Всички се обърнаха към тях, когато ръка за ръка влязоха в огромната зала сред приглушен шепот и любопитни погледи. Амеран не бе споделила с Грей страховете си, но той като че ли ги чу произнесени високо.
— Не се страхувай. Гледат те така, защото никой от тях не е виждал такава пленителна красота. Няма причини да се страхуваш — аз съм с теб.
— Трудно мога да бъда изплашена — заяви Амеран и смело изпъна рамене назад.
Държеше главата си високо и гордо. Дори и някой да си спомни за Сибил Чандлър, вероятността да се направи връзка между нея и майка й бе малка. Може би трябваше да облече нещо по-семпло, но след любовния им акт духът й бе толкова приповдигнат, че бе избрала най-ярката от всички рокли, които й бе подарил кралят: червено кадифе с ниско изрязан корсаж, обшит с пухкава бяла заешка кожа. Опита се да игнорира грубите, злобни погледи и злобния шепот — не чуваше думите, но знаеше, че говорят! Всяко лице, на което попадна погледът й, изразяваше само отблъскваща враждебност…
Спря се за миг. „Дъщеря на вещица“ — изсъска някой зад нея. Вдигна очи към Грей и видя, че белегът на бузата му бе гневно опънат. Амеран се надяваше, че може би най-сетне ще разбере що за приятел е Гидиън. Бързо огледа групата от двадесетина души, насядали около махагоновата маса, разположена в центъра на залата. Гидиън не бе между тях. Чудесно. Ще трябва да се справя с един явен враг по-малко тази вечер.
Мястото начело на масата беше празно, както и това отдясно. Констанс бе седнала до стола, на който трябваше да седне кралицата.
Амеран посрещна смело враждебния й поглед. Искаше всички да разберат, че не се страхува от дукесата на Мороу.
Кралският секретар, дребен човек с очила и дефект в говора, ги поведе към места на няколко стола по-долу от Констанс. Амеран седна между Грей и висок мъж със сериозно изражение, който почти непрекъснато отпиваше от сребърния си бокал. Едва я погледна, когато тя се отпусна на стола до него.
Усещаше, че все още е предмет на приглушения шепот и втренчените погледи на кралските гости, и това я предизвика да посреща директно погледа на всеки един от тях.
— С най-голямо облекчение установявам, че приятелят ти Гидиън не е тук — забеляза тя.
Очакваше Грей да застане в защита на приятеля си, но не позна.
— И няма скоро да бъде част от интимния кръг на краля.
— А, как така? — запита тя с любопитство.
Грей направи дълга пауза, преди да отговори.
— Гидиън не се ползва повече с благоволението на краля. Страхувам се, че ще измине доста време, преди кралят да го приеме обратно.
„В такъв случай двамата с краля имаме нещо общо помежду си“ — помисли си Амеран.
— Какво е направил Гидиън, за да изпадне в немилост? — Смръщеното чело на Грей й подсказа, че не му се иска да говори на тази тема.
Започна с въздишка след дълга пауза.
— Името на Гидиън бе свързано със заговор за сваляне на краля от трона и издигането на дука на Монмаут. Обвинението не бе подкрепено и отпадна, но кралят предпочете да не изслушва защитата на Гидиън.
— А бил ли е Гидиън замесен в такъв заговор? — запита тя напълно сигурна, че е бил.
Грей поклати озадачено глава.
— Не знам. Преди тръгването ми за Франция бих могъл да се закълна, че е невинен, но напоследък забелязвам страни от характера му, за които не подозирах, че съществуват.
Амеран побърза да смени темата. Не желаеше Грей да се претоварва с проблемите на Гидиън.
— Кои са всички тези хора? — запита тя. — През тази седмица тук съм виждала само някои от тях.
Грей се наклони по-близо до ухото й.
— Джентълменът от лявата страна на кралския стол е мосю Луи-Филип Рено, секретар на френския министър на външните работи, Барильон. Носят се слухове, че Луи е готов да удвои предложението си на двеста хиляди фунта, ако Чарлз обещае да се откаже от съюза си с Холандия и Испания, отхвърли новия парламент, който трябва да бъде свикан, и смекчи законите срещу католиците. Освен това Луи настоява още сега да се предприемат някои мерки, които да гарантират, че приемник на Чарлз ще бъде брат му Джеймс. — Грей още повече сниши гласа си. — Поставен е и въпросът за личната религия на краля. Преди години Чарлз обеща на Луи, че ще стане католик в замяна на някои компенсации. Чарлз досега не е споменал това свое обещание и продължава да управлява като защитник на англиканската църква. Никой не смее да му задава въпроси за религиозните му предпочитания.
Грей отпи глътка вино и продължи представянето на другите гости около масата. Амеран внимателно слушаше обясненията му.
— До секретаря Рено седи Луиза дьо Керуел — вече съм ти говорил за нея.
Амеран кимна. Не спомена, че е видяла Луиза в парка и че е станала неволен свидетел на размяната на любезности между нея и Нел.
Грей насочи вниманието й към жена с жълт шал с ресни.
— Най-последната придобивка на краля. Казва се Хортензия и идва от Германия. — Забеляза усмивката на Амеран и добави: — Любовните афери на Негово величество никога не приключват: той непрекъсната добавя нещо ново към колекцията си.
Амеран забеляза, че красивият мургав мъж срещу Хортензия се опита незабелязано да й изпрати целувка. Грей отново приближи устни до ухото й.
— Говори се, че са любовници. Ако наистина е така, надявам се, че ще бъдат достатъчно дискретни.
— Кралят не е — забеляза Амеран.
— На него не му се налага — той е крал — напомни й Грей.
— Питам се къде ли е Нел — изпусна се тя.
Грей се намръщи.
— Вероятно забавлява някои от политическите си приятели в Пал-Мал.
От тона на гласа му бе повече от ясно, че не желае да чува повече името на Нел.
Грей огледа останалите от кралските гости; спря се само на някои интересни личности между тях.
— Английският премиер, лорд Данби, е седнал до Констанс. Изглежда доста добре, въпреки че прекара последните няколко месеца в Тауър.
— Защо? Какво е направил? — учуди се Амеран. Не изглеждаше вероятно плешивият, мършав мъж да представлява някаква опасност за краля или за когото и да било другиго.
— Крал Чарлз реши, че има нужда от урок — отговори Грей с толкова сериозен тон, че Амеран не можа да разбере дали е съгласен или не с решението на краля да изпрати толкова деликатен на вид мъж в Лондонския Тауър.
— Мъжът с белите мустаци е сър Лиолайн Дженкинс — кралският секретар на държавата. До него е лорд Халифакс, един от най-доверените съветници на краля, пост, който едва ли ще задържи дълго, като се вземе предвид настояването му кралят да подели властта си с парламента.
Амеран кимна към един възрастен мъж, който дремеше на стола си. Косата му стърчеше на всички посоки, дрехите му бяха смачкани и прекалено широки за него. Грей се засмя.
— Казва се Макълсфийлд. Бе учител на Чарлз преди изгнанието му. След възстановяването му на трона стана негов главен съветник. Мисля, че идването му в Уайтхол е опит от страна на краля да сложи край на амбициите на някои хора, които се стремят дукът на Монмаут да бъде обявен за легитимен наследник.
— Но какво може да направи той? — запита тя, силно заинтригувана от възрастния човек.
— Майката на дука на Монмаут, Люси Уолтърс, умира, когато синът й е бил още момче. Вигите, изглежда, са намерили доказателство, че Чарлз се е оженил за нея, преди да роди Джейми, като по този начин узаконил копелето й. Макълсфийлд е тук, за да разпръсне подобни слухове, като подкрепи твърдението на краля, че Люси е била блудница и никога не е била негова жена.
— Имаш ли чувството, че претенциите на дука на Монмаут имат някакво основание?
Грей не се поколеба с отговора си.
— Крал Чарлз иска брат му да наследи трона. Аз искам това, което иска кралят. Кралят твърди, че няма легитимни наследници, и твърденията му не трябва да бъдат поставяни под съмнение.
Грей отпи отново от чашата си и продължи с представянето на кралските гости.
— На най-отдалечения край на масата се намира човекът, който възстанови града след големия пожар. Казва се Кристофър Рен. В момента работи върху възстановяване на пълното великолепие на катедралата „Свети Павел“. Някой ден ще те заведа с карета да видим докъде са стигнали възстановителните работи.
Амеран стисна ръката му.
— Това ще бъде огромно удоволствие за мен.
— От лявата страна на господин Рен седи Исак Нютон, високо ценен учен от Кралската академия — продължи Грей с ръка върху раменете й. — Двамата с краля прекарват часове подред в дискусии и спорове защо луната следва една и съща орбита при въртенето си около земята. Никога не съм мислил толкова много по такива сложни въпроси.
— Нито пък аз — засмя се тя. — Земята е тук, луната е там — и това е всичко.
Грей я целуна по ухото.
— Ти си тук и аз съм тук — и нищо друго няма значение.
Амеран усещаше враждебния поглед на Констанс, но намираше сили в себе си да го посреща със студено безразличие.
Грей вдигна ръката й до устните си и я целуна.
— Спомняш ли си кръглата и ярка луна през първата ни нощ?
Амеран докосна с устни бузата му.
— Никога не съм я виждала по-красива…
— Сега, когато кралят се възстанови, смятам да го осведомя за намерението ни да се оженим — прошепна Грей.
Амеран бе радостно развълнувана. Едва успя да се сдържи да не скочи от стола си и да съобщи прекрасната новина на всички.
Очите й неволно се отправиха към Констанс. Дукесата на Мороу, изглежда, правилно бе предположила за какво точно си говорят — очите й сипеха огън и жупел към Амеран. Грей може и да не приемаше заплахите на Констанс сериозно, но тя ги приемаше. Констанс нямаше да спре пред нищо в опитите си да унищожи любовта им — и дори двамата с Гидиън да бяха истински врагове помежду си, сега те имаха една обща цел: да й причинят колкото е възможно по-голяма болка и посеят неразбирателство между нея и Грей; тази обща цел сигурно щеше да ги превърне в близки приятели.
С усилие на волята Амеран откъсна мислите си от Констанс.
— Кой е онзи човек със смешната черна шапка?
— Казва се Уилям Пен. Твърди, че кралят дължи на семейството му огромен дълг още от дните, когато първият Чарлз е заел пари от по-богатите си поданици, за да води войните си; поискал е от сегашния крал да го дари с цяла колония в Америка срещу този дълг.
— Негова собствена колония? Това е много странно искане.
Грей кимна.
— Пен е член на група религиозни отцепници, които се Наричат квакери; те живеят с чувството, че англиканската църква ги потиска. Пен иска тази колония, за да има къде той и неговите последователи къде да живеят и следват спокойно изискванията на религията си.
Амеран въздъхна.
— Търсят място, в което да няма преследвания? Едва ли някъде съществува подобно място… Кралят ще изпълни ли желанието му?
— Мисля, че точно това възнамерява да направи. Кралят често казва, че всеки човек има нужда от място, в което да живее под своята собствена лоза и смокиново дърво. — Грейсън се засмя. — А освен това по този начин ще намали дълговете си. — Огледа бегло останалите гости около масата. — Всички други са благородници и благороднички, към които по една или друга причина кралят е решил да прояви благосклонност.
Амеран хвърли още един бърз поглед към Констанс. Роклята от блестяща бяла коприна не я правеше по-невинна и чиста. Очите й бяха студени и твърди като брошката от диаманти и бисери върху гърдите й.
Мъжът от лявата страна на Грей го ангажира в разговор за бойната сила на кралската флота и Амеран бе оставена да отпива от виното си и да се занимава със себе си. Мъжът до нея най-сетне забеляза присъствието й.
— Мисля, че никой не ни представи. Аз съм лорд Крей вън. — Сложи чашата си на масата само да целуне ръката й и отново я вдигна към устните си след този акт на учтивост.
— Казвам се Амеран Мишол.
— В двореца ли живеете?
— Да. А вие?
Той даде знак на слугата да напълни отново чашата му.
— Живея в Уиндзор съвсем отскоро. Прекарах последните няколко години в Каролина, колонията Чарлз Таун. — Замълча за миг, потънал в мислите си. — Чудесно място е Каролина — няма равно на себе си на този свят. Гигантски дъбове, обвити с гъсти драперии от испански мъх, борове с върхове в небето, палми с най-сладките кокосови орехи, огромни пространства блатна трева и красиви плажове с фин бял пясък, обтегнати до линията на хоризонта… — Той въздъхна тъжно. — Тази земя винаги ще ми липсва.
— Сигурно наистина е много красива — каза Амеран учтиво. Запита се какво ли го е накарало да напусне мястото, което толкова много обича. — Изглежда прекрасно да се живее там — добави тя, опитвайки се да продължи разговора — лорд Крейвън изглеждаше така нещастен…
— Да, така е. Всеки ден носеше ново приключение. Пирати, индианци, французи, испанци — всички те страшно усложняваха живота ни. — Той се усмихна с копнеж. — Но дори и в най-лошите си моменти Чарлз Таун е много по-близо до рая от всяко друго място на тази земя.
— Жалко, че се е наложило да го напуснете, сър.
— Нещо, за което ще съжалявам цял живот. — Пресуши чашата си и махна с ръка на слугата да я напълни отново. — Но когато забогатея отново, ще се върна в Каролина и този път може би ще направя по-мъдри инвестиции.
Амеран замълча. Усети, че съседът й отляво нямаше желание да каже нищо повече и желаеше да бъде оставен сам със спомените си.
Точно в този момент огромните дъбови врати към залата се отвориха и около масата настъпи тишина. Влезе капитанът на телохранителите и обяви пристигането на краля и кралицата.
Гостите станаха на крака и не седнаха, докато кралската двойка не зае местата си.
Констанс и кралицата незабавно събраха глави и зашушукаха, вторачени в Амеран.
Кралят кимна на сервитьорите, чинно изправени наоколо, и почти веднага пред всеки гост бе поставена чиния с герба на Стюартите. Огромни сребърни табли, натрупани с печено говеждо и свинско, както и подноси с картофи минаваха от гост на гост.
По време на вечерята кралят почти не говори. Разменяше само някоя и друга дума с мосю Рено. Грей отговаряше на въпросите на Халифакс и другите съветници за бойната готовност на флотата, а Амеран местеше храната от едната страна на чинията пред нея на другата под кръстосания огън на враждебните погледи на кралицата и Констанс. Питаше се какъв ли злобен план кроят, за да освободят Уайтхол от присъствието й. Поглеждаше от време на време и другите гости. Луиза разговаряше на френски с Рено. Хортензия и принцът на Монако се смееха щастливо и си изпращаха целувки по въздуха. Макълсфийлд още не се бе събудил, а Данби и мъжът срещу него спореха разпалено за нещо.
На няколко пъти улови погледа на краля — той й се усмихваше, кимаше и веднага поглеждаше настрани. Нямаше значение дали я мисли за лъжкиня или не. Случайно бе негова дъщеря. Не искаше нищо от него. Усещаше, че му бе трудно да повярва, че е наистина негова плът и кръв.
С облекчение посрещна оттеглянето на краля и кралицата — то бе разрешение за всеки от гостите да напусне масата.
Лорд Крейвън се отпусна на стола си.
— С радост бих чула нещо повече за прекрасната Каролина — каза му тя, преди да стане.
— О, сладка, сладка Каролина… — въздъхна той и й кимна за сбогуване с тъжна усмивка.
Констанс мина край Амеран и обви с ръце врата на Грей.
— Скъпи, почти нямах шанс да говоря с теб. — Целуна го леко по бузата. — Ако не знаех как стоят нещата между нас, щях да си помисля, че ме игнорираш.
Грей се освободи от ръцете й и посегна към Амеран.
— Мисля, че вече си се запознала с Амеран.
Без да я погледне, Констанс продължи с глас, снижен почти до шепот:
— Ще те чакам да ми дойдеш скоро на гости, Грей. Има толкова много неща между нас, които трябва да разрешим. — Гърдите й се притискаха към гръдния му кош. — Не ме разочаровай, за да не те разочаровам и аз. — Махна с ръка на някого и изтича в облак от бяла коприна, за да се присъедини към него.
Амеран усети неудобството му, когато я притегли по-близо до себе си.
— Констанс ще се опита да се вмъкне между нас, но ние не трябва да й разрешим това — каза той и стегна прегръдката си.
— Ще се пазим от всеки, който се опитва да ни раздели. — Отпусна глава на рамото му. — От всички.
— Какво ще кажеш — да отидем в твоя апартамент и да запалим отново огъня от онази вечер? — предложи той и я целуна леко по косата.
Амеран му намигна игриво.
— Онази жарава е готова да пламне отново, милорд.
Целунаха се дълго и нежно. Когато Амеран отвори очи, те веднага срещнаха изпълнения с омраза поглед на Констанс.
Тръгнаха към вратата, но един от прислугата ги спря, за да предаде някаква бележка на Грей.
Амеран се надяваше, че това не означава допълнително забавяне. Колкото по-бързо се махнеше от тези пронизващи очи около нея, толкова по-добре щеше да се почувства.
Грей се намръщи.
— Лоши новини? — Отчаяно се надяваше, че не му се налага да се върне на „Феър Уиндс“.
Грей поклати глава.
— Не, поне така се надявам. Бележката е от Гидиън. Настоява веднага да се срещнем, за да разговаряме спешно по някакъв въпрос.
— Какъв точно?
— Не пише. — Грей я държеше здраво за ръка, докато минаваха през тълпата от гости на път към вратата. — Гидиън ще ме чака в стаята ми. Обещава да не ме задържи много. — Когато започнаха дългото изкачване на стълбите към апартаментите им, ръката му заигра по тялото й. — Не заспивай без мен.
Амеран се засмя и го прегърна.
— Дори и да заспя, предполагам, знаеш как да ме събудиш.
Усмивката на Грей угасна и той се смръщи.
— Възнамерявам да открия и произхода на слуховете за теб. Гидиън притежава информация, която не беше за всички уши. Бързо ще сложа край на тези слухове — обеща й той.
Амеран отговори с дълга въздишка.
— Жалко, че не съм наистина магьосница. Много ми се иска да накарам някои хора да изчезнат.
Не се и съмняваше, че Гидиън ще отрече всички обвинения. Вероятно ще хвърли вината върху някой друг — може би член на екипажа, дочул слуховете в родното й село. Кога ли Грей най-сетне ще се умори от лъжите и извиненията на Гидиън? Кога най-сетне ще проумее, че Гидиън е голям майстор по измамите?
— Няма да се забавя, любима — каза й Грей, преди да се раздели с нея в стаята й.
— Няма опасност от среднощни посещения на дукесата, нали? — подразни го тя.
Грей се засмя.
— Дукесата много би желала да има този късмет.
— Прекалено сте скромен, милорд. — Устните й потърсиха неговите и езикът му заигра в устата й… но внезапен страх я накара да прекрати рязко целувката. — Ще внимаваш, нали, Грей? Обещай ми, че ще внимаваш. — Страхът стегна гърлото й. Грей бе в опасност. Чувстваше го.
Грей нежно отмести тъмните къдрици от бузата й.
— Няма причина да се безпокоиш за моята безопасност. Гидиън няма намерение да ме нарани. Най-вероятно е да иска да се похвали с новите си любовни похождения. Ще се върна, преди да започна да ти липсвам.
— Вече ми липсваш. — Опита се да внесе бодрост в тона си. — А сега върви — тръгвай.
Амеран затвори вратата след Грей и в следващия миг рязко се обърна — само за да се присмее на себе си: зад нея нямаше нищо заплашително, в стаята нямаше никой освен нея. Маги бе подготвила леглото за през нощта и запалила свещите.
Амеран бързо се преоблече в халат с избродирани розови пъпки отпред и освободи косата си от перлените гребени, които я държаха вдигната нагоре.
По гърба й пробягаха тръпки. Имаше чувството, че някой я наблюдава.
Отново се укори за тези детински страхове. Разстрои я бележката от Гидиън, все още бе напрегната от злобните погледи на Констанс и съскането зад гърба й: „дъщеря на вещица, дъщеря на вещица“ — тези думи все още отекваха в главата й.
Подът зад нея изскърца.
Амеран рязко се обърна. Сърцето й заскача лудо в гърдите й.
— Кой сте вие? Какво искате?
В стаята й наистина имаше още някой. В сянката на гардероба се открояваше забулена фигура с черен катошон.
Погледна за миг към паравана за обличане до гардероба — ясно беше как бе прикрил присъствието си.
Отблясъци от запалените свещи затанцуваха по острието на ножа, който държеше в ръка. Натрапникът се впусна към нея и писъкът на Амеран замръзна в гърлото й. Опита се да се освободи от ръцете му с всички възможни средства — риташе, хапеше, дереше с нокти лицето под черната качулка.
Нападателят й грубо се изсмя.
— Обичам блудници, които се борят. — Почти спря дъха й с ръка, стегната около гърлото й; прокара нож между гърдите й и разряза розовите пъпки, които задържаха пеньоара й затворен. — Съжалявам, че нямам време да те принуда да се пазариш за живота си.
Не виждаше лицето му, но можеше да усети жестоката му усмивка.
Острието на ножа заплашително проблесна, насочено към гърдите й.
Амеран заби зъби в ръката му. Нападателят с ругатни отпусна хватката си.
— Ти, малка кучко! Ще ти дам да разбереш!
Амеран го ритна с все сила между краката, той изтърва ножа с вик, а тя инстинктивно го отпрати с крак под леглото и изтича с писъци в коридора.
Гидиън и Грей веднага изскочиха навън.
— Какво има? Какво става?
Амеран се опита да покрие гърдите си с останките от пеньоара си.
— Мъж, с качулка, в стаята ми… опита се да ме убие.
Гидиън се втурна напред, Грей го последва.
— Почакайте, капитан Хорн, какво пра… — донесе се отвътре и настъпи тишина.
Амеран изтича в стаята си. Нападателят й лежеше в локва кръв с кама, забита в сърцето му.
Амеран се отпусна с ридания в ръцете на Грей. Смъртта се бе приближавала много пъти до нея, но никога досега не бе толкова близко.
— Кой е той? — запита Грей. Гидиън дръпна назад черната качулка.
— Не го познавам.
Амеран се насили да погледне лицето на нападателя си. Той имаше коса, по-червена от гребен на петел, и груба брада със същия цвят. На лицето му бе отпечатан израз на пълна изненада.
— Никога не съм го виждала. Защо ще иска да ме убива?
В коридора започнаха да се събират хора — един от телохранителите, който току-що се бе появил на сцената, ги държеше настрана от стаята на Амеран. Грей отново я притисна към себе си.
— Нямам представа защо се е опитал да те нарани, но, кълна се, ще направя всичко възможно да открия.
Гидиън извади ножа от гърдите на мъртвеца, избърса кръвта по него в качулката му и го прибра в колана си.
— Аз съм виновен, скъпа лейди — обърна се той към Амеран и в гласа му ясно прозвучаха нотки на съчувствие, които тя не бе свикнала да чува от него. — Ако не бях настоявал на срещата с Грей, нямаше да минете през това изпитание сама.
Амеран се насили да се усмихне. Питаше се дали Грей усеща неискреността на думите му.
Грей се вторачи в мъртвото тяло пред краката си.
— Бих искал аз да бях забил ножа в сърцето му. — Хвана ръката на Гидиън. — Благодаря ти, приятелю мой. Благодаря ти. Винаги ще ти бъда задължен.
— Не ми дължиш нищо. Доколкото си спомням, ти си спасявал живота ми неведнъж. — Поклони се на Амеран. — С радост ще посрещна всяка възможност да гарантирам сигурността на бъдещата лейди Карлайл.
Амеран се намръщи. Нещо не бе съвсем в ред.
Забеляза ножа на убития до крака на леглото. Спомни си, че го бе сритала под леглото, преди да изтича от стаята.
Умът й бързо прехвърли събитията отпреди няколко минути и не регистрира звуци от борба между Гидиън и убития. Но за сметка на това й припомни няколкото думи, произнесени от нападателя й преди смъртта му, с които той бе разпознал Гидиън.
Гидиън я гледаше втренчено със студена, враждебна усмивка.
Амеран се опита да не издаде мислите си.
— Наранен сте. На ръката ви има кръв.
Той махна с ръка.
— Няма нужда от безпокойство. Дребна работа. Успях да изтръгна ножа от ръката му, преди да ме нарани сериозно.
Грей прегърна приятеля си.
— Нямам думи, с които да изразя…
Гидиън стегна ръцете си около него.
— Ти би направил същото за мен.
Амеран погледна мъртвеца. Прекалено удобно наистина — особено предвид казаното от Гидиън онзи ден на борда на „Феър Уиндс“, че ще моли за шанс да спаси живота й.
Беше получил своя шанс и заедно с него — благодарността на Грей. Каквито и различия да се бяха появили между тях, смъртта на непознатия, който се бе опитал да я убие, бързо ги беше изгладила.
По коридора отекнаха тежки стъпки и след миг кралят влезе в стаята й.
— Каква е тази суматоха? — Видя тялото в локва кръв. — Хиляди дяволи. Какво се е случило на този нещастник?
Гидиън побърза да разкаже на краля събитията, като не забрави да подчертае собственото си участие в тях.
— Добре ли си? — обърна се кралят към Амеран с неочаквана нежност в гласа — нежност, с която обикновено се обръщаше към кучетата си, не към хората.
Амеран се опита да се усмихне.
— Веднага щом сърцето ми се успокои, ще бъда добре.
Очите на краля се спряха на рамото й. Амеран бързо придърпа жалкия остатък от пеньоара си над раменете. Когато се осмели отново да вдигне очи към краля, разбра, че той е забелязал рождения й белег.
Кралят се обърна към един от телохранителите около него.
— Кой е този мъж?
Не зная, Ваше величество.
— В такъв случай давам ти един час време да разбереш кой е.
Телохранителят отдаде чест, чукна с токове и излезе от стаята.
— Сигурна си, че не си ранена, нали? — запита той Амеран и в гласа му отново звънна странна нежност.
— Не съм ранена, Ваше величество — успокои го тя.
Кралят сложи ръка на рамото на Гидиън.
— Смелостта ти няма да остане невъзнаградена.
Гидиън коленичи на едно коляно пред краля.
— Не желая награда, Ваше величество — искам само да ми дадете шанс да се оправдая в очите ви.
Кралят не отговори веднага.
— Ще имаш тази възможност, капитан Хорн.
— Благодаря ви, Ваше величество. — Гидиън се изправи бавно, все още с наведени очи. — Няма да ви разочаровам отново.
— Ще видим. — Кралят се обърна към друг от телохранителите си. — Махнете този мъртъв негодник оттук и почистете кръвта. Един от вас да стои пред тази врата денонощно, докато не наредя нещо друго.
Кралят отново хвърли поглед към рамото на Амеран и я принуди да го погледне.
— Ще изпратя за теб сутринта. Трябва да разговаряме по много въпроси.
Амеран наведе глава.
— Както желаете, Ваше величество.
Кралят излезе от стаята, без да каже нищо повече, заобиколен плътно от телохранителите си. Най-едрият от тях, изостанал малко, прехвърли с лекота тялото на мъртвеца над рамото и излезе.
Стаята вонеше на кръв и смърт. Зад мъжа с тялото на рамо се проточи кървава ивица…
Грей прегърна Амеран и я изведе в коридора. Гидиън вървеше от дясната й страна. Той протегна ръка към нея само веднъж, но тя се дръпна настрана.
— Няма да се успокоя, докато не науча подробности за случилото се — заяви Гидиън.
Амеран кимна. Внимаваше да не го гледа в очите, за да не разкрие подозренията си.
Грей се усмихна с благодарност.
— Ти наистина си ми като брат.
Гидиън поклати глава.
— Знам, че между нас напоследък имаше различия, но…
Грей махна с ръка да замълчи.
— Няма нужда от извинения или обяснения. Нямаше да споделяме едни и същи възгледи толкова дълго, ако не бяхме истински приятели.
— Както кажеш, скъпи приятелю. — Гидиън отново погледна Амеран с усмивка. — Спете добре, скъпа лейди. Няма да има повече нападения срещу вас. Обещавам.
Амеран се запита какво точно се крие зад усмивката и уверенията му.
По-късно, когато двамата с Грей лежаха притиснати в прегръдките си на леглото, не можа да сдържи подозренията си.
— Не приемаш ли за странно, че нападателят ми нарече Гидиън по име?
Грей разхлаби прегръдката си.
— Какво?
— Когато Гидиън се втурна в стаята ми, мъжът, който ме нападна, се обърна към него по име. „Почакайте, капитан Хорн.“ Това бяха думите му.
— Може да е познавал Гидиън — целуна я успокоително Грей. — Знам какво си мислиш, но Гидиън е много известен сред хората тук и изобщо. Той едва ли познава всички хора, които знаят името му. — Отново я притисна до себе си. — Уморена си, скъпа моя. Преживя истински кошмар. Спи сега. Аз съм до теб.
Но Амеран не можеше да заспи и не пожела да остане насаме с тревожните си мисли.
— Гидиън е виновен за това, което ми се случи. Сигурна съм. Знам това!
— Знам какво е отношението ти към Гидиън и не те обвинявам, но…
— Той е виновен, Грей! Казвам ти — той е виновен! — възкликна тя.
— Разтревожена си — каза й той нежно. — Сутринта нещата ще изглеждат по друг начин.
Амеран се отскубна от ръцете му.
— Да, прав си — разтревожена съм. Някой се опита да ме убие и съм сигурна, че зад този опит стои Гидиън. — Седна в леглото и обгърна с ръце колената си, като ги притисна в гърдите си. — Ръката на Гидиън не бе срязана. Кръвта по нея беше кръвта на нападателя. Той не бе въоръжен. Сигурна съм в това, защото му изритах ножа под леглото.
Амеран скочи и бързо се наметна с пеньоара. Грей запали свещта на масичката до леглото.
— Къде отиваш?
Амеран му хвърли ризата и панталоните.
— Ще отидем да вземем този нож. Искам да ти докажа, че говоря истината.
Грей въздъхна демонстративно.
— Както виждам, нямам друг избор, освен да изпълня желанието ти, иначе няма да имам нито минутка спокойствие тази нощ.
Амеран не обърна внимание на оплакванията му и го издърпа в коридора.
Подът беше почистен, но стаята все още миришеше на смърт.
Амеран посочи под леглото.
— Погледни сам.
Грей отново въздъхна високо, коленичи и затърси с очи под дървената рамка на леглото.
— Няма нищо друго освен прах.
Амеран го изблъска и се наведе да погледне под леглото сама. Ножът не беше там — Грей бе прав. Изправи се и изтупа праха от ръцете си.
— Няма го.
— Повече от очевидно.
Амеран се намръщи.
— Но беше там. Има само едно обяснение за липсата му сега… Гидиън.
— Разбира се, той е знаел, че ножът е тук, и се е върнал в стаята да го прибере. — Тонът му бе подчертано саркастичен.
Амеран го отблъсна настрана и излезе гневно от стаята. Върна се в леглото, без да каже нищо повече.
Когато по-късно Грей протегна ръце към нея, гласът му бе по-нежен.
— Амеран, каквото и да си мислиш, не можеш да отречеш факта, че Гидиън ти спаси живота.
Амеран рязко се отдръпна от него. Измести се до края на леглото с гръб към него.
— Грешиш — той не спаси живота ми. Но за сметка на това направи всичко възможно никой да не разбере истината за мотивите на нападателя. — Не й бе нужно да погледне лицето му, за да разбере, че Грей остава глух за думите й. — За какво искаше да говори с тебе Гидиън тази нощ чак толкова належащо, че да не може да изчака до сутринта? Кажи ми — помоли го тя.
Грей се прозя.
— Страдаше за разбитото ни приятелство. Искаше да възстановим отношенията си, като оставим различията зад нас, преди да се отчуждим още повече.
— И този сърцераздирателен разговор не можеше да почака до сутринта?
Усети колебанието му, преди да отговори.
— За себе си мога да кажа, че разговорът можеше да изчака до сутринта, но Гидиън бе много разстроен от отчуждаването между нас и нямаше търпение да се сдобрим.
— И се сдобрихте, нали? — Чувстваше, че не постига нищо.
Грей протегна ръце към нея.
— Амеран, късно е. Преуморена си. Моля те, не е ли възможно…
Амеран отхвърли опитите му да я успокои.
— Изслушай ме, Грей. Не мога да заспя с толкова тежки мисли в главата и с това свито сърце.
Грей се отпусна на възглавницата и се вгледа в гредите над главите им.
— Много добре — въздъхна той примирено. — Слушам те.
— Ти ме слушаш, но не ме чуваш. — Амеран се обърна с умоляващи очи към него. — Атаката срещу мен е планирана и организирана от Гидиън. В този момент не мога да кажа със сигурност дали той е искал наистина да бъда убита, или само се е опитвал да ме сплаши. Каквото и да е, той стои зад нападението на този мъж в стаята ми, след като ти така удобно беше отстранен.
— Но каква може да е крайната цел на подобно злокобно деяние? Ако Гидиън стои зад него, какво се е надявал да спечели?
— Всичко, Грей. Можел е да спечели много — и успя. — Отпусна глава върху гърдите му. Не искаше да го разсърди. Искаше само да го накара да разбере колко опасен е Гидиън. — С поведението си спечели отново твоето приятелство и благоволението на краля. — Обърна се по стомах, с брадичка все още притисната към гърдите му. — Смятам, че Гидиън и вероятно Констанс са наели някого да ме убие или поне да ме накара да мисля, че съм била на косъм от смъртта. Но моят нещастен нападател не е знаел за онази част от плана, която е предвиждала той да загуби живота си, за да се изтъкне доблестният героизъм на Гидиън.
— Моля те, Амеран, не можеш да знаеш дали нещата са били точно така. Само допълнително се тревожиш, като…
— Говоря самата истина! — извика тя, за миг изгубила контрол над себе си. — Това е истината.
— Но не можеш да я докажеш.
Амеран се втренчи със сърдити очи в тъмната тишина на стаята.
— Истина е — знам, че това, което казвам, е истина. Забравяш, че кръвта на майка ми тече и в моите вени. Подвластна съм на чувства и интуиции, недостъпни и неразбираеми за другите.
Грей удари с юмрук по възглавницата си.
— О, Амеран, очаквам да кажеш още, че имаш намерение да приготвиш някакво тайнствено питие, което да обезсили напълно бедния Гидиън.
— Бих го направила, ако можех. Бих го направила без колебание. — Думите й бяха студени като въздуха между тях.
— Ба!
Амеран седна в леглото.
— Какво каза?
— Казах „ба“. Всички тези приказки за магьосници и магии са толкова смешни, колкото обвиненията ти, че Гидиън е искал да ти отнеме живота.
Думите й бяха спокойни, но от тях лъхаше хлад.
— Прекалено смело правиш такива забележки, когато и твоят живот е в опасност.
— Съвсем сигурна ли си, че си видяла в градината Гидиън и Констанс заедно? — запита той след дълга пауза. Думите му прозвучаха по-нежно и по-меко.
— Напълно съм сигурна. — Каза си бързо мълчалива благодарствена молитва — все пак беше постигнала нещичко. — Готова съм да заложа живота си — така беше.
Грей мълчаливо погали косата й. Измина като че ли цяла вечност, преди да заговори отново.
— Моля се да грешиш.
— И аз се моля да греша, както заради теб, така и заради себе си. — Целуна го леко. — Но в сърцето си знам, че никога не съм била по-права за каквото и да било друго.
Скоро щеше да зазори и тогава ще има достатъчно време да се безпокои и да прави планове за защита. А сега повече от всичко на света искаше да бъде толкова близо до него, колкото бе възможно… В следващите минути всичко друго бе забравено…