Амеран

1

— Изгорете къщата!

— Изгорете вещицата!

— Брат ми щеше да е жив сега, ако не беше тя!

— И чичо ми!

— И годеникът на сестра ми! Всички щяха да са живи!

— Вече е твърде късно да се спаси!

— Не се приближавайте, за да не ви направи някоя магия!

— Пратете я в ада, където й е мястото!

Смърт на вещицата… Да отиде в ада… Убийте я… Смърт… смърт…

Неистов пиянски смях се разнасяше над рева на вълните в пролива, докато бялата пяна се разбиваше в скалите.

Амеран Мишол, застанала на колене, се криеше сред върбите в малкия залив между скалите и къщата. Стоеше в това положение, без да се помръдне. Не смееше да си поеме дъх, защото се страхуваше да не би вятърът да изпрати звука до преследвачите й.

Не можеше да сбърка разярените гласове на съседите си, чиито гняв и подозрения познаваше достатъчно добре:

Раул… Гастон… Луи Филип… дьо Морие… момчета, чиито предложения беше отбягвала, и мъже, чиято страст се бе превърнала в омраза, когато им отказваше. Един от онези, които настояваха да изгорят вещицата жива, явно беше забравил, че именно тя бе спасила дъщеря му от нещастието, като изгаси пожара, когато petite jeune fille първа се бе озовала лице в лице с огъня. Колко бързо благодарността на мосю Леже се бе превърнала в омраза. А благочестивият мъж, който искаше да я изпратят в ада? Нима не разбираше, че още от рождението си тя бе обречена на това място, и че този ад бе малкото рибарско селце, където живееха тя и съседите й, нямащи търпение да пролеят кръвта й?

Най-мощният глас, най-жестокият смях можеше да бъде само на злобния херцог Карон. Не се нуждаеше от пълнолуние, за да види разкривената усмивка върху грозното му сипаничаво червендалесто лице. Знаеше, че един ден ще съжалява, че не заби кинжала си в хълбока му, когато дойде да я обвинява. И сега се бе върнал, за да насъска съседите й да я унищожат.

Амеран се разтрепери, но не защото ледената вода прорязваше костите й. Малко преди това тя лежеше върху сламения си дюшек и не смееше да затвори очи, като гледаше втренчено в тъмнината. Точно тогава, изведнъж, я осени предчувствие за гибел и ужас. Още преди да бе чула разярените гласове и видяла запалените факли, които се задаваха по подвижния мост горе на върха, тя бе напуснала дома си.

Не се изненада, че избраха точно тази нощ, за да я изгорят на клада. Предната вечер лежеше будна с предчувствието за беда. Смятаха, че е виновна за смъртта на шестимата от тях, загинали предишната нощ, когато ветровете, вълните и проливният дъжд се събраха, за да изпратят рибарите в морската бездна.

— Ще дам торба със злато на този, който отиде до колибата и изведе вещицата! — изкрещя херцогът.

Виковете замряха. Последва дълго мълчание.

Сърцето на Амеран спря да бие. Ако разберяха, че вече е избягала, щяха да тръгнат да я търсят и с нея е свършено.

Всеки щеше да си уреди сметките лично, преди да я вържат на кладата и да я запалят с факлите си.

— Нито един смелчага ли няма сред всички вас, глупави селяни? Страхливци! — изрева пияният водач. — Всички до един сте страхливци!

Амеран задиша малко по-спокойно. Засега беше в безопасност, защото никой от мъжете, които наистина бяха глупаци, нямаше смелост да изпълни задачата, която херцогът щеше да възнагради така добре.

— Давам ти шанс да се спасиш, Амеран Мишол! — извика херцогът от възвишението, където бе застанал. — Излез от къщата! Покай се! Моли се за спасение и прошка, и ще живееш.

— Никога! — прошепна тя на себе си. — Никога. — По-скоро би се възползвала от шанса, който й даваше проливът.

— Тогава ще гориш в ада, вещице!

Хвърлиха една факла върху покрива. После още една и още една, докато сламеният покрив избухна в огнена светлина

Зловещият смях и проклятията на селяните, които я обричаха на вечни мъки в ада, отекнаха още веднъж над воя на вълните и ветровете.

Студените черни очи на Амеран заблестяха от омраза. Само ако беше наистина вещицата, която я обвиняваха, че е! Колко жалко, че не притежаваше способностите на майка си, за да ги обрече всичките на мъки и нещастия! И тя, както майка си и баба си, се бе родила в риза, но сама бе направила своя избор да не се занимава със странните деяния на майчиния й род и да не позволява на тъмните и грозни сили да се спотайват дълбоко в нея.

Амеран нагази до кръст във водата и се опита да премине възможно най-бързо на другия бряг на залива. Разярените викове зад нея я успокояваха. Докато инквизиторите й си представяха как изгаря жива в къщата, нямаше да тръгнат да я търсят.

Старото дрипаво наметало не можеше да я предпази от силния вятър. Острите режещи скали по брега се забиваха в нежните й стъпала. И въпреки кръвта, която шуртеше между пръстите на краката й, това не й попречи да продължи напред. Бе непрогледно тъмно, но тя много често беше минавала по този път преди. Докато си проправяше път през мрака, нозете й изведнъж започнаха да я предават. Подхлъзваше се и падаше на всяка втора крачка. Целите й крака бяха в синини, кожата й бе охлузена, но тя продължаваше борбата със силите, които се бяха надигнали против нея. По цялото й тяло нямаше място, което да не я болеше, но в болката откри силата, която й бе необходима, за да продължи.

Скалите, на които беше играла като дете, се извисяваха пред нея. Ако можеше да стигне до края им, който гледаше към морето, щеше да е в безопасност. Вътре в пещерите щеше да си намери убежище, където никой нямаше да посмее да смути неспокойните души на загиналите в морето моряци. Зловещата тъмнина вътре щеше да бъде като стар приятел, щеше да я защитава.

Амеран погледна назад само веднъж, миг преди да се заизкачва по опасния връх. Една огнена топка беше всичко, което бе останало от дома й. Пиянският смях на нейните преследвачи се понесе навътре в морето. Мислеха, че вещицата е мъртва.

Заизкачва се уморено от подводните скали нагоре. Само една погрешна стъпка и можеше да политне към разярената паст под нея.

Тя ще живее! Напук на всички! И ще успее да се добере до английския бряг с малката рибарска лодка, която баща й бе скрил в предчувствие за този ден.

Не усещаше силната болка в крайниците си, нито пък пронизващия студ на нощния вятър, докато напредваше по скалите. Много пъти бе минавала по същия опасен път към малкия отвор в скалите, който водеше към тъмни пещери и коридори, толкова тесни, че едва преминаваше през тях.

Амеран стигна до пещерата, в която беше играла като дете и където се бе спасявала от крясъците на майка си и подигравките на съседите.

Влажният въздух с мирис на мухъл й придаде нови сили. Нека я намерят сега! Нямаше да посмеят. Може и да ненавиждат вещиците, но повече от всичко се страхуваха от мъртъвци!

И тя остана там, свита на кравай сред скалите, в очакване на светлината на утрото, която щеше да й покаже пътя към Англия… царството на нейните мечти.

След малко — мокра, премръзнала и изморена от слухтене и чакане — Амеран позволи на спомените да я върнат две години назад във времето, когато за първи път бе видяла мъжа, който мислеше, че ще я избави от преследвачите й. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто се опияняваше от прегръдките му.

Лорд Грейсън Карлайл не беше като другите мъже. Щеше да помни всяка негова черта до края на живота си. И когато душата й закопнееше за него, тя щеше да извиква в съзнанието си образа му, да заспива и да сънува радостите, които бяха преживели в прегръдките си.

Въпреки че лицето му беше сурово, с големи, руси вежди, то издаваше и една нежност, на която малко мъже са способни. Тънък белег, получен на дуел с холандски офицер, преминаваше от горната част на бузата му до ъгълчето на устата. Но когато се усмихнеше, което правеше често, цялата суровост, която излъчваше, се стопяваше. Mon Dieu, той беше красив! Тези големи, сини очи с цвят на най-развълнувани морски вълни можеха да разтопят и най-ледените сърца.

Проклет да е! Защо я беше предал? Защо направи това, в което тя бе твърдо убедена, че никога няма да направи? Защо я изостави точно така, както майка й бе казала? Защо споменът за неговото лице продължаваше да изпълва съзнанието й дори сега, когато животът й беше в опасност? Само да не беше нарушил клетвата си да заведе нея и майка й в Англия! Защо го обичаше тя тогава — и все още, винаги, завинаги? Тя ще склопи очи в края на живота си с мисълта за него!

Спомените я накараха да се усмихне въпреки нещастието, което й бе причинил със своята измама. Амеран си припомни мига, в който се срещнаха за първи път. Тя седеше на ръба на една скала, която се прорязваше навътре в морето. Бе вдигнала роклята над коленете си и полюляваше голите си крака в студената вода. Гларусите се спускаха при нея и кълвяха трошици хляб право от ръцете й. Чудатостите на птиците й доставяха такова удоволствие, че тя отначало не забеляза как палатът на удоволствията на Краля-Слънце е доплавал до нея, още повече, че в това нямаше нищо необичайно. На борда му винаги имаше изискано облечени дами и благородници от Версай, които се смееха, танцуваха и пееха. В тяхната компания почти винаги се намираше и самият Луи. Но в този палат на удоволствията имаше нещо, което този път привлече вниманието й, и след като веднъж погледна към него, тя повече не можеше да откъсне поглед от там.

Един мъж се беше усамотил на лодката и сякаш се бе отдал на мечти. Не обръщаше почти никакво внимание на веселието около себе си. Беше скръстил ръце на гърба си. Имаше висока и стройна фигура. Изглеждаше царствен, като краля. Както се беше отдал на мечтите си, отправи поглед към дълбините на морето. Едър, рус, с властен вид, който внушаваше респект, той бе заел позата на военен командир, който всеки момент ще обяви атака. Така и не разбра какво го накара изведнъж да погледне към мястото, където стоеше, но когато я погледна, погледите им се срещнаха и те не можаха да откъснат очи един от друг, докато лодката не изчезна зад скалите. Тя не можеше да развали магията, дори и да искаше. Отдавна не принадлежеше само на себе си. Странната сила, която я бе сблъскала с него, имаше власт над всяка нейна мисъл от този ден нататък. През следващите седем дни тя стоеше непрекъснато на същата скала, чакаше и се молеше да го зърне само още веднъж, но пурпурните, червените и златистите сатенени платна на Краля-Слънце не се появяваха наоколо. Точно когато вече не й беше останала и капка надежда, че ще го види отново, в спокойното море се появи един кораб. На този кораб се развяваха знамената на съседите им от другия край на пролива и въпреки че се спусна надолу по скалите да провери, сърцето й вече й бе подсказало кого ще намери долу на брега. Интуитивно бе разбрала при кого е дошъл този храбър английски командир.

Амеран опря брадичка на големия каменен блок. Тя си

спомни така ясно всяка дума, всеки поглед, всяко докосване, сякаш срещата им се беше състояла предишния ден. Хиляди пъти през деня и два пъти повече през нощта в спомените й изплуваха тези пет вълшебни дни.

— Аз съм Грейсън Карлайл, командир на флотата на крал Чарлз — съобщи с ненатрапчиво достойнство той. — Бях със специална мисия при краля на Франция.

Амеран направи реверанс и се представи. Не можеше да отдели очи от величествената фигура само на една ръка разстояние от нея. Не се страхуваше от него. Инстинктивно знаеше, че е различен от всички мъже, които бе срещала.

Русите му вежди се повдигнаха въпросително:

— Нали вие бяхте на скалите и хранехте гларусите?

Амеран видя как на лицето му се появи едва забележима усмивка, която смекчи изражението му.

— А на плаващия кралски палат бяхте вие, нали?

Очите му заблестяха. Изглеждаше доволен, че го е познала.

— Надявах се да ви видя на връщане, но беше станало много тъмно, когато минахме. Знаех, че няма да сте там. — Вдигна ръка, след това отново я свали. — Бях много разочарован. Всеки ден живеех с надеждата да ви зърна поне още веднъж.

Амеран усети, че с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до него. Той говореше абсолютно същите думи, които тя самата жадуваше да му каже.

Карлайл впи поглед в нея и дълго мълча, преди да продължи:

— Описвах ви на всеки, когото срещнех, и питах дали ви познават. Но никой не се сети. До този миг си мислех, че сте си едно прекрасно видение на моето въображение.

— Тук съм, мосю. Тук съм.

Тя притвори очи, натежали от гарвановочерните мигли. Искаше да му каже колко дълго бе очаквала неговото завръщане и как дълбоко в сърцето си вярваше, че той ще дойде. Но не можеше да произнесе думите, които жадуваше да каже. Трудно й бе дори да стои изправена на краката си.

Грейсън погали с ръка бузата й.

— На живо си дори още по-хубава, отколкото в моите представи. — Амеран срещна погледа му и се усмихна. Значи тя беше влязла в мечтите му, точно както той бе влязъл в нейните. — Говориш английски, но с френски акцент. Как е станало това? — Очите му още галеха лицето й с нежността, която тя копнееше да получи в обятията му.

— Майка ми е англичанка, а баща ми французин.

— Очаквам с нетърпение възможността да се запозная с тях.

— Опасявам се, че това не може да стане, мосю. — Той отново вдигна вежди въпросително. — Баща ми почина — обясни тя. — А майка ми, тя не е добре.

Бръчките изчезнаха от лицето му.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо? На кораба разполагам с лекар, който…

— Не, не, не. — Амеран се опита да говори по-спокойно. Как можеше да му каже, че майка й не страда от някакво обикновено заболяване, което може да бъде излекувано от лекар? Едва ли би разбрал, ако му кажеше, че проблемите на майка й се дължат на пълното й отдаване на черни магии. — Много любезно от ваша страна, монсеньор, че ми предлагате помощта си, и аз ви благодаря, но това няма да помогне.

— Натъжих те. Прости ми.

Допирът на пръста му върху брадичката й я накара да потръпне. Нищо и никой досега нея беше вълнувал толкова силно.

— Няма за какво да ви прощавам, монсеньор. Аз наистина никога не съм била толкова щастлива. — Помисли си, че такава смелост би могла да го обиди. Но когато той се усмихна, впил поглед в очите й, разбра, че опасенията й са били напразни.

— Моля те, наричай ме Грей. — Настоятелният му поглед отново я завладя цялата. — Произнеси името ми. Нека чуя името си, произнесено от твоите устни.

— Грей… Грей — каза тя с разтреперан глас.

Усмивката му излъчваше удовлетворение, нейната — задоволство.

Изглеждаше напълно естествено, когато тръгнаха да се разходят по каменистия бряг, докосвайки и галейки ръцете си. Беше почивен ден и на брега нямаше никой. Те бяха единствените две същества, които имаха някакво значение в целия свят.

Тази вечер той не искаше да си тръгне и да се раздели с нея. Тя също. Каза й „сбогом“, като постави връхчетата на пръстите си върху устните й с обещанието, че с пукването на зората и двамата ще бъдат пак там.

На другата сутрин тя чакаше на брега и когато го забеляза в мъглата, сърцето й политна високо, като извисила се в небето птица. Срещнаха се като стари приятели. Той разтвори широко ръце и тя се затича, да се озове в прегръдката му. Притиснаха се плътно един в друг. Никой не смееше да пророни дума или да се помръдне от страх да не изчезне раят, който бяха открили.

Грей я обви с ръце и я придърпа още по-близо до гърдите си.

— Не можех да заспя снощи, защото мислех за теб. А когато очите ми натежаха толкова, че сами се затвориха, те сънувах. Сякаш съм изцяло под твоя магия.

Думите му прозвучаха като гръм от ясно небе и тя се отдръпна. Сигурно в селото щяха да го предупредят, че може да стане жертва на нейните зли сили. Дали щеше да продължи да я търси, когато чуе обвиненията на съседите й, че омагьосва млади моряци и ги примамва към смъртта и че прави ужасни магии за смърт и разрушение на всеки, когото срещне?

— Какво има? — Повдигна брадичката й, така че да погледне дълбоко в очите й. — Изглеждаш толкова тъжна.

Тя поклати глава и промълви:

— Au contraire. Никога не съм била по-щастлива. — Усмивката й бе щастлива, въпреки че сърцето й тъгуваше. Съвсем скоро всичко щеше да свърши и всеки от тях щеше да се върне в света, на който принадлежеше.

В морето моряците разпъваха мрежите си. Скоро щяха да тръгнат към селото с улова си и щеше да бъде по-добре да не я виждат. Ако нямаха добър улов, със сигурност щяха да сметнат, че тя е виновна. И въпреки това тя не смееше да изрече необходимите извинения, за да тръгне.

Той сякаш прочете мислите й.

— Ще дойдеш ли с мен на моя кораб? — Протегна ръка към нейната. — Искам да ти покажа „Феър Уиндс“ и да те запозная с моя добър приятел Гидиън Хорн. Разказах му за теб и той няма търпение да те види.

Веднага отказа:

— Не мога.

Видя болката в очите му. Страните му леко поруменяха.

— Не, разбира се, че не. Колко дръзко от моя страна дори само да го предложа. Съжалявам.

Няколкото кратки мига на блаженство завършиха с отчаяние. Не желаеше нищо повече от това да посети кораба, но не можеше да подложи Грей на последствията от това, че могат да я видят там. Рибарите можеше да се обърнат срещу него и по този начин щяха да уталожат гнева на майка й, ако тя разбереше. В най-добрия случай „Феър Уиндс“ щеше да бъде сполетян от буря и най-лошото… Не, тя не можеше да мисли за нещастията, които можеха да сполетят мъжа на нейното сърце.

Мигът на тъга премина веднага щом отдръпна ръката си и му кимна.

— Ела с мен. Знам едно място, където ще бъдем в безопасност, далеч от любопитни погледи.

Грей докосна сабята на хълбока си.

— Когато си с мен, няма никакви опасности за теб.

Тя намери утеха в обещанието му и в силната му прегръдка.

— Предполагам, че сред съселяните ти има такива, които не обичат англичаните — каза той и тръгнаха към пещерите. — Това не ме обижда, стига ти да не си навлечеш тяхната омраза.

— Намирам англичаните за много приятни и мили. — Усмихна се срамежливо тя. Засега щеше да го остави да си мисли, че причината за притеснението й е възможността да обиди съседите си. Амеран се почувства сигурна до него и го поведе по един кратък път по брега към отвора в скалите. — Никой няма да ни последва тук. За тези пещери казват, че са населени с духовете на рибари, които са се удавили в морето.

Не му каза за слуховете, че при всяко пълнолуние тя и майка й танцували голи с дявола.

— Ти не се ли страхуваш от духове? — Държеше я покровителствено за ръката.

— Живите хора са много по-опасни от мъртвите.

Грей спря и я извърна, така че да застанат лице в лице.

Изтегли назад тъмните къдрици около страните й и каза:

— Надявам се, че не се страхуваш от мен.

— Никога не бих могла да се страхувам от теб. — Тя затаи дъх. — Никога — повтори тя, въпреки че й се зави свят и краката й омекнаха, като че ли нямаше да я издържат.

Грей я хвана здраво за раменете. Очите му уловиха погледа й.

— Не мога да обясня какво изпитвам, Амеран, защото никога преди това не съм се чувствал така.

— И аз.

Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Надявах се толкова много. — Дишаше по-спокойно. — Искам да ти кажа толкова много неща. Толкова много искам да науча за теб.

Амеран имаше усещането, че ще избухне от щастието, което я изпълваше. Като се държеше здраво за ръката му, тя го поведе през лабиринт от коридори до една стаичка, дълбоко в пещерата. Беше я намерила като малко момиченце, когато си правеше екскурзии, за да проучва местността. Това беше тайното й убежище от тирадите на майка й, както и от подигравките и обидите на селяните. Баща й казваше, че това е нейната стая на съкровищата, защото бе натрупала там цяла колекция карти, книги, картини от далечни земи, черги, въжета и морски уреди, красиви чинии, няколко гърнета и всякакви други неща, които беше намерила по брега.

Амеран сложи една възглавничка върху изтъркания килим на земята и го покани да седне. След това му наля чаша студена вода от една кана, на която с цветни бои бяха изрисувани птица и цвете.

— Ако си гладен, има малко хляб — каза, след като той пресуши водата. Искаше да му е удобно.

Грейсън не можеше да отлепи очи от нея.

— Загубих желанието да се храня в мига, в който те видях.

Амеран седна на земята до него. Добре познаваше това усещане. Попиваше всяка негова дума, докато той й разказваше всичко за себе си.

— Бих искал този ден никога да не свършва — каза той, когато дойде време да си тръгва.

Тя задържа ръката му на бузата си и отвърна:

— Страхувам се всичко това да не свърши прекалено бързо.

Оставаше да я целуне. Как жадуваше да усети устните му впити в нейните. Майка й я бе накарала да обещае, че няма да се отдаде на никой мъж. И въпреки това, когато беше с Грей, тя копнееше да направи точно това.

— Не трябва да свършва — каза тихо той.

Не можеше да повярва, че го е чула да казва това. И когато не каза нищо повече, тя беше сигурна, че е чула думите във въображението си.

Следващите няколко дена бяха изпълнени с повече слава и великолепие, отколкото може да се поберат в един човешки живот. Бяха заедно от зори до мрак. Нямаше значение къде са и какво правят… провираха се из скалите с малката лодка, говореха си в пещерите, устройваха пикници на брега, къпеха са в малки тайни заливчета, хранеха гларусите от върха на скалите… нищо нямаше значение, щом бяха заедно.

На четвъртия ден отново стана дума за неговото заминаване. Договорите бяха подписани, кореспонденцията беше завършена и предадена от крал Луи на командира на „Феър Уиндс“. Скоро „Феър Уиндс“ щеше да поеме курс към Англия. Скоро той щеше да я напусне. И въпреки всичко неговите устни още не търсеха от нея страстта, която тя копнееше да му подари. Той още не бе поискал от нея това, което тя щеше да бъде толкова щастлива да му даде.

— Мога ли да се надявам, че ти изпитваш към мен същите чувства, които аз изпитвам към теб? — попита я, когато се оттеглиха в тишината на скалите.

Беше прекалено развълнувана, за да произнесе отговора.

— Вълнувам ли те така, както ти ме вълнуваш? — попита той изпълнен с надежда.

— О, да. Да — повтори тя няколко пъти.

Грей се бе прилепил до нея, когато й каза:

— Обичам те, Амеран. Кълна се, че те обичам. Никога преди това не съм се клел в любов.

Сълзи на щастие се отрониха от очите й.

— И аз те обичам. Обичам те. Да! Обичам те.

Той погали страната й и каза:

— Бяхме много кратко време заедно, но имам чувството, че съм те познавал цял живот. И искам да прекарам остатъка от живота си, като те обичам. — Никога преди това не бе изпитвала такова блаженство. Дори не смееше да мечтае за такова щастие. — Имам намерение да те взема в Англия с мен.

Сърцето й спря да бие. Би отишла с него на край света, но какво щеше да прави майка й? Горката мама. Не можеше да я остави.

Той сякаш четеше мислите й.

— Ще вземем майка ти с нас, разбира се. Има лекари, който могат да я излекуват от всяко заболяване.

Амеран не вярваше на ушите си. Майка й щеше да се противопостави, но нямаше избор. Трябваше да се съгласи да напусне Франция. След като баща й го нямаше вече в Мер, нямаше кой да ги защитава от суеверните им съселяни, които ги обвиняваха за всяка буря, за всеки лош улов и за всяка смърт или нещастие в морето.

— Ще направиш всичко това за мен?

— Да, това и други работи също. — Грей я притисна до себе си още по-силно. — Искам да станеш моя съпруга. Ще бъда добър съпруг. Аз съм доста богат и нищо няма да ти липсва. — Усмивката му направо я разтопи. — И с всеки изминат ден ще те обичам все повече и повече, въпреки че не знам как бих могъл да обичам повече, отколкото обичам сега.

Амеран се загуби в погледа му. Синевата му я успокои от мрачните предчувствия.

— Аз съм твоя, можеш да постъпиш с мен както пожелаеш.

— Тогава ще дойдеш ли с мен в Англия? — попита той изгарящ от нетърпение.

— Готова съм да отида навсякъде, където наредиш — отвърна нежно тя.

Грей я притегли още по-близо.

— Това богатство е много по-голямо от всичко, което съм очаквал и което заслужавам. Обещавам ти никога да не съжаляваш за решението си.

Най-после устните му се впиха в нейните. Целувката му беше нежна и въпреки това властна. Пламенността й подсказваше, че ще последва още по-голяма страст.

Последваха още много целувки и тя усети, че се разтапя. Знаеше, че не е създадена за никой друг, освен за нейния английски морски капитан. С всички сетива изпитваше изгарящо желание и болезнена необходимост за още една целувка, после за още една.

Нова целувка опари сочните й устни.

— Мое скъпо съкровище, жадувах този миг, откакто за първи път те видях — каза Грей останал без дъх.

Амеран усети как минава все повече и повече под негова власт.

— Moi, aussi, mon cher. Аз също, любими. — Зарови лице в космите на гърдите му. Това, което чувстваше дълбоко в себе си, я плашеше. Не беше ли това страшният грях, за който майка й неколкократно я бе предупреждавала? Отчаяно се бореше с изгарящата я сладост. Грей не беше като мъжете, за които я предупреждаваше майка й. Обещанието му за брак беше искрено, а не евтин ход, за да легне с нея.

Без да я предупреди, Грей я освободи от прегръдките си.

Амеран се пресегна и се хвана за мокрия камък, за да удържи разтрепераното си тяло. Какво имаше? Какво бе направил?

Тъгата, която изпитваше Грей, се изписа на лицето му.

— Съжалявам, любима. Нали ще ми простиш моето недостойно поведение?

— Да ти простя? — Амеран веднага усети причината за тревогата на Грей. Тя се усмихна, разтвори ръце и му даде знак да се приближи. — Няма причина за извинения. Не си направил нищо лошо.

Погали косата й.

— Сигурна ли си?

— Никога друг път не съм била по-сигурна от това. Обичам те и те желая точно толкова, колкото и ти ме желаеш.

Без никакъв срам тя притегли неговата глава към своята и целуна устните му с такава страст, че самата тя се изненада. Усети как той се предава на желанието на устните й.

— О, скъпа моя, моя скъпа Амеран — повтаряше отново и отново. — Нали не се съмняваш в чувствата си?

— Да, да, хиляди пъти да — уверяваше го тя.

Грей бързо свали ризата си и я разстла върху износения килим.

Амеран тръпнеше от благоговение. Раменете му бяха точно толкова широки и силни, колкото си бе представяла. Гърдите му бяха изящно изваяни. Тя се възнесе от мъжествения му аромат. Как копнееше да се пресегне и да го докосне, но се страхуваше. Как ли щеше да реагира? Откъде да разбере какво трябва да направи?

Тя се пресегна свенливо и докосна златния кръст на врата му. Беше инкрустиран с диаманти, рубини и изумруди.

— Намерих го преди много години, когато бях малко момче — обясни той. — Гмурках се в едно езеро и го намерих там, под един камък. — Целуна пръстите й един по един с цялата нежност, на която бе способен.

Ръката й се плъзна по сянката, която бе останала под кръста от липсата на слънце. Прошепна:

— Красив е.

— Едно време мислех, че това е най-красивото нещо, което човек някога е сътворил. — Верен на своята нежност, той внимателно я положи да легне върху ризата. — Мислех така, докато не срещнах теб.

Сърцето й запрепуска лудо.

— В продължение на много години този кръст ми носеше късмет. И въпреки това никога не съм бил по-богат, отколкото сега.

Леки тръпки преминаха по цялото й тяло, когато той свали дрипавата алена дреха от раменете й. Две нежни възвишения от плът се изправиха пред него, да го поздравят. Той погали с връхчето на пръста си рождения й белег с форма на светкавица. Усмихна се и каза:

— Колко странно. Моят крал има същия белег на рамото си.

Амеран прегърна раменете му и добави:

— Мама ми казваше, че съм се родила с този белег, защото се била изплашила по време на една гръмотевична буря.

Грей целува устните й дълго и страстно. Въздишката му издаваше някаква тревога.

— Ти си по-хубава, отколкото си представях. Ако не ме желаеш толкова силно, колкото аз те желая, трябва да ми кажеш още сега. Още един миг и аз няма да мога повече да контролирам желанията си.

Амеран обви врата му с ръце и го прикани да се приближи. От целувките му розовите връхчета на гърдите й набъбнаха. Амеран извика от радост.

Пещерата сякаш се завъртя. Ръцете й заопипваха силните му рамене, широките гърди и се спуснаха надолу към изопнатите му панталони. Неудържимо желаеше да усети с плътта си неговата плът.

Грей свали роклята й през ханша надолу до краката. Очите му спряха върху черния кожен калъф, привързан за десния й крак. Той го развърза внимателно, извади кинжала, който бе вътре, и го постави близо до нея.

— Ако си промениш мнението и аз не зачета твоето желание, умолявам те, забий тази кама в гърба ми.

Амеран хвърли настрани кинжала.

— Твоите желания са като моите.

Грей свали панталоните си. Амеран се опита да отмести поглед. Знаеше, че трябва, но не можеше да го направи. Очите й се наслаждаваха на неговата мъжественост. Инстинктивно разбираше, че голямото удоволствие ще дойде от там.

Грей пи жадно от нейните устни. Ръцете му я галеха и прегръщаха. В пея се разнесоха някакви необикновени, страни усещания. Беше сигурна, че всеки момент ще припадне. Ръцете й го обвиха още по-плътно, пръстите й се забиваха в плътта му.

Най-после Грей се надвеси над нея. Агонията беше сладостно мъчителна, болката — остра, но кратка. Амеран дишаше тежко, но не от болка, а от огромната радост, която бе изпълнила последните мигове. Грей я целуна нежно и промълви:

— Повече няма да има болка, скъпа. Ще има само радост.

Тя въздъхна изморена, но освежена:

— Не болеше много. Vraiment. Наистина, не болеше.

— Никога не бих ти причинил болка — прошепна в косите й. — Никога не бих ти причинил болка. Искам само да те любя, мила моя.

Амеран го погледна умолително.

— И аз искам само да те любя. Моля те, научи ме.

Грей проникна внимателно в нея.

Амеран целуна бръчката, която се появи между веждите му.

— Не се тревожи, мой смели моряко. Това, което изпитвам, не е болка. — Премести ханша си, за да се допре до неговия, с надеждата, че ще го убеди.

Големият белег на бузата му се успокои. Проникна още по-дълбоко в нея. Крака и ръце се сплетоха около него. Амеран беше неудържима. Нежните й форми се притискаха страстно в мъжественото му тяло. Плътта й се разтопи в него. Някакъв странен полъх премина през нея. Небесата се разтвориха, за да я приемат. Издигна се високо, високо. След това леко се спусна отново на земята, понесена от пухкави облаци.

Техните сладки стенания отекваха в стените на пещерата. Момичето в нея се бе предало на жената, която Грей беше създал. Никога не бе изпитвала по-голямо удоволствие. Амеран лежеше в убежището на неговата любов.

Малко след това Грей надигна глава от рамото й и се усмихна. Погали устните й, като й шепнеше любовни думи. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост.

— Обичам те. Обичам те — повтаряше му безкрай.

— Завинаги ли? От този ден нататък?

Амеран направи пътечка от целувки по гърдите му.

— Завинаги. От днес нататък. Обещавам.

Амеран неистово се опитваше да прогони от съзнанието си образите от първата им среща, но спомените упорито отказваха да изчезнат. Целия ден прекараха, като се наслаждаваха на удоволствията на новооткритата си любов. След това, много скоро, Грей трябваше да се върне на кораба и да поеме управлението.

— Ще се върна, когато пукне зората — обеща той.

— Ще те чакам.

Грей запечата обещанието си с още една целувка. Тя знаеше, че на него, не повече, отколкото на нея, му се тръгва. Тръгна и пак се спря.

— Искам да вземеш това. — Свали кръста и верижката от врата си и ги окачи на нея. — Така при теб винаги ще има част от мен. — Целуна я още веднъж и се отправи към лодката, с която отплува обратно на кораба.

Амеран го проследи с поглед, докато изчезна в мъглата. За миг се замисли дали денят, който току-що беше свършил, не беше сън. Ако беше, тя се молеше никога да не се събуди.

— Курва! Развратница! Развратница! Курва!

В каква ярост бе изпаднала майка й, когато се прибра в скромната им колиба вечерта!

Ръката на Амеран мигновено се плъзна до сърцето й. Златният кръст висеше под роклята й, скрит от погледа на обвиняващите очи на майка й. Това й даде сили.

— Знам къде си била и знам какво си правила! — Кръвясалите очи на майка й нямаше да я оставят да се изплъзне. — Каква глупачка си! Не ти ли стигна мозъкът да се сетиш, че ще те използва и ще те захвърли като долна пристанищна курва?

Амеран напразно се опитваше да успокои майка си. Знаеше, че майка й няма намерение да й причини болка. Когато беше ядосана, говореше ужасни неща, но веднага щом яростта й преминеше, искаше прошка.

— Стига, мамо, не се безпокой.

Майка й ругаеше, стенеше и скърцаше със зъби. Амеран се разплака, не заради себе си, а заради майка си. Едно време майка й беше голяма красавица. Толкова красива, че бе омагьосала един крал, според това, което й бе доверил баща й. Малко по малко майка й се променяше пред очите й. Красивата коса със същия гарванов синьочерен цвят като нейната посивя, стана остра, чуплива и заплетена от липса на грижи. Гладкото й лице с мека кожа се покри с бръчки и огромни кръгове, по-черни от сажди. През нощите не спеше, а търкаше подовете и кълнеше всеки, който я бе ядосал през деня.

— Станала си курва на някакъв англичанин — продължаваше да реве тя.

Амеран не знаеше откъде майка й е разбрала, но тя винаги всичко знаеше. Нейните способности й позволяваха да види там, където очите не можеха да видят.

— Моля те, мамо, стига вече. Не говори неща, за които ще съжаляваш. — Отчаяно се опитваше да успокои майка си. — Не е толкова долно и срамно, както си мислиш. Той е прекрасен. Обича ме. Аз го обичам. Той ще ни върне в Англия. Никой няма да ни направи нищо лошо там. Той ще ни защитава.

Майка й се отскубна от ръцете й.

— Да е проклета Англия! Да е проклет нещастният й крал! Всички да са проклети! — Майка й плю на пода. — Проклет да е и твоят морски капитан. Той ще умре! Ще умре! Чуваш ли ме? Ще умре! — Започна да се смее. — Може би ще предизвикам буря с много високи вълни и яростни ветрове, които ще погълнат неговия кораб и той ще се удави в морето. — Смехът й стана неистов. — Или може би ще заповядам на акулите да го разкъсат парче по парче.

Амеран потрепери. Много добре знаеше способностите на майка си. Много пъти майка й беше пожелавала някакво нещастие да сполети някого и наистина ставаше страшна трагедия.

— Ти няма да ме оставиш, нали, ma cherie? — Гласът на майка й стана жалостив, като на дете. — Виждам в очите ти, че ще заминеш и ще ме оставиш да умра тук. Никога няма да те видя повече.

Амеран прегърна силно майка си.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Винаги ще бъда тук, заедно с теб.

Майка й се разрева като бебе.

— Хайде, стига. Всичко е наред. Аз съм тук. — Амеран оправи заплетените кичури по челото й и я целуна. Още от съвсем малка тя трябваше да успокоява майка си, когато изпаднеше в някое от неконтролируемите си състояния. Дори и баща й, с цялата си любов и нежност, не можеше да я успокои.

— Този капитан, той и двете ни ли ще отведе в Англия със себе си? — попита спокойно майка й след малко.

— Да, мамо. Ще се грижи за нас и ще ни защитава. Иска да стана негова съпруга. — Само при мисълта, че ще се омъжи за любовта на своя живот, в очите й се появиха сълзи.

Лицето на майка й се изкриви от гняв и омраза.

— В Англия, в Англия, в Англия ще отидем. — Тя отново избухна в кошмарен смях. — Повече чума, повече пожари, повече убийства. Той още не знае какво точно означава думата страдам. Но аз ще му покажа. Най-накрая отмъщението ще бъде мое!

Амеран се притисна в майка си, като се молеше пристъпът да премине по-бързо. Колко много се страхуваше, когато майка й изпаднеше в такова състояние! Изтръпваше до мозъка на костите си само като си помислеше какво може да направи.

Смехът на майка й се превърна в ридание и шепот.

— Няма да те видя никога повече. Никога повече няма да видя ma belle bebe. Щом те отнеме от мен, ще те загубя завинаги — продължаваше да стене тя.

Амеран нежно прегърна майка си и целуна влажните й от сълзи страни.

— Никога няма да те изоставя, мамо. Ще се грижа за теб. Toujours. Винаги. Кълна се.

Сибил Чандлър закова очи върху любимата си дъщеря.

— Ма belle fille. Не заслужавам толкова красиво дете като теб. Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за това.

На устните й бе застинала странна усмивка, която би предизвикала огромен ужас и страх у Амеран, ако я бе видяла.

Следващите три дни бяха прекрасни като предишните. Връщайки се назад във времето, Амеран си помисли, че ако умре, животът й ще бъде точно толкова смислен, колкото, ако живееше цяло столетие. Всяко следващо утро тя чакаше нетърпеливо на брега, за да зърне отдалеч как Грей се появява от мъглата. Принадлежеше й до падането на мрака. След това отново минаваше мине под властта на кораба, като негов капитан. Всяка сутрин Амеран го завеждаше в пещерите — единственото място, където бяха скрити от любопитни погледи. Притисната в прегръдките му, тя позна радостта да си жена, напълно отдадена на своя любим мъж. Майка й не спомена повече за англичанина, който щеше да ги отведе в страната, в която се бе родила. Дори и да подозираше, че продължава да се среща с него всяка сутрин, тя не каза нищо. Започна да свиква с оттеглянето на дъщеря си в самотното убежище и не й се месеше повече.

Амеран се зави по-плътно в наметалото и се сви на кравай до каменния блок. Откъде можеше да знае, че такова щастие може да се превърне в мъка и срам? Откъде можеше да знае, че неземната радост, която изпитваше, скоро щеше да се превърне в непрестанна болка? В уречения ден тя чакаше от ранни зори на брега, но човекът, който се появи в мъглата, не беше Грей. От описанието на Грей на неговия най-добър приятел тя веднага разбра, че непознатият е Гидиън Хорн. От разстояние двамата мъже много си приличаха. Можеха да бъдат братя, тъй като и двамата имаха коси с цвят на овес, широки и здрави рамене, като на морски воини. Както при Грей, лицето на Гидиън беше обрулено от ветровете и слънцето, но то не издаваше никаква доброта и съчувствие. Устните му бяха жестоки, а когато се усмихнеше, приемаха още по-жесток вид.

Амеран разбра веднага, че нещо не беше наред. Тя се затича и нагази във водата.

— Къде е Грей? Какво се е случило? Болен ли е? — Мисълта за проклятията на майка й се надигна като ураган в главата й. — Къде е той? — молеше тя за отговор, без да спре.

Гидиън я погледна така, като че ли я разсъбличаше с поглед. Тя не го хареса от мига, в който го видя, дори още преди да бе казал и дума. Но тъй като беше най-добрият приятел на Грей, тя потисна чувствата си.

— Къде е Грей? Защо не дойде? Моля ви, отговорете ми!

В смразяващите сини очи на Гидиън нямаше и капчица доброта.

— Той е на борда на кораба, на който принадлежи. Изпрати ме да се погрижа за работите му.

— Изпратил ви е, за да ни отведете с мама на „Феър Уиндс“? — попита тя, след като си помисли, че вероятно днес корабът отплава и Грей е на борда, за да организира заминаването.

Гидиън се разсмя, без на лицето му да се появи усмивка.

— Това ли ви е казал? Какъв хитър дявол е той! Напълно в негов стил е да ме изпрати да оправям кашата, която е забъркал.

Амеран не можеше да помръдне от изненада? Да оправя кашата, която е забъркал? Това не можеше да е вярно.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ви съобщя неприятната вест, mademoiselle, но моят лорд и командир Грейсън Карлайл няма никакво намерение да ви заведе в Англия. — Нахалният му поглед се плъзна по нея, без да пропусне нито една част от закръгленото й тяло. — О, той може да е решил да ви заведе с него в Англия по време на някой от многобройните часове на удоволствие с вас, и аз наистина нямам за какво да го виня. Дори и джентълмен като мен може да бъде изкушен да обещае нещо, което няма намерение да изпълни, ако само така ще спечели сладострастието, което вие може да му дадете, mademoiselle.

Амеран не вярваше на това, което чу. Това просто не можеше да бъде вярно. Грей я обичаше. Той многократно й се бе клел във вечна любов, докато тя лежеше в неговите обятия. Не можеше тези обяснения и обещания да са били само средство, за да я накара да спи с него. И все пак, къде беше той сега? Защо не бе дошъл? Защо беше изпратил втория си помощник да й съобщи неприятната новина? Нима беше толкова страхлив, че не можеше да се изправи сам срещу нея?

Множество въпроси изникнаха в съзнанието й. Не, този човек, наречен Гидиън, си правеше някаква лоша шега. Ако Грей смяташе да замине без нея, можеше да дойде да й каже сам или просто да вдигне котва и да отплава, без да се обади.

Докосна кръста на врата си с надеждата, че ще й даде силата, от която се нуждаеше. И разбра отговора на страшния въпрос.

Гидиън проследи движението на ръката й.

— Наредено ми е да не се връщам на кораба без кръста на Грей. Съжалявам.

Амеран прехапа устни и задържа сълзите си. Не искаше Гидиън да види, че плаче. Ни най-малко нямаше вид на човек, който наистина съжалява. Тя имаше странното усещане, че му доставя истинско удоволствие да й донесе тази сърцераздирателна новина. Разкопча верижката с високо вдигната глава.

Гидиън протегна ръка и каза:

— Позволете ми, mademoiselle.

Амеран бързо се дръпна. Не искаше да докосва плътта й, дори и ако ставаше дума за помощ. Когато махна кръста от гърдите си, тя изпита болка, като че ли й изтръгваха сърцето.

Гидиън протегна ръка и тя пусна кръста в дланта му. Той стисна здраво в ръката си кръста и верижката.

— Няма да е разумно от страна на лорд Карлайл да се върне в Уайтхол без това. — Той се разсмя. — Херцогиня Мороу ще превърне живота му в ад.

Херцогиня Мороу? Амеран недоумяваше. Грей не й беше споменавал за такава жена. Беше се заклел, че й е разказал всичко за себе си, което тя трябваше да знае.

Гидиън я изгледа остро.

— Разбирам, че Грей не ти е споменал нищо за Констанс. Предвид обстоятелствата той би бил истински глупак, ако ти е говорил за своята годеница.

— Той има годеница?

— Констанс и Грей трябва да се оженят веднага щом се върнем в Англия.

Амеран кимна примирено. Значи тя не беше за Грей нищо повече от мимолетно забавление, просто една крачка встрани, с която да запълни времето, когато е далеч от любимата си. Как можа да бъде такава глупачка? Ако Гидиън не беше тук, тя щеше да се хвърли на брега и да ридае, докато не й останат никакви сълзи.

Гидиън погледна кръста и изрази възхищението си.

— Констанс го подари на Грей, за да има винаги със себе си нещо, което да му напомня за тяхната любов, независимо къде се намира — обясни той.

Амеран едва се сдържаше да не отиде вкъщи и да изтрие мястото между гърдите си, където беше лежал проклетият кръст. Сигурно е така. Грей я беше лъгал. Той не бе изпитвал любов към нея, а само похот, и тя бе толкова отзивчива да задоволи желанията му! Чудеше се дали не се бе смял вътрешно, докато тя му се отдаваше. Колко убедителен беше само! Беше повярвала на всяка негова дума! Майка й е била права за всичко. Тя наистина не бе нищо повече от една долна пристанищна курва. За Грей тя беше една от многото.

Гидиън размаха кръста пред лицето й.

— Струва много пари, както, предполагам, си разбрала. — От очите му струеше студенина и обвинение.

Очите на Амеран заблестяха от омраза.

— Не съм откраднала този медальон, мосю Хорн, ако имате това предвид. Грей ми го подари.

Гидиън се усмихна и пусна кръста и верижката в джоба си.

— Сигурно. И друг път се е случвало да върши глупости, когато се остави сърцето да води здравия му разум.

Амеран въздъхна. Значи тя не беше първата, която се е подмамила от лъжливите му обещания и обяснения. Но не изпитваше никакво удовлетворение от този факт.

— Извинете, ако съм ви обидил, mademoiselle. Знам само това, което са ми казали.

— Грей ви е казал, че съм го откраднала? — попита тя, изпълнена с гняв и недоверие.

Амеран се почувства гола под изпитващия поглед на Гидиън.

— Не е трудно да се досетиш защо един мъж може да направи крачка встрани заради красавица като теб. Аз самият дори мога да бъда убеден да вляза в тези пещери с теб, ако имам възможност и бъда поканен.

Стомахът й се сви. Грей беше разкрил най-интимната част от тяхната любов.

Ръката на Гидиън се плъзна от рамото към гърдите й. Амеран му зашлеви шамар.

— Ако ти е скъпа тази ръка, съветвам те да я държиш при себе си.

Гидиън се разсмя грубо.

— Наистина си толкова пламенна, колкото казва Грей. Той те е държал цялата в ръцете си. — Гласът му омекна, но не стана по-мил. — Разбирам мъката, която изпитваш. Знам как мога да облекча болката ти. — Той я сграбчи и я притисна към гърдите си. Обсипа с целувки врата й. — Бъди само един час с мен и се заклевам, че ще забравиш името на командира на „Феър Уиндс“. Дори може би ще успееш да ме убедиш, че жена с такива изключителни таланти като твоите трябва да се върне с мен в кралския Двор.

Само с едно рязко движение Амеран повдигна полата си и измъкна кинжала от ножницата. Вдигна го високо, готова да го забие в сърцето на Гидиън, ако той не се дръпнеше.

Острието проблесна на ранната утринна светлина. Острият му връх заблестя.

— Отстъпете назад, мосю Хорн — предупреди го тя. — Използвала съм това преди и няма да се двоумя да го използвам отново. — Стискаше здраво дръжката от слонова кост.

Гидиън избухна в смях, но направи това, което му нареди.

— О, mademoiselle, как бих искал да разполагам с един час, който да прекарам с вас. Ще ми достави удоволствие да ви поставя на колене. Няма да сте първата дива котка, която ще опитомя, но смея да заявя, че сте най-предизвикателната. Ще…

Амеран завря ножа пред лицето му.

— Никой мъж не е бил толкова нахален, без някой ден да съжалява за това.

Гидиън погледна ножа, след това Амеран, и пак ножа.

— Ах ти, миризлива, парцалива французойко. Всички сте курви. Дори и тази помпозна кукла, която се е качила на трона ви.

— Ако намираш французите за толкова отвратителни, защо просто не се махнеш?

— С най-голямо удоволствие, mademoiselle. С удоволствие. — Гидиън се поклони престорено и се усмихна подигравателно. — Ще предам на лорд Карлайл поздрави от вас.

Амеран изчака Гидиън да се качи на лодката и да загребе към кораба. Едва след това свали кинжала. Човек трябваше да е пълен глупак, за да обърне гръб на Гидиън, дори и за миг.

Сълзите, които толкова дълго бе задържала, бликнаха от очите й. Сърцето не можеше да я боли повече, дори и да го бяха изтръгнали от гърдите й.

Внимателно постави кинжала в ножницата, но преди това дълго и замислено се загледа в него. Колко лесно щеше да бъде да го забие в сърцето си и да сложи край на своето нещастие на същото място, където бе открила щастието. Тогава нямаше да се наложи цял живот да си спомня колко много бе обичала и как срещу това получи предателство.

„Дори и през ум не трябва да ти минават такива мисли“ — каза си тя. Ако Амеран я нямаше, кой ще се грижи за майка й и ще я защитава от самата нея? Животът продължаваше. Дните отново ще идват и ще заминават, и всеки миг, когато е будна, пред нея ще изплуват спомените за човека, когото бе обичала. Това ще бъде нейното наказание. Това щеше да бъде нейният ад.

Амеран си спомняше много добре този ден. Когато се прибра вкъщи, майка й не спомена нито за Грей, нито за Англия. И никога повече не говори за него през дългите дни на агония, които последваха. В края на краищата тя знаеше всичко. Всичко стана така, както тя предсказа.

Не измина и час, и тя се опита да намрази Грей, да го прокълне с ужасна смърт. Нали все пак бе дъщеря на Сибил Чандлър и носеше в себе си силата да проклина. Но не можеше. Колкото и дълго да разсъждаваше върху болката, която той й бе причинил, тя не можеше да забрави нежността и страстта, които позна в прегръдките му. Как можеше да прокълне човек, на когото беше дала сърцето и душата си? По-скоро би проклела себе си. Но нейният ад беше в това, че знаеше, че никога няма да го притежава отново. Отново? Той никога не й бе принадлежал.

Почти всеки ден, след като видя отплаването на величествения кораб, тя се изкачваше над пропастта, където за първи път сърцата им се докоснаха, с надеждата да съзре още веднъж високата мачта на „Феър Уиндс“. Минаваха дни и месеци, но този час не дойде.

Най-накрая не й остана друг избор, освен да разбере, че го е изгубила завинаги. Той сигурно вече бе забравил нейното име, а образът й се бе превърнал в неясно петно в спомените му.

И все пак, през малкото ясни дни, когато скалите на Дувър се виждаха, тя си представяше как той е отправил поглед оттатък пролива и жадува да възроди тяхната изгубена любов. О, тя щеше да му прости и да го посрещне с широко отворени обятия.

Прилепите прелитаха все по-близо и тя ги прогони, замахвайки с обувката си. Звуците, които чуваше, не идваха от ударите на вълните в скалите, това бяха нейните вопли. Почти се бе научила да живее с мъката, че е загубила Грей, но болката от това, че нейното petite bebe е изтръгнато от утробата й, щеше да я измъчва до края на живота й.

Майка й беше узнала дори преди нея самата. Беше заподозряна причината за настъпилите промени в тялото й. Знаеше, но нищо не каза. Ден след ден, нощ след нощ на нея й ставаше все по-лошо. Прекалено късно разбра за билките, с който майка й вареше специален чай, за да облекчи ужасната болка в корема й, която раздираше утробата й. Майка й си мислеше, че й прави голяма услуга. Тя не разбираше, че едно дете, детето на Грей, щеше да запълни празното място в сърцето й. Беше й казала, че болките, които изпитвала, и кървавата маса, която изхвърлила от тялото си, били изкуплението за нейните грехове. Казваше й същото и през зимата, когато настина и легна с треска. Но изповедта на смъртното й легло беше потресаваща.

— Гуидо бе твой баща, но в твоите вени не тече неговата кръв — каза майка й, когато треската се засили. — В теб тече кръвта на краля на Англия. Ти имаш кралски произход, ma petite chou chou. Ти имаш кралска кръв.

Амеран обля горещата плът на майка си със студена вода.

— Шшт. Не говори глупости, мамо. Само почивай.

Майка й се опита да се надигне от леглото.

— Трябва да ми повярваш. Чуй внимателно какво ще ти кажа. — Започна да кашля, без да спре. — Кралят на Англия е твой баща.

Амеран обви с ръце главата на майка си и се опита да й даде да пие малко чай. Майка й нямаше да преживее нощта. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я остави да прекара последните няколко часа от живота си в мир.

— Ето, пийни това.

Майка й отмести чашата.

— Чуй ме, ma cherie. Чуй какво ти казвам. Трябва да намериш начин да отидеш в Англия. Когато умра, селяните няма да те оставят на мира. Щом се отказа от силите, с които разполагаше, ти няма да можеш да се защитаваш от хора като херцог Карон и неговата парцалива свинска тълпа. — Изпадна в нов пристъп на кашлица. — Иди в Уайтхол. Кажи на краля, че си дъщерята на Сибил Чандлър. Покажи му светкавицата на рамото ти. Той има същия белег на същото място.

Ръката, която бе хванала чашата с чая, започна да трепери. Нали Грей беше споменал за това съвпадение. Можеше ли да бъде вярно? Можеше ли тя да е наследница на крал Чарлз?

Майка й стисна здраво ръката на Амеран.

— Това е вярно. Това, което казвам, е вярно. Ти си тази, която казвам. Чуй ме. Ако не си слушала никога преди това, то поне сега чуй. Не бих те лъгала на смъртния си одър.

Амеран знаеше с цялото си сърце, че това, което майка й заявяваше, е самата истина.

— Татко знаеше ли истината?

Сибил тъжно кимна с глава.

— Гуидо беше много добър човек. Не можех да го измамя. Той ме обичаше толкова много, много повече, отколкото заслужавах. Той те обожаваше, ma petite. Боготвореше те. Никой баща не би могъл да обича дъщеря си повече. — Беше уморена, но си наложи да продължи. — Много пъти си слушала историята за това как ме осъдиха и ме обвиниха в магьосничество, когато бях на твоята възраст. И как Кромуел ме осъди да ме обесят, но аз успях да подкупя един пазач и избягах от Тауър в навечерието на екзекуцията.

Амеран кимна. Тя подаде чашата.

— Моля те, мамо, изпий това. Ще се почувстваш по-добре. Ще си възвърнеш силите.

Сибил избухна в смях.

— Аз умирам, ma cherie. И двете знаем, че след не повече от два часа ще съм вече мъртва. Моля те, остави ми да ти кажа това, което трябваше да ти кажа много отдавна. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Отплавах за Франция, където моята tante Луиза беше шивачка на Мария Мазарини. Разрешиха ми да живея с нея в двора на крал Луи XIV. — Черните й очи се замъглиха. — Леля и аз бяхме поканени да посетим един много важен бал. Кралицата беше изключително доволна от новата рокля, която леля бе измайсторила за нея. — Гласът й стана още по-тих. — Голямото празненство бе в чест на един англичанин, на когото се полагало да бъде престолонаследник на английския трон, но бил изпратен в заточение от Кромуел. Нашата взаимна омраза към Кромуел и фанатичните му пуритански предразсъдъци ни сближиха. Всички дами в двора бяха очаровани от него, но тази вечер очите му търсеха само мен. Трябва да призная, че самата аз станах жертва на неговия чар. — От спомените гласът й стана нежен. — По време на тържеството плащът му се подпали, тъй като танцуваше много близо до една горяща факла. Получи обгаряния почти по цялото лице. Молеше се някой да му помогне. Положих ръце на лицето му и произнесох думите, които бях научила от своята майка, и почти изведнъж болката му започна да утихва. През нощта раните заздравяха и на сутринта вече нямаше никакви белези. Поверих на Чарлз своята тайна. Той обеща да не я казва на никого. Ако някой заподозреше каква е причината за магическото му оздравяване, щяха да ме изгорят на клада и да изхвърлят леля от двора. Чарлз почти ме боготвореше. Станах негова любовница. Обеща да ме заведе в Англия и да стана негова кралица, но когато му върнаха трона, забрави обещанието, което ми бе дал. — Сибил положи всички усилия да вдигне ръка и да погали бузата на Амеран. — Когато леля научи, че нося дете, тя организира женитбата между мен и Гуидо. Бях толкова нещастна, че ме предадоха и изоставиха, че въобще не обръщах внимание какво ми се случва. Гуидо ти беше едновременно и баща, и майка. Когато леля умря, моята тайна умря заедно с нея. Много години след това разбрах, че Гуидо е знаел абсолютно всичко. Горкият! Трябваше да му бъда по-добра съпруга. Той заслужаваше повече.

Амеран хвана здраво майка си. Тялото й трепереше. Знаеше, че тя се страхува от смъртта.

— Да извикам ли свещеника, мамо?

— Той няма да дойде, ma cherie. — Сибил притегли по-близо до себе си дъщеря си. — Върви в Англия. Върви при краля. Кажи му, че си дъщеря на Сибил Чандлър и му покажи белега със светкавицата на рамото си. Той ще разбере, че си тази, за която се представяш. Припомни му за Големия пожар и Голямата чума. — Грубите й ръце се вкопчиха в раменете на дъщеря й. — Предупреди го, че го преследват убийци. Кажи му, че сред най-доверените му хора има такива, които кроят заговор да го убият. Предупреди го за двадесет и деветата нощ на май. Предупреди го, че този ден на радост може да се превърне за него в ден на мъка, ако не ти даде убежището, което ти е необходимо. — Започна да се дави, както говореше. — Кажи му, че имаш сила да развалиш проклятията, които Сибил Чандлър е отправила към него. Кажи му… кажи му, че си негова дъщеря.

Скоро след това майка й потъна в дълбока дрямка, от която не се събуди повече. Амеран изпрати да повикат свещеника, но той отказа да дойде. Трябваше да погребе майка си сама, тъй като никой не пое риска да го изпратят в ада за това, че се е докосвал до вещица.

Майка й беше мъртва и единствената й защита срещу селяните оставаше да се преструва, че е това, което години наред бе отричала, че е. Съседите й я оставиха на мира, докато херцог Карон не обяви награда за главата й. Сега тя нямаше друг избор, освен да отплава за Англия. Веднъж да стигне там, щеше да потърси начин да се срещне с краля и да моли за неговата помощ. Щеше да търси убежище при човека, който бе разпалил любовта на майка й, както и нейната омраза.

Преминаването на Ламанша щеше да е изпълнено с опасности, но тя щеше да ги преодолее. Дали Грей щеше да бъде в двора със своята любима Констанс? Едната й половина се надяваше, че ще е там. Друга половина се молеше да е на хиляди мили разстояние.