Александър. Добродетелите на войната

11 Битката при Граник

Следиш ли нашето повествование, Итане? Виждам, че най ти харесват „кървавите моменти“. Тогава настъпвай заедно с войската, когато тя потегля на изток от Македония, прекосява проливите между Европа и Азия (в обратната посока на Ксеркс сто и петдесет години преди това) и побива лъвския си щандарт в земя, която Дарий III твърди, че владее. Къде е сега той, настоящият господар на Изтока? Не благоволи да ни посрещне, нас, мъстителите за стари неправди, а проводи свои подчинени, наместници на западните провинции, със сто хиляди конни и пеши войници, да ни изтласкат обратно в морето. Армията му се строява при Зелея в сянката на святата Троя, препречва така наречените Азиатски порти. Но нека минем направо на бойните действия.

Досега най-малко е оставало да ме убият (освен при Газа, дето бях ранен със стрела от катапулт) тъкмо в тази битка при река Граник. Там персийският воин Росак нанесе удар със сабята си по горната част на шлема ми и ако беше един пръст по-надолу, щеше да ми отнесе темето. Линейната конница на персите е въоръжена с дротици и кинжали „акинак“, или поне беше по онова време, преди да се убедят в превъзходството на нашето дълго копие, освен Хилядата и Роднините, чието снаряжение е дар от короната и които се сражават със сабя дамаскиня, сечащо оръжие, същото като онова, което е използвал Кир Велики. Този меч е едноостър, извънредно здрав и тежък, ръкохватката и острието му са изковани от един-единствен къс сирийска стомана.

Росак разби горната част на шлема ми в същия миг, в който моето копие прониза гръдта му точно под дясното зърно. Ударът му чисто отсече желязната челна плочка и гребена от бели пера на керкенез, да не споменавам, че след битката трябваше да затворят раната на скалпа ми с цели двайсет и седем шева. В онзи момент не усетих нищо, неудобство ми причиняваше само стичащата се в очите ми кръв. Има една тайна, която научават всички ранени мъже, и тя е следната: когато разбереш, че раната нито ще те убие, нито ще те осакати завинаги, ти й се радваш. Гордееш се с нея. Вече бяхме изгубили трийсет от най-смелите хетайри от ескадрона на Сократ Червенобрадия, който нанесе първоначалния удар и пострада ужасно под обстрела на врага, заел позиции на скалите над брода. Жертвата на тези герои ми късаше сърцето, на мен, чиято заповед ги прати на смърт. Искаше ми се да пролея повече кръв и да претърпя повече страдания заради тях.

Когато се нахвърля върху врага начело на своите хетайри, македонският цар е придружаван от воини с такава доблест, яздещи такива превъзходни коне, обучени до такива невероятни висоти на умение и подтиквани от такава жажда за слава, че войската на практика е неустоима. Нищо във войната, в древността или в наше време, не може да се сравнява с шока от този устрем. Няма сравнения, с които да се опише. Клит Черния веднъж каза, че когато препускал на фланга на водещия клин, се чувствал така, сякаш е на някакъв поразителен боен кораб от желязо, тласкан от ураганен вятър. Не е зле, макар да пропуска най-важния елемент, който гарантира непобедимостта на атаката на хетайрите. Имам предвид горещия дъх на нейната жива, кипяща стремителност. Тя не е механична. От плът е. Докато препускам на върха на емболона22, надушвам мириса на чесън от дъха на Теламон от лявата ми страна. Кракът ми се удря в плещите на Хефестионовия кон Бързи отдясно, усещам бронза на нагръдника му и миризмата на парчетата чим, хвърчащи под конските копита. Под мене Буцефал е толкова разгорещен, че от тялото му се вдига пара, ноздрите му парят на пипане. Усещам волята му — не като продължение на моята, а като сила, родена от собственото му храбро сърце. Той е жив и осъзнат не като животно, а като воин. Радостта му ме вдъхновява. Зареждам се с нея, както, усещам, и той се зарежда с моята. Това му харесва. Тъкмо за това е роден.

Когато водещият ни клин се хвърля в плитчините на Граник и вражеските копия засвистяват край ушите ни със звук, напомнящ раздиране на плат, ние с коня ми изпадаме в своеобразен екстаз, чиято същност е покорство пред съдбата. Усещам сблъсъка с пясъка и чакъла на дъното, когато копитата на Буцефал го поемат и предават нагоре по краката му. Навел съм се напред, за да управлявам и насочвам коня, усещам тласъците на бутовете му, докато гърбът му се изпъва и огъва. Той се е съсредоточил под мен, аз яздя истинска мълния.

Удряме врага. Мирише на камък, пикоч и желязо. За каквото си могъл да се подготвиш, подготвил си се. Каквото си могъл да измислиш, измислил си го. Къде сме сега е въпрос на чиста случайност. Множество метателни оръжия се опитват да ни улучат, стотици сърца призовават небето на помощ, за да ни погубят. Нищо не може да ни защити. Ни доспехите ни, ни нашата воля, ни другарите до нас (макар че след малко мечът на Клит Черния ще отсече от лакътя дясната ръка на персийския воин Спитридат, който замахва, за да ме прати в ада). Единствено самият господар на Олимп, комуто аз, както и всички в пастта на смъртта, се моля непрестанно.

Питаш ме дали изпитвам страх, Итане. Отговарям: нямам право. Войникът в редицата може да е ужасен, командирът — никога. От него зависи прекалено много — животът на другарите му, съдбата на битката. Той не може да си позволи лукса да изпита страх. Аз преглъщам моя така, както лъвът поглъща дете. Сподавям го чрез жаждата си за слава и дълга си към войската.

Граник е бърз и плитък, спуска се от планината Ида близо до извора на Скамандър, който напоява равнината на Троя. Пътят му се вие през гори от лиственица и елша, тече бързо и прорязва дълбоко морските скали на крайбрежието. Реката вихрено заобикаля склоновете на Ида и продължава по право каменисто корито на север към Пропонтида23 през равнината на гръцкия град Адрасгея. Полето е песъчливо, но твърдо, подходящо за езда. Идеалното място армията на Азия да пресрещне и отблъсне нашественика.

Както казах, цар Дарий не е там. Цял ден съм пращал конници напред в търсене на неговата колесница и отличителните му доспехи. Той е на хиляди километри на изток, научаваме ние, полегнал на възглавници в Суза или Персепол. Горчиво съм разочарован.

Господарят на Азия смята, че наместниците му са достатъчни, за да ме прогонят.

Нашата войска стига в долината на Граник привечер след четиричасов преход от Приап. До залез-слънце остават два часа. Персите са спрели на отсрещния бряг. Фронтът им е само конница, двайсет хиляди (близо четири пъти повече от нашата), два и половина километра от край до край. Техните воини не чакат до конете си, а са ги възседнали в пълно снаряжение. В тила им — далече назад, почти на половин километър — се е строила тежката пехота на врага, гръцки наемници, главно аркадци и пелопонесци, както и малко спартанци, общо шест-седем хиляди, страшна войска, въпреки че нашата значително я превъзхожда по численост. Тези пехотинци имат подкрепление от още шейсетина хиляди души местно опълчение, фригийци, мизийци, арменци, пафлагонци, несъмнено наборници, дори не войници, а селяни и ратаи, които ще си плюят на петите при първото одрано коляно. Ние сме четирийсет и три хиляди без няколкостотин — шест пехотни полка със сариси от по хиляда и петстотин, отрядите на Царската пехота, общо три хиляди души, с поддържащи пехотни подразделения одриси, трибали, илири, пеони, съюзни гърци и наемници, както лековъоръжени, така и тежковъоръжени, и близо десетхилядните предмостови сили редовна македонска войска и тракийски наемници, общо още трийсет хиляди. Конницата ни е осем ескадрона хетайри начело с Филота, по двеста души всеки (макар че някои са по двеста и петдесет), освен Царския ескадрон с командир Клит Черния, който е от триста воини. Това македонско подразделение е общо хиляда и осемстотин души, както и тесалийската тежка конница начело с Калан, служеща под командването на Парменион, който ще заеме левия фланг. Царските копиеносци са осемстотин, в четири ескадрона, всичките македонци. Ескадронът на пеонската лека конница е още двеста, шестстотин са в съюзническата гръцка конница, четиристотин са тракийците, петстотин са критските стрелци и горе-долу толкова — агрианските копиехвъргачи. Армията излиза в равнината на километър и половина от Граник.

— Сега — нареждам аз на Теламон, който ще предаде заповедта за строяване. — Чевръсто.

Войската се разгръща от походна колона в линеен строй. Конницата, копиехвъргачите и стрелците заемат десния фланг, вляво от тях е Никаноровата Царска пехота, в центъра са тежките отряди на Пердика, Кен, Аминта Андроменов, Кратер, Мелеагър и Филип Аминтов, вляво са тракийците, наемниците и съюзните гърци, всички под командването на Антигон Едноокия, като съюзниците, наемната конница и тесалийците образуват фланга. Излизам на двеста метра напред и се качвам на нещо, което минава за хълм, но толкова прилича на пъпка, че вече му викаме Пъпката. За вестоносци имам единайсет души, умни, амбициозни офицери на бързи пъргави коне. Те се редуват, както се прави и във всяка част от войската — чакат зад мене, никога не ме изпускат от поглед. По знак на Теламон следващият вестоносец се приближава да получи своето съобщение и да препусне. Не предавам съобщенията лично, а чрез Хефестион, Птолемей, Евмен или Атал Червения, които с още единайсет воини са моята „агема“ — телохранителите ми по време на битка. Първата дума е името на командира, до когото е адресирано съобщението. После е текстът. Накрая, ако има въпроси. „Филота, строй хората си на триста метра от реката в дълбочина един ескадрон, в драконови зъби по петдесетима. Свободно. Имаш ли нужда от нещо?“ Вестоносецът препуска в галоп. Докато вторият, третият и четвъртият вестоносец получи съобщението си и потегли, първият вече се е върнал с отговора на Филота.

— Отпусни! — Пехотинците отпускат кожените калъфи, които поемат тежестта на сарисите им, забиват шиповете на дръжките в земята. Изправените пики приличат на гора от дървета без клони, само с по едно желязно листо. Войниците приклякват на едно коляно, оставят на земята преметнатите през гърдите им щитове, но не откопчават ремъка от рамото си. Всяка колона от шестнайсет души има свой оръженосец и слуга, тези момчета бързат от войник на войник, разнасят мехове с вино. Мъжете го поемат направо в свитите си шепи. Удивително е колко може да погълне човек, когато го налегне страхът.

Предишния месец, докато пресичахме от Европа в Мала Азия, всяка нощ се съвещавах с нашите съгледвачи и агенти. Сега те са се сбрали под знамената ми. Пращам ги напред да разузнаят персийския фронт. Съгледвачите ще ми кажат кои части къде са разположени, кой ги командва, от какви сили са съставени и с каква численост.

Тези хора, шпионите, ако щеш, са незаменими във всяка войска. Някои са вражески дезертьори. Повечето са изгнаници, родолюбци от народи под персийско иго. Имам десетки такива. В Гърция Филип имаше стотици.

Интересни типове са. Човек очаква да са негодници. Но се оказва, че са герои, мечтатели. Те са достойни за уважение. Не рискуват кариера или печалба, а своя живот и живота на семействата си. Ако нашето дело се провали, сънародниците им няма да се отнесат с тях като с войници, а като с предатели.

Как намираш такива хора ли? Лесно. Те сами те намират. Един познава друг, другият води брат или приятел. Така го правеше баща ми. Докато войската му настъпваше, за да заплаши някоя държава, Филип провождаше пратеници да представят списъка с причините за недоволството му. В същото време имаше агенти зад вражеските стени, та когато гражданите на въпросната страна се събираха да обсъждат публично или частно, никога нямаше недостиг на предразположени към него оратори, заредени с аргументи, подкупени с пари и мотивирани от перспективата да се сдобият с влияние при неговата власт. Освен това Филип включваше в свитата си синове на най-знатните родове в държавата, или като офицери, командващи собствени части, или като царски пажове в своята палаткова академия. Самият аз имам много такива в тази войска. Така наречените съюзни гърци, дванайсет хиляди пешаци и шестстотин конници, всъщност са заложници, макар и не официално. Те не могат да се приберат у дома и го знаят, и ако ме провалят, било по измислена или основателна причина, няма да бъдат освободени.

Ако днес надвием на бойното поле, градовете от егейското крайбрежие ще паднат при нас като керемиди. Ала не можем да допуснем хаос в този следпобеден свят. Трябва да донесем свобода, ред и справедливост, ако искаме да си осигурим тила, снабдяването и комуникациите, и за да го постигнем, трябва да поставим на власт хора, на които може да се разчита, че не ще злоупотребяват с новопридобитото си положение, да безчинстват и да се отдадат на лични отмъщения. В тези първи походи ще се стремя да наложа този принцип и абсолютно ще се придържам към него. Ще направя свои приятели онези държави, които ме приемат за свой приятел, а които се съпротивляват, ще бъдат смазани безмилостно.

Не искам градовете, искам Дарий.

Не ме интересува Егея. Тук съм за Персия.

Шпионите ни препускат към нас. Тук са и моите пълководци.

— Да почваме ли? — пита Филота и сочи късното слънце. Ако ще се сражаваме днес, иска да каже той, трябва да е скоро, инак ще изпуснем светлината.

— Разумно ли е? — усъмнява се Парменион. Има предвид, че войската е изминала над петнайсет километра и предишната нощ никой не е мигнал. Денят вече превалял, казва той. Защо да прекосяваме реката и да попаднем в зъбите на врага? Парменион иска през нощта да се придвижим надолу или нагоре по течението, да форсираме реката и да атакуваме на заранта, когато противникът ще е принуден да се престрои и Граник повече няма да защитава фронта му.

Това не ми харесва.

— Времето е подходящо за битка — заявява Кратер.

Пердика го подкрепя.

— Кръвта на мъжете кипи. Дайте да направим някои жени вдовици!

— Къде е Мемнон? — питам аз.

Приближава се вестоносец, готов да пришпори коня си.

— Не — казва Хефестион. — Сам ще го потърся. — И се отдалечава в галоп, за да разузнае вражеските редици.

Мемнон е най-висшият пълководец на Дарий. Той е грък от Родос, наемник. Командва гръцката наемна пехота на врага.

Трябва да знам положението на Мемнон в персийския строй. От това зависи всичко.

Парменион отбелязва, че вражеският боен ред е абсурден.

— Защо пехотата му е отзад? Защо конницата му е отпред? — Хитрост?

Не е хитрост, гордост е.

Знатните перси са конници. Искат славата за нашето отблъскване.

Бойното поле не изисква дълго проучване. Само да ми кажат къде е Мемнон.

Познавам Мемнон. Когато бях момче, известно време той живя в изгнание в бащиния ми двор в Пела. Сприятелихме се. От него съм научил също толкова за войната, колкото и от Филип.

Мемнон се сражаваше за персийската корона. Когато бях малък, войската му повторно завладя Йония за Артаксеркс. Брат му Ментор върна Египет на престола. Тогава двамата братя бяха на равна нога с царете. Можеха да секат монети и да основават градове. Жените им бяха от персийската знат, децата им се учеха в Суза и Персепол. (Всъщност те бяха женени за една и съща персийка, княгинята Барсина — първо Ментор, после Мемнон след убийството на брат му.) Преврат принуди Мемнон да избяга. Той се подслони в двора на Филип.

Мемнон не е първият професионален военачалник, но освен Филип и Ментор, той пръв превърна военното изкуство в наука. Започнал е като моряк. Командвал е флоти, разбираше военноморското дело не по-зле от воюването на суша. Мислеше от гледна точка на войната, не на битката. От неговата уста за пръв път чух израза „да виждаш цялото бойно поле“, с което имаше предвид политическия и стратегическия контекст. Мемнон разбираше от политика: можеше да води преговори, биваше го да поощрява хората и да ги мотивира. Можеше да ораторства, можеше да говори пред събрание. Владееше войната до абсолютно съвършенство. Можеше да напада, можеше да отбранява, можеше да обучава войници, можеше да ги командва. Хранеше и снаряжаваше войската си, плащаше й навреме. Хората му го обичаха. Владееше и собствените си емоции. Не познаваше гнева, смяташе гордостта за порок. Ако с бавене щеше да победи, можеше да се разтакава до безкрайност. Човек с нищо не можеше да го предизвика. Използваше злато преди силата и лъжи и измамни обещания преди първите две. Ала когато положението изискваше атака, не се колебаеше. Беше безстрашен в битка и безпощаден в преследване. В същото време не се свенеше и от договаряне. Издигаше най-добрите си хора и достойно служеше на своите господари. Макар да имаше слабост, тя беше справедлива: искаше да получава признание, не толкова за надареността си и дори не за усърдието си, колкото за радикалността на идеите си и за успехите си.

Мемнон е първият командир, ползвал карти. По онова време никой не беше чувал за такова нещо. Заснемането на терена се смяташе за принизяване на военното изкуство. Пълководецът трябваше да познава бойното поле от собственото си разузнаване или от донесенията на доверени офицери, съгледвачи и местни жители. Да го картираш беше мошеничество.

Ала Мемнон не се ограничаваше с проучване на бойното поле. Той чертаеше конкретни бойни полета, не само такива, на които в миналото са се сблъсквали армии, а и места, непознали война, които можеха да се окажат подходящи в някой бъдещ момент. Пазеше книги за пътища и реки, проходи, планини и дефилета, картира нашир и длъж Мала Азия чак до планинските пътеки, известни единствено на козарите. Търсеше удобни места за лагери, после изучаваше пътищата, по които можеше да бъдат достигнати, снабдявани или заобиколени. А и не очакваше само победи. За всеки лагер определяше по колко колони и с каква бързина могат да се изтеглят, по кой път или пътека, даже екипираше места за засади, прикриващи планираното отстъпление от въпросния лагер, в случай че изгуби битката, за която е планиран. Записваше датите на смяната на сезоните, на изгрева и залеза на слънцето и луната. Знаеше продължителността на деня и нощта на всяко бойно поле в цяла Азия на запад от река Халис. Знаеше деня и датата на жътвата на ечемика във Фригия, Лидия и Киликия и мястото на всеки хамбар, както и имената на търговците, които ги държат. Коя река в кой сезон приижда. Имат ли бродове. Къде. След като приключеше учението за битката от собствената си гледна точка, го провеждаше от гледната точка на врага. Какво можеше да противопостави човек на блестящите му диспозиции? Какви слаби места оставяше непокрити?

Когато бях единайсетгодишен, често посещавах Мемнон. С часове го измъчвах с въпросите си. Исках да науча всичко за Азия. Великият пълководец търпеливо ми обясняваше. Кои са владетелите на Персия? Що за хора са? Той ми разказваше за Арсит и Реомитър, Спитридат, Нифат и Мегадат. Описваше ги с най-големи подробности, та ми се струваше, че ще ги позная от пръв поглед. Мемнон обожаваше Персия. Мащабите на империята, нейното великолепие и изтънченост. И жените. Аз го прихванах от него. Като се има предвид непреклонната ми враждебност към Персия, може да се предположи, че я ненавиждам. Тъкмо напротив. Запленен съм от нея. Накарах Дор, един от Мемноновите хора, да ме научи на езика. Мога да чета на него и разбирам какво казват без преводач. Харесваха ми имената на градовете: Вавилон, Суза, Персепол. Мемнон си падаше любител готвач. Приготвяше един специален хумус с мащерка и сусам и сам си печеше хляб, като мелеше ечемика с войнишка ръчна мелница. Носех му зайци и дроздове. Изучавахме ред по ред Ксенофонтовия „Анабазис“. Колко са тесни Киликийските порти? За колко време войска може да прекоси Стълба на Йона? Ефрат може ли да бъде отбраняван ефикасно? Как могат да се заобиколят Персийските порти? Разпитвах Мемнон за неговата философия на войната. Как би атакувал неподвижна позиция? Как ще проведе разузнаване? Отбраната по-мъчна ли е от нападението?

Хефестион се връща. Открил е Мемнон.

— Ей там, дето завива реката. Синовете му са с него. В отлично настроение са. Той няма търпение да ни види сметката.

Повечето бродове са на завои. Реката е най-плитка там, дето завива. Забелязвам отсъствието на отблясъци по повърхността на течащата по каменистото дъно вода (късното слънце е в наша полза).

Казвам на Теламон:

— Доведи Рижия.

Имам предвид Сократ Червенобрадия, който командва първия в днешното редуване ескадрон хетайри. Ще го хвърля срещу Мемнон. Пращам вестоносец при Аминта Арабайов, комуто ще поверя подкреплението на Рижия, и при Клит Черния на фланга, като му нареждам да доведе Царския ескадрон при мене в центъра.

Рижия и Аминта пристигат в галоп. Излагам им замисъла с думи, кратки като шифър.

— Ще вали желязо, Рижи.

Той се засмива.

— Не ме е страх да се намокря.

Описвам на командирите си плана за атаката. Но освен какво и как, моите другари трябва да знаят и защо. Обръщам се към Парменион и му говоря така, че да чуят всички.

— Ако се забавим, приятелю, през нощта врагът може да се измъкне. Мемнон със сигурност настоява за такава тактика с цялата си убедителност. Това е най-разумният подход, той знае, че времето работи за него и срещу нас. Ако противникът си плюе на петите, ще бъдем принудени да го преследваме от един укрепен град на друг, докато накрая той ни изсмуче парите и провизиите. Ако обаче днес победим тук, същите тези градове ще ни паднат в нозете без битка. — Посочвам реката. — Погледни натам, дето ни очаква врагът. Нима не сме се молили за такава гледка? Сега Създателят на земята и небето ни я дава. Да му благодарим и да вземем каквото е наше.

Отново се обръщам към Теламон:

— Вдигай ги.

Той дава знак и прозвучават тръби. На фронт от хиляда и осемстотин метра конярите помагат на конниците да се качат на седлата. Полето изведнъж се променя. Настръхвам целият. Надигат се радостни викове. Гората от копия зад мен внезапно оживява, мъжете се изправят, ескадроните на двата фланга се строяват в клинове. Чакането свършва. Военачалниците се пръскат по своите части.

Бойният ред на Дариевите сатрапи в долината на река Граник е следният.

Фронтът на врага е само конница. Левият му фланг е от две хиляди воини начело с Арсам, наместника на Киликия, подкрепян от Мемнон с петстотин конници от гръцките наемници, главно йонийци, платени от Мемноновата кесия. Вдясно от тях са разположени Арсит, наместник на Хелеспонтска Фригия, който брани родната си земя и командва цялата войска, с около хиляда фригийски и три хиляди пафлагонски конници, както и две хиляди хирканци начело със Спитридат, сатрап на Лидия и Йония, Арситов братовчед и Дариев зет. Те се сражават под знамената на Арсит, чийто герб е златен жерав на ален фон. Персите наричат тези щандарти „змии“ заради издължената им форма и начина, по който се извиват на вятъра. Вдясно от Спитридат е брат му Росак, който командва хиляда катафракти24 от Мидия в железни ризници, чиито плочки се застъпват като рибени люспи. След битката вдигаме една от тях: тежи четирийсет кила. Животните, които носят тази броня, са партски жребци, огромни като товарни коне. Персийският център се състои от четири хиляди тежки конници, командвани от сатрапите на Голяма Фригия и Кападокия Атизий и Митробарзан, и от хиляда леки конници, за които плаща Дариевият зет Митридат, яхнал дорест жребец, струващ, според хората, двайсет таланта. Вдясно от Митридат с две хиляди бактрийски конници е Арбупал, син на Дарий и внук на Артаксеркс, най-красивият мъж в Персия след баща си. Тези бактрийци (и техните бойни другари от Партия, Хиркания и Мидия) не са пристигнали от родните си провинции хиляда и петстотин километра на изток, а са владелци на тукашни имения, наследници на герои, покорили тези земи с Кир Велики, и са длъжни да служат под знамената, когато ги призове техният цар. Десният фланг на врага е под командването на Фарнак, брат на Дариевата жена Лизея, с конни части наборници от Памфилия, Армения и Мидия начело с Нифат, Петин и Реомитър, всичките поддръжници на царската династия, и Омар, командващ лидийската лека конница в самия край на персийския десен фланг.

На възвишението триста метра по-назад се е строила платената от Дарий пехота от гръцки наемници хора на Мемнон, шест хиляди и седемстотин, разделени на три полка, командвани от Мемноновите синове Агатон и Ксенократ и от Тимонид, сина на Ментор. Зад наемната пехота на врага чака разнородна сбирщина местни нередовни войници, шейсет-седемдесет хиляди, негодни даже срещу армия от зайци.

Царският ескадрон пристига при мене в центъра. Дотичва моят коняр Евагор, води Буцефал. (По време на похода до Граник яздих парадния си кон Еос.) Андрон, един от пажовете ми, ме повдига и аз възсядам жребеца. Войниците викат:

— Зевс Спасител и Нике!

Четирийсет хиляди гърла подемат вика. Давам знак на Клит Черния и с колене завъртам Буцефал надясно. Царският ескадрон минава в лек галоп пред фронта.

Когато бях момче, Мемнон ме научи на два принципа. Скривай и разкривай. Насочвай и заблуждавай.

В момента заблуждавам. Кога ще се усети Мемнон? Скоро ще насочвам. Дали ще разбере? И ако разбере, дали неговите персийски господари ще го послушат?

Давам знак на Теламон: „Да удрят кокала“.

„Кокал“ е къс клон от офика, запушен в единия край. По него се удря с дървено чукче, така се задава ритъмът. Звукът кънти, прорязва воя на вятъра по-остро от тръба.

Старшините на подразделенията крещят ритъма. Редиците тръгват. Пресичам надясно пред нашия фронт с развяващото се знаме на Царския ескадрон. Врагът наблюдава. Ще ме остави ли да продължа, без да реагира? Мемнон ме вижда. Този мой ход означава, че се насочвам срещу него. Нима противникът ще стои със скръстени ръце?

Граник е бърз, но през брода може да се мине. Водата ще стигне до над коленете на конете ни и до бедрата на пехотинците.

Плътна вражеска конница е строена на скалистия отсрещен бряг. Не е въоръжена с копия за мушкане като нашите, а с дротици. Когато влезем в реката, те ще почнат да ги хвърлят. Първата вълна ще е ужасна, втората — още по-страшна.

Прекосявам фронта на сто и осемдесет метра от Граник, успоредно на брега. Още съм на осемстотин метра от края на десния ни фланг.

Замисълът ми е следният.

На десния край съм поставил страховити щурмови сили, цялата Конница на хетайрите, подсилена с нашите критски стрелци и копиехвъргачите ни от Агриания. Мемнон ясно ги вижда. Те са точно срещу него. Вижда и че аз се насочвам натам с Царския ескадрон. Това е заблуда.

Силите, които се надявам, че той не вижда, са вляво от това крило, скрити като част от по-широката бойна линия. Те се състоят от ескадрона хетайри на Сократ Червенобрадия, подсилен с две роти лека пехота начело с Филиповия син Птолемей (наричан Жилото, понеже в родината гледа пчели). Двестате души на Жилото са грижливо подбрани, всичките доброволци, които получават двойна надница и са най-младите и най-бързи воини в армията. Обучени са да действат пеш заедно с конница срещу конен противник. Не носят броня, сигурността им зависи от бързината им и от леките им, но яки щитове „пелта“, както и от мястото им сред редиците на атакуващите конници. Въоръжени са с три и половина метрово копие и дълъг меч за мушкане. Никога не ги бях използвал, освен в планините срещу диви племена. Те могат да настъпват с конницата на кратки разстояния като тук, при Граник, и ще нанесат огромни поражения, убеден съм, в сблъсъка, до който със сигурност ще се стигне в реката и на скалите оттатък. Освен хетайрите на Червенобрадия и леката пехота на Птолемей Филипов щурмовите сили ще разполагат с превъзходната Царска пехота начело с Птолемеевия брат Атал, пеонската лека конница на Аристон и четири ескадрона Царски копиеносци под командването на Аминта Арабайов, който ръководи и цялата тази сила.

Планът ми е да привлека вниманието на врага със странността на моето настъпление все по-нататък по фланга. Искам той да се подготви за атака от моя страна. Искам да прехвърли от центъра си колкото може повече ескадрони, за да отговори на страничното ми придвижване. Ала първият удар няма да дойде от мене. Ще дойде от Червенобрадия.

„Насочвай и заблуждавай“ е чудесно име за подвеждаща маневра. Дали Мемнон ще я разпознае? Ще успее ли да убеди своите персийски господари? Стигат ми трийсет секунди колебание и за него ще е късно.

Продължавам да се придвижвам. Покрай Червенобрадия. Пред хетайрите. По фланга. Врагът вече реагира. Роти се изтеглят от неговия център и тръгват надясно.

— Пращай Рижия.

Теламон дава знак. Знамената на Червенобрадия се развяват напред. Те са зад мене, с Царския ескадрон вече сме ги подминали. После са капитаните на Рижия по фланга. Накрая самият Риж на своя жребец Хищни. Редиците се хвърлят напред.

Всички хетайри надават вик.

Ескадронът на Рижия излиза на открито. Строен е в четири клина. С него е специалната пехота на Жилото. Смесените роти се спускат по склона. Рижия сякаш вечно ще препуска в тръс. Всеки мъж от редиците крещи. Клиновете преминават в лек галоп. Пешаците вече тичат. Аз ускорявам придвижването на собствения си ескадрон. Надясно. Още по-надясно. Почти подминавам фланга на врага…

Ето в каква дилема се намира Мемнон. Ако върне следващите ме ескадрони, за да посрещне Червенобрадия, аз ще продължа да се придвижвам и ще заобиколя фланга му. Ако ги остави, Червенобрадия може да пробие фронта му. После идат Копиеносците и Царската пехота. След това пеоните. Конница и пехота, общо две и половина хиляди.

— Рижия почва!

Клиновете на Червенобрадия нападат с боен вик.

Какво ще се случи? Строени на скалите над реката, персите ни очакват на конете си. Въоръжени са с дротици и саби. Няма да посрещнат нашата атака с контранападение. Ако го направят, ще се лишат от предимството си. Не, ще останат на позициите си и ще хвърлят копията си по нас отвисоко. Първият обстрел ще е свиреп. Ще падат мъже и коне, врагът ще отговори с ликуване. Тържествуващ, той пак мята копия, после пак. Нашите воини се борят с течението под него. Стъпките им по хлъзгавите камъни са нестабилни, копията им не стигат до противника на скалите, а нямат метателни оръжия.

Врагът надушва кръв. Не може да овладее трескавата си възбуда. Изтегля сабите и напада. Противниковите редици се понасят надолу по скалите. В реката фронтът му се сблъсква с нашите смесени конници и пехотинци и двата строя се разбъркват. Следва меле.

Тогава ще атакувам аз.

Царският ескадрон ще удари врага с шест клина от по петдесетима. Ще го нападнем в съединенията, образувани от стремителното му спускане по склона, навсякъде, дето се отворят пролуки и дето се появят междини. Зад нас ще препускат останалите шест ескадрона хетайри, още двайсет и четири петдесетки. Тези сили ще излязат от реката. Те ще изкачат скалите и ще продължат напред, за да пробият персийските редици.

Дотогава вече ще е в движение цялата дължина на две и половина километровия ни фронт. Полковете въоръжена със сариси пехота ще навлязат косо в Граник, първо Никаноровите царски пехотинци отдясно, после отрядът на Пердика, сетне Кен и другите четири последователно. Ако вражеският център устои, ще го разкъсат хетайрите от десния ни фланг. Ако прехвърли още роти в помощ на фланга си, фалангата ще излезе от реката зад върховете на своите сариси. Когато противникът се огъне където и да е, всички други части ще се пречупят и ще побегнат.

Така виждам нещата, така се и случват. Битката се развива точно както съм си я представял, освен един грандиозен и почти критичен за нас потрес: поразителната храброст на персите.

Битката при брода се превръща в поредица атаки срещу моята личност. Това продължава през цялото време на сблъсъка в реката, после на скалите и далеч навътре.

Когато се хвърля в нападение, персийският воин извиква първото си и майчиното си име. Той прави това, та ако се увенчае със слава, другарите му да знаят кого да почетат, а ако падне — кого да оплачат. Обаче ние го научаваме едва по-късно от пленниците. Мислим си, че персите просто са луди, понеже всеки от тях крещи нещо различно, когато ни връхлита. В Македония учат момчетата да не се сражават поединично, а по двойки и тройки, подготвят ни да срещаме удара на врага в „лястовичи опашки“, обърнати клинове, в които командирът е отзад на върха, а фланговите са отпред. Последните вкарват нападащия в капана и го атакуват отстрани. Тази тактика постига страхотни резултати срещу такива противници като конните племена от Тракия, срещу които нашата конница я научи и усвои и които могат да се бият единствено като самотни воини. Срещу персите, които са още по-уязвими, понеже не се сражават с копие, както правим с изключителен успех ние, а с дротик и сабя, ефектът е двойно по-опустошителен. Освен това нашите тежки конници са защитени с бронзова предна и задна броня, докато врагът има само нагръдник и гърбът му е незащитен — а мнозина пренебрегват и шлема. Противникът плаща ужасна цена за тази отстъпка пред гордостта си, защото дори нагръдниците им не са достатъчни срещу пробивната мощ на копията ни, докато нашите предни и задни брони и особено железните ни шлемове се оказват извънредно полезни срещу сечащата сабя. В бой от такъв вид не е срамно да си привържеш броня на гърба, щом от всички страни се опитват да те накълцат на парчета (както противникът, така и собствените ти другари в блъсканицата).

При брода на Граник не се сблъскват просто две армии, а две противоположни концепции за военното дело. Персите се сражават по благородния древен начин, македонците — по съвременния. Гордите сърца на персийските Царски роднини не могат да понесат перспективата да отстъпят пред фаланга обикновени пешаци. Докато царят и воините на Македония водят бой, благородниците на Изтока трябва да влизат в двубои. Затуй напускат местата си в строя. Тласкан от гордост, юнак след юнак предава на подчинените си командването на своята част и следван от почетната си свита, лично препуска към онзи фланг на бойното поле, дето го очаква бляскава атака и благородна смърт. Днешното най-важно наблюдение е следното: макар че персийските благородници отначало стоят начело на своите подразделения по целия над трикилометров фронт, в края на битката всичките им части са струпани на едно място, брода, дето пресичам реката аз.

Кратер погубва Арбупал. Хефестион поваля Омар с едно-единствено мушване и за малко да направи същото с Арсам, който е хвърлен от коня си по време на атаката, но персийският оръженосец препуска напред (техните коняри яздят в битка до господарите си) и го изтегля за ръката. Моето копие пронизва Митридат, който е избързал пред свитата си, като крещи името ми, а секунди по-късно пада Росак, след като сабята му едва не ми смъква скалпа. Клит посича Спитридат и ми спасява живота. (Арсит избягва във Фригия само за да се обеси от срам.) Филота убива Петин. Сократ Червенобрадия вижда сметката на Фарнак. Лястовичи опашки от хетайри се справят с Митробарзан и Нифат, всеки от които напада сам. Последните двама изминават над километър и половина от фронта, за да паднат на това място.

С други думи, всички видни вражески благородници са напуснали подразделенията си и са прекосили бойното поле, за да ме атакуват.

Когато битката свършва, и двата ми нараменника са отсечени от ремъците, обшивката на нагръдника ми със сребърните релефи на главата на Горгона и Хорите25 е толкова очукана, че човек не може да разпознае ни едно изображение. Яката, която почти се бях отказал да сложа заради тежестта й, също е разсечена от удар със сабя и през отвора могат да се пъхнат три пръста. Туниката ми толкова е подгизнала от кръв и пот, че не мога да я съблека и трябва да я срежа с меч. Нагръдникът на Буцефал е пробит на шест места, от десния му бут е отсечено парче, голямо колкото пържола. Юздите му са разкъсани и оглавникът му липсва. Козината на гърдите и предните му крака е толкова твърда от засъхнала кръв и пясък, че не може да се измие ни със сапун, ни с масло и конярите трябва да я изстържат с нож.

Конните и пехотните полкове на Парменион вляво от нас с бой са излезли от реката и изтласкват пред себе си персийската конница. Когато вражеският фланг се огъва при брода, целият фронт се предава. Противниковите конници побягват в облак прах, като фронт на буря, пресичащ морски залив.

Гръцките наемници на врага остават. Шест хиляди и седемстотин на възвишението, които изобщо не са се включили в битката, толкова бързо приключва всичко. Те са пехотинци, не могат да отпрашат като своите персийски господари. Заповядвам да бъдат обкръжени. Наемниците сгъстяват редиците си в отбранителен строй, насочват напред върховете на два и половина метровите си копия. Нощта наближава. С Парменион, Клит Черния, Пердика, Кен, Кратер, Филота и Хефестион спираме пред наежения вражески правоъгълник.

Къде е Мемнон? Ще пощадя гърците, ако го издадат. С най-висок чин е спартанецът Клеарх, внук на прочутия Клеарх, който се е сражавал заедно с Ксенофонт. Когато излиза напред, съобщава ни от какъв род е и се заклева в синовете на Тиндарей26, че Мемнон бил избягал, нашите хора го обсипват с псувни.

Спартанецът проси милост за своите другари. Войниците му били бедняци, твърди той, безимотни, служели за едната надница и не дължали вярност на персийския цар. Сега с радост щели да служат на Александър.

— Служете в ада! — изревават нашите хора.

Те мразят тези гърци, които са отритнали делото ни и са се обърнали срещу своите сънародници за злато.

Спартанецът ме умолява. Аз вкоравявам сърцето си.

— Сине Леонидов, приготви се да посрещнеш с доблест смъртта.

Клането почва по мой знак. Аз не стоя със скръстени ръце. Командвам сечта. Там, дето замира, пак я разпалвам. Гърците плачат за живота си, обещават откуп, служба, крещят имена на хора, които познавам, на баща ми и майка ми. Умоляват за милост, като се кълнат, че потомството щяло да ме осъди, и призовават небето.

Наместо това аз ги предавам на смърт.

Вече е тъмно. Трябват ни факли, за да виждаме мъжете, които избиваме. Не обявявам край, докато не са мъртви над една трета, а оцелелите са обзети от такъв ужас, че оръжията падат от ръцете им и никакви команди не могат да ги накарат пак да ги вдигнат. Те се предават на колене. Ала аз не ще ги пусна свободно да се върнат в родината, тези блудни синове на Гърция, които са взели злато от врага и са се въоръжили, за да ни погубят, ако могат. Ще отпечатвам с огън тяхната съдба като робско клеймо на челото на всеки, който последва примера им.

Моят военен съветник Евмен пита какво ще правим с пленниците. Прати ги в Македония, отвръщам му аз, като роби, във вериги. Пътят по море е прекалена милост за тях. Накарай ги да се влачат по суша, с окови на глезените и китките, стегни шиите им в ярем и ги връзвай за кол, когато спят. В Македония те ще работят в рудниците и ни офицер, ни прост войник, колкото и да е заслужил, няма да бъде освобождаван или откупван, освен тиванците, над които ще се смиля.

— При какви условия ще работят? — уточнява Евмен.

— Дръж ги на чорба от слама и коприва — нареждам му аз. — Та цяла Гърция да узнае цената, плащана от такива предатели, които постъпват на служба при врага и вдигат оръжие срещу родните си братя.

Всичко свършва. Нощта прави невъзможно всякакво преследване. За три часа в този пролетен ден армията на Запада нанесе такова поражение, каквото не е претърпявал никой господар на Азия.

Лекарите затварят раната на скалпа ми с три медни „кучешки захапки“ и няколко шева. Събират ранените и мъртвите на светлината на факли. Отивам при тях, облечен в същите дрипи от битката, с каквито са и те.

Първият, когото виждам, е Хектор, най-малкият син на Парменион, петдесетник при Сократ Червенобрадия. Бедрото му е отсечено като на заколен вол, гърдите му са поморавели от страхотно натъртване.

— Да не си се блъснал във врата, приятелю?

— Да, само че с железен връх. — Той ми показва бронзовия си нагръдник, който му е спасил живота.

Сълзи прорязват бразди в мръсотията по лицето ми. Плача от обич към този момък и всичките му другари. Какви смелчаци!

Минавам покрай редицата посечени и осакатени. След битка раненият се чувства изоставен и самотен. Той чува невредимите си другари извън болничната шатра, пълни с енергия, нетърпеливи отново да потеглят. Смее ли да ги повика? Приятелите му често нямат желание да го навестят, за да не се натъжат от вида на неговите рани или, каквито са суеверни всички войници, да не ги прихване лошият му късмет. Раненият често смята, че се е провалил. Сакат ли ще се прибере у дома? Ще прочете ли съжаление в очите на жена си? Раненият се чувства унизен и осиротял, но най-вече се чувства тленен. Той е доловил дъха на ада и е усетил земята да зейва под него.

По тези причини и за да почета тяхната доблест, аз не забравям нито един от хората си. Прикляквам до всеки, хващам го за ръката и го карам да сподели своята история. Дай да чуем историята ти, приятелю, и без прекалена скромност! Нареждам на всеки да разкраси разказа си и даже да лъже за своя героизъм и за пердаха, който е ударил на врага. Да си ранен е ужасно, но човек се изпълва с гордост, че са го почели и не са го забравили. Всеки гори от желание да се завърне в редиците веднага щом оздравее. Когато им показвам собствените си рани или местата по бронята ми, които вражеските копия са пробили, без да ми навредят, мъжете заплакват и вдигат ръце към небето. За кой ли път някой ранен притиска дланта ми към раната си. Толкова е могъщ моят даймон, вярват сънародниците ми, че не само ще съхрани мен, но ще изцели и тях. Нямам награди, които да им дам, затуй им подарявам неща от снаряжението си, кинжал, наколенници, дори обущата си. Мъжете ме молят да не рискувам живота си толкова безразсъдно.

— Че даже късмет като твоя не може вечно да се насилва.

Дорде всички натъпчем стомасите си с хляб и вино, вече е полунощ, но на никой не му се спи. Събирам войската под факлите на склона, дето завива реката.

— Братя, навлезли сме само двайсет и пет километра в сушата, ала с днешната битка откъснахме хиляди километри от империята на Дарий. Сега цялото егейско крайбрежие ще падне в краката ни. Нищо не стои между нас и Сирия, между нас и Финикия, между нас и Египет. Ние ще сме освободителите на всеки гръцки град по крайбрежието. Към нас ще потекат богатства, за каквито не сме и мечтали, и почести за военен успех, каквито не е получавал никой народ от Запада. Вие го извоювахте, братя. Поздравявам ви! Но освен това вашата победа приближи деня, в който Дарий Персийски трябва да излезе и лично да се изправи срещу нас, и когато го стори, ние ще изтръгнем от ръцете му слава, в сравнение с която днешният триумф ще е като детска победа! Вие почетохте мен, приятели, почетохте и баща ми. Да не забравяме Филип, който изкова това оръжие, нашата армия, и който, ако можеше, щеше да даде всичко, което някога е притежавал, за да е с нас в този час. Филип! — изревавам аз и войската три пъти подема вика, всеки път с все помощни възгласи.

Би трябвало да изчакам заранта, за да отдам почести на нашите загинали. Ала споменаването на нашия вече мъртъв господар е отрезвило хората и аз усещам зова на момента. Давам знак на почетната стража. Докарват труповете на нашите другари с пленени бойни коли на врага. Нареждам да ги строят в две редици срещу полковете. Изгубили сме шейсет и седем македонци, двайсет и шестима хетайри, деветнайсет от ескадрона на Сократ Червенобрадия. Убитите противници, както ще преброим по-късно, са над четири хиляди.

Всички са се умълчали, мъжете пристъпват от крак на крак, смутени от близостта на смъртта. Аз излизам напред на възвишението, към мене се приближават онези, които ще предадат думите ми на по-далечните редици. Нямам приготвена реч. Казвам каквото ми е на сърцето.

— Ние сме живи, приятели. Боговете ни дариха победа. Споделяме я помежду си, наслаждаваме й се. Но тези мъже, нашите загинали другари, не знаят какво сме спечелили. Не знаят какво са спечелили те за нас със своята кръв и саможертва. В онова, което за нас е сладостно, за тях има само горчивина. Ние оплакваме тяхната участ и нашата загуба. Но тези мъже, другарите, които ни бяха отнети, постигнаха нещо, за каквото никой от нас живите не може да претендира. Със своята храброст днес те се извисиха много над нас.

Давам знак на главния старшина на войската, който се изпъва срещу мен.

— Братя, вдигнете оръжия за почест пред тези герои.

Изчаквам главния старшина да се завърти и да изреве командата, която се предава от дивизия на полк и батальон и се изпълнява пъргаво и уверено. Мечове и сариси на хетайри и пезетайри, копия на леки конници, дротици и лъкове на подвижни помощни отряди се вдигат пред очите и сърцето на всеки воин. Войската е станала едновременно по-печална и по-въодушевена. Пристъпвам напред и се обръщам към мъртвите.

— Паднали другари, приемете почестите, които ви оказваме ние, вашите братя. Защото с този символичен жест всеки от нас ще научи какво чака и него, когато настъпи часът му.

Дадена е команда за отпускане на оръжията. Отново се обръщам към войската.

— Народът ще възложи бронзови паметници на тези герои, на всеки от тях, в естествен ръст, да бъдат изваяни от Лизип, единствено на когото позволявам да предава собствения ми лик, и тези статуи ще бъдат поставени в родината, в Градината на музите в Дион, дето народът ще може да ги гледа и да им отдава почит вовеки веков. Семейството на всеки загинал боец ще научи в подробности за геройството на своя син и съпруг, чиито подвизи ще бъдат описани от собствената ми ръка и ще им бъдат предадени, като любими братя по оръжие, които почитаме и никога не ще забравим. На синовете, които те оставят, царството дарява земя и дял от плячката от битката. Държавата ще плати образованието на децата на тези герои и ще ги освободи от всякаква служба. Предлагаме им това освобождаване, приятели, макар и вие, и аз да знаем, че роднините на тези храбреци последни ще приемат такива облекчения, и че подтиквани от гордост и чест, техните синове ще дойдат при нас още щом позволи възрастта им, без да щадят сили за нашето дело, та никой да не може да каже, че са по-недостойни от бащите си. Главен старшина, прочети имената на нашите достойни загинали.

След като списъкът е прочетен, войската получава команда „свободно“.

— Аз почитам и врага. В никакъв случай не бива да го мразим. Защото днес и той жертвоготовно се подложи на смъртно изпитание. Днес боговете ни дариха слава. Утре може да станем на прах в тяхната мелница. Благодарете им за живота си, братя, както аз им благодаря за своя. А сега идете и си починете. Заслужихте го.

На другия ден се предава Даскилейон, две седмици по-късно влизаме в Сарди и Ефес. Магнезия и Трал отварят портите си, Милет пада след сражение. Настъпваме в Кария и обсаждаме Халикарнас. Първата вечер, след като излага на военачалниците чудесния план, който е измислил, Парменион се обръща към мене и ме пита дали може да ми каже нещо.

Какво ли ще каже? Че се отказва от поста си? Приготвям се за нещо ужасно.

— Подцених те, Александре. Прости ми.

Изправен пред мен, най-славният командир на баща ми ме моли за прошка. За един над шейсетгодишен пълководец може би е простимо, заявява той, да се отнася скептично към стремглавото издигане на доскорошния юноша.

Минава известно време, дорде ние с моите офицери проумеем, че по-възрастният от нас мъж говори искрено.

— Прости ми, Александре, за предпазливите и шаблонни съвети, които ти давах. Онова, което се отнася за другите хора, явно не важи за тебе. Смятах баща ти за най-великия пълководец, живял на земята, но след като те наблюдавах през последните месеци, признавам, че далеч го превъзхождаш с дарбите си. Съпротивлявах се да ти служа, знаеш го, и ти бях гневен заради някои постъпки, които извърши след възкачването си на престола. — Има предвид заповедта ми да убие като съзаклятник зет си Атал, който му беше и приятел. — Сега загърбвам всичко това. Вече не изпитвам враждебност към теб и се надявам и ти да забравиш подозренията си към мен, понеже знам, че си бил наясно с чувствата ми. Твой съм, Александре, и ще ти служа така, както служих на баща ти, стига да ми имаш доверие.

Изправям се.

— Просълзяваш ме, Парменионе.

Прегръщам го с мокри очи. За мен не остава незабелязано, че той ми оказва дваж по-голяма почит, като прави признанието си публично, пред другите. За това се изисква кураж. Изисква се великодушие. С тази постъпка Парменион призовава по-младите от себе си военачалници, с други думи всички, да оставят всякакви колебания в моето превъзходство. Те го аплодират. Трогнати са също като мене. Асандър е дежурният главен паж.

— Донеси сигейския27 меч на баща ми.

Уверявам Парменион, че Филип го е обичал. Че го е смятал за ненадминат командир.

— По време на един пир, който даваше за атинските пратеници, Филип ме дръпна настрани и отбеляза със смях: „Атиняните избират по десет пълководци годишно. Сигурно имат страшен излишък на таланти, понеже през цялата си кариера аз намерих само един“. И кимна към тебе в отсрещния край на залата.

Сега е ред на Парменион да се просълзи. Асандър донася бащиния ми меч. Подавам го на висшия ми пълководец.

— За мене ще е най-голямата чест в живота ми, Парменионе, ако ме приемеш не само като свой цар и военачалник, но и като свой верен другар и приятел.

Още две случки веднага след Граник. На заранта след битката ставам рано, както всеки ден прави царят, за да принася жертва. Обикновено излизам от шатрата си по тъмно, придружаван от двама пажове и почетен страж, срещам се с гадателя Аристандър или там който ще извършва обреда и двамата безмълвно продължаваме сами по пътеката към олтара.

Тази сутрин излизам и сякаш се е стекъл целият свят. Плацът пред шатрата ми гъмжи от войници, хиляди, а от всички страни прииждат още.

— Какво е станало? — питам Аристандър, уплашен, че съм забравил датата на някакъв ритуал или церемония.

— Искат да те видят, Александре.

— За какво да ме видят? — Нямам представа какво прошение или искане може да се е събрала да ми отправи такава навалица.

— Да те видят — повтаря гадателят. — Да те погледнат.

Сякаш за една нощ съм се извисил до небесата. Стотици обточват пътеката, притискат се толкова плътно, че пажовете ми трябва да проправят път, за да мина. „Александър!“ — извиква някой. Множеството мигновено подема: „Александър! Александър!“. Моите сънародници реват името ми с такъв плам, какъвто никога не съм чувал, даже за Филип.

— Протегни ръце, господарю — подканва Аристандър. — Благодари на войската.

Подчинявам се. Овациите отекват отново.

Дни наред не мога да изляза, без да ме сподирят стотици в изключителна проява на преданост. Когато направо питам един войник защо той и другите ме следват, мъжът отговаря, като че ли е най-очевидното нещо на света:

— За да се уверим, че си добре, господарю. Че не ти липсва нищо.

Теламон с интерес наблюдава това явление. Когато му споделям тревожното си усещане, че войската не демонстрира вярност към самия мене, а към нещо друго, той отговаря:

— Да, към твоя даймон.

Хората виждали тъкмо даймона ми, не мен. Тъкмо той им бил донесъл победа, нему възлагали надеждите си и него се бояли да не изгубят. Трябвало да приема това, заявява Теламон, като последица от триумфа и славата.

— Ти вече престана да си Александър и се превърна в Александър — казва той.

Втората случка не е точно история, а само момент.

Войниците са тъжни след победа. Не знам защо. След успеха изпадат в меланхолия. Това сполетява и цялата армия след битката при Граник, но особено силно е засегнат Адмет, който служи в една от офицерските столови. Той е най-прочутият готвач във войската. Въображението му е ненадминато при всякакви обстоятелства, винаги може да разчиташ на него от нищо да сготви някакво изумително ястие.

След клането обаче Адмет напълно изгубва духа си. Сцени от кръвопролитието измъчват съня му, не е способен да се насили да заколи даже гъска. Цялата армия може да се деморализира заради такава уж дреболия. Викам го в шатрата си с намерението да го ободря. Преди да заговоря, от гърдите му се изтръгва отчаян стон.

— Какъв е този звук? — изхленчва той. — Сълзи небесни, какъв е тоя ужасен плач?

Не чувам нищо.

— Ето го пак, господарю. Не може да не го чуваш!

Сега наистина го чувам. Някъде навън: музикални ноти, печално протяжни.

Цялата група става, заедно с пажовете и телохранителите, и отива при портала, за да надникне навън. Пред плаца на пехотинците има стойка с оръжия. Двайсет и четири сариси, подредени вертикално за през нощта.

Вятърът свири между дръжките им и предизвиква скръбните звуци.

Готвачът Адмет се вцепенява. Всички сме в това състояние. Тези меланхолични ноти сякаш ще са сетната капка, която ще му разбие сърцето.

Забелязало това, едно от конярчетата, което наричаме Пречкалото, се приближава до готвача и нежно му казва:

— Сарисите пеят.

Адмет се завърта към коняря със смаяно лице, като че ли момъкът се е материализирал с единствената цел да се погрижи за неговата печал.

— Пеят, да — отвръща готвачът. — Но защо толкова тъжно?

Конярят внимателно го хваща за ръка.

— Сарисите знаят, че тяхната работа е войната. Затова са тъжни. Плачат заради страданието, което причиняват.

И запява с чист, ясен тенор:

Адмет попива думите с абсолютна сериозност. Всички чакаме, затаили дъх.

— Благодаря ти — казва готвачът на младия коняр, сетне се изправя и се обръща към мене. — Вече съм добре, господарю. — И поема обратно към казана и черпака си.

Разказвам тази история по време на похода в Кападокия — тринайсет месеца след битката при Граник, — когато пристига вестоносец със съобщението, че Мемнон ненадейно заболял от треска, докато обсаждал Митилин. Той е мъртъв. Заплаквам, не само от уважение към блестящия родосец, въпреки че то изобщо не ми е чуждо, а за ролята на случайността и късмета в човешките дела, осъзнал съм колко е малка властта ни, ако изобщо имаме такава, върху нещото, което наричаме живот.

Човека, от когото най-много съм се страхувал, вече го няма. Той струваше колкото цели армии.

Това означава, че Дарий най-сетне със сигурност трябва да излезе и да се сражава.