Амеран

6

Амеран следеше със страх изкачването на Гидиън о въжената стълба.

— Не се безпокой, любима — прошепна й Грей и стегна ръката си около нейната. — Отсега нататък няма да имаш причини да се страхуваш от когото и да било.

Амеран се опита да му се усмихне. Грей все още нямаше представа за истинското лице на приятеля си.

Гидиън скочи върху палубата и бързо се упъти към Грей.

— Здравей, Грей — извика той приятелски. — Нямам търпение да видя последния подарък от Франция. С радост бих те придружил при тази мисия, ако ме бе помолил.

Амеран преодоля страха си и престана малодушно да се свива зад Грей. Срещна враждебния поглед на Гидиън с гордо вдигната глава и не трепна пред студените му жестоки очи.

Гидиън изглеждаше така, като че ли току-що се беше изправил пред призрак.

— Тя ли е подаръкът от френския крал? Сигурно има някаква грешка.

— Да, грешка, която скоро ще бъде поправена. — Грей не реагира на озадачената усмивка на стария си приятел. Обърна се към един от офицерите зад него. — Мистър Форестър, вземете мерки никой да не ни безпокои. Смъкнете платната и пуснете котвата. Още не е дошло времето да отплуваме нагоре по реката.

— Мистър Форестър — висок, слаб мъж с превръзка над дясното око — отдаде чест.

— Да, сър.

Усмивката на Гидиън не беше особено спокойна.

Със сериозен и напрегнат израз на лицето Грей даде знак на Гидиън да върви напред към каютата на капитана под палубата.

Докато вървяха по дългия коридор към каютата на Грей, Амеран се осмели само веднъж да погледне Гидиън. Нямаше как да сбърка с нещо друго омразата, която гореше в подлите му, злобни очи.

— Знам защо си сърдит — имаш право на този гняв; трябва обаче да ми дадеш възможност да се защитя. — Очите на Гидиън се спряха отново на инкрустирания със скъпоценни камъни кръст, който висеше на шията на Амеран.

Щом Грей затвори вратата на каютата зад тях, Гидиън веднага се отпусна на най-близкия стол. Амеран отстъпи настрана, за да избегне злобните му погледи.

— Не искам никакви лъжи — веднага каза Грей.

Амеран не се и съмняваше, че Гидиън ще лъже — знаеше това много преди той да поиска право на защита. Може да играе ролята на победен, на човек, който всеки момент може да се разпадне пред очите им, готов да каже истината сега, когато бе притиснат в ъгъла, но Амеран знаеше, че смиреността му в този момент бе само още една игра.

Белегът върху бузата на Грей се задълбочи.

— Преди три години ти ми разказа куп лъжи. Защо предаде доверието ми в теб? Преди да кажеш една само дума, те предупреждавам да не смееш да обясняваш действията си с допълнителни лъжи.

Гидиън кимна примирено.

— Прав си. Лъгах, но не постъпих така без основателна причина.

Грей се изправи над него.

— И каква бе тя?

— Чух слухове в селото, че тя…

— Името й е Амеран. Амеран Мишол — прекъсна го Грей, все още със стиснати юмруци.

Гидиън започна отново със смирено кимване.

— В селото се говореше упорито, че Амеран е вещица и че заедно с майка си е причинила смъртта на много моряци. — Гидиън разтърка смутено слепоочията си. Имаше раболепния, смирен вид на човек, хванат на местопрестъплението. — Не исках да ставаш жертва на тъмните им зловещи капани. Не исках да допусна да бъдеш примамен към ненавременна смърт.

Амеран погледна Грей. Изразът на лицето му остана непроменен.

— Ти ме излъга, Гидиън. Ти ме излъга преднамерено. Няма извинение за измамата. — Лицето на Грей бе като издялано от камък.

Гидиън наведе глава.

— Така е, излъгах те. Не се опитвам да те убедя в нищо друго. Сега истински се срамувам за тези лъжи. — Повдигна бавно глава и очите му потърсиха тези на Грей. Амеран можеше да чуе следващите му думи още преди да ги произнесе. — Но преди да ме осъдиш за поведението ми тогава, опитай се да разбереш мотивите ми. — Стана на крака, за да бъде лице в лице със своя обвинител. — Обичам те като брат. Не исках да те мамя, но това бе единственият начин да гарантирам, че ще напуснеш селото жив. — Изчака няколко секунди за реакция от страна на Грей и когато такава не последва, продължи: — Чух разкази за способността на Амеран и майка й да предизвикват огромни вълни, които могат да погълнат всеки кораб заедно с екипажа му в морските дълбини. — Втренченият му поглед не се отделяше от Грей. — Имах задължение към теб и освен това бях отговорен за „Феър Уиндс“. Не можех да поема риска за евентуалната гибел на кораба и капитана му — ако съм сгрешил, нека да е така. — Наведе глава още веднъж. — С радост ще приема всяко наказание, което решиш да ми наложиш, защото в дъното на сърцето си знам, че това, което направих тогава, бе единственото правилно решение… Ако отново бъда изправен пред същия проблем, щях да повторя действията си.

Амеран не можа да се сдържи — не искаше да слуша още лъжи. Пристъпи напред от сянката до леглото.

— Каза ми, че Грей не ме обича. Каза още, че е сгоден за друга жена. — Тя се приближи към него. — Каза ми, че той повече не желае да вижда лицето ми — дори и за миг! Така ли се говори на жена, която мислиш за вещица? — Поклати глава. — Не мисля така, Гидиън Хорн.

Гидиън протегна ръка към нея, но Амеран отскочи назад, за да я избегне.

— Бях отчаян човек — продължи той. — Бях готов да кажа всичко, за да защитя мъжа, пред когото се бях клел в лоялност и братство. Сега разбирам, че ненужно съм наранил и двама ви и моля за прошка.

Амеран обърна глава — не искаше да вижда повече подлите му очи. Можеше само да се надява, че Грей ще разбере, че Гидиън е заплаха и за двамата!

Гидиън се обърна към Грей още веднъж. Думите му бяха така смирени, както и изражението му.

— Кълна се, че говоря истината. Направих това не от злоба, а от любов.

Амеран усети, че Грей започваше да омеква, но не можеше да направи нищо.

— Как е възможно да не разбереш колко сериозни са лъжите ти? Фактът, че са казани с добро намерение, не намалява с нищо удара им.

Гидиън сгърчи лице в смирена усмивка.

— Постъпи с мен както смяташ за добре.

Продължителна, тревожна въздишка напусна устните на Грей. Закрачи напред-назад по стаята, измъчван от нерешителност и напразни опити да намери изход от вътрешния конфликт.

Амеран погледна единия мъж, после другия. Сега знаеше, че Гидиън бе много по-опасен, отколкото си бе мислила. Ако не беше жертва на жестокостта му, самата тя би се разколебала от умелите му лъжи. Хвърли поглед към Грей. Твърдият контур на челюстите му бе започнал да се отпуска и в очите му вече не се четеше гняв, а само умора от необходимостта да се изправи срещу стария си приятел. Бе допуснал да бъде отново измамен от фалшивите клетви на Гидиън в лоялност и преданост. Стана точно така, както се бе страхувала, че ще стане. Гидиън бе спечелил.

В следващия миг Гидиън посегна и взе камата от бюрото на Грей.

Амеран замря. Нима ще убие Грей? Но после осъзна, че страхът й не бе основателен. Гидиън бе може би по-умен, отколкото тя си беше мислила.

Гидиън тържествено поднесе ножа с две ръце на Грей, като че ли двамата бяха участници в някаква величествена церемония.

— Ако допускаш, че намеренията ми не са били така благородни, както ти ги описах, моля те да сложиш край на страданията ми тук и в този миг. Не мога да понеса да ме гледаш със срам и отврата.

Грей взе ножа от ръцете му и го върна на мястото му.

— Не мога да забия този нож в теб, както ти не би могъл да го забиеш в мен.

Погледна към Амеран.

Тя кимна и се усмихна. Не би могъл да направи нищо друго. Този път Гидиън бе избегнал деня за даване на сметка, но тя знаеше, че Грей никога няма да забрави стореното от него. Той може да прости, но няма да забрави. Колкото до себе си, тя нямаше да направи нито едното, нито другото.

— Няма да ме лъжеш повече. — Грей не зададе въпрос — той просто констатира един факт.

Гидиън стисна ръката на Грей.

— Никога повече няма да предизвикам гнева ти. Кълна се. — Обърна се към Амеран и се отпусна на едно коляно пред нея. — Имаш право да ме мразиш — причиних ти голямо зло. Не смея да моля за прошка, но те моля да ми дадеш възможност да се оправдая пред теб. — Амеран знаеше, че той вижда ясно недоверието в очите й — точно както тя виждаше лъжата в неговите. — Разреши ми да спечеля твоето доверие — настояваше той.

Амеран стоеше с гордо вдигната глава и го гледаше, без да мига. Едва ли някога ще има по-ужасяващ враг от Гидиън под маската на приятел.

— Както искаш — каза тя тихо.

Гидиън целуна ръката й.

— Няма да съжаляваш за милостта, с която ме даряваш сега и която не заслужавам. Ще ти докажа, че не съм ужасното чудовище, което срещна на брега онази студена сутрин преди три години. — Изправи се бавно и хвана и двете й ръце. — Ще докажа, че съм достоен за теб, дори и за това да е нужен остатъкът от дните ми.

Грей се усмихваше с облекчение.

Амеран наведе очи — знаеше, че още в този момент Гидиън кроеше планове, които можеха да донесат само унищожение и отчаяние. Ако Грей бе видял онзи Гидиън, когото бе видяла тя, едва ли щеше да му прости толкова бързо.

— Какво става в Уайтхол? — запита Грей, докато наливаше три чаши порто. — Има ли нещо ново?

— Кралят отново се разболя — каза Гидиън между две глътки. — Все още си въобразява, че е млад мъж, и прекара по-миналата сутрин в игра на тенис, следобед отиде на лов със соколи, а късно същия ден — на плуване в Темза. Един от телохранителите му е трябвало да го извади от водата. Бил не на себе си, тресяло го и припаднал.

— Лекарите сигурни ли са, че тази болест е резултат само от преумора?

Амеран усети нотка на съмнение в гласа на Грей. Гидиън се разсмя.

— Кралят е решен да остане верен на репутацията си.

Лицето на Грей изразяваше безпокойство.

— Не бъди толкова сериозен, приятелю — няколко дни почивка и кралят отново ще прескача стените на Сейнт Джеймс за още една среща с дъщерята или съпругата на някой благородник.

Амеран седна на стола пред масата на Грей с чашата порто в ръка, от която обаче не отпиваше. Усещаше злобните погледи, които й хвърляше Гидиън всеки път, щом Грей обърне глава или гръб към него, долавяше отрицателните излъчвания от злите мисли, които се криеха в подлия му, жесток мозък.

— Надявам се, че пътешествието до Уелс е минало гладко — каза Грей.

Гидиън протегна крака и постави обутите си в черни ботуши стъпала на сандъка с дрехи, изпратен от краля на Амеран.

— Дукът на Монмаут не тръгна без възражения. Кралят се опита да го успокои, като изпрати Йоркския дук до Шотландия, но на всички бе ясно, че това е само маневра. Той скоро ще извика брат си обратно в Англия, а ще остави бедния Джейми да гние в Уелс. — Гидиън сви рамене. — Разбира се, за тебе е добре Йоркският дук да остане в Шотландия. Докато той е там, постът кралски командир на флотата ще ти бъде сигурен.

— Това не е пост по мой избор, Гидиън. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Гидиън поздрави Грей с вдигната чаша.

— Да, приятелю мой, но ти знаеш също така добре, колкото и аз, че си много по-достоен от него за този пост. — Гидиън смъкна краката си на пода. — А сега кажи ми къде е госпожицата, изпратена от Луи да настрои Чарлз срещу холандците? — Намигна демонстративно. — Бих искал да преценя за себе си дали заслужава заради нея да се води още една война.

Грей не откликна на хумора му.

— Няма такъв подарък.

Амеран мълчеше. Не желаеше да разменя любезности с Гидиън. Достатъчно трудно й бе да стои в една стая с него. Гидиън присви очи.

— Няма подарък? Защо тогава бе изпратен във Франция? Или поводът е още една тайна между теб и краля?

Амеран долови ясно горчивината в тона му. Питаше се дали и Грей я бе усетил. Достатъчен й бе само един поглед към лицето му, за да отговори положително на този въпрос. Но той не каза нищо.

Гидиън погледна Амеран, върна погледа си отново на Грей и се изсмя.

— Постът ти няма да бъде толкова сигурен, колкото ти си мислиш, лорд-адмирале, ако имаш намерение да задържиш за себе си кралския дар за сключване на мир.

— Няма такова нещо. — Гласът на Грей бе подчертано твърд.

Гидиън потъна в размисъл и бледите му вежди се събраха над носа му.

— Кралят те е изпратил за Амеран. Ясно е, че е така. Вашата среща след три години не е била случайна: кралят те е изпратил да я доведеш в Англия. Но защо?

— Не е моя работа да разисквам заповедите, които получавам. — Погледна Амеран и лицето му се смекчи. — Но съм благодарен, какъвто и да е поводът за тази заповед.

Студената резервираност на Амеран се стопи под изпълнения с обич поглед на Грей. Знаеше, че Гидиън не бе останал доволен от получените отговори. Изглежда, Грей рядко е имал тайни от приятеля си.

Гидиън бързо се изправи.

— Да, така е — поводът е без значение. Съдбата явно е решила вие двамата да се намерите отново и нищо друго няма значение.

Грей стисна ръката на Амеран и каза твърдо:

— Прав си — нищо друго няма значение. И да му мисли всеки, който се осмели някога да застане между нас.

Амеран внимателно наблюдаваше Гидиън, но той не позволи с нищо да се разбере дали бе възприел това предупреждение като насочено директно към него.

— Никой няма и да посмее да опита — каза той, като пристъпи към Амеран. — Не очаквам да ми бъде простено за болката и страданието, които ви причиних. Сега ме мразите и имате причина за това, но един ден ще ме приемете като достоен за доверие приятел. Готов съм да рискувам живота си за Грей и ще направя същото и за вас, милейди. Ще се моля за такава възможност. — Поклони се ниско и вдигна ръката й към устните си. — Сега тръгвам към брега, за да подготвя пристигането ви в двореца. На пристанището ще ви чака карета. — Обърна се към Грей. — Ще те видя в Уайтхол преди смрачаване.

Амеран избърса ръката си в подгъва на роклята си.

Гидиън за глупачка ли я мисли? Не разбира ли, че театралните му напъни са напълно прозрачни за нея? Как гладко само говори за чест, доверие и лоялност — точно тези добродетели, които — тя бе сигурна в това — му липсваха!

Молеше се Грей да не се е подвел от гладките му речи.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма причина да смръщваш чело. Няма защо да се страхуваме от Гидиън. Той не смее да тръгне срещу мен. Последствията ще бъдат прекалено сериозни за него, ако се опита.

— Не му повярва, когато каза, че те бил закрилял от клетва на вещица, нали? — Грей не отговори веднага на въпроса й и тя разбра, че е станало точно това, от което се страхуваше най-много. — Грей, не му повярва, нали? — повтори тя въпроса си.

— Приемам, че това, което той казва, е възможно — отговори Грей замислено. — Ако намеренията му не са били такива, каквито той твърди, аз много скоро ще науча истината.

— Нямам му доверие. Обещай ми, че ще внимаваш с него. Той не е човекът, който се представя пред теб.

Грей се опита да разсее страховете й с целувки и ласки.

— Ако си бях помислил само за миг, че възнамерява отново да ти причини болка, той никога не би напуснал този кораб жив.

Топлата прегръдка на Грей не можа да успокои тръпките, които обхванаха тялото й. Думите на Гидиън се точеха като мед от устата му, но езикът му бе език на усойница. И ухапването му ще бъде смъртоносно, мислеше си тя силно разтревожена.

Грей я притисна към себе си.

— Амеран, ще видиш, че Гидиън няма да ни причини нищо лошо. Обзалагам се, че един ден ще започнеш да го смяташ за много очарователен човек.

Амеран поклати глава.

— Това никога няма да стане.

Очите им се срещнаха.

— Действията му бяха погрешни — не споря за това. Но е възможно — като всеки истински добър моряк — да е оставял на първо място интересите на екипажа и неговия командир.

— Така казва той — промълви тя.

— Той ще си плати, ако открия, че не е така.

Амеран не каза нищо. Грей грешеше. Гидиън бе опасен лъжец.

За момент престана да мисли за Гидиън и се запита как до ще я посрещне кралят. Дали щеше да види Сибил Чандлър в нея? Дали ще види вещица, която сипе проклятие след проклятие върху него? Защо бе реагирал на молбите й за помощ? Слава Богу, че бе реагирал. Би могла да мине през живота си и стигне до гроба, без да научи защо Грей я бе изоставил преди три години.

Амеран напрегне очи и се взря в мъглата, която покриваше бреговата ивица.

— Погледни само каква мъгла се спусна върху водата.

— По-голяма част от нея не е мъгла, а сажди — обясни Грей. — Производителите на сапун, на бои, на бира използват въглища от Нюкасъл — продължи той тъжно. — Правителството не може да ограничи използването на въглища заради огромните приходи, които получават от износа им.

„Феър Уиндс“ преряза мъглата и погледът им обхвана по-голяма част от пристанището. Градът край Темза се очертаваше все по-ясно сред гъстите млечни валма на мъглата. Със своите кули и заострени върхове, които сякаш пробиваха небето, Лондон създаваше впечатление на романтичен, приказен град.

Амеран се усмихна. Най-сетне се връщаше вкъщи, в една страна, в която още не бе стъпвала.

Край тях минаваха и в двете посоки лодки и шлепове, големи и малки; пътниците махаха с ръце и подвикваха на екипажа на „Феър Уиндс“, властелина на моретата. Капитанът на кораба бе поздравяван като герой, който се връща след победна битка в страната си.

Грей посочи напред към огромен дървен мост, под чиито оръдейни кули и куполи щяха скоро да минат.

— Върхът на портата на моста в миналото е бил украсяван с главите на предатели, набити на кол, като предупреждение към всеки заговорник, който посмее да влезе в града.

— Не мога да измисля по-добър начин да се задържи всеки, който е достатъчно глупав, за да се отдава на мисли и опити за предателство. — Амеран се вгледа по-отблизо в моста в момента, в който корабът се плъзна под него.

— Това е единственият мост в целия град. Преди години имаше предложение да се построи още един, който да свързва Уестминстър и Ламбет, но кралят се противопостави на този план.

— Защо?

Грей се засмя.

— Защото Градският съвет го подкупи със сто хиляди фунта стерлинги. Лондон процъфтява благодарение на Темза и на градските съветници не им се иска да делят с когото и да било приходите си. Повече от една трета от търговията в Англия минава през това пристанище.

— Ако е така, ще кажа, че парите на съветниците са били добре похарчени.

— Така е — съгласи се Грей. Посочи към паметник, заобиколен със скеле, върху което дузина мъже дялаха камъка. — Тази статуя е в чест на крал Чарлз — основателя на новия град след чумата и пожара. Кралят е с протегнати напред ръце, като че ли закриля града от други бедствия и катастрофи.

Амеран замълча. Колкото и да се мъчеше Грей да я убеди в противното, знаеше, че майка й е виновна за трагедиите, които бяха сполетели този град.

— Реката е не само вход към града — продължи Грей сухо. — Тя е и мястото, в което всеки кораб в това пристанище изхвърля отпадъците и боклуците си — както и всяка къща или работилница в близост до нея.

Амеран неволно се сви. Още мръсотия. Още епидемии и смъртоносни болести… Питаше се дали жаждата на майка й за отмъщение още не е утихнала — възможно ли бе да управлява злите сили и от отвъдния свят, възможно ли бе да причинява нови нещастия и след смъртта си?

На пристанището бяха вързани още няколко кораба с размера на „Феър Уиндс“. Екипажите им разтоварваха стоки, които, както обясни Грей, ще бъдат съхранявани в някои от многобройните складове от двете страни на Пристанището.

Грей се наведе над нея и я целуна по бузата.

— Това, което виждаш сега, отговаря ли на представата ти за Лондонското пристанище?

— Все още не мога да повярвам, че действително преживявам всичко това — въздъхна тя.

— Уверявам те, че всичко, което ти се случва в този момент, е много, много истинско. С нощите, през които си търсила подслон и закрила от убийци в студени, влажни пещери, е свършено. Никога повече няма да бъдеш преследвана от негодници като Каронския херцог и кръвожадните му убийци.

Амеран притисна буза до гърдите му.

— Не мислех за късмета да избягам от стария си, трагичен живот. Най-голямото ми щастие е, че те намерих. Обещай ми, че винаги ще ме обичаш така, както ме обичаш сега.

Грей поклати глава.

— Не мога да ти обещая това — заяви той с хитра усмивка. — Вчера например мислех, че те обичам толкова много, колкото сърцето ми може да позволи, а тази сутрин установих, че те обичам още повече. Не мога да давам обещания, които знам, че няма да мога да спазя. — Той запечата клетвата си със сладка целувка. — Хайде, Амеран Мишол, дъщеря на краля на Англия. Родината ти те очаква.

„Феър Уиндс“ пусна котва и капитанът разясни на хората си какво да правят в негово отсъствие. После двамата слязоха на пристанището ръка за ръка.

Отначало я беше страх. А ако някой забележи силната прилика с майка й отпреди двадесетина и повече години и закрещи да обесят вещицата веднага?

Но никой не отправи към нея каквито и да било обвинения и тя скоро можа да се отпусне и да се наслади на гледките и звуците в тази част на голямата река.

Амеран си пое дълбоко дъх и усети соления вкус на въздуха. Обичаше мириса на морето, дори и когато към него се прибавяха някоя и друга неприятна миризма. Нищо не може да хвърли петно върху щастието й, най-малко миризмата на развалена риба или на загниващи зеленчуци, или на другите боклуци, които се носеха по реката. Въздухът сладко миришеше на свобода — нейната свобода! — и нямаше по-прекрасна миризма за човек, потискан така дълго от жестокостта и омразата. Благодарение на мъжа, който бе предал и изоставил майка й преди години, на нея й бе дарена надежда за нов живот — живот без страх. Но тя бе благодарна на английския монарх преди всичко за това, че й върна мъжа, когото обичаше.

Дребни улични продавачи хвалеха стоките си с високи, монотонни гласове. Беззъби старици предлагаха подноси с пушена херинга. Рибари продаваха разнообразния си дневен улов. Търговци на сергии по протежение на реката предлагаха ориенталски коприни, цейлонски чай, захарна тръстика от ямайските острови. Босоноги и опърпани деца тичаха напред-назад през тълпите от хора и просеха дребни монети.

Гидиън удържа думата си — на пристанището ги очакваше карета. Амеран с облекчение разбра, че той няма да бъде с тях. Разположиха се сред плюша и кадифето на каретата, и копитата на четирите черни жребеца зачаткаха ритмично по каменната настилка.

— Отиваме в Уайтхол — обясни й Грей, когато тя се сгуши до него. — Ще те разведа из града по-късно. Кралят настоява веднага да те заведа при него.

Светналата в очите й усмивка започна да избледнява. Ако кралят наистина живее така, както се говори, той без съмнение има множество незаконни деца. Защо точно нейната съдба ще има някакво значение за него и защо бе изпратил лично главнокомандуващия на своята кралска флота да му я доведе?

Едва когато гласът на Грей заглъхна насред изречението, Амеран разбра, че се бе вглъбила прекомерно много в невеселите си мисли.

— Съжалявам. Свят ми се завива от толкова много нови впечатления — мислите ми са разбъркани безразборно в главата.

Грей се засмя.

— Не искам да ти досаждам с приказките си, скъпа.

— Това никога няма да стане, любов моя — никога.

Амеран се сви до него и се заслуша по-внимателно в обясненията му за забележителностите по пътя към Уайтхол.

По-голямата част от града представляваше истински лабиринт от тесни улици и улички, по които с мъка се разминаваха ръчни колички с едно или две колела, карети, каруци и столове-носилки. Според Грей градът имаше седемстотин хиляди жители. Колко лесно е било за чумата да се разгъне и да обхване бързо целия град с толкова много хора, които живееха толкова натясно!… Сградите бяха разположени така нагъсто, че изглеждаха като построени една върху друга. Трудно бе да се каже къде завършва едната и къде започва другата. И Големия пожар! Нямаше нищо чудно в бързината, с която се бе разпространил, и огромните щети, които бе нанесъл.

Грей й посочи по-нови сгради, изградени от камъни и тухли: с такива сгради пламтящият ад трудно би се повторил.

Тесните улици постепенно започнаха да преминават в по-широки. Грей насочи вниманието й към реката, където срещу течението плаваха шлепове и фериботи, претъпкани от пътници, коне и каруци.

Амеран отпусна глава върху рамото на Грей и затвори очи. Ритмичното чаткане на копитата на конете по каменната настилка я унесе.

Когато отвори очи малко по-късно, видя пред себе си кралския дворец Уайтхол с всичките му кули, сводове и балкони.

Грей й посочи залата за банкети зад двореца и й каза, че тя е връх на архитектурната мисъл и е създадена от човек на име Индиго Джоунс. Към главните й фасади гледаха редица високи прозорци, дърворезба и пиластъри в класически стил.

— Построена е в чест на Стюартите — обясни Грей. — Великият фламандски художник, Рубенс, е нарисувал великолепни стенописи по таваните за бащата на сегашния крал.

Пред Уайтхол бе разположена цяла рота часовои с ризници и железни шлемове. Бяха въоръжени с мечове, къси карабини и пистолети. Друга рота патрулираше на огромните поляни, по които скачаха бели жребци със заплетени на плитки гриви и опашки.

Пред главния вход към палата стояха двама часовои, които отдадоха чест, разделиха се и ги преведоха през лабиринт от бели пиластъри.

Двойната дъбова врата към двореца се разтвори пред тях, за да разкрие коридори с под от бял мрамор и инкрустирани със злато декорации. Дясната стена бе покрита с гоблени в богати разцветки — на тях бе изтъкан гербът на Стюартите.

Дами с набрани поли (прищипани и повдигнати отзад, за да разкриват богато избродирани фусти) минаваха през огромно фоайе, облегнати на ръцете на джентълмени с тесни бричове и широки пелерини.

Амеран усети прикритите погледи към нея, но си каза, че те са израз само на любопитство.

Грей й посочваше различните стаи и зали — тронната зала, залата за хранене, библиотеката, стаята за игра с карти, както и апартаментите на по-дребните благородници.

— Кралските покои и тези на неговите най-близки съветници се намират на горните етажи. — Подаде й ръка. — А сега ми разреши да те съпроводя до покоите на Негово величество.

Колената й омекнаха. Очакваше със страх срещата с мъжа, който я бе създал. Независимо от причината, която го бе накарала да й даде подслон, тя му дължеше огромна благодарност.

На всяко шесто стъпало на великолепната, украсена с дърворезба стълба, стояха по двама телохранители с шлемове и ризници.

— Това е първият Чарлз Стюарт — каза Грей, когато се изправиха срещу портрет на мъж с пурпурна шапка с перо: той стоеше до златист жребец с дълга, понесена от вятъра грива и опашка, сплетена с червена панделка.

Амеран се спря да погледне по-отблизо човека, с когото имаше общи прадеди. Чарлз Стюарт I бе много хубав мъж с къса, остра брадичка и тъмни мустаци. Косата му се спускаше на раменете на вълни и къдрици. Очите му обаче бяха очи на слаб мъж, а и лицето му не притежаваше енергията на силен властелин.

Грей й разказа, че животът на Чарлз I е завършил внезапно на ешафода и Амеран неволно докосна с ръка собствения си врат — такава щеше да бъде и нейната съдба, ако не бе избягала от Франция.

— Според всички сведения Чарлз I е посрещнал съдбата си с много по-голямо достойнство, отколкото е показвал в живота. Толкова впечатляващ е бил изразът на лицето му, докато е стоял търпеливо на върха на ешафода, че вдъхновява поета Андрю Марвъл да напише: „Той нищо необикновено не направи: просто отпусна красивата си глава върху гилотината като върху легло…“ Тази съдбовна сутрин дори и враговете му са го гледали с уважение.

Вървяха, без да говорят, край дълга редица кралски портрети, поставени по протежение на дългия коридор.

— Покоите на краля са пред нас.

Стъпките й станаха по-бавни и по-малки. Нужен й бе все повече и повече кураж. Не беше от особено голямо значение, че само след броени мигове ще се изправи пред мъжа, който я бе заченал. Много по-застрашително бе, че ще се изправи пред крал. Този крал я бе спасил от смърт. За причината можеше само да прави предположения.

Грей като че ли усети напрежението й.

— Кралят не е някакво отвратително създание — каза й той с успокоителен тон. — Сама ще видиш, че е много приятен човек. Англия може да е имала и много по-умни владетели, но никога не е имала за владетел такъв очарователен мъж.

Амеран се опита да насочи мислите си към разказите на Грей за други монарси с кисели лица и пълни дами, отрупани с бижута, но не можа да откъсне за дълго мислите си от мъжа, с когото щеше да се срещне след малко. Може би най-сетне се е уморил от проклятията на майка й и я бе извикал тук, за да сложи веднъж завинаги край на всичко…

Пред масивна врата с издълбани лаврови листа стояха двама телохранители с кръстосани мечове. Мечовете им се разделиха и единият от тях отвори вратата, за да разкрие още дузина други стражи, които стояха неподвижно.

— Готова ли си? — запита Грей.

Амеран кимна неохотно. Събра всичките си сили и кураж. Дължеше благодарност на краля. Когато изплати този дълг, ще може да продължи своя живот, живот, изпълнен с любов и надежда — живот, споделен с Грей.