, щастливи, че най-сетне могат да сложат край на изпитанията и да се надяват, че отново ще видят скъпите си жени и деца, грохналите си бащи и майки и своята любима родина, с която се бяха разделили тъй отдавна.

По обратния път на запад Александър продължи своите завоевания и покори много страни и народи, най-велики от които бяха оксидраките, молите, брахманите, агаласите и сидраките, царствата на Музикан, Портикан и Самб, и също начерта неизвестни дотогава пътища до Арабския океан и Персийското море.

В Суза царят взе персийски невести за най-високопоставените хетайри, общо деветдесет и двама, с разкошна обща церемония. Самият той се ожени за най-голямата Дариева дъщеря Статира и избра за Хефестион сестра й Дрипетида, тъй като желаеше неговите и Хефестионовите деца да са братовчеди. Александър дари зестра на всички хетайри и техните съпруги, както и по една златна чаша на всеки македонец (около десет хиляди, когато ги преброиха), който си е взел жена от Изтока.

В Екбатана, две години след завръщането, Хефестион заболя от треска и умря. Сякаш самата земя не можеше да обгърне Александровата скръб. За да почете своя приятел, той заповяда да издигнат паметник, който беше висок шейсет метра и струваше десет хиляди таланта. Нареди да острижат гривата на всички коне и мулета в знак на траур и дори да съборят през един зъберите на крепостите в империята, та изглеждаха тъй, сякаш плачат.

По онова време аз служех на царя като капитан в агемата на хетайрите, тъй че бях неотлъчно до него между шест и дванайсет часа дневно. Твърдя, и можете да ми вярвате, че макар успешно да се преструваше на бодър и жизнерадостен, след смъртта на Хефестион той не беше същият човек.

За пръв път почна да говори за собствената си смърт и да мисли със страх за съперничеството, което щяло да последва, като предсказваше неизбежните борби за наследството му. Тогава Роксана чакаше дете. Александър ме предупреди да се грижа за нейната и своята безопасност, понеже след неговата кончина амбициозни хора щели да намерят начини да ни злепоставят и пропъдят, ако направо не ни убият, за да постигнат собствените си цели.

Царят се завърна във Вавилон и насочи вниманието си към бъдещи походи, възнамеряваше сетне да покори под своя власт Арабия. През късната пролет на единайсетата година след преминаването си от Европа в Азия той се разболя. През следващите дни състоянието му бързо се влоши, не помагаха никакви средства, прилагани от лекарите.

Хвърлени в отчаяние от слуховете, че царят им се е споминал, и отказващи да повярват в уверенията на техните офицери, че още е жив, войниците от армията се трупаха при двореца и настояваха лично да влязат при него. Позволиха им. Александровите другари един по един се занизаха край ложето му, облечени във военните си туники. Царят вече не можеше да говори, ала познаваше всеки войник и го благославяше с очи. На другата вечер душата му напусна живота сред хората. Беше петнайсетият ден на месец таргелион по атическия календар или двайсет и осмият на дайсий по македонския от първата година на сто и четиринайсетата олимпиада45.

Александър беше на трийсет и две години и осем месеца.

По никакъв начин не съм способен да опиша мъката, с която беше оплаквана неговата кончина, освен да кажа, че персите и македонците си съперничеха в скръбта, първите жалеещи заради загубата на толкова благ и милостив господар, а вторите — заради края на техния блестящ и безподобен цар.

Показателно за свръхчовешката личност и постиженията на Александър е, че след неговата смърт летописът на дните му не остана история ни за миг, а веднага премина в областта на легендите. Разпространяваха се такива измислици за неговите подвизи, каквито не са по силите на никой смъртен. Кончината му остави дупка в центъра на света. В същото време обаче неговото присъствие продължаваше да е толкова могъщо, че когато през следващите сезони поведоха помежду си жестока борба за поделянето на империята, военачалниците му можеха да бъдат принудени да се съберат мирно само при едно условие: това да е в Александровата шатра пред свободния му трон, на който лежат царската корона и жезъл. Мъжете се бояха да обидят дори сянката на Александър, за да не го срещнат отново под земята, понеже и на онзи свят със сигурност никой нямаше да го превъзхожда.

Тук може би е мястото като очевидец да кажа няколко думи и от собствено име.

Оставям на историците оценката за царя Александър. Аз ще говоря за човека. Мнозина му приписват порока самомнителност (като че ли на негово място тези критикари щяха да са неуязвими за такова нещо), ала за мен той беше най-сърдечният и благороден мъж. Отнасяше се с мене, младежа, като с другар и войник, никога снизходително, винаги с открито сърце, лишено от притворство.

Никой не е бил по-малко впечатлен от мащабите на триумфите му от самия него. Той заявява в този дневник, че никога не е желал друго, освен да е войник. Такъв си и беше. Неуязвим за жега и студ, глад и умора, и нещо повече, за алчност и користолюбие. Безброй пъти съм го виждал да дава най-хубавото на другарите си. Ложето му беше походна койка, обличаше се светкавично, презираше всякаква украса и излишество. Зимата и лятото бяха еднакви за него, представата му за ада беше липсата на труд. Трудностите бяха неговата стихия и никога не се е стремил към спокойствие, а към изпитания и опасности. Няма друг човек, които да е бил толкова обичан от своите другари и от когото толкова да са се страхували враговете му. Нямаше нужда да държи речи и възпламеняваше сърцата на хората си (въпреки че никой не го превъзхождаше като оратор) само като се покажеше пред тях. Видът на техния въоръжен цар правеше от страхливците смелчаци и от смелчаците — герои. Неговият поход продължи по-малко от тринайсет години. Кой някога е печелил онова, което спечели той? Кой отново ще го спечели?

Думите на Александър за неговия любим Буцефал важат и за самия него: че не принадлежеше никому, дори на себе си, а само на небето.

За Александър ще добавя, че беше човешко същество, даже прекалено, понеже и славата, и невъздържаността му бяха породени от страст и благородни стремления, никога от хладнокръвна пресметливост. Духовната равнина, която обитаваше той, не беше населена от негови съвременници, а от Ахил и Хектор, Херакъл и Омир. Александър не беше човек на своето време, макар че никой друг не е оказвал толкова силно въздействие върху една епоха, а на ера на храброст и героични идеали, която сигурно изобщо не е съществувала другаде, освен в неговото въображение, родена от стиховете на поета. След смъртта му не съм чувал някой, който го е познавал, да каже и дума срещу него. Грешките и престъпленията му са засенчени от блясъка на явлението, което представляваше и което сега осъзнаваме с ужасна яснота, съкрушени от неговото отсъствие.

Свършвам този документ с една случка в Индия. Когато на река Хифаз армията отказа да продължи напред, Александър издигна дванайсет огромни олтара, за да увековечи най-далечната точка на своите завоевания. Аз бях сред многобройните офицери на тяхното освещаване. Денят беше ясен и ветровит, както често се случва в онази страна през интервалите между проливните порои. Когато групата отново се обърна към лагера, пред царя се яви наемникът Теламон. Двамата явно имаха дългогодишно споразумение — че единствен от цялата армия аркадецът може да поиска да бъде освободен в който и да е момент и на което и да е място. Което сега той и направи.

Александър отначало реагира с изненада и съжаление от перспективата да се лиши от компанията на многообичния си приятел, ала веднага се овладя и предложи да го отрупа с богатства. Какво искал Теламон? Пари, жени, охрана? Аркадецът с усмивка заяви, че носел със себе си всичко, от което се нуждаел. А това, можеше да види всеки, бяха само тояга и малко принадлежности в една торба. Поразен, Александър го попита къде възнамерявал да иде.

Теламон посочи планинския път на изток, по който в момента вървяха индийски поклонници.

— Интересуват ме онези хора. — Искал да стане техен ученик, поясни той.

— Какво искаш да научиш? — попита царят.

— Какво идва след това да си войник.

Александър се усмихна и протегна десницата си.

Теламон я стисна и каза:

— Ела с мен.

Стоях точно отляво на царя, толкова близо, колкото е човек до собствената си ръка. Стори ми се, че за миг Александър сериозно обмисля предложението. После се засмя. Разбира се, че не можеше да отиде. Адютанти и съветници вече настояваха за вниманието му по всевъзможни дела. Конярите доведоха конете на групата. Нещо ме накара да остана при Теламон. Когато се готвеше да възседне коня си, Александър чу сладостно тъжна мелодия и се извъртя към източника й. Там, където Царските копиеносци бяха установили временния си лагер, стояха изправени сноп сариси.

Скръбният звук идваше от вятъра, който минаваше между плътно притиснатите им една към други дръжки.

— Сарисите пеят, Теламоне — рече Александър. — Кажи ми, ще ти липсва ли тяхната песен?

Царят и наемникът размениха прощален поглед, после един от пажовете повдигна Александър на гърба на Корона.

Откъслечно си спомнях разказа за песента на сарисите, но не можех да възстановя цялата история. Попитах аркадеца. Теламон понечи да отговори, когато Александър, чул въпроса ми от седлото, се обърна към нас.

В този момент вятърът се усили и развя наметалото на Александър.

Той обърна Корона и го пришпори към лагера, заобиколен от своите офицери.