Александър. Добродетелите на войната

12 Великите дела

Тук в Индия е месецът на кшатриите. Месецът на воините. На лов съм в планината, отчасти в търсене на облекчение от зноя в равнините, но главно за отмора от лагера и неговите неволи.

Пролетните мусони започнаха. Реката придойде с близо метър, смайващо много вода (измерваме я по каменните стъпала на селските кейове), заля бреговете там, дето дигите не можаха да я спрат, и прибави към широчината си една десета от километър. Как ще я прекося сега? На два пъти се налага да местим лагера, като всеки път качваме на по-високо обсадните машини и тежкия багаж. Войската губи повече време в насипване на диги и копане на отводнителни канали, отколкото в учения за предстоящата атака.

В лагера избухна епидемия на долинна треска. Болестта поразява с абсолютна произволност, никой не знае от какво се прихваща и не й действат никакви лекове. Жертвите й умират в делириум. Това е от онези необясними бедствия, които превръщат и без това суеверните войници в тракащи със зъби глупци и карат инак смелите мъже да се събират на мрачни групички и да се молят на всяка поличба и чудо.

Вече имаме дезертьори (засега само от наемниците и чуждите войски), ала броят им е достатъчен, та не смея едновременно да строявам цялата армия, за да не видят хората многобройните празноти в бойния ред. След като вече ти разказах за Херонея и Граник, Итане, нали разбираш, че само допреди няколко години такова положение щеше да е немислимо в тази войска?

Но най-голямата опасност пак идва от Отряда на бунтовниците.

Техният брой, както ти казах, е около триста, главно ветерани от фалангата, както и неколцина царски пехотинци. Изолирах тези недоволни, както лекар поставя под карантина заразноболни. Сега те се обръщат към мен с молба да освободя от служба целия отряд. Тяхното прошение ми е предадено от новите им офицери Матий и Гарвана (които не са успели да го предотвратят) почтително и според обичая. В него се посочват годините достойна служба и на цялата част, и на отделните войници, многобройните им награди и загубите, които са претърпели, без да се оплакват. А и молбата им не е безпрецедентна. С абсолютно същата процедура съм освобождавал доста съюзни и наемни части. Македонски части не са освобождавани, но само защото не са пожелавали. Това не е шега. Ако се разбунтуват собствените ми сънародници, това ще е краят на армията. Сън не ме хваща от този страх, пълководците ми също са нервни.

Случаят се усложнява от една организационна особеност на войската. Щатното ми разписание не допуска щабни офицери на по-ниско от дивизионно равнище. Всичките ми командири трябва да са бойци, не искам някой, когото хората ми не уважават. Системата задължава всеки капитан и полковник да върши двойна работа, като си изпълнява административните задачи, обучава частта си и я предвожда в битка. Досега това действаше. Тъй като постоянно съм сред своите офицери, и по време на хранене, и на полето, знам всичко, което става в армията — от кой войник е забременяло местно момиче, кой се смята за пренебрегван и незачитан, — и мога да взимам съответните мерки. Ала в последните походи, по-точно от Афганистан насетне, настъпи зловредна промяна. Офицерите ми вече крият от мене някои неща. Не ми докладват обезпокояваща информация поради страх от гневните ми пристъпи (които са се влошили, знам, и за които обвинявам единствено себе си) и за да защитят подчинените си. Не смеят да съобщават за прояви на бунтарство и недоволство, понеже се боят от яростта ми.

Доскоро присъствието на Хефестион го компенсираше. Офицер с прошение, който не желаеше да се обърне лично към мене, знаеше, че винаги може да разговаря насаме с Хефестион и че той ще ми предаде молбата в подходящ момент. Сега и този канал е затворен, защото повиших Хефестион на мястото на Парменион като свой заместник и хората го смятат за прекалено високопоставен, за да го безпокоят. Така че се лиших от ушите си.

Преди във войската нямаше изненади, аз контролирах всичко. Сега избухват истински бунтове. Докато узная за проблема, той вече може да се реши само с крайни мерки.

Този планински лов, слава на небето, проясни главите ни. Групата на военачалниците се състои от Хефестион и Кратер, Пердика и Птолемей. Придружават ги шейсетина души. Теламон и Евмен оглавяват групата, която наричаме „царския списък“. Преследваме черна пантера. Около лагера са забелязвани няколко такива, принудени от дъждовете да се спуснат от планината. Викачите цял ден обхождат склоновете, натъквайки се най-много на някой заблуден заек. Точно преди залез почва бясна гонитба на стадо диви магарета, която свършва с няколко изтърсвания от конете и една-две пукнати глави, нищо сериозно. Не хващаме ни едно животно, прекалено са бързи в родната си пустош, обаче препускането отпуска свитите ни гърла и прогонва мъглата от главите ни. В чудесно настроение ние възлягаме край огньовете на яхния от дропли, убити от момчетата на готвачите, с планински грах, исмарско вино и ечемичен хляб, изваден парещ от готварските ями.

— Реших да отклоня реката — заявявам аз.

Думите ми са посрещнати със смях. Моите военачалници ме гледат така, като че ли съм пуснал уместна шега.

— Това ще е начинание от грандиозен мащаб, ще участват всички хора и животни във войската — продължавам аз. Давам знак на Диад, главния инженер, който построи огромните обсадни съоръжения при Тир и Газа и когото днес съм включил в царския списък. Той се изправя и идва при мен, носи свитъци с инженерни планове и скици. — Имам намерение не просто да насоча реката към равнината, дето да се превърне в жалко блато или тресавище, а да я отклоня в каменно корито по такъв начин, че да направя новото й русло постоянно и между другото, да осигуря път, по който да нападнем врага по суша.

Другарите ми вече не се смеят. Трябва да им го призная, почнали са да проумяват замисъла.

Диад заговаря. Той е як мъж, плешив като кокоше яйце и подобно на всички инженери, практичен като наемник. Бил проучил терена и смятал, че работата може да стане.

— Там, дето реката завива, над лагера, се спускат непропускливи шисти от Солената планина. Може да се изкопае ново корито на запад към подножието на склоновете, дето земята е ниска и водата ще потече натам или поне значителна част от нея. Що се отнася до работната ръка, имаме само над петдесет хиляди войници и още толкова местни на служба при нас. Хазната прелива от злато, с което можем да наемем още яки гърбини. Имаме двайсет хиляди коне и мулета. Имаме даже слонове.

Работата щяла да е тежка, допълва Диад, но не изисквала специални умения. Било само копане и укрепване.

— Щом отклоним горната част на реката, собственият й напор ще пробие корито в посоката, която сме й дали. Тя сама ще свърши работата вместо нас. — Инженерът се усмихва, когато вижда скептичните лица на съвета. — Фактът, че нещо никога не е било правено, не е основание да се твърди, че то е невъзможно. А според мен не е основание и да не опитаме.

Идеята е достатъчно налудничава, за да се хареса.

— Тежката работа е полезна за бойния дух — отбелязва Птолемей. — Така хората ще има какво да ругаят и няма да мислят за проблемите си.

— Допада ми — казва Кратер. — Така ние ще атакуваме реката, вместо реката да атакува нас.

Евмен, моят военен съветник, посочва още едно предимство.

— Една армия се нуждае от нещо величествено, което да завладее въображението й. По думите на Перикъл: „Велики подвизи и велики дела“.

— И ще затвори устата на Бунтовниците — прибавя Пердика и предлага да отредим на този отряд главна роля в копането. — Ако клинчат, войската ще види и престижът им ще пострада, а ако работят усърдно, психическото им състояние ще се подобри.

Хефестион предлага съревнование, за да разпалим ентусиазма на хората. Да дадем успоредни сектори на различни части, да обявим награди за първите, които свършат.

— Или да определим норма в метри пръст, изкопана, да речем, за шест дни. Ако приключи за пет, частта получава един ден повече почивка.

Кратер предлага и голяма награда.

— Тогава частта, която е свършила за пет дни, ще предпочете да продължи да работи, за да има предимство пред съперниците си.

Казвам на своите другари, че мисля да пратя за пари в Екбатана. Там е главната хазна. Сто и осемдесет хиляди таланта злато. Искам да взема трийсет хиляди за разноски, награди и просто ей така. Те как смятат?

Птолемей прегръща идеята.

— Хората се въодушевяват, когато в лагера има големи пари.

— Даже повече, отколкото жени — съгласява се Пердика.

Кратер:

— Понеже с пари се купуват жени!

Пълководците ми одобряват. Да трупаш пари е като да трупаш войски. Това означава власт. И предвещава напредък.

Виждам, че нашият млад офицер Гарвана се е навел напред. Той е покрусен от прошението на неговите бунтовници, готов е на всичко, за да си върне доверието, което съм му оказал.

— Говори, лейтенанте. Не се срамувай.

— Мислех си, господарю, че ако ще пращаш за златото, не бива да го разгласяваш. Запази го в тайна.

Това ще е невъзможно, единодушни са всички.

— Точно така, господарю. Нека хората узнаят от слухове. Това ще утрои силата на оповестяването и още повече ще въодушеви хората, понеже ще повярват, че си замислил нещо дръзко и блестящо.

— В името на Херакъл, качи го тоя човек едно стъпало! — възкликва Птолемей. Тоест да го повиша в капитан. Всички се засмиват.

Виждам, че Матий също гори да допринесе с нещо.

— Има ли други идеи?

По-възрастният лейтенант предлага да пратим за скулптори, които да изваят образи в каменната облицовка на новото корито.

— Трудът на тоя пек ще е много тежък за хората, господарю. Нека гледат извайваните благородни портрети и нека знаят, че те ще ги надживеят и ще увековечат усилията им.

— И чии ще са тези портрети? — питам аз.

— Твоят, разбира се, господарю. Но и на…

— Да?

— На войниците. На самите войници.

Хор от почуквания с кокалчетата на пръстите подкрепя това предложение.

— Всяко подразделение в армията си има свой отличителен знак. Нека бъдат изваяни те, господарю, ориксовите рога на Бактрия, керкенезовите пера на Зогдиана, нашите лъвове и вълци, тъй че в края на труда си човек да вдигне очи и да рече: „Някой ден внуците на моите внуци ще видят какво сме свършили с другарите ми“.

Одобрявам. Всички одобряваме. Похвалвам Гарвана и Матий: отклоняването на реката беше тяхна идея.

Що се отнася до мене, казвам аз, ето какво ще направя.

— Ще се съблека и ще се включа в работата. Хората се вдъхновяват, като виждат, че техният цар се труди рамо до рамо с тях. Кой не ще иска да се изперчи: „Аз надминах Александър в копането!“. Това ще е по-хубаво от лекарство за мене, а за мъжете — от амброзията на боговете. Когато едно подразделение надвива в съревнованието друго, аз ще обсипвам победителите с награди и похвали и това ще стимулира всички да се стремят към победа.

Кратер поставя въпроса как ще реагира нашият враг Пор. Дали ще опита да ни попречи?

Не ме е грижа.

— Аз не се карам с този индийски цар, а със собствените ни хора. Преживяваме криза на бойния дух. Ако войската имаше дюнамис, изобщо нямаше да ни трябват такива неща. Щяхме да прекосим реката още преди месец и сега да напредваме към брега на Океана и края на света.

Цяла нощ обсъждаме тази тема. Още колко има дотам? Отвъд Ганг е, това ни е известно. Но на какво разстояние е? Никой съгледвач не може да ни каже. Нямам думи да изразя вълнението си. Да стигна там, дето досега не е стигал никой от Запада! Да видя онова, което не е виждал никой! И да остана завинаги първият!

Смяташ ли ме за суетен или самовлюбен? Помисли: какво е отредил всемогъщият Зевс за човека, освен тази земя? Небето е запазил за себе си. Ала по тази твърд тук, под това небе, ние смъртните можем бродим, без да ни ограничава нищо друго освен собствената ни воля и въображение. Знаеш ли кое мое качество твърдя, че ме издига над всички други хора? Ни военното изкуство, ни завоеванията. И определено не политиката.

Въображението.

Аз виждам края на света. Той сияе пред вътрешното ми око като град от кристал, макар да знам, че когато стигна там, ще е само каменист бряг под чуждо небе. Няма значение. Това е краят на света, за който не е мечтал ни Херакъл, ни Персей, а единствено аз.

Какво ще получа, когато най-сетне се изправя на този бряг? Нищо. Няма да се наведа да вдигна дори камъче или мидена черупка, а само ще стисна ръцете на другарите си и заедно с тях ще съзерцавам Източния океан.

Ето какво искам.

Не искам нищо повече.

Разбираш ли, Итане? Като оставиш всички титли и завоевания, в крайна сметка аз съм просто момче, което няма по-голямо желание от това да скита с приятелите си и да тръпне какво го очаква зад следващия хълм.

Но това отклонение ни отдалечи от нашата история. Да се върнем към Граник и неговите последици.

13 Убий царя

Ти имаш достъп до войсковите дневници за месеците след битката при Граник, Итане. В тях са изброени малоазийските градове, които се предадоха или паднаха тогава. Дадох свобода на гръцките държави и ги освободих от данък. Кария не е гръцка. Възстанових на трона нейната царица Ада, чието предложение да ме осинови приех, върнах на карийците старите им закони, които персите бяха отменили, и не взех данък като завоевател, а като син. Лидия освободих, както и Мизия и двете Фригии, и поисках само данъка, взиман от Дарий преди мене. Покориха ни се сто и шейсет града. Бяхме тръгнали в началото на лятото, за да взимаме реколтата, когато я приберат. До другата пролет цяла Мала Азия от Босфора до Памфилия беше в наши ръце.

След Граник забраних плячкосването. Армията идваше в Азия като освободителна войска, никакви грабежи не биваше да помрачат тази й слава. Плячката, която взимахме, идваше от Дариевите съкровища в освободените от нас градове.

Първо стояха нуждите на войската, на животните преди хората, понеже без коне, магарета и мулета армията може да атакува толкова бързо, колкото сме в състояние да тичаме, и да носи само онова, което сме способни да мъкнем на гърба си. После, злато за осигуряване на тилово снабдяване, кораби и пристанища, комуникации с гарнизонната войска на Антипатър в Гърция и Македония, складове за постъпленията, пари за подкупване на врагове и помощ на приятели, възнаграждения за нашите благодетели, рушвети за шпиони и агенти на вражеска територия, подаръци и освобождаване от данъци на новите съюзници, игри и жертвоприношения за старите. Войниците трябва да получат време и средства да погуляят, заслужили са го. На новобрачните давам отпуск и ги пращам у дома шестстотин души, сред които Кен, Къдравелкото. Надницата. Нека прекарат зимните месеци сгушени до булките си, та като се върнат напролет, да знаят, че са си осигурили наследник.

Сега надниците на войската и, с пълни шепи, нейните награди. Отделям повече време за това, отколкото за каквото и да е друго занимание, освен за разузнаване и предварително снабдяване. От изключителна важност е плячката да се разпредели справедливо. Никой храбрец да не остане невъзнаграден и никой страхливец — ненаказан. Почетни грамоти. При Сарди в Лидия, дето армията спира, за да затвърди първоначалното си настъпление, диктувам кореспонденция на цели четирийсет секретари, които се трудят на смени. Целта ми е да науча името и подвизите на всеки мъж от войската. Не мога, естествено, но ще свързвам с имена трийсет-четирийсет нови лица дневно. Прииждат камари съкровища, златни чаши и бокали от сребро, които веднага раздавам на пролелите кръвта си за делото на нашата родина. Ако мога, лично връчвам даровете, ако не — с тях върви писмена похвала от мен, нещо, което човекът гордо ще прати вкъщи на баща си и майка си или ще съхрани за жена си и детето си. Виното по егейското крайбрежие е превъзходно. Когато партидата ми хареса, запазвам една част и я пращам на офицер, когото искам да почета, с писмо, в което се казва, че Александър се е насладил на това вино със своите приятели и би желал той да го сподели с неговите.

Никога не допускам хората да ме видят заспал. Ставам преди тяхното събуждане и оставам да работя, когато те си лягат. Когато пият, пия с тях, когато танцуват, танцувам и аз. Когато се задържам до късно на вино, после се изправям на сигурни нозе и държа офицерите да го видят. Когато слънцето прежуря, понасям зноя, без да пъшкам, по време на поход спя на земята, а в лагер — на проста койка, и когато се придвижваме, пътувам както е наредено на всички останали, пеш или на кон. Оставям своите сънародници да видят, че от съкровищата не взимам нищо, освен по някой почетен дар — кон или хубави доспехи, — и давам всичко на другите и за нашата цел.

Дарий.

Господарят на Азия си седи във Вавилон, хиляда и триста километра на изток. Ние ли да тръгнем към него, или да чакаме той да дойде при нас? Къде ще се срещнем? Кога? С какви сили?

В родината имаме една игра, казва се „Убий царя“. Играе се от две групи момчета на коне, на игрище с голова линия в двата края. Момъкът с топката е царят. Той се опитва да пресече головата линия на противника, другарите му го защитават. Когато царят падне, неговата страна губи.

Общият замисъл за войната срещу Персия не е по-сложен.

Убий царя.

Докато настъпваме по крайбрежието, с моите пълководци всяка вечер се събираме край картната маса, взираме се в планове и разузнавателни сведения, обобщаваме предвиждания, съобщения от агенти и шпиони на вражеска територия. Кратер е най-агресивният ми военачалник, иска веднага да се насочим към вътрешността, към Вавилон и Суза, където Дарий държи съкровището си и където почти със сигурност ще свика следващата си армия.

— Още сега да тръгнем срещу него, преди да успее да вдигне толкова огромно множество, че да нямаме никакъв шанс да го победим — настоява Кратер.

Парменион оглавява старата гвардия. И той се бои от пряк сблъсък с многомилионна войска.

— Да не изкушаваме небето, Александре, и да се задоволим със завоеванията, които ни дари всемогъщият Зевс. Никоя европейска армия не е и мечтала да завладее земите, които покорихме ние. Ако Дарий ти предложи отстъпки, приеми ги.

Двете фракции спорят еженощно, дорде настъпи часът да ги усмиря. Научил съм го от баща ми — дебна повод, в този случай деня, в който Парменион е получил името си: в Македония празнуваме тези дни така, както гърците честват рождените дни, когато висшият военачалник ще се чувства на най-голяма почит и най-силно ще усеща тежестта на годините. Изчаквам до полунощ. Виното и месото са ни размекнали. Не демонстрирам царското си право, а говоря само като войник на други войници.

— Братя, във войната срещу Дарий не бива да губим от поглед следната най-важна истина: нашият враг не управлява народ, а империя. Неговите съюзници не са му приятели, а подвластни държави. Той господства с могъщество, вярно, ала по-скоро по силата на своеобразен мит: измислицата за собствената му непобедимост.

Правя пауза и заявявам:

— Ние не воюваме с царя, приятели, а с този мит.

Още една пауза.

— Страх ли ме е от милионите на Дарий? Категорично не. Да доведе половин Азия, ако ще. Колкото повече войска струпа на бойното поле, толкова повече ще се обремени с излишно оръжие и толкова по-голяма тежест ще постави върху плещите на своите командири и снабдяването. Баща ми ме е научил на следното и аз съм убеден в него: големината на армията е безсмислена извън броя на мъжете, които могат за един ден да изминат разстоянието между два лагера. Нашата армия е такава. Четирийсетина хиляди, не повече. Нека Дарий разпростре своите множества от хоризонт до хоризонт. Когато го ударим в сърцето с бързина и мощ, тълпата ще побегне като безброй зайци.

Изглеждам ги поред и продължавам:

— Кратер, приятелю, и вие по-млади офицери, ето какво ще ви кажа: няма да се втурнем във вътрешността, колкото и съблазнителен да изглежда такъв дързък ход. Ако тръгнем срещу Вавилон преди да бъде разбит митът за Дарий, градът ще устои — не бива да обсаждаме крепост, чиито стени са дълги шейсет и пет километра и са високи четирийсет и пет метра. Но ако разгромим царя на бойното поле, Вавилон сам ще ни отвори портите си… — Запомнете, завладяването на земя не означава нищо, докато е жив митът за царя.

Кимания.

— Нито пък ще се опитаме да откраднем Дариевото царство с хитрина и коварство, приятели. Нека изведе армията си на полето чак когато е готова, а не да е съставена от набързо сбрани или посредствени сили. Нека войската му дойде в абсолютна готовност, съставена от най-добрите мъже на Азия. Дето е самият цар, там ще ударя аз. Дето са най-големите му герои, там ще ударите вие. Тогава с нашата победа ще падне не само господарят на Изтока, но и легендата, която го крепи.

Всички мълчат и слушат.

— Не, Парменионе, няма да се задоволим с късче от покрайнините на Дариевата империя. Ще я вземем цялата. Вече сме по средата на пътя до Персепол. Моята цел е да покоря всяка провинция, която Персия някога е владяла, даже Индия, и да продължа до брега на Океана в края на света. Няма да водя преговори с Дарий, нито ще приема друга отстъпка, освен безусловна капитулация.

Дръзките начинания оказват най-силно въздействие и величествените цели вдъхновяват сърцата на хората. Хефестион е с мене, както и Кратер, Птолемей и Пердика. Селевк и Филота бързо се запалват за идеята. Само онези, които са проходили при Филип — Парменион, Мелеагър и Аминта Андроменов (Антигон Едноокия бях назначил за наместник на Фригия), — се опасяват, че такава увереност е самозаблуждение. Ще поговоря с всеки от тях насаме. Ще им направя отстъпки, ще повиша техните протежета, ще им даря каквото пожелаят, за да ги привлека, дорде не са всецяло с мене. Ако се дърпат, ще се отърва от тях. Да, дори от Парменион.

— Чували ли сте, приятели, как крокодилът поглъща вол? Почва от краката и го изяжда чак до сърцето. Така ще победим Дарий. Ще погълнем империята му държава по държава. Няма да бързаме. Ще превземем пристанищните градове, ще отрежем вражеския флот от неговите пристани и бази. Няма да напускаме никое място, дорде не осигурим тила си и снабдителните ни комуникации не са солидни и устойчиви. Нека персите дойдат при нас. Нека те се отдалечат от родната си земя, а не ние — от нашата.

Месеци след битката при Граник запълваме белите петна на картата, разполагаме укрепени постове и събираме богатства. Тренираме. Правим учения. Строим нови пътища и поправяме стари. Напролет нашите новобрачни се завръщат от отпуск. С тях идат подкрепления от три хиляди и двеста пехотинци и петстотин конници. Народът в родината е въодушевен от успеха ни. Бях натоварил Кен, Надницата и Къдравелкото със злато за поощрения при вербуване на новобранци, а се наложило да отхвърлят доброволците със стотици, толкова опияняваща е перспективата за богатства и приключения в Изтока. Цяла зима сме се сражавали във Фригия и Кападокия, отвъд Халис и покрай гръбнака на Тавър. Враговете са главно планински племена, диви волни горяни, които ценят свободата повече от живота си. Аз ги обичам. Какво искам от тях ли? Единствено тяхното приятелство. Когато най-после се убеждават в това, те идат при нас, като носят в дар коне и юзди от злато.

Погледът ми остава прикован към Дарий. Царят се претрепвал от работа във Вавилон, съобщава всяко донесение, събирал и обучавал втора армия. Възложил съм на Хефестион да ръководи нашите агенти и шпиони. Той ме осведомява веднъж дневно, а съвета — през пет дни. Ето един от докладите му:

„Персите нямат постоянна армия освен конницата на Дариевите Роднини, шест хиляди, включително воините от Хилядата рода, и царската гвардия, десетте хиляди Безсмъртни. Войската, която вдига сега, за да ни спре, трябва да се събира част по част от провинциите на империята, най-източните от които са на хиляди километри от Персепол и още по-далеч от Вавилон. Ще минат месеци, дорде наместниците му мобилизират наборниците, и още толкова да ги докарат на едно място. После множеството трябва да се въоръжи и обучи.

Дарий явно ще промени нещата след разгрома при Граник. Ще преосмисли въоръжението и тактиката. Лично ще поеме командването. Агентите ни съобщават, че сега при него били Арсам, Реомитър и Атизий, които се сражаваха срещу нас при Граник и няма да пропуснат случай да съветват царя за подобрения и промени. Дарий повикал в двореца си Тигран, най-прочутия конен командир в Азия, и брат си Оксатър, двуметров юнак, както и царските роднини Набарзан, Датис, Масист, Мсгабаз, Автофрадат, Тисамен, Фратраферн, Датам и Оронтобат, всички известни със смелостта и ездата си, които командваха войските заедно с Мемнон при Халикарнас и които водят мощни конни подразделения от своите провинции. Дарий също привикал във Вавилон Менторовия син Тимонид, който, знаем от шпионите си, пристигнал с форсиран марш от морската база на врага в Трипол на сирийския бряг и довел десетина-петнайсет хиляди гръцки моряци и наемна пехота от флота. При царя са и Мемноновите синове Агатон и Ксенократ с осем хиляди пелопонески наемници и двама гръцки капитани, етолиецът Главк и фокидецът Патрон, които не само са изключителни командири от тежката пехота, но и са привлекли под своите знамена, както потвърждават всички донесения, още десет хиляди гръцки наемници, първокласни войници, от ония, дето могат да се опрат на нашата фаланга. Та тъй: трийсет, трийсет и пет хиляди тежки пехотинци срещу нашите двайсет.

Сред Дариевите придворни също са множество отстъпници от Гърция и собствената ни родина, които работят за победата над Македония и изтънко познават нашето въоръжение и тактика. Дарий има и агенти в нашия лагер, чак до войнишки курви и перачки. Бъдете сигурни, че всяка дума, дори да е промълвена насън, стига до ушите на врага“.

Кога ще потегли Дарий? Къде? С колко души?

На оногова, който донесе тези сведения, обещавам теглото му в сребро. Вестта идва при Анкира до Солената пустиня, ала не от шпиони или дезертьори, а от самия Дарий, под формата на заповед за реквизиция, която наши разузнавачи залавят от вестоносец на Царския път. Документът е адресиран до Барзан, наместник на Месопотамска Сирия, и му нарежда да приготви за пристигането на Имперската армия след шест месеца (тоест наесен) двеста хиляди амфори вино, петдесет хиляди овце, осемстотин и седемдесет тона ечемик и същите количества пшеница, сусам и просо, както и достатъчно вода и фураж, сух и пресен, за нуждите на шейсет хиляди коня, магарета и камили. В писмото се посочва, че или трябва вече да са направени, или да са готови за построяване достатъчен брой глинени пещи „мукер“ от онези с кръгъл търбух, както и сто и двайсет хиляди метра въже за шатри и връзване на коне, сто хиляди кола за палисада и шест хиляди мотики и кирки за ограждане на лагера с ровове, издигане на валове и изкопаване на отходни места. За царските шатри, разпорежда заповедта, е нужно високо място, заслонено с дървета и напоявано от поток, от чието горно течение да не загребва друга чаша преди царската. Площта на лагера трябва да е трийсет и два декара, плюс още четирийсет и четири за обоза и животните. Дарий също иска от наместника незабавно да прати във Вавилон единайсет хиляди товарни животни с техните мулетари.

В автентичността на писмото ме убеждават удобствата, които се изискват за царската свита.

Когато отива на война, персийският цар е придружаван от обоз, дълъг два и половина километра. Не за войската, а само за него. Личен багаж. Той води жените си и майка си. С него са фризьорът и козметикът му. Царят взима всичко, което му е скъпо, даже любимия си леопард и говорещия си папагал. Носи бюстове на предците си, любимите си възглавници и книги, има свирци на флейта, дайре, гайда и лира. Придружава го целият му двор, включително гадатели и магове, лекари и книжници, носачи, хлебари, готвачи, виночерпци, баняджии, икономи, сервитьори, масажисти, шамбелани. Идват наложниците му, не всичките триста шейсет и пет, колкото има у дома, а полеви вариант на този харем, всяка със собствена прислуга и козметици. Великият цар има лични плетачи на плитки, наглеждани на гозби, сиренари, смесвачи на напитки, прецеждачи на вино, домакини и парфюмеристи. Има човек да му носи огледалото и друг — да му скубе веждите. Без да се брои целият сонм писари и евнуси, които са царски чиновници, ковчежници, поети.

Тази шатра, в която седим в момента, е принадлежала на Дарий, пленихме я след Иса. В първоначалния си вид е невероятно грамадна. Давал съм пир за шестстотин души в нея, в Бактрия вдигахме страничните платнища и упражнявахме вътре конете. Когато я получих, с нея вървяха четирийсет вещи мъже, само за да я разпъват и събират. След Дрангия я разделихме на четири (останалите превърнахме в лазаретни и казармени шатри) и сега ползвам една четвърт от четвъртината. Даже тя стига за спане на половината ми пажове, за тяхна трапезария и лазарет, помещения на царската академия, за моя квартира, и остава място за дежурната смяна телохранители, две картни стаи, библиотека, стая за инструктаж и тази зала, в която разговаряме и пием и дето преди е бил царският харем.

Помъкнал тази шатра, Дарий поведе армията си от Вавилон към Сирия с желанието да ме предизвика на битка. И понеже бях самоуверен и изгарях от нетърпение да го срещна, аз направих най-големия гаф в цялата си кариера.

14 Стълбът на Йона

Заливът Иса е вдлъбнатина в малоазийското крайбрежие при завоя в Киликия, дето гледащият на юг бряг завива и се обръща на запад. Отвъд планината на юг се простира Сирия и нейната столица Дамаск, после Финикия и Палестина, Арабия и Египет. На изток по Царския път чака житницата на империята — Месопотамия, Земята между реките, Тигрис и Ефрат, и имперските градове Вавилон и Суза.

Крайбрежната равнина на Киликия е оградена от две скалисти планински вериги, Тавър на север и изток, Аман на юг и изток. Проходът от север през Тавър се нарича Киликийски порти. Това е коларски път, на места тъй стръмен, че и магарешки гъз ще се разтвори и подсвирне, толкова трябва да се напряга животното, за да мъкне товара си, а другаде тъй тесен, както казват местните хора, че четирима мъже, тръгнали един до друг като непознати, ще стигнат оттатък като много добри приятели. Дарий е заповядал на персийския наместник Арсам да заварди планината, но аз тръгвам бързо с Царската пехота и агрианите, заобикалям над него и го изтласквам без битка. Спускаме се в обширния и благоденстващ град Тарз, разположен в разкошна долина между планината и морето, изобилстваща на плодове, вино и жито. Превземаме пристанищата Соли и Магарз, за да лишим от пристан вражеския флот, и завладяваме градовете в равнината, Адана и Малос на река Пирам. Тъкмо в Малос пристигат първите сигурни сведения от съгледвачи, които са видели войската на Дарий.

Персийското множество е на пет дни път източно, в Сочи от сирийската страна на Аманската планина. Лагерът им е разположен в долината Амук, широка и равна, идеална за разгръщане на конница (с която Дарий ни превъзхожда петкратно), с обилно жито и фураж и свежи провизии от Антиохия, Алено и Дамаск. И с лост не можеш изтика врага от такова място. Той няма да дойде при нас. Ние трябва да идем при него.

Трябва да разбереш нещо, Итане. Описанието на една битка неизбежно се отличава с яснота, особено географска, каквато рядко имаш в момента на самото събитие. Когато настъпваш, казват старшините, имаш двама водачи: Догадката и Слухът. С форсиран марш отиваме в Иса от вътрешната страна на залива. На изток се извисяват планините, Дарий чака оттатък само на двайсет и пет километра от нас. Ала как да стигнем там?

Когато минава през някой район, голямата войска привлича местното население от много километри наоколо. Войската има пари. Войската носи разнообразие. Във всички страни наричат македонците „маки“. „Ей, маки! — с редкозъби усмивки викат местните и подтичват след колоната. Всеки продава нещо: живи птици, лук, дърва за огрев. — Трябва ли ви водач, маки?“ Всеки твърди, че знаел прекия път до сладка вода и фураж. Зет му служел при персите, кълне се той, можел да ни каже къде спи Дарий и какво е закусвал. Не се отнасям пренебрежително към тези хора. От тях научаваме за проходите при Кара Капу и Обанда, за пътеката през Стълба на Йона и накрая, за Сирийските порти под Мириандър, през които ще пресечем Аман и ще се появим на прага на Дарий. Нашите предни части ги превземат, с изключение на Портите. Постепенно събираме сведения за тази последна „стълба“ към Сирия. Лично разпитвам над сто местни жители и обхождам с разузнавачите ни всяка козя пътека и поток, по които войската може да се добере до Дарий или той да се добере до нас.

Ала никой не ми съобщава за Лъвския проход през Аман.

Запомни това, млади приятелю. Отпечатай го в душата си с желязно клеймо: никога, абсолютно никога не приемай нищо за даденост. Никога не се доверявай на онова, което знаеш, та да престанеш да търсиш и питаш.

Повеждам армията покрай брега с нощен марш през проход, наричан Стълба на Йона, и установявам лагера си при град Мириандър, отдето ще пресечем Аманските планини през Сирийските порти и ще нападнем Дарий. Ужасна буря прикрива придвижването ни. Спираме за един ден да отдъхнем и да изсушим оръжията и снаряжението си. Намирам се точно там, дето искам, на онова място, до което съм бързал да стигна. Среднощ: колоната се строява за нощното изкачване. Аз съм начело с Царската пехота, стрелците и агрианите, не носим нищо друго освен доспехите и оръжията си. Изведнъж от север пристигат двама конници. Единият е разузнавач от нашите пеони, чието име не си спомням, обаче прякорът му е Териера. Другият е местен момък от Трима, село край Иса.

Видели армията на Дарий.

Била в тила ни.

Как е възможно?! Имам разузнавателни сведения отпреди няма и три дни, според които армията на Персия, двеста хиляди души, лагерува в равнината на изток от планините. Кой би помислил, че толкова голямо множество ще напусне поле, идеално за неговите нужди, широко и равно, несравнимо с оглед на неговото предимство в конницата — място, което персийските командири несъмнено са разузнали още преди месеци и са положили извънредни усилия да го снабдят с вода и провизии и дори го подготвят за битка? Кой би повярвал, че такива пълчища, обременени със своя грамаден обоз, ще изоставят онова обширно пространство, за да се натикат в тесните киликийски дефилета?

Ала е вярно. Противно на всякаква логика и очаквания, армията на Дарий е напуснала Сочи и се е отправила на север, пресякла е вътрешността на Аман през Лъвския проход (за чието съществуване съм в пълно неведение) и е излязла от отсрещната на нас страна. Двете войски са прекосили планината в срещуположни посоки на двайсет и пет километра една от друга, без да подозират за придвижването на противника си.

Дарий е зад нас. Отрязал ни е. Или по-точно, аз сам ни отрязах със своето нетърпение и припряност.

И това не е най-страшното. Убеден, че Дарий е от вътрешната страна на Аман, аз съм оставил нашите болни и ранени на брега в тиловия ни лагер под Иса. Врагът стига при този лазарет приблизително по същото време, по което главната част от нашата войска наближава Мириандър на четирийсет километра оттам. Нашият болничен лагер е беззащитен. Войските на Дарий го превземат.

Царят заповядва да осакатят нашите хора. Македонците са намазани със смола и запалени, други са изкормени. Персите режат носове, уши и десни ръце. На такава касапница е способен само варваринът от Изтока. Когато узнавам за това, не съм на себе си от мъка. Аз съм виновен! Това е резултат от моето безразсъдство!

Онези от нашите болни и ранени, които успяват да се измъкнат, избягват на юг да ни настигнат. Корабът с трийсет гребла, който пращам на север да потвърди съобщението на Териера, открива десетина души и ги докарва. Други пристигат призори в неописуемо окаяно състояние. С тях се появява Мелеагровият брат Ефиалт, кастриран, каран с каруца — плащът му е сгънат на компрес и той го притиска със здравата си ръка, за да не се изсипят вътрешностите му. Скъпият ми другар Марсий има двама братовчеди сред осакатените, единият носи другия прехвърлен на рамо, умрял поради кръвозагуба от чукана на ръката си. Осакатените мъже пристигат от крайбрежието, едни на собствен ход, други носени, скрили раните си с парцали, откъснати от дрехите им, понеже се срамуват да ги видят в такова ужасно състояние, макар че някои разголват обезобразените си места, за да подтикнат другарите си към отмъщение. Скръбта на осакатените е нищо в сравнение с тази на техните сънародници, които са ги наобиколили, като призовават Зевс Отмъстителя и раздират облеклото си от гняв и отчаяние. Всеки новопристигнал описва участта на други, погубени от свирепия враг. Като че ли на никоя рота не е спестена вест за някой от нейните близки, пострадал от такива жестокости, на каквито са способни единствено злодеите от Изтока. Докато обикалям сред осакатените, се натъквам на Евгенид Надницата, нашия храбър командир на ескадрон от Ботиея, когото оженихме на големия пир в Дион и чиято булка Елиса ми подари танцувалните пантофи. Отначало той смело запазва самообладание, после се поддава на мъката, пада и прегръща коленете ми.

— Александре! Как да уча сина си без ръка? Как да обичам жена си без лице?

При вида на тези обезобразени другари изпадам в такова крайно състояние, каквото никога не съм познавал. По-добре да бяха постъпили така с мене! По-добре аз да бях подложен на такова осакатяване, отколкото да го гледам причинено на любимите ми приятели, чието доверие в мен ги е оставило беззащитни срещу такъв ужас. И нищо не може да поправи стореното. Ни златни дарове, ни почести, ни справедливото избиване на извършителите на тези зверства, ни разгромът на самата Персия ще направят другарите ни отново цели. Не ще и дума, армията мигом трябва да се обърне и да влезе в битка. Онези от осакатените, които могат да ходят, се стълпяват около мене, умоляват ме да участват в предстоящото сражение, като държат оръжието в лявата си ръка или ако не е по силите им, да носят щит или да водят кон. Не ще го допусна, боя се, че в това състояние те няма да са на себе си, ще търсят смъртта от ръцете на врага и така ще навредят не само на самите себе си, но и на реда и единството на настъплението.

Усещам своя даймон до рамото си. Провалил съм и него. Надменност. Безразсъдство. Припряност.

Командният ми пост в Мириандър е разположен над сърповидно заливче. Долу помагат на осакатените да се настанят в къщите на местните жители, които са се стекли да предложат подкрепа, жени, деца и мъже, превърнали собствените си легла в носилки, за да скрият нашите другари от праха и вятъра и да се погрижат за тях в домовете си. Втренчено се взирам в това невероятно зрелище. Парменион е застанал до мене, Кратер и Пердика бързат насам. Виждам Птолемей и Хефестион на коне да си проправят път сред навалицата. Наобиколили са ме старшини и прости войници със сгърчени от гняв и мъка лица. „Води ни, Александре! — викат те. — Води ни срещу ония главорези!“

15 Надницата

Морето при Иса е от лявата ни страна, планината — отдясно. Потеглила по залез-слънце предишната вечер, колоната се отправя с форсиран марш на север покрай брега и се връща по същия път, по който е минала два дни по-рано. Стигаме върха на Стълба на Йона в полунощ. Нареждам мъжете да поспят няколко часа сред чукарите, после ги вдигам по „войнишкото съмване“, тоест два часа преди истинското. По изгрев се спускаме към равнината. Разположил съм пехотата пред конницата, та бързите подразделения да не изпреварят бавните. Царските копиеносци се придвижват напред като съгледвачи. Пратил съм като авангард и три конни взвода, съставени от най-младите и най-яки войници, яздещи най-бързите коне. Тяхната задача е да ми доведат пленници, които да разпитам. На война големите събития зависят от кратки моменти и сега един такъв се оказва в наша полза. През цялата нощ умирах от ужас, че Дарий ме е надвил с по-изкусната си тактика, че някак си е научил, от шпиони или от местните хора, за нашия поход на юг и с изключителна бързина и вещина ни е парирал със собственото си придвижване на север. Възможно ли е това? Не мога да си отговоря на един въпрос: защо моят противник е натикал огромната си армия, създадена за битка в открита равнина, в теснотата на тези крайбрежни хълмове?

Когато се спускаме от Стълба, получавам отговора. Едно от нашите конярчета, Язон, било в лазарета при Иса, когато Дарий опустошил лагера. Та този момък сега ми се явява, доведен от капитана и полковника си, с които споделил своята история. През онези ужасни часове в болничния лагер, докладва ми полковникът, това дете не си изгубило ума. По време на клането Язон събирал сведения за персите. Как го направи, питам младежа аз.

— Просто ги разпитах, господарю. Отидох при тях. Те ме взеха за местен селяндур. Успях да науча отде идат, по кой път са минали и къде отиват.

— И какво те накара да го направиш? — учудвам се аз.

— Знаех, че ще имаш нужда от тази информация, господарю. — Той съобщава, че персите всъщност не знаели за придвижването на нашата войска на юг. И те били в същото неведение като нас, смятали, че армията ни още е на север при Малос. Врагът пресякъл планината с намерението да ни нападне там. Цялата тази работа се оказва колосален двоен гаф, мой и на Дарий.

— Можеш ли да яздиш кон, момче? — питам аз.

— Още отпреди да проходя.

— Зевсе, тогава вече си конник. — Нареждам на Теламон да му намери бърз жребец и част, в която да се яви. — Днес, когато отправяме благодарност за тази победа, ще вечеряш до мен, Язоне.

След няколко минути се завръщат съгледвачи с пленници, които потвърждават сведенията на нашия младеж. Въпреки това настъпвам предпазливо. Проходът минава точно над морето южно от Иса. Ако е пратил авангард да заварди височините, Дарий може да се нахвърли върху нас докато още сме в походна колона. Заповядвам всички командири да строят частите си в боен ред веднага щом разширяващата се равнина позволи.

Нямало е нужда да се тревожа. Персите ни очакват в отбранителен строй на пясъчния бряг, дето река Пинар се вие към морето. Тъкмо минава пладне, когато съзираме врага, слънцето ослепително се отразява в залива от лявата ни страна.

— Виждаш ли го?

Застанал до мен, Хефестион сочи центъра на вражеската войска. Колесницата на Дарий не може да се сбърка и от хиляда метра — висока като пътна кола и разположена в средата на също черната Царска конница. Не различаваме самия човек, разстоянието е прекалено голямо, само одеждите му. Моят съперник най-сетне е излязъл на бойното поле. Господарят на Азия най-сетне е пред нас!

Дарий Персийски.

Въпреки цялата му високопоставеност като Цар на царете, Господар на земите, Владетел на империята от изгряващото до залязващото слънце, аз знам за него по-малко (както и целият свят), отколкото за който и да било обикновен капитан от вражеските пълчища. Когато бил конник преди да стане цар, той предизвикал един великан от арменците и го надвил в единоборство. Дарий бил висок, казват хората, и най-красив от всички перси. Брат му Оксатър се сражавал като за десетима, ала Дарий далеч го превъзхождал, на кон или пеш. Всичко това може да е истина, а може и да е измислица.

Знам обаче на каква вярност се радва моят враг, не само от страна на роднините и сънародниците си, но и от чуждите войски, от гърците на служба при него. Командирите на наемниците са първокласни мъже: Менторовият син Тимонид, фокидецът Патрон и етолиецът Главк. Отправял съм предложения на всеки от тях, обещавал съм им двойно, че и тройно възнаграждение, ако дойдат при мене. Те са непоклатими. Дарий им е дал персийски невести и владения, образова децата им в двора си. Фактът, че съперникът ми цени тези офицери, показва, че той разбира от война, а че се отнася към тях с почит — че разбира от хора.

Парменион спира коня си до мен. Той ще командва левия ни фланг. Дариевата армия наброява двеста хиляди мъже, част след част, строени чак додето стига поглед, и още сто хиляди местни наборници, тиловаци и прочее. Ние сме четирийсет и три хиляди. Противниковата конница, десетки хиляди, покрива отсамния бряг на Пинар. Множеството на неговите пехотинци тъкмо се строява в двойна фаланга зад реката. По-малко от километър нататък пространството е равно, после се издига към скалисти хребети. Пръстта е крайбрежен нанос, насечен от безброй дерета и оврази под прав ъгъл спрямо евентуалната посока на отстъпление на персите. Ние познаваме терена, обходили сме го четири дни по-рано.

Мястото за битка не е широко. Между две хиляди и двеста и две хиляди и четиристотин метра. Дарий има конница за три пъти по-голямо пространство. Ако беше останал от сирийската страна на планината, щеше да разполага с такова. Но не и в тази тясна равнина. Късметът ми пак е проработил.

Отличният офицер Протомах, комуто хората викат Самуна заради пълнотата му, командва копиехвъргачите, които днес съм пратил на разузнаване. Сега той идва при знамето ми с трима от своите лейтенанти.

— Какво става напред, Самун?

— Добра компания се е събрала, господарю.

Река Пинар не е дълбока (преди четири дни я пресякохме, без да си намокрим бедрата), обаче бреговете й са стръмни, особено откъм страната на врага, и са обрасли с къпинаци. Дето скалите не били отвесни, съобщава Протомах, врагът издигнал палисади.

— Защо конницата му е на отсамния бряг?

— Охранява разгръщането на пехотинците му на другия бряг. Когато се прибирахме, вече пресичаше обратно оттатък.

Тази информация струва колкото цели армии. Това означава, че Дарий се готви да се отбранява, че оставя инициативата на мене.

Наляво е морето. Равен терен. Като за конница. Надясно насечените от дерета склонове се издигат към сърповиден хребет, към който в момента вражеската лека пехота бърза с хиляди, заплашвайки нашия десен фланг. Въпреки че сме на километър и нещо от противниковия фронт, те вече почват да ни заобикалят флангово.

От разузнаване се връща и Сатон, синът на Сократ Червенобрадия. Той е на седемнайсет и е нетърпелив като пале.

— Новите перси са тук, господарю! — Младежът сочи две бойни знамена на всеки от противниковите флангове. — Виждаш ли змиите им?

Месеци наред бяхме чували от шпиони и дезертьори за едно ново подразделение, наречено Царска лична дивизия, сформирано, въоръжено и обучено специално за бой с нас. Не знаем нищо за тази част, освен че са пехотинци, само перси, и че неин командир е Бубак, Дариев братовчед и наместник на Египет. И ей ги на. Питам за техния брой и въоръжение.

— Четирийсет хиляди — без никакво колебание отвръща младият Сатон. — Копиеносци, не стрелци. На двата фланга, по четиристотин в редица и по петдесет в дълбочина.

— С това ли си губи времето, да броиш всички глави? — подкачам го аз.

Ала той е сериозен като змиорка.

— Доспехите им са шлемове и ризници, господарю. Плетени щитове от ракита, от главата до петите, каквито носят египтяните. — Посочва към центъра на вражеския строй. — Частите между тях са гръцки наемници, тежка пехота, хората на Тимонид, както и тези на Патрон и Главк, видяхме им знамената отпред. Техният фронт е около седемстотин и трийсет метра. Не можах да определя по колко души са в дълбочина заради неравния терен.

Младежът съобщава, че вражеските стрелци, около две хиляди, прекосили на отсамния бряг срещу левия фланг на противника, при съединението между новите персийски копиеносци и фланговата конница и прашкарите от лявата им страна.

— Меди — продължава момчето на Сократ. — В разреден строй, три части една зад друга, въоръжени с дълги тръстикови лъкове.

— От баща ти никога не съм получавал толкова изчерпателен доклад, приятелю — похвалвам аз младия Сатон. Пращам го сияещ обратно в ескадрона му.

Нашите сили се разгръщат в обичайния ред. Конницата на Дарий се изтегля оттатък реката. Тези части заемат позиции покрай брега. Те са двайсет и пет, трийсет хиляди души. Редиците им продължават над километър и половина назад.

Баща ми казваше, че да нападнеш числено превъзхождащ те враг е като да се бориш с мечка: трябва да забиеш камата си в сърцето й преди звярът да те смаже с лапите си.

След Херонея се опитвам да правя всеки боен план по-прост от предишния. Вече виждам днешния сблъсък — онази форма, която Дарий иска да приеме той. Виждам и друг сблъсък. Формата, която ще му придам аз.

Дариевият замисъл е следният. Надясно край морето (наше ляво) царят ще прати конницата си, петкратно превъзхождаща нашата, в опит да пробие и заобиколи левия ни фланг, за да се нахвърли срещу въоръжената ни със сариси фаланга в центъра, чиято атака, смята врагът, ще се е препънала в речните брегове и къпинаците, палисадите и сгъстените редици на царските лични копиеносци и елитните му гръцки наемници. Леката пехота на левия фланг на Дарий ще се спусне от сърповидния хребет и ще нападне нашия десен фланг откъм незащитената му страна. Колкото и силно да го ударим фронтално, убеден е моят противник, не можем да пробием, толкова дълбоки са неговите колони, толкова многобройни са полковете и дивизиите в центъра и тила му. А сега, приятелю, да видим какъв ще е нашият отговор. Това ще обогати военния ти речник с нова концепция.

Скривай и разкривай.

Командирът настъпва срещу противника „скрит“ — тоест, като завоалира своите намерения или със строя и маневрите си, или използвайки самия терен и околната среда. В момента на атаката той се „разкрива“.

Статичната отбрана винаги е уязвима, понеже неизбежно е „разкрита“. С позицията си отбраняващият се не само показва своите намерения (както прави тук Дарий, издавайки, че ще прати конницата си от десния фланг край морето), но и демонстрира какви според него са предимствата му (неговият заобикалящ ни ляв фланг, скалите и палисадите на брега, сгъстената му тежка пехота).

Нападащият, напротив, не разкрива нищо.

Нападащият си запазва възможността да парира всеки ход, който чрез диспозициите си е разкрил отбраняващият се.

При Иса нашият десен фланг настъпва по пресечен терен — дерета и оврази с такава дълбочина, че поглъщат цели подразделения. Тъкмо неравната местност е причината Дарий да остави само шепа леки конници да вардят този фланг, защото смята, че оттам не могат да минат тежки ескадрони. Но тези клисури ще ми осигуряват прикритие. Мога да пращам части наляво и надясно и Дарий няма как да ги види. Това и правя. За да компенсирам силата на вражеската конница край морето, нареждам и осемте ескадрона тесалийска тежка конница да подсилят нашите наемници и съюзните конни подразделения, които вече са на този фланг. Инструктирам Парменион, който го командва, да скрие придвижването, като го извърши по деретата и като преведе частите зад фалангата. Ролята на тесалийните ще е да ударят персийската конница отстрани, когато заобиколи левия ни фланг.

При себе си оставям и осемте ескадрона хетайри начело с Филота, четирите ескадрона Царски копиеносци начело с Протомах и ескадрона пеони начело с Аристон. Ще нападнем отдясно.

Пред левия си фланг (наше дясно) Дарий е разположил редици стрелци — охранителните части, за които ми съобщи Сатон, синът на Червенобрадия. Те явно ще обсипят със стрели всяко подразделение, настъпващо срещу тях, и струпаната отзад пехота, после ще се оттеглят между пехотните колони, когато почнем да ги притискаме отблизо.

Обърни внимание на откритостта на този боен ред и предимството, което дава на нападащия. Врагът смята, че това е най-силната му позиция. Затуй и не я е защитил с палисада. А всъщност е най-слабото му и уязвимо място.

Защо ли? Защото сгъстеният строй от стрелци е безполезен срещу тежка конница. Никой лък не е ефикасен на повече от деветдесет метра (тук, като се има предвид вятърът откъм морето, по-вероятното разстояние е двайсет и няколко метра), а препускащата конница може да измине деветдесет метра, докато преброиш до седем. Колко пъти ще са в състояние да опънат тетивата тези стрелци, преди панически да побягнат срещу собствените си другари и да всеят хаос сред тях?

Сега да обсъдим характера на тези нови персийски копиеносци, Царската лична дивизия.

Тези войници, знаем от шпиони ние, се наричат „кардаки“, персийска дума, която означава „школници“ или „пеши воини“. С тях пълководците на Дарий явно се опитват да поправят неговата най-сериозна слабост — липсата на местна пехота, която да устои на нашата македонска фаланга. Дотук добре. Одобрявам това намерение. Но също съм наясно със суетата, фракционерството и интригите на придворните, заобикалящи Великия цар. Дали когато са създавали това бойно подразделение Дариевите големци са се посъветвали с командирите на своите гръцки наемници, които са истински специалисти? За нищо на света. Това е равносилно на унижение. Царедворците са замислили тази нова част съвсем сами.

Боят в сгъстен строй не е умение, което се усвоява за един ден. Нито е в персийската природа. Азиатците са стрелци. Тяхното оръжие е лъкът, не копието. Благородните младежи още отпреди Кир Велики са обучавани „да стрелят с лък и да говорят истината“28. Близкият бой не е в стила на азиатеца, той предпочита да се сражава от разстояние с метателни оръжия. Даже щитовете на Царската лична дивизия, плоски, плетени от ракита, предпазващи цялото тяло, са предназначени за стрелци, които ги опират на земята като подвижна стена и стрелят иззад нея с лъковете си. Човек не може да води близък бой с такъв щит. А бойният строй на врага, по петдесет в колона, не е боен строй, а тълпа. Войникът отзад повече се страхува да не го стъпчат при бягство собствените му другари, отколкото от противника. Когато предните редици се огънат, задните ще захвърлят щитовете и ще си плюят на петите.

Ще нападна стрелците на Дарий и неговата Царска лична дивизия начело на моите хетайри. Това ще е камата, забита в сърцето на мечката. Фалангата ми в центъра и Парменионовите пехотинци и конници на левия фланг ще задържат лапите й.

Зад персийския фронт е лагерът на Дарий. Още сто хиляди — лавкаджии, съпруги, курви и прочее. Когато хукне да бяга, ужасеният враг ще се натъкне на собствените си хора. Хълмовете зад него са насечени от оврази и дерета. Войниците и конете ще отстъпват панически, ще бъдат прегазени хиляди. Онези, които успеят да преминат първото препятствие, ще бъдат спрени от собствения им обоз. Подразделенията ще се пръснат. Военните пътища ще се превърнат в колосални гъмжила от хора, коне и коли. Нашата конница ще се изсипе връз безредното множество. Противникът, който се препъне, ще бъде пронизан от копие в гърба, онзи, който се обърне, ще намери смърт отпред. Десетки хиляди ще загинат тук, ала само една десета ще са убити от нас. Останалите ще се погубят сами и едни други. Мнозина ще свършат от задушаване в овразите. Другарите им ще бягат по път, настлан с техните смазани трупове.

Всички командири са се събрали при моето знаме. Давам заповеди за битката и офицерите пришпорват конете си към своите части.

— Ще поемеш ли левия фланг, стари приятелю? — питам Парменион.

— Морето ще поаленее от персийска кръв.

Ей това е приказка. За сетен път препускам покрай редиците, не за да крещя речи (кой ще ги чуе от такова разстояние и при този вятър?), а за да изравня строя и да се приближа до отделни командири и герои, като възхвалявам подвизите им и ги призовавам към слава. Думите ми се понасят по войската като вълни. Конниците казват, че конят е „луднал“, когато възбудата му стане толкова силна, че заплашва да го направи неуправляем. Сега виждам това в животните и го усещам под себе си в леката плъзгаща се походка на Буцефал. Повече не можем да чакаме. Скоро трябва да дам заповед за атака.

Изведнъж зад нас изниква самотен ездач. Препуска откъм крайбрежния път, разцепва съединението между най-левите ни пехотни и конни части и се насочва напред към средата на фронта ни.

Всички погледи се обръщат. Конникът е от нашите, сам, носи бойния щандарт на хегайрите.

Теламон:

— Зевсе, какво е това?

Флагът е с аления цвят на Ботиея.

— Надницата!

Най-сетне го разпознаваме. Ездачът е Евгенид, който само преди няколко часа в Мириандър плака в ръцете ми, осакатен от персите.

Войската се вцепенява. Надницата е три четвърти мъртъв, едва се държи на седлото.

— Върнете го! — нареждам аз на Филота, който веднага праща конници.

Как е успял да стигне чак дотук сакатият? Той вече беше тежко ранен при Иса, преди врагът два дни по-късно да му причини това ужасно нещо. После е извървял пеш трийсет километра до Мириандър и сега е минал по същия път с кон. Когато нашите хетайри се приближават да го спрат, силата му се връща. Евгенид излиза на открито. От войската се надига вик.

— Надницата! Надницата!

Обезобразеното лице на мъжа е скрито под полковия му шал. Когато другарите му се скупчват около него, той го смъква. Видът му кара нашите хора инстинктивно да спрат. Надницата им извиква нещо, вдига отсечената си до китката дясна ръка и размахва бойното знаме с лявата.

Заповядвам всички офицери да препуснат при частите си. Обръщам се, за да заема своята позиция. Чувам Теламон да казва: „Почва се“. Няма нужда да поглеждам. Армията отново крещи името на Надницата. Без да чакат моето нареждане, отрядите поемат напред.

16 Битката при Иса

Тъй почва най-грандиозното клане в историята на войните между Изтока и Запада и най-категоричната победа на македонската армия над пълчищата на Персия до този момент.

Водят се три битки, всяка в различна част на бойното поле, които и сами по себе си представляват сражения от епохален мащаб и сложност. Ала принципният план е самата простота. Виж. Дай да го скицираме на тази маса. Искам да разбереш концепцията за ефикасна сила, Итане. Врагът ни превъзхожда по численост почти петкратно, но там, дето сблъсъкът има решителен характер, ние, а не те, притежаваме числено превъзходство.

На фланга откъм морето близо час ще бушува страховит бой между конници. Отрядите от нашата фаланга ще понесат ужасен пердах в центъра, дето речните скали нарушават техния строй и превъзходната гръцка тежка пехота на Дарий се нахвърля върху тях, докато те се мъчат да се измъкнат от водата. Ала отдясно, дето атакувам с Конницата на хетайрите аз, врагът се огъва още при първия сблъсък. Търбухът му е разпорен, сполетява го, както казва великият Есхил:

Първоначалният удар на моите хетайри е насочен към съединението между персийската Царска лична дивизия и леката конница непосредствено вляво от нея. Пред тях на отсамния бряг на Пинар врагът е разположил стрели и от Милия, две хиляди, както докладва младият Сатон, три части една зад друга. Първата стреля два пъти, втората — веднъж, третата — ни веднъж, понеже първите им редици съзират връхлитащите ги наши ескадрони, обръщат се в ужас, зарязват оръжието си и побягват. Множеството безредно се хвърля в реката и се врязва в предните редици на копиеносците от Царската лична дивизия. Още преди първата ни пика да е пуснала и капка кръв противникът панически бяга.

Първият ни ескадрон е Царският, който косо настъпва надясно в драконови зъби. Първите петдесетима водя аз, вторите — Клит, четвъртите — Филота, тоест онзи клин, който се нарича „котва“. Вляво от мене язди Хефестион, вдясно — Теламон, вдясно от него е Къдравелкото с конната агема, моите телохранители. Ние образуваме първите три зъба. Зад Царския идат другите седем ескадрона хетайри.

Вражеските войници бягат като овце, на вълни. Виждаме единствено гърбове и захвърляни щитове и копия. Докато преброим до сто, водещите ескадрони хетайри са пробили персийския фронт. Вече имаме хиляда и осемстотин мъже на отсрещния бряг на реката, следвани непосредствено от Царските копиеносци — още осемстотин — и един ескадрон пеони. Клиновете се придвижват наляво зад противниковия фронт и препускат към Дарий в центъра.

Разстоянието до царя е голямо, някъде шестстотин и петдесет метра. Дарий не знае, че сме ударили редиците му, сигурен съм, и още по-малко, че сме ги пробили. Ще разбере едва когато до него стигне вестоносец, ако изобщо стигне. Вниманието на царя е съсредоточено върху десния му фланг и фронта му, секторите, в които се надява да удържи победа. Той още не подозира, убеден съм, че нашият меч е пронизал търбуха му.

А сега, млади приятелю, да разгледаме друг елемент на бойните позиции: отбранителната линия.

Когато подразделенията са разположени в отбранителна линия като тези на врага покрай Пинар, всяка част трябва да подготви не една, а две позиции: основен отбранителен фронт, който да заеме, и втора линия, на която да се оттегли при необходимост. Отбраняващите се не могат просто да нареждат резервите си в безкрайна дълбочина, та паниката на предните редици да не се предаде незабавно на тила, без разстояние за нейното овладяване. Оттук и запасната позиция. Този резервен фронт трябва да е достатъчно близо до основния — на триста-четиристотин крачки, — та подразделението да може бързо да се оттегли на него и да го заеме, за да възобнови отбраната. В същото време запасната позиция трябва да е достатъчно назад, та отстъпващите войници да получат глътка въздух преди преследвачите им отново да ги атакуват.

Тази диспозиция означава две неща за нашите ескадрони хетайри, които пробиват първия отбранителен фронт на врага и завиват наляво в колона, за да минат зад него към противниковия център. Първо, тя ни осигурява път — пространството между основния отбранителен фронт и запасната позиция — по който можем да нападнем. Второ, гарантира ни, че резервите на врага в дълбочина (тъй като спазват отбранителния ред на своите другари) няма да се изсипят в празнината и да ни попречат.

Както казах, сега нашите ескадрони са на шестстотин и петдесет метра от Дарий. По-късно ще научим от пленени офицери от вавилонците и медите, които държаха центъра на противниковата запасна позиция, че те всъщност забелязали нашия пробив, обаче ни взели за царските конни телохранители на Дарий, толкова невъобразимо е за тях вражеската конница, тоест ние, толкова бързо и в толкова голям брой да е проникнала през толкова много редици.

Само една противникова част излиза напред да попречи на нашето преминаване, тази от Месопотамска Сирия. И го прави, ще узнаем впоследствие ние, не защото командирите й са осъзнали опасността и са реагирали (и те като вавилонците и медите не могат да повярват, че сме пробили сгъстения им фронт), а понеже една несвързана с нас заповед, заблудена и доставена не където трябва, нареждала на несвързана с нас част да излезе напред по несвързана с нас причина. С други думи, пълно прецакване.

Представяш ли си бойното поле, Итане? Тогава да обогатим образованието ти с нова концепция.

Плочи и съединения.

Плоча е фронтът, образуван от подразделение със самостоятелно командване. С други думи, част от бойната линия — рога, батальон, полк — която е неделима, която може да се придвижва единствено като подразделение. Колкото по-голяма е плочата, толкова по-мъчноподвижно е формированието.

Съединение е границата между плочите.

Когато настъпва нашата фаланга с отрядите от Царската пехота например, дванайсетте хиляди мъже сякаш образуват плътна стена. Всъщност фронтът е съставен от девет отделни отряда, шест от фалангата и три от Царската пехота, всеки от които е способен да действа самостоятелно и се подразделя на батальони, също така самостоятелни. Следователно този единствен фронт се състои от трийсет и шест плочи и трийсет и пет съединения, като всяка плоча е способна на самостоятелни действия, ако го наложи шансът или опасността, без да разцепва съединението, което я свързва с целия фронт.

Такъв е нашият боен ред. А сега да разгледаме противниковия.

Пресрещналите ни месопотамци са плоча без съединения. Те са десет хиляди на брой (щастливо число в халдейската нумерология) и имат само един командир, Дариевия зет Сисамен, който няма на свое подчинение капитани, способни на самостоятелни действия.

Десет хиляди в Месопотамия е сто по сто. Може ли да има по-пехотно ориентирано подразделение? После, теренът между тях и нас е насечен от дерета и оврази. Врагът се опитва да атакува в тромавия си строй. Бойното поле обаче му пречи. Освен това месопотамците са стрелци — войниците нямаха ни оръжията, ни склонността да се приближат към нас. Докато те се мъчат да се измъкнат от едно дере, аз пращам срещу тях три петдесеторки и те са достатъчни, за да съборят обратно множеството по склона. Противниците вече са ни разпознали. Те стрелят по нас от дъното на оврага и от отсрещната му страна, ала насочени нагоре и срещу вятъра, стрелите им падат леко като борови иглици, поклащани от морски ветрец.

Нашите ескадрони вече са на малко повече от двеста и петдесет метра от Дарий. Той най-сетне е забелязал атаката ни. Както и неговите капитани от Хилядата и конницата на Роднините, а също и гръцките офицери, командващи наемната пехота в предната му линия.

В този момент, десетина минути след началото на битката, шестте пехотни отряда от македонската фаланга са се сблъскали с врага по целия хиляда и четиристотин метров център. Дариевата гръцка пехота и онези роти от Царската лична дивизия, които не са обърнати в бягство от пробива на нашите хетайри (с другите вдясно от гърците), притискат пехотните ни полкове сред скалите и къпинаците и нанасят тежки поражения на редиците ни, чийто строй е нарушен от пресечения терен, реката и палисадите, както и от трудното изкачване на стръмния скалист бряг. На фланга откъм морето двайсет и пет — трийсет хиляди изключителни персийски конници начело с Набарзан (заедно с Арсам, Реомитър и Атизий, които толкова храбро се сражаваха при Граник) се нахвърлят срещу нашата съюзна и наемна конница, подкрепена от хиляда и осемстотинте тесалийски тежки конници, които пратих в последния момент. Този фронт подсилват нашите стрелци, критяни и македонци, половината агриани и цялата ни двайсетхилядна тракийска, съюзна гръцка и наемна лека пехота, сражаващи се като „хамипой“ — тоест смесена пехота и конница.

От мястото си не виждам какво става там. Ала е ясно, че това ще е невиждан досега бой, в който конници и пешаци се сблъскват на хиляда и осемстотин метра бряг, крайбрежни наноси, плавей и в самото море. Ако левият ни фланг начело с Парменион не устои, врагът ще пробие, съкрушителното му множество ще завие към центъра и ще нападне фалангата ни във фланг и тил. Клането в реката ще е катастрофално. А персите непременно ще пробият. Прекалено са много и прекалено ги бива.

Моята атака трябва да пробие първа. Хетайрите трябва да се доберат до Дарий в центъра преди конницата на Набарзан да пробие Парменионовия фланг.

По-късно Хефестион ми казва, че съм приличал на безумец, а конят ми — още повече и от мене. Не го усещам така. Чувствам ума си бистър, запазвам самообладание. Всяка моя атака има конкретна цел, въодушевена е не от стремеж към слава, а от мисълта, че нашите сънародници на левия фланг и в центъра се намират в ужасна опасност, която може да се избегне единствено чрез триумф тук и чрез увереността, че победата — пълната, грандиозна победа — е само на едно мушване с копие от нас.

Дарий се е разположил на възвишението зад Пинар, хълм с форма на обърнат щит. Царската му колесница е на върха, перата и щандартът й се виждат над морето от конски оглавници и подобните на качулки шапки на конниците. Около него са се събрали знамената на всички елитни полкове. Те са хиляда и петстотин души. Ние сме хиляда и осемстотин.

Единствено в тази част от бойното поле македонските сили за момента са постигнали числено превъзходство.

В полза на разказа бих могъл да се огранича с това, че този удар ни носи победа. Всъщност битката около царя веднага се изражда в чисто бъхтене, дето ни ездаческото майсторство, ни войсковата тактика не чинят и железен шиш30, а боят възприема формата на пехотно сражение с коне или, за да привлека по-уместна аналогия, заприличва на някои морски битки в тесни проливи или пристанища, където корабите нямат свободно пространство за таран и са тъй приклещени до вражеските корпуси, че моряците определят изхода, като се млатят на палубата. Дариевите царски конници не смеят да се нахвърлят върху нас от позициите си около царя от страх да не зарежат незащитен господаря си, макар очевидно да разбират, че като остават неподвижни, със същия успех биха могли да са и конници от дърво. Воините на Изтока се строяват плътно един до друг с лице навън като бойни кораби, обградени в морето. Нашите хетайри ги връхлитат като триреми, взимащи на таран обкръжен флот.

Отличават се двама вражески воини, Дариевият брат Оксатър и Тигран, потомък на прочутия си съименник, който бил следовник на Кир Велики. Ни един от тях няма геройска физика (и двамата са високи и слаби, какъвто е персийският идеал), нито се сражават заедно. Те сплотяват отделни фронтове от Роднините и Хилядата в живи стени, които не е в състояние да пробие даже най-свирепата ни атака. Почват да падат много мъже и коне. Също като при Граник, решаващи се оказват превъзходството на македонското дълго копие и бронзовата предна и задна броня. Нашите хора държат оръжията си с две ръце и нанасят тежки поражения на противниците, а те са принудени да използват дротиците като пики, много от които веднага са насечени на парчета, или пък размахват саби (безнадеждно неефикасен удар, когато е лишен от инерцията на препускането), защитени единствено от плащовете си, които са увили на левите си ръце, за да отблъскват атаки, и от леките си ленени елеци, без шлемове, само с вълнени шапки и с малки кръгли щитове. Врагът се опитва да образува вал от коне, струпани един до друг, докато ние нападаме поединично и на клинове и мушкаме с копията си лицата на мъжете и муцуните на животните. Буцефал е истинско чудовище, вече казах, и разкъсва съединение след съединение. Мнозина от враговете падат с рани в гърлото и шията. Самият аз съм прободен в бедрото. Виждам един противников воин да полита от седлото си, като продължава да размахва сабя, докато от разсечената му сънна артерия шурти кръв на талази. Други падат, пронизани с копия в гръкляна или окото. Тук се отличават Клит Черния и Филота. Последният погубва Мегадат и Фарсин, природени братя на царя, а Клит с бой си проправя път сякаш сред една пета от Дариевата Царска конница. Хефестион също си спечелва днес слава; и мнозина, коне и мъже, са убити и осакатени в тази сеч, дето ударите по тебе се сипят отпред, отзад и от двете страни.

В разгара на клането Дарий побягва. Аз не го виждам. Разбираме едва когато се изкачваме — ние с Хефестион, Теламон, Клит Черния и водещият клин на Царския ескадрон — на хълма, дето все още са бойните знамена на царя. Колесницата му също е там, прекатурена настрани. В първия момент се уплашвам, че царят е убит. За малко да падна от гняв, че друг е откраднал моята слава.

— Дарий! — чувам собствения си вик. Препускам по хълма в полубезумно състояние, по-късно ще ми разкажат моите другари, докато наши конници разпитват дали някой е видял царя, а пешаци преобръщат тела на мъже и коне, да не би Дарий да е затиснат или да се е скрил отдолу. Изведнъж при мен идва Деметрий, един от моите телохранители.

— Царят е избягал, Александре! — Посочва назад към персийския лагер. — Видели го да препуска бясно, чак бичът му пеел!

Залива ме нова вълна ярост, мигновено заменена от ледена яснота. Разбирам политическата необходимост от бягството на Дарий. Играта е „Убий царя“ — кой може да вини владетеля, задето се стреми да съхрани държавния глава? В същото време съм извън себе си от гняв, не толкова, че с бягството си врагът ме е лишил от славата да го убия или пленя, а че изобщо е могъл да избяга. Разбираш ли?

Та той е цар!

Трябва да стои и да се бие!

За мен самият акт на бягството е такова извращение на воинския идеал, че представлява не престъпление, а светотатство. Зевсе, та в персийския лагер са жена му и майка му! Тук е малкият му син, за да стане свидетел на доблестта му!

После, като си е плюл на петите, Дарий изоставя храбреците от своята армия, мъжете, които точно в този момент жертват кръвта и живота си заради него и неговата чест. Щом научат, че царят им ги е зарязал, тези подразделения ще се пръснат и ще бъдат избити в хаоса, който ще е неизбежно следствие от неговия акт на самосъхранение.

Идва Теламон. Пронизан е с копие в бедрената става, кръвта попива в ленения потник под седлото му. Буцефал пък е настъпил нещо остро и едва куцука. Взимам Теламоновия кон и оставям моя на неговите грижи. Пращам най-бързите си ездачи при Парменион, чиито ескадрони са подложени на ужасен натиск на фланга до морето.

— Викайте, че царят на Персия е избягал. Нека врагът види вашата радост. Дори да не разбере думите ви, той ще схване смисъла — а собствените ни хора ще си върнат куража, като научат, че победата скоро ще е наша.

Макар и ранен, Теламон понечва да се включи в гонитбата.

— Остани тук и не прави глупости — заповядвам му аз.

Преследваме Дарий осем километра до вражеския лагер. Падането на империята е близо, усещам го.

В самия лагер цари пълен ад. С мене са Царският ескадрон и половината амфиполци, Хефестион, Клит Черния и моята агема, общо четиристотин души. Около нас се роят сто хиляди перси. Бягството им не подлежи на описание. Няколкото пътя вече са задръстени с множества тиловаци и сбирщината на провинциалните опълчения, които напускат с десетки хиляди бойното поле. След тях прииждат още по-големи тълпи персийски и съюзни строеваци.

— Открийте царя! — крещи Клит. — Донесете спаружените му ташаци на Александър!

Това си е цяло изкуство, залавянето на пленници из хвърленото в хаос бойно поле и тяхното измъчване и разпитване. Препускащи конници събарят отделни вражески войници и ги повличат за косата или краката, докато не си кажат и майчиното мляко. От един евнух в лагера научаваме, че Дарий отпрашил със състезателен кон, придружен от брат си Оксатър и една рота Роднини. В момента бегълците препускали на север. Преднината им била колкото да преброиш до хиляда.

Преследваме царя два часа след залез-слънце. Двайсет и пет километра, дорде нощта става толкова черна, че човек едва може да намери пътя и пеш, и конете ни толкова се уморяват, че се налага да им дадем отдих до един час преди полунощ, чак тогава са в състояние да издържат собствената си тежест и да поемат обратно. През цялото това време край нас в мрака бягат мъже, жени, деца, коли, каруци и товарни животни.

Дарий се е измъкнал.

До полунощ се връщаме на хълмовете над персийския лагер. Клането на врага надхвърля най-лошото, което съм си представял. След бягството на Дарий войската му се е пръснала и побягнала. Както се бях опасявал, деретата са се оказали гибелни. Загинали са хиляди, стъпкани при паническото отстъпление на другарите си. Овразите са пълни с трупове. Когато видиш такива купища мъртъвци, причината никога не са действията на врага. Клетниците всъщност са прегазени от собствените си сънародници, както се случва и с тълпа, бягаща от пожар на закрито, когато множествата се задушават в блъсканицата.

Персийският лагер е на осем километра северно от бойното поле. Когато стигаме там с изнемогващите си коне, нашите хора го плячкосват.

Обзема ме отчаяние. Хващам първия, когото виждам, старшина от съюзната конница, по прякор Чувала, помъкнал в плаща си толкова много пиринчени лампи, че дрънчи като калайджийско магаре.

— Какво е това?! — питам гневно.

— Моето състояние, господарю! — И почва да танцува от радост.

Не съм на себе си от ярост. Препускам в лагера. Тлеещи коли и пламтящи шатри осветяват извършваното разграбване. Мястото е защитено с ров и палисада, прегазени от нашите хора в ламтежа им за съкровища. Нищо не ги спира. Ни появата ми, ни виковете и заповедите на моите офицери.

— Открийте Парменион. Намерете всички командири. Доведете ги при мен.

Персийският лагер е пълен с плячка. Богатства в такива количества, каквито хората ни никога не са виждали — коне и жени, складирани оръжия, ризници, златни съдове, чували с пари за войнишки надници, — грабят ги в пристъп на алчност, който нищо не може да овладее. Взети са хиляди пленници, виждам аз, които не са събрани на едно място, както го изискват приличието и обичаите на войната, а са затворени поотделно от всеки македонец — толкова души, колкото може да води наведнъж, той и другарите му, и да ги държи за откуп или просто за да им вземе оръжията и вещите. Съпруги и наложници на враговете биват измъквани с писъци от шатрите им. Блудниците от курвенския лагер, по-корава порода, не само не се съпротивляват на македонците, но и сами си търсят клиентела, на което моите сънародници трескаво се поддават, като заплащат услугите на мръсниците с пръстени, току-що изтръгнати от ръцете на мъртви или бягащи войници, после натискат пачаврите в стълбове на павилиони, превиват ги връз оси на коли или просто ги мятат на земята и ги обладават. Победителите опустошават шатра след шатра, кичат се с одежди, обици, гривни, мечове и кинжали, инкрустирани със скъпоценни камъни, та като ги гледаш ти се струва, че лудеят царе и жреци, а не обикновени пехотинци.

Хефестион усеща състоянието ми и идва да ме успокои.

— Какво си мислиш, Александре?

Взирам се в тази проява на варварство.

— Че е безсмислено всичко, което съм обичал и към което съм се стремил.

Идват и Парменион, Кратер и Пердика. Другите командири нямат смелост да си покажат лицата. В отсамната част на лагера под нас наблюдаваме явление, на което никога не съм ставал свидетел: мъже унищожават собствената си плячка от яд и злоба. Нашите хора съсипват безценни съдове, като вият от наслада. Бюстове, мебели, статуи — победителите ги извличат навън и ги разбиват на парчета. Хефестион извиква на един войник, който носи прекрасен абаносов стол, ала мъжът го трясва с щита си и ухилено поглежда моя приятел, сякаш му казва: „Виждаш ли, ние сме завоевателите и стоим над закона и последиците“.

Когато пълководците ми най-сетне се събират, им нареждам да строят отрядите за учение.

Те ме зяпват, като че ли съм полудял.

— С походно снаряжение и оръжие. Бързо!

Никой не вярва, че говоря сериозно. Мислят си, че умората и загубата на кръв са объркали ума ми или че се шегувам. Единствено на Парменион му стиска да възрази.

— Моля те, Александре, хората са изтощени!

— Не бяха изтощени, когато опозориха името на Македония. Не бяха изтощени, когато посрамиха знамената и родината си.

Подреждането на войската отнема толкова време, колкото да преброиш до шестстотин. Минавам на кон пред разюзданото множество.

— Днешният ден ще се слави като велика победа! И наистина беше такава. Додето не я опетнихте!

В мрака не е възможно да съберем съюзниците и наемниците, ала освен Парменион, Кратер, Пердика и другите успявам да накарам да се строят и шестте отряда от македонската фаланга, както и Никаноровите полкове от Царската пехота. Няма да подлагам на това наказание конете, които са невинни, но заповядвам на Филота да строи хетайрите в пълно снаряжение, включително Царските копиеносци и пеоните, а на Парменион — тесалийците.

— Главен старшина, строй войниците в походен ред.

Упражнявам хората, все едно са новобранци. Персийските коняри и курви, лавкаджиите и прислужниците, даже пленниците се събират сами по краищата на равнината, докато по моя заповед нашите полковници и старшини командват фалангата. Настъпвай към стълба. Настъпвай към склона. Някой от войниците високо изпсува, анонимен в редиците. Спирам цялата войска.

— Сариси за атака!

Карам ги да вдигнат копията си с две ръце. Оръжието е дълго пет и половина метра. С върха и шипа на дръжката тежи близо осем кила.

— Хайде де! Кой от вас има да ми казва още нещо, копелета?

Продължаваме. Самият аз съм се упражнявал стотици часове с пет и половина метровата сариса. Знам всяка поза, която предизвиква болка, и как да направя тази болка мъчителна. Един от мъжете се свлича на земята. Удвоявам темпа.

— Кой е следващият? Ще стоим тук цяла нощ!

Моите сънародници вече ме мразят. Готови са да ми изпият кръвчицата. Давам знак на полковниците, които предават командата на старшините. Наляво, ходом марш! Надясно! Наляво косо. Кръгом.

— Аз забраних ли плячкосването? Зевсе, това главната постоянно действаща заповед на тази армия ли е, или не?

Мъжете почват да повръщат. От носовете им текат сополи. По брадите им се точи слюнка, гърбовете им лепнат от пот. Виното, с което са се наливали, се надига от търбусите им и се пени от вонящите им усти.

— Какви войници сте вие?! Аз ви наричах свои братя. Вярвах, че додето сме заедно, никоя сила на света не може да ни излезе насреща. Само че днес срещнахме тази сила. Това са собствените ни зли и разпуснати сърца!

Когато пада следващият мъж, нареждам другарите му да го носят. Само някой да изпъшка, го шибвам с плоското на меча си. Упражнявам полковете додето гърбовете им не се прекършват. Накрая, когато на полето се довличат дори ранените, за да помагат на залитащите си другари, слагам край. Старшините заповядват на войската да се строи пред мене. Гневът ми изобщо не е отслабнал.

— Когато днес ви видях да се сражавате, сънародници, видях мъже, които с гордост бих повел дори срещу фалангите на ада. Видях другари, за които с радост бих дал живота си. Да съм във вашата войска, смятах аз, е почест голяма и вечна слава. Победата! До днес си мислех, че тя е всичко. Ала вие ми показахте, че греша.

Взирам се в лица, почервенели от изтощение и черни от срам. В името на вечното проклятие, аз ще ги свържа със себе си. В името на реките адови, аз ще ги направя мои.

— Вие опетнихте най-славния триумф в историята на западното оръжие. Посрамихте себе си и тази войска. Но на първо място опозорихте мен. Понеже, щом чуе за днешния ден, човек няма да си каже „Това изнасилване е извършено от Тимон“ или „Онова безчинство е дело на Аксиох“. Не, ще си каже, че това са престъпления на хора, служещи при Александър. Вашите злодейства почерниха моето име, защото вие сте аз и аз съм вие.

— За плячка ли воюваме, братя? — продължих. — Към злато ли се стремим, като някакви търговци? Зевсе, ще си прережа гърлото, ако ми кажете, че смятате така. Достатъчно ли е да разгромим врага, да докажем, че сме по-свирепи? Тогава направо ми пригответе погребалната клада. Предпочитам да я запаля сам, вместо да се поддам на такава липса на въображение и на такова отсъствие на желание… Вечен триумф и слава, която никога не ще залезе — ето за това воюваме! Да запалим онзи пламък, който не може да угаси и самата смърт. Ето това ще постигна и, кълна се в меча на всемогъщия Зевс, вие ще го направите заедно с мене, и сетният от вас!

Никой не помръдва, никой не диша. Аз ги мразя и ги обичам, както и те мразят и обичат мен, и всички го знаем.

— Братя, ще понеса днешните ви престъпления единствено от любов към вас. Но сега ме чуйте и запечатайте в сърцата си следните думи: на оногова, който пак опозори тази армия, не ще наложа телесно наказание, както постъпих тази нощ, както баща наказва синовете си от обич и грижа за техния характер, а завинаги ще прогоня този човек от себе си и от войската.

Това окончателно ги смирява.

— А сега се махайте от очите ми, всички, освен офицерите и пълководците. На вас имам още да говоря.

Събирам своите командири в задния край на лагера. За нищо на света не ще повторя жестоките укори, които им отправям, само ще отбележа, че никой не би се поколебал да размени с удари от истински бич раните, които тези думи оставят в душата му.

Накрая насочвам гнева си към самия себе си.

— Главната вина за този погром нося аз. Не съм ви набил достатъчно в главите кодекса на честта, който очаквам да спазвате вие и войската. Затуй няма да взема нищо от плячката. Частта, която се падаше на мене, ще бъде разделена между нашите ранени и осакатени другари, както и дарена за издигане на паметници на падналите.

Освобождавам офицерите и се оттеглям в шатрата, която са ми приготвили, като нареждам да не пускат никого. Спя през цялата нощ и цялата сутрин и ставам чак за да направя жертвоприношение от името на войската и да заповядам на конника Леонат, Къдравелкото, да се погрижи за удобството и безопасността на жените от персийското царско семейство, сред които са Дариевата съпруга Статира и царицата майка Сизигамбида, затворени в техния павилион в лагера.

По пладне Пердика моли да го приема. Хората били съкрушени от угризения, твърди той, умолява ме да се смиля над тях. Гневно го изпъждам. После пращат Теламон и след него — Кратер. Накрая влиза Хефестион, обръща се към пажовете и им казва, че няма да допусне да го отпратят, каквито и нареждания да са получили от мене. Заклева ме в името на обичта ми към него да направя само една крачка навън. Неохотно се съгласявам.

Струпана на полето пред шатрата лежи цялата плячка, която са взели мъжете: златни чаши, пурпурни одежди, колесници, жени, мебелни гарнитури. Наобиколили са я десетки хиляди мои сънародници. Кратер се обръща към мен от тяхно име.

— Това е всичко, Александре, до последната обица и амулет. Вземи го. Нищо не ни оставяй. Но те умоляваме, не крий лицето си от нас.

Поглеждам го студено.

— За това ли ме накара да дойда?

Понечвам да се прибера в шатрата си. Моят приятел ме хваща за ръка. Моли ме да не заключвам сърцето си за своите другари. Нима не виждам колко ме обичат?

Плъзвам поглед от лице на лице — прошарени старшини, редници, висши офицери. Никога не съм виждал толкова засрамени изражения. Мъжете плачат. Самият аз съм трогнат до сълзи, които сдържам единствено с върховно усилие на волята. Още съм бесен на сънародниците си обаче. Няма да им се размине толкова лесно.

Накрая с превързано чело и крайници напред излиза Сократ Червенобрадия, който пострада най-тежко и се държа най-достойно от цялата армия.

— Не ти ли бяхме верни, Александре? Не проливахме ли кръвта си, не умирахме ли за тебе? Предавали ли сме те някога, служили ли сме ти другояче, освен с цялото си сърце?

Вече не мога да сдържам сълзите си.

— Какво още искаш от нас? — Гласът на Червенобрадия секва от вълнение.

— Искам да сте… величествени.

От цялата войска се откъртва въздишка.

— Искаш да сме като тебе — извиква Сократ.

— Да!

— Ала не можем! Ние сме просто хора! — И мъката им достига още по-мъчителни висоти.

Цялата ми ярост се е изпарила.

— Нима смяташ, че се гневя на тебе, Сократе? Или на вас, приятели?

Никога не ще си простя за осакатяването на нашите болни и ранени. Задето оставих Дарий да избяга, та трябва да го преследваме и пак да се бием с него. Задето триумфът ни по моя вина остана несъвършен.

— Гневът ми е насочен единствено към самия мен. Аз ви предадох…

— Не! — извиква войската. — Не е вярно!

Червенобрадия пристъпва към мене. Разпервам ръце. От множеството се надига звук, който отчасти е стон, отчасти — радостен вик. Хората неудържимо се притискат около мен, ние ридаем заедно, сякаш сърцата ни ще се пръснат. Струва ми се, че никой не ще да си тръгне преди дланта му да е докоснала моята и да се е уверил, че си е върнал благоволението на царя.

Девет месеца по-късно в Египет ме приветстват като Хор, божествения син на Ра и Амон. Възторжени хора се тълпят по улиците, възцарявам се като фараон и защитник на Изида и Озирис. Ала не съм същият човек, който бях преди това сражение при Пинар.

Главнокомандващият манипулира необузданото и непредсказуемото. В битка той насочва непознаваемото и неразбираемото. Това винаги ми е било ясно. Но едва след осакатяването на нашите другари при Иса, едва след бягството на Дарий и буйството на армията ни, едва тогава напълно осъзнах колко малка власт има даже онзи, когото наричат победител и завоевател.