Амеран

5

Амеран седеше в леглото с възглавница между гърба си и стената. Дългите й крака висяха над дървената рамка. Дебелото вълнено одеяло, което я покриваше, се бе плъзнало надолу и откриваше красивите й, разкошни гърди.

Грей се наведе да целуне розовите им зърна.

Амеран повдигна главата му и го целуна с жар. Отпусна се върху възглавницата зад себе си с продължителна, доволна усмивка.

Не можеше да престане да се усмихва. Всичко бе твърде прекрасно, за да бъде реално. Най-сетне се бе върнала в ръцете на Грей, където й бе мястото. Недоразуменията, които ги държаха разделени цели три години, бяха разчистени. Грей й принадлежеше, както тя на него, и Амеран не можеше да бъде по-щастлива. Нямаше значение как ще реагира кралят на нейното присъствие, както нямаше значение и как ще бъде приета в двореца от Констанс или Гидиън. Най-важното бе, че Грей я обича и тя му вярва.

— Не мога да си спомня да съм яла някога толкова много — каза тя, като отблъсна настрана подноса с печено телешко, картофи и моркови, приготвено за нея от готвача на „Феър Уиндс“. Това беше вторият ден, през който се носеха по вълните на пролива между Франция и Англия. Не можеше да не мисли за всички нощи, когато си беше лягала гладна, както и за сутрините, когато се бе събуждала със същата нужда от храна, незадоволена през изминалия ден… Докато Гуидо бе жив, на масата винаги имаше прясна риба, но след смъртта му рядко й се случваше да сяда пред храна като тази, на която току-що се бе насладила. Но всичко това принадлежеше на миналото заедно със прокъсаните парцали, които бе оставила на брега. Отсега нататък животът й ще бъде изпълнен само с любов и щастие. Разсмя се на глас.

— Какво намираш за толкова смешно? — запита Грей, пъхна се под завивките и загриза парчето картоф, което бе паднало на корема й.

— Аз — любовница на краля. Никога не съм чувала нещо по-абсурдно — отговори му тя и отново се разсмя.

Грей я погледна със сериозен израз на лицето.

— Не намирам това за много смешно.

— Нито пък аз — каза тя също толкова сериозно. — Затова ли твоите хора ме гледаха с такова презрение?

— Страхуват се от всеки подарък, изпратен от Луи на крал Чарлз. Англичаните започват да се изморяват от френското влияние в леглото на техния крал. Последният подарък на Луи, Луиза дьо Керуел, се радваше на по-голяма власт над действията на краля, отколкото който и да е от министрите му. — Грей я целуваше нежно. — Говорих с екипажа си и те уверявам, че отсега нататък хората ми ще се отнасят с нужното внимание и уважение към дамата, която скоро ще се омъжи за капитана им.

Амеран едва можа да сдържи радостта си. Ще стане негова съпруга — най-сетне! Точно както й беше обещал преди три години.

— О, Грей, толкова много те обичам — прошепна тя и го обгърна с ръце. — Не можеш да си представиш колко много…

— Мисля, че сигурно мога, любима моя… — Обхвана брадичката й с ръце и се вгледа в изумрудените дълбини на очите й.

Амеран обви плътно крака около кръста му.

— Любовта, която виждам в очите ти, е отражение на моята любов. Колко си ме мразил само, когато кралят ти е заповядал да дойдеш за мен — добави тя тихо, като го притегли още по-плътно до себе си.

Грей поклати глава.

— Никога не съм те мразил — нито за миг. Много пъти съм искал — признавам си. Молил съм се дори да се науча да те мразя, но колкото повече се опитвах, толкова по-ясно и болезнено си спомнях красотата ти, толкова повече те обичах и толкова повече копнеех да бъда с теб. — Въздъхна тежко. — А когато намерих дома ти все още в пушек от пожара, запален от селяните, се мразех, защото знаех, че само аз съм виновен за всяка секунда страдание, през което е трябвало да преминеш… Ако беше изгоряла в пламъците, никога нямаше да си простя. Ако не те бях намерил в пещерите, за мен нямаше да има причина да продължа да живея. Не бих могъл да живея с мисълта, че сам съм запалил тези пламъци…

Мускулите му се стегнаха и белегът от рана на бузата му се опъна.

Ръцете й масажираха напрегнатите му рамене, топлите й устни покриваха с целувки смръщеното му чело.

— Шшт, скъпи мой — шепнеше тя. — Сега сме заедно — и никога повече няма да се разделим.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Никой няма да посмее да се опита да ни раздели отново. Никой, заклевам се! Ако някой е достатъчно смел и се опита, то той ще живее толкова дълго, колкото е необходимо, за да съжали за отвратителното си деяние.

— Никога отново сърцата ни няма да изживеят ужасяващата агония на изминалите три години — закълна се тя и още по-силно стегна ръце и крака около тялото му.

Ръката на Грей се плъзна нагоре по крака й.

— Имам чувството, че ако продължаваме да се отдаваме на любовта си с такава страст, както през последните няколко дни, следващата година можем да станем трима.

Амеран пребледня и усмивката й увехна. Грей се разсмя.

— Не изглеждай така отчаяна, обич моя. Това е нещо съвсем естествено. — Неочаквано й прилоша. — Амеран, изглеждаш така, като че ли си видяла призрак.

Опита се да се успокои.

— Не е призрак. В миналото ми има нещо, което ще ме преследва цял живот. — Гласът й трепереше. Трябваше да му каже.

Грей ласкаво постави ръцете й върху лицето си.

— Разкажи ми. Сподели скръбта си с мен.

Сълзи се затъркаляха надолу по бузите й.

— Не трябва да ме мразиш. Кълна се, не съм виновна за това, което стана.

Той покри мокрото й лице с целувки.

— Да те обвинявам? Никога. Да те мразя? По-скоро бих се нанизал на меча си и бих сложил край на живота си.

Амеран се опита да задържи сълзите си. Не знаеше как да започне. Дълги часове се бе гърчила от мисълта за petite bebe, чийто плач никога нямаше да може да утеши. В смъртния си час майка й най-сетне си призна ужасната вина за случилото се.

— Някога в утробата ми растеше твое… наше… дете — започна тя. — Но смъртоносно питие, приготвено от майка ми, прекърши живота на бебето ни, преди да му бе даден шанс да започне… — Зарови лице в гърдите му и се разрида. — Не знаех какво пия. Мама ме подмами. Ако знаех…

— Шшт, шшт — Грей се опита да я успокои с ласкави думи и нежни целувки. — Бедничката ми, скъпа моя любима…

— Не трябва да мразим мама. Тя е достойна само за съжаление — хълцаше Амеран. — Мозъкът й бе така изкривен и измъчен от омраза и желание за отмъщение, че не винаги знаеше какво точно прави: бе готова да унищожи дори тези, които я обичаха най-много.

Усети нещо топло и мокро да се стича надолу по бузата й. Нейните сълзи бяха изплакани — сълзите на Грей сега започваха…

— Ние ще имаме много бебета, скъпи мой — прошепна тя. — Много синове и дъщери.

Грей затегна прегръдката си.

— Аз съм виновен за ада, който си понесла. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Амеран се усмихна и изтри сълзите от своите и неговите очи.

— Да ти простя? Няма нищо за прощаване.

Отблъсна масата от леглото.

— Не си ли вече гладна? — запита Грей с шеговита светлинка в очите си с цвят на бурно море.

— Да, не искам повече, задоволих глада си за храна — отговори му тя и прокара върха на езика си по белега от рана на бузата му. — Но гладът ми за теб никога няма да бъде задоволен.

Грей се разсмя и се отпусна над нея.

— В такъв случай мое приятно задължение е, милейди, да следя да не бъдете лишена от нищо.

— Какво щастие да завися от милостта на толкова галантен джентълмен.

Целувките му запалиха тлеещите в нея пламъци.

— Аз съм щастливецът — прошепна Грей и я обсипа с още по-горещи целувки.

Амеран го притегли още по плътно към себе си — вътре в себе си…

— И двамата сме късметлии… — поправи го тя с неравен глас.

Дишането й се ускори. Надигна се леко, за да го поеме още по-дълбоко в себе си. Сега, след втората им среща, тя знаеше, че никога повече не би могла да понесе живот без него…

Ранна утринна светлина проникна през малкото прозорче над масата на Грей. Амеран се събуди смразена от страх, че щастието, което бе познала през изминалите часове, не е нищо друго освен сън, изпълнен с копнеж и фантазии.

Страховете й обаче не траеха дълго. Случилото се бе действителност. Повече нямаше да трепери на ръба на смъртта в пещерите. Бе в безопасност на борда на „Феър Уиндс“ под закрилата на своя любим. Никой вече не можеше да й причини болка сега и в бъдеще.

С обич погали мястото, на което бе лежал нейният Грей. Само представата, че тук точно е била неговата плът, разигра отново кръвта й. Почти бе невъзможно да повярва, че са наистина заедно след три години напразен копнеж и отчаяние.

Грей се върна точно когато тя закопня отново за нежните му прегръдки. Носеше кошничка с топли хлебчета. Само видът му бе достатъчен да я разтрепери. Колко красив бе в тъмносинята си униформа с позлатени копчета и ширити!

— Добро утро, милорд.

Грей постави кошничката на масата си и я изправи я на крака:

— Добро утро, моя бъдеща лейди Карлайл.

— Сър, нима все още имате намерение да се ожените за мен? — запита тя с дяволити искрици в изумрудените си очи. — След изминалата нощ и нощта преди нея аз…

Целувките на Грей я накараха да замълчи.

— В ранните часове на зората ми стана ясно, любима моя, че колкото по-скоро се оженя за теб, толкова по-малко вероятно е да избягаш от мен.

— Нямам желание да бягам. — Целувките му я оставиха без дъх. — С удоволствие ще бъда ваша затворничка, милорд.

— Не, любов моя, аз съм твоят затворник. — Грей я вдигна на ръце и я положи отново в леглото. Очите му попиваха красотата на голата красавица пред него. Коленичи до нея с колене на пода. С една ръка задържа главата й към гърдите си, докато другата изследва чувствените извивки на тялото й. — Няма по-голям късметлия сред мъжете от мен.

Амеран започна да развързва връзките на ризата му.

— Разреши ми да ти покажа точно какъв късметлия си.

Грей със смях задържа ръцете й над главата й.

— Ще имаме време за това по-късно. Сега трябва да се подготвим за пристигането ни в Лондон.

Амеран знаеше, че очите й издаваха разочарованието й. Грей седна на края на тясното легло.

— Повярвай ми, и на мен ми се иска да се нося по пролива още някой и друг ден, но, съгласи се, няма нищо, което можем да правим тук и да не можем да вършим в Уайтхол… Уверявам те, че там ще бъдеш сред много по-голям лукс и подобаваща среда от тук.

— Нямам нужда от лукс, Грей. Имам нужда от теб.

— Имаш ме. — Грей освободи ръцете й. — Както и аз те имам. И така ще бъде отсега нататък. — Целуна пръстите й един по един и задържа ръката й на бузата си. — Нямам търпение да разреша някои важни неща в двореца.

Амеран знаеше, че Грей бърза да се изправи лице в лице с приятеля си, Гидиън Хорн! А на нея изобщо не й се искаше да го среща. Онзи Гидиън Хорн, когото бе срещнала преди три години, бе жесток заговорник. Бе видяла една страна от него, която — тя бе повече от сигурна! — той бе скривал добре от Грей… Силно се тревожеше от неясната причина за измамата на Гидиън.

— Забрави за Гидиън — помоли го тя, като го притисна към себе си. — От значение е само това, че все пак отново се открихме един друг, независимо от пречките и бариерите по пътя ни. Моля те, забрави Гидиън и измамата му.

— Не мога да оставя настрана предателството му, Амеран. Не мога и да му простя. Изминалите години на приятелство между нас изискват да му дам възможност да се защити, когато се изправи лице в лице с подлото си деяние.

Амеран промълви:

— Страхувам се за живота ти. Гидиън Хорн, когото ти познаваш, може да е лоялен и предан, но онзи, когото аз срещнах, е много опасен човек.

Не се безпокой, Амеран. Заместникът ми няма да ни създава повече грижи.

Амеран наведе очи. Знаеше, че няма смисъл да спори с него. Гидиън беше опасен. Грей поклати тъжно глава.

— Около Гидиън има много неща, които се изясниха едва напоследък — неща, които не харесвам. Моля се да се окаже, че опасенията ми са неоснователни, но след всичко, което ми каза, започвам да се питам дали… — Той въздъхна тежко в косата й. — Не, не може да бъде. Трябва да има някаква причина, много основателно причина за това недоразумение.

Дори ръцете на Грей около нея не можеха да успокоят — студения страх, който присви стомаха й. Какво би могла да каже, което да го убеди, че няма по-опасен враг от фалшивия приятел? Как да му каже и да го накара да повярва в тази истина?

Устните на Грей потърсиха нейните и тя се отдаде изцяло на огъня на сладката целувка, която отново запали кръвта й.

Малко по-късно Грей се разсмя и се отдръпна от нея.

— Достатъчно, красива моя магьоснице! — Плесна я игриво по крака. — Пристигаме скоро и те искам до мен на носа на „Феър Уиндс“, когато влезем в реката и се отправим към Лондонското пристанище.

Амеран го придърпа още веднъж към себе си и още веднъж той не можа да й откаже.

Когато Амеран застана на носа на кораба до Грей, веднага почувства колко силно се гордее той с нея. Беше я погледнал с възхита, когато влезе в каютата и я видя облечена в една от роклите от сандъка. Бе избрала рокля от тънък муселин и шал с прекрасен нюанс на изумрудено зелено. Роклята разкриваше раменете й, а бродирана дантела деликатно покриваше началото на бюста й. Бе ресала косата си с четката от слонова кост, която също бе открила в сандъка. Дългите тъмни къдрици се спускаха почти до кръста й — лента от брокат с цветовете на дъгата, обшита със сърма, задържаше косата й назад.

Амеран стискаше здраво ръката на Грей. Поглеждаше го често и погледът й срещаше усмивката на красивото му лице. Бе й казал, че никога няма да открие по-ценно съкровище от нея. Хората му я гледаха по друг начин сега. Втренчените им погледи не бяха нахални или изпълнени с отрицание. В очите им се четеше уважение и те почтително навеждаха глави, когато минаваше покрай тях. Онези, които се осмеляваха да вдигнат очи, отбелязваха присъствието й с усмивка.

Амеран погледна синьочерните вълни, които се разбиваха под тях. Носът на кораба ги пореше с мощта на опънатите си платна и силата на вятъра зад тях. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действителност. Все още се страхуваше, че сънува и всеки миг ще се събуди и ще се види дълбоко в пещерите или изцяло зависима от милостта на Каронския дук и насъсканите срещу нея кръвожадни вандали.

Потрепери при мисълта каква можеше да бъде съдбата й, ако не беше успяла да избяга от тях.

Грей обви раменете й с ръка.

— Ако ти е студено, любов моя, ще изпратя някой да донесе още един шал.

— Не, не ми е студено. — Стисна ръката му. — Никога не съм била по-щастлива — затова треперя.

Грей я притисна още по-силно към себе си. Очите му се спряха на нежната извивка на гърдите й.

— Нещо не е съвсем в ред.

Сърцето й се сви. Толкова много й се искаше да бъде доволен от нея. Но разочарованието й трая само миг.

Грей смъкна златната верижка от врата си и я постави на нейния. Обсипаният със скъпоценни камъни кръст легна между гърдите й.

— Така. Сега всичко е съвършено — каза той със задоволство.

Амеран погали леко кръста. Очите й се напълниха със сълзи. Спомни си деня, в който Грей й го бе дал преди три години… Но си спомни също така живо и жестокостта, с която Гидиън й го бе отнел…

Грей попи с устни сълзите й, преди да се плъзнат надолу по бузите й. Сякаш бе прочел мислите й.

— Гидиън ще си плати, обещавам ти. Ще плати за страданието, което ни причини.

Амеран не посмя да му отговори от страх да не избухне в сълзи. Не искаше отмъщение, нито възмездие. Единственото, което желаеше, бе Гидиън никога повече да не пресича нейната житейска пътека.

Почти непрогледната мъгла, която обгръщаше кораба, започна да се вдига.

Грей посочи към бреговата линия, която все по-ясно се очертаваше в далечината.

— Почти сме вкъщи.

— Вкъщи — повтори тя тихо. — Вкъщи… — Франция бе страната, в която се бе родила, но тя се бе чувствала чужденка там. В мечтите си много пъти бе свързвала Англия с бъдещето си. Нямаше значение дали кралят ще се отнесе с внимание към нея. За Амеран дом бе онова място, в което ще може да прекара остатъка от дните си с Грей.

Грей потупа ласкаво ръката, която стискаше неговата.

— Не се страхувай, обич моя. Имам намерение да направя всичко, което зависи от мен, за да ти осигуря удобство и вечно щастие.

Амеран го прегърна.

— Толкова си мил към мен.

— Не, скъпа моя — още не съм започнал да показвам истинската сила и величие на любовта си — заяви той тържествено.

Амеран погледна с усмивка брега и очертанията на дърветата и сградите на него. Но в следващия миг усмивката й избледня и изчезна. От брега се отдели малка лодка с платно, която се насочи към тях.

Грей също я видя.

— Мистър Роджърс — извика той на навигатора. — Към нас идва лодка.

— Да, капитане. Видях я.

Амеран не откъсна поглед от лодката, която все повече се приближаваше към кораба. Двама мъже гребяха, а третият стоеше между тях и махаше с ръка на „Феър Уиндс“. Стегнатите челюсти на Грей й подсказаха, че той знае много добре кой ги посреща.

Преди още да види лицето на изправения между гребците мъж, Амеран вече знаеше, че най-лошите й предчувствия са на път да се сбъднат. След няколко минути тя щеше да се изправи отново лице в лице с Гидиън Хорн, а тя не се страхуваше от никой друг мъж в света така, както се страхуваше от него. Нито един враг не можеше да бъде по-голяма заплаха от онзи, които идваше под маската на приятелството…

Амеран се надяваше само, че Грей няма да допусне лоялността на изминалите дни да го заслепи отново.