Александър. Добродетелите на войната

33 Голите мъдреци

Мусонно наводнение за втори път помете лагера. Шатрите са отнесени с всичко вътре, улиците са затлачени. Лагерът е разположен на възвишение и бързо се отводнява, ала психическото състояние на хората остава отвратително и дори не можем да провеждаме учения, а трябва да посвещаваме всеки час на поправка на снаряжението и възстановяване на войската. Индийската жега е все така парализираща. Ходилата на мъжете загниват от влагата, копитата на конете се подуват и стават крехки. Дъждът е топъл като пикня, но не може да стоиш под него, изсипва се в невъобразими количества. Понасят го само говедата и слоновете — издържат го с търпението на Изтока.

На речния бряг има две села, Оксила и Адаспила. Те са се слели с града, какъвто е нашият лагер, заедно с техните жени, деца и дойни крави, които съответно перат армията и я снабдяват с извара и сирене.

В нашата територия са се влели и гимнософистите, индийските „голи мъдреци“. Виждаш ги призори да се спускат до реката, дето се къпят и пеят. На смрачаване пак идват и пускат по течението мънички лампи от дървесен лист, масло и фитил. Гледката е извънредно пленителна. Десетки такива хора обитават лагера („пъплят“, както казва Кратер). Те са на всякаква възраст, от млади до престарели, почернели от слънцето и слаби като стръкове трева. Бях се опасявал, че хората ни ще се държат надменно с тях и ще ги изритват от обществените места, както правеха с жителите на Вавилон, ала се случва тъкмо обратното — нашите македонци възприемат тези „садху“41 като патриарси и мъдреците отвръщат на тяхната привързаност, като се отнасят към грубите ни войници с благосклонно и развеселено търпение.

Днес с офицерите ми вечеряме на тераса от тиково дърво над реката. Разговаря се за нещо, случило се по-рано същия ден. Свитата ми пресичаше онази част от лагера, която граничи със село Оксила. Един от пажовете ми, умен момък, казваше се Агатон, крачеше напред, за да разчиства пътя. Натъкнал се на група печащи се на слънце гимнософисти. Те отказали да се отдръпнат, за да премина аз. Избухнала караница между момчето и неколцина търговци, които защитавали гимнософистите. Събрала се тълпа. Додето стигна на мястото, произшествието вече беше в пълен ход. Същината на спора се състоеше в следното: кой е по-достоен да има право на преминаване, Александър или гимнософистите? Когато спрях коня си, Агатон разпалено се препираше с най-стария от мъдреците. Момъкът ме посочи и заяви:

— Този човек е покорил света! А какво си направил ти?

Философът отговори, без да се поколебае и за миг:

— Аз покорих потребността от покоряване на света.

Засмях се възхитено. Свитата ми веднага отстъпи. Попитах мъдреца какво мога да направя за него и му казах, че ще му дам каквото пожелае.

— Плодът в ръката ти — отвърна той. Държах чудесна зряла круша. Когато му я протегнах, мъжът я даде на момчето до него да я изяде.

На другия ден правя преглед на армията. Такива проверки са безценно средство за вдъхновяване на деморализирана войска. Хората не спират да мърморят заради работата, която трябва да свършат, ала щом влязат в строя и видят големината и реда на армията и блясъка на нейното снаряжение, сърцата им не могат да не се възрадват, че участват в такава прославена войска. Гледката действа добре и на мене. В родината щях да приключа прегледа за три часа, но в тази жега мъжете ще почнат да припадат дори и за една трета от това време. Затуй свършвам бързо и разпускам ротите.

Армията е съвсем различна от онази, която преди осем години потегли от Европа или преди един сезон напусна Афганистан. На левия фланг я няма нашата блестяща тесалийска конница, освободена с почести в Екбатана. На нейно място имаме свободни афганистански, скитски и бактрийски отряди. Такива племена не могат да бъдат научени да се сражават като нас, но със своите татуирани лица и нагиздени с леопардови кожи кончета прибавят малко колорит и диващина. Тиграновата Конница на наследниците, само перси, ала обучени на македонска тактика, се присъедини към нас в Задракарта. Остава наемната конница на Андромах, въпреки гибелта на техния командир, убит от Спитамен на река Политимен. Стрелците ми сега са меди и индийци, а не македонци, и копиеносците ми — парти и масагети. Единствените непроменени части са Ситалковите тракийски копиехвъргачи (макар че самият Ситалк е в Мидия, командването е поел синът му Садок) и агрианите. Попълнения се появяват всяка пролет като зюмбюлите — имам синове и дори внуци на първите си войници, които служат с не по-малко усърдие от бащите си.

Ядрото на линията остават отрядите на фалангата (сега в Индия седем вместо шест), въпреки че и те вече не са чисто македонски — в някои роти сънародниците ни са по-малко от половината. Изобилстват новите командири — Алкет, Антиген, Клит Белия, Таврон, Горгий, Питон, Касандър, Неарх и други. В афганистанския град Зариаспа42 ни настигат двайсет и една хиляди и шестстотин души подкрепление от Гърция и Македония. Тези и други подразделения, сред които Патроновите гръцки наемници и шест хиляди сирийски Царски копиеносци начело с Асклепиодор, съставляват мнозинството на леката ми пехота. Сега имам дахски конни стрелци, които преди се сражаваха със Сивия вълк, и шест хиляди таксилски Царски пеши стрелци. Клеандровите ветерани наемници още са при мене, въпреки че самият Клеандър остава в Екбатана. След смъртта на Клит Черния взех Царския ескадрон под свое командване (заедно с Антемунтския, Амфиполския и Ботиейския), като го обявих за агема на хетайрите. Сега разделям Конницата на хетайрите на полкове, всеки съставен от по два ескадрона, и съм увеличил броя й от хиляда и осемстотин на повече от четири хиляди, сред които множество перси, меди, лидийци, сирийци и кападокийци.

Дали има разногласия ли? Сега македонците съставляват само две пети от войската. Те остро негодуват срещу азиатските части, които включих, особено срещу персите, които дори не можели, изтъкват македонците, да произнесат моето име. За тях съм Искандер. Моите сънародници са бесни, че това ми доставя удоволствие, и колкото по-възрастен е човекът, толкова повече се ожесточава. В момента в родните им провинции се обучават на бой със сариси дванайсет хиляди младежи от Египет и четирийсет хиляди перси и въпреки че никога не престават да се оплакват от надницата и чиновете си, македонците не могат да понесат мисълта, че ще ги изместят чужденци.

Сега стигам до Бунтовниците. Тяхната позиция при прегледа е като съединение между Царската пехота и отряда от фалангата на Пердика. Изглеждат страховити, признавам. Жалко, че трябва да ги навра там, между подразделения с безупречна вярност, за да ги укротявам с желязо, щом не мога с добро.

За да въодушевя войската, съм сформирал нови части с нови имена и символи. Най-прославени са Сребърните щитове. Това подразделение отначало се състоеше само от агемата на Царската пехота. Скоро включих в него и трите пехотни полка и впоследствие още повече го допълних с ветерани от фалангата, които са се отличили във войната срещу Спитамен. Нитовете на щитовете и нагръдниците им са от истинско сребро, тежащо колкото шестмесечна надница, макар да не са верни слуховете, че мъжете режат парченца и плащат с тях като с пари.

Нови части. Местни офицери. Това са триковете, които трябва да измисля командирът, за да „храни чудовището“, ненаситния глад на армията за награди, почести и новости. Ала дори и това не стига. Сега, на вечерната тераса след прегледа, офицерите ми се дърлят за измамното форсиране на реката и престореното товарене на кораби, които настоявам да правим всяка нощ, за да изтощаваме часовите на Пор с повтарящите се лъжливи тревоги. От Атина е дошъл известният актьор Тесал. Той е запленен от живота в армията. Било точно като театъра!

— Както ти прилагаш финтове, за да попречиш на врага да схване истинските ти намерения, Александре, тъй действа и драматургът. Той почва пиесата си, като прави голям въпрос от, да речем, някаква криза в живота на царя, и с такива ефекти ни подлъгва да повярваме, че историята е за амбиции, например за чест или алчност. Едва в кулминацията разбираме, че всичко е фалшива фасада и истинската тема на пиесата е, че съдбата на човека се определя от самия него. И когато го осъзнаем в самия край, емоционално това е равносилно на някоя от твоите прочути конни атаки. Драматургът може да е населил пиесата си с оракули и поличби, чудеса и божествени намеси, и въпреки това ние в публиката накрая виждаме, че единствено решенията на героя го правят такъв, какъвто е, и водят до неговата гибел. Това е трагедията. Понеже кой от нас е способен да се издигне над своята същност? Трагедията е възпирането на човека от собствената му природа. Той е сляп за нея. Не може да я надмогне. Ако можеше, нямаше да е трагедия. И въздействието на трагедията идва от нашето осъзнаване, независимо дали сме прости хора или царе, че в живота наистина е така. Ние подготвяме гибелта си със собствените си ръце. Всички, освен навярно тия гимнософисти, които явно първо се стремят към гибелта, само за да процъфтят в нея!

Присъстващите избухват в смях и аплодират. С изключение на Хефестион, който се е привързал към тези индийски мъдреци и се натъжава да чуе такова снизхождение към техните усилия. Той ги защитава.

— Те не са варвари, Тесале. Не са робски души като вавилонците, нито идолопоклонници като хората в Египет. Тяхната философия е древна, дълбока и сложна. Това е воинска философия. Със своите въпроси аз се докоснах само до повърхността й, но тя ми направи силно впечатление. Противно на твоите думи, приятелю, аз твърдя, че тия садху наистина са се издигнали над същността си. Понеже определено не са родени в състоянието, в което сега ги заварваме, а са го постигнали само с множество опити и много труд.

Изказването му е посрещнато със смях и цинични подигравки, които Хефестион приема добронамерено. Доставя ми огромна радост да видя, че след като армията напусна Афганистан, той си е възвърнал благоволението — както в собствените си очи, така и в моите и на другите от компанията. Теламон мълчаливо го наблюдава със същото задоволство като мене.

— Към какво се стремят тия йоги с доброволната си бедност и себеотрицание? — продължава Хефестион. — Струва ми се, че те се опитват да се поставят на мястото на Бог. Искат да виждат света, както го вижда Божеството, и по същия начин да се отнасят към него. И не го правят от високомерие, а от смирение. Не се подигравайте, братя. Да вземем например аналогията с драматурга на нашия приятел Тесал. Драматургът е богът на своята пиеса, всеки герой е рожба на неговото въображение. И макар полезрението на тия герои да се ограничава до собствената им корист, драматургът може и трябва да „вижда цялото поле“. Както той изпитва съчувствие към всичките си герои, дори към злодеите (инак не ще може да напише техните роли), тъй и Всемогъщият гледа на нас и нашия свят. Към такова състояние, струва ми се, се стремят гимнософистите. Не коравосърдечно безразличие, а благосклонно безпристрастие. Йогата се стреми да обича както праведните, така и подлите, и разпознава във всеки го братска душа, отправила се на своето пътуване в неведомото.

Хор от почуквания с кокалчетата на пръстите одобрява думите му. Сега Птолемей подканва Теламон да вземе думата, като казва, че бил видял наемника да разпитва неколцина от тези аскети.

— Нашият аркадец май всъщност повече прилича на някой от тия просяци, отколкото на един от нас! Понеже, макар да получава възнаграждение за военната си работа и никога не се уморява да свидетелства за достойнствата на това, забелязвам, че винаги е с празни джобове и дава всичко, което получи, в мига, в който го получи.

И призовава Теламон да ни изнесе реч.

— На каква тема?

— За Кодекса на наемника.

Това е посрещнато с весел рев. Всички сме го чували достатъчно често. Когато Теламон отказва, вместо него се изправя Къдравелкото и като заема поза, подражаваща безупречно на аркадеца, се хваща за брадата точно като него и имитира говора на наемника толкова достоверно, че възхитените присъстващи го замерват с дъжд от монети и почти го заглушават със смях.

— Аз не съм роб на парите, карам ги да ми робуват те. В края на войната не търся ни похвала, ни порицание. Искам пари. Искам да ми се плати. По такъв начин войната е просто работа. Не съм привързан към нея. Воюването за пари ме отделя от обекта на желание на моя командир. Аз служа само заради службата, сражавам се само заради сражаването, настъпвам само заради настъплението.

Когато смехът стихва, Теламон е принуден от подканването на другарите си да се изправи.

— Наистина, братя — признава той. — Разпитвах тези йоги. Научих, че според тяхната философия всички хора се разделят на три вида: човек на невежеството — „тамас“, човек на действието — „раджас“, и човек на мъдростта — „сатва“. Ние около тази маса сме мъже на действието. Такива сме. Но макар да съм изживял живота си като човек от този вид, а също и всичките си предишни животи — както би казал Питагор, позовавайки се на своето учение за превъплътяването на душата, — аз винаги съм желал да стана човек на мъдростта. Тъкмо затова воювам и затова съм се отдал на военното призвание. Животът е битка, нали? А как най-добре да се подготвиш за нея, ако не като станеш войник? Понеже не сте ли забелязали, приятели, че тези мъдреци са съвършени войници? Кален на болка, незабелязващ никакви трудности, всеки заема своя пост призори и не го напуска заради жажда, глад, зной, студ, умора. Той е бодър във всякакво време, сам се мотивира, сам се управлява, сам си дава похвала. Ще ми се да имахме армия с такава воля за борба, Александре! Щяхме да прекосим тази река още преди да си преброил до триста.

— С други думи, войнишкото ти обучение те подготвя за призвание на мъдрец, тъй ли, Теламоне? — питам аз.

Компанията отвръща със смях. Но аз съм сериозен. Теламон отговаря, че му се искало да е толкова корав.

— Тези хора са недостижими за мен, приятелю. Трябва да чиракувам при тях много животи.

Наемникът заявява, че аз също до голяма степен съм притежавал това качество.

— Чест ти прави, Александре, че и ти не държиш на удобствата и даже на живота си. Не те е грижа за земите, които си покорил, нито за техните съкровища, освен за да осигуряват войните ти. Ала има едно нещо, на което наистина държиш, в ущърб на душата си.

— И какво е то, приятелю?

— Твоите победи. Ти продължаваш да се гордееш с тях. Това не е добре за тебе. — Теламон посочва терасата, лагера, армията. — Би трябвало да можеш да напуснеш всичко това веднага, тази вечер. Стани! Не взимай нищо! Можеш ли?

Смях от всички страни.

— Смяташ, че не мога ли?

— Не можеш да се откажеш от победите и голямото си име, не можеш и да зарежеш другарите си, които обичаш и които те обичат и зависят от тебе. Кой е господар на тази империя? Ти ли управляваш нея, или тя — теб?

Пак смях.

— Знаеш, че търпя тези думи само от тебе, Теламоне. На никой друг няма да му се размине!

— Но ти трябва да си способен да станеш и да си тръгнеш, скъпи приятелю — без да се засмее, отвръща аркадецът. — Не е достатъчно да си войник. Войнишкият кодекс не дава всички отговори. Знам го. Преживявал съм го в много животи. Омръзнало ми е. Готов съм да се отърся от него като от износено наметало.

Присъстващите му отправят добродушни закачки.

— Не ни оставяй! — извиква Птолемей. И други се присъединяват с просташки подмятания.

Теламон ме гледа в очите.

— Като малък те наставлявах да надмогваш страха и гнева, Александре. Ти се учеше охотно. Преодоляваше трудностите, глада, студа и умората. Ала не се научи да подчиняваш победите си. Те са ти господари. Ти си техен роб.

Обзема ме ярост. Теламон го вижда. И продължава.

— Думите на йогата, че е покорил „потребността от покоряване на света“ са тъкмо на място. Мъдрецът иска да каже, че е надвил своя даймон. Понеже какво е даймонът, ако не онази воля за господство, която е свойствена не само на всички хора, а и на зверовете и даже растенията, и в основата си е същността на всеки агресивен живот?

Все едно ме е ударил.

— Даймонът е безчовечен — казва Теламон. — Идеята за граници му е чужда. Ако не бъде овладян, той поглъща всичко, включително себе си. Зъл ли е? Зъл ли е жълъдът, който се стреми да стане дъб? Зла ли е новородената рибка, която се стреми към морето? Волята за надмощие в природата се овладява от ограничените възможности на животното. Този инстинкт е необуздан единствено в човека и единствено в оня човек като тебе, приятелю… — той загрижено ме поглежда, — чиито дарби и величие не се поддават на никакво чуждо управление. Известни са ни много самоубийства, чиято причина е следната: човек трябва да отнеме живота си, за да погуби своя даймон.

Угаснало е всякакво веселие. Моите другари са напрегнати в очакване гневът ми да изригне. Напротив, аз приветствам Теламоновите думи. Искам да чуя още, понеже денонощно се боря c въпросите, които повдига. Наставникът ми го прочита на лицето ми.

— Макар да ме задяваш, задето се стремя някой ден да стана човек на мъдростта, Александре, самият ти споделяш тази амбиция, при това още от малък. Тъкмо това те привлече към мен като дете, когато ме следваше из казармения двор и вървеше по петите ми като сянка.

Думите му са посрещнати със смях и всеобщо облекчение. Теламон сериозно продължава:

— После, твърдя, че тъкмо с това си качество превъзхождаш баща си. Не като командир, обърни внимание, въпреки че си по-голям пълководец. Не с войнишка смелост, въпреки че си по-храбър. Ти си по-велик от баща си не по тези причини, а заради моралната си цел, понеже искаш да станеш човек на мъдростта, додето Филип се задоволяваше да се бие и да ебе. Твоите страдания също са по-големи от неговите, защото се измъчваш, ако не постигнеш онова, на което знаеш, че си способен. Баща ти го разбираше. Той виждаше, че го превъзхождаш, макар ти още да беше дете. Затова едновременно те обичаше и се страхуваше от теб, Александре. И затова те привличат тези индийски мъдреци, също като нас с Хефестион, и долавяш в техните усилия белега, ако не същината, на собствените си стремления.

34 „Почвам да мразя войната“

В Пенджабската армия, както сега се нарича нашата войска, има известен брой индийски подразделения, сред които Царската конна гвардия на Таксил, стрелците и пехотата начело с раджа Сасигупта и роти на други съюзни князе. Древният обичай на тези воини изисква преди началото на самите бойни действия лично и в най-братски дух да посещават врага (на когото в тази страна на широко разпространени смесени бракове мнозина са роднини, наставници и другари). Мнозина от нашите индийски съюзници еженощно прегазват реката при войските на Пор, както и не малко от Поровите хора всяка вечер идват при нашите.

Македонците не могат да проумеят такова нещо. Когато за пръв път виждат вражески войници да излизат на нашите брегове, те ги залавят и под острието на мечовете си ги замъкват (някои не толкова нежно) на разпит при своите командири. Офицерите на Пор се разяряват от това, както и нашите индийски съюзници. Когато ми обясняват обичая, аз се отнасям с уважение към неговото благородство. Нареждам да освободят всички арестанти, да им върнат оръжията, да не бъдат залавяни повече пленници. Дори забавлявам на масата си мнозина от тези воини и ги провождам оттатък реката с почетни дарове.

Това представлява проблем. Защото разяжда волята за борба на македонците, които постепенно опознават вражеските герои и почват да изпитват възхищение и привързаност към тях. Виждаш тези стройни воини дружелюбно да се разхождат из лагера със своите слънчобрани и лъкове от рог и слонова кост. Когато разговарят, те стоят на един крак като жерави, опрели петата на другия си крак от вътрешната страна на срещуположното бедро. Косата им е лъскаво черна и я носят на кок, панталоните им, свободно висящи над коляното, са в най-ярки оранжеви и пурпурни багри. Украсяват ушите си със златни обици и имат най-блестящите и най-често показвани усмивки на света. Установил съм, че е полезно да мразиш враговете или поне да ги смяташ за главорези или варвари. Кшатриите на Пор не са такива, нито са извършвали каквито и да било престъпления срещу македонците.

Додето се подготвям за атаката, пращам многобройни разузнавателни отряди оттатък реката. Всички донесения изобразяват владенията на Пор като извънредно добре уредено царство, характеризиращо се със самостоятелни села на дребни собственици, които в Македония се наричат свободни чифликчии, независими стопани, предани на своя цар и отнасящи се към него с пламенна вярност и привързаност. Съгледвачите описват подредени и процъфтяващи имоти, работни и всеотдайни съпруги, умни и щастливи деца. С други думи, македонците почват да смятат, че носят война в рая, и това изобщо не им харесва.

Нещо повече, наближават мусоните. Реката сякаш ни играе зли номера. От планината ненадейно прииждат наводнения, следствие от прекалено далечни бури, за да ги видим или чуем, и мигновено помитат дигите от дърво, плетена ракита и камък, които хората седмици наред са издигали с тежък труд. Всеки плавателен съд, оказал се в реката по времето, когато удари такова прииждане, бива отнасян от течението тъй бързо, че спасителите на брега го изгубват от поглед дори да препускат в галоп.

Недоволство тлее по лицата на войниците, мълчаливостта им вещае беда. Продължавам приготовленията за атаката.

Хиляда и деветстотин лодки и салове са построени на място или пренесени на части от Инд и сглобени тук. Под прикритието на предмусонните порои съм ги разположил на изходни позиции нагоре и надолу по реката. Подразделенията провеждат учения за нападение по вода и за бойни действия срещу слонове. За конете са направени специални „ботуши“ за бой в блатиста местност. Пратил съм хора в тила да донесат пари и оръжия, за да влея малко боен дух в армията. На път са два конвоя от Амбхи и Регала, но поради дъждовете и трудното прекосяване на реките още не са пристигнали. За себе си съм определил дата за атаката, без да я разкрия на никого, ала забавянията на два пъти ме принуждават да я отлагам, а сетне и за трети път. Бездействието деморализира всяка армия, а нашата тласка към бунт и метеж.

Една вечер в шатрата ми се явява делегация от недоволни офицери. Хефестион ги отпраща преди тяхното прошение да е предизвикало гнева ми. След това тримата с него и Кратер се разхождаме по дигите.

— Ташаците на тия копелета стават все по-големи — излага обичайно циничната си оценка Кратер. — Богове, вече научих наизуст досадните им оплаквания! — И изпуска гръмовна пръдня.

— Да — съгласявам се аз. — Но чак пък делегация… Това е нещо ново.

— Зарежи я тяхната делегация.

— Изглеждаха доста сериозни. — Назовавам неколцина капитани, добри, усърдни мъже.

Кратер посочва реката.

— Нека са добри и усърдни ей в това.

Връщаме се в лагера и прекарваме дълга и продуктивна вечер. Няколко часа след полунощ оставаме само ние с Хефестион и прозяващите се пажове.

Питам го защо тази нощ е толкова мълчалив.

— Така ли? Не съм забелязал.

Познаваме се достатъчно отдавна, за да се ебаваме един друг.

— Изплюй камъчето.

Той се обръща към пажовете.

Давам им знак: „Оставете ни насаме!“.

След като излизат, Хефестион сяда. Иска му се да си налее вино, виждам, но не си го позволява.

— Почвам да мразя войната — казва той.

Би трябвало да го прекъсна веднага. Няма нужда да слушам останалото.

— Ти ме попита — прибавя Хефестион. — Да млъкна ли?

До рамото ми е един от стълбовете на шатрата. Здраво го стисвам, за да спра треперенето на ръката си.

— Не е от умора, нито от носталгия по родината — пояснява моят другар. — А от самата война. От онова, което представлява. — Вдига поглед към мене. — Сега се разгневяваш. Обажда се даймонът ти.

— Не.

Ала е вярно.

— Продължавай да говориш — настоявам аз. — Искам да чуя всичко.

— По-рано се противопоставях срещу войната в Афганистан, но не и срещу крайната цел на похода, дори я бях прегърнал със страст, равна на твоята, ако не и още по-голяма. Това обаче се промени. Ние извършваме престъпление, Александре. В крайна сметка това си е чисто клане. Въпреки всички поетични химни целта на войната изобщо не е благородна, а се свежда до налагане на волята на един народ върху друг чрез сила и заплаха. Работата на войника е да убива мъже. Може да ги наричаме врагове, само че те са мъже като нас. Обичат жените и децата си не по-малко от нас, не са по-малко храбри и добродетелни, служат на родината си не по-малко всеотдайно. Що се отнася до мъжете и другите, които съм убил аз или които са били погубени по моя заповед, бих ги съживил всичките. Да, ако можех, щях веднага да ги възкреся до един, каквото и да струва това лично на мен или на тази експедиция. Съжалявам…

Хефестион иска да спре, но аз не му позволявам.

— До Персепол бях с теб, Александре. Сторените на Гърция злини трябваше да бъдат отмъстени. Но ние убихме царя на Персия. Изгорихме нейната столица, завладяхме всичките й земи. А сега какво? — Той посочва на изток оттатък реката. — Онези честни селяни ли ще покорим? Защо? Какво са ни направили? С какво право воюваме срещу тях? В преследване на слава ли? Тази армия много отдавна престана да е славна. Или ще цитираме Ахил и ще твърдим, че се домогваме до „добродетелите на войната“? Глупости! Всяка доведена до крайност добродетел се превръща в порок. Завоевание ли? Никой човек не може да управлява друг. И най-преданият поданик мигновено ще замени богатството си, спечелено под твое управление, за бедност, която си е единствено негова. Ние имахме кауза. Вече нямаме.

Изправя се и печално прокарва пръсти през косата си.

— Кой може да ти излезе насреща, Александре? Ти се превърна в дъба, извисил се над цялата гора. Войската се разкъсва от отчуждение и недоволство. Ала и една твоя дума ще я накара да се подчини. Кой може да ти откаже? Не и аз. Не и те.

Моят другар ме поглежда.

— Мислех, че ме е страх да не изгубя твоята обич. Затова си държах устата затворена. Защото такова нещо намирисва на суета и егоизъм. Но не от това се страхувам. Страх ме е от загубата на твоя аз. Даймонът ти те изяжда жив! Той поглъща армията! Обичам Александър, ала се страхувам от Александър. Кой от двамата си ти? — Обръща се към мен с отчаяно изражение. — Ние ще прекосим тази река заради теб. Ще ти донесем твоята победа. А сетне?

Млъква.

Десетки хиляди пъти съм си отправял същите обвинения. Ала да бъдат изречени гласно, направо в лицето ми…

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Хефестионе.

— Не, само най-отчаяният. — И той скрива лицето си и заплаква.

Закопчалката на плаща му е златният лъв на Македония. Той е моята дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили.

— Ако ме убият в това сражение, ще върнеш ли армията в родината? — питам аз.

Хефестион не отговаря.

— Трябва да ме смениш — казва той.

Мога само да се усмихна.

— С кого?

На другия ден идва слонското лайно.

Старшината Чувала е пратен с един от разузнавателните отряди оттатък реката. Връща се с огромно изсъхнало слонско изпражнение — с цвят на маджун, високо над половин метър и голямо колкото вана. Всички сме виждали фъшкии на работни слонове. Ала това нещо, оставено от боен слон, е от съвсем друг мащаб. То предизвиква сензация в лагера. Всеки иска да го разгледа. И всеки се чувства длъжен да даде предположението си за големината на животното, което го е изходило.

— Богове, ако това чудовище ти се изсере отгоре, пиши се умрял! — възкликва Чувала.

Хората са имали контакт с бойни слонове (след Гавгамела заловихме петнайсет, които не бяха влезли в битката), но едва сега се замислят за перспективата да се изправят срещу тях. Ужасени са. После се получава още по-страшно сведение: Пор, чиито чудовища първоначално бяха петдесет, повикал князете от източните части на царството си, които довели триж повече животни, наред с още хиляди стрелци, колесници и пехота. Двеста слона, построени на петнайсет метра един от друг, с пешаци между тях, образуват километър и половина фронт, дълбок три редици. Конете не понасят миризмата и тръбенето на тези зверове и нашата конница, боят се войниците, нито ще успее да форсира реката пред лицето на такива създания, нито ще може да ги атакува на бойното поле. Хората още повече се уплашват от съобщенията за видовете смърт, причинявана от тези исполини — а именно, смазване под нозете им, набучване на бивните им, дори повдигане с хобот, за да ти пръснат мозъка на земята.

Проверявам в лазарета. Броят на болните се е утроил, изобилстват „случайни“ наранявания. Мъжете в лагера се събират на групички и ме поглеждат намусено или засрамено, когато очите ми попаднат върху тях. Кратер и Пердика искат да накажем някого, за да дадем пример, Птолемей настоява да ускоря атаката. Аз искам да изчакам (скоро ще пристигнат парите и снаряжението, за които съм пратил), ала настроението на лагера ме кара да взема мерки. Свиквам командирите.

— Македонци и съюзници, вие не сте войската, която бяхте. Преди, когато нападах врага, усещах пламенната ви храброст до себе си. Сега се озъртам назад и се боя, че изобщо няма да ви видя! Погледнете се. Вие се цупите и мърморите, една кофа слонски лайна ви кара да недоволствате. Хайде тогава, както се изразяваше баща ми, да си кажем нещата право в очите.

Обръщам се към офицерите навън под дигата, за да може да дойде и слуша цялата войска.

— Събрах ви тук, та веднъж завинаги да ви убедя да продължите напред или да бъда убеден от вас да се върнем. Намирате ли вина в мене, братя? Неизгодни ли се оказаха съвместните ни усилия? Ако смятате така, няма какво да ви отговоря. Ако обаче вследствие на труда ни сега цяла Европа и Азия са в ръцете ви — а именно Гърция и Егейските острови, Илирия, Тракия, Фригия, Йония, Лидия, Кария, Киликия, Финикия, Египет, Сирия, Армения, Кападокия, Пафлагония, Вавилония, Сузиана и цялата Персийска империя, да не споменавам Партия, Бактрия, Ария, Зогдиана, Хиркания, Арахозия, Тапурия и половин Индия, — от какво тогава се оплаквате? Не проявявах ли достатъчно щедрост? Сред вас няма ни един, когото да не съм направил богат. За себе си ли запазвам най-отбраната плячка? Ей го леглото ми. То е две дъски и един килим. Ям наполовина колкото вас и спя триж по-малко. А що се отнася до раните, нека който и да е от вас се съблече и покаже своите и аз на свой ред ще покажа моите. Ни една част от тялото ми, поне отпред, дето се получават достойните рани, не е останала невредима и няма оръжие, от което да не нося белези, всичко във ваша служба, за вашата слава и вашето забогатяване!

Отпред на дигата има издатина, дето се събират трупите и преплетената ракита. Крача напред-назад по нея като актьор на сцена.

— От своя страна, братя, аз не поставям граници за стремленията на човек с благороден дух, стига те да водят до юначни подвизи. И все пак, ако някой се интересува още колко нататък възнамерявам да продължа, нека знае, че брегът на Източния океан не може да е на много стадия от мястото, дето се намираме днес. Там ще спра. Ала не и по-рано.

— Вие сте уморени, приятели — продължавам. — Да не мислите, че аз не съм? Но лишенията и опасността са цената за славните дела. Има ли нещо по-прекрасно от това да живееш смело и да умреш, оставяйки безсмъртна слава? Днес се събираме като армия. Други армии ще ни последват през идните векове. Кой ще настигне нашите подвизи? Огледайте се, братя. Взрете се в лицата на своите другари. Вие сте най-могъщата войска в историята! Изпитанията, на които бяхте подложени, враговете, които надвихте, победите, които извоювахте, превъзхождат завоеванията на всички, които някога са живели и които ще дойдат след нас. Фантасмагорични страхове ли ви спират да прекосите тази река, като ви внушават измислици за народи и врагове, прекалено многобройни, за да се изправим насреща им? Същото съм чувал и в Македония. Хората твърдяха, че никога нямало да стигнем до Халис, че трябвало да се откажем при Ефрат. Не сме можели да превземем Вавилон, крещяха страхливи гласове, ни Персепол и Кабул. Аз заявявах, че можем, и се оказвах прав! Ала вие пак се съмнявате в мене.

Тишина.

— Сигурно успехът ни е бил прекомерен. Възможно е това да е проблемът ни. Небето си играе с нас, за да ни лиши от воля тъкмо в най-решителния час. Продължете с мене! Подкрепете ме още веднъж, братя! Брегът на Океана не може да е далече. Когато застанем там на Края на света, а ние ще го направим, кълна се в небето, аз не само ще удовлетворя вашите желания, но и ще надхвърля най-съкровените ви надежди за хубави неща, които храни всеки човек! Ще ви пратя у дома или сам ще ви отведа там, а онези, които останат, ще направя обект на завист на заминаващите.

Приключвам. Никой не отговаря. Виждам ужаса на войската от моя гняв.

— Говорете, приятели. Не се бойте от мене. Това ми разбива сърцето.

Безкрайно мълчание. Никой не може да откъсне поглед от земята.

Накрая Кен прави крачка напред. Сърцето ми секва от мъка. Безстрашен пред лицето на всеки враг, сега Кен трябва да призове на помощ тази ненадмината храброст, за да се обърне към мен.

Старият ми приятел започва:

— Виждам, че ти, господарю, не искаш да принуждаваш македонците като деспот, а да ги убедиш или да бъдеш убеден от тях, и не ще говоря от името на моите братя офицери, които обсипа с такива почести и съкровища, че ще те последват навсякъде, а на мъжете от армията, които нямат друг глас, освен ако ние не се застъпим за тях, и върху които пада най-тежкото бреме на войната.

След Персепол мнозина смятали, че войската е стигнала прекалено далече, отбелязва Кен. Но през следващите сезони сме стигнали триж по-нататък. Армията ни е покорила още толкова народи и дваж повече земи дори само при завоюването на Персия! Водили сме още двайсет и четири битки и девет обсади. И какво се е случило с армията?

— Не може да не си забелязал, Александре, колко много гърци и македонци потеглиха с тебе в началото на тази война и колко малко останаха невредими до ден днешен. Мнозина ти проводи у дома с богатство и почести, понеже виждаше, че са уморени от положените усилия, и беше прав да го сториш. Други остави в новосъздадени градове, като им даде земя и жени, и това също беше хубаво, защото усещаше, че те вече не влагат сърце във войната. Колцина други бяха погубени от врага, починаха от рани и болести или осакатяха от прекомерен труд? Изминали сме осемнайсет хиляди километра и сме се сражавали за всеки метър от тях! Малцина от оцелелите се радват на физическа сила и духът им е още по-разклатен. Всеки мъж копнее да види майка си и баща си, ако още са живи, и съпругата и децата си. Той жадува за родната си земя. Това лошо ли е? Не го ли е заслужил? Нима собственото ти намерение за него всъщност не е било такова, когато щедро си го направил от бедняк богаташ? Що се отнася до самия мен, ти ме пусна в отпуск след Граник заедно с други новобрачни и с извънредна доброта ми позволи да презимувам у дома при невестата си. Това беше преди осем години. Имам син, когото никога не съм виждал. Дали ще умра на твоя служба, Александре, без ни веднъж да зърна лицето на рожбата си?

Кен ме призовава лично да отведа армията у дома, да видя майка си, да уредя нещата в Гърция и сетне, ако желая, да поведа втори поход с нови мъже вместо старите, със свежи сили, а не уморени.

— Колко по-ревностно ще те следват тия млади и пламенни войници, Александре, като виждат, че си върнал у дома другарите в предишните си усилия, издигнати от немотия до богатство и от неизвестност до вечна слава?

Старият ми приятел свършва. Подкрепят го хилядите мъже, не малко от които със сълзи на очи ме умоляват да се вслушам в неговия съвет.

За пореден път не успявам да ги накарам да видят. В гърдите ми гори такъв гняв, че ме е страх да не се пръснат. Не мога да направя нищо друго, освен да освободя множеството и да се прибера в шатрата си, пламнал от ярост.

35 Сребърните щитове

Тази нощ никой не заспива. Богове, не ще оставя на мира тези страхливци! В полунощ издавам заповед да разоръжат и поставят под арест тристате от Отряда на бунтовниците. Из лагера плъзват слухове. Ще ги екзекутирам ли? Нареждам сбор на армията призори, като офицерите строят хората си в пълно снаряжение, както изисква законът за присъствие на наказание. Бунтовниците ще се строят босоноги и гологлави, само по туники.

Пристигнали привечер вестоносци съобщават, че обозът с парите и оръжията е само на няколко километра. Пращам тайна заповед до командирите на колони. Това подклажда още по-безумни слухове.

Нареждам в средата на лагера да изравнят плац и да издигнат триста стълба като за екзекуция. Вътре да бъдат вкарани Бунтовниците. От всички страни да се натрупат валове, върху които да патрулират въоръжени войници.

Пращам глашатаи да оповестят тези разпореждания из лагера, а не ги съобщавам, както обикновено, на своите военачалници, които да ги предадат по командната верига. Нека пълководците ми също се поизпотят. Прогонвам даже Хефестион, Кратер и Теламон. Само на гадателя Аристандър позволявам да остане. Правим жертвоприношение на бог Страх. Кръвта на жертва след жертва изтича без благоприятен резултат. Заповядвам да изхвърлят изкормените трупове зад шатрата. Нека армията търси смисъл в това!

Обозите пристигат на светлината на факли три часа преди разсъмване. Нареждам — не на македонците, чиято приказлива уста не може да затвори никой, а на таксилската Царска гвардия на раджа Амбхи — да закарат колите до централния плац.

Призори все още принасям жертви. Викам Хефестион, както и Кратер, Пердика, Птолемей, Кен и Селевк. Заповядвам да подсилят охраната на лагера и да екзекутират като шпионин всеки, заловен извън границите му.

Пращам Теламон да се обърне към Бунтовниците. Той инструктира частта или да потвърди сегашните си командири, младите лейтенанти Матий и Гарвана, или да избере нови, но да са единодушни кой ще говори от тяхно име, понеже призори думите на тези офицери ще ми бъдат предадени като общата им воля.

В Индия слънцето изгрява горещо. Наблюдавам довеждането на Бунтовниците. Като че ли и последният от тях е герой. Виждам Ерикс, който пръв изкачи Аорн43; Филон, който цяла нощ заслонява с щита си Клит Белия, приклещен от орда надаващи крясъци афганистанци; Амомфарет, наричан Полумесеца заради белега от меч на корема му, който дари сума, равна на тригодишна плата, на жителите на едно опустошено от наводнение село на река Окс44. Явно всички те смятат, че тази заран ще им е последна. Ала никой не хленчи на Теламон, най-много някой да помоли от негово име да предадат поздрави на роднините му в родината.

Аз съм виновен за отчуждаването на такива мъже.

Недоспала и настръхнала, армията се строява. Вече е нетърпима жега. Бунтовниците застават мирно зад вала. Техни командири продължават да са Матий и Гарвана. Плацът е заварден от стража. Пред мъжете се издигат тристате стълба. Заповядал съм на всеки от тях да бъде нахлузен обикновен чувал, който го покрива от горе до долу. Чувалите са увиснали като спални завивки. Войската зяпа, озадачена и обезсърчена.

Приближавам се, наметнат с тъмночервения плащ на Конницата на хетайрите.

— Македонци и съюзници, когато снощи разпуснах събранието, в гърдите ми кипеше гняв. Усетили сте го, знам. Сетне сте се съветвали помежду си в своите шатри чак до сутринта. Тъй и е редно, понеже не сте роби, зависими от волята на някой тиран, а свободни хора. И аз не успях да мигна. Цяла нощ чувах в главата си искрените слова на нашия другар Кен, изречени от ваше име. Чувах ги и мислех над тях.

Млъквам. Възцарила се е такава тишина, че се чува плискането на прането в легените на перачките край дигата четиристотин метра надолу от лагера.

— Постъпете както пожелаете, братя. Но аз продължавам нататък.

От подиума виждам отсрещния бряг. Посочвам на изток към Пор и вражеските укрепления.

— Не принуждавам никого да ме последва. И ще ви го докажа.

Давам знак на войсковия интендант. По негова команда началникът на обоза минава пред армията, като води пристигналите снощи коли. Както съм наредил, двайсетина от тях бързо се пръскат и спират пред съюзните и чуждите подразделения във войската. По една пред всяко. Задните им капаци падат. Каруцарите хвърлят на земята чували със съкровища. Златото заема малко място — скоро в нозете на всяка част се натрупват богатства.

— Това е вашето възнаграждение, съюзници и приятели. Когато го преброите, ще откриете по една надница за пехотата, по две за конницата и по три за офицерите. Тук е всичко, което щяхте да получите, ако бяхме постигнали съвсем пълна победа. Е, хайде! Вземете си парите!

Отнема известно време, додето преведат речта ми на десетки местни езици. Разнася се шушукане. Шушукането прераства във викове. Съюзните и чуждестранните войници отказват с хиляди. Не! Не! Нямало да докоснат парите, без да са ги заслужили.

— Вземете ги! — Приближавам се към тях. — Вземете ги и можете да твърдите, че сте прекосили реката с Александър и сте победили неговите врагове. Тези пари ще го докажат на всеки, който оспорва храбростта ви!

Глъчката се усилва в рев на воинска гордост. Най-категорични са бактрианите и партите; конните племена от Скития, саките, дакхите и масагетите заявяват несъгласието си с викове; индийската Царска гвардия на Амбхи и Сасигупта стои с безмълвна решителност; наемниците от Тракия и Гърция също отхвърлят това безчестно възнаграждение, наред със сирийците, лидийците, египтяните и медите. Тигран и персийските полкове даже не благоволяват да погледнат.

По мой знак врявата стихва.

Командирите възстановяват реда в подразделенията си.

Обръщам се към македонците. Войсковият интендант докарва още коли. Моите сънародници са се вцепенили от срам. Дали е преминала опасността от бунт? Все пак ще ги направя за посмешище.

— Македонци, вие изложихте оплакванията си и аз ги изслушах. Ето. Нали това искахте?

Каруцарите хвърлят още чували със злато от колите. Торбите са тежки, много от тях се пробиват при падането си. Изсипват се монети. На земята пред всяко подразделение се натрупват купчини пари.

— Ето ги документите за вашето уволнение. — Моите пажове високо вдигат свитъците. — Свободни сте. Вземете ги! Повече не ви задържам!

Никой не помръдва. Всички се чувстват опозорени.

— Какво ви спира, македонци? Освобождавам ви с почести. Наведете се! Вземете възнаграждението си! Вървете си у дома!

Както съм ги инструктирал, пажовете ми тръгват сред частите, понесли заповедите за уволнение. Никой не иска да ги докосне.

— За вас е уреден превоз, братя. Стягайте си багажа! Прибирайте се у дома! И когато пристигнете, не забравяйте да разкажете на жените и децата си как сте изоставили своя цар сам и заобиколен от врагове на края на света. Разкажете им и че съюзниците, които дори не знаят неговия език, са останали верни на Александър, додето вие, собствените му сънародници, сте взели богатството си и сте поели към дома. Разкажете им го и съм сигурен, че ще се прославите много. Какво зяпате? Получихте каквото искахте! Вървете, проклети да сте всички! Вървете!

Моите сънародници стоят като истукани. Всички са сковани от срам и несигурност.

Бунтовниците. Дали ще ги екзекутирам? Дали ще заповядам да ги вържат и да ги отведат при стълбовете, за да бъдат избити?

Обръщам се към бунтовниците. Посочвам цифри, изброявам подвизи. Назовавам Ерикс, Филон и Амомфарет. Отчуждаването между нас е по моя вина, заявявам аз.

— Аз ви тласках прекалено силно и прекалено надалече, братя. Заради вашето величие очаквах от вас чудеса и затова сигурно не съм признавал задоволително триумфите ви и не съм споделял достатъчно страданията ви. Аз ви провалих, братя. Но и вие ме провалихте. Изгубихте вяра в мене и в своите сънародници. Предпочетохте недоволството си пред верността към войската. Цупехте се и подхранвахте своето непокорство, правехте се на глезени любимци и ядосани галеници. Такива прояви не са от грешна преценка, те са простъпки — военни престъпления, извършени по време на война и изискващи най-строго наказание. Ала както дадох избор на нашите съюзници и сънародници, тъй давам и на вас.

Заповядвам да смъкнат чувалите от стълбовете за екзекуция. Изпод всяко покривало се появява новоизработен щит, недокоснат и неопетнен, изправен на стойка и ослепително отразяващ издигащото се слънце. Всеки щит, казвам на войската, е покрит не с бронз, а със сребро. Нитовете са сребърни, облицовката е сребърна, гвоздеите са сребърни. Една шеста талант, близо четири кила благороден метал.

— Ето ги надниците и наградите, за които роптаехте. Среброто на всеки щит струва колкото тригодишно възнаграждение.

Давам знак на стражите да се оттеглят. Отрядът на бунтовниците се е вцепенил от смайване. Цялата армия е затаила дъх. Додето те зяпат, аз кимвам на интенданта и неговите хора напълно смъкват чувалите. До щитовете са опрени триста нови меча и сариси, нови обуща и туники, шлемове, наметала, пълно снаряжение.

Армията изригва във възторжени викове. Додето редът се възстанови, изтича време, колкото да преброиш до сто.

— Това снаряжение е за вас! — обръщам се към Бунтовниците. — Обаче не ви принуждавам да го вземете. — Ако предпочитате, вместо него ще ви дам в монети същата сума, колкото е среброто на всеки щит, ще ви освободя с почести и ще ви пратя у дома.

Те поглеждат Матий и Гарвана. Младите офицери се изпъват, за да отдадат чест.

— Чакайте! Преди да решите, първо чуйте следното! — Заставам пред Отряда на бунтовниците. — Ще ви пращам там, дето битката е най-свирепа. Първи ще изпълнявате най-рискованите задачи. Ще ви поставям начело там, дето е най-опасно. Оттатък реката ни чакат бойните слонове на Пор. Вие ще ги атакувате! Вие ще ги победите! Давам ви тази последна възможност да си върнете достойнството. Избирайте, братя, но го направете веднага!

Матий и Гарвана първи пристъпват напред. След тях по един и по двама се нареждат останалите триста и взимат щитовете си. Мъжете хвърлят туниките на своя позор и обличат новите дрехи на изкуплението. Армията надава одобрителен рев.

На отсрещния бряг Пор не може да не е чул. След минути всичките му хора ще са се строили въоръжени.

Изстъпвам се пред войската.

— Аз ще прекося тази река, братя! Кой идва с мене?

36 Битката при Хидасп

Излишно е да описвам битката в подробности. Ти беше там, Итане. Сражава се, победи. Не виждам нужда да ти разказвам нещо, което си видял със собствените си очи.

Вместо това нека ти обясня нейното значение. За мене и за армията.

Нищо друго не ни трябваше — освен сражение от героичен мащаб срещу враг, който не отстъпва и се бие достойно. Накрая бойното поле ни принадлежеше, да, но къде-къде по-важно беше това, че съхранихме живота на нашия противник Пор и на колкото може повече от неговите кшатрии, успяхме да се отнесем и към него, и към тях почтено и сдържано и покорихме не само един непреклонен и мъжествен съперник, но и собствените си противоречиви и непокорни същности.

Това беше блестяща победа, сигурно най-великата ни, защото изискваше най-находчивата тактика, най-нетрадиционните линии на атака, най-тясната координация между различните части — три войски, разделени една от друга на разстояние до двайсет и пет километра, на фронт, разгърнат на четирийсет километра, — от двете страни на могъща река. Тази битка (която всъщност представляваше щурм по вода и суша, съчетан с битка) представляваше най-сложното и тежко логистично предизвикателство, пред което се е изправяла армията — прехвърляне със седемстотин лодки и хиляда и сто сала на четирийсет и седем хиляди души и седем хиляди и петстотин коня (повечето от които трябваше да бъдат превозени през нощта по време на мусона) с всичките им оръжия, доспехи и снаряжение, включително бойни катапулти и каменомети, — и изискваше извънредна гъвкавост и импровизация от страна на командири, разположени на голямо разстояние един от друг, мнозина от които не владееха общ език, на широко и невиждано бойно поле, срещу враг, който не се сражаваше заради победата, а за да защити дома и свободата си. Самата физическа трудност на операцията превъзхождаше всички предишни усилия, като почна с двайсет и девет километров преход срещу течението на реката в калта и гръмотевиците на целонощен потоп (който всъщност прикри нашето придвижване от противника, ала също превърна коритото, бездруго придошло от предсезонните порои, в ревящ въртоп), сетне продължи с прекосяването — по-точно преплуването, поне в последната една трета — на близо километър и половина широката река (всичко това преди битката, даже преди строяването за битката на отсрещния бряг), след това двайсет и пет километров марш за сближаване с врага, постигнат чрез сблъсък на трикилометров фронт в мочуреста местност срещу осемнайсетхилядна конница, сто хиляди мъже и двеста бойни слона, сила, каквато не е виждала никоя западна армия, камо ли да се е сражавала с нея и да я е победила. Това беше само физическата трудност. Психическото и емоционалното напрежение се оказаха от същия, ако не и още по-голям мащаб. Понеже в хода на битката имаше множество ненадейни появи и случайности, изненади, промени на фронта, провали и обрати (най-драматичният от които беше собствената ми грешка по време на форсирането на реката, когато нашата седемхилядна предмостова част излезе на суша, която взехме за отсрещния бряг, само за да установим, че бясното течение е прорязало оттатък второ корито, което сега трябваше да преплуваме или да загинем), та се налагаше да зачеркваме един план след друг и в движение да импровизираме нови замисли, не само аз с моите офицери, но и безброй десетки по-нисши командири, които бяха изгубили връзка с мене и помежду си в хаоса, отдалечеността и нескончаемостта на битката. Тя продължи отпреди падането на нощта на първия ден, когато предните колони потеглиха за мястото на форсиране двайсет и девет километра над лагера, до следващия залез, вече на отсрещния бряг, без сън и храна, освен онова, което можеше да бъде изпросено в движение за мъжете и конете. Офицерите и войниците се справиха блестящо с тези предизвикателства. Щурмът на нашите дахски конни стрелци срещу вражеския ляв фланг, последван от фланговата атака на моите хетайри, надминаваха по сила и стремителност дори онези срещу Дарий при Гавгамела. Хефестион получи три рани, додето пробиваше конница, петкратно превъзхождаща неговите ескадрони. Пердика, Птолемей, Питон и Антиген, които командваха въоръжени със сариси отряди на фалангата, и Таврон начело на стрелците от Мидия и Индия, въпреки ужасните загуби прорязаха километър и половина плътна стена от бойни слонове и пехота и хвърлиха в хаос грамадните животни, които изпотъпкаха собствените им хора и се блъскаха едни в други, додето ударът на Кен откъм фланга просто разкъса тила на врага. Нашите чуждестранни войски бяха изумителни. Скитските конни стрелци отблъснаха колесниците на Поровия син на мястото на първото дебаркиране, персийската конница на Тигран разби индийския десен фланг, таксилската Царска конница на раджа Амбхи надви пенджабските копиеносци на Пор, тракийските копиехвъргачи на Садок и нашите сакски и масагетски конници разгромиха единствената действително опасна контраатака на противника, а Сребърните щитове на Матий и Гарвана и техните братя от Царската пехота на Неоптолем и Селевк (първите Сребърни щитове) бяха просто непобедими в центъра.

От своя страна, дори по време на премеждието на острова аз се сражавах в състояние на пълен захлас. Сърцето на двайсет и една годишният ми Буцефал едва не се пръсна при преплуването на реката и въпреки че се опитвах да го щадя и да се прехвърля на Корона и другите ми резервни коне при прехода надолу по течението, той не ми позволяваше. Преди самата битка отново понечих да го предам на моя коняр Евагор. Гневът в очите на животното ме накара да се откажа. Буцефал не ме пусна да сляза от гърба му, додето лъвският щандарт на Македония не се издигна над цялото бойно поле.

Коя армия би могла да постигне това, което направихме ние? И най-трудното от пълководческа гледна точка: до утрото на битката мнозинството от войската не само се съпротивляваше да участва в сражението, но и за малко не се разбунтува и не съсипа всичко постигнато дотогава. Признавам, че изпитах по-дълбоко удовлетворение от този триумф, отколкото от всеки предишен, и видях по лицата на моите военачалници и другари, че и те се чувстват по същия начин. Нямаше нужда от заповеди, за да обуздая кръвожадността на войниците, възпря ги самото им уважение към врага.

Пор също се сражава великолепно. Той продължаваше да се бори от кулата върху своя боен слон (истински герой сам по себе си), макар и получил множество рани, толкова тежки, че когато в края на битката най-сетне слязъл от кулата, после не могъл да се качи отново сам, тъй разказваха хората, а слонът му трябвало да го повдигне с хобота си. Когато пратих раджа Амбхи при него с предложение да се предаде, Пор не се подчини на този човек, когото смяташе за свой противник, макар вече да знаеше, че каузата му е безнадеждна, и накрая отстъпи единствено на своя приятел княз Беот, когото проводих след това с молба за милостиво и достойно отношение към него и хората му.

— Как искаш да се отнасяме с тебе? — попитах Пор, когато лично отидох при него.

— Като с цар — отговори той и ние го почитахме като такъв.

Най-голямо удовлетворение от този аспект на битката ми донесе възможността да проявя великодушие. С благороден противник човек може да се държи благородно. Аз получих от Пор не капитулация, а обещание за съюз, и не му наложих никакви условия, а му поднесох приятелски дарове. Пленниците бяха върнати още същия ден, без откуп и заедно с оръжията им. В дните след сражението също ми доставяше удоволствие да се състезавам по щедрост с новия си приятел. Падналите от двете страни бяха погребани с почести под обща могила и скръбта от загубата им беше облекчена, доколкото е възможно в такива случаи, от разменените клетви, с които двете страни се задължиха никога повече да не вдигат оръжие една срещу друга.

Накрая, и най-важно, възроди се волята за борба на хората, тяхната дюнамис. Дългата и унизителна война срещу разбойници и главорези приключи. Подаръкът на Пор за македонската армия беше самата тя, възстановяването на нейната гордост и солидарност.

Краят на битката настъпи по залез-слънце. Валеше дъжд. Не потопът от снощи, а пречистваща буря, която превърна небето в калейдоскоп от преливащи багри. Яхнал Корона, аз се върнах на брега срещу нашия лагер. Лекарите и медицинските звена от отрядите на Кратер и Мелеагър, които бяха изчаквали от отсрещната страна на Хидасп, чак сега се прехвърляха оттатък, тъй като всички налични плавателни съдове дотогава бяха използвани за превозването на войските, участвали в атаката. До една градина с праз устройваха лазарет, където пренасяха с каруци и коли ранени мъже, както македонци, така и индийци. Беше изчезнала всякаква враждебност. В отсрещния край на бойното поле виждах двама наши лекари, Марсий от Кротон и Лука от Родос. Те не ме бяха забелязали. При тях дотича едно момче, което им предаде някакво съобщение. Изведнъж двамата изскочиха от болничната шатра и с всички сили се затичаха по калното поле към пътя край дигата. Проследих ги с поглед. Там се бяха струпали войници в напрегнати пози. Явно беше паднал някой — някой важен човек.

Настръхнах. Хефестион? Не, бях го видял преди малко, ранен, ала вън от опасност. Кратер, Птолемей, Пердика — никой не липсваше. Препуснах натам, първо в тръс, после в галоп. Индийците отглеждат зеленчуци в издигнати лехи, калта лепнеше по краката на Корона. Когато излязох от градината на петнайсетина метра от войниците, неколцина от тях ме познаха и се изправиха на крака, бледи и покрусени. Сред коленичилите беше и моят коняр Евагор.

Тогава разбрах, че не са се надвесили над човек.

Слязох от коня и пеш се приближих до групата, чиито редици се разтвориха пред мене, мъжете сваляха шлемовете и подшлемниците си. Буцефал лежеше на дясната си страна. Веднага видях, че голямото му сърце вече не бие. Във въображението си хиляди пъти се бях подготвял за този момент, който знаех, че трябва да настъпи, ала това ни най-малко не облекчи връхлетялата ме емоция. Сякаш с титанична сила ме бяха ударили в слънчевия сплит. Не изпитвах скръб за Буцефал, понеже знаех, че душата му е отлетяла, а се чувствах опустошен заради собствената ми загуба и тази на народа, лишен от неговия дух. Отпуснах се на коляно, като стиснах ръката на Евагор, за да не падна.

Един от мъжете прегръщаше главата на Буцефал в скута си. Моята поява, усетих, го смути, боеше се да не ми нанесе обида, като остане или се изправи. Сложих длан на рамото му.

— Отпусни главата му върху това — казах, но не бях в състояние да смъкна плаща си, толкова безсилни бяха станали ръцете ми. Наложи се да ми помогне Евагор. Беше ясно, че войниците доста време отчаяно са се опитвали да спасят Буцефал. Той бе умрял от старост и изтощение. Нищо не бяха могли да сторят.

— Вземи имената на тези мъже — наредих на Евагор, когато дойдох на себе си. Те бяха одриски конници от ескадроните на Менид, в негово отсъствие командвани от Филип, сина на Аминта. Един по един срещнах погледите на всички. — Никога не ще забравя днешната ви добрина.

Пратих лекарите Марсий и Лука да се връщат към задълженията си. Ранените се нуждаеха от техните грижи. Освободих и одрисите. Те не искаха да си тръгнат. Подобно на македонците, тези благородни траки убиват коня на мъжа до гроба му и ги погребват заедно в гробницата, защото вярват, че животното пак ще носи своя господар в отвъдния живот. И тук, в тази градина с праз под дъжда, одрисите ми предложиха собствения си живот и този на конете им, за да осветя гроба на Буцефал.

— Не, приятели. Но всяка ваша капка кръв, която ми предложихте, ще ви върна в злато. А сега се прибирайте в частите си, моля ви, и винаги носете в себе си моята признателност.

След два дни произнесох на гроба на Буцефал следното слово:

— Когато за пръв път видях този кон, той беше четиригодишен, едва приучен на удило. Един търговец го показваше в Пела, наред с други великолепни коне. Буцефал ги засенчваше, както слънцето засенчва звездите, но се изправяше на задни крака, риташе и не допускаше никого на гърба си. Баща ми го отхвърли като неуправляем. По онова време аз бях на тринайсет, самонадеян, каквито са момчетата и князете. Веднага осъзнах, че който се справи с такова чудо, ще бъде достоен за света. Разбрах и че за да укроти такъв дух, човек трябва да пречупи собственото си сърце.

— Никой наставник не ме е научил на повече от този кон — продължих. — Никой военен поход не ме е поставял на такива изпитания като обучението на този кон. Хиляди дни и нощи съм се трудил, и като момче, и като мъж, за да се издигна на равнината, обитавана от неговата душа. Като изискваше всичко от мене, той ме извиси над самата ми същност.

Всички мълчаха и ме гледаха.

— Днес тази армия стои тук благодарение на Буцефал. Тъкмо той проби защитата на Свещения отряд при Херонея, никой друг кон не би могъл да го направи. При Иса и Гавгамела хетайрите не следваха мене — конете им следваха Буцефал. Да, той често беше див и неуправляем. Ала такъв дух не бива да се съди по мерки, създадени за по-нисши същества. Защо Зевс праща чудеса на земята? По същата причина кара и комети да прорязват небето. Не за да ни покаже какво е направено, а какво може да се направи.

На това място ще основа град, заявих аз, който ще се нарича Буцефала. Небето да благослови всички, които установят своя дом зад стените му.

Издигнахме могила върху гроба на моя скъп другар.

— Мнозина от вас се опитаха да ме утешат за тази загуба, приятели, като говореха за дългия живот на Буцефал, за неговата обич към мене и към това начинание, за неговата слава и дори за мястото му сред звездите. Вие ми припомняхте, че широкият свят е мой и от краищата му мога да избера всеки кон, който пожелая, и да го обуча като втори Буцефал. Едва ли. В целия свят не ще открием равен нему. Той живя и вече го няма. Неговата смърт прави собствения ми край, когато настъпи, не тъй омразен, заради надеждата, че в бъдния живот отново ще го срещна.

В този момент над равнината изтътна гръм. Хората, а и аз, се удивихме на мощта и значението на това явление.

— Македонци и съюзници, поставих ви на тежки изпитания, знам. Нещата, които исках от вас, щяха да пречупят всяка по-недостойна войска. Вярвайте в мене и си вярвайте помежду си, братя! Тази победа ни възроди. Отново сме онези, които бяхме. Нищо друго няма значение. Вярвайте в нашата съдба и продължавайте напред. Вече никоя сила на света не може да ни спре!