Амеран

19

Грей, капитан Били и Амеран седяха на една маса в дъното на кръчмата на Питър Поансет. Пред тях бяха наредени купа със задушено от стриди и още една със супа от омари, две блюда от алигаторски опашки и печена царевица. Всичко беше толкова вкусно, че Амеран не можеше да спре да яде. Вече бе погълнала две големи порции и бе готова с удоволствие да започне трета.

Грей й намигна и се усмихна.

Сърцето й запърха. Причината за зверския й апетит бе тяхна малка тайна.

Собственикът на кръчмата — дебел, оплешивяващ мъж с престилка, опръскана с кръв, им донесе кана с мадейра и една кана пунш с ром и ги сложи пред тях.

— Хапнете си добре, mes bon amis. Пътували сте дълго през океана и там, за където сте се отправили, няма да ви предложат такава добра храна.

Всички се засмяха.

Смехът на Амеран не беше толкова весел като на мъжете с нея. Изминалите две седмици бяха забележително спокойни, като се има предвид репутацията на Чарлз Таун като град на зверства и бруталност. Уайтхол, независимо от културата и изискаността на цивилизованото общество, бе много по-примитивен. Тук, в Чарлз Таун, поне нямаше Гидиъновци и Констанси, готови да забият нож в гърба им.

Както и в Лондон, най-шумно и най-опасно място беше пристанището, където моряци от цял свят грабеха, караха се и се биеха, кръчмите, където пиенето, комарът и проститутките довеждаха много мъже до тъжен край. Пирати с кървава слава, като тази на Монкес, често отиваха в Чарлз Таун и сега също бяха заели цяла маса в кръчмата на Питър Поансет и се хвалеха с успешните си мародерски набези. Докато не създаваха проблеми, те бяха добре дошли за Питър Поансет, както и за другите търговци и собственици на магазини, тъй като свободните моряци харчеха нашироко и плащаха със златни и сребърни монети.

Имаше и индианци наистина, но еститосите бяха дружелюбни и любознателни. Единствените свирепи индианци, които бе срещнала, бяха онези вързани с обща верига на пристанището в деня на пристигането им.

Страховете от испанско нападение се бяха уталожили, тъй като, както капитан Били бе посочил, походът през юлските жеги през местности, пълни с тресавища, гъмжащи от насекоми, причиняващи треска, и смъртоносни пепелянки, щеше да покоси половината воини още преди да са стигнали до местоназначението си. Преселниците вярваха, че до есента ще бъдат в безопасност, а дотогава се надяваха, че ще дойдат още колонисти и ще получат оръжие, което ще замести унищоженото или отвлеченото от пиратите.

От известно време Амеран слушаше доволния разказ на Бул Роулинз, който току-що се бе присъединил към тях. Той говореше за времената, когато двамата с капитан Били подмамвали кораби към скалите и за плячката, която взимали, без да дадат и една жертва.

Грей стисна ръката й под масата и мислите й отново се върнаха към изминалите дни, в които те оглеждаха Чарлз Таун, за да съберат достатъчно информация за доклада пред крал Чарлз. Грей бе успял да научи много повече под името Джошуа Блекбърн, отколкото ако се бе представил като командир на кралската флота. Амеран бе сигурна, че ако кралят не гледаше с добро око на лордовете собственици, които вземаха много от колонията и даваха съвсем малко в замяна, той щеше да бъде съпричастен към борбите на колонистите да създадат дом за семействата си и за себе си.

Населението на колонията вече наброяваше хиляда души, които не бяха само англичани. Тук имаше и френски хугеноти от фамилиите Льогаре, Жерар и Лоран, които бяха подложени на религиозно преследване в страната си и бяха потърсили убежище в Чарлз Таун. Те бяха допринесли много за икономиката му, като бяха започнали да отглеждат пшеница и ечемик и да горят катран. В Чарлз Таун бяха дошли твърде много колонисти от Антилските острови. От Барбадос бяха пристигнали производители на захар, търговци, занаятчии, моряци, слуги и роби с имена като Алстън, Бересфорд, Гибс, Лоугън, Мор.

Амеран не можа обаче да види доказателства за хвалбите на лордовете собственици, които разправяха, че дори самият въздух в Чарлз Таун прави мъжете по-жизнени, а жените — по-плодовити. Свободните граждани, господарите и робите изглеждаха бледи и уморени, а жените — изпити и слаби. Малцина доживяваха до четиридесет години. Но децата се забавляваха много по-добре от мръсните и окъсани малки бездомници, които тичаха безпризорни по претъпканите лондонски улици. Нямаше смъртоносни епидемии, причинени от плъхове или други вредители, идващи с пренаселването, но треските и дизентерията взимаха тежък данък от колонистите.

Но като се вземе предвид всичко това, дори и привидно непреодолимите проблеми, колонистите бяха успели да си създадат едно кътче цивилизация там, където преди е било пустош. Имаше магазини, кръчми, кметство и полигон като този в Уайтхол, където милицията провеждаше учения и се упражняваше в бойно изкуство.

Плановете за театър като този на самия крал, както и манеж за конни надбягвания като в Ню Гейт трябваше скоро да бъдат реализирани. Къщите бяха облицовани с дъски от кипарис, с капаци на прозорците с щори или с двойно отварящи се рамки като в Англия; имаха огромни веранди с широки врати, които пропускаха освежителния бриз. Както и къщите в Барбадос, и те бяха строени така, че да издържат на безмилостните летни жеги и на свирепите ураганни ветрове, които често атакуваха бреговете на Каролина. Широки и удобни улици, които не бяха покрити с калдъръм, а с черупки от стриди, пресичаха града и носеха имена като Мийтинг, Броуд или Уотър Стрийте. Говореше се, че скоро ще започне строежът на великолепна църква от черно кипарисово дърво. В границите на града вече се издигаха доста двуетажни сгради. Имаше и къщи в плантациите, например Мартинс Дрийм, както и къщи със собствени кейове, вдигащи се мостове, построени върху тясната ивица земя между реките Ашли и Купър. Те принадлежаха на няколкото богати заселници, които имаха парите и слугите да обработват царевицата, граховото зърно и пшеницата и да се грижат за добитъка, птиците, овцете и прасетата.

Имаше една култура — оризът, която Грей смяташе, че ще бъде от огромно значение както за местна консумация, така и за износ за Англия. Той бе сигурен, че един ден благодарение на ориза към Каролина ще потече огромно богатство.

Един плантатор, мастър Бенджамин Робинсън, беше засял по брега на един поток шепа зърна, донесени му от Мадагаскар от един черен роб, и бе събрал достатъчно бяло зърно, за да изхрани цялата колония.

— Уверен съм, че съм готов с отговор на въпросите, които кралят ме изпрати да проуча — каза Грей на Амеран по време на третата нощ, откакто бяха потеглили назад. Стояха на носа на кораба и гледаха как звездите танцуват по гладката повърхност на океана. — Той ще остане доволен от новините, които му нося.

Амеран усмихнато го погали по бузата. Пръстите й се поспряха върху белега му, който се открояваше ясно на трепкащата лунна светлина, заливаща всичко наоколо.

— Той не би могъл да е по-доволен от теб, отколкото съм аз.

— Само да можехме сега да се прибираме към лондонското пристанище на борда на „Феър Уиндс“! — каза тъжно той. — Само да не бях излязъл такъв глупак, сляп, тъп глупак.

Тя сложи нежно пръст върху устните му:

— Стореното — сторено. Не можем да живеем в миналото.

Той стисна зъби.

— Не, не можем. Но аз трябва да направя всичко възможно бъдещето ни някога отново да не се помрачава от такива страхливи предатели! — Той удари с юмрук по токовите перила на „Лъки Лейди“. — Моля се само Гидиън да не умре на път за Англия, защото страстно желая лично да сложа край на живота му.

Амеран здраво стискаше ръката на Грей. Тя се надяваше, че Гидиън ще умре. Молеше се той да е мъртъв дори сега, в този миг, в който говореха, защото с всеки изминал ден живот той щеше да събира сили, които да използва срещу Грей, когато научи, че не е успял да убие човека, за когото бе претендирал, че обича като брат. Той почти го беше убил веднъж и тя не искаше да получи още една възможност да довърши пъкленото си дело. Измъчваше я мисълта, че не бе успяла. Два пъти се бе опитвала да затвори устата му завинаги, но напразно.

— Веднага щом пратя Гидиън в гроба, смятам да се погрижа херцогинята на Мороу да бъде завинаги отстранена от кралския двор.

— Ти наистина ще нараниш сърцето й! — пошегува се Амеран.

— Наистина бих искал раната да бъде смъртоносна — каза гневно Грей. — Над главата й са се струпали облаци от съмнение след смъртта на първия й съпруг. Дори и кралицата няма да посмее да я защити срещу обвинението в опит за убийство на краля и предателство срещу страната.

— С нетърпение очаквам да видя физиономията й, когато сложа тази прокълната брошка в нейните крака — каза Амеран и се засмя, представяйки си сцената, после потупа колана на бричовете си, където в една торбичка бе зашита брошката. — Заслужава да я продам и да раздам парите на бедните. — Тя така силно се засмя, че чак коремът я присви. — Ще им кажа, че щедрата им благодетелка е херцогиня Мороу.

По устните на Грей пробягна лека усмивка.

— Няма да ти повярват. Всички знаят, че тя няма нищо общо с любезността, благотворителността и щедростта.

— Той я прегърна силно и Амеран се притисна към него.

— Сигурна съм, че е нямало друга жена на света, която да обича някой мъж по-силно, отколкото те обичам аз — каза тя и с всичка сила го прегърна.

— Сигурен съм, че е нямало друг мъж, който да обича някоя жена по-силно, отколкото те обичам аз.

— Ние никога вече не бива да се разделяме — каза тя с тих и пламенен глас. — Никога.

Чувствата му отговаряха на нейните.

— Никога, любов моя — въздъхна тежко Грей. — Дълго се двоумях и колебах относно това, което ще ти кажа сега, но не мога да измисля по-деликатен начин от този. Човекът, който ни ожени на „Феър Уиндс“… казваше се Тим Стърлинг… той не беше…

— Зная, любими, Гидиън ми го съобщи с голямо удоволствие.

— В Чарлз Таун имаше свещеник, но ние не бихме могли да се оженим под фалшиви имена.

Амеран кимна. И тя бе мислила за това. Повдигна се, обви лицето му с ръце и целуна очите му.

— Ти си мой съпруг. Не ме интересува какво казват другите. Не бихме могли да сме повече женени, дори и самият архиепископ да бе чул клетвата ни за обич и вярност.

— Душите ни се ожениха, когато за пръв път се целунахме — ръката му погали леко корема й, който вече бе наедрял.

— Скоро ще бъдем съединени в свят брак. Обещавам ти, че това ще бъде първото нещо, което ще стане.

Радостни сълзи изпълниха очите й. Може би за тях най-после щеше да дойде времето да изпитат само щастието, което бяха открили един в друг.

Ръцете му се промъкнаха под широката й моряшка блуза.

— Предстоящото ти майчинство ти отива — каза той и нежно погали меката й плът.

— Не зная дали да се обидя или да се чувствам поласкана.

— По-скоро ще си отхапя езика, отколкото да кажа и една дума, която ще ти причини мъка. — Грей със зъби развърза връзките на ризата й и потърка с брадичка топлата й плът. — А мога да измисля и много по-добри начини, по които да употребя езика си — засмя се той и докосна с устни зърната на гърдите й. — Много ще завиждам на бебето ни.

— Има още много месеци да ми се наслаждаваш, преди да съм станала майка с бозаещо бебе в ръце.

Дори самата мисъл за това как ще държи бебето си и ще го успокоява с целувки и прегръдки я накара да потръпне от щастие.

— Никога няма да мога да ти се наситя. Ти си жената, за която мечтае всеки мъж, а може би дори би ужасила също така един-двама — добави той през смях и порой от целувки. — Никога не съм познавал жена с твоята красота, дух и проклета упоритост.

— И ако имаш късмет, никога няма да срещнеш друга, защото няма място на света, където да се скриете и да не те намеря и потърся отмъщение — добави тя и бързо го хвана между краката.

— Още колко месеца? — попита той след няколко минути.

— Какво?

— Колко време остава до раждането на сина ми? — Той погали още веднъж наедрелия й корем. — Очевидно ще бъде по-скоро, отколкото мислеше.

Не можеше да не се забележи нарасналата му гордост.

— Малкото може да излезе и дъщеря — не се сдържа да отбележи тя.

— Надявам се да не е. Моля се да не е, защото трябва да прекарам старините си в отстраняване на ухажори. — Той взе ръцете й в своите. — Най-сладкият дар, с който можеш да ме зарадваш, ще бъде дъщеря, но те моля първо да имаме четири-пет сина, за да мога да им поверя задачата да пазят честта й, а аз да мога да се наслаждавам на зрелостта си с всички части на тялото си.

— Петима сина? А аз си мислех, че старият Роули е вързан в кралската конюшня — закачи го тя.

— Старият Роули се намира точно пред теб — Грей изцвили като кон.

Устните му жадно покриха нейните с глад, който никога нямаше да бъде утолен, макар че възнамеряваха да прекарат заедно всички останали мигове от живота си.

— Кога, любов моя, ще стана баща?

— Ами, когато и аз стана майка, разбира се — тя отново усети, че се вълнува при тази мисъл.

Майка. Никога не бе произнасяла тази дума на глас, когато описваше самата себе си. Питаше се каква ли майка щеше да бъде. Страстно се молеше и се надяваше да не бъде такава майка, каквато самата тя бе имала в детството си.

Грей я притисна по-силно към себе си.

— Трепериш.

— Страх ме е — каза тихо тя.

— Страх ли те е? Ти, която можеш да въртиш кама по-добре от много мъже? — Той престана да се смее. — Ти се страхуваш? — Ръцете му плътно я обгърнаха и не я пуснаха, докато не спря да трепери. — Но от какво се страхуваш? Болките, които трябва да понесеш по време на раждането, ли те карат да трепериш така? Във всички случаи боли, но те бързо ще минат и аз няма да те оставя нито за миг, заклевам се.

— Изпитвала съм болки много по-страшни, отколкото биха могли да бъдат родилните. — Тя не разбра, че плаче, докато сълзите й не намокриха гърдите й. — О, Грей! Толкова много искам да бъда добра майка. Искам детето ми да ме обича, а не да ме съжалява, както аз съжалявах своята майка. Страх ме беше от нея. Дори понякога я мразех и й желаех злото.

— Шшт — думите му бяха като нежни милувки по косата й: — Ти ще бъдеш чудесна майка за децата ни, и за дванадесетте!

Амеран насила се усмихна.

— Дванадесет ли? Да не съм кобила за разплод?

— Ако не се биеш с пирати или не водиш война срещу враговете на краля, мисля, че това би било едно най-благородно призвание.

Амеран постави ръцете му върху корема си.

— Стигнах до заключението, че синът ни е заченат в онази нощ, когато ти ме спаси от сигурна смърт от ръцете на злия херцог. — Тя сложи ръцете си върху неговите. — Синът ни рита. Усещаш ли как се опитва да се измъкне навън?

— Май трябва да са повече от две малки крачета. Той има сила на две, дори на три бебета.

Амеран обви ръце около врата му.

— Мисля, че трябва да ме отнесеш до долу. Чувствам се доста слаба.

Лицето на Грей пребледня.

— Какво ти е? Зле ли ти е, любима? Усмивката й й изневери.

— Отслабнала съм не от болест, а от желание по теб. И ако не ме заведеш веднага в каютата ни, моряците на вахта ще могат да разкажат на останалите една много интересна история.

Грей я залюля и я повдигна, после с тежка въздишка отново пусна краката й на палубата.

— Забравих, че ядеш за двама. Може би ще е по-добре ти да ме отнесеш долу.

— Може би ще е по-добре да спите с капитан Били и с Порша, лорд Карлайл — пошегува се тя и с надменно вирната глава избяга долу.

Когато Грей най-после я настигна, той я взе на ръце и със смях я понесе по коридора. Ритна с крак вратата на каютата, после я залости с резето.

— О, Грей, толкова те обичам.

Той легна върху купчината смачкани завивки и все така нежно свали блузата от раменете й и смъкна бричовете от краката й. Устните му се впиха в сладката плът пред него, а очите му се любуваха на най-прекрасната гледка, която някога бе виждал.

Грей долепи ухо до корема й и когато тя го попита какви звуци чува, той й каза да пази тишина. Чу го да въздиша и след няколко секунди той промълви нещо неразбираемо.

— С какви глупости пълниш главата на детето ни? — попита тя със смях.

— На сина ни — поправи я той. — И аз започвам да вярвам, че в утробата ти растат повече от двама.

Тя с обич го погали по лицето.

— Щом ще са така чудесни като теб…

Целувката му потърси душата й и това, което се криеше под нея. Тя не можеше да се насити на устните му, нито да отрече бушуващия глад, който се надигаше в нея независимо от положението й.

Грей зарови ръка в косата й. Пръстите му потънаха в черните й кичури. Той отново легна върху леглото, като я взе със себе си. Тя бе седнала върху него. Наведе се и копринено меките й набъбнали гърди се докоснаха до твърдата му гръд. Амеран опря с тих смях извитите си форми към мъжките му очертания и бавно се притисна към него, като нарочно го възбуждаше и предизвикваше, сигурна, че сладката им страст скоро ще бъде утолена.

— Ще ме обичаш ли още, когато бедрата ми се налеят от бременността?

— Безспорно, тъй като тогава ще имам повече неща да обичам и да им се наслаждавам.

Силните му, горещи като огън ръце се плъзнаха по тялото й. Опипваха всеки сантиметър от плътта й с наслаждение. Допирът им я накара да потрепери от желание и тя още веднъж усети, че я обхваща огън, който може да бъде потушен само от Грей. Кръвта, която течеше във вените й, закипя при познатата интимност.

Тялото й се стопи някъде вътре в неговото. Жизнените им сили подхранваха блаженството им, породено от съюза им и от страстното желание, което отново се надигна у тях.

Грей въздъхна и изстена. Ръцете му внимателно я обгърнаха и я положиха отново на леглото. Тя усети, че той затвори очи върху гърдите й, и също се отдаде на сладката омая, породена от любовта им.

— Кораб на хоризонта! — извика чевръстото момче, което се изкатерваше по мачтата всяка сутрин, по обяд и надвечер и съобщаваше новините на капитана. Капитан Били се изкачи по стълбичката, от която можеше да се види океанът, и огледа водната шир през бинокъла си.

Амеран и Грей стояха долу в очакване, с надежда, че въпреки всичко „Лъки Лейди“ е открила големия британски господар на моретата.

— Над него се развява черният флаг на морските разбойници.

Надеждите на Амеран бързо се стопиха и по въздишката на Грей тя разбра, че и той споделя чувствата й.

— „Феър Уиндс“ трябва да е вече близо до Англия — каза той с примирение.

Капитан Били изрева радостно:

— Това е онова мръсно копеле Монкес!

Мъжете се развикаха весело, започнаха да ръкопляскат, а няколко моряци започнаха да танцуват по палубата. Амеран имаше чувството, че сърцето й падна в петите. Капитан Били слезе. Все още се смееше.

— Този път няма да се измъкне, нали, момчета?

Моряците му още по-силно се развикаха.

— Ще го пратим на дъното, където му е мястото.

Капитан Били вдигна юмрук високо над главата си.

— Ще му дадем такъв урок, че ще го помни, докато гори в ада!

Моряците хванаха капитан Били и го завъртяха няколко пъти.

— Пригответе се, момчета. Мастър Старуел, вдигни френския флаг. Ще го накараме да мисли, че идва още една лесна плячка.

Моряците хукнаха да изпълняват заповедите на капитана си.

Капитан Били даде знак на Амеран и Грей да слязат долу. Докато вървяха по коридора, той не преставаше да си подсвирква и да си тананика.

Лицето на Грей бе потъмняло от тревога, докато капитан Били разстилаше картите на бюрото си.

— Ти и моряците ти бързо ще се справите с Монкес, в това няма съмнение — започна Грей, като подбираше внимателно думите си и говореше бавно. — Но забрави ли, добри ми приятелю, че този дявол има цял арсенал от оръдия и пушки, взети от „Феър Уиндс“?

— Нищо не забравям, момче. Нищо — каза капитанът весело, докато разглеждаше картите си. — Сега според моите изчисления трябва да сме тук — той посочи една точка по средата на океана.

Амеран не можеше повече да мълчи.

— Но това ще бъде една истинска кървава баня!

— Да, момичето ми, но не нашата кръв ще изтече в морето. — Той продължи да се усмихва. — Не ме гледай така, като че ли съм някакъв смахнат нещастник. Това се отнася и за теб, момчето ми. Не съм се простил с малкото здрав разум, който притежавам. Нито пък съм се натряскал с ром — смехът му прозвуча като рев. — Няма да нападаме това мръсно копеле! Ще бягаме от него като дявол от тамян.

Амеран се питаше какъв ли точно план бе намислил капитан Били. Знаеше много добре, че уелският корсар не дължи славата си на това, че бяга от сражения. Гледаше как Грей внимателно разучава картите. Не можа да разбере защо изведнъж озадаченият му вид се смени с лека усмивка.

— Близо сме до този малък риф тук — каза той и посочи най-северния остров от една дълга верига малки островчета сред океана. — Погледни какво го обгражда — скали и коралови рифове — каза Грей и кимна с усмивка.

Капитан Били се засмя.

— Тези скали са раздирали коритата на много заблудени кораби.

Амеран погледна картата, като не знаеше какво точно би трябвало да види. След това бавно започна да разбира какво точно е намислил капитан Били.

— Това копеле ще се натресе на рифовете и няма да мръдне оттук с всичките си проклети оръдия, които носи на борда си — обяви капитан Били уверено.

— А „Лъки Лейди“? Това не представлява ли опасност и за нас?

— Не и когато капитан Били Блиц е на руля! — увери я Грей.

— Така добре познавам тези рифове, момичето ми, че мога да стигна до тях и в тъмна като в рог нощ — увери я уелсецът. — А и корабът е толкова лек, че само ще се приплъзне над тях.

Амеран и за миг не се усъмни в думите на капитан Били, но все пак мисълта за ново стълкновение с кръвожадния Монкес я накара да настръхне.

— Онези негови дяволи, които могат да плуват бързо и добре, ще успеят да стигнат до острова — каза капитан Били и лицето му придоби суров израз. — Но съдбата им няма да е по-добра от тази на бедните заселници, тъй като няма откъде да вземат храна на този каменист остров, а единствената вода е тази, която ги заобикаля. — Той изви устни в жестока усмивка. — Няма да им остане нищо друго, освен да се избиват един друг или да се самоубият.

Амеран не изпита съжаление към главорезите. Тя се надяваше, че духовете на заселниците ще дойдат да ги преследват и ще направят края им още по-кошмарен и ужасен.

— Жалко, че капитан Монкес няма да може да се присъедини към хората си — отбеляза капитан Били.

— Какви планове имаш за него? — попита Грей.

— Не че искам да го направя. Просто ще стане така — каза капитан Били, докато навиваше картите си. — Нищо няма да зарадва старото ми сърце повече от възможността да го нарежа на парчета и да го хвърля на акулите, но плановете ми за него са далеч по-благородни. — Той бавно се усмихна. — Капитан Монкес ще пътува с нас до Англия.

Амеран притисна с ръка корема си.

— Ще бъде на борда на „Лъки Лейди“?

Капитан Били я прегърна.

— Не се страхувай, момичето ми. Той ще бъде с белезници и вериги, прикован към мачтата, за да може винаги да ни е под око. Трябва да е с нас, когато влезем в пристанището на Лондон.

Амеран не се съгласи.

— Да, предполагам, че трябва да му се потърси отговорност за злодеянията, които е извършил. Но аз бих се чувствала по-спокойно, ако знам, че завинаги е останал далеч от нас.

— И за мен би било по-справедливо да го хвърлим на акулите, момичето ми. Но ако искаме да докажем, че Грей е невинен, и да изчистим името му от мръсните дела, в които Гидиън го обвини, нямаме друг избор, освен да го вземем с нас, за да посочи истинския касапин с окървавения си пръст.

По лицето на Грей се изписа съмнение.

— Не мога да си представя, че Монкес ще дойде да ме защити.

Капитан Били се засмя.

— Монкес ще те защити, защото по този начин ще запази собствената си глава. — Той спря да се смее и в очите му блесна омраза. — А когато признае истината на краля и посочи истинския престъпник, аз лично ще го екзекутирам със собствените си ръце.

До този момент Амеран бе забравила, че ръцете на стария Били са изцапани с кръвта на неговите жертви. Въпреки това тя не се страхуваше от него. Неговата огромна привързаност към Грей я караше да го обича още повече. Той бързо се усмихна веднага щом забеляза, че тя го гледа.

— Не съм ангел, момичето ми, и съм готов да призная дела, от които не съм особено горд. Но все пак не мисля, че ще отида в ада. Око за око, а след това, което Монкес направи с онези бедни мъже, жени и деца, той заслужава да умре от най-ужасна и бавна смърт. — Зъбите му блеснаха. — Но аз няма да удължавам агонията му. Ще го направя бързо, няма да губя време да го предам в ръцете на Сатаната.

— Не се тревожи, Амеран. Капитан Били знае какво прави — каза й Грей, докато се изкачваха след него по стълбите към палубата.

Амеран с обич го погали по бузата.

— Не се страхувам. Ако ти вярваш в плана му, аз също ще го приема безрезервно.

Застанаха на носа. Капитан Били стоеше с ръце на гърба си, Грей — с ръце на бедрата си, а Амеран бе скръстила нейните пред гърдите си. Стояха и чакаха… Чакаха.

— Чудно ми е, че още не са ни забелязали — каза Грей по-късно следобеда.

— Сигурно всички са се вцепенили от рома, който са погълнали снощи — каза капитан Били. — Имайте търпение. Всичко ще се нареди, когато най-после ни забележат и се насочат към нас.

Моряците от екипажа на „Лъки Лейди“ бяха по местата си и чакаха заповеди.

Капитан Били извика на навигатора си, мистър Фенуик, и му махна да се присъедини към тях на носа.

Фенуик, с голи гърди, покрити с яки мускули, внимателно слушаше капитан Били, докато той излагаше плана си. Лицето му грейна от радост като на малко дете, когато капитанът приключи с изложението на плана си.

— Планът ви ще хареса на хората, сър. Той е най-добрият, който някога сте правили!

— Жалко, че всички оръдия ще потънат на дъното на морето и никой няма да може да ги използва — каза Амеран замислено. — Колонистите сега може и да са в безопасност, но когато се захлади, ще стане така, както казва капитан Били, враговете ще се отправят от юг срещу тях.

— Дяволският кораб няма да потъне толкова бързо, момиче. Ще имаме достатъчно време да спасим оръдията.

Грей се засмя.

— И доколкото те познавам, Били, ще имаме достатъчно време да съберем и всичко останало.

Капитан Били се засмя и взе в ръце една от котките, която се мотаеше в краката му.

— Можем да бъде сигурни, че Гидиън добре е заплатил за услугите на Монкес. Е, аз само ще се постарая да го освободя от новопридобитото му богатство. Освен това няма да може да го похарчи там, накъдето се е запътил.

Той притисна котката към бузата си, заби нос в гъстата й черна козина с оранжеви петна и добави:

— Ако е имал късмет, Монкес сигурно е направил един-два пиратски набега, откак се раздели с Гидиън. Не мога да си представя по-чудесен дар за краля от главата на най-ужасния пират, поставена на сребърен поднос, и няколко сандъка с жълтици в добавка.

Амеран посочи към морето:

— Гледайте! — извика тя и примижа срещу слънцето.

Грей кимна с усмивка.

— Страхотен си, Били!

— Сменя курса си! — радостно обяви капитан Били. — Корабът е наш, момчета! Мистър Фенуик!

— Да, сър!

— Мистър Фенуик, дръжте този курс. Продължавайте така, все едно, че нищо не се е случило — нареди той и продължи да наблюдава през бинокъла си. — Гледай, момче! Вдигнаха флага на флотата на негово величество краля! — Той продължи да се усмихва, но гласът му стана сериозен. — Точно както преди. Добре си е научил урока, който Гидиън Хорн му е предал.

Амеран усети, че гърлото й се сви. Както и преди, корабът, който плаваше под френски флаг, нямаше причина да бяга, тъй като му предстоеше да се срещне със съюзник. У нея все още бе жив споменът как френският екипаж беше посечен с дива жестокост. Радостта и успокоението им мигновено се бяха сменили с ужас, когато разбраха, че ще бъдат заклани от врагове, маскирани като приятели.

Амеран хвана ръката на Грей и здраво я стисна. Ако планът на капитан Били успееше, нямаше защо да се страхува, но ако пропаднеше…

Тя затвори очи, за да прогони ужасните видения. Капитан Били изглеждаше така, като че ли щеше да се пръсне от напрежение. Но гласът му остана спокоен.

— Мистър Фенуик, пригответе се да обърнете курса в момента, в който ви дам заповед.

— Искаме само да останем извън обсега на оръдията — обясни й Грей тихо.

Амеран разбра както означава очакването, което все по-ясно личеше от изражението на Грей. Тя се опита да успокои собствените си тревоги с мисълта, че пъклените дела, извършени срещу екипажа и пасажерите на „Феър Уиндс“, щяха скоро да бъдат възмездени. Надяваше се и се молеше това да е резултатът от плана, който бе замислил капитан Били.

— Настигат ни все по-бързо — извика мистър Старуел.

Сърцето на Амеран подскочи.

— Значи тъй, мръсните кучи синове ни следват по петите, а? Мислят, че сме лесна плячка! — изсмя се капитан Били. — Точно това очаквах от онова гадно копеле и много се радвам, че не ме разочарова.

— Стори им се, че минаха часове, преди капитан Били да даде заповед за промяна на курса.

Корабът бързо и гладко направи широка дъга.

— Отлично, мистър Фенуик! Отлично! Вдигни всички платна, Иза!

— Да, господин капитан!

Над главите им заплющяха издутите от вятъра платна.

Амеран не сваляше очи от пиратския кораб и едва дишаше, защото той се приближаваше все повече и повече. Грей също гледаше натам. Лицето му беше спокойно, без нито следа от страх.

Капитан Били се удари по корема.

— Тези дяволи мислят, че са ни накарали да бягаме! Наистина! Сега ще им дадем да се разберат.

— Наистина ще им дадем да се разберат — каза Грей, който не сваляше очи от кораба на Монкес. — Опънал е всички платна и бързо се приближава.

— Ела ми, копеле! — изръмжа капитан Били и сви юмруци. — Ела де! Ела ме вземи! Нали ме искаше? Ха ела сега и ме вземи!

Вятърът стихна. След това отново задуха с още по-голяма сила. Малкият риф най-после се появи. Слънцето се бе скрило зад гъсти облаци.

Изведнъж се чу силен залп. После втори, трети и още много. В дирята на „Лъки Лейди“ започнаха да изригват водни гейзери.

— Как мислиш, момче, дали се досеща, че няма да го посрещнем с отворени обятия? — изсмя си капитан Били.

— Изглежда е така, капитане — съгласи се Грей и смехът му прозвуча сериозно.

Капитан Били взе кормилото от Фенуик.

— Още ли е встрани от кърмата ни? — попита той Грей.

— Да, капитане.

Капитан Били безупречно прекара кораба през пълните с рифове води. Амеран надничаше иззад перилата в очакване корпусът на кораба да бъде раздран.

— Монкес продължава да напредва, сър — извика Старуел откъм палубата.

— Да! Да! — извика капитанът на „Лъки Лейди“. — Стигни ме, ако смееш!

Амеран притаи дъх. Грей здраво стискаше ръката й.

— Изненадана съм, че Монкес още не е разбрал защо избрахме този курс.

— Ласкаеш дявола, момиче. Той не е чак толкова умен.

Амеран започна да се моли Монкес да не играе по-хитро от тях играта на котка и мишка, която бяха избрали.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако слезеш долу и останеш в каютата до края на сражението — каза й Грей със спокоен глас, но с очи, пълни с тревога.

— А аз ще бъде по-спокойна, ако остана до теб — каза му тя твърдо.

Грей кимна примирено и замълча.

Оръдията започнаха все по-често да гърмят. Силни пръски морска пяна обсипаха палубата. Амеран стисна ръката на Грей. Черният кораб бързо се приближаваше към тях.

В този момент капитан Били вече не се смееше. Беше започнал да ругае. По лицето му се появиха повече бръчки от тези, които бе получил от слънцето и морските ветрове. Мустаците му, покрити с капчици пот, бяха щръкнали войнствено. Бавно и решително той водеше кораба по курс, който би донесъл нещастието на всеки друг, не така способен като него капитан. Моряците му стояха по местата си, готови да се хвърлят в бой в мига, в който чуят командата му.

Водата бе толкова кристално чисто, че коварните рифове с остри краища като че ли всеки миг щяха да изскочат на повърхността. Приличаха на планински върхове, които се издигаха от морското дъно. Амеран се питаше още колко време капитан Били би могъл да провира кораба през тези коварни и остри върхове. При всяка вълна, която се разбиваше в носа на кораба, тя бе сигурна, че корабът ще получи пробойна, че корпусът му ще бъде разсечен на две, но той продължаваше грациозно да се плъзга по повърхността, направляван от опитната ръка на капитана.

Не откъсваше поглед от черния кораб, който носеше смърт и проклятие. Молеше се „Лъки Лейди“ да не стане една от хилядите жертви, изпречили се на неговия път. Сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо. Усещаше как стомахът й се свива в очакване и от страх. Представи си за миг какво ще стане, ако планът на капитана не успее и Монкес ги победи, но после бързо прогони тези мисли от главата си. Даде си сметка, че злодеянията на Монкес не бива да бъдат възнаградени с още една победа.

После започна да диша по-спокойно. Питаше се дали сенките, които залязващото слънце хвърляше, си играят със зрението й, или наистина корабът на Монкес забави ход и започна да изостава все повече.

— Удариха се, капитан Били! Удариха се в рифа! — извика Иза от наблюдателния пост на мачтата.

Моряците нададоха весели викове и бързо разпространиха новината помежду си.

Капитан Били вдигна очи към небето:

— Благодаря ти, Спасителю мой!

Амеран имаше чувството, че от раменете й падна огромна тежест. Тя се хвърли към Грей, който я прегърна.

— Нито един друг мореплавател освен теб, Били, не би могъл да извърши невъзможното — каза Грей на стария си приятел с усмивка на облекчение и го потупа по гърба.

— Трябва да си признае, че получих и малко помощ, момче — каза той и още веднъж вдигна очи към небето. — Не можеш да си представиш какво обещах, за да могат тези стари ръце да държат здраво руля, но аз ще изпълня всяко едно от обещанията си. Наистина. — Умореното му тяло започна да се олюлява. — Късметът на Били Блиц проработи още веднъж. Може би живея по-праведен живот, отколкото предполагах.

Грей посочи зад тях. Кърмата на пиратския кораб бе започнала да потъва.

Капитан Били отново стисна здраво руля и насочи кораба си през една пролука между рифовете към безопасни води. Той направи голям кръг, като се стараеше „Лъки Лейди“ да попадне откъм лявата страна на пиратския кораб, като все още внимаваше да е извън обсега на оръдията и мускетите.

— Дръж руля, Грей, и давай право напред.

— С удоволствие, капитане.

Капитан Били секачи на мостика и с всичка сила изрева:

— Нали ти трябвах, Монкес? Тук съм! К’во ще пра’иш сега! Кажи де!

Хората му започнаха да се смеят, а екипажът на Монкес ругаеше яко.

Капитан Били се смееше все по-силно и по-силно и размахваше ножа над главата си.

— Ела тук, испански езичнико! Бий се с мен като мъж! Чакам те.

Амеран не сваляше очи от дяволския кораб. Няколко от пиратите вече бяха скочили във водата и отчаяно плуваха към малкия риф.

— Изобщо не се досещат, че плуват към смърт, по-сигурна от тази, ако бяха останали на кораба си да се бият или да потънат с него — каза й Грей, а в гласа му нямаше и следа от угризение, а само омраза и горчивина.

Амеран го хвана за ръка. Знаеше, че той би желал да ги убие със собствените си ръце един по един, за да е сигурен, че са мъртви и че е отмъстил за смъртта на кралските моряци.

Тя бързо изрече една благодарствена молитва и се приготви за предстоящото събитие — срещата й лице в лице с Монкес.

— Иза, вземи петима от най-добрите моряци и доведи Монкес при мен — нареди капитан Били.

Иза се засмя:

— С голямо удоволствие — каза той и посочи петима мъже, като ги повика по име.

Скоро моряците се отправиха към потъващия пиратски кораб с една дълга лодка.

Веригите и белезниците за Монкес вече бяха приготвени, когато те се върнаха.

— Почти не се отбраняваха — каза един моряк със зловещо лице, покрито с безброй белези от сабя. — Екипажът му се надпреварваше да скача през борда. Бяха го оставили да брои парите си сам на кораба.

Екипажът на „Лъки Лейди“ завика и засвири, когато поведоха Монкес по палубата. Капитан Били се поклони престорено на своя враг.

— Много съм щастлив, че мога да угодя на желанието ви да се видим.

Монкес запази мълчание, докато не видя Грей и Амеран. Тогава бронзовото му лице пребледня и той едва намери сили да изрече:

— Но вие бяхте мъртви! И двамата!

Грей се усмихна студено.

— Или грешиш, или сега пред теб стоят две привидения.

Кръглите очи на Монкес се спряха на Амеран.

— Казах на Гидиън, че си дяволско изчадие. Казах му да те убие!

Амеран го изгледа с очи, пълни с омраза.

Грей го прокле и се отправи към него. Отначало Амеран си помисли, че ще го удуши с голи ръце, когато го хвана за гърлото.

— Мисля, че си взел нещо, което е мое — каза той и издърпа от врата на пирата кръста, покрит със скъпоценни камъни.

Грей се колебаеше. Амеран разбра, че той се чудеше дали да не отнеме нещастния живот на Монкес веднага. Вместо това той спокойно се отдалечи и даде огърлицата на Амеран.

Тя не я сложи веднага на врата си. Преди да направи това, трябваше да я почисти, докато миризмата на Монкес не се изличи. Тя здраво я стискаше в ръцете си. Никога вече нямаше да се раздели с нея, нито с Грей.

Капитан Били ги наблюдаваше през присвитите си очи.

— Така значи! Щял си да изчистиш океана от мен, а? Да ме намериш и да си получа заслуженото, така ли, зализан дяволе? — Капитан Били крачеше напред-назад покрай него. — Май дните ти на морска напаст свършиха, а, приятелче?

Монкес мълчеше. Стоеше и гледаше капитан Били с изпълнени с омраза очи.

— Преди си се измъквал от ръцете ми, испанецо, но този път няма да ми избягаш.

— Ако си решил да ме убиеш, убий ме сега. Не желая да те слушам — каза му Монкес със спокоен и безразличен глас.

Капитан Били го сграбчи за раменете.

— Ще те убия, когато всичко е готово, не преди това и едва ли точно когато ти ми дадеш позволение да го направя.

Монкес сви рамене.

— Защо не ме остави да умра на пустинния остров с екипажа ми?

— Защото имам далеч по-благородни планове за теб — каза капитан Били и намигна. — Сложете му веригите, момчета.

Монкес напразно се съпротивляваше. Краката и ръцете му бързо бяха оковани, а после го завързаха за мачтата и заключиха веригата.

— Мистър Фенуик, приближете се до борда на потъващия кораб. Няма да оставим цялата тази плячка да потъне на океанското дъно, и то след като сеньор Монкес така се е потрудил да я събере за нас.

Монкес изгледа капитан Били зверски.

— Много е възможно да се окажа за вас по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Капитан Били сви рамене.

— Май това ми прилича на молба да си запазиш живота.

— Няма да те моля — каза твърдо Монкес.

— Да, приятел, и аз мисля така. Но дори и да бе ме помолил, нямаше да проява по-голяма милост, отколкото ти прояви към нещастните мъже, жени и деца, които погуби.

Монкес се засмя:

— Спечелил съм си славата!

— И аз също, и най-добре не забравяй това, дяволе!

По начина, по който той посягаше все към ножа си, Амеран разбра, че и той с удоволствие би екзекутирал Монкес на мига.

Капитан Били бе застанал пред затворника си със скръстени на гърба ръце. След дълго преднамерено мълчание той му каза:

— Ти може би действително ще бъдеш по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Жестоката уста на Монкес се изкриви в усмивка.

— Моят крал ще плати чудесен откуп, ако се върна жив в Испания.

Капитан Били помълча малко.

— Повече, отколкото би дал моят, ако му занеса главата ти на сребърен поднос?

— Определено повече. Аз съм донесъл на Испания голямо богатство.

Капитан Били кимна.

— Преди да прибера откупа, искам да ми свършиш една работа.

— Не мога да ти откажа — каза Монкес примирено.

— Точно така.

Монкес слушаше внимателно, докато капитан Били му обясни какво точно очаква от него в замяна и се съгласи без колебание.

— Гидиън Хорн не ми е приятел. Би забил веднага ножа си в гърба ми, ако му дам тази възможност. — Той погледна лукаво към Грей. — След като направя това, за което ме молите, и след като получите откупа за живота ми, ще бъда ли свободен да се върна в Испания?

— Да не мислиш, че ми се ще да останеш в Англия? — попита капитан Били.

Двамата пирати се разсмяха.

— Не ти ли е малко мъчно, че ме залови, капитан Блиц?

Били му отвърна на шегата.

— Че защо да ме натъжава залавянето ти, след като толкова много рискувах?

Монкес седна на палубата.

— Заслужаваш достоен противник, а когато мен ме няма в морето, няма да имаш повече такъв.

Капитан Били го изгледа внимателно.

— Не мисля, че дълго ще отсъстваш, приятелю.

Монкес се усмихна.

Капитан Били се обърна и намигна на тези, които гледаха.

Амеран бе сигурна, че зад привидно доброто настроение и разговорите за откуп и възнаграждение, Били щеше да разреши на Монкес да живее само докато даде показания за вината на Гидиън. После той, капитан Били Блиц, щеше да осъществи отмъщението си заради всички мъже, жени и деца, чиито страдания бяха доставили такова удоволствие на Монкес. В очите на капитан Били имаше особен блясък, докато си разменяше реплики с Монкес. В този блясък прозираше смъртта, която той хладнокръвно и коравосърдечно сам щеше да донесе на стария си враг.