Александър. Добродетелите на войната

9 Моят даймон

В момента на Филиповото убийство в театъра на Еге17 аз тъкмо бях влязъл в колонадата, предшествайки баща си в процесията, за да го изчакам до трона му. До мене вървеше младоженецът, Александър Епирски. Филип ни беше пратил напред, за да покаже на множеството, че не са му нужни телохранители. Чух глъчката в театъра. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно, толкова страховити бяха виковете, и се втурнах обратно с епиреца Александър. Жените от групата пищяха, натискът на телата възпираше като море нашето придвижване. Убиецът, младият благородник Павзаний, беше надвит и убит от Пердика, Къдравелкото и Атал Андроменов, които служеха като телохранители на царя. По това време не беше ясно дали царят още е жив. За своя изненада, аз бях обзет от мъка, не само за Филип, понеже го обичах и тачех, въпреки нашите противоречия, но и за целия ни народ, лишен от силата на своя лъв. Тогава се разнесе викът. Царят беше мъртъв. Не бях успял да стигна до него. Намирах се точно зад Парменионовия син Филота (същия, който ми нанесе толкова тежка обида при Херонея) в мига, в който той се обърна към своя другар Клеандър, брата на Кен.

— Край с Азия — заяви Филота. Искаше да каже, че мечтата за покоряването на Персия е умряла с Филип, тъй като никой друг не е способен да организира и поведе поход от такъв мащаб.

Бях на две крачки от него. Той не ме беше забелязал. Цялата скръб за баща ми моментално се изпари. Изпаднах в състояние на такава ярост, че видях, сякаш действително се случваше, как стискам меча с двете си ръце и разсичам Филота през кръста. След това видях как изличавам всяка следа от неговото съществуване, чак до невръстния му син и всичките му копелета. Гневът ми премина толкова бързо, че не го усети никой, даже онези, които бяха близо до мене в навалицата. Този бяс се стопи, заменен от леденото решение да докажа не само че Филота греши, но и че е тъкмо обратното: че Азия ще е невъзможна без смъртта на Филип, че неговата гибел е необходима, за да се осъществи завладяването на Персия.

Проправих си път през тълпата. Бяха пренесли баща ми под сянката на сватбената шатра, бяха го положили на една дъбова пейка и за него вече се грижеха лекари. Беше убит със замах от долу нагоре под слънчевия сплит. Коремът и слабините му бяха окървавени, но инак не изглеждаше по-зле, отколкото ако спеше мъртвопиян. Колко белези само имаше по тялото му! Лекарите го бяха разголили до коленете и сега един от пажовете, Евктемон, сигурно от благоприличие или от уважение към моята поява, покри с плаща си срамните части на царя. Множеството се намираше почти в състояние на делириум, великите пълководци и командири бяха само на крачка от паниката. Комай само аз бях запазил самообладание.

Изпитвах необикновена ледена яснота. Лекарите бяха двама, Филип от Акарнания и Аморг, трак, обучен в Хипократовата академия на Кос. „Тези доктори сега ще ги е страх за живота им — помислих си. — Ще се боят от моя гняв и от гнева на народа, задето не са успели да спасят царя“. Веднага ги хванах за ръцете да ги успокоя.

Филота се беше надъхал и демонстративно показваше скръбта си. Яростта ми към него ме бе напуснала, ясно го виждах какъв е, надарен воин и командир, да, ала и самомнителен и повърхностен горделивец. Разбирах и причината за предишния си бяс.

Какво престъпление бе извършил Филота ли?

Беше се усъмнил в мене.

В моя даймон, в моята съдба. Никога нямаше да му го простя.

Десет години по-късно в Индия войската за пръв път се натъкна на така наречените гимнософисти, голите мъдреци. Хефестион особено се впечатли от тези аскети и се опита да вникне във философията им. Целта на техните усилия, съобщи той, била да разположат центъра на своето същество не в смъртната част на природата си, както правят обикновените хора, а в безсмъртната — онова, което наричат „атман“ или Аза. Знам какво имат предвид, макар че не мога да го изразя толкова добре. Моят даймон беше и продължава да е толкова силен, че понякога съм обладан от него. Разговаряхме с часове за това явление, двамата с Хефестион, както и с Теламон и Кратер. Обясних им, че моят даймон, който ми беше непознат и който не разбирах и не можех да контролирам, най-непреодолимо ме е обзел в онзи момент след бащиното ми убийство.

— Това не съм аз, а същество, с което съм свързан — казах им. — Сякаш нещото, наречено „Александър“, е било съешено с мене при раждането ми, напълно завършено, и аз го откривам чак сега с възрастта, аспект по аспект. Този „Александър“ е по-велик от мене. И по-жесток. Познава бяс, който ми е непонятен, и мечти, които сърцето ми не проумява. Той е хладнокръвен и хитър, блестящ, безпощаден и безстрашен. Той е безчовечен. Истинско чудовище, но не като Ахил или Агамемнон, които са били слепи за собствената си чудовищност. Не, този „Александър“ знае какъв е и на какво е способен. Той е аз повече от самия мене и аз съм неделим от него. Боя се, че трябва да се превърна в този „Александър“ или че той ще ме погълне.

Всичко това ми се изясни до дъсчената пейка, на която лежеше трупът на баща ми. Моят гняв към Филота не беше предизвикан от обидата към мен. Сърцето ми подскочи в защита на моя даймон — със сила, която никога не бих могъл да събера сам. Стоях извън себе си, смаян от това кой съм и от възможностите, с които разполагам. Изпитвах радост и пълна увереност в себе си и в своята съдба. Осъзнах, че мога да простя всяко престъпление — убийство, предателство, измяна, — но не и съмнение. Съмнение в съдбата ми. Това никога не мога да простя.

В онзи момент при бащиния ми труп ми се явиха всички планове за следващия половингодишен поход и бяха утвърдени от частния съвет на сърцето ми. Знаех всички ходове, които трябва да предприема, и в какъв ред трябва да ги предприема. Знаех и (макар че за нищо на света не бих го показал) че от този ден насетне Филота ще е мой враг.

Що се отнася до войската, след Херонея нейната вярност никога не е била под съмнение. Не чаках да се събере Съветът на знатните. Направо отидох при Антипатър и Антигон Едноокия (другите висши военачалници Парменион и Атал бяха извън Македония, осигуряваха предмостието за нашествието в Азия). Това стана в голямата засводена галерия, наричана Източен коридор, по която колите доставяха товарите си в двореца в лошо време и дето чакат конете на царските вестоносци, оседлани и готови за път. Непосредствено след убийството Антигон и Антипатър бяха отишли там с Аминта, Мелеагър и още неколцина командири на отряди. Никога не съм разказвал за това. Влязох под каменната арка с Хефестион, Теламон, Пердика и линкестиеца Александър, който ме беше облякъл в собствената си бойна броня (аз бях носил само лека парадна ризница за процесията) като символ на власт. Допреди мигове бях прегръщал бащината си глава в ръцете си, кръвта му още мокрееше по ръцете ми чак до лактите. Пълководците очевидно бяха обсъждали какво да правят с мене. Дали да ме подкрепят? Или да ме обвинят?

— Александре… — почна Антигон, сякаш в опит да отложи този разговор.

Прекъснах го.

— Кога най-скоро може да потегли войската?

Антипатър веднага заяви, че е на моя страна.

— Но баща ти…

— Баща ми е мъртъв и вестта за това ще полети на бързи криле не само към племената на север, но и към всички градове в Гърция. — Исках да кажа, че ще въстанат. — Кога най-скоро можем да тръгнем?

Отне два месеца. Вече не спях по шест часа. Не можех да допусна моите пълководци, дори само по двама, да заговорничат, без да присъствам аз. Държах ги на учебното поле и в моята зала. Подремвах с Хефестион от едната страна, Кратер и Теламон от другата и рота Царска пехота пред вратата. Тронът трябваше да се защитава.

За съжаление се наложи да взема някои мерки. Пощадих природения си брат. Майка ми почти се беше побъркала. Не се опитваше да крие радостта си от смъртта на Филип заради неговото пренебрежение към мене и изневерите му към нея. Последната му жена беше убита по нейна заповед. Със собствените си ръце прати на онзи свят децата от този брак, най-малкото момче, чието съществуване заплашваше моето възкачване на престола. Това не беше всичко. Майка ми владееше изкуството на отровителството и имаше тайна група млади благородници, които изпълняваха нарежданията й, без да се съветват с друг, включително с мене. Фактът, че тези зверства са поръчани от Олимпиада, ако не в мое име, поне от любов към мен и за да ми осигури трона, ме изпълваше не само с дълбока скръб, но и с гняв заради обидата към авторитета, който полагах такива усилия да изградя. Една нощ три пъти ходих в покоите на майка ми да я умолявам да обуздае жестокостта си. Преди да вляза, бях решил да я поставя под домашен арест, ако не и да я вържа в чувал и да я откарам извън царството. Все едно да идеш при Медея. Още щом се изправих пред нея. Олимпиада възвърна самообладанието си и като отпрати всички присъстващи, почна да ме наставлява с глас, едновременно лудешки и неустоим. На кого от бащините ми пълководци мога да се доверя. Върху кого да окажа принуда, на кого да въздействам, кого да отстраня. Как да се обличам, как да говоря, какви стъпки да предприема по отношение на Коринтския съюз, Атина, Тива, Персия. Бълнуваше, и в същото време умът й беше бистър като на Персефона. Нищо не можех да й сторя, нейните напътствия ми бяха прекалено ценни. Всяка нощ, когато си тръгвах, тя ме хващаше за ръце и впиваше очите си в моите, сякаш за да ми внуши чрез страстта си своята воля за триумф и убедеността си в превъзходството на моята съдба.

Майка ми ме осведоми, че Филип не ми бил баща, а в нощта на моето зачеване я посетил Зевс във формата на змия. Че съм бил син на бог. Тя, моята майка, била небесна невеста. Съвсем се беше чалнала. Необичайността на тази сцена още повече се задълбочаваше от това, че в онзи момент Олимпиада като че ли си бе възвърнала красотата от своята младост. Очите й блестяха, кожата й сияеше, черната й коса лъщеше на светлината на лампата. Изглеждаше поразително. В цяла Гърция нямаше друга жена като нея. В онези първи дни единственото ми истинско удоволствие беше да пращам своите военачалници Антипатър и Антигон Едноокия в покоите й. Направо се попикаваха. Не ги обвинявам. Кой би могъл да знае какви подправки е сложила в сладкишите си Филиповата съпруга?

Трупът на бащиния ми убиец беше разпнат, изложен и изгорен на гроба на Филип. Там бяха прерязани и гърлата на невръстните му деца. Бяха екзекутирани големите синове на княз Ероп, мои братовчеди, осъдени от войската за заговорничество. Погребахме конете на Филип заедно с него, онези, които обичаше най-много, и най-младата му жена, Хиана от Бордея. Ето надгробната реч, която произнесох:

Войската се спусна на юг в Гърция и сложи всичко в ред. При Коринт бях признат за хегемон на Съюза на градовете-държави на мястото на баща си. После се разбунтуваха племената отвъд Дунав. С форсиран марш се отправихме на север. Волята за борба на мъжете беше неутолима. Проведохме четири битки за шест дни, два пъти пресякохме най-могъщата река в Европа без кораби и мостове, за един ден прехвърлихме на отсрещния бряг четири хиляди души и хиляда и петстотин коня. През цялото това време нито един войник не беше наказан, не беше произнесена нито една сурова заповед.

На север от Дунав армията разби десет хиляди диви келти и германи на една житна нива. Тези варвари са с цяла глава по-високи от нас, едри типове, които могат да вдигнат на ръце собствените си коне, обаче избягаха като плъхове пред тази машина, създадена и обучена до съвършенство от баща ми, Антипатър и Парменион.

Когато прекосяваме Аксий18 при Ейдомене, победоносно завръщайки се у дома, аз спирам, за да погледам преминаването на колоната. Няма коли. Филип ги забрани, понеже са прекалено бавни. Няма жени, ни търговци. По едно товарно животно на петима мъже и по един слуга на десетима. Войската носи на гръб всичко необходимо, в плетена раници от ракита (двайсет и три кила), с втора раница (четиринайсет) на гърдите и железните каусии, завързани отпред. Всеки фалангит е разглобил пет и половина метровата си сариса на две части и бронзовият калъф е на колана му, обущата му от волска кожа висят на ремъците си през шията му. Боса, колоната преминава през брода, като че ли е суша. Небеса, как само се придвижват мъжете! Винаги сме шейсет километра по-нататък от мястото, дето ни очаква врагът. Вечерта сме стигнали на мястото, дето той си мисли, че ще сме утре, а още вчера сме минали от там, дето смята, че сме днес.

Наблюдавам преминаването на агрианите. Те са мои лични хора, наети от Севера със собствените ми пари и сега включени в армията ми. Копиехвъргачите са незаменими за бой в планинска местност, понеже врагът заема отбранителни позиции в проходи, които не могат да се атакуват фронтално, ала височините трябва да се превземат и тежката пехота е безполезна за тази цел. Агрианите не носят почти нищо, само хламида като нашите, която служи за плащ и одеяло. Нямат ни броня, ни шлем. Целият им багаж са техните оръжия. Някои имат по десетина. Изработването на всяко копие може да отнеме месеци, на дръжката от ясен или дрян се принасят жертви още докато е клон на дървото. Най-голямото достойнство на метателното оръжие е „правотата“ или с други думи, абсолютно правата му линия, защото кривият дротик не мери право. Всеки дротик или „шип“, както му викат агрианите, се носи в калъф от еленска кожа, намазан с пчелен восък. Не се пестят никакви средства за съхраняването на неговата правота. Копиехвъргачите спят със своите дротици, виждал съм мъже да ги увиват в плащовете си, та дървото да не се подуе от снега и влагата, докато самите те треперят. Дротикът на всеки мъж носи неговия знак и знака на рода му; след битка той обхожда бойното поле и събира своите, а чуждите не пипа. Смърт е да стори такова нещо. Окървавеният дротик получава собствено име и оръжие, с което е убит враг, се предава от баща на син.

Копиехвъргаческото изкуство се преподава от поколение на поколение, момчетата учат с години, преди да им позволят да мятат мъжки дротик. Агрианите се сражават на бойното поле по двойки — баща и син, по-голям и по-малък брат, — като по-възрастният е хвъргач, а неговият чирак му подава оръжията и набелязва целите. Те са като ловци, използват вятъра. Знаят как върхът на копието им да е наклонен надолу при насрещен вятър, а при страничен да го запращат като ловци по летяща птица. Дротикът се мята с прашка и с въртеливо движение. Нужно е огромно умение, за да го хвърляш така, че да не се „премята“ или да „отплава“. Да съзерцаваш съвършенството на полета, постигнато от майстор, чието копие ни се „къдри“, ни се „отнася“, а с „вдигната глава“ се носи към целта си — това едновременно е красиво и ужасяващо и мъжът, който може да го прави, е на изключителна почит. Тренирал съм хиляди часове с дротик. Изглежда лесно, трудно е до невъзможност. Агрианите са страховити. Дори само видът им на бойното поле е карал доблестни врагове да се оттеглят без бой.

Приказвам си с техния княз Амалп, както сме на седлата по време на прекосяването на Аксий, когато от юг пристига вестоносец:

Тиванските патриоти, гласи донесението, изненадали нашия гарнизон и избили командирите му. Градът се разбунтувал, имало опасност да го последва целият Юг.

Хефестион и Кратер идват при мен. Докато чета, усещам своя даймон. Последователността на преживяванията ми е следната: пристъп на ярост, незабавно последван от вледеняване, накрая състояние на чиста, дистанцирана обективност. Емоциите са се изпарили. Умът ми е ясен. Разсъждавам така, както разсъждава орел или лъв. Имаме късмет с пътя на юг към Тива. От там, дето се намираме, не се налага да се връщаме през Пела, македонската столица, понеже за преминаването на войската ще съобщят шпиони. Можем да прекосим планината, без да доближаваме градове, и да стигнем до Пелина в Тесалия преди да ни е видял някой освен козарчетата. Ще се изправя на прага на Тива още преди тези мръсници да са научили, че съм жив.

Осъзнавам, че гневът, който изпитвам, не е насочен срещу тиванците, задето искат свобода — човек трябва да се възхищава на техния дух. Не им се сърдя и заради радостта им при вестта за моята смърт. Разликата е тънка.

А че изобщо са могли да повярват, че съм мъртъв. Че са посмели да допуснат такова нещо.

Разбираш ли, обидата е към моя даймон.

До Пелина са девет дни. Ние стигаме за седем. Колоната се придвижва на юг, подтиквана от гняв. Командир на нашия гарнизон в Тива беше многообичният Аминга, наричан Абрут — Веждите. Ето неговата история. Жена му Кина му раждаше само дъщери, четири, и ни един син. Човекът обеща имота си на богинята, ако му прати момче. Тя го направи, ала треска отнесе бебето, съкруши Абрут и естествено, той беше съкрушен. Имаше брат и братовчед, чиито съпруги родиха синове по едно и също време и които имаха други здрави мъжки рожби. И двамата без знанието на другия отишли при този офицер и му предложили новородените си момчета. Отишли в дома на Абрут през няколко минути един от друг. Това съвпадение толкова поразило всички, че те паднали на колене и възхвалили небето. След година жената на Абрут роди тризнаци, всичките момчета. Тъй че само за няколко месеца нашият приятел от напълно съсипан човек без мъжки наследник се превърна в баща на петима здрави малчугани. Те пораснаха прави и корави (сега бяха на по десет и единайсет) и той ги обичаше и се гордееше с тях, както и те с него и поста му на гарнизонен командир в Тива. Тиванците му прерязали гърлото и го окачили на кука. Негов помощник беше един капитан от Антемунт, Алексид. Тиванците го хвърлили вързан от кулата над Исменските порти и оставили трупа му на псетата и гаргите.

Войската напредва на юг с бясно темпо. Познава се кога мъжете наистина са разярени, понеже се умълчават. По време на похода до нас стигат сведения за разширяване на въстанието. Бунтовници, пратени в изгнание от Филип, се завърнали в Акарнания, дето ги посрещнали възторжено, нашият гарнизон в Елида бил прогонен, аркадците се отметнали от клетвите си и се отправили на помощ на Тива, Аргос, Амбракия и Спарта се готвели да се вдигнат. В Атина, научаваме по-късно, демагогът Демостен се появил в Народното събрание с лавров венец. Даже довел очевидец, който заявил, че бил видял трупа ми. Градът ликувал.

По пътя мъжете ми правят знаци с палец през гърлото. Искат Атина. Антигон Едноокия изброява атинските престъпления спрямо нашата родина в миналото — съдбата на Ейон, Скирос, Тороне и Скионе, дето били избити всички мъже, а жените и децата били продадени в робство. Атинският флот е от триста кораба, напомня ми Антигон, Атина се оплаква от бедност, ала стига да събере смелост, може да ни забие нож в гърба, когато потеглим срещу Персия.

Моят даймон не иска Атина. Атина е перлата на Гърция. Който я срине със земята, ще се нареди по позор до Ксеркс.

Шест дни след Пелина пресичаме беотийската граница. На четиринайсетото утро войската се появява при Тива. Градът е вцепенен от ужас. Нашите бойци обкръжават стените, затварят всички пътища за бягство отвътре и за подкрепления отвън.

Ала тиванците не се предават. Нападат лагера ни под прикритието на временното примирие. Мъжете от нашия гарнизон остават в техни ръце, затворени в Кадмейската крепост. Врагът заплашва да ги изпече на шиш, ако не се оттегля. Междувременно успява тайно да прати вестоносци с призив към цяла Гърция да се вдигне и да отхвърли македонското иго.

Преговарям с надеждата да се спогодим. Противникът не отстъпва. По пладне на другия ден Пердика самоволно прави набег срещу Електрините порти. Тиванците се държат, налага се да пратя стрелците и три отряда от фалангата и лично да ги последвам начело на Царската пехота. Врагът поддава при Кадмея. Вече сме в града. Само един натиск и Тива ще падне.

Антипатър идва при мене на площада под Тивиада, с него са Аминта и Антигон Едноокия.

— Не ти се ще да дадеш заповед за разрушаването на толкова прочут град, Александре. Не искаш да те запомнят като човека, опожарил родното място на Херакъл, родината на Едип и Епаминонд. Но това е минало. Пикай на него!

Осъзнавам, че не се боря с Тива, а със своя даймон.

— А си проявил милост, а си загубил войската! — предупреждава Антигон.

Хефестион възразява:

— А си дал заповед за сеч, а сме загубили Александър!

Слушам ги.

Ще дам заповедта.

Ще изтрия Тива от лицето на земята.

— Пощадете онези граждани, които са приели нашето дело — нареждам. — Запазете дома на поета Пиндар и къщите на неговите наследници, както и всички светилища и олтари на боговете. Не предприемайте никакви действия, дорде не принеса жертва на Херакъл и не получа знак за неговото одобрение.

Тива е четирийсет хиляди души. Залавянето им и клането отнемат цялата нощ. Тиванците се сражават по площадите и по улиците. Когато прекалено оредяват, за да се съпротивляват като военни части, ротите се пръскат, всеки мъж се стреми да спаси своите. Семействата се заключват в домовете си. Когато изкъртят вратите им, гражданите разбиват с брадви междинните стени и се измъкват от къща в къща, бягат от фокидците, платейците и орхоменците (чиито градове Тива е сринала със земята в миналото), които ги преследват по пламтящите тесни улички. Отвисоко, от градските стени, ние с Хефестион и Теламон виждаме как ги избиват.

Повечето загиват от огън, а не от меч. В къщите първо се подпалва боята. Изсъхнали през десетилетията, дървените покриви лумват като прахан. Кирпичът се напуква от горещината, стените се срутват. От комините излизат огнени стълбове, развихрят се огнени бури. Пожарът прескача по покривите от квартал на квартал, кошерът от жилища, какъвто е градският център, раздухва като ковашки мях огъня, изпепеляващ всичко по пътя си.

Хефестион не може повече да гледа това всесъжение. Препуска сам в равнината. Пожарът се вижда от сто километра, миризмата му се усеща от трийсет. През цялата нощ при мене идват командирите на плячкосващите. Да пощадят ли гробницата на Антигона? Тивиада? Кадмея?

В средата на втора стража ми показват тялото на Короней, благородния воин от Херонея, чийто лъвски герб нося на нагръдника си. Той паднал, докато водел атаката срещу нашия гарнизон, отнасяйки със себе си двама от нашите, макар и еднорък.

Не щадете нищо, казвам им.

Всичко унищожете.

Призори с Хефестион и Теламон влизаме в града. Убити са шест хиляди, трийсет хиляди ще бъдат продадени в робство. Камарата трупове на Улицата на сарачите стига чак до кръста. Конете ни стъпват по овъглена плът и прескачат отсечени крайници. Събрали са жените и децата на площадите, дето чакат наддаването на роботърговците. Техните похитители са си написали имената върху телата им със собствената им кръв, по-леснодостъпна от боя, та роботърговците да знаят кому да платят. Минаваме покрай трупове, които са се пръснали в огнения ад. Даже Теламон е ужасен.

— Точно тъй трябва да е изглеждала Троя — казва той.

Не мисля така.

— Тук е по-страшно.

Приближава се Антипатър.

— Е, това беше. — И бащински ме потупва по рамото. — Сега цяла Гърция ще я е страх от тебе.

С Хефестион не сме разговаряли през цялата нощ, освен предаваните по него и Теламон заповеди до хората, командващи обсадата. Наредил съм роботърговците да не отделят майка от децата й, а да оставят заедно семействата. Призори извеждат невинните на Пепе пътя пред Проитските порти. Търговците на роби събират най-хубавите жени, за да ги продадат за наложници. Изтръгват рожбите от ръцете на майките, а други жени от състрадание взимат децата им при своите.

— Да се погрижа ли за изпълнението на заповедта ти? — пита Теламон.

Поглеждам го. В този момент добронамереният жест изглежда нелеп. Ако бъдат принудени да задържат майките и малките заедно, търговците на роби просто ще зарежат децата някъде по пътя или ще ги захвърлят мъртви в някоя канавка. С приемни майки бебетата поне ще оцелеят.

— Остави — казвам му.

Развиделява се. Взирам се на север към Херонея. Тълпи мародери прииждат от Фокида и Локрида, нахлуват през портите, изгарящи от алчност, за да оглозгат костите на царствена Тива. Да ги спра ли? Защо?

По-късно с Хефестион се изтъркваме в лятно почти пресъхналия Йемен. Мръсотията от клането не пада толкова лесно. Моят другар отново се обръща към развалините на Тива.

— Вчера не бих си и помислил, че си способен на това.

— Не бях — отвръщам. — Вчера.

10 Хефестион

Бях десетгодишен, когато за пръв път видях Хефестион. Той беше на единайсет. Тъкмо беше пристигнал в Пела от родовото им имение в планините на Бордея. Баща му Аминтор представляваше интересите на Атина при бащиния ми двор. Този пост на така наречения „проксен“ се предаваше по наследство и се смяташе за огромна чест. Поради многобройните търкания, да не кажа направо войни, между нашата и атинската държава Аминтор се опасяваше, че гневът, който понякога изпитваше към него Филип заради застъпничеството му на атинските интереси (въпреки че двамата бяха израснали заедно и си оставаха големи приятели), може да настрои царя срещу младия му син и така да възпрепятства кариерата на момчето. Затуй държаха Хефестион далече от дворцовия живот, додето навърши единайсет. Едва тогава баща му го доведе в столицата, за да го подготви за Школата за царски пажове, в която щеше да влезе на четиринайсет, също като мене.

По онова време имах един наставник, Леонид. Та за да ми „заякчал кората“, Леонид ме будеше час преди разсъмване и ме подкарваше на реката, дето трябваше да се събличам гол и да се мятам във водата при всякакво време. Мразех да го правя. Лудиас при Пела е ледена даже лете, а зиме студът й е неописуем. Накрая ми хрумна, че вместо да го търпя по принуда, което го правеше дваж по-противно, мога да го върша по собствена воля. Почнах да се будя преди наставника си и приключвах още додето той се излежаваше в кревата. Това развитие на характера ми много зарадва Леонид, а за мен изпитанието стана поносимо, понеже можех да си казвам, че е по моя идея. Във всеки случай една заран, когато беше толкова студено, че трябваше да разбия леда с един голям камък, за да вляза във водата, на връщане от реката минавах край Царската школа по езда и чух отвътре тропот на копита. Безшумно се вмъкнах. Хефестион беше сам, яхнал висок дорест жребец, собствения му кон Бързи; яздеше без ръце, стиснал късото копие. Учителят му стоеше в центъра и не преставаше да го наставлява, на което Хефестион отвръщаше едновременно с изключителна съсредоточеност и пълна отпуснатост. Никога не бях виждал човек, бил той мъж или момче, да се отнася така с коня си. За нищо не го насилваше, водеше го само с крака. Подкарваше го от раван в тръс, после пак в раван и сетне в галоп, като през цялото време седеше абсолютно изправен. Когато яздеше, конят му не се държеше така, сякаш говориш на стена, както правеше моят (не Буцефал, още не се бях сдобил с него), и на завоите стъпваше не лениво като моя, а съсредоточено, със страхотно оттласкване, та щом Хефестион го подкараше в раван и после в галоп, Бързи се стрелваше право напред, готов да реагира на всяка команда, да завие или да се завърти във всяка посока. Самият Хефестион седеше върху него като прикован. С изправен гръб и рамене, със стегнати коремни мускули, той насочваше жребеца с толкова леко навеждане напред, че едва се забелязваше, и го завърташе със също толкова недоловима команда, само със седалището си и краката си. Изчервих се от срам, докато го наблюдавах, понеже проумях, аз, който до този момент се бях смятал за изкусен ездач за възрастта си, колко малко разбирам от езда и колко съм самодоволен и невеж. Баща ми! Защо ме беше дал на този изкуфял педагог Леонид да ме топи в леда, когато трябваше да се уча ей на това?! Ала гневът ми веднага се обърна срещу мене. Аз сам съм господар на живота си! В онзи миг се заклех не само да се посветя на изучаването на конете и ездата, да стана ненадминат ездач, но и да се образовам във всички неща, сам да съм си наставник, да избирам предметите, които трябва да усвоя, и сам да си намирам наставление.

Хефестион още не ме беше забелязал, а аз не можех да събера смелост да се приближа. Той ми се струваше не само най-красивият младеж, когото бях виждал, но и изобщо най-красивият човек на каквато и да е възраст. Дадох си обет: „Това момче ще е мой приятел. Когато пораснем, ще тръгнем заедно срещу Персия“.

Мъжете смятат, че момчешките грижи са детински. Нищо не е по-далече от истината. Като десетгодишен аз разбирах света също толкова ясно, колкото и днес, даже повече, понеже инстинктите ми още не бяха притъпени от учение и от възприемането на шаблонното мислене. Там, на онзи манеж, осъзнах, че това момче, Хефестион, ще е мой доживотен другар. Обикнах го с цялото си сърце и бях убеден, че той също ще ме обикне. През годините оттогава нищо не е променило това.

Не размених и дума с него през следващата година и половина. Ала го наблюдавах. Когато нещо ме затрудняваше, го намирах и гледах как го прави. Той разбра за това. Обаче спазваше мълчаливата ни дистанция и аз не го заговорих, докато не дойде моментът.

Когато станах на дванайсет, вече бяхме неразделни. И ще го кажа ясно за онези с извратено мислене: любовта на младите мъже е тясно свързана с мечти, споделени тайни и стремеж не само към слава, но и към онази чиста добродетелност, която сърцата им схващат като опетнена или занемарена сред по-старото от тях поколение, но която те, младите, пак ще възвисят и постигнат. Тази любов не е чак толкова различна от обичта между момичетата. Тя има и своята физическа страна, която при благородните по ум обаче почти напълно е засенчена от философската. Подобно на Тезей и Пиритой, Херакъл и Йолай, Ахил и Патрокъл, младите мъже желаят взаимно да си намерят невести, не мечтаят да са мъже един на друг, а кумове.

През тринайсетата ми година бащината ми убедителност (и неговото злато) доведе философа Аристотел в Пела да служи като учител на цял куп момчета, синове на царските другари, които се интересуваха единствено от коне, лов и войска. Хефестион и Птолемей, Хектор, Къдравелкото, Касандър, всичките бяхме там. Аристотеловият зет Евфорион ни преподаваше гръцки. Неговата задача беше да ни накара да изплюем нашия отвратителен македонски диалект и да говорим чист атически. Някога опитвал ли си се да овладееш чужд език? В класа винаги има момче, което не може да го докара както трябва. В нашия случай това беше Марсий, синът на Антигон. Когато се опитваше да си пречупи езика с атинския гръцки, всички издувахме бузи до пръсване. Един ден не успяхме да се сдържим. Избухнахме в смях и се затъркаляхме по тревата в истерия.

Хефестион се изправи и се нахвърли върху нас. Никога не го бях виждал толкова разгневен. Смешно ли ни се струвало? Той посочи на изток към морето.

— Натам е Персия, мои тъпоумни приятели, земята, която мечтаем някой ден да покорим. Персите знаят, че идваме. И какво правят сега? Докато ние се кикотим и се правим на шутове, синовете на Изтока залягат над учението. Докато ние спим, те се трудят. Докато ние се разтакаваме, те се потят. — Групата ни вече напълно се беше укротила, даже учителят ни изглеждаше смутен. — Съвсем скоро ще срещнем младежите от Персия на бойното поле. Достатъчно ли ще е да се окажем по-големи грубияни? Как пък не! Трябва да сме по-добри от врага, не само като воини, но и като мъже и благородници. Той трябва да каже за нас, че заслужаваме неговата империя, защото го превъзхождаме по достойнства и самообладание!

Вестта за Хефестионовата реч се разнесе на бързи криле из Пела. Хората навсякъде одобрително го потупваха по рамото, когато влизаше в пазара, сарачите и зарзаватчиите се изправяха да го приветстват. Баща ми ме повика и ми каза:

— Това ли е момчето, което си избрал за свой приятел? Той ми се струва вече мъж. — Най-голямата похвала на Филип. Оттогава насетне не се смяташе за женствено да изучаваш поезия и да се стремиш да овладееш правилен гръцки.

Такъв беше Хефестион, който ме обвини, макар и по свой начин, след унищожаването на Тива. Какво можех да му кажа? Като момчета са ни учили, че щастието се състои, по думите на нашия наставник Аристотел, в „определена действителност на душата в съответствие със съвършената добродетел“19. Ала на война добродетелта се пише с кръвта на противника.

Угризението, учил ме е Теламон, няма място във войнишката раница. Знам, че е така. Но знам и че всяка постъпка си има цена. Всички трябва да отговарят за своите престъпления. Аз ще отговарям за моите.

Разрушаването на Тива обаче постигна целта си. То показа на Гърция кой държи юздите. Не въстанаха други градове, повече не избухнаха бунтове. Напротив, в Пела се изсипаха пратеничества, които ми поднасяха поздравления и ме отрупваха със словоизлиятелни хвалебствия. Гърците още отначало били на моя страна, оказваше се. Сега бяха готови на всичко, за да помогнат. „Поведи ни, Александре! — настояваха техните посланици. — Поведи ни срещу Персия!“

Групи доброволци пристигаха от Атина и всички държави от Съюза. В армията постъпиха седем хиляди тежки пехотинци и шестстотин конници, още пет хиляди пешаци дойдоха срещу заплащане. Експедиционната войска сега наброяваше близо четирийсет и две хиляди, като се смятаха десетте хиляди пехотинци и хиляда и петстотинте конници, които вече бяха отвъд проливите и осигуряваха нашите предмостия в Азия.

Часът на Голямото потегляне наближаваше. Пела се превърна във военен лагер. Градът кипеше от готовност за действие, напрегнатото очакване беше достигнало своя връх и даже животните не можеха да спят. Трябваше да се направи нещо. Някакъв жест от моя страна, като Брасид, който изгорил корабите си при Метон, та хората му да знаят, че тази стъпка е фатална, че няма връщане назад.

Свиках войската при Дион за празненствата в чест на музите. Тамошното крайбрежие е поразително, в далечината се извисяват Оса и Олимп, наметнали снежни плащове. Народът се установи на лагер наоколо, шейсет хиляди войници (включително онези, които щяха да останат на гарнизонна служба в родината начело с Антипатър) и два пъти повече съпруги и любовници, коняри, оръженосци и прочее. Дадох грандиозен пир. Това изпразни и моята кесия, и хазната. Парменион и Антипатър седяха на почетни места, заобиколени от другите военачалници и офицери.

Почнах да раздавам земите си. В Македония имотите на царя се наричат „базилея кинегесия“ — „царски лов“. При възкачването ми на престола те възлизаха на около една трета от царството. А всички завладени по време на война провинции се смятаха „на короната“. В резултат притежавах рудници и много ниви, пасища и гори. Всеки от Филиповите пълководци отрупах с титли и земи за вечни времена. Собственият си имот, Стръмното езеро, подарих на Парменион, който, прави му чест, отказа. Командирите на отряди получиха княжески владения. На Хефестион дадох царския лов Бордея, моя бащиния, както и почти също толкова чудесни имоти на всеки офицер от капитан нагоре. Дарих на Антигон три долини по горен Стримон20. На Теламон — село над Торонския залив. Колкото повече раздавах, толкова по-леко ми ставаше. Искаше ми се да се отърва от всичко освен от коня и копието. Раздадох рибарници, рудници, крайречни и крайезерни ивици. Мъжете чак до старшина получиха конски амуниции или овчи пасища. Всеки мъж от фалангата получи чифлик. Опростих всички дългове и освободих от данъци всеки мъж от войската. Всичко, което беше принадлежало на Филип и което принадлежеше на мен, отстъпих на приятелите си. Горите оттатък границата върнах на илирийските князе, от които ги бях заграбил, като добавих още участъци, понеже вече ни бяха съюзници. Житни райони отвъд Дунав и пасища в Тракия подарих на нашите другари от Тесалия, Пеония и Агриания. С всеки дар избухваха нови овации. Накрая Пердика, скъпият ми другар, след като му дадох владението Триаса, пръв се сети да попита:

— А за себе си какво ще оставиш, Александре?

Дори не бях помислил за това.

— Надеждите си — отвърнах, без да се шегувам. Множеството изригна в хвалебствия, които сякаш нямаха край.

Само трима мъже оставаха без награда. Моите храбри командири Кен, Къдравелкото и Евгенид (Надницата от Херонея). Техните имена не бяха извикани. Виждаше се, че това дълбоко ги е смутило. Несъмнено се бояха, че са си навлекли гнева ми по някаква неизвестна причина, което ги хвърляше в отчаяние.

Вторият офицер, Надницата, имаше основание да смята така, понеже за малко да дезертира на Дунав от любов към девойка от северните племена, и си мислеше, че съм го пощадил само от уважение към баща му, някогашен „сюнтропос“, тоест съученик на Филип. Междувременно обаче мои пратеници тайно бяха издирили това момиче, любимата на Надницата. Тъй като се оказа свободна жена (не можехме да я вземем насила), аз я бях помолил в лично послание да приеме Евгенидовата ръка. Сега тя беше тук с булчински венец, скрита от очите на възлюбения си, както и любимите на Кен и Къдравелкото, последните двама също в неведение за този замисъл.

Когато най-после повиках тримцата и им показах техните невести, възторжената глъч сякаш стигна до небето. Оженихме ги още там.

Можеш ли да повярваш, в цялата тази суматоха само един човек се сети да подари нещо и на мене. Това беше Елиса, булката на Надницата. Тя ми поднесе саморъчно ушити танцувални пантофи. Никога не съм бил по-щастлив. Толкова, че като отправих поглед към сияещия на лунната светлина Олимп, си помислих, че даже боговете едва ли са изпитвали по-сладко удоволствие.

Сега беше ред на пълководците да говорят.

— Братя, признавам, че когато убиха Филип, аз се запитах в душата си дали синът му може да заеме неговото място — заяви Антигон Едноокия. — Александър определено притежаваше куража, гения и амбицията. Ала можеше ли толкова млад човек да си осигури верността на ветераните и висшите военачалници? Днес получихме отговора, приятели! Защото виждам в очите на нашия млад цар, че той няма егоистични цели и се стреми единствено към слава. За него, както казва хирканецът за Кир Велики,

Човек след човек се изправяше, за да се присъедини към това мнение. Надницата се обърна към мен със сълзи, стичащи се в гъстата му брада.

— Ти ми дари невеста, Александре, любовта на сърцето ми, и богатство, за каквото не съм и мечтал. И все пак, кълна се в десницата Зевсова, ако първо ме пуснеш в отпуск да заченем наследник с моята възлюбена, аз нямам желание да се шляя по тия земи, ни да се наслаждавам на тяхното изобилие, а да грабна оръжие и да те последвам дето ме поведеш!

После взе думата моят храбър командир Кен.

— Поведи ни към Сарди, към Вавилон, към самия Персепол. Аз пък не ще имам покой, Александре, дорде не те видя седнал на персийския трон!