Александър. Добродетелите на войната

20 Военните съвети

След Иса на Дарий му отнема още двайсет и три месеца да събере нова армия. Както и първата, той я подготвя при Вавилон. Този път аз ще ида при него. Този път ще се сражаваме оттатък Ефрат.

Вече стават три години, откак нашата войска дойде от Европа. Експедиционната войска присъедини към своите завоевания Финикия, Койлесирия и Месопотамска Сирия, Тир, Сидон, Газа, Самария, Палестина и Египет. Аз станах защитник на Яхве, меч на Ваал, фараон на Нил. Жреците на слънцето ме помазаха за дете на Ра, лодкар на Озирис, син на Амон. Приемам всички почести, ала особено религиозните. Те струват колкото цели армии. Когато са владели Египет, персите са били слепи да обиждат боговете на тази страна. Няма по-сигурен начин да си навлечеш омраза, додето възприемането на местните божества спечелва народната любов, при туй безплатно. Небето говори с един и същи глас в Мемфис и Македония. Презирам оногова, колкото и учен да е той, който не го разбира. Бог си е Бог, в каквато и форма реши да се прояви. Почитам Го като Зевс, Амон, Яхве, Апис и Ваал, лъвоног, чакалоглав, брадат и рогат, с тяло на мъж, жена, сфинкс, бик и девица. Вярвам във всички тях.

Царят, научил ме е баща ми, е застъпник на народа пред небето. Той измолва благословията на Твореца преди семето да влезе в земята и отправя благодарност за обилния урожай. Той има думата преди потеглянето на всяка армия, отплаването на всеки кораб, началото на всяко начинание. Във всеки решителен момент той се обръща за съвет към Бог и го тълкува. Ако царят се радва на небесното благоразположение, същото се отнася и за царството. Кой иноверец е толкова опак, че да отхвърли благословията на Всемогъщия?

Тир и Газа се довериха на здравината на своите укрепления и ме принудиха да ги обсаждам. Каква загуба на кръв и богатства! Заради тирската упоритост за половин година беше прахосан животът на сто и деветдесет добри мъже, а Газа струваше още трийсет и шест души и сто и единайсет дни. Ония мръсници на два пъти за малко да ме убият, първо със стрела от катапулт в гърдите и после с камък, който едва не разби черепа ми. Да не ги беше лишил от разум някой зъл бог? Да не си въобразяваха, че ще допусна друга държава да се разпорежда със стратегически пристанища в тила ми, отдето могат да ме нападнат моите врагове? Да не се надяваха благосклонно да отмина нататък и да оставя страната им невредима като пример за другите, че непокорството пред моята воля е пътят за тяхното самосъхранение? Пратениците ми се опитваха да вразумят вождовете на Тир и Газа, пращах писма, излезли изпод собствената ми ръка. Обещавах да направя градовете им по-богати, по-свободни, по-сигурни. Те продължаваха да се инатят. Накараха ме с тях да дам урок на другите.

Най-много ненавиждам това упорство затуй, защото ме лишава от възможността да съм великодушен. Разбираш ли? Врагът ме принуждава да се сражавам не като благородник, а като касапин — и затова трябва да плати със своята гибел.

Светът, който виждаме, е само сянка, Итане, силует на Истинския свят, Невидимия свят, който съществува отдолу. Каква е тази земя? Не Каквото е, а Каквото ще бъде. Бъдещето. Наричаме Необходимост онзи механизъм, чрез който действа Безкрайното. Явното, произлизащо от Неявното. Бог властва и в двата свята. Но позволява само на Своите любимци да зърнат идното.

В Египет се чувствах като у дома си. Спокойно можех и да съм жрец. Аз всъщност съм воин-жрец, който се отправя натам, дето го прати Божеството, на служба на Необходимостта и Съдбата. Тази идея не е плод ни на суета, ни на самозаслепение. Помисли: времето на Персия беше отминало. В Невидимия свят империята на Дарий вече беше паднала. Кой съм аз, ако не агент на онзи край, който вече съществува в Другия свят и за чисто раждане аз помагам в този?

При Антиохия в Сирия вдигнах голям пир в чест на Зевс и музите. Принесох десет хиляди бика в жертва на олимпийските богове, Херакъл, Белерофонт и всички богове и герои на Изтока, за да измоля тяхната благословия за новото начинание.

Походът, завършил с битката при Гавгамела (или бъдещият поход, завършил с битката при Гавгамела), щеше да е категорично най-сложният в цялата война. Когато събрах македонците и съюзниците във везирския дворец в Антиохия, помолих Парменион да опише предизвикателствата, очакващи войската. Още пазя текста, който прочете той. Ето го:

Парменион приключва изложението си и сяда. Залата, която е с покрив от кедрово дърво и колони от алабастър, потъва в гробна тишина.

— Поободри ни, Кратере!

Задачата на Кратер е предварителното снабдяване. Той посочва големите и малките градове и селата, през които трябва да минем, и с кои местни агенти е установена връзка за провизии и фураж, водачи, товарни животни, вода. Складове са създадени на определени разстояния по пътя между Дамаск и Тапсак31, дето ще прекосим Ефрат. По-нататък трябва да се изхранваме от земята. Кратер довежда бегълци от Дарий, търговци, керванджии, планинци. Те описват района, през който ще пътуваме. Повечето от нас вече сме го чували. Ала искам моите офицери да го чуят пак, както са заедно всички. Искам да го осмислят като войска.

— Ами вино? — пита Птолемей.

Най-сетне първият смях. За това отговаря Къдравелкото. Неговите агенти са открили пивоварни за бира от ориз и фурми, лозови масиви и отделни лозя, местни казани, произвеждащи алкохол от шамфъстък и палмов сок, противен, но годен за пиене в краен случай. Щял да ги завладее всичките, кълне се Къдравелкото, и, Зевсе, можел да ги изпие сам, ако не му попречим. Отговаря му хор от добродушни подигравки.

Колко пари имаме? От Дамаск — двайсет хиляди таланта злато, от Тир, Газа и Йерусалим — още петнайсет хиляди, от Египет — осем хиляди. От крайбрежните градове — още шест хиляди.

Това е петдесеткратно повече, отколкото имахме при тръгването ни, но пак не е и една десета от средствата, с които разполага и които ще използва срещу нас Дарий.

„Колко е горещо в долината на Ефрат?“ „Колко е бърз Тигър?“ „Колко е на брой врагът?“ Всеки пълководец има своя област на отговорност. Всеки има помощници и често отговарят тъкмо те.

Не смятам, че тези съвети постигат много на мига, вече сме чували всичко това и ще го слушаме още сто пъти на още сто събрания. Ала искам моите офицери да се виждат и слушат един друг. Особено наемниците и съюзниците, които, естествено, не се чувстват толкова важни за похода, колкото македонците.

Подобно на всички армии, и тази е раздирана от разногласие и завист — в пехотата старата гвардия, Филиповите съвременници, негодуват срещу новите хора, мои връстници, а хетайрите от Стара Македония, създадени от Филип, нямат доверие на тези от Новата, покровителствани, опасяват се те, от мене. После, гръцката пехота, служеща по принуда и на която не вярва никой, и техните братовчеди, наемните пешаци, които странят от всички, та никой не знае какво мислят. Съюзните и наемните конници са подозрителни, понеже, нали са на коне, могат да побягнат когато им скимне. След това траките и одрисите, които едва поназнайват гръцки, елитната тесалийска тежка конница, надменна към всички освен към хетайрите, от които тя изисква уважение, ала невинаги го получава, копиехвъргачите и пелтастите32 от Тракия и Агриания, старите наемници, които дойдоха с нас от Европа, корави като рог, младите войничета, които изгарят от нетърпение да влязат в бой, малко прекалено настойчиво, чужденците и новопристигналите, арменците и кападокийците, сирийците и египтяните, дезертьорите от Киликия и Финикия, които се присъединиха след Иса, гръцките наемници, които първо служеха при Дарий, да не споменавам пеонските и илирийските конници и новата пехота от Пелопонес. Нека се слушат едни други. Нека се гледат едни други в очите. Насочвам дневния ред на съвета към възвеличаване на врага, това сплотява нашите дърлещи се лагери.

Парменион ни е баща, неговите енциклопедични познания и изчерпателна подготовка носят самочувствие. Умът на Птолемей сече като бръснач, може да ти продаде всичко. Нашият най-добър воин е Кратер, който притежава и най-скверния език, думите му са оскъдни като на спартанец. Хората го обичат. Амбициите на Пердика са също толкова явни, колкото и арогантността му, обаче си разбира от работата. Селевк превъзхожда всички по физическа смелост, Кен — по хитрина, докато Хефестион е по омировски благороден. Аз също говоря малко. Научил съм го от баща си.

Кимам на Лизимах, да речем, или пък на Симий, с което му показвам, че искам да вземе думата по обсъждания въпрос. Обичам да изпъквам младши офицери, особено онези, които не са познати на другите. Някой си Ангелид, пътен инженер, описва вид понтонен мост, който разработвали с хората си. Това съоръжение нямало да се държи с пилоти или зъбчати котви (първите тежки, вторите несигурни), а с плетени кошове, пълни с камъни. Бил го изпитал на Оронт и Йордан, реки, дъната на чиито корита са покрити с тиня като Тигър и Ефрат. Смята, че можел да замоства по триста метра в денонощие и да прехвърля оттатък не само хора, но и коне.

— Няма да се налага обозът да мъкне тежки пилотонабивачи, можем да режем дъски и въжета на място от местни материали, каквито според сведенията изобилствали, и даже не е нужно да носим котви, защото и те могат да се направят при нужда.

Давам думата на Менид, полковник от наемната конница, и на Арет от Царските копиеносци. Малцина познават тези мъже, макар те да произхождат от знатни македонски родове, тъй като и двамата са отскорошни и неизпитани заместници на многообични командири. И все пак съдбата ни ще зависи от тяхната воля и дух. Когато Менид се запъва, несвикнал да се обръща към толкова прославено множество, аз се изправям от мястото си и се настанявам на стола до него. Двамата заедно даваме отговори на въпросите, наливам вино за пресъхналото му гърло. Той си възвръща гласа. Кратер го нарича „тъмна ръка“, жаргонно наименование на надарен човек, който се спотайва от хитрост. Шатрата отвръща с мощен смях. Потупвам Менид по рамото. Ще се справи.

Полунощ идва и отминава. Поръчвам късна вечеря. Колкото и да сме самоуверени, срещу нас са потресаващо много. Ние сме петдесет хиляди, врагът може да е милион. Естествено, такава численост е нелепа, понеже включва всяка блудница и перачка, и все пак ще се изправим срещу редовна пехота, петкратно по-голяма от цялата ни войска, и конница, която ни превъзхожда още повече. Когато съветът свършва, Кратер дава израз на страха, измъчващ всеки присъстващ.

— Коя от хитростите, които може да приложи врагът, най-много те безпокои, Александре?

Отговарям, че се боя само от едно.

— Че Дарий ще избяга и няма да ни даде битка.

Изригват овации.

При Маратон в Койлесирия се беше получило писмо от Дарий. В него той ми предлага своята империя на запад от река Халис (второ писмо разширява тази територия до Ефрат) и десет хиляди таланта злато. Щял да ми даде ръката на дъщеря си, казва царят, и моли да му върна неговите съпруга, син и майка, които пленихме след Иса.

Аз отговарям:

Когато пиша, че ще дам на Дарий каквото поиска, стига да дойде при мене, аз не го лъжа. Не изпитвам омраза към този човек. Уважавам го. Готов съм да го направя свой приятел и съюзник. Може да има всичко друго, освен своята империя. Тя е моя и аз ще си я взема.

21 Настъплението в Месопотамия

„Анабазис“ е военен термин. Означава „поход към вътрешността“. В началото на лятото, три години след преминаването на армията в Азия, почва нашият анабазис в търсене на Дарий.

Една бурна утрин войската напуска крайбрежния Тир и се отправя към Тапсак, дето възнамеряваме да прекосим Ефрат. Пратил съм Хефестион напред с два ескадрона хетайри, хиляда и петстотин съюзни пехотинци, половината стрелци и агриани и всичките седемстотин наемни конници на Менид. Той трябва да превземе града и да прехвърли два моста над реката, която там е широка над седемстотин метра.

От Тир до Тапсак са четиристотин километра. Хефестион ще стигне към лятното слънцестоене и ще се захване на работа, главните ни сили ще го настигнат в знойния разгар на сезона. От Тапсак до Вавилон са още седемстотин и двайсет километра по Царския път покрай Ефрат. В лятната жега не може да се очаква войската да изминава повече от средно двайсет и пет километра на ден. Категорично нямам намерение да я назорвам. Тъй че: в средата или края на есента. Тогава ще се изправим срещу Дарий.

Избрах Хефестион за задачата в Тапсак, а не Кратер или друг, в случай на евентуална интрига. Дарий и неговият щаб ще решат, че това място е вероятната ми първа цел. Царят със сигурност ще прати силно подразделение на север от Вавилон, за да ме държи под око или даже да ми попречи да прекося реката. Ако сме хитри, може да ни се отвори възможност да привлечем на своя страна командира на тази част, ако не сега, по-късно. Хефестион ще построи девет десети от мостовете си над реката и ще изчака да пристигнат главните ни сили. Персите ще крещят от отсрещния бряг обиди на гръцки, ако сред тях има наемна пехота, каквато ще има. Кой по-добре от Хефестион ще използва това в наша изгода? Упълномощил съм го да сключи каквато сделка може с персийския командир. Ако не е в състояние да го направи в момента, трябва да съобщи на офицера, че Александър го наблюдава, а той (тоест аз) е човек, който знае как да се отблагодарява за приятелството.

Маршрутът на главните ни сили, напуснали крайбрежието десет дни след Хефестион, е навътре в сушата през Дамаск. Наредил съм на провинциалния наместник да събере там всеки оръжейник и ножар в Койлесирия и Месопотамска Сирия с всичките му инструменти и стока. Армията почива пет дни, което дава време на войниците да попълнят снаряжението си за предстоящата битка. Пазарът в Дамаск се казва „Терик“ — „гълъб“. Сирийците смятат тези птици за богове, те се роят на безбройни множества и са самодоволни като котки.

На пазара се случва чудо. В търсене на вечеря един от нашите старшини хваща спящ терик и неподозиращ за местната почит, му извива врата. Пазарът изригва, за минути на площада се струпват стотици, които надават разярени крясъци. Както казах, тържището е арсенал от дюкяни на оръжейници и ножари и нашият човек и другарите му се оказват приклещени от въоръжени жители на града, жадни за тяхната кръв. Задава се всеобщ бунт, заплашващ да провали целия поход. Изведнъж гълъбът се размърдва в ръката на нашия човек. Жив е! Старшината разтваря пръсти, птицата спокойно отлита. Хиляди сирийци падат по очи и отдават почит на небето.

От Дамаск до Хомс е шестдневен преход от сто и петдесет километра. Походната колона винаги е лесна плячка за поличби и слухове. Мъжете са отегчени, клюкарстват като женоря. Ами случаят на пазара? Гълъбът Дарий ли е? Ще изхвърчи ли от ръцете на Александър? Или старшината е нашата войска, чудотворно спасена от клане?

С двудневен петдесеткилометров преход стигаме до Хама, след още пет дни и сто и десет километра — до Алено. По пътя се получава вест от Хефестион, вече в Тапсак: Аримант, когото бях назначил за наместник на Месопотамска Сирия, не успял да осигури предварителните запаси от зърно и фураж, нужни на войската за настъплението оттатък Ефрат. Първата ми мисъл е да го използвам за урок, ала Хефестион, предвидил това в писмото си, моли да се смиля над него. Мащабите на начинанието се оказали прекомерни за Аримант, провалът му не се дължал на измяна, а на негодност, за която аз трябвало да споделя вината, понеже съм го издигнал на пост, несъответстващ на способностите му. Свалям го и го връщам в родината. За щастие там, дето лагеруваме, в долината на Оронт, има изобилна паша. Искам от Антиохия мулетари, пристигат хиляда и седемстотин. Вдигам цялата войска на работа. Натоварваме и потегляме.

Вече се придвижваме на изток, навътре в империята. В поведението на хората настъпва промяна. Яздя до Теламон във фланга на колоната, когато я долавям.

— Усещаш ли?

Той потвърждава.

— Страх.

Всеки изминат километър отдалечава армията от територията, която сме превзели, от крайбрежните ни бази. Навлизаме във владенията на врага, в неговите твърдини. Мъжете неволно се озъртат през рамо към отдалечаващия се зад тях път, като си мислят за огромното разстояние до сигурното снабдяване и безопасността.

В Трипол на крайбрежието трябваше да пристигне петнайсетхилядно подкрепление. Жизненоважно ли е то за успеха ни? Не. Ала от лошия късмет, какъвто носи неговото отсъствие, първо в Дамаск, сетне в Хомс, а сега и в Алепо, по гърбовете в колоната лазят тръпки. Как да реагира командирът? Ето нещо, на което не те учат военните инструктори: изкуството да се противопоставяш на ирационалното, да разоръжаваш безпочвеното и неизвестното.

Ние сме военачалници и обсъждаме маршрутите и стратегиите си. Обаче забравяме, че и хората правят същото. Те не са глупави. Виждат, че теренът се променя, знаят в какво навлизат. В шатрите си и край готварските си огньове те предъвкват всяко ново разузнавателно сведение. Ние в командния пункт си имаме нашите източници, ефрейторите и редниците си имат своите. По цял ден разговарят с местните, които следват колоната, с простолюдието в градовете, през които минаваме, със съпътстващите ни курви и лавкаджии и естествено, едни с други. Дори състезателен кон не е способен да измине дължината на колоната по-бързо от най-новия слух или последното опасение.

Два прехода по-нататък, при Дура На, колоната се натъква на място, дето армията на Дарий е лагерувала преди година и половина на път за предстоящата битка при Иса. Навсякъде е пръснат войскови боклук, още се виждат пътеките, нужниците и огромното квадратно укрепление с вал, чиито палисадни стълбове и плетове местните хора и досега използват за огрев. По такива военни пътища човек често попада на лагери, останали от вече изчезнали армии. Гледам никога да не нощувам в тях. Носи нещастие. А в този случай не искам хората да се обезкуражават от това колко е малка нашата войска в сравнение с Дариевата (бихме заели едва една пета от пространството, използвано от вражеското множество).

Ала нашите хора го виждат. Как да не го видят? Усещам, че крачката им се променя. Шушукат си. Колко хиляди са били персите в този лагер? Колко хиляди повече ще са в следващия ни сблъсък? Препускам покрай колоната.

— Братя, ще вървите ли още осем километра додето спрем на лагер?

Нека се отдалечим от противниковото укрепление. Нека мъжете видят колко сигурна е нашата крачка, та да се хвалят, че армията ни вдига два лагера за преход, за който на меконогите перси им трябват три.

Ала страхът следва колоната. Същата вечер в лагера ставаме свидетели на страховито оръжие, каквото нашите войници никога не са виждали.

Във всяка армия има предприемчиви мъже, които са способни да изкарат съкровище и от купчина тор. Двама от нашите са старшини от фалангата, наричани от хората Кръпката и Прекръпката заради обичая им да забраняват на другарите си да изхвърлят каквото и да е. Тяхната находка този път е персийска сърпоносна колесница.

Очевидно местен разбойник отмъкнал бойната колесница по време на Дариевия поход преди година и половина. Кръпката и Прекръпката душили наоколо, научили за нейното съществуване и като обявили награда сред местните, подлъгали престъпника да я докара.

Колесницата предизвиква истинска сензация. Нашите хора се стълпяват около нея.

— Зевсе, какво ще кажеш да се изправиш срещу тия железа…

— Предпочитам да се обръсна с тях.

— Погледнете! Ще се тътриш на колене, след като това нещо мине през тебе.

От двете оси на колесницата стърчат зловещи остриета, други са монтирани отпред. Разбойникът твърди, че когато преди година и половина напредвал срещу нас, Дарий имал сто такива „резачки“, но ги оставил тук, от тази страна на планината, понеже смятал, че теренът в Киликия е прекалено пресечен, за да могат да се използват. Ето защо не сме ги видели при Иса. Нашите хора се събират около колесницата, представят си хаоса, който биха всели петдесет такива колесници, хвърлени в галоп срещу сгъстен строй. Кръпката дава израз на господстващото мнение:

— Не е зле да имаме няколкостотин от тия гадини на наша страна!

Друга донесена от местните чудатост са „гарвановите крака“, които Дарий възнамерявал да пръсне по бойното поле на онази предишна битка срещу нашата конница — и които несъмнено ще използва в предстоящата. Направени са от четири железни шипа, сглобени с обща ос. Както и да ги хвърлиш, единият шип винаги сочи нагоре.

С тридневен седемдесеткилометров преход от Дура На армията стига до Тапсак на Ефрат. Днес е вторият ден на хекатомбейон33, разгарът на лятото. Димна пелена е надвиснала над равнината на отсрещния бряг, дето предните части на персийската конница опожаряват земята. Дарий, научаваме ние, продължавал да трупа все повече сили при Вавилон на седемстотин-осемстотин километра южно оттам. Войската му вече наброявала един милион и двеста хиляди.

Колкото и да е абсурдно като факт и неуправляемо в битка, такова множество не може да не насади ужас в гърдите на онези, които смятат, че трябва да се изправят насреща му. Прекосявам лагера пеш и се натъквам на нашия приятел Чувала, който е приклекнал в праха с десетина свои другари и чертае схеми с пръчка.

— Ти си бил и художник, а?

Той скицира линия от над един милион души. Колко широк ще е фронтът? Колко дълбок? Възможно ли е изобщо такова множество?

— Наистина ли ще излезем срещу толкова много хора, господарю?

— Че и повече, ако броиш курвите и момчетата за всичко.

— И не се ли страхуваш, господарю?

— Щях — ако бях на мястото на Дарий и трябваше да изляза срещу нас.

Персите са пратили два конни отряда на север пред Дариевата армия, единия от три хиляди начело с братовчед му Сатропат, втория от шест хиляди начело с Мазей, наместника на Вавилония. Тяхната задача била да опустошат областта, в която напредваме, и да ни попречат да прекосим реката. Научаваме това от Хефестион, който лично е разговарял с Мазей, както се бях надявал.

Мазей бил интересна личност. Нещо като бандит. Персиец и поддръжник на династията, той от трийсет години управлявал провинции — първо само в Киликия, после като върховен сатрап на Финикия, Киликия и двете Сирии. Получил назначението си във Вавилония не от Дарий, а от неговия предшественик Артаксеркс Ох. Дарий искал да го свали от поста му според слуховете, обаче по време на службата си Мазей постепенно си спечелил благоволението на онзи особен вавилонски престъпен свят, наричан „ащара“ — Закона, и нямало как да бъде отстранен, без да рухне цялата икономика на областта.

Мазей бил най-богатият човек в империята, развъдникът му за коне наброявал осемстотин жребци и шестнайсет хиляди кобили. Говорело се, че има хиляда синове. Най-много се отличавал обаче със своята щедрост към народа. Най-големият светски празник през вавилонската година били Мазеидите, когато домакинът осигурявал храна за десетки хиляди и раздавал зърно в такива количества, че семействата живеели с полученото по цяла година. Мазей бил дебел. Жребците му били товарни, а не бойни коне. И обичал сам да се присмива на себе си. На ежегодния си празник излизал с хора, преоблечен като жена, и пеел толкова убедително, че никой не можел да го отличи от истинските хористки.

Когато се оттегля пред нашите сили, Мазей ни оставя да вземем няколко пленници. Те потвърждават, че армията на Дарий е от един милион и двеста хиляди. Хефестион прехвърля понтонен мост над последния недовършен участък и прекосяваме реката за пет дни. Оставям армията да отдъхне четири дни в равнината, додето докараме обсадните машини и тежкия багаж.

Трябва да се вземе решение по какъв маршрут да тръгнем към Вавилон. На юг покрай Ефрат ли да тръгнем, или да прекосим на изток до Тигър и там да завием надолу? Свиквам съвет.

Във всички изказвания господства огромният брой на врага. Във войската не се приказва за нищо друго и даже моите пълководци са уплашени и загрижени. Обаждат се стари вражди. Хората стават избухливи, другари се сопват един на друг.

Как трябва да командва военачалникът? В съгласие с подчинените си ли? Всъщност трябва да изслушва. Да претегля и преценява. И сетне да решава сам. До кръстопът ли си стигнал? Избери едната посока и недей поглежда назад. Нищо не е по-лошо от нерешителността. Сгреши, но го направи решително. Възможно ли е да задоволиш своите подчинени? Не ща и да чувам тази дума! Хората никога не са доволни от нищо. Походът винаги е прекалено дълъг, пътят винаги е прекалено тежък. Как трябва да се действа с тях? С трудности. Дай на хората нещо, което не може да се направи, не което може. И после се изложи на първата опасност. Спартанският командир Лисандър правел разлика между храброст и кураж. Ние трябва да притежаваме и двете. Дързостта да замислим удара и безстрашието да го нанесем.

И все пак, как се взимат решения? Рационално ли? Моят учител Аристотел можеше да класифицира света, но не беше способен да се ориентира и до селския мегдан. Човек трябва да се гмурне по-дълбоко от рационалността. Траките във Витиния не се доверяват на никое решение, ако не са го взели пияни. Те знаят нещо, което ни убягва. Лъвът никога не взима лошо решение. Разумът ли го води? Орелът „рационален“ ли е?

Рационалността е синоним на суеверието.

Проникни по-дълбоко, приятелю. Докосни даймона. Дали вярвам в знаци и поличби ли? Вярвам в Невидимото. Вярвам в Неявното, Бъдното. Великите командири не съобразяват своите действия с Каквото е, те осъществяват Каквото може да е.

22 Бърз като стрела

Потегляме на изток към Тигър.

Това е продиктувано от сериозни военни съображения, но всъщност взех решението заради един сън. Бог Страх ми се яви, преобразен като пантера. Звярът е толкова черен, че сякаш е направен от нощ. Проследявам го в мрака. В съня ми се струва важно да настигна пантерата и да науча какво има да ми казва. Нямам ни факла, ни оръжие, придвижвам се, обзет от ужас, че в тъмното ще се препъна в пантерата и тя ще ме разкъса. Събуждам се разтреперан.

В армията имаме двама египетски прорицатели, освен собствения ни гадател Аристандър. Разпитвам ги поотделно. И двамата египтяни казват, че пантерата била Дарий. И двамата ме успокояват, че тревогата ми се дължала на настоящия ни недостиг на разузнавателни сведения — нашите съгледвачи са изгубили връзка с персийската армия. Сънят просто показвал тази разбираема загриженост.

Аристандър не тълкува пантерата, а без колебание ме пита:

— В каква посока водеха следите на звяра?

Потегляме на изток.

Звярът не е Дарий. Звярът е Страх.

От Тапсак до Тигър са четиристотин седемдесет и шест километра. Защо оттам ли? Моите командири очакваха другия маршрут, на юг по долината на Ефрат. Той очевидно е по-лекият, само по Царския път, месец, месец и половина до Вавилон — същият, по който минал Кир Млади за битката с брат си Артаксеркс Втори при Кунакса. Ефрат тече край нас, има обилен фураж от напояваните ниви, провизии могат да се осигурят от земята, която вече сме превзели.

Само че Дарий иска да мина оттам. Защо инак ще прати Мазей да ме спре с толкова слаба войска?

Врагът цели да тръгна край Ефрат. Подмамва ме да го направя. Инженерите на Дарий несъмнено са подготвили места за битка в няколкото равнини, които са идеални за грамадната му армия. Снабдителната му база е там, във Вавилон, разполага с първокласни пътища, реката и каналите, по които да превозва хора и снаряжение.

Не мога да избера този маршрут. По Царския път преминаваме през най-горещата част от района — изкуствено напояван коридор между палещи пустини. Мрежата от канали осигурява естествено защитени позиции. Противникът може да наводни нивите, за да спре настъплението ни, или да заложи засади и да ни напада във фланг. Зърното вече е прибрано, останали са само стърнища. За да се доберем до реколтата, ще трябва да обсаждаме укрепени градове. Алкохол ли? Единственият ни алкохол ще е онзи, който си носим. Пък и жегата. Ще изгубим една пета от хората в тази пещ, да не споменавам за конете, а онези, които не бъдат покосени от слънцето, ще умрат от зловонната речна вода. От родината пристигат подкрепления от петнайсет хиляди души и ако поема на юг покрай Ефрат, те няма да стигнат навреме. Ако избера друг, по-бавен маршрут, има вероятност да успеят.

Съображенията за окончателното ми решение обаче са стратегически. Маршрутът покрай Ефрат не подтиква врага към придвижване. Дарий просто ще чака при Вавилон, на бойно поле, което е приготвил за нашето заколение, осеял го е със своите гарванови крака, изравнил е пътищата, по които ще летят сърпоносните му колесници.

Поемам на изток вместо на юг. Настрани от Вавилон, към предпланините на Арменски Тавър. Конницата на Хефестион пропъжда съгледвачите на Мазей от тила ни. Нека Дарий ме изгуби от поглед. Нека се чуди къде е Александър.

Нашата колона следва Високия път, стар военен маршрут. В планината е по-прохладно, тревата още е зелена, а не изгоряла като в равнините. Ожънатото зърно е в неукрепени села, взимаме го с лекота. И пием сладка планинска вода. Дарий в състояние ли е да отреже тила ни? Има такава опасност. Но за да го направи, той трябва да отдели от главните си сили достатъчно войска, та да устои на цялата ни армия (понеже има вероятност тъкмо това да целя: да примамя такъв отряд на север и да го избия), а не може да поеме този риск, тъй като ще прекъсне връзката с базата си, която е на стотици километри.

Нека врага не го свърта във Вавилон от чудене къде съм се дянал. Нека се пържи в собствения си сос от питане отде ще се появя. Нека неговите амбициозни военачалници му вадят душата. Нека ръководи военни съвети, на които свръхревностни офицери настояват за дръзки ходове и агресивни действия. На война няма нищо по-трудно от чакането. Дарий не ще има търпение, не и след поражението и бягството при Иса. А и неговата наборна конница няма да му позволи такъв разкош. Той ще напусне Вавилон. Ще дойде на север да ме търси. Тъкмо това искам аз. Понеже с всеки километър, с който се отдалечава от базата си, може да се объркат все повече неща, може да се случат все повече нежелателни за него събития.

Аз пък няма да бързам. Ще възпирам фланговете и тила си. Ще дам на подкрепленията възможност да ме настигнат. Ще паса бойните си коне на зелени пасища и ще поя товарните си животни в планински потоци. Моите фуражири ще опоскват страната и войниците ми ще провеждат учения. Ако ще и да се бием чак през зимата. Аз имам да храня само петдесет хиляди, Дарий се мъчи с милион, че и отгоре.

Поне такъв е планът, додето на двайсет и първия ден не пристигат съгледвачи с вестта, че Дарий напуснал Вавилон. Прекосил Тигър, съобщават нашите ездачи, и бързал на север с цялата си войска, тъй че реката — на персийски „тигър“ означава „стрела“, заради бързината на неговото течение — да остане помежду ни като отбранителна линия. Когато се получават тези сведения, ние сме на близо двеста километра от най-близкия брод. Смъквам от походната колона всичко освен оръжията. Виж в дневниците темпа ни на придвижване. Четирийсет и три километра, четирийсет и девет, четирийсет и осем, петдесет и четири. Стигаме до брода за четири дни и го прекосяваме, додето Дарий още е сто и шейсет километра на юг. Никоя армия в историята не е изминавала толкова бързо такова разстояние.

Ала бързането ни изцежда силите. Форсирането на Тигър едва не свършва с катастрофа, понеже водата стига до гърдите на мъжете и се движи със скоростта на препускащ кон. Строяваме четири конни редици през брода, по две нагоре и надолу, и ги подсигуряваме с въжета, а пехотата минава между тях. Горните кордони малко отслабват напора на реката, а долните образуват жива стена, улавяща отнесени мъже и оръжия. Преминаването на войската отнема четирийсет и осем мъчителни часа. Хората изнемогват и повече от всякога стават лесна плячка на слухове и страх.

Вражеска конница опожарява пътя пред нас. Земята е пепелище на километри, гъсти облаци скриват слънцето. Нощем пожари осейват хоризонта. Това е гледката от моя сън.

Изобилстват поличби и предзнаменования. Всеки гарван в небето, всяка змия в прахта е храна за суеверните измислици на мъжете. Само някой да извика насън и половината лагер изпада в истерия. Коза ражда козле с три рога — това вещаело смърт, заявяват пророците край готварския огън. Съгледвачи, търсещи вода, откриват извор, който, докоснат от слънцето, избухва в пламъци. Никой ли не е чувал за нефт? Това се превръща в постоянна задача за нашите гадатели: да измислят благоприятни тълкувания на чудати явления.

Заразили сме се със страх. Ирационален, необясним, нелечим. Удвоявам броя на предните съгледвачи и утроявам възнаграждението им. Обсадните машини ни настигат и с тях се заемаме да ускорим прехвърлянето. Нашият млад инженер Ангелид издига понтонен мост над Тигър и пренасяме тежкия багаж оттатък.

Къде е врагът?

Почват да се появяват дезертьори от неговия лагер. Довеждат ги съгледвачи, със завързани ръце и очи недоволни наемници с откраднати коне, измамени лавкаджии, жени, станали жертва на безчинство. Правилата изискват изолиране на бегълците, за да не плъзнат из лагера невероятни слухове. Никога не се получава. Приказките на всеки глупак се разпространяват като пожар. Противникът вече не бил един милион. Бил два милиона. Три. Един беглец разправя, че прекосил равнината при Опис след преминаването на Дариевата конница — шейсет и пет километра нататък над земята се вдигала пара от конски изпражнения. Един багдадчанин твърди, че неговият квартал имал заповед да даде хиляда говеда — Дариевите воини ги излапали на едно ядене, и това били само офицерите.

В поход нашите хора вървят на „котила“, отделения от по осем, та да могат да разглобят сарисите си и да ги вържат на един сноп, който двама души се редуват да носят на рамо. Котилата винаги се смеят или ругаят. Сега чувам мълчание. Мъжете крачат, без да се шегуват или мърморят, всеки понесъл пет и половина метровото си копие, често неразглобено, забил поглед в земята. В такива моменти ходът на събитията заплашва да излезе извън контрол. Човек се изкушава да престане да разсъждава и да се остави на инерцията. Това трябва да бъде предотвратено на всяка цена.

Мразя проверките. Сега обаче трябва да се направи проверка, за да стегна хората и да се уверя, че не липсва нищо — точила, резервни дръжки за копия, ремъци. Скастрям един млад старшина, който носи шлема си в ръка.

— Завържи го на раницата си!

Оцет за пречистване на водата. Лой за краката на хората. Ако чуя, че някой имал пришки и не можел да ходи, кълна се в Херакъл, ще го накарам да върви на ръце.

Вече провеждам съвети с пълководците си три пъти дневно. Спя по два часа на обед и по един нощем. Буцефал е завързан пред шатрата ми и моят коняр Евагор поддържа бойното ми снаряжение в пълна готовност. Сега публичната ми роля е да вдъхна увереност на хората. Погледите им ме следят всеки миг. Както се справям със страха аз, така успяват и те. Додето две нощи след проверката луната не потъмнява и не изчезва от небето.

Затъмнение.

— Само това ни трябваше! — беснее Кратер. Ветерани от двайсет похода се събират на групички, зяпат небето и суеверно си шушукат. Трябва ли като учители да разясняваме астрономическите съотношения между слънцето и луната? — Веднага да дойдат ония смучещи сол египтяни! — изревава Кратер, има предвид гадателите. — В името на космаците на Хадес, бързо да измислят някаква лъжа!

Е, измислят. Забравил съм точно каква. Май, че персите били луната, а ние — слънцето. Това разсейва страха на хората. Засега.

— Най-добре ги накарай да се размърдат — съветва ме Теламон.

Тъй и правя.

Пот, бързина, действие — това са противоотровите срещу страха.

Само че не действат. Не и този път. Съгледвачите са открили персийския базов лагер при търговското средище Арбела на сто километра на юг. Армията на Дарий продължила трийсет километра нататък, съобщават други ездачи, и пресекли Лик, Вълчата река. Там имало огромна равнина на име Гавгамела. Персите подготвяли терена. Разполагали с двеста сърпоносни колесници и петнайсет индийски бойни слона.

Поставям под домашен арест ездачите, които донасят тази вест. Не ги пускам да излизат даже по малка нужда, за да не се разнесе слухът. Все пак се разнася. Затъмнението ни е подплашило. И тази зловонна пустиня. Прекосяваме низина, изгорена на пепел. Нищо не е оцеляло. В ада ли сме попаднали?

Гавгамела — или тамошният хълм Тел Гомел — означава „камилска гърбица“. Нашите войници търсят някакъв смисъл в това. Късмет ли носи името? Или вещае гибел?

Питам Теламон от какво според него се страхуват хората.

— Ти знаеш — отвръща той.

Ала не знам.

— От успех.

Как е възможно?

— И трябва да се страхуват — продължава моят наставник. — Понеже с този триумф войската ни ще стъпи там, дето не е стъпвала никоя армия в цялата история. От това се боят мъжете, от неизвестността. И ти, Александре, ще бъдеш обявен за…

При нас спира Клит Черния, ухилен на Теламоновия мрачен вид.

— Каква невероятна измислица разказва днес тоя философ? — пита той.

Засмивам се.

— Предрича ни победа.

— Само идиот може да каже такова нещо! — И Клит издюдюква и препуска нататък.

Колоната продължава пътя си. Небето пред и зад нас чернее от пожари, запалени от врага. Стелят се сажди и пепел. Планината на изток се е скрила в дима. В този призрачен здрач се разнасят звуци. Чуваме тропот на невидими коне, нечовешки гласове. Даже земята те кара да подскачаш. Стъпките на хората пробиват кората и разнасят облаци варовик. Той прониква в носа и косата ти, лицето ти е покрито с него, устните ти се напукват. Конските копита вдигат тежък сивкав прах, който стига чак до кръста. Колоната гази в него. Сетне, след пладне на втория ден — звукът, от който се ужасяват всички командири.

Паника.

Нещо подплашва войската. Никой не знае какво. Възцарява се ужас. Хора се отделят от другарите си, сами или по двама, вадят оръжията си. След малко мъжете ще почнат да се колят едни други от страх.

— Колона, стой!

Минава цяла вечност, додето войниците спрат.

— Хвърли оръжието — заповядвам аз. Пак безкрайност, додето командата бъде предадена по километричната върволица. Накрая и сетният човек оставя оръжието си в нозете си.

Армията се съвзема.

Тази нощ лагеруваме в гола равнина. Вечерта от планините се спуска мъгла. Зрението ни играе номера. Сажди и пепел скриват небето. После, по втора стража — нова паника.

Светлини в небето погрешно са взети за вражеските огньове. Изглеждат истински — безброй хиляди. Заблуждавам се дори аз. Минават часове, додето лагерът се успокои.

Боговете пращат вятър. Небето се разчиства. А после идва прашна буря. Лагерът потъва в хаос. През целия следващ ден вървим във вихрушката, увити до очите. Пясък като пемза жули всяка повърхност и заема всяко празно пространство. За пръв път чувам от хората си жалбата, която ме измъчва до ден днешен: стигнахме прекалено далече, спечелихме прекалено много, небето се обърна срещу нас, уплашени сме, искаме да си вървим у дома.

Пак нощ. Прашната буря отминава също толкова внезапно, колкото се е развихрила. Съгледвачи съобщават за истински персийски огньове. На един ден път. Прегрупирам колоната в строй за атака. Сега фронтът ни е широк осемстотин метра. Поставям конница на всеки ъгъл.

Пладне на четвъртия ден. Равнината Гавгамела е на няколко километра, зад ред ниски хълмове. Там ли ще е? Това ли ще е мястото, което ще даде името си на нашата съдба?

Излизам напред, взимам със себе си Клит Черния и Царския ескадрон, аполонийците на Главкий (той смени Сократ Червенобрадия, който се възстановява от сепсис в Дамаск) и пеонския ескадрон разузнавачи на Аристон. Персийските конни разузнавачи отстъпват пред нас. Тигър е отдясно — тук е по-широк, вижда се в отсрещния край на прашната низина. Стадо газели се скрива в едно дере. Изкачваме хълмовете. На хребета трима наши войници дават знак „Противник“ и сочат с копията си на югоизток.

Стигаме горе и ето го врага.

— В името на алабастровите топки на Херакъл! — извиква Клит.

Персийският фронт е дълъг над пет и половина километра. Дълбочината му е дваж по-голяма. Обозът се простира додето поглед стига. Прилича на град. Не, на десет града. Вражески разузнавателни части препускат обратно към центъра, дето несъмнено се е разположил Дарий, за да съобщят за нашата поява. Различни видове войска маневрират пред главните му сили. Равнината е изгладена като състезателна писта, означени са геометрични азимути.

Хефестион посочва.

— Онова там са трасетата, които Дариевите инженери са разчистили за неговите сърпоносни колесници. Виждаш ли ги? Три. Така като гледам, едното е широко петдесет коли, второто — сто, третото отляво — също петдесет.

Врагът даже е издигнал подвижни кули, отдето несъмнено ще ни обстрелват стрелци и катапулти, когато се приближим.

Клит Черния подсвирва.

— Тия копелета са докарали и последния си войник.

Качвам армията на хълмовете, които местните наричат Арук — „полумесец“. Лагеруваме в боен ред.

Хората ни за пръв път виждат врага. Броят на азиатското множество е потресаващ. Прекалено голям, за да предизвика страх. Човек може да реагира единствено с благоговение. Зяпаме персийските пълчища, даже аз, и не можем да повярваме на очите си.

23 Сърцето като материал

Питаш колко време отне съставянето на бойния план за Гавгамела.

Известен ми е откак станах на седем. Хиляди пъти се е разигравал пред очите ми. Виждал съм този план насън, представял съм си Дариевия строй. Цял живот съм водил тази битка във въображението си. Не остава нищо друго, освен да я преживея в плът — и в кръв.

Отделяме един ден да укрепим лагер и да докараме тежкия багаж. Дарий чака на мястото си. Когато отивам с три ескадрона да разузная бойното поле, той не ми пречи.

Спуска се нощ. Свиквам военен съвет. Този път го ръководя лично.

— Братя, вече видяхме вражеските диспозиции. Това е добре. Днес сме сигурни в три неща, които вчера не знаехме. Да ги разгледаме.

Нищо не успокоява хора, изправени пред огромна опасност, така, както трезвото излагане на фактите. Колкото по-ужасяваща е действителността, толкова по-открито трябва да се приема.

— Първо, персийският фронт е почти изцяло конница. Виждаме смъртоносните зони, които врагът е приготвил за своите сърпоносни колесници. Дарий явно възнамерява да ги използва при нашето настъпление. Това е различно от Иса и Граник, дето противникът само се отбраняваше. Тъй че, първо: врагът няма да седи неподвижно и да чака атаката ни, а ще ни нападне.

В съвета участват сто и седемнайсет души. Присъстват всички ротни командири. Нощем даже лете в пустинята захладнява. Въпреки това държа страничните платнища да са вдигнати чак догоре. Искам войската да вижда как работят нейните офицери. За броени минути около шатрата се скупчват хиляди, насядали и изправени, застанали толкова нагъсто, че човек усеща вонята на потта им и парата на техния дъх.

— Второ, широчината на вражеския фронт. Строят на противника ще застъпва нашия с широки полета и на двата фланга. Това ни показва как ще нападне Дарий. Той ще опита двойно обкръжаване. Ще се стреми да ни обгради и на двата фланга с фланговете на конницата си, като атакува — може би последователно, може би едновременно — отпред, първо със сърпоносните си колесници, после с обикновената си конница. Това е вторият фактор, за който трябва да имаме отговор. Трето и най-важно, психическото състояние на нашите хора. Според всички преценки вражеската конница е трийсет и пет хиляди. Нашата е седем. Дори не може да гадаем какъв е броят на персийската и съюзната пехота. Нашите подкрепления не успяха да ни настигнат. Мъжете са уплашени. Даже хетайрите не проявяват обичайното си въодушевление.

Пердика:

— Само това ли е, Александре?

Избухва смях. Тревожен смях.

— Забравих бойните слонове на Дарий — отвръщам аз.

Помръква всякакво веселие.

— Това са въпросите, които трябва да обсъди този съвет, приятели. Какво съм пропуснал? Някой има ли да добави нещо?

Започваме.

Материалът, който манипулира командирът, е човешкото сърце. Неговото изкуство се състои в това да вдъхне смелост на своите хора и да внуши ужас на врага.

Пълководецът вдъхва смелост с дисциплина, подготовка и годност, със справедливост и ред, с отлично заплащане, въоръжение, тактика и снабдяване, със своите диспозиции на бойното поле и с гения на собственото си присъствие и действия.

Правилните диспозиции вдъхват храброст, също както погрешното построяване превръща в страхливци даже най-смелите. Принципният боен ред за атака е следният:

С други думи, клин. Или ромб, ако предпочиташ:

Клиновете и ромбовете поощряват бойния дух. Ъглите образуват поддържащи линии, фланговете подкрепят върховете и тиловете подпомагат фланговете. Войниците в клиновете и ромбовете няма къде да се скрият. Другарите им ги виждат. Срамът ги тласка напред и куражът им дава сили.

Най-разумно обаче е да се използват клинове по цялата линия на атаката, както инструктирам своите офицери на съвета в навечерието на битката при Гавгамела.

Защо този боен ред вдъхва храброст? Напомням на своите командири, въпреки че вече са виждали достойнствата му на два континента и на сто бойни полета:

— Мъжете от върховите батальони изпитват смелост, защото знаят, че имат подкрепление и на двата фланга. Знаят, че не могат да бъдат ударени флангово, нито обградени. Освен това знаят, че макар тъкмо те да трябва първи да ударят врага, сами, техните другари пак ще са точно зад тях в боя. Знаят и че ако бъдат отблъснати, имат мощен фронт, в който да се оттеглят. Що се отнася до батальоните на втора позиция, при настъплението им към врага техният страх се уталожва, понеже виждат, че другарите им пред тях поемат главната тежест на битката, докато самите те за момента са в безопасност. Ала най-важната особеност е следната, приятели: смелостта на другарите им пред тях възпламенява сърцата им. Защото мъжът не е мъж, ако, като вижда другарите си да се хвърлят храбро срещу врага, не реши: „В името на адските огньове, ще докажа, че не съм по-недостоен!“. Мъжът се срамува дори да се поколебае и да допусне знамената на неговата рота да изостанат от тези на другите, напред го тласкат състезателният дух, гордостта и честта.

— Твърдо съм убеден в това, братя — продължавам. — Вярвам, че когато става свидетел на чуждото себеотрицание, човек е принуден от благородната си природа да подражава на този достоен пример. Никакви вдъхновяващи речи не могат да го накарат да направи това, ни обещания за награди. Но той не може да устои на храбростта на другаря си. Ето защо вие офицерите винаги трябва първи да атакувате врага. Със своя пример вие тласкате сърцата на хората си да ви последват. И тяхната смелост възпламенява доблестта в следващите редици на нашите сънародници.

— Вярвам и в още нещо, приятели. Вярвам, че самото небе се поддава на безстрашието. Самите богове не могат да останат безразлични към проявите на истински кураж и собствената им благородна природа ги принуждава да се намесят в негова полза…

— Утре в тази равнина вражеският фронт ще застъпва нашия с по осемстотин метра и на двата фланга — казвам на офицерите от фланговите батальони. — При настъпването ни Дарий със сигурност ще хвърля срещу нас от фланговете конна дивизия след конна дивизия. Как да разположим ротите си така, чеда разпалим куража на сънародниците ни?

— Първо, ще се отбраняваме с нападение — заявявам. — Флангови офицери, трябва да атакувате в мига, в който се озовете под атака. Не приемайте удара, а го нанесете вие. Това не е безразсъдна дързост, а просто основен принцип. Когато знаят, че ще бъдат нападнати, мъжете изпитват страх, а когато знаят, че ще нападнат самите те, се чувстват силни.

— Второ, диспозициите. — Строявам шестте части на двете флангови защити във видоизменени ромбове. Моята позиция на десния фланг ще е непосредствено от вътрешната страна на Царските копиеносци, с ескадроните на хетайрите (фалангата и главните сили на войската ще заемат два и половина километра наляво оттам), а Парменион, който командва левия фланг, ще е от вътрешната страна на аналогичен ромб. Фланговата защита от дясната ми страна е следната:

Ромбът не е нищо друго освен четири клина — север, юг, изток, запад. А какво е клинът? Той е една част отпред и две на фланговете. Сега виждаш ли как ромбът може да отговори на атака от всяка посока със самото си ориентиране?

Тази диспозиция има успех заради ирационалния елемент на сърцето. Предната част ще нападне смело врага, понеже знае, че има поддръжката на двата фланга и че другарите й ще влязат в боя веднага след нея. Поддържащите флангове имат пред себе си храбрия пример на върховата част и ще се стремят да се покажат също толкова достойни.

— Накрая, братя офицери, моето и вашето присъствие — казвам. — Когато утре търсите с очи моите знамена, трябва да гледате само напред. Аз ще съм там. Там ще сте и вие, пред своите роти.

Приключвам, понеже увлечението толкова е разпалило решимостта ми, че се боя сърцето ми да не изгуби контрол над себе си. Поглеждам стоящия до мене Парменион, Хефестион и Кратер, Пердика, Кен, Птолемей, Селевк, Полиперхон, Мелеагър, Клит Черния, Никанор и Филота, Теламон, Еригий и Лизимах. Поглеждам и към мъжете отвън, хилядите, които са обкръжили шатрата.

Къде е моят даймон в този час? Той е аз и аз съм той.

— Мнозина от вас са се чудили защо спя с Илиадата на Омир под възглавницата. Правя го, защото подражавам на героите от тези стихове. За мене те не са митични личности, а живи, дишащи хора. Ахил не е праотец отпреди деветстотин години. Той крачи тук, в този момент, в сърцето ми. Държа неговият достоен пример да е пред мен не само когато бодърствам, а и да укрепва дори сънищата ми. За кръв и богатства ли воюваме? Нищо подобно! А за да следваме пътя на честта, да учим сърцата си на добродетелите на войната. Благородното водене на война срещу благороден противник ни пречиства като злато в тигел. Всичко низко в нашата природа — алчност и ненаситност, страхливост и нерешителност, нетърпеливост, скъперничество, самовлюбеност — се обработва и премахва. С многократното си подлагане на смъртни изпитания ние изгаряме тези нечисти примеси, додето нашият метал не зазвъни точно и вярно. И това премеждие не ни пречиства само като индивиди, а неизбежно ни свързва един с друг с такава дълбока близост, каквато не познават дори съпруг и съпруга. Когато ви наричам „братя“, това не е метафора. Защото ние с вас станахме братя по оръжие и самият ад не е в състояние да ни раздели.

Отново млъквам и оглеждам лицата. Смъртта за мене е нищо в сравнение с обичта, която изпитвам към тези храбри другари.

— Изпитвам ли страх, приятели? Как бих могъл? Защото винаги съм искал единствено да съм в редиците заедно с вас, да се сражавам за слава рамо до рамо с другарите си. Тази нощ ще спя блажено като младенец, понеже в този час имам всичко, за което съм мечтал: достоен противник и достойни другари, заедно с които да се изправя срещу него.

Викове на съгласие прекъсват речта ми. Отзад хората предават моите думи на другарите си още по-нататък. Изправил съм се. Посочвам от Полумесеца надолу към равнината на Гавгамела.

— Братя, никой човек или армия не са печелили такава слава, каквато утре ще изтръгнем от онова поле. Ни Ахил, ни Херакъл, ни който и да е герой на нашия или друг народ. Хората след сто века пак ще изреждат нашите имена. Вярвате ли ми? Ще атакувате ли заедно с мене? Ще яздите ли рамо до рамо с мен в търсене на вечна слава?

В шатрата избухват овации. Мъжете реват и крещят. От това бурно одобрение се тресат стълбовете на павилиона и земята вибрира и трепери. Поглеждам Хефестион. Толкова яростен е викът на нашите другари, казва изражението му, че Дарий в лагера си и цялото му множество не могат да го слушат инак, освен с ужас.

Аз съм живата душа на армията. Както кръвта тече от сърцето към крайниците на лъва, така от мене към моите сънародници тече смелост.

Срещу нас са се изправили с оръжие един милион души. Аз ще ги разгромя единствено с волята си.

24 Камилската гърбица

Додето се спускаме от хълмовете, наречени Полумесеца, аз яздя Корона. Буцефал ме следва, воден от моя коняр Евагор. Оглавникът и начелникът на Буцефал са поставени, както и лекото бойно седло, но Евагор носи наколенниците и нагръдника му на собствения си гръб. Конят ми е седемнайсетгодишен. Ще го възседна чак при окончателното настъпление.

Нараменниците на съставната ми броня не са завързани и стърчат на равнището на ушите ми. Ще ги стегна едва когато се строим. Искам войската да го вижда. Това й показва да диша спокойно. Нейният цар е толкова самоуверен, че дори още не се е дооблякъл.

Склонът към равнината е километър и половина. Спускаме се в боен ред. Фронтът ни е две хиляди и петстотин метра. Този на врага, когато го измерваме след сражението, е четири хиляди и триста. Застъпва ни повече от километър и половина.

Днес е двайсет и шестият ден на боедромион, късно лято, в годината на атинския архонт Аристофан34. Според пленени документи от тази дата бойният ред на армията на Персийската империя е следният:

Пред главната линия на левия фланг на противника: две хиляди души конница от Скития, свирепи саки и масагети, въоръжени с копие, скитски лък и тумак — вид боздуган с шипове; хиляда души специална конница от Бактрия, изцяло покрити с ризници катафракти, въоръжени с дротик и двуръчно копие; сто сърпоносни колесници под командването на Дариевия син Мегадат. Това са ротите пред фронта. Зад тях, в двойна линия ескадрони: четири хиляди индийски Царски кшатрии, пеши стрелци от земите западно от Инд; четири хиляди конни стрелци от Ария начело с техния сатрап Сатибарзан; хиляда души Царска конница от Арахозия начело с Дариевия роднина Барзаент. Наляво от тях: шестнайсет хиляди души бактрийска и дахска конница начело с Дариевия братовчед Бес, който командва целия ляв фланг; две хиляди конни стрелци от Индия; персийска Царска конница, смесена с пехота, пет хиляди, начело с Тигран, който се сражава толкова храбро при Иса; сетне конница от Сузиана, хиляда; кадузка конница и пехота, две хиляди. След това е Дариевата Царска флангова защита, десет хиляди гръцки наемни пехотинци начело с фокидския капитан Патрон; хиляда конници от Роднините начело с Дариевия брат Оксатър; пет хиляди „ябълконосци“, елитни персийски пехотинци, наречени така, понеже копията им свършват със златни ябълки вместо шипове. Пред тях са петдесет сърпоносни колесници и петнайсет индийски бойни слона с техните водачи, бронирани кули и шестстотин индийски Царски конници, чиито жребци са дресирани да се бият заедно със слоновете; те са подкрепяни от така наречените изселени кари, хиляда души тежка пехота; петстотин мардски стрелци. Отзад: самият Дарий, отдясно защитен от още хиляда конници от персийския Почетен полк, още пет хиляди ябълконосци и още пет хиляди гръцки наемни пехотинци начело с Менторовия син Тимонид. Това е центърът на линията. Надясно оттам, в продължение на два и половина километра: карска пехота и конница, още индийски Царски конници, още гръцки наемници; албани; ситацени, смесена конница и пехота; тапурска и хирканска конница от южната страна на Каспийско море; конни стрелци от Скития начело с Мавак; конница от Партия и Арахозия начело с Фратаферн; Царска конница от Мидия начело с Атропат; сирийска и месопотамска конница начело с Мазей. Мазей командва целия персийски десен фланг. Пред него са още петдесет сърпоносни колесници; елитната кападокийска конница на Ариак; арменска конница на Оронт и Митрауст. Сетне тиловото множество на наборната войска от провинциите: уксите на Оксатър; вавилонците на Бупар; наборниците от Червено море на Оронтобат; ситацените на Орксин и безчет други.

Додето се спускаме в равнината, ясно виждаме трите трасета, подготвени от Дариевите инженери за неговите сърпоносни колесници. Те са очертани с колчета, вятърът развява флагове, закачени на равнището на очите на конник. Та колесничарите да ги виждат над облаците прах.

Хиляда метра вдясно от нас на влизане в долината са осеяни с железни гарванови крака. Дарий иска да ни насочи към трасето на своите резачки. Персийският фронт е на хиляда и деветстотин метра. Почти два километра. Вражеските разузнавачи минават покрай нашия фронт извън обсега на стрелите, на коне, които струват колкото надници за цял живот. Нашите бързи копиеносци ги подгонват. Заповядвам им да се върнат.

Оръженосци припват с мехове вино. Спираме да поправим каквото е повредено: измъкнати шнурове на подметки, претрити върви на сариси, скъсани ремъци на щитове.

— Изправи редицата!

— Пикай, без да напускаш мястото си!

Командирите на отряди се събират под моите знамена: Парменион, Хефестион, Кратер, Никанор, Пердика, Птолемей, Селевк, Филота, Клит Черния, още двайсетина други. Няма какво да повтаряме, вече сто пъти сме отигравали всичко.

Настъпление в линия. Преминаване към косо настъпление по моя заповед. Всички редици пазят мълчание до момента на атаката. Бързо и точно приемаш, изпълняваш и предаваш нататък всички заповеди.

Командирите се втурват към частите си. Давам знак на Евагор. Той препуска към мене, води Буцефал. Първият ми паж поема юздата.

От гърлата на петдесет хиляди се изтръгва одобрителен вик.

Прескачам от гърба на Корона върху Буцефал. Копието ми. Шлемът. Отново рев, после пак. Тропане с дръжки на копия по щитове. Поемам напред, придружаван от Царската охрана, Хефестион, Клит Черния, Теламон.

Прах жули равнината. Знамена плющят на южния вятър. Шквални пориви брулят полето, вдигат пясъчни въртопи. Перата на шлема ми го теглят настрани. Изтръгвам ги и въздушните течения ги отнасят.

— В името на Зевс, наш водач и спасител!

Почваме.

25 Ромбовете на фланга

На хиляда метра виждаме поставените от персите колчета, които обозначават трасетата за техните сърпоносни колесници. Те са от тръстика, два и половина метра високи, отгоре плющят алени флагове. Нашите разузнавачи ги прегазват под овациите на войската.

Излизаме на полето, приготвено за нашето заколение. Теренът е подравнен, за Дариевите резачки са определени три трасета. Двете са широки четиристотин и петдесет метра, третото — деветстотин. Още сме прекалено далече, за да различим самите колесници. Струва ни се, че зърваме слънчеви отблясъци от техните остриета, но може да е само игра на въображението.

От лявата ми страна язди Хефестион начело на агемата на Царската охрана. Ако аз падна, той ще поеме командването на десния фланг. Отдясно е Клит Черния, който е начело на Царския ескадрон хетайри. Теламон е отляво на Хефестион заедно с Птолемей и Певкест, до Клит е Къдравелкото. Те са тук заради бойните си умения и понеже мога да пратя всеки от тях навсякъде и той ще даде живота си, но ще изпълни заповедта ми.

Дариевите инженери са осеяли краищата на полето с железни гарванови крака, за да ограничат настъплението на нашата конница в поразяващата зона на сърпоносните колесници. Ала врагът не може да пръсне тези шипове из цялото пространство между нашия и своя фронт, а трябва да остави свободни стотици метри, инак на тях ще се натъкне собствената му конница, когато нападне. Моят замисъл е да настъпвам в оградения коридор само додето първите ни редици стигнат свободното пространство. Тогава фронтът ни рязко ще завие надясно и ще напусне поразяващата зона колкото може по-бързо.

Освен това преди битката съм наредил в лагера ни да разгласят следното обявление до всички нестроеви следовници на армията: който иска на свой риск да тича пред настъпващата войска и да събира гарванови крака, може да задържи всички, които вземе, и сетне да продаде желязото. И сега войниците стават свидетели на удивително зрелище. Огромни рояци предприемчиви младежи — децата на нашите лавкаджии и момчетата за всичко, хлапетата на коларите, момчурляците на мулетарите, да не споменавам готвачите и търговците, даже някои блудници от курвенския лагер — се втурват пред армията, мнозина от тях босоноги, всички без оръжие и броня, и пренебрегват залповете на стрелците, които врагът е разположил на фланговете и даже в осеяното с шипове пространство, за да отблъсне тъкмо такива набези. По-дръзките и по-усърдни от нашите „чистачи“ устояват достатъчно време, за да съберат дори падналите стрели на противника, които също са доста ценни. В резултат полето е почистено, поне наполовина, със смайваща бързина.

Вражеският фронт вече се вижда. Дължината му е дваж колкото нашата, сякаш се простира от единия хоризонт до другия. Колкото по-нататък настъпваме, толкова повече оголваме своите флангове пред персийските.

Напредваме ходом. Вляво от мен са осемте ескадрона на хетайрите. Строени са в клинове от по половин ескадрон. Драконови зъби. Минавам в тръс пред тях и продължавам наляво, следя настъплението, викам мъжете по име, за да видят лицето и знамената ми. Вестоносци и адютанти яздят напред-назад със сведения за противника, фланговете, намаляващото разстояние.

И ние сме обозначили равнината. Нарочно разположени ездачи изпълняват ролята на живи флагчета и бележат пътя за настъпление. На разстояние деветстотин метра, дето почва свободното пространство, давам знак на тръбачите: „Войници, полунадясно!“.

Знаменосците се завъртат на четирийсет и пет градуса. Зад тях капитаните и главните старшини правят същото и отрядите следват техния пример. Изпратени напред стрелци пропъждат вражеските разузнавачи. Придвижваме се като човек, който прегазва река. Напредваме диагонално срещу течението и посоката ни също е под ъгъл спрямо него. Плъзгаме се надясно… надясно… надясно…

Дарий още не може да забележи това. Деветстотин метра са прекалено много. Ала неговите конни разузнавачи го виждат. Теламон посочва двама на породисти коне, препускащи обратно към царя си. Зърваме още двамина, сетне и пети, всички бързащи със същата вест.

Завиваме надясно през ненапълно разчистения от железни рогатки терен. Целите ни са две: да напуснем поразяващата зона и да стреснем Дарий.

Докога врагът ще ни остави да завиваме?

Ще позволи ли на нашия десен фланг да заобиколи неговия ляв?

Додето главните ни сили завиват надясно, аз пресичам почти километър и половина наляво пред нашия фронт, чак до Парменион, който командва този фланг. Близо седемдесетгодишният военачалник още язди като млад копиеносец. За последен път повтаряме плана си. Филота пристига в бърз галоп — следвал ме е деветстотин метра от десния фланг.

— Уф, сбръчка ми се гъзът да те гоня, Александре!

Филота иска да се върна отдясно преди да е започнала битката. Рязко дърпа настрани юздите на високия си метър и седемдесет черен кон Непреклонен.

— Не прави така, причиняваш му болка!

Филота се засмива.

— Нищо не усеща, нито пък аз!

— Вярно, обаче той не е пиян като тебе! — виква Парменион на сина си.

Признавам му го на Филота: тази арогантна войнственост му е вродена. Пък и всички сме погълнали порядъчно количество алкохол. Направо се изпарява като въздух.

Съгласявам се с настояването му: ще се върна веднага след него.

— Изкарай отпред копиехвъргачите на Балакър.

— Върви — казва Парменион.

С придружителите ми препускаме в лек галоп обратно пред фронта. Балакър е македонски офицер, командващ смесена част от петстотин агриани и същия брой стрелци и копиехвъргачи, вербувани сред тракийските планинци. Те са дошли за злато и са си го заслужили. В момента хукват напред пеш в пространствата между ескадроните на хетайрите на десния фланг и заемат позиция пред настъпващата войска. Траките са татуирани, с голи нозе, носят шапки от лисича кожа. Агрианите тичат по двойки баща-син със своите кучета, грамадни рунтави животни, които ще умрат, но ще ги защитят, ако паднат.

Задачата на Балакър е да спре сърпоносните колесници. Неговите стрелци и копиехвъргачи трябва да възпрат устрема им преди да са се врязали в ескадроните на хетайрите.

Армията на Македония настъпва в следния боен ред (отдясно наляво):

Пред десния фланг: стрелците и копиехвъргачите на Балакър, хиляда. На фланга: наемна конница начело с Менид, седемстотин; Царски копиеносци начело с Арет, осемстотин; пеонска лека конница, двеста и петдесет, начело с Атал. Сетне са петстотинте македонски стрелци на Бризон; след това „ветераните наемници“ на Клеандър, шест хиляди и седемстотин, пехота, въоръжена с дълги копия за действия срещу конница. Тези части съставляват защитата на десния фланг. Тяхната задача е да отблъскват каквито подразделения хвърля срещу нас Дарий по фланга.

Наляво от тях напредват осемте ескадрона на хетайрите начело с Филота, свръхокомплектовани с две хиляди сто и четирийсет. Следва Хефестион с агемата на Царската охрана, триста; след това трите отряда Царска пехота начело с Никанор, също с по-голям от обичайния брой, три хиляди и петстотин. После фалангата в шест отряда от по хиляда и петстотин всеки начело с Кен, Пердика, Мелеагър, Полиперхон, Симий Андроменов (заменил брат си Аминта, който вербува войници в Македония) и Кратер. До тези пехотинци са половината съюзни гръцки конници начело с Еригий и всичките осем ескадрона тесалийска конница — най-добрата на света след моите хетайри — начело с Филип, син на Менелай. Край Парменион, който командва левия фланг, яздят конниците от Фарсалския ескадрон, категорично най-храбрите и блестящи тесалийци.

На петстотин крачки зад тях съм разгърнал втора пехотна фаланга, съставена от съюзните гърци, наемниците от Аркадия и Ахея, илирийската, трибалската и одриската лека пехота, стрелците и прашкарите от Сирия, Памфилия и Писидия и петстотин пелопонески наемници начело със спартанеца Павзаний, който премина на служба при мене от Дарий — общо малко под шестнайсет хиляди. Инструктирал съм ги да са готови за действие, в случай че бъдем обкръжени. При нужда фланговите части трябва да се съединят с фланговата защита и да образуват „таралеж“, отбранителен правоъгълник със стърчащи отвсякъде копия. Между предната и задната фаланга са бойните оръженосци с резервните оръжия и конярите с конете за смяна.

Защитата на левия фланг е разположена (също като на десния) във видоизменен ромб: четиристотин съюзни гръцки конници начело с Каран, пет хиляди и деветстотин тракийски леки пехотинци начело с техния сънародник Ситалк, триста и петдесет конници от одриските равнини начело с Агатон и критски стрелци, петстотин, начело с Аминта. Подобно на техните ешове на срещуположния фланг, тези части трябва да устоят каквито и сили да хвърли срещу тях Дариевият десен фланг с неговата първокласна кападокийска, арменска и сирийска конница начело с Мазей. За да възпра устрема на врага, отпред съм разположил деветстотин наемни конници начело с Андромах, подразделение с безразсъдна смелост. Парменион командва целия ляв фланг, Кратер — неговата пехота. Десният фланг е мой.

Продължаваме косото си настъпление. Най-десните ни части вече са излезли от трасетата на сърпоносните колесници. Скоро ще ги напуснат и водещите ескадрони на хетайрите. Дарий се придвижва заедно с нас. Той е изместил целия ляв фланг на фронта си. Не може да го прави вечно. Трябва да вземе някакви мерки, за да възпре нашето странично настъпление.

— Започват.

Теламон посочва персийския фланг. На разстояние шестстотин и петдесет метра от нас Дарий праща най-левите си ескадрони. Виждаме праха и движението им, когато потеглят, за да спрат десния ни фланг.

— Още прах. От центъра. — Къдравелкото сочи ротите около Дарий. От средата на персийската линия се отделят подразделения.

— Колко са, как смяташ?

— Достатъчно, за да оголят търбуха им.

Това е рискът, който съм поел. Това е причината за завоя ни надясно. Колкото повече ескадрони успеем да отстраним от Дариевия център, с толкова по-малко ще трябва да се сражаваме, за да го достигнем.

Убий царя.

Това е опасна игра обаче — да привличаш врага към себе си. Всичко зависи от разчета на времето. Ако флангът ни устои достатъчно дълго, за да позволи на хетайрите да атакуват, Персийската империя ще падне. Ако поддаде, ни един македонец няма да напусне жив това бойно поле.

Давам знак на Хефестион — трябва да се погрижа за фланга. Той потвърждава. Сега моят другар командва настъплението. Ако не се върна, армията остава за тях двамата с Парменион.

Спомняш ли си схемата, която ти бях скицирал, Итане?

Това е флангът, при който сега отивам. Искам да проверя бойния им ред и да се уверя, че са готови да поемат атака. Първо стигаме при копиеносците на Арет. Неговите коне са високи. Опашките им са вдигнати, от муцуните им хвърчи пяна. Още малко и ще се изправят на задните си крака. Деветдесет метра наляво (напред по отношение на персите) виждам задните редици на Менидовата наемна конница. На същото разстояние напред настъпва в тръс пеонската ни лека конница начело с Аристон. Препускам към тях. Конете им са също толкова едри, колкото Аретовите. Помислям си: ако някоя от тези части се хвърли напред, наемната конница на Менид ще ги последва, мъжете няма да успеят да удържат конете си.

Аристон е командир на леката конница. Би трябвало да е на върха на първия клин, но когато стигаме, не го заварвам там. (Точно в този момент той се е върнал назад да говори с Атал, чиито пеши копиехвъргачи изостават от копиеносците.) Аристонов заместник е Милон, братов внук на Парменион. Той не е заел освободената от командира си водеща позиция, както изисква правилникът, и още язди на фланга на най-левия клин. Заобикалям формированието, поморавял от гняв.

— Зевсе, никой ли не командва тук?! — Къдравелкото е от лявата ми страна, Теламон минава отдясно. Усещам, че ме потупва по рамото с дръжката на копието си.

— Александре!

Обръщам се. Към мене препуска вестоносец от Менид.

— Там, господарю! — Той посочва напред към десния ни фланг. — Виждаш ли ги?

От обгърналите фланга облаци прах на три четвърти километър от нас се появява фронт от конници, дълъг осемстотин метра.

Херакле, каква гледка!

— От какви народи са? Перси ли?

— Бактриани, господарю. — Конно племе от източните равнини.

Вестоносецът съобщава, че това подразделение заобиколило в колона от вражеския фронт и преди броени минути се прегрупирало в строй за атака. Иска от мен заповеди за своя командир Менид.

— Менид си има заповеди. Да напада.

Препускам с вестоносеца обратно при неговата част. Менид е отпред с ескадронните си командири.

— В името на косматия гъз на Хирон, тия селяндури са нетърпеливи! — вика той и сочи противника. Менид е ловец, в родината има двеста превъзходни хрътки. Сега се държи хладнокръвно все едно сме на лов за зайци.

Конниците още не са препуснали в галоп. Приближават се в тръс. Зад тях се вдига прах на пелени, шквалът в гърба им го тласка заедно с тях, та предните им редици сякаш изплуват от жълтеникава мъгла. Теренът потъва под ходилата, повърхността заглушава вражеското настъпление и звуците като че ли идват от дваж по-голямо разстояние, отколкото е в действителност.

— Води петдесеторките си право напред. Аз ще пратя копиеносците да ги ударят във фланг.

Тоест искам Менид да нападне фронтално с клинове от по петдесетима. Веднага след това ще наредя осемстотинте Царски копиеносци на Арет да атакуват противника отстрани.

Препускам обратно към леката конница. Аристон, командирът, се връща от тила в галоп.

— Да не се опитваш да пропуснеш веселбата?

Тонът ми му показва, че не съм ядосан. Той обяснява за отиването си отзад. Атал и копиехвъргачите, пешаци, изоставали и Аристон заповядал да ги настигнат тичешком. Стрелците и Клеандровите ветерани наемници също ускорили ход, съобщава той. Похвалвам го. Аристон разсъждава и се държи като командир.

Казвам му какво ще направят Менид и Арет.

— Изостани и прикрий пехотинците. Излез напред само ако видиш, че притискат фланговата ни конница.

Пращам свой ездач при Клеандър, нареждам три хиляди пеши ветерани наемници да избързат напред, а останалите три хиляди и седемстотин да чакат на своята позиция, затваряща фланга, и да се придвижат напред единствено в случай че положението стане отчаяно.

Препускам със свитата си обратно при копиеносците. При появата ми изригват овации. Врагът е по-близо, на по-малко от километър, и вече ясно се вижда, додето Аристоновата лека конница се изтегля назад. С няколко думи излагам замисъла на Арет. Той е див бурен, този момък, едва двайсет и четири годишен, и не изпитва страхопочитание към никого, даже към мене. Преди месец го бях наказал, задето ми донесе главата на един командир от персийската конница, вместо да ми го доведе жив, за да го разпитам. Кой е по-подходящ от него в този момент?

— Не се раздавайте докрай при първата атака — нареждам на него и на капитаните му. — Напред и после обратно. Поддържайте строя на клиновете си. Когато подминете Менид, се прегрупирайте и го направете повторно.

Арет ми отговаря ухилен.

— Ще ме накажеш ли, ако пак ти донеса нечия глава, Александре?

Врагът се приближава в лек галоп.

— Остани жив. Трябваш ми.

Арет впива шпори в хълбоците на коня. Копиеносците се понасят напред.

Нашите войници са отработвали хиляди пъти тази маневра и сто пъти са я изпълнявали в битка. Ето какъв е замисълът. Петдесеторките на Менид ще се хвърлят в масата на връхлитащия враг. Само че няма да търсят сблъсък, просто ще си проправят път, ще разкъсат колкото може повече противниковия строй, сетне ще изскочат от отсрещната страна. Когато види бягащ противник, отряд конници просто няма как да не се впусне в преследване. И ако този противник (тоест ние, Менид де) бяга безредно или имитира безредие, преследвачите веднага ще изпаднат в същото състояние. Бактрианите са пустинни номади, идеята за единство на бойните части им е чужда, както и всякаква тактика, освен атака, обкръжаване и оттегляне. Те са ездачи, но не и конница, воини, но не и армия. Гледай сега какво се случва…

Менид връхлита и прорязва противника. Половината от врага продължава атаката, другата половина, надаваща крясъци тълпа, се обръща да гони Менид. В този момент копиеносците на Арет ги удрят флангово. Няма нужда да взимаш жертви, за да спреш конницата, просто пресечи устрема й. Вражеската маса, вече в безредие заради нашите пресичащи се клинове, изгубва решителност. Противникът вижда нашите роти по фланговете и в тила си. И спира. Разколебава се. Този инстинкт е първичен, не може да бъде преодолян, освен от дисциплинирана войска с безупречни офицери, а дивите бактриани са всичко друго, но не и това.

Сега Клеандровите ветерани наемници се втурват от тила. Това не са тежки пехотинци, забавяни от осемнайсет кила щит и броня, а гологлави пелтасти и пеши копиеносци, въоръжени с три и половина метрови пики, страховито оръжие срещу конница, която е изгубила ускорението и реда си. Нашите хора се движат в безформен строй, наричан „облаци“ и „нанизи“. Как може да ги атакува врагът? Само в единоборство, а за тази цел трябва още повече да наруши редиците си. Хората ни се сражават на двойки и тройки, нанасят щети на щуращите се конници, като се хвърлят напред, използват копията си, а после светкавично изчезват. Противникът се оттегля и препуска надалеч, за да се прегрупира.

Не мога да остана. Трябва да се върна при хетайрите.

По-късно Клеандър ми съобщава, че по време на това сражение неговият заместник Мирин броил атаките и контраатаките на фланга. Деветнайсет пъти врагът хвърлял своите подразделения срещу нашите сили и фланговите ни части деветнайсет пъти ги отблъсквали. Какво мога да кажа за такива мъже? На парад те изглеждат посредствени. Хубавите момичета ги подминават, предпочитат великолепието на хетайрите и блясъка на Царската пехота. Ала тук, в тази най-епохална от всички победи, тези скромни роти ще направят възможно всичко останало. Ветераните наемници от Аркадия и Ахея — цял живот познавам тези хора. Теламон първо е служил в тяхната рота. Най-младите при Гавгамела бяха четирийсетгодишни. Мога да назова двеста, които са на повече от шейсет. Ветераните нямат равни. Сред войниците на определена възраст никога няма да срещнеш страхливец, те всички или са избягали, или са загинали. Опитният воин се е научил на търпение и самообладание. Дай ми ефрейтор ветеран и си задръж капитана, предпочитам стар капитан пред пълководеца. А и бързината и силата на „стареца“ не са отслабнали много повече от тези на младежа. В първата атака онзи ден видях облак от трийсет ахейци да преследва група бактрийски конници. Единият фланг насочваше движението на врага към центъра на наниза, додето срещуположният го обграждаше. Дългите копия на ветераните нанасяха ужасни поражения. За минути двайсетимата противници станаха десетима, а десетимата — пет.

Втората вълна, която врагът праща от фланга, са скити — саки и масагети, степни ездачи, които се сражават с лък и бойна брадва. Нашите копиеносци и пеони прорязват ивици сред тях. По този начин битката се движи напред-назад, всяка страна прониква в другата, обръща я в бягство, после се оттегля зад защитната стена на поддържащите части да се прегрупира, престрои, превъоръжи (и да изнесе мъртвите и ранените от бойното поле, наред с всяко все още годно за употреба копие, брадва и дротик), сетне пак атакува сред разяждащия пясък, варовика и потъващия под ходилата терен, който изтощава конете и мъжете все едно ходят в лепило.

При обичайните битки сблъсъците по фланговете приключват още щом почне главното настъпление. Не и при Гавгамела. Битката на десния фланг продължава по време на цялото сражение, а на левия още повече. Фронтът му е осемстотин метра, дълбочината — толкова, че и отгоре. Размерите на стълкновението растат от минута на минута, тъй като всяка страна хвърля все нови части. Бактрийският наместник Бес командва Дариевия ляв фланг и по заповед на царя си изтегля от персийския център първо три хиляди конници, сетне шест, след това осем. Аз мога да реагирам само с подразделения, които вече съставляват десния ми фланг — всеки друг мъж и кон са ни нужни за основния щурм. Попълненията на Бес идват от силите, разположени пред самия цар. Виждаме как техните множества, обгърнати в облаци прах, напускат линията зад стената от сърпоносни колесници, които чакат в готовност, додето нашият фронт се приближава на четиристотин и петдесет метра, четиристотин, триста и петдесет.

Главната ни линия още настъпва ходом. Една трета километър ни дели от Дариевия фронт.

Върнал съм се от фланга при хетайрите. Военните дневници показват, че онзи ден при мене са се редували единайсет адютанти и вестоносци. Използвам само двама за центъра и левия фланг, останалите постоянно сноват до десния фланг. Всички пристигащи съобщения са еднакви: пратете помощ. Както и всички заминаващи: дръжте се.

Не мога да пестя хора, затова пращам герои. Теламон и Къдравелкото, Птолемей и Певкест. Искам да пратя и Клит Черния, ала той отказва — спасил е живота ми при Граник и възнамерява пак да го стори тук.

Сега съзираме позицията на Дарий. Знамената на охранните му полкове са събрани около него, собствените му царски флагове плющят над тях. Отпред са струпани пехотинци — гръцки наемници и неговите ябълконосци. Макар че не можем да я различим, неговата четириконна колесница е сред конните ескадрони на Роднините, двайсет-трийсет редици зад фронта.

Вече не виждаме битката на нашия десен фланг, обгърната е в тъмни облаци. Обаче я чуваме. Бучи като земетръс. Пред хетайрите съм разположил Балакър с петстотин агриани и същия брой тракийски стрелци и копиехвъргачи. Ротите на фланга молят за тях. Ала те ми трябват тук. Трябват ми, за да спра Дариевите сърпоносни колесници, когато се появят.

Стигаме на около триста метра и те се появяват.

Вражеският фронт е широк сто коли. Машините се приближават с мъчителна мудност. Виждаме ги, но не чуваме камшиците на колесничарите. Когато скоростта им се увеличава, остриетата почват да хвърлят слънчеви отблясъци. Сякаш минава цяла вечност.

— Колите са тежки, нали мъкнат толкова желязо — отбелязва Клит.

Фронтът на резачките е широк един километър. Те се движат право към нашите ескадрони хетайри, Царската пехота на Хефестион и Никанор вляво от тях и двата най-десни полка от фалангата начело с Пердика и Кен. Клит ги наблюдава с пълно спокойствие.

— Красиви са, нали?

Давам знак на него и Филота: разреден строй! Пази мълчание…

— Всички капитани, погледи към мене!

Поглеждам наляво към дългото над три километра бойно поле. Това е последният момент, в който от позицията ми се вижда поне една четвърт от битката. Дариевите колесници атакуват. Петдесет към центъра на нашата фаланга, още петдесет към пехотата на Парменион на левия ни фланг. Традиционната конница на врага ще е следващата вълна. Двайсет хиляди от Армения и Кападокия, Сирия и Месопотамия, Мидия, Партия, Тапурия, Ария, Хиркания и Зогдиана. Зевс да ти е на помощ, Кратере. Небето да те пази, Парменионе.

Поглеждам наляво към облаците прах. Някъде там, оттатък поразяващата зона на колесниците, в битката на фланга се сражават осемстотинте Царски копиеносци на Арет, най-добрата ми ударна конница след хетайрите.

Следващият вестоносец е шестнайсетгодишният паж Демад. Викат му Мечока заради щръкналата му грива. Той ще загине, додето отнася съобщението, което му поверявам.

— До Арет от Александър: изтегли половината си копиеносци. Когато устремът на сърпоносните колесници бъде спрян, хвърли клиновете си срещу най-редкия сектор от вражеския фронт. Където и да прецениш, че се намира.

Зениците на пажа са големи колкото тави за хляб.

— Повтори ми го, Мечок.

Той повтаря дословно думите ми.

— Ще пием заедно във Вавилон, Мечок!

Момчето пришпорва коня си и потъва в мъглявината.

Напред копиехвъргачите на Балакър нападат резачките.

— По конете! — чувам да крещи Филота, като че ли някой може да го чуе. — Стреляйте по конете!

Сърпоносните колесници трябва да атакуват по трасета. Екипажите трябва да пазят дистанция от двете си страни, за да не се сблъскат. Нашите храбри копиехвъргачи нанасят опустошения в свободните пространства. Тези превъзходни войници, които улучват широка само педя дъска от петдесет метра, запращат вторите си дротици още додето първите са във въздуха, а третите — когато колесниците ги връхлитат. Нашите стрелци пускат стрелите си от упор. Устремът на резачките е възпрян за броени секунди. Мекият терен е наш съюзник, тежките колела на машините затъват в него. Варовикът не им позволява да развият пълната си скорост. Виждам една от тях да се носи право към нас и в този момент най-левият кон е прострелян от дротик в основата на шията. Животното се премята, понася цялата колесница със себе си и запраща колесничаря във въздуха като кукла. Екипажът от лявата страна не е улучен от метателни оръжия — само шокът от обстрела и видът и виковете на мъжете, тичащи в полезрението му, подплашват конете, колесницата рязко завива надясно и пресича трасетата на съседните. Другите колесници се опитват да избегнат остриетата й. За секунди цял сектор с десетина колесници потъва в хаос. Копиехвъргачите на Балакър се хвърлят в бъркотията. Бях се надявал и вярвал, че техните залпове ще забавят устрема на врага, а всъщност те го унищожават напълно. Сърпоносните колесници не само трябва да атакуват по трасета, но и да поддържат плътен фронт. Инак противникът, ние де, може просто да разтвори редиците си и да пропусне единичната колесница през себе си. Ала в разгара на битката по-смелите и по-бързи колесничари изпреварват по-мудните и както по фронта, тъй и по оста, се образуват още празнини, които изолират и прекалено бързите, и прекалено бавните колесници. Нашите стрелци и копиехвъргачи могат да ги нападнат във фланг без страх от остриетата.

Пращам следващия си вестоносец със същото съобщение, каквото съм дал на Мечока. Тръгвай! В случай че момчето не е успяло да го предаде.

Битката на фланга непосредствено вдясно от мене бушува безпощадно. Ескадроните на всяка от страните толкова много пъти са пробивали врага, както ще узнаем по-късно, че наблюдател на бойното поле може да види от противниковата страна колкото техни, толкова и наши хора, и от нашата страна — толкова техни, колкото и наши. Сражението не е съсредоточено на конкретен фронт или позиция — човек не забелязва ни масови мелета, ни камари мъже, убити заедно, а по цялата широчина на полето с ужасяваща произволност падат отделни войници. Ездачи биват погубвани поединично или по двойки, когато конете им бъдат повалени, когато се препънат или се строполят от изнемога. Успехът на дадено място се мени със страховита случайност, когато някакъв конник, борещ се храбро под вражеския напор, бива избавен от атаката на своите другари, които на свой ред са посечени и избити при контранападението на противници, само допреди мигове бягали от тях. Сблъсъци с участието на стотици минават, без човек да получи и драскотина, додето единоборства свършват с кланета, когато от мъглявината изскачат конни ескадрони или пехотни облаци, за да обкръжат безвъзвратно врага. Изтощени коне падат под тежестта на ездачите си. Сърцата на жребците се пръскат от усилие. Кон, който е надхвърлил границите на възможностите си, се „връзва“. Мускулите му се схващат и краката му се подкосяват. Други загиват от жега и шок. Десетки умират само от ужас. Когато врагът най-сетне се обръща и побягва, от муцуните на конете и от двете страни блика не пяна, а кръв. Стотици коне осейват бойното поле. Онези от тях, които не са мъртви или със счупени крака, са доведени до такова изтощение, че никога повече няма да могат да бъдат използвани. Това са прекрасни животни, расови жребци, дресирани от раждането им и обичани от техните ездачи с такава любов, каквато не е способен да разбере човек, неслужил в конна войска. Загубата на смел кон е почти също толкова тежка, колкото и загубата на човек, дори в известен смисъл по-тежка, понеже конят не съзнава защо се бие, прави го единствено от обич към нас. Неговата загуба е жестока като смърт на дете. Няма утеха за нея.

В каква фаза се намира сега битката? По-късно разговарям с Онесикрит (който щеше да стане лоцман на флота ми в Индия), който остана в лагера на близо пет километра оттам и наблюдаваше отвисоко. Гледката, разказа ми той, придавала нов смисъл на думата „пандемониум“. Онесикрит беше подробно запознат с бойния ни план и освен това имаше отлична представа за строя на персите, ала въпреки че ги помнел много добре, заяви той, не могъл да разбере нищо от зрелището в равнината под него. Струвало му се, че бойното поле не само е обърнато наопаки, но и се върти около оста си, та онова, което трябвало да е отляво, било отдясно и онова, което очаквал да е отпред, се намирало отзад. Хаосът се усложнявал още повече от вдигащите се облаци варовиков прах, който правел призрачни движенията на частите и фланговете и от който се разнасяли такива звуци, че всеки човек със склонност към философията, тъй твърдеше Онесикрит, не би могъл да обяви човешкия род за нищо друго, освен за безумен.

Вярвам на неговия разказ. Бойното поле наистина трябва да му е изглеждало така, както ми го описа. Обаче от мястото, дето яздя начело на хетайрите, всичко е в пълен ред. Сражават се могъщи подразделения от двете страни. Вляво, вдясно и в центъра бушуват битки с монументални размери. И все пак за нас с Дарий фаталните удари остават ненанесени. Ние се намираме в окото на бурята.

Хетайрите настъпват, все още ходом. От фронта към нас политат сто сърпоносни колесници. Отдясно ни се нахвърлят с хиляди бактриански, скитски, сакски и масагетски конници. Колкото и нелепо да звучи, всеки елемент е там, където трябва.

Първата сърпоносна колесница пробива стената на Балакър. Нейният колесничар е мъртъв, влачен отзад, оплетен в юздите, три от четирите коня са пронизани от дротици и стрели и препускат, тласкани единствено от ужас. Колесницата се забива в редиците ни, които с бясна припряност се разтварят пред нея, разтиквани от пешите ни коняри сред ругатните на ездачите и цвиленето на животните. Към нас се понася втора, а сетне и трета резачка, само за да се прекатурят отпред под залповете на Балакровите траки и агриани. Никога не съм виждал такава ярост, с каквато нашите хора стрелят срещу тези колесници. Те ги мразят. Конете ни са в толкова възбудено състояние, че едва се сдържат. Отляво на всяко животно тича неговият коняр, който стиска с дясната си ръка набузника на юздата и така обуздава жребеца (никой ездач не може да се справи сам при такива обстоятелства), като използва тежестта на тялото си, за да не му позволи да препусне, тъй като даже най-безупречно дресираният кон ще го направи при такива обстоятелства.

Положението е сериозно. Ако едно от животните препусне, ще го последват всички останали. Клит привлича погледа ми. „Да почваме ли?“ Изкушението да атакуваме преждевременно е непреодолимо. Как може човек да „управлява“ такъв хаос? Опитът е мъчителен. Хвърляш една рота в битката, пращаш друга в нов сектор. Въз основа на какво? На звука на сражението ли? На съобщение, дошло преди минути? Изпитанието за командира се състои в следното: той взима решения с фатални последици на базата на абсурдно недостатъчна информация.

Грохотът на лудницата отдясно се усилва. Напрежението достига кулминацията си. Коне без ездачи изскачат от мъглата и прорязват строя на хетайрите. Нареждам на Клит да чака. Връхлитат ни още резачки. И мъжете, и конете са превъзбудени.

Продължаваме да настъпваме ходом. Все още можем да виждаме. Вятърът отваря цепнатини в мъглявината на прашните циклони. Сега обаче и те почват да потъмняват, тъй като битката на фланга се приближава. Долитат отделни стрели. Сражението напред между колесниците и войските с метателни оръжия достига мъчителен връх. Един от конете в строя препуска и повлича коняря и ездача със себе си. Други два се изправят на задните си крака. Страхът смазва животните. Яздещият до мене Клит вика:

— Заповядай да преминат в тръс.

Давам знак. Ускоряваме ход, конете се укротяват. Буцефал под мен е като планина. Той, който на парад пристъпва от крак на крак и се хвърля напред, сред рева на тръбите се превръща в душата на спокойствието. Би трябвало аз да го успокоявам, а всъщност той успокоява мене.

Всичко е в ръцете на Арет, някъде напред с неговите четиристотин копиеносци. Пращам трети вестоносец след онзи, когото съм проводил след Мечока, после още един.

— Черни! — викам Клит. Ако Аретовите ескадрони не са в състояние да атакуват, ще хвърля Царския. Повече не мога да се бавя, съдбата на всичко зависи от нападението на хетайрите срещу Дарий.

С прекалено много подробности ли разказвам, Итане? Трябва да разбереш как се развиват събитията в истинска битка. Случайността, безредието, късмета. Напорът на врага отдясно вече е толкова близо, че войниците от собствената ни флангова защита, които влизат в единоборства с противника, отстъпват във фланга на нашия строй. Сред редиците ни трополят долетели чак дотук стрели. След мигове редът ни ще се наруши.

Арет най-сетне атакува.

Не можем ни да го чуем, ни да го видим, но го разбираме по праха и усета ни за бойното поле.

— Задръжте конете си! — изревавам, макар че не може да ме чуе даже Клит Черния, който язди до мене. Арет има заповед да открие мекия търбух, дето прехвърлянето на части към фланга е разредило фронта на персите — и да се вреже в него. Моите хетайри ще го последват.

Ала всъщност (въпреки че ще го научим дни по-късно) когато се появява такова слабо място, от прашния облак точно на пътя, по който са препуснали в галоп Аретовите четиристотин, изникват две хиляди индийски Царски конници, които Дарий прехвърля от фланга. Аз не го виждам. Действието се развива в мъглявината извън полезрението ми, а не бих го видял и на най-ясното бойно поле, толкова преградена е моята позиция от сблъсъка между сърпоносните колесници и нашите стрелци и копиехвъргачи. Арет решил, по-късно разказваше той, че всичко е изгубено. И повел своите четиристотин право срещу двете хиляди индийци. Не се сещал за друг начин. Знаел само, че спирането ще е пагубно. Взел решението, додето препускал в галоп, и го предал на хората си не със звук или знак, а единствено с посоката си на движение.

Когато превзехме Персепол, за тази постъпка го наградих с петстотин таланта злато, сума, равна на половингодишните данъци на Атинската империя по време на най-голямото й могъщество.

Късметът играе немалка роля във войната и в този момент тук пак се случва нещо в наша полза. Когато Клит Черния повежда надясно Царския ескадрон, за да атакува, ако Арет не успее, аз заставам отдясно на водещия му клин. Строят, който съм наредил да заемем, се нарича „страна и един“ — тоест клин с един по-усилен фланг, в този случай десния, понеже ролята на Царския ескадрон, заместващ Аретовия, е да прореже просека за главните сили на хетайрите, които ще го последват, и да защити по-важния им фланг (десния, когато завият наляво и се насочат към Дарий зад персийския фронт) от врага.

Самата Съдба ме поставя там, до Клит, когато неговият заместник Александър се появява от мъглявината, като препуска с бясна скорост.

— Арет влезе в бой! — извиква Александър. Оказва се, че Клит, този изключителен офицер, пратил съгледвачи напред в момента, в който заповядах Царският ескадрон да се прехвърли на фланга, и тези ездачи видели пристигането на двете хиляди индийски конници — и как Арет хвърля своите копиеносци срещу тях. Къде? Александър посочва облаците прах. Чуваме сражението, което се води някъде надясно.

Слабото място трябва да е там.

Правя две промени. Връщам Царския ескадрон пред хетайрите (аз ще яздя на върха му заедно с Клит). И премествам още един ескадрон, Ботиейския, на позиция, която наричаме „юмрук“ — тоест непосредствено зад Царския. Искам да подсиля пробивната мощ.

Струва ли ти се безумно, Итане, че аз, с една двайсета от Дариевите сили, кроя планове да си проправя път до него и да му извия царствения врат?

Знам какво имам и какво нямам аз.

Знам какво има и какво няма той.

Хвърлям се в мъглявината с моите хетайри. Големите победи се печелят само с голям риск.

26 Големият клин

Набегът към Дарий се осъществява с един огромен клин. Царският и Ботиейският ескадрон образуват върха, на десния фланг са торонците, антемунтците и амфиполците, останалите ескадрони от хетайрите съставляват левия фланг, като отрядите на Царската пехота го разширяват, настъпвайки бегом до най-левия ескадрон хетайри. Пешаците свързват конницата с двата отряда от фалангата начело с Кен и Пердика, които образуват най-левия край на Големия клин.

Това е една от битките.

Отдясно Клеандър, Менид, Арет, Аристон, Атал и Бризон водят друга, централната фаланга — трета, а на левия фланг Парменион и Кратер се сражават с врага в четвърта. Освен това има пета и шеста. Втората ни фаланга се сблъсква с части от вражеската конница и пехота в тила и на левия фланг, а на повече от три километра оттам нашите сакати и нестроеваци в предния ни лагер са прегазени от индийската и партската Царска конница, които се опитват да освободят царицата и царицата майка на Персия (които всъщност не са там, а в базовия ни лагер осем километра зад бойното поле).

Тези сблъсъци не се виждат едни други, нито размерите им са различими даже за участниците в тях, толкова плътна е вихрушката от пясък и облаци прах, вдигана от нозете и копитата на сражаващите се множества.

Аз не виждам нищо от мястото си сред хетайрите. Давам заповед за атака единствено въз основа на звуците — битката на Аретовите копиеносци с индийската Царска конница, която чуваме (или си въобразяваме, че чуваме) някъде надясно и на около триста метра напред.

Нещо, което не е в състояние да разбере човек, несвикнал с битки, е ужасната тежест на умората. Дори само бронята и оръжията, които носиш на парадния плац, ти прекършват гръбнака за един час. А нашият войник не е на парадния плац. Той е на бойното поле. По всяка вероятност се е придвижвал в пълно снаряжение половин ден само за да стигне до мястото на сблъсъка. Ял ли е? Кога за последно е спал? Не е ли болен или ранен? А сега добави и страха. Добави възбудата, добави предвкусването. Има един вид умора, която гърците наричат „апантлезис“. Това е онази слабост, която не се дължи само на физическото изтощение, а и на нервното напрежение. Офицерът или войникът в такова състояние често взима лоши решения, не извършва явно необходими действия, грешно тълкува очевидни ситуации и изобщо става глух, сляп и тъп. Нещо повече, това състояние обзема човек с внезапността на нощта и силата на удар в зъбите. Напълно годен мъж изведнъж се превръща в идиот.

Напрежението, на което е подложен човекът, се преживява дваж по-силно от коня — и още дваж по-силно от напрегнатия до крайност боен кон. Конете не разбират бавенето, съхраняването на силите. За тях не съществува нищо друго освен мига, и в този миг те знаят единствено командата, която им даваме ние с тебе. Чудно ли е, че така „лудват“? Нервите им са мъчително настроени в тон с нашите, те поемат нашия страх и възбуда, като и страха и възбудата на другите коне. Конете са стадни животни: страхът мигновено се предава от животно на животно. Конете са и плашливи животни: първата им реакция е да побягнат. Какво ги спира? Единствено връзката им с нас. Понеже всеки кон е свързан със своя ездач, чиято воля за борба и съюзът с животното, който през годините той е изковал на основата на взаимно доверие, възпират коня и не му позволяват да се поддаде на инстинкта си. Запомни, нашите коне израстват с нас от жребчета. В много случаи присъстваме в яслите в часа на тяхното раждане, дъхът ни в ноздрите им е първото усещане, което познават. Ние ги храним и обгрижваме, тимарим ги и ги решим, по цели нощи сме до тях, когато са болни или ранени, тренирали сме заедно хиляди часове на манежа и полето. Ни нашите съпруги и децата ни, ни самият Зевс ни познава тъй, както конете ни, нито са се трудили толкова много часове заедно с нас. Ала и най-верният жребец ще хукне, и най-смелият ще препусне. Цяло чудо е, че изобщо остават, до такава непоносимост са опънати нервите им в редиците, очакващи да влязат в бой. Вгледай се в очите на своя кон. Той още е див, въпреки цялото ти десетилетие труд, и толкова силно се колебае между верността си към тебе и инстинкта си да побегне, че е ясно — животното е способно да се владее не повече от живака или лятната мълния.

Трябва да нападна бързо. Трябва да се сблъскам с Дарий преди сърцата на конете ми да изскочат и хората ми да изгубят хъса си.

При Иса се провалихме, понеже атаката ни се забатачи. Вражеските маси, разположени между нас и царя, възпряха устрема ни и дадоха на Дарий време да избяга. Пробихме прекалено плитко. Нямахме достатъчно инерция.

Целта ми тук при Гавгамела, като съединявам трите отряда бърза и двата отряда тежка пехота с хетайрите, е да пробия персийския фронт с достатъчно сила, за да продължа нататък — триста, триста и петдесет метра навътре в тила на врага. Искам да мина зад Дарий с цялата си сила. Трябва да съм там, за да му отрежа пътя, ако побегне.

Цивилният си мисли, че на бойното поле се вижда нещо. Вижда се, дръжки! Пехотинецът е сляп като къртица и даже конникът различава от седлото си само дим и прах. Нашите водещи ескадрони едва са препуснали в мъглявината, когато се натъкваме на вражеска пехота, бягаща стремглаво, за да си спаси кожата. Заобикаляме отломки от сърпоносни колесници, по чиито дири лежат мъртви или умиращи прекрасни коне. Сетне изведнъж срещаме стена от противникови конници, сякаш изникнали от самата земя. Това са дахи, конно племе от източните провинции, познаваме ние по техните кончета, дребни и яки, и по курканите им — торбести панталони, свободно висящи до коленете. Дахите са около петстотин и тъкмо се изтеглят от линията, явно за да подсилят частите вляво от тях, дето атакува Арет. Когато нашите ескадрони изскачат от мъглата, противниковите редици са обърнати в другата посока. Те са по-стреснати от нас. Ние се движим в галоп, в клин, широк четиристотин метра. Дахските редици се разтварят като завеса и избухват като огнена стена.

Аз съм на върха на водещия клин на Царския ескадрон. Зад мене тътне тежестта на всичките осем ескадрона. Сега нашата конница е в същото положение като при Иса, когато пробихме стрелците и Царската лична дивизия. Проникнали сме през вражеската линия на пет-шестстотин метра от центъра й и сме готови да завием в колона и да се хвърлим към тази позиция.

Къде е Дарий?

Между него и нас има четири фронта защитници: четирихилядна конница перси, сузиани и кадузи, смесена с персийски, мардски и карски стрелци, Патроновите отряди гръцка тежка пехота, петте хиляди копиеносци от персийската ябълконосна пехота и Тигран с полковете на Роднините, Царската конница на Дарий.

Вятърът, който между равнината и планината при Гавгамела е много силен, брули отдясно наляво Дариевия фронт. Това означава, че той скрива сектора, към който трябва да завием, за да го атакуваме. Клит ме подканва веднага да ударя наляво, преди бойното поле да се е превърнало в сумрачен океан. Може и да греша, като се забавям прекалено много. Ала не мога да оставя на Дарий път за бягство. Няма да му позволя повторно да ме измами. Затова продължавам право напред в персийския тил. Когато най-сетне завивам наляво, на триста и петдесет метра дълбочина, преминаването на нашите две хиляди коня вдига огромни вихрушки прах и вятърът ги понася като плътна стена по бойното поле.

Ще завием наляво и ще ударим Дарий изотзад. Но в непрогледните облаци прах внезапно се натъкваме на Патроновите гръцки наемници. Това са пет хиляди от елитната тежка пехота на врага, пехотната защита, разположена непосредствено отляво на Дарий. Как е възможно сега да са тук — в тила на царя, на осемстотин метра от фронта? Дали са видели разгрома на сърпоносните колесници и обръщането в бягство на персийските части и на двата фланга? Дали офицерите им са запазили самообладание? Дали са напуснали линията и са хукнали назад, за да заемат преграждаща позиция и да защитят своя господар откъм посоката, от която сега го заплашва най-сериозна опасност? Няма значение: те са тук, точно на пътя ни, и бързо се строяват за сблъсък с нас.

Ние просто ги заобикаляме.

Ето как действа най-добре конницата. Тя не прахосва своя най-скъпоценен капитал от хора и коне в живописни, ала разорителни схватки и забавящи двубои. А използва бързината и подвижността си, за да отрязва вражески подразделения, да ги заобикаля и да ги оставя да й дишат прахта. След малко Патроновите пешаци са на стотици метри зад нас.

Къде е Дарий?

Трябва да е наблизо, инак войниците на Патрон нямаше да се строяват там. Трябва да е наляво, инак те нямаше да заемат отбранителна позиция, защитаваща този сектор.

Спирам хетайрите и пращам съгледвачи в мъглявината. Жадният за приключения младеж, който гори от нетърпение да избяга и да постъпи в конницата, си представя битката като величествено и славно препускане в атака. Какво би си помислила една такава луда глава, ако ме видеше с моите командири в епицентъра на този монументален сблъсък да спираме ескадроните си и без да бързаме, спокойно да изправяме бойния си фронт, да покриваме фланговете и тила си и дори да пристягаме снаряжението си и да бършем потта и мръсотията от лицата си? Търпение. Макар да чувам хаоса от всички страни, нелепо усилен от мъглявината, и макар да знам, че докато се разтакавам, моите сънародници се жертват и умират, защото не атакувам сърцето на врага, аз все пак не мога да дам преждевременна заповед за нападение, не мога слепешком да се хвърля в мелето. Моментът е мъчителен. А и нашите съгледвачи не пристигат с гръм и трясък от сумрака със сигурни сведения за местонахождението на противника. Самите те всъщност са се заблудили в това еднообразно поле и няколко наши коняри ги откриват да обикалят пеш из варовиковите облаци.

Убий царя.

Трябва да открием Дарий.

Разузнавачите ни най-сетне се връщат. Води ги Сагон, синът на Сократ Червенобрадия. Врагът бил четиристотин метра напред, долага той. Противникът знаел, че сме го заобиколили, ротите му се завъртели кръгом, за да отблъснат нашата атака.

— Къде е Дарий?

— В центъра.

— Сигурен ли си?

— Видях знамената му, господарю.

Нападаме.

Ала нашият съгледвач е пропуснал нещо, което е нямало отде да му е известно — а именно че конникът Карман, капитан от Дариевата Царска пехота, е заповядал царските щандарти да бъдат развети в центъра на линията (където винаги се сражават царете на Персия), а в същото време изтеглили самия владетел към фланга.

Той успява да ме заблуди.

Пехотният капитан успява да ме заблуди.

Когато нашите клинове удрят врага, Дарий вече е извън десния ни фланг. Аз не знам това. Никой от нас не го знае. Пришпорвам Буцефал право към царските знамена. В схватката участват конница и пехота. Разпознал бронята ми, противникът хвърля всичките си герои срещу мене, додето моите сънародници реват името на нашия враг и се мъчат да го забележат над гората от копия и гребени на шлемове.

Персийската Царска конница е командвана от Тигран, герой от Иса и най-прославен конник на Азия. Неговият боен кон Велакрид — Метеор — е дар от Дарий, твърдят, че струвал двайсет таланта злато. Около Тигран се сражават несравнимите конници Ариобат, Автофрадат, Гобарзан, Масаг, Тисамен, Багоан и Гобрий.

Един от героите ме връхлита. Това е Тигран. Познавам го по блясъка на снаряжението му и по изключителния кон, който язди. До него препуска Ариобат. Този човек ми е непознат, но очевидно е високопоставен благородник. До мене е Клит Черния. (Теламон и Птолемей остават в дясната част на бойното поле, помагат на Клеандър заедно с Къдравелкото и Певкест, а Хефестион командва агемата на Царската охрана.) Моите телохранители са трима, и тримата под деветнайсетгодишни. Тигран води аналогична група конници от Роднините.

Сблъскваме се като вълни.

— Искандер!

Тигран извиква името ми на персийски, с което обявява, че съм негов. Конят му Метеор се блъсва в Буцефал като трирема, атакуваща на таран. Гмежта поглъща всичко. Жегата ти изсмуква дъха. Притискащите се една в друга шии на животните горят като огън. Муцуната на Метеор е толкова близо до лицето ми, че набузникът ми се закачва за веригата на удилото му. Окото му е диво като морско чудовище. Конете опират гърди в гърди, водят тяхна си конска война, додето ние с моя противник се сражаваме като фехтовачи, копие в копие, търсейки пролука. Тигран може да забие пиката си в гърлото на Буцефал със същата лекота, с каквато и аз мога да прережа гръкляна на Метеор с моята. Ала той няма да го стори, нито пък аз.

— Аз съм Тигран! — изкрещява на гръцки моят съперник. Обожавам този човек. Ей това е воин! Ей това е герой! Бих го ударил странично отдясно в опит да намеря слабото място под ръба на нагръдника му, ала хората и конете са притиснати толкова плътно едни до други, че ни мога да се наклоня на тази страна, ни да помръдна десния си крак, който е заклещен между хълбока на Буцефал и тялото на друг кон, този на моя паж Андрон, въпреки че нямам време дори да погледна натам. Замахвам с две ръце над врата на Буцефал, като търся гърлото на Тигран. Ала заради двубоя между конете върхът на копието ми не улучва и се плъзва по слепоочието на шлема му, който е от онези коничните, с наушници и яка, всичко от злато. Смъртоносното острие минава над рамото на Тигран. Той сграбчва копието с лявата си ръка, толкова нагоре по дръжката, че юмрукът му докосва моя, и с дясната си ръка замахва отдолу нагоре със собствената си пика. Оръжието е двуметрово, с дрянова дръжка и четириръбест железен връх. Острието попада вляво от лявото ми зърно, пробива бронята ми и минава между ребрата и вътрешната страна на лявата ми ръка. Стисвам я здраво, за да заклещя копието. Ранен ли съм? Не мога да преценя дали копието ме е улучило, или изобщо не е засегнало тялото ми. Знам само, че ако ще мра, ще повлека този човек със себе си в ада. Надигам се напред над врата на Буцефал, доколкото мога със затиснатия си от коня до мен десен крак, и наблягам с цялата си тежест върху копието си в опит или да измъкна дръжката му от пръстите на моя противник, или, ако не я пусне, да наруша равновесието му. Ако трябва, ще се смъкна от коня си и ще му изтръгна гръкляна с голи ръце. Ала додето двамата с него се борим, стиснали дръжката на моето копие помежду ни, по лявото рамо ме удря персийски боздуган и ме запраща надясно към Андрон, а в същия момент острие на македонско копие, с което е замахнал изотзад Клит, макар че в блъсканицата не мога да го видя, профучава покрай сънната артерия на Тигран, улучва наушника на шлема му и едва не го събаря от седлото му. Виждам как ремъкът се скъсва и шлемът отхвърчава под силата на Клитовия удар. Тигран би трябвало да падне, инак шията му ще се прекърши, но той възвръща равновесието си толкова бързо, че успява да хване шлема си и се завърта на седлото, за да го запрати яростно по Клит.

Филота се сражава с Ариобат отляво на Тигран и след като се изплъзва от атаката на съперника си, насочва удар срещу моя противник. Хетайрите и Роднините вече са се нахвърлили едни срещу други толкова нагъсто, че целта на тази схватка, самият Дарий, съвсем е забравена в хаоса.

Додето се оглеждам за него, се отдалечавам от Тигран. Пробиваме си път през безброй редици. Клит вика нещо, сочи напред. Виждаме Дарий. Царят е на няма и петнайсет метра, на колесницата си, и с яростна храброст се сражава с аскара, двуръчно копие, срещу войници от нашия Ботиейски ескадрон, най-десния в началото на атаката, който някак си е пробил мелето и сега се устремява към царската колесница. Мисълта, че друг ще убие моя противник, едва не ме лишава от разум. Само три редици вражески конници ни делят от царя. Виждам Карман, капитан от персийската Царска пехота да прегрупира една рота, за да разчисти път за колесницата на Дарий. Пришпорвам напред Буцефал, полуобезумял от гняв и отчаяние. Изведнъж зад нас се появява фронт от противникови тежки пехотинци. Наемниците на Патрон, които сме заобиколили. Някои явно са се изплъзнали от нашия Голям клин и сега са тук. Пешаците минават през ботиейците. Бронята им образува защитен кръг около царя. Те ще го спасят. Закрещявам към небето за криле, за сила, за каквото и да е, стига да ме пренесе през тази гмеж до моя противник. Краката ми са тъй изтощени, че не усещам нищо под кръста. Отново се врязвам в множеството. Редиците на защитниците трябва да поддават, понеже броят им намалява и виждат, че техният цар се готви за бягство. Ала когато го осъзнават, персийските герои само се мобилизират за още свръхчовешки подвизи. Защитниците удвояват усилията си на мястото на пробива, понеже, логично е да се допусне, смятат, че всеки миг, който спечелят с кръвта си, ще помогне за избавлението на техния цар. Врагът отстъпва пред нас, винаги организирано, винаги със съпротива. Те са свежи. Ние сме изтощени. Нашата линия вече си е пробила път с бой през деветдесет редици. Конете ни са изминали километри след спускането ни на бойното поле и са в крайно напрежение от — поне така ни се струва — цели часове. Сражавам се с конник в желязна ризница, левичар, на две редици от царя. Копието му за малко не улучва дясното ми рамо. Забивам сабята си в гърлото му, като натискам с всички сили, за да го изтласкам настрани, но макар и умиращ, този воин препречва пътя ми към неговия цар и се хвърля напред, за да се наниже още повече на моето острие и да ми попречи с тежестта на бездиханното си тяло да се добера до Дарий. Вече съм изгубил всякаква чувствителност и на двете си ръце. Оглушал съм от грохота, кръвожадна ярост кара зрителното ми поле да пулсира.

Виждам наемника Патрон да прегрупира хората си около Дарий. Царската пехота на Карман разчиства път за бягство. От устите им излизат крясъци, ала до мен не стига ни звук, камшиците им плющят, но ушите ми не чуват нищо. Това е кошмар. Намазан съм с катран. Двойна редица защитници все още огражда царя. Ние се нахвърляме върху тях, аз, Клит и конниците от Царския ескадрон, но ударите ни не постигат нищо, сякаш са нанесени под вода. Не си чувствам дланите. Сабята ми сякаш е един тон олово.

— Той бяга! — изревава Филота. Сто македонски гърла предават вика по редицата.

Битката продължава още два часа. Моите ескадрони не могат да се отскубнат, за да преследват Дарий, толкова отчаяно е сражението и на двата ни фланга, с подразделенията на Парменион и Кратер отляво и на Менид, Арет, Клеандър и Аристон отдясно, на които трябва да се помогне на всяка цена, и в това време самият аз едва не бивам убит пет-шест пъти, а десетки от моите командири — Хефестион е пронизан от копие в ръката, и двата крака на Теламон са простреляни, Кратер, Кен, Пердика и Менид, и четиримата, целите са надупчени от стрели — понасят тежки рани. Хетайрите изгубват половината от двете си хиляди първокласни бойни жребци, ранени или напълно изтощени, а наемниците и съюзниците — още повече.

До залез-слънце яздя деветия си кон за деня, трийсет километра на югоизток от бойното поле. Потерята се състои от половината Царски ескадрон, две четвърти от ескадроните на Аретовите копиеносци и смесена част от Аристоновите пеони.

Дарий не бяга на юг към съкровищниците си във Вавилон или Суза, както може да се очаква (явно е изгубил надежда да ги задържи), а на югоизток към своя лагер в Арбела. Стига там към полунощ, по-късно научаваме ние от пленници, и оставя моста невредим, та бягащата му армия да може да мине по него, додето той и свитата му се отправят на изток през планината по керванджийския път за Мидия. Аз го преследвам до мръкнало, давам отдих на конете и хората до полунощ, после продължавам към Арбела и стигам там на другата заран. Дарий има часове преднина. Пътят е океан от бегълци. Не можем да преминем.

Арет, който в тази битка се увенча с вечна слава, се приближава до мене. Хълбоците на коня му са покрити със спечена варовикова прах, лицето му, включително зъбите, е черно от кръв и мръсотия.

— Остави Дарий на мира, Александре. С него е свършено. Никога повече няма да събере армия.

Не ща и да чуя за прекратяване на преследването. Изкачваме се в предпланините. Пред нас бягат десетки хиляди, виждаме заблудени групи, навлезли в задънени долини, понеже пътуват без водач, също като нас. Един от капитаните на Арет забелязва мулегар, който се движи отделно от другите. Залавяме го. Ще го направя богаташ, обещавам му аз, ако ни преведе през тази планина, или ще му прережа гърлото, ако ни измами.

Два часа продължаваме по пътека, не по-широка от струя волска пикня. Наоколо са зейнали каменисти урви. Колчем Клит налага с камшика си гърба на нашия водач и заявява, че пътят е задънен, мъжът се кълне във всички богове:

— Пътят е добър, господарю! Добър е!

И отново ни повежда, като обещава, че от върха сме щели да видим керванджийския път, по който избягал Дарий. Ала когато стигаме горе, пътеката свършва с отвесни скали.

Мулетарят побягва. Нашите хора го хващат и го довеждат при мене. Не съм ядосан, възхищавам се на находчивостта и смелостта му.

— Ти спаси своя цар, но изгуби собствения си живот — казвам му.

По обратния път другарите ми са обзети от въодушевление. Нищо не стои между нас и Вавилон и Суза. Ще си взимаме невести от харемите на Азия и ще се храним в златни блюда!

— Империята е твоя, Александре. Поздрав, господарю на Азия!

Моят даймон наблюдава безучастно. Той знае, че с бягството на Дарий навярно съм победил един противник само за да се сдобия с други двама, които ще заемат мястото му Първо Персийската империя, чието управление сега става мое бреме. И собствената ми армия, която, угоена от плячка, ще мечтае за спокойствие и охолство и ще се върне неохотно, ако изобщо го стори, на пътя към славата.

Аз съм неутешим. Дарий отново ми се измъква.