Александър. Добродетелите на войната

5 Косият боен ред

Херонея е равнина на северозапад от Тива. Там през четирийсет и петата година от своя живот (и осемнайсетата от моя) Филип поведе армията на Македония срещу обединените сили на гърците. Това беше неговата последна и моята първа голяма битка.

Равнината при Херонея е ориентирана в посока северозапад-югоизток. Земята е покрита с лавандула, благоуханни треви и ароматни растения, укрепеният акропол е на височината на юг и планината Аконтион — на север. Войска, напредваща от северозапад, влиза в равнината в нейната най-широка част, която е близо три километра. Прекосяваш поток, носещ името Хем. Кървава река. Отляво тече Кефис. Там гърците са разположили десния си фланг. Левият опира в цитаделата на града. Противниковият фронт е широк някъде към три километра или около две хиляди и осемстотин щита.

При Херонея векове наред са се сблъсквали вражески армии. Това е естествен театър на военни действия, както и съседните равнини на Танагра, Платея, Левктра, Коронея и Еритри. Там е написана историята на Гърция. В тези равнини от хиляда години са убивани хора.

Днес ще се води друг вид битка. Днес баща ми ще сложи край на гръцкото превъзходство. Сега ние ще сме гърците. Ние, чедата на Македония. Ние, които сме презирани от своите южни братовчеди, които атинянинът Демостен е нарекъл „предполагаеми копелета“. Днес ние ще изтръгнем от гръцки ръце знамето на Запада. Отсега нататък ние ще сме защитниците на цивилизацията.

Вражеската войска наброява между трийсет и пет и четирийсет хиляди, а нашата — почти четирийсет. Противникът разполага с достатъчно сили, за да разположи пехотата си в колони между осем и шестнайсет щита по целия фронт.

Елитното подразделение на гърците е Свещеният отряд на Тива. Той се състои от триста мъже. Отрядът е съставен, твърдят поетите, от двойки любовници. Идеята е, че всеки мъж ще се сражава като луд, за да не се опозори в очите на любимия си, или ако ги победят, не ще изостави другаря си.

— Каква глупост! — саркастично коментира темата Теламон. — Ако се ставаше първокласен войник само с онождане на другарите си, единствената команда на старшината щеше да е „Кръгом! Наведи се!“.

Баща ми също познава добре Тива, защото като млад три години е бил там заложник. Свещеният отряд не е двойки любовници, естествено. Как, след първата младежка брада?! Всъщност това са най-храбрите и атлетични мъже от най-знатните тивански семейства, сред които днес шестима олимпийски шампиони и десетки победители в по-малки състезания в Гърция. Подразделението се издържа от държавата, неговите войници са освободени от всякакви граждански задължения, освен от обучението за война. Тиванските девойки припадат по воините от Отряда, уви, напразно, понеже последните, както свидетелства техният сънародник Пиндар,

Свещеният отряд е само от хоплити, тежковъоръжени пехотинци. Доспехите им са шлем от бронз или желязо (две и половина кила), бронзова предна и задна броня (пет и половина кила), наколенници (по едно кило всеки) и деветдесетсантиметров щит с форма на паница, направен от дъб с бронзов обков отпред (пет-шест кила). С други думи, петнайсет-шестнайсет кила партакеши, като не броим оръжията (още четири и половина кила), наметало, хитон и обуща. Гръцкият хоплит е най-тежко въоръженият пехотинец на света. С високо вдигнатите си застъпващи се щитове, над които се подават само гребените на шлемовете и отворите за очите им, Свещеният отряд е масивна стена от бронз и желязо пред врага.

Отрядът е триста души само на парадния плац. На бойното поле е две хиляди и четиристотин. С всеки хоплит има по седем пехотинци от опълчението, с които образуват колона от осем, и отзад вървят още толкова резерви, с които стават общо четири хиляди и осемстотин. Отрядът няма конница и не се бои от конница. Конната войска е безполезна, смятат тиванците, срещу защитената с бронзови доспехи строена в плътен боен ред и насочила копията си напред фаланга.

Подобно на всяка елитна пехота на южните гърци, Свещеният отряд се сражава отблизо. Оръжията на воините са два и половина метрово копие, с което атакуват с надраменен захват иззад застъпващите се щитове, и къс спартански тип меч за намушкване, който използват в близък бой. Отрядът се придвижва под ритъма на флейта и няма сигнал за отстъпление. Неговият девиз е „Умри, но не отстъпвай“. Войниците му несъмнено са най-добрата пехота в Гърция и са сред най-елитните тежковъоръжени войски в целия свят, включително персийските десет хиляди Безсмъртни.

Днес аз ще ги унищожа.

Ето как узнах, че тази работа ще е за мене. При Фера в Тесалия, последното спиране преди войската на Филип да се отправи на юг към Херонея, баща ми нареди да се проведе бойно учение. Уж трябваше да почне призори, ала цял ден не се получи заповед, полунощ дойде и отмина и едва по-късно, чак на трета стража, дойде вест да строим хората — в мрака, сред глъчка от пъшкане, мърморене и ревове на старшини. Филип тъкмо това и целеше, естествено. Искаше мъжете да са уморени и гладни, разядосани и разпасани. Това повече щеше да наподобява хаоса на битката. Самият той се появи в последния момент с половината от хетайрите, хиляда леки конници от Тесалия и триста тракийски копиеносци. Конското множество вся още по-голям хаос на полето. Грееше нарастваща луна. Равнината, мокра от наскоро излелия се неприсъщ за сезона порой, блестеше лъскава и коварна под все още падащия ръмеж. „Тапи долу! Заголете ги!“ предадоха Филиповата команда главните старшини, което означаваше войниците да свалят дряновите кании и мазните вълнени парцали от върховете на пет и половина метровите сариси.

Веднага заприлича на битка. Под дъждовните капки се появи остро желязо. Сега пехотинецът трябваше да внимава и да не се блъска, защото и при най-малката грешка тези наточени върхове можеха да отрежат ухото на другаря му или да му избодат окото. Филип нареди да открият и щитовете. Калъфите от волска кожа бяха смъкнати. Разнесоха се псувни. Влагата щеше да свърши своята пакост, на хората щяха да са им нужни часове, за да лъснат пак бронзовия обков. Чу се мърморене и ропот. Лееше се конска пикоч, вече смърдеше на лайна, човешки и конски, на вино и кожа, зловонният дъх на ескадроните се смесваше с аромата на тревата и миризмата на смазка върху желязо, което напомня за битка като нищо друго.

Баща ми беше заел позиция на хълмчето под светилището на Алевадите8. Препуснахме при него с Хефестион и Клит Черния, отличен офицер от конницата, който щеше да оглави Царския ескадрон на хетайрите, и застанахме отляво на царя, който се обръщаше към своите пълководци Парменион и Антигон Едноокия, също на коне. Другите военачалници бяха отдясно и отзад. Филип описваше как ще протече битката. Във въздуха висеше неизреченият въпрос кому ще се падне честта да се изправи срещу Свещения отряд.

Баща ми го прескачаше. Дори не споменаваше за това. Докато Антигон, който вече не можеше да се сдържа, нетърпеливо възкликна:

— Кой получава Отряда, Филипе?

Царят не му обърна внимание и продължи рецитацията си. После небрежно, сякаш отпъжда муха, каза:

— А, тиванците ли? Синът ми ще се погрижи за тях.

Това беше първият и единствен път, когато Филип каза нещо по темата в мое присъствие, като прибави само (при това се обръщаше към всички, а не конкретно към мене), че съм щял да разполагам с четири отряда тежка пехота, шест хиляди мъже, и всички хетайри.

Когато си тръгнахме, Хефестион кипеше.

— Царят ти даде прекалено много хора!

Приятелят ми се боеше, че Филип е помрачил славата ми, като ми е отпуснал толкова сериозни сили. Казах му, че не познава баща ми.

— В навечерието на битката той ще ми вземе два отряда пехотинци и половината конници. — Както и направи.

Баща ми не беше ни луд, ни опак, както смятаха мнозина, а хитър като котка. Той познаваше своите военачалници, по собствените му думи, като курва — редовните си ебачи. Познаваше и мен. И струва ми се, ме обичаше повече, отколкото съзнаваше или показваше. Ала Филип беше цар и искаше същото за сина си. Антипатър до ден днешен не ми го е казвал, понеже се опасява от гнева ми, но от друг източник знам, че когато онази нощ Филип оттеглил половината от силите ми два часа преди битката, той, Антипатър де, се възпротивил на своя господар:

— Да убиеш Александър ли искаш?!

На което баща ми отговорил:

— Само да го изпитам.

Три нощи по-късно сме при Херонея. Главните сили на врага — тиванците, атиняните и коринтяните — вече са се разположили в най-тясната част на равнината. Няколкото им отряда наемници и опълченията на Мегара, Евбея, Ахея, Левка, Коркира и Акарнания се точат през цялата нощ. Собствената ни войска пристига през целия следващ ден, първо челните подразделения, сетне главната част и накрая изостаналите.

Аз водя ескадроните си непосредствено след съгледвачите и ударните отряди. Ние сме челните подразделения, първите македонски части на бойното поле. Нашата работа е да се придвижваме пред настъпващата армия, да предупреждаваме Филип за вражеската диспозиция и за евентуалните коварства, заложени по пътя на главната войска. Няма нищо тревожно. Гърците са пред очите ни, чакат ни да се приближим и да си ударим челата с тях. Ние пропъждаме изпратените напред в разреден строй вражески отделения и завземаме подходящ лагер. Заповядвам на конниците от ударните отряди да се разгърнат в равнината и да завардят фронта за цялата армия. Когато пристига всяка следваща част, интендантите я насочват към съответното й място.

Моето командване, ако може да се нарече с толкова внушителна дума, се състои от равен брой офицери ветерани от пехотата — великия Антипатър, Мелеагър, Кен, — избрани лично от баща ми, за да обуздават евентуално младежко безразсъдство от моя страна, и другари на моята възраст — Хефестион, Кратер, Пердика, дългокосия Леонат, когото наричаме Къдравелкото. Те ще водят ескадрони от хетайри. Клит Черния е начело на моите телохранители, Теламон отговаря за подготовката на воините. Той посочва Свещения отряд от отсрещната страна.

— Дай да хвърлим един поглед.

Всякакви действия на тиванската армия ще бъдат предвождани от Свещения отряд. Далеч по-важен обаче ще е нейният специфичен строй: косият боен ред. Докато яздим на отслабващата светлина, погледите ни обхождат терена и вражеските формирования в търсене на признаци за това как ще се разгърнат.

Косият боен ред е измислен от легендарния тивански пълководец Епаминонд. Преди него войните в Гърция били просто побоища. Армиите се строявали една срещу друга, настъпвали и почвали да се млатят, докато едната страна не се признавала за победена. Често се случвало едната войска да си плюе на петите още преди другата да е нанесла първия удар. Това обаче също решавало спора.

Спартанците станали майстори на този вид тупаница и редовно пердашели тиванците и всичките си други съперници.

Косият боен ред сложил край на това. Епаминонд не харесвал този термин. Той го наричал „сюстрофе“ — „струпване“. Принципът наподобявал юмруци на боксьор, който не удря едновременно с двете си ръце, а задържа едната назад, докато нанася удар с другата. Епаминонд строил войската си както преди, успоредно на противниковия фронт. Ала вместо да нападне едновременно по цялата му дължина, той съсредоточил силите си в единия фланг, левия, и задържал другия назад. В битка спартанците винаги разполагали основните си сили отдясно. Това била най-почетната позиция, там се сражавал царят им, заобиколен от своята „агема“ — телохранителите от тежката му конница. Като поставял своите сили отляво, точно срещу спартанския цар, Епаминонд поемал фронталния удар на врага. Ако успеел да разкъса елитните му отряди, смятал той, всички по-слаби части щели да се обърнат в бягство.

Как подсилил левия си фланг Епаминонд? Първо, не го строил в колони по осем щита като спартанците или по шестнайсет, както правели в миналото тиванските пълководци, а по трийсет, та дори петдесет. После дал на войниците си ново оръжие — три и половина метрово копие, доста по-дълго от спартанските два и половина метрови пики. И накрая, Епаминонд променил щитовете на хората си, като направил вдлъбнатини отляво и отдясно и облекчил тежестта чрез ремъци през шията и рамото, така че и двете ръце на неговите копиеносци да са свободни, за да държат дългата пика.

Епаминонд срещнал спартанците в равнината на Левктра и ги разбил. Гърция от векове очаквала такъв поврат. Отдавна потисканата Тива с един удар се превърнала във водеща сила в Гърция, а той, Епаминонд — в неин герой и гений.

Баща ми е познавал Епаминонд. В кулминацията на тиванския възход били взети заложници от македонската династия. Сред тях бил и тринайсетгодишният Филип. Живял в Тива три години. Отнасяли се добре с него и той си отварял очите на четири. Когато се върнал у дома, нямало маневра на тиванската фаланга, която да не е усъвършенствал.

Когато станал цар, Филип реформирал македонската армия по примера на Тива. Само че надминал Епаминонд. Още повече удължил двуръчното копие и го направил пет и половина, вместо три и половина метра. Това била сарисата. Пред първата редица на войската вече стърчал гъсталак от остро желязо — не само от първите три редици, а от първите пет. Никой противник, колкото и храбър или тежковъоръжен да бил, не можел да се надява, че ще оцелее срещу такава сила. Филип не се ограничил с това обаче. Македонската армия вече била съставена единствено от професионални войници, които били разквартирувани в казарми и получавали месечно възнаграждение. Тримата с неговите велики пълководци Парменион и Антипатър обучили фалангата да може да се разгръща от колона в редица, да завива настрани, да се обръща кръгом и да изпълнява всяка маневра на едновремешните хоплити по-бързо, по-ловко и в пълен синхрон. Светът никога не бил виждал войска като македонската фаланга. Ако Епаминонд се завърне от гроба, Филиповите копиеносци ще го смажат.

С другарите ми прекосяваме полето при Херонея. Воините от Свещения отряд са пред позициите на армията си. Намазали са телата си с масло и изпълняват гимнастичните си упражнения като спартанците на Термопилите. Човек не може да си представи по-добре изглеждаща сила. Даже оръженосците им са красиви. Лагерът им представлява идеален квадрат. Натрупаните оръжия блестят на слабата светлина.

Ние се приближаваме на половин хвърлей камък. Аз се представям и заявявам на всеослушание, че Тива и Македония не бива да се сражават една срещу друга, а заедно да тръгнат на поход срещу персийския трон.

Тиванците се засмиват.

— Тогава кажи на баща си да си върви вкъщи!

Посочвам техния лагер.

— Там ли ще е позицията ви утре?

— Може би. А твоята?

Оказва се, че Клит Черния познавал двамина от тях — братя, борци от Немейските игри. Тримата си разменят клюки и се осведомяват за новините. По това време при мен идва пеш изключително красив четирийсет-петдесетгодишен офицер.

— Възможно ли е това наистина да е синът на Филип? — усмихнато пита той. Бил приятел на баща ми, казва мъжът, и се представя като Короней, син на пълководеца държавник Памен. Тъкмо в Паменовия дом прекарал заложничеството си Филип. — Баща ти беше на четиринайсет, а аз на десет — продължава Короней. — Често ми натискаше главата под вода и ме пляскаше по задника.

Засмивам се.

— Същото правеше с мене!

Короней дава знак на един красив двайсетгодишен момък да се приближи.

— Представям ти сина си. — Прекалено официално е да останем на седлата. С другарите ми слизаме от конете. Нима е възможно утре заран да се бием с тези чудесни хора?!

Синът на Короней носи дядовото си име Памен — красиво момче с безупречни доспехи, половин глава по-високо от баща си. Родител и наследник застават един до друг, и двамата воини от Свещения отряд.

— Така стоим и в бойния ред — заявява младежът.

Опитвам се да преглътна неочакваните си сълзи. Кинжалът на пояса ми е от тотска стомана с инкрустирани скъпоценни камъни, струва един сребърен талант. Обръщам се към Короней.

— Приятелю, ще приемеш ли този дар в знак на признателност за твоите грижи за баща ми?

— Само ако ти приемеш това — отвръща той и ми подава лъвския герб от нагръдника си, кобалт и слонова кост със златна инкрустация.

— Какви прекрасни хора! — отбелязва на връщане Хефестион.

На това място, Итане, с оглед на твоето образование трябва да разгледам един въпрос, който ужасява всички млади офицери. Говоря за изпитването на съчувствие към врага. Никога не се срамувай от това чувство. То не е признак за мекушавост. Напротив, според мене е най-благородната проява на воинска добродетел. Баща ми не смяташе така. Една вечер след победата при Херонея имах възможност да поговоря с него за онази среща с тиванския воин Короней. Филип ме изслуша внимателно.

— И какво ти подсказа сърцето в оня момент, сине? — Подкачаше ме, виждах го, не от злоба, а за да поправи поведението ми, което му се струваше прекалено благородно. — Изпита ли съчувствие към хората, които имаше за задача да избиеш? Или си способен да превръщаш сърцето си в камък, както говорят хората за баща ти?

Бяхме си у дома в Пела, поводът беше вечеря с Филиповите офицери. Те се бяха умълчали и ме наблюдаваха в очакване.

— Тъй като бях готов да платя със собствения си живот, татко, смятах, че имам право да отнема живота на врага — и че небето не прави изключения в такава сделка.

— Вярно, тъй си е! — одобрително замърмориха присъстващите.

— Точно така — засмя се баща ми. — Самият Ахил не би могъл да даде отговор, поверен на древния дух. Но я ми кажи, сине, как ще се държи едновремешният Ахил в покварените и срамни нрави на нашето време?

— Той ще ги извиси със своята добродетел и чистотата на намеренията си, татко. И дето и да е, дори в тези упадъчни времена, неговият свят ще е благороден и непокварен.

Така му рекох и наистина го вярвах. Ала не споменах нещо друго. В онзи момент, докато баща ми ме разпитваше пред своите офицери, аз усетих своя даймон9, вродения си гений. Влезе така, както дух влиза в стая. Обзе ме усещане за яснота и непоколебима убеденост. Както никога дотогава осъзнах, че моята дарба неимоверно превъзхожда бащината ми. Погледът ми сякаш минаваше право през него. И той го разбра. Както и стоящият до рамото му Парменион, и стоящите до мен Хефестион и Кратер. В този миг се сблъскваха две поколения, едното залязващо, другото изгряващо.

Какво ми показа моят даймон в онзи момент на размяна на дарове с благородния Короней? Показа ми двуостър меч. Едното острие — на съчувствието, съпричастието, дори обичта, другото — на суровата Необходимост. „Те вече са мъртви, тези храбри тивански воини — каза ми моят гений. — Като им отнемаш живота, Александре, ти само изпълняваш танц, предопределен от памтивека. Изпълни го добре“.

През целия следващ ден войските се строяват и престрояват. Призори Свещеният отряд е разположен в края на десния фланг на тиванците. Шест часа по-късно аз се приближавам. Тристате вече са подредени като авангард в центъра и левия фланг на противника. Тази игра съвсем не е случайна, понеже мястото на Свещения отряд ще издаде цялостния замисъл на врага, доколкото може да го разкрие такава диспозиция. Моите подразделения разучават контрадействия, готвят се за всякакви възможности. Още няма нищо от баща ми. Досега не е пратил вестоносец, за да ме лиши от половината ми сили. Моите шпиони в шатрата му съобщават, че заповедта ще се получи към полунощ. Инструктирам военачалниците си да не натоварват прекалено конете, нито едно животно да не е твърде напоено или нахранено. И те са напрегнати като самите нас, не искам коремите им да се разстроят. Към смрачаване предните ни постове залавят двама пленници. Клит Черния ги довежда. Би трябвало веднага да ги пратя при Филип и ще го направя, обаче…

— Дай да ги разпеем тия птички, Александре. Бас държа, че ще чуем интересна песен.

Клит е истински негодник, шестнайсет години по-голям от мене, сред най-големите мошеници, които е раждала моята родина, страна на изпечени измамници. По-късно в Афганистан двамата с Филота (който щеше да оглави хетайрите) бяха единствените военачалници, които се възпротивиха на опита ми да им обръсна брадите и да наложа гладко избръснатата мода, която харесвах. Филота отказа от суетност, Клит — от вярност към Филип. Не можех да му се сърдя. Клит е голям воин. Смелостта му е непоколебима. Когато съм бил бебе, той бил главен паж — и любовник — на баща ми. Нему се паднала честта да ме отнесе при кръщелния купел, той го заявява публично при всяка възможност. Това едновременно ме дразни и забавлява. Клит е майстор на камата и гаротата, царят многократно се е ползвал от неговите услуги. Хефестион го смята за главорез, майка ми два пъти се е опитвала да го отрови. Но той е толкова безстрашен, и в спора, и на бойното поле, че не само го слушам, но и искрено го харесвам. Ние с Хефестион ще скърбим за жертвите, които трябва да даде Свещеният отряд. Клит не е толкова чувствителен. Той няма търпение да влезе в бой и да почне да сече глави. Фактът, че враговете са по-добри хора от него, само прави удоволствието още по-голямо. Както отбелязва за Клеон от Атина драматургът Фриних, той е „злодей, но наш злодей“.

Разпитваме пленниците за утрешните позиции на Свещения отряд. И двамата се кълнат, че подразделението ще бъде разположено в края на десния им фланг, срещу реката. Не им вярвам.

— Какъв си по занаят? — питам единия. Той отговаря, че бил учител по геометрия, „математикос“. — Тогава ни кажи какво е отношението между квадрата на хипотенузата и сбора от квадратите на двата катета в правоъгълния триъгълник.

Мъжът получава пристъп на кашлица.

Клит го сръгва с острието на меча си.

— Ти да не си актьор бе, човек? — Къдриците на по-младия пленник изглеждат подозрително идеални. — Я ни изиграйте нещо от „Медея“, копелета такива!

Тиванците ще са луди да разположат Свещения отряд в края на десния си фланг. Ако го направят, аз само трябва да задържа своя ляв фланг, за да ги оставя на сухо. Възможно ли е от тази позиция да се преместят в центъра и съседните им части да изпълнят ролята на затваряща се порта? Не и ако оставя една част пехотинци и конници да ги атакува флангово и в тил, когато опитат. Обсъждам това с Антипатър, когото баща ми е определил за мой наставник и съветник.

— Отрядът ще е в центъра или на левия фланг, Александре, в никакъв случай на десния. Даже тиванците не са чак такива тъпаци.

Подготвяме се до полунощ. Сетне двамата с Хефестион обхождаме редиците. Херонея е прочута с билките, които селяните отглеждат за производство на благоухания. През нощта ароматът им в долината е по-силен.

— Долавяш ли го, Александре?

Има предвид усещането за нещо епохално.

— Като вкус на желязо в устата.

И двамата си мислим, че утре по пладне тази благоуханна равнина ще вони на кръв и мърша. Забелязвам, че приятелят ми плаче.

— Какво има, Хефестионе?

Отговорът му се позабавя.

— Просто ми хрумна, че този безупречен момент никога не ще се повтори. Утре всичко ще се промени и най-вече ние самите.

Питам го защо това го е разплакало.

— Ще сме по-възрастни и по-жестоки — казва Хефестион. — Най-сетне ще сме участници в събитията. Съвсем различно състояние от сега, когато стоим на прага. — Той се отдръпва, виждам, че трепери. — Онова безкрайно поле от възможности, което през целия ни живот се е откривало пред нас, до утре вечер ще се е смалило. Ще липсват шансове, на тяхно място ще има факти и необходимости. Утре няма да сме момчета, Александре, а мъже.

— „Който иска да се събуди, трябва да престане да сънува“ — цитирам Солон аз. — Не му мисли много, Хефестионе. Ние сме родени за утрешния ден. На небето може да е различно, но тук никой не може да печели, освен като губи.

— Така е — сериозно се съгласява той. — Дали аз ще загубя твоята любов?

Ето какво измъчвало нежното му сърце! Сега е мой ред да се разтреперя. Стискам ръката му.

— Никога не ще я загубиш, приятелю. Ни тука, ни на небето.

Два часа преди изгрев-слънце пристига вестоносецът: всички офицери да се съберат за последни разпореждания.

В шатрата на Филип е лудница, претъпкана е не само с македонските военачалници на пехотата и конницата, но и с капитаните на съюзните тесалийски, илирийски, пеонски, тракийски и други полудиви племена, всичките пияни-заляни и въпреки цялата им шумна наглост разтреперани от ужас. Войната е страх, никой да не ме убеждава в противното. И даже тези диви свине от Севера долавят стъпките на Смъртта в мрака наоколо.

Къде е Филип? Закъснява, както винаги. Походната му палатка е цялата в кръпки, взета е от интендантството. Само небето знае къде се е дянала истинската му шатра. Нощта е ледена и ветровита, платнището плющи и плаши конярчетата и пажовете. Навън конете на вестоносците се теглят от вързалата. Вътре факлите гаснат от вихъра. Пълководците знаят, че са тук за битката на живота си срещу тиванците, които са на върха на своята сила, победители на спартанците, ненадвивани от над трийсет години. С тях е половин Гърция — атиняни, коринтяни, ахейци, мегарци, евбейци, коркирци, акарнанийци, левкадийци, подсилени с пет хиляди наемници, вербувани чак от Италия — всички с главните сили на своите войски, всички защитаващи свято огнище и земя. Днешният ден ще промени света. Този сблъсък ще реши съдбата не само на Гърция, но и на Персия и Изтока, понеже щом възтържествува тук, Филип ще се отправи към Азия, за да събори стария световен ред. Хора и животни тръпнат в очакване. Всички са уплашени, даже пълководци със сто похода зад гърба си, а зъбите на по-младите военачалници тракат от студа.

Изведнъж се разнася проскърцване на обуща и идва баща ми. Сякаш в шатрата се е появил огромен лъв. Целият настръхвам. Настроението в миг се преобразява от трепет в абсолютна увереност. Знак за това е въздишката, групово изпускане на въздух. Веднага и без да е изречена и дума, всеки разбира, че щом Филип е тук, не може да загубим. Очите ми са приковани в баща ми. Изумително е колко малко прави. Не привлича вниманието към себе си. Всъщност е сдържан. Командирите, дори великите пълководци, го следят с поглед, докато върви по кривия дъсчен под. Той дъвче една от онези пръчки сушено месо, които войниците наричат „кучи крак“. Когато влиза, един помощник му подава свитъка с плановете. Филип захапва кучия крак, избърсва едната си ръка в плаща си, а другата — в брадата си. Парменион и Сократ Червенобрадия, полковник от хетайрите, се отдръпват от походния стол на царя, един паж го премества напред. Баща ми не застава на челното място на масата, за да поеме ръководството на съвета, а се тръшва тежко на стола си. Кучият крак явно го вълнува повече от предстоящата битка. Няма думи, които да предадат силата на въздействието на това безгрижие. Филип вдига поглед към Парменион, посочва бойните планове и изрича само една дума, „Приятелю…“, сякаш иска да каже: „Прощавай за закъснението, продължавай, моля те“.

Парменион продължава. Тук трябва да отбележа още нещо. Въпреки че офицерите внимателно слушат как пълководецът повтаря инструкциите за битката, самите му думи нямат никакво значение. Капитаните са инструктирани многократно, те знаят задачите си, от ремъка до токата. В този час е важна единствено увереността в гласа на Парменион — и мълчаливото присъствие на Филип до него.

Що се отнася до мене и моите заповеди, те са произнесени с пълно равнодушие.

— Ескадроните на Александър ще унищожат тиванската тежка пехота на левия фланг — заявява Парменион.

Инструктажът приключва. Баща ми не призовава ни боговете, ни предците. Просто се изправя, хвърля кучия крак на пода, поглежда другарите си с лице, изразяващо бодро нетърпение, и казва:

— А сега на работа!

6 Кратер

Мъжете и частите под мое командване при Херонея са следните. Шест ескадрона хетайри — от Аполония, Ботиея, Тороне, Олинт, Антемион и Амфипол, общо хиляда двеста деветдесет и един души; три отряда тежка пехота — пезетайрите10 от Пиерия под командването на Мелеагър и от Елимея под командването на Кен, и аргеадският полк от Пела под командването на Антипатър, който също командва цялата ни пехота. Филип е взел четвъртия ми пехотен отряд — от Тимфея, под командването на Полиперхон. От конницата баща ми е отзовал за собствена употреба Царския ескадрон и всичките пет ескадрона от Стара Македония, към хиляда и четиристотин мъже под командването на Филота. Той задържа за себе си на десния фланг и за Парменион в центъра тракийците, Царските копиеносци и пеонската лека конница — с други думи, цялата лека конница във войската.

Всеки от моите конни ескадрони е попълнен изцяло, по двеста двайсет и осем мъже, освен ескадрона от Тороне, който е от сто осемдесет и двама. Няма ни един болен или ранен. Запазвам аполонийците за себе си заедно с техния полковник Сократ Червенобрадия и обединявам останалите пет в два отряда, съответно от по три и два ескадрона, като поставям Пердика начело на предния, който ще атакува с мене, и Хефестион — начело на фланговия, който ще изостане като сила за заплаха, за да държи на мястото му тиванския десен фланг.

(Моля, обърни внимание, че македонската армия беше напълно комплектувана. Това никога не се повтори. Македонските части във войската, с която потеглих за Азия, бяха само половината от това, тъй като трябваше да оставя приблизително толкова да пазят Гърция. Тогава при Херонея обаче Филип водеше всичките ни сили. Освен два ескадрона хетайри и два отряда тежка пехота, които вардеха Пела, разполагахме и със сетния си човек.)

Моят фланг беше подсилен с шест полка хоплити11, гръцки съюзници от Амфиктионския съюз под командването на Николай по прякор Кривоносия, общо девет хиляди, и предни подразделения от деветстотин и двайсет мъже, наемни стрелци от Крит и Наксос, свободни стрелци от Илирия и най-важния елемент на авангарда ни, три части от по деветдесетима агриански копиехвъргачи12 под командването на техния цар Лангар. Общият брой на нашите конници и пехотинци е малко под шестнайсет хиляди, срещу деветнайсетте или двайсет хиляди мъже от десния тивански фланг. Отлично познавам всичките си офицери — още от малък. Ще вляза и в ада с когото и да е от тях. Ето историята на скъпия ми другар Кратер.

Когато бях шестнайсетгодишен, баща ми повери царския печат под мои грижи (а за регент остави висшия си пълководец Антипатър) и напусна родината, за да обсади Перинт и Бизантион. Незабавно предприех наказателна експедиция срещу дивите меди в Тракия, които царят беше покорил преди четири години, но които сега се бяха възползвали от неговото отсъствие и бяха въстанали заедно със своите съседи лееите и сатрите. Беше зима. Взех шест хиляди под командването на Антипатър и Аминта Андроменов. Кратер беше двайсет и седем годишен. Срещу него имаше обвинение в убийство при дуел и по онова време се намираше в затвора, трябваше да се изправи пред съда в деня на нашето заминаване. От тъмницата се обърна към мене с молба да го взема. Родът му имаше златни рудници в планината, през която възнамерявах да мина. Като малък той прекарвал лятото там и твърдеше, че познавал района. Щял доброволно да си постави шията под ножа, кълнеше се Кратер, ако не извършел някакъв голям подвиг.

Водихме две битки, при Ибис и Естър, форсирахме реки и след преследване, продължило два дни и една нощ, приклещихме последните четири хиляди и петстотин траки начело с техния военен вожд Тисикат в огромния горист проход между планините Хемус и Отонт. Виеше жестока виелица. Противникът държеше по-високите позиции. За да ги превземем, трябваше да минем в тил на неговата колона. Беше следобед, снегът се сипеше на парцали. Повиках Кратер при себе си.

— Нали каза, че познаваш този край?

— Познавам го, кълна се в железните ташаци на Хадес!

Той обясни, че зад възвишенията на запад имало речен пролом, по който до другата заран сме щели да стигнем до вражеския тил. Трябвали му петдесетима мъже и четири яки мулета, две натоварени с масло и две — с вино.

— Това пък защо?

— Заради студа!

На призива за доброволци се отзоваха двеста души. Мнозина, които днес командват войски, първо спечелиха мястото си в сърцето ми през онази нощ. Хефестион, Кен, Пердика, Селевк, Къдравелкото, други, отдавна мъртви. Оставих Антипатър и Аминта с основните сили, като им наредих призори да нападнат прохода. Антипатър беше петдесет и девет годишен, аз — на шестнайсет. Той не беше на себе си от тревога за мене — и от страх от гнева на Филип, ако ми се случи нещо. Разговаряхме насаме, обърнах се към него с най-нежните думи.

— Чиченце стари, утре сутрин нищо няма да ми попречи пръв да ударя врага. По-добре да го нападна в тил, отколкото фронтално.

Чак по залез-слънце успяхме да се доберем до подножието на пролома. Снегът стигаше до търбусите на конете. Бях обмислял дали да не уважа Антипатър, да пратя Теламон начело на отряда и да се върна при главните сили. Един поглед беше достатъчен, за да сложи край на колебанията ми. Нагоре се виждаха само ледени урви. Ако изобщо имаше пътека, тя бе заровена под дълбоки преспи. Виелицата бушуваше, изпълваше пролома със суграшица, мъгла и гръмовен тътен. Осъзнах, че трябва лично да водя хората. Никой друг нямаше такава воля.

Поехме нагоре. Студът беше неописуем, още по-мъчителен заради мрака и мокрите ни дрехи. Отгоре на всичко през цялата нощ в пролома вилня северен вятър, който тамошните хора наричат „рипейски“13. Следвахме течението на потока, изкачвахме се в безлунната нощ по теснина от коварни камънаци и чакъл, хлъзгави от леда. Всеки път щом групата пресичаше реката, трябваше да се събличаме голи и да държим оръжията и вещите си нависоко, за да не се намокрят дрехите и обущата ни, инак щяхме да измръзнем до смърт. Заради завоите на пролома се наложи да я пресичаме единайсет пъти. Маслото свърши. Нямаше с какво да натриваме телата си. Крайниците на мъжете станаха съвсем безчувствени.

Кратер беше невероятен. Пееше, разказваше смешки. По средата на пътя стигнахме до цепнатина в скалите.

— Знаете ли какво има вътре? Зимуваща мечка! — Кратер заяви, че ни я пращало небето. Преди някой да успее да се обади, той грабна факла, копие и въже и се вмъкна в дупката.

Посинели от студ, мъжете се скупчиха пред бърлогата. Изтече време, колкото да преброиш до сто. Изведнъж Кратер изскочи от цепнатината, сякаш изстрелян от катапулт.

— Какво чакате бе, момци? Теглете!

Беше направил примка на крака на мечока. Сега навън се появи и самият звяр. Все още полусънен, клетият сигурно си мислеше, че сънува кошмар. Кратер дърпаше въжето, като се опитваше да го събори, а ние, десетина души, го мушкахме с копията си от всички страни. Мечокът все не падаше.

Колчем ни се нахвърляше, ние се пръскахме като ученици. Накрая броят ни си каза думата. Студ ли?! Целите плувахме в пот. Кратер отдели маста на животното, намазахме се от глава до пети. Той отряза обуща от козината, отсече горната част на главата и я нахлупи на темето си. Следващите пъти, когато пресичахме потока. Кратер влизаше пръв във водата и излизаше последен, като помагаше на всеки от мъжете да премине. След като се обличаше на отсрещния бряг, танцуваше и ни натриваше с още меча мас, като пееше мръсни песни. Такъв човек и със злато не можеш купи. Без него щяхме да загинем.

Призори атакувахме отвисоко врага в тил и го разгромихме. Полковете начело с Антипатър и Аминта нахлуха в прохода. Когато си разделяхме плячката, направих Кратер господар на Отонт, опростих му всички прегрешения и платих от собствения си джоб обезщетение на оскърбения род…

Такъв беше Кратер или оттогава насетне — Мечока, който в мрака при Херонея ме дърпа настрани, за да ми съобщи, че мъжете били загрижени, понеже Филип е орязал броя ни.

— Една дума от тебе ще означава за тях целия свят, Александре.

Не си падам по речите преди битка, особено пред висши командири и другари, които познавам цял живот. Този случай обаче може би наистина изисква да кажа едно-друго.

— Братя, в полето между нас и врага няма да намерим зимуващи мечки.

Смехът напълно разпръсква напрежението. На първия ред са другарите ми от онази нощ, Хефестион и Теламон, Кен, Пердика, Къдравелкото, както и Антипатър, който тази сутрин командва ударната част, и Мелеагър, чийто брат Полемон същия този ден спечели почести като капитан от тежката пехота. Отново повтарям онова, което знаем, че трябва да направим. Не ми отнема време, толкова пъти сме го обсъждали.

— По отношение на врага ще подчертая само едно, приятели. Не ни е работа да мразим тези мъже или да изпитваме удоволствие, като ги убиваме. Днес не се сражаваме, за да им отнемем земята или живота, а тяхното превъзходство сред гърците. С малко късмет, те ще се бият рамо до рамо с нас, когато Филип се обърне към Азия и се отправи срещу персийския трон.

— И все пак на първо място в ума ни трябва да е следното: от победата над Свещения отряд зависи всичко. Никоя армия не е спечелила битка, след като е била разгромена елитната й част. И не се заблуждавайте: нашата цел е унищожаването на Свещения отряд, това е задачата, която ни възложи нашият цар. — Оглеждам ги и добавям: — Но не е достатъчно просто да смажем врага със сила. Трябва да му покажем, че сме по-добрите. Никой не бива да се опозори с победата. Ще смъкна кожата на оногова, когото хвана да мародерства, и ще пратя на гарнизонна служба ескадрона, който се поддаде на кървава сеч.

Разсъмва се. Частите се строяват. Филип не е от търпеливите. Неговият знаменосец препуска напред.

Потегляме!

7 Драконовите зъби

Баща ми не си пада по тъпани и свирни. В неговата войска старшините задават ритъма. Виковете им са дрезгави, но мелодични, и се разнасят, въпреки вятъра, като най-пронизителни свирки. Всеки старшина си има собствен стил. Виждал съм да пренебрегват достойни мъже заради слабо гърло и да издигат посредствени, защото ги бива да крещят.

Първа тръгва Филиповата пехота. Царят заема десния край на полето. Аз съм отляво, Парменион е в средата. Гънките на терена препречват зрителната ми линия: бащините ми полкове са на два километра и нещо, не ги виждаме и няма и да ги видим преди да наближат врага. Те обаче са потеглили, инак отрядите на Парменион в центъра (които виждам) нямаше да изравняват строя и да вдигат сирасите си с помощта на ремъците за носене, за да поемат по склона.

А полковете са истинско чудо! Отдясно и отляво пристъпват и цвилят коне. От врага ни делят хиляда метра. Извивам шия назад към Хефестион, който е начело на своите ескадрони. Шлемът му, желязна „каусия“ с предпазител за очите, е излъскан като сребро, конят му Бързи е висок метър и седемдесет в холката, дорест, с бяло петно на челото и бели „чорапки“. На полето няма по-красив мъж и кон.

Както винаги преди битка групи тукашни момчетии смело търчат по ничията земя. Кучетата им ги гонят, това е страхотно забавление за тях. Напред-назад препускат вестоносци, както наши, така и противникови, носят съобщения и заповеди за промени на диспозицията в последния момент. Тези хора не се мразят помежду си, те си помагат един на друг, ако някой се изтърси от коня си. Птиците също обичат бойните полета, макар че никога не съм знаел защо. Прииждат лястовици и облаци дъждосвирци. Никога няма да видиш обаче жена, нито пък котка.

Полковете на Парменион тръгват напред. Време е и моето крило да се приготви. Кимам на Теламон и той дава знак на отрядните командири. Пехотните капитани излизат пред правоъгълните си формирования, старшините им вървят заднешком до тях, вдигнали сарисите си хоризонтално.

— Изправи редицата! Приготви се!

След толкова време, колкото да преброиш до петстотин, моите полкове тръгват. Полето е широко над три километра, твърде много за каквито и да е синхронизирани действия. Аз дори не виждам Филип, камо ли да отида при него. Днес армията ни ще води не една, а три битки: вдясно, вляво и в средата.

Точно такъв е и планът на баща ми. Нашият фронт настъпва косо. Пръв ще удари врага десният фланг под командването на царя. Филиповата пехотна фаланга — шест отряда, девет хиляди мъже, плюс трите полка Царска пехота, всеки от по хиляда души, — ще се сблъска с атинската тежка пехота в края на левия фланг на врага (наше дясно). Щом влязат в бой, фронтът на Филип ще се престори, че отстъпва. На война има много театър и даже такива заклети любители на това изкуство като атиняните могат да бъдат измамени в разгара на битката. Атинските опълченци са дръзки, смята баща ми, но им липсва кураж. Те са аматьори, мобилизирани граждани. Били са обучавани преди двайсет години и после само за месец. Когато фалангите на Филип им се нахвърлят, тяхното психическо състояние ще се свежда до равни части ужас и свръхвъзбуда, което те ще вземат за смелост. В опиянението на боя ще изгубят самообладание. Като видят македонската пехота да се огъва пред тях, атиняните ще повярват в превъзходството си и заблудени от това, ще се хвърлят напред, предвкусвайки пълната победа. Филиповите полкове ще се оттеглят пред тяхното настъпление. Ала Филип няма да се предаде. Предните му редици ще задържат врага с върховете на сарисите си, както булдог се вкопчва в муцуната на вол. Царят ще примамва атиняните със себе си, докато наклоненият надолу терен не почне да се издига. Там неговата фаланга ще спре отстъплението си. Сега Филип ще заема по-висока позиция. По сигнал с тръба македонските пезетайри ще забият пети в земята и ще се нахвърлят върху врага, чиято кръв вече ще е прекипяла, тъй като ще са навлезли в онова състояние, което спартанският пълководец Лизандър наричал „махмурлук“ от измамен кураж. Тогава ще видим цепките на вражеските задници и опакото на щитовете им, щом ги захвърлят и ужасени хукнат да си спасяват живота. Това ще е първата фаза на битката.

Втората фаза ще е Парменион в центъра. Неговите пехотни отряди ще се сблъскат с коринтяните, ахейците и гръцките съюзници и наемници. Задачата му е плътно да се приближи и да задържи противника. От двете си страни има конница и лека пехота, които граничат с бащиния ми и моя фланг и чиято цел е да поддържат контакта с другите части на войската и да запушват всички „пробойни“.

Третата фаза ще съм аз.

Аз ще нападна тежките тивански полкове и Свещения отряд на десния фланг (наше ляво). Филип не ме е инструктирал как да ги атакувам, нито ме е питал за диспозицията ми — макар че Антипатър, естествено, му е съобщил всички подробности, — освен дали съм доволен, че имам каквото ми е нужно. Дори само заради това го смятам за велик.

Планът на баща ми е хитър. Като ми дава левия фланг, той ми отстъпва щедра възможност за слава. Ако спечеля, Македония ще се сдобие с княз воин, а Филип — с истински наследник и помощник. Ако загубя или ме убият, царят знае, че пак може да извоюва победа чрез собствения си успех на десния фланг (за тази цел си е запазил шест ескадрона хетайри) и на Парменион в центъра.

Още осемстотин метра. Вражески конници преминават точно извън обсега на стрелците. И аз съм пратил съгледвачи да разпознаят цветовете на отделните тавански полкове и да докладват за позициите им в противниковия фронт. Всеки командир на пехотен полк е длъжен сам да открие еша си във вражеската войска, за да знаят хората му кого да ударят и къде е мястото му в противниковите редици. Това подреждане на частите се нарича „набелязване“. То се извършва експедитивно, но извънредно внимателно, докато фронтът настъпва по бойното поле. Старшините ветерани от първата редица различават знамената на вражеските части, с които ще се сражават техните подразделения, и вестта се предава от човек на човек във всяка рота. Колкото повече се приближават армиите, толкова по-добре се вижда и накрая хората могат едва ли не да нарочат конкретни противникови войници и да кажат: „Ето го моя човек, това е щитът, който ще ударя“.

Имам и други съгледвачи, наблюдателни и хладнокръвни, които могат да разчетат бойното поле и да докладват, без да изгубят самообладание. Тяхната задача е да открият Свещения отряд.

На разстояние малко над седемстотин метра врагът почва да се разгръща. Ротите в края на десния му фланг излизат напред (различаваме ги като маса, но не и като отделни части), без да бързат, като се държат плътно до реката, която ги защитава отстрани.

— Виждаш ли, Александре? — пита Клит Черния.

Подготвени сме за този ход на тиванците. Смятаме, че знаем какво означава.

— Да. Но дали това може да е Свещеният отряд?

Съгледвачите ни би трябвало вече да са се върнали.

Къде са?

Къде е Свещеният отряд?

Клит:

— Да ида ли? — Тоест дали да разузнае сам.

— Не, остани тук.

Тъкмо се каня да пратя вестоносец назад при Хефестион, за да се уверя, че е видял и разбира какво трябва да направят неговите ескадрони, когато той пришпорва коня си и идва при мен.

— Знаем ли цветовете им? — Тоест дали сме открили Свещения отряд.

— Не още.

— Пусни ме да ида, Александре. — Клит иска да каже, че ще отнеме броени минути да прекоси бойното поле и да се върне. Обаче ми трябва тук.

— Чакайте. — Стоящият до мен Теламон посочва напред. Нашите съгледвачи. Най-младият, Адраст, наричан Кълчищата заради косата му, бясно препуска към нас.

— Свещеният отряд! — Задъхан, Кълчищата спира коня. — Там! При съединението на центъра.

Иска да каже, че воините от Отряда не са на фланга до реката, както се преструваха предишния ден, а са се придвижили навътре към мястото, дето тиванският фронт опира в техните гръцки съюзници в центъра.

— Как са строени?

— Като една част.

Това решава всичко.

Едно сведение не стига. Все пак давам знак на Теламон: „Да се съберат командирите на отряди“.

След миг се връща и Андокид. Неговият доклад потвърждава думите на Кълчищата.

Заедно се качваме на едно възвишение. Андокид посочва.

— Там, до високия кипарис. Виждаш ли щитовете им?

Асписите14 на Свещения отряд са златни и алени, различаваме ги въпреки голямото разстояние.

— Как са строени?

— Двама, седем и един. Сто в редица.

Иска да каже, че строят на Свещения отряд е двама воини от Отряда на първата и втората редица, седем редици опълчение в средата и воин от Отряда накрая.

— Кой е от дясната им страна?

— Змиоркоядците. — Има предвид тиванските опълченски полкове от езерото Копаида. — По десет в колона, като Свещения отряд.

— Само десет ли? Сигурен ли си?

Връщат се още двама съгледвачи и потвърждават информацията.

— Какво има зад Отряда?

— Пране отвръща Кълчищата. Има предвид висящите въжета на техните шатри и лагера им.

— Добре се справихте. — Пращам ги обратно на работа с обещание за награди в края на деня. Фронтът ни продължава да настъпва.

Шестстотин и петдесет метра.

Сведенията на съгледвачите ми изясняват замисъла на тиванците.

Противникът ни показва плътно струпани войски по тежкия си десен фланг, сетне изкарва напред най-десните от тези роти — демонстративно и агресивно. Посланието: не можете да пробиете този фланг. Той разполага фронта си косо спрямо нашия в опит да ни подмами към центъра. Там ни показва Свещения отряд — строен не в непробиваем ред, а само в колони по десет. Това е стръвта. Врагът знае, че днес негов съперник е осемнайсетгодишният син на Филип, неопитен княз, жадуващ за слава. Този младок няма да е в състояние да устои на съблазънта, смята противникът. Аз ще хвърля всичките си сили срещу Свещения отряд. Така се надява врагът. Той или ще подсили тази елитна рота във фаталния момент, или е подготвил някаква друга изненада — клопки или капани, скрити зад фронта му. Няма значение. Врагът ще позволи на пехотата ми да се сблъска с хората му. В този момент аз ще съм налапал стръвта. Ще се хвана в капана.

Пълководец на тиванците е Теаген, вещ и опитен командир, усвоил занаята си при военачалници, обучени от Епаминонд. Когато безуспешно се счепкам със Свещения отряд и подсилващите го полкове, Теаген ще започне атака от края на десния фланг при реката. Този фланг — колони по трийсет, четирийсет, даже петдесет щита — ще се завърти към центъра като грамадна порта, чиято панта е Свещеният отряд, и ще нападне нашия фланг и тил.

Плана си го бива. Максимално използва най-силните страни на таванската войска и свежда до минимум слабостите й. Следва логиката на терена. И изкусно взима предвид съперника. Предвиден е за сблъсък с млад военачалник — безразсъден, припрян, нетърпелив за слава.

Но този план разчита да не се случат две неща. Първо, македонците да не пробият тиванския фронт. Второ, да не останат македонски войски извън края на грамадната таванска порта, които да ударят фланга и тила й при опита й да се затвори.

Тъкмо това ще направя аз.

Тиванците не разбират съвременната война. Те смятат, че силата на Филип е там, дето е и тяхната, в сгъстения строй на тежката пехота. Не. Ролята на македонската фаланга не е да си премери силите с врага. Нейната задача е да го задържи на място, докато нашата тежка конница нанесе решителния удар във фланг или тил. Тиванецът пренебрегва конницата. Неговата хоплитска душа презира конните войски. Той не може да повярва, че мъже на коне доброволно ще се хвърлят върху гърба на таралежа, плътно покрит с върхове на копия.

Само че ние ще го направим.

Аз ще го направя.

Днес ще ги накараме да повярват.

Всичко това ми минава през ума за една петдесета от времето, което ми отнема да го разкажа. Докато командирите на отрядите ми се събират при моите знамена, за да получат заповедите си, техните старшини и капрали вече преподреждат строя и инструктират редиците и колоните тъкмо обратното на онова, което сме подготвяли и упражнявали и по време на похода насам през Тесалия, и тук, на съвета при Херонея.

Четиристотин и петдесет метра. Полковете ни продължават да настъпват косо. Какво вижда врагът ли? Само онова, което аз искам да види.

Вижда три отряда пехотинци, въоръжени със сариси, четири хиляди и петстотин мъже в колони по шестнайсет, обхващащи двеста и седемдесет метра от осемстотин и двайсет метровия фронт. (Съюзническата пехота обхваща последните петстотин и петдесет до реката вляво от нас.) Видът на македонската фаланга се различава от всичко във войната, в древността или в наше време. Вместо късото два и половина метрово копие, което е свикнал да вижда противникът, моята войска настъпва с пет и половина метрова пика. Фронтът ни прилича на убийствена гора: една стегната, безупречно подредена маса с вдигнати сариси, чиито наточени железни върхове стърчат на шест метра във въздуха, дръжките им се олюляват и поклащат в ритъма на настъплението.

Врагът вижда още нещо: че се приближаваме косо към него. Десният ни фланг води. С други думи, нашият челен отряд, този на Антипатър, е набелязал Свещения отряд. Това подсказва на противника, че първо ще ударим там. Затвърждавам тази представа, като пращам копиеносците си да отприщят истински ад над Свещения отряд и само над Свещения отряд.

Казах ти какво вижда противникът. Сега да помислим какво не вижда. Не вижда тежката ми конница. Имам четири ескадрона хетайри, осемстотин осемдесет и един мъже, непосредствено зад фалангата, скрити зад нейния облак прах и зад собствената си гора от вдигнати сариси — и още два ескадрона начело с Хефестион, които изостават отляво, за да нападнат десния фланг на врага, когато почне да се завърта напред. Противникът и без това пренебрегва конницата. И без това я презира.

Триста и петдесет метра. Нашите копиехвъргачи пред фронта обстрелват Свещения отряд. Чуваме ударите в далечината. Искам врагът да смята, че нападението ни ще е насочено натам, искам Свещеният отряд да се приготви, както е планирано, за моята тотална атака срещу него. А и този обстрел не е ни хитрост, ни формалност. Нашите копиехвъргачи от Агриания не са момченца и старци, които мятат пики (като предните вражески отделения, които нашите хора са прогонили с лекота от бойното поле), а най-опитните и смъртоносни копиехвъргачи на света. Те са планинци, съюзници от Севера, чиито синове не могат да се нарекат „мъже“, преди да са повалили с един удар глиган или лъв. Най-добрите от тях хвърлят дротика15 си на сто и осемдесет метра по посока на вятъра, а от упор върховете им често разцепват петсантиметрова дъска.

Триста и двайсет. Нашите копиехвъргачи мятат дротиците си от толкова близо, че виждат ирисите през очните отвори на бронзовите вражески шлемове. Всеки дротик тежи от едно и половина до две кила и нещо, с връх от тежко остро желязо. Врагът спира, прикляква зад щитовете си от дърво и бронз и се скрива.

Двеста и седемдесет. Падат първите ранени, войници от предните вражески отделения. Конете надушват кръв. Буцефал трепери между коленете ми като боен кораб, отиващ на таран. Не докосвам юздите, гордостта му не ще го понесе. Само се размърдвам на седлото и той се успокоява под мене.

Сега съм пред нашия фронт заедно с телохранителите и вестоносците си, в пространството между най-десните отряди от фалангата ни, тези на Антипатър и Кен. Двеста и трийсет. Копиеносците ни изостават във върволици по десетима, изтеглят се между колоните на настъпващата пехота. Вече ясно виждаме алените и златни цветове на Свещения отряд. Застанали пред своите формирования, вражеските капитани сочат нашите бойни щандарти, набелязват, също както сме направили ние.

Яздещият до мен Теламон внезапно дърпа поводите на коня си и посочва напред:

— Поддръжка!

Зад врага се изсипват подкрепления. Едва след битката ще научим от пленените знамена, че тези части са Херакловият полк, който някога е командвал Епаминонд, градско формирование, отстъпващо единствено на Свещения отряд по знатността на своите воини, и два провинциални полка (с други думи, селяни, корави беотийски земеделци) — полковете на Кадъм и Електра, същите, които преди едно поколение са разгромили Спарта. Засега нямам представа какви са тези войски, но виждам върховете на три и половина метровите им копия, докато те заемат позиция зад Свещения отряд.

Това е моментът. Усещам върху себе си погледа на Клит Черния, както и на Теламон, Червенобрадия и командирите на всички ескадрони. Как да изразя с думи колко съм щастлив? След малко може всички да загинем. Другарите ми го приемат. Аз също. Смъртта не е нищо в сравнение с тази „дюнамис“, с нашата воля за борба.

Сто и четирийсет. Давам знак на Теламон: „Сариси напред!“

По сигнал на тръбата първите пет редици от формированията навеждат хоризонтално копията си. Гледката, която представлява това действие за врага, е ужасяваща. Поради голямата си дължина сарисите не се свеждат рязко и отсечено, а бавно и плавно. Четири хиляди и петстотин гърла надават бойни викове. Противникът отговаря, чуваме неговия химн. Офицерите от Свещения отряд се пръскат по постовете си в предните редици. Те застъпват щитовете си със своите другари. Фронтът им се формира, масивна стена от бронз. Всеки мъж забива пети в земята и като призовава небето, стяга коленете си, за да устои на нашата атака.

Войната е театър, както вече казах, а заблудата е същността на театъра.

Няма да направим това, което показваме.

Ще направим онова, което не показваме.

Деветдесет. Пак давам сигнал с тръба. В този момент Свещеният отряд си мисли, че отрядът на Антипатър, нашата най-дясна част, е набелязала Отряда и ще връхлети право отгоре му.

Ала не се случва така. Вместо това след сигнала Антипатровият фронт се обръща полуналяво. Върховете на хоризонтално сведените му сариси се завъртат диагонално и вече не са насочени срещу Свещения отряд, а срещу опълченските части отдясно на Отряда. Частите на Антипатър, които и без това настъпват косо, просто завъртат фронта си и се хвърлят в атака.

Свещеният отряд се е приготвил да поеме удара. Само че удар няма. И врагът се озовава срещу деветдесет метра голо поле.

Докато пращам Антипатър диагонално от фронта на Свещения отряд, правя още нещо. Завъртам своите четири ескадрона хетайри (Хефестион задържа последните два дълбоко в тила на левия фланг) от позицията им зад най-десните ми пехотни отряди, дето са скрити от погледа на врага зад отвесно изправените сариси на фалангата, и ги повеждам към нашия десен фланг след атакуващия отряд на Антипатър. Конните ескадрони преобразуват редицата от квадрати в колона от клинове. Този боен ред се нарича „драконови зъби“. Всеки клин е зъб и всеки зъб следва онзи пред него.

Нашите хетайри бясно завиват като състезатели на хиподрума. Когато излезем иззад десния фланг на Антипатър, ще продължим наляво в колона от клинове и ще ударим врага с цялата бързина и сила, на които сме способни.

Дали капитаните от Свещения отряд го виждат? Естествено. Те вече напълно разбират замисъла ми. Обаче трябва да избират между две злини. Ако тръгнат напред да атакуват Антипатровия отряд (който с диагоналното си придвижване е оголил десния си фланг), моята конница ще впие зъби в техния оголен ляв фланг. Ако останат на мястото си, Антипатър живи ще изяде фланговите им части. Така или инак, аз ще ги връхлетя с осемстотин конници, препускащи плътно един до друг.

Врагът вижда какво ще се случи. Ала по никакъв начин не може да го предотврати. Той е само от тежка пехота. Главните му сили са приковани към земята. Шансовете му срещу нас са колкото на дървото срещу брадвата.

Когато Свещеният отряд се придвижва напред (както и трябва, за да нападне фланга на Антипатър), нашите клинове от хетайри се появяват от лявата им страна и се понасят срещу тях. Сега вражеските подкрепления от полковете на Херакъл, Кадъм и Електра трябва да се хвърлят напред и да запълнят отвора, образуван след атаката на Свещения отряд. Виждаме, че капитаните им крещят и жестикулират и техните доблестни редици полагат усилия да се подчинят.

Пехотата е маса и неподвижност.

Конницата е бързина и потрес.

Между Свещения отряд и неговите подкрепления се отваря пролука. И тъкмо в нея се вмъквам аз.

Буцефал пръв удря врага. Конят ми е цяло чудо. Висок е над един и седемдесет в холката и тежи над петстотин кила. Копитата му оставят по земята следи, широки колкото тигани, бутовете му са големи колкото полковите котли. Дори не мога да си представя ужаса, който трябва да е обзел първия воин от Свещения отряд, когато коленете на моя жребец се стовариха върху него, последвани от грамадата на бронираната му с желязо гръд. Фронтът се разтвори пред мене със звук като от разцепен метал. Отляво зад себе си усещах — Клит и Теламон, отдясно — Сократ Червенобрадия.

Атаката на конницата чисто и просто е насочен масов бяг. Хората смятат, че конете ще откажат да прегазят плътно струпаната пехота, както няма да искат да се блъснат в каменна стена. Конете обаче са стадни животни и в безумното препускане ще скочат след водача и от ръба на скала. В клиновидното формирование, при което конят на командира е сам на върха, другите коне не следват собствените си очи и сетива, а водещия кон. И ако водачът е достатъчно смел или дързък, пришпорван от достатъчно стремителен ездач, другите ще го последват. Същият инстинкт, който кара стадото да се хвърли в пропастта, ще го тласне в плътно струпаната пехота.

Тиванските тежки пехотинци не могат да повярват, че вражеската конница е толкова луда, та да се хвърли срещу върховете на техните вдигнати напред копия. Но ето че сме. Дръжката на моето копие се строшава на две в щита на някакъв поразително храбър мъж, чието два и половина метрово копие в същия миг се счупва в желязната плоча на Буцефаловите гърди. Очите на врага се впиват в моите през отворите на шлемовете ни, аз виждам яростта и гнева му, същите като моите, заради общия ни отвратителен късмет. Той пада под краката на Буцефал, шлемът му е смачкан. Изпитвам отвращение от загубата на такова доблестно сърце и за хиляден път се заклевам пред себе си, че когато дойда на власт, никога повече не ще допусна гърци да проливат кръвта на други гърци.

Стенописците изобразяват атакуващите конници с мушкащи копия и сечащи мечове. Но в блъсканицата пораженията нанася конят, не човекът. Ездачът всъщност губи ума си в мелето. Конят му също, и той, ездачът, трябва да използва това срещу врага. Обучението на животното, заобиколено от надаващи крясъци и размахващи оръжие хора, отстъпва пред инстинктите му. Буцефал се изправя на задните си крака и се мята, както прави необязден жребец. Той хвърля къчове по всичко зад себе си и се опитва да захапе със зъби всяка плът, до която може да се докопа. Когато усети, че нещо се движи под корема му, почва да тъпче с копита, като по змия или вълк. Небето да е на помощ на мъж, паднал под него в битка. Конникът трябва да използва всички тези инстинкти срещу врага. Но водещият ездач може да има само една цел: да си пробие път. Да продължава да препуска. Мъжът начело повлича клина след себе си. Ако спре, пропада цялата атака.

Навлезли сме до десетата редица в масата на врага. Под мене ври море от шлемове и върхове на копия. Понечвам да изтегля меча си, но ножницата се е скъсала в първоначалната блъсканица, не мога да измъкна острието. За миг си мисля да извикам на Клит или Теламон: „Подпалки!“, призива на конника, когато се строши копието му и му трябва ново. Но не, ще е долно да лиша другар заради собствената си нужда. Вместо това смъквам шлема си и го вдигам над главата си с намерението да удрям с него като с оръжие. Веднага изригват ликуващи викове. Над кариерата ми винаги е бдяла щастлива звезда и тогава, в самото й начало, късметът не ми изневерява. Хетайрите взимат действията ми за триумфален жест. Виждат го дори редиците на нашите копиехвъргачи, които в този момент се бият по таванския фронт. Те също реагират възторжено, чувам ги да се хвърлят напред и врагът поддава под техния натиск. Отново вдигам шлема и с всичка сила го запращам над противниковите редици. Пехотата ни се хвърля срещу тях с мощен вик. Вражеските подкрепления се огъват. Първият ни клин минава през тях.

Пред нас се отваря пространство. На открито сме. Лагерът на врага е на петдесетина метра нататък, самият противник вече бяга панически. Теламон ме настига и ми подхвърля копието си. Клиновете се преподреждат под моите знамена. Атакуваме в тил. Всеки петдесетима мъже са един от зъбите на дракона и всеки зъб отхапва къс месо от врага.

Противникът няма шанс срещу нашите нападащи войски. Кой пехотинец със своето два и половина метрово копие или опълченец със своята три и половина метрова пика може да устои срещу воина от фалангата с неговата пет и половина метрова сариса? А в онзи ден нашите жадни за слава хетайри можеха да прегазят и самия Олимп.

След минути битката на моя фланг се разделя на три сблъсъка. До реката пехотните роти от десния фланг на противника, които са излезли срещу нашата съюзническа пехота, са нападнати във фланг и тил от конните ескадрони на Хефестион. Подразделенията на Аминта и Николай ги приковават отпред и те са подложени на тотално клане. Отрядът на Кен се бие с опълченската пехота в центъра, сред вихри от прах и крясъци бушува титанично меле. Свещеният отряд и поддържащите го полкове са отрязани на нашия фланг. Тежката ни конница ги атакува в тил, въоръжената със сариси пехота ги притиска отпред. Елитното подразделение на врага е обкръжено. Сега започва кървавата сеч.

Когато една част бъде отрязана от поддържащите я флангове, съпротивата й е въпрос единствено на характера и куража на нейните воини. В това отношение никоя друга войска, с която съм се сражавал, не може да се сравнява с таванския Свещен отряд. Тяхната гибел стана неизбежна в мига, в който първият ни ескадрон проби фронта им. И все пак Тристате не само не се огънаха, но и окуражиха опълченците от своето подкрепление и гражданските полкове на фланга си, като със смелостта си им дадоха пример за подражание. Сякаш не се сражавахме с воини, а с шампиони. Тимон, боксьорът от Олимпийските игри, убил два наши коня, така чухме после, втория с голи ръце, като му строшил шията. Панкратистът16 Тоот дълго се съпротивлявал, въпреки че в корема му били забити три копия и половината му лице било отсечено. Хрониката на проявената от враговете храброст обхващаше два свитъка от докладите. Ала още по-поразителен беше начинът, по който се държаха един за друг. Макар пробивите на нашите клинове да бяха разкъсали първоначалните четири хиляди първо на три, а после и на пет отделни части, като атакуваха нашите фронтове в пробойните, оставяни от собствените ни атаки срещу тях, те успяха да се прегрупират и престроят в боен правоъгълник. С бой се измъкнаха от обкръжението и стигнаха до самотния кипарис, който обозначаваше първоначалния им фронт, сетне до една ниска стена, дето беше висяло лагерното им пране, и след това до кухненския лагер на слугите им, дето пак се строиха зад редица готварски ровове. Ни един не обърна гръб. Нашите сили постоянно настъпваха срещу застъпващи се щитове и насочени копия. И ако спирахме да поемем дъх, та било и за миг, бойците от Свещения отряд се хвърляха срещу нас.

Жестоко и грозно нещо е да довършваш плътна маса мъже, които смело се съпротивляват и не отстъпват. Въоръжената със сариси фаланга е ненадмината в това, понеже по-късите вражески копия не могат да се доближат на повече от метър и половина от македонския фронт, докато нашите хора поразяват врага когато си поискат, и всъщност единственият сериозен проблем, с който се сблъскахме, беше умората и ефикасното вкарване на отпочинали войници в редицата, за да продължим клането. Противниковите хиляди станаха стотици, а стотиците — десетки.

Чуваха се гласовете на вражеските офицери, които зовяха своите другари скъпо да продадат живота си. Аз им извиках да проявят разум и да се предадат. Те не го сториха. На няколко пъти групи смелчаци образуваха плътна маса от бронз и желязо в мелето и се опитваха да си проправят път в обгръщащия ги океан от македонци. Въпреки че се сражаваха с отчаянието на инстинкта за самосъхранение, тези мъже нямаха надежда, тъй като нашите редици бяха прекалено дълбоки и прекалено добре обучени и командвани. Нашите хора ги атакуваха от всички страни, на места в колони по двайсет-трийсет, вдигнали отвесно сарисите и наблегнали с лакти и рамене върху гърбовете на другарите си от предните редици. Храбрите вражески воини не устояваха на този натиск и гинеха като удавници в море.

В такъв момент победителят е длъжен да прецени последиците от прекомерната сеч и да сложи край на битката. Обявявам прекратяване на боя и отново предлагам на врага да се предаде. Той пак отказва. Пристига вестоносец от баща ми, вика ме на командирски съвет. Триумфалните ескадрони на Хефестион вече са се присъединили към нас от фланга, други конници ликуващо яздят насам от Парменион в центъра. Победа навсякъде! Това е краят. Ние спечелихме! Не изпитвам умора, само въодушевление и безкрайно чувство на облекчение.

Оставям Антипатър и Кен да командват довършването на Свещения отряд, като им заповядвам да пощадят колкото може повече мъже, без да унижават никого. С Хефестион минаваме зад войските по пътя на бащиния ми вестител. За такова поле мечтае всеки конник. Ние сме в тила на врага, ротите ни се придвижват, без да срещат съпротива. Врагът е обърнат в бягство навсякъде. Тъкмо стискам за поздрав ръката на Хефестион, когато виждам Полемарх, адютанта на Кен, да препуска към нас от фланга. Той спира, задъхан и мръсен.

— Последните от Свещения отряд, Александре… някои сами отнемат живота си. Какво да правим?

8 Свещеният отряд

Оцелелите от Свещения отряд са двайсетина. Вече са разоръжени от Антипатър и Кен, отнета им е всякаква възможност да се самонаранят. Битката е свършила преди минути. Гледката е колкото страховита, толкова и сърцераздирателна. Всички, които са останали живи, са осакатени, повечето ужасно, и все пак някак си са успели да допълзят, да докуцукат или да се довлекат един друг на пясъчния бряг, дето първо беше разположена тяхната част. Самотният кипарис се издига над тях като дърво от самия ад.

Приближаваме се с Хефестион и Полемарх. Двата крака на един от враговете са смазани, несъмнено под копитата на нашите хетайри. Той е ослепен, освен другите му рани — не може да се каже точно колко са под кръвта и мръсотията, които покриват ръцете, лицето, брадата и гърдите му. Знаейки, че неговите сънародници са победени и повечето му другари са убити, този воин се повдига на лакът и умолява победителите за смърт. Около него са се сбрали няколкостотин македонци и съюзници и се дивят на ранените мъже, като че са мечки в мечкарник.

Такава гледка не се вижда и в стотици битки: мъже, които не отстъпват и се бият до смърт. Това не се случва никога. Когато се уверят, че са победени, даже най-елитните войски търсят средства или измислят начини да се измъкнат от затруднението. Свещеният отряд обаче не обърна гръб и загина. Оцелелите не се опитват да превържат раните си, някои дори ги отварят, та кръвта им да изтече в пясъка. Смели са копелетата. Това също е показателно за омразата им към нас, приемат ни за чужденци, а не за гърци.

Филота пристига от десния край на полето. Той е най-големият син на Парменион, днес командир на Филиповите хетайри и любимец на баща ми. Филота изпитва кръвна омраза към тиванците, която още повече се е разгоряла от гледката на тяхната величествена доблест.

— Вие за какви се мислите бе, за спартанците на Термопилите ли? — Той минава пред тях на високия си черен жребец Непреклонен. — Да не ни вземате за перси, копелета такива?!

Моите хора са въодушевени, каквито винаги са победителите, понеже са оцелели от смъртното изпитание. Те зяпат тези благородни тивански воини, от които преди броени минути са се ужасявали.

— Вече не изглеждат толкова храбри, нали? — извиква Филота. Прав е. — Обаче това са същите ония подлеци, дето цели два пъти се съюзяваха с варварите срещу своите гръцки сънародници и дето досега взимат азиатско злато и показват храбростта си само срещу нас! Предпочитат да превиват коляно пред персите, отколкото да ни приемат за другари и съюзници!

Заповядвам му да престане. Той ме зяпа свирепо. Виждам, че нашите хора са готови да се отдадат на мародерство. Искат плячка. Меч или щит, шлем на някой доблестен мъж.

— Стига! — нареждам аз. Филота е на трийсет, аз — на осемнайсет. Той скърца със зъби. Ще го посека на място, независимо от цялото благоразположение на баща ми към него, и Филота го знае. Царят трябва да се появи скоро, мисли си той. Филип ще отсъди в негова полза. Филота се изплюва и завърта коня си, обръща ми гръб.

Секундите текат. Всички погледи пак се насочват към оцелелите от Свещения отряд. После се случва нещо извънредно странно. Както стоим срещу тези мъже, които ни мразят и са мразени от нас, те чрез някаква необяснима алхимия се превръщат от врагове в хора от плът и кръв, войници като самите нас. Всички сме виждали ревнители и фанатици, жадни за смърт. Тези мъже не са такива. Те са разумни хора, защитници на своите домове и семейства, които просто не се предават. Вече различаваме отделните лица. Техните прояви на всеотдайност, на вярност към другарите им, към войската им, идат от онзи кодекс, в които сме се клели и ние. Никой не говори, ала като вижда изтощението и душевната изнемога на тези воини, всеки македонец разбира, че днес те са се сражавали на съвсем различна плоскост от нас. Дали са повече от нас. Страдали са повече от нас. И също осъзнаваме, че ако целта ни е да преминем в Азия и да съборим световния ред, а тя е такава, трябва да се издигнем до онзи връх на жертвоготовност, който сега четем на техните измъчени, опустошени лица. Тази мисъл ни отрезвява. Омразата ни се заменя със съчувствие, даже с обич.

В праха е коленичил благородният Короней, чиято дясна ръка е отсечена в лакътя, надвесен над трупа на сина си Памен. В очите ми парят сълзи. Скоро баща ми ще пристигне със свитата си да се наслади на своя триумф. Как ще използва тези мъже Филип? Ще се трогне от тяхната доблест, също като нас. Но ще ги задържи. С почести, да, ала ще се възползва от пленяването им, за да изтръгне откуп и отстъпки от техните сънародници и да разбие сърцата им.

— Пуснете ги! — чувам гласа си, сякаш е на чужд човек.

— Недей! — смаяно извиква Филота.

— Върнете им оръжията — заповядвам аз. — Освободете ги!

— Нямаш право! Чакай Филип!

Дланта ми е върху копието ми, петите ми се впиват в ребрата на Буцефал. Хефестион и Теламон незабавно пришпорват конете си между мене и този човек, който е дръзнал да ми се противопостави. Кен и Антипатър твърдо ги подкрепят.

— Александре… — Филота разперва празните си ръце в опит да ме успокои. — Тук победител си ти. Ала бойното поле принадлежи на Филип. Трябва да се подчиняваш на царя!

Онемявам от ярост. Само лицата на моите скъпи другари и висши командири, решени да укротят гнева ми, ме спират да опетня оръжието си с кръвта на сънародник.

Филип се приближава. Предшестват го неговият гадател Аристандър с десетина пажове и телохранители, после са Парменион и Антигон Едноокия и накрая — самият цар. Той веднага изтръгва истината за сблъсъка между мен и Филота от капитаните наоколо.

— Би трябвало да ви разбия главите, и на двамата — казва Филип.

Погледът му е открил Короней. Виждам, че баща ми плаче. Най-близкият македонски военачалник тук е Евгенид, комуто мъжете викат Надницата заради педантичното му счетоводство.

— Синът ми заповяда ли тези мъже да бъдат освободени? — обръща се Филип към офицера.

Евгенид отговаря положително.

Царят кимва в знак, че потвърждава заповедта.

— Чухте нареждането! — извиква на хората си Надницата. — Върнете оръжието на врага! Пуснете ги да си вървят!

В този момент Филип не ме укорява. Приема без възражение присвояването на властта му от моя страна. Едва на другата сутрин, когато принасяме благодарствена жертва на Херакъл и Зевс Хетайрейос, той ме дръпва настрани.

— Можеше да изядеш сърцето на лъва, сине. Обаче ти му го върна. Опасявам се, че той ще те намрази. Някой ден ще си платиш за тая неуместна проява на кавалерство. — Царят поставя ръка на рамото ми. — И все пак не мога да те виня за това.

Херонея е последната победа на Филип. След двайсет и един месеца той умря, поразен от ръката на убиец в процесията преди игрите в чест на сватбата на сестра ми.