Аз, Клавдий

Глава 9

Наричаше се Полион и аз ще опиша точно обстоятелствата на срещата ни, която стана седмица след годежа ми с Ургуланила. Четях в Аполоновата библиотека, когато се появиха Ливий и един дребен пъргав старец в сенаторска роба. Ливий казваше:

— Май ще трябва да се откажем да я търсим, освен ако… Ха, ето го Сулпиций! Ако той не я знае, никой не ще я знае. Добро утро, Сулпиций. Ще те моля да услужиш на Полион и на мен. Искаме да прегледаме една книга, коментар от един грък, по име Полемокъл, върху Полибиевата „Военна тактика“. Помня, че я срещах тук някъде, но в каталога не е спомената, а библиотекарите за нищо не ги бива.

Сулпиций подъвка брадата си, а после се обади:

— Бъркате името. Той е Полемократ и не е грък, въпреки името си, ами евреин. Преди петнайсет години помня, че я зърнах ей на оная, горната лавица, четвъртата от прозореца, най-отзад, а на етикетчето пишеше само „Дисертация върху тактиката“. Аз ще ви я сваля. Не вярвам някой да я е пипал оттогава.

Чак сега Ливий ме забеляза.

— Здравей, приятелю, как си? Познаваш ли прочутия Азиний Полион?

Поздравих ги, а Полион каза:

— Какво е туй, дето го четеш, момче? Глупости някакви, главата си залагам, като те гледам как го криеш. Днешните младежи само глупости четат.

Обърна се към Ливий:

— Обзалагам се на десет златни монети, че ще е някое жалко „Изкуство на любовта“ или някакви идилични пасторални дивотии, или нещо друго все от тоя вид.

— Приемам облога — отвърна му Ливий. — Младият Клавдий не е от тия младежи. Е, Клавдий, кой от двама ни печели?

Казах, заеквайки, на Полион:

— Драго ми е да ви съобщя, господине, че вие губите.

Полион сърдито се намръщи:

— Какво каза? Драго ти било, че аз губя, така ли? Тъй ли се приказва с човек на моята възраст, че и сенатор на това отгоре?

Отговорих:

— Казах го с най-голямо уважение, господине. Драго ми е, че губите. Не бих желал тази книга да се нарече глупава. Това е вашата собствена история на гражданските войни и ако позволите да я похваля, една чудесна книга.

Лицето на Полион се проясни. Той се засмя, измъкна кесията си и подаде монетите на Ливий. Ливий, с когото очевидно бяха добри приятели — разбирате какво имам пред вид, нали? — ги отблъсна с шеговита настойчивост.

— Мили мой Полион, не мога да взема парите. Ти беше напълно прав: днешните младежи четат само най-жалки глупости. Замълчи, моля те: съгласен съм, загубих облога. Ето ти десет мои златици, плащам ти ги с радост.

Полион се обърна към мен:

— Хайде, младежо — не те знам кой си, но ми се струваш умно момче, — кажи, чел ли си творбите на нашия Ливий? Умолявам те, кажи, не са ли още по-глупави и от моите?

Усмихнах се.

— Във всеки случай по-лесно се четат.

— По-лесно ли? Как тъй?

— Той кара жителите на древния Рим да се държат и да говорят така, сякаш са ни съвременници.

Полион изпадна във възторг.

— Чукна ли те сега, Ливий, на най-слабото ти място. Ти приписваш на римляните от преди седем века най-невероятни съвременни подбуди, навици и речи. Признавам, четивно е, но това не е история.

Преди да предам докрай разговора им, нека кажа няколко думи за стария Полион, може би най-даровитият човек на своето време, като изключим дори и Август. Беше вече към осемдесетте, но в пълна власт над умствените си способности и по-здрав дори от някой шейсетгодишен мъж. Пресякъл беше Рубикон с Юлий Цезар и бе воювал с него срещу Помпей, служил бе при дядо ми Антоний преди скарването му с Август, бил консул и провинциален управител на Отвъдна Испания и на Ломбардия, бе си заслужил триумф за една победа на Балканите, бил най-близкият другар на Цицерон, докато се отвратил от него, както и покровител на поетите Вергилий и Хораций. Освен това бе изтъкнат оратор и автор на трагедии. Но беше по-добър историк, отколкото драматург и оратор, защото до педантизъм обичаше буквалната истина и не бе в състояние да я вмести в условностите на другите литературни форми. С плячката от балканския поход бе основал обществена библиотека в Рим. Имаше още две библиотеки: онази, в която бяхме, и друга, наречена на името на баба ми Октавия; но библиотеката на Полион бе много по-добре подредена, за справки и четене, отколкото останалите.

Сулпиций междувременно беше открил книгата и като му поблагодариха, те продължиха спора си.

Ливий заяви:

— Бедата на Полион е, че когато пише история, смята се за задължен да потисне своите най-творчески, поетически чувства и да кара героите си да се държат с тъпа добросъвестност, а когато ги кара да говорят, лишава ги от сладкодумие.

Полион каза:

— Е, да, поезията си е поезия, ораторството — ораторство, а историята си е история и ти не бива да ги смесваш.

— Не бива ли? Бива и още как! — извика Ливий. — Да не искаш да кажеш, че нямам право да пиша в епически стил за едно историческо събитие, защото това било прерогатив на поезията, и че не мога да вложа разпалени речи преди почване на сражение в устата на моите пълководци, защото съчиняването на подобни речи било привилегия на ораторството?

— Точно това искам да кажа. Историята е достоверно описание на събитията, на това как хората са живели и са умирали, какво са вършили и казали; а епическият елемент само обърква летописа. Колкото до речите на пълководците, те са отлични като ораторство, но крайно неисторически — не само че не съществува капчица доказателство за никоя от тях, ами на всичкото отгоре са и неверни. Слушал съм повече бойни речи от всеки друг и макар пълководците, които ги произнасяха, особено пък Цезар и Антоний, да бяха отлични публични оратори, те бяха преди всичко твърде добри войници, за да опитват подобни шмекерии пред своите войски. Те приказваха с тях на разговорен език, не ораторствуваха. Ти знаеш ли каква реч произнесе Цезар преди битката при Фарсала? Не, той не ни умоляваше да си припомним своите жени и деца, нито пък свещените римски храмове и миналите ни победи! Нищо подобно! Той стъпи на някакъв боров пън с една от ония огромни репи в едната ръка и с къшей корав войнишки хляб в другата и докато дъвчеше, започна да подхвърля шеги. Не някакви изтънчени шеги, а груби, истински, казани с безизразно лице: за туй например как сравнявали живота на честния Помпей с неговата поквара. А онова, което направи с тази ряпа, би разсмяло дори и вол. Спомням си един солен анекдот за това как Помпей си спечелил прозвището Велики — аз, тази великанска ряпа! — и друг един, още по-солен, за това как той самият останал без коса на александрийския пазар. Бих ви ги разказал и двата, ако не беше това момче, а надали бихте ги и разбрали, защото не сте се образовали в лагера на Цезар. И ни дума за наближаващата битка освен в края:

„Бедничкият Помпей! Вдигнал се срещу Цезар и неговите хора! Загубен е!“

— Но ти не си написал нищо от това в своята история — каза Ливий.

— Не в масовата публикация — отвърна Полион. — Да не съм луд. Но ако ми поискаш единичното „Допълнение“, което току-що завърших, ще го намериш там. Ала не вярвам да си направиш труда. Чакай да ти доразкажа: Цезар беше отличен имитатор и им изигра предсмъртната реч на Помпей, преди оня да падне върху меча си и да се прободе (пак ряпата — с отхапан край). Започна да се оплаква от името на Помпей на безсмъртните богове за това, че винаги оставяли покварата да тържествува над добродетелта. Ах, как се смяха! А после изрева: „Какво, не е ли вярно, макар че го казва Помпей? Отречете го, ако ви стиска, развратни кучета такива!“ И изпрати половината ряпа към тях. Ах, какъв кикот последва! Не, не е имало войници като Цезаровите. А помниш ли песента, която пяха на французкия си триумф?

Ливий се обади:

— Полион, мили ми приятелю, сега не разискваме Цезаровия морал, а начина, по който се пише история.

Полион отвърна:

— Да, така е. Нашият интелигентен млад приятел разкритикува метода ти под благовидната похвала за твоята четивност. Момче, имаш ли още обвинения срещу благородния Ливий?

Казах:

— Моля ви, господине, не ме карайте да се червя. Аз много харесвам творбите на Ливий.

— Кажи истината, момченце! Хващал ли си го някъде в историческа неточност? Изглеждаш ми момче, което много е чело.

— Не бих се осмелил…

— Казвай бързо. Сигурно има нещичко.

Тогава рекох:

— Наистина има едно нещо, което ме озадачава, признавам си. Това е историята на Ларс Порсена. Според Ливий Порсена не успял да превземе Рим, защото първо му попречило героичното държане на Хораций на моста, а сетне го сащисала необикновената смелост на Сцевола; Ливий разказва, че Сцевола, заловен след опита му да убие Порсена, сложил ръката си в огъня на олтара и се заклел, че триста римляни все като него били дали клетва да отнемат живота на Порсена. И тъй, Ларс Порсена сключил мир. Но аз съм виждал лабиринта-гробница на Ларс Порсена в град Клузий, а там на фриза са изобразени римляни, които излизат от градската порта и биват отвеждани в робство. Показано е как един етруски жрец с ножици в ръка реже брадите на патрициите. А дори и Дионисий Халикарнаски, който е бил много благосклонен към нас, твърди, че Сенатът е гласувал на Порсена трон от слонова кост, скиптър, златна корона и триумфална роба; което пък означава единствено, че са му отдавали почести на владетел. Затова, струва ми се, Ларс Порсена наистина е завладял Рим въпреки съпротивата на Хораций и Сцевола. Освен това Арунс, жрецът в Капуа (последният, за когото смятат, че може все още да разчита етруските надписи), ми каза миналото лято, че според етруските летописи човекът, който е пропъдил Тарквиниите от Рим, не е бил Брут, а Порсена и че Брут и Калатин, първите двама консули на Рим, не са били друго освен градски разпоредители, назначени да събират неговите данъци.

Ливий се разгневи:

— Учудваш ме ти, Клавдий. Нима не зачиташ римските легенди, ами си седнал да вярваш измислиците на древните ни врагове, съчинени, за да омаловажат нашето величие?

— Но аз само попитах — рекох смирено — какво всъщност се е случило тогава.

— Хайде, Ливий — намеси се Полион, — отговори на младия учен. Какво всъщност се е случило?

Ливий отвърна:

— Друг път. Нека сега не се отвличаме от въпроса, който беше едно общо разискване за това как е правилно да се пише история. Клавдий, приятелю, ти имаш амбиции в тази насока. Кой от нас двама ни, достопочтените старци, би избрал за свой образец?

Погледнах от единия към другия. Най-сетне се осмелих:

— Бих избрал, мисля, Полион. Понеже съм сигурен, че не мога и да мечтая някога да постигна литературното изящество на Ливиевия стил, ще се постарая поне да наподобя точността и усърдието на Полион.

Ливий изсумтя и се извърна да си върви, но Полион го спря. Опитвайки се да сдържи доволството си, той каза:

— Хайде, Ливий, какво си седнал да ми завиждаш за това малко учениче — та твоите са легион, пръснат из целия свят. Момче, чувал ли си за стареца от Кадикс, в Испания? Не, не — не е неприлично. Всъщност по-скоро е тъжно. Той дошъл пеша чак до Рим, за да види — какво мислиш? Не храмовете, нито театрите, нито статуите, нито тълпите, нито продавниците, нито Сената. Дошъл да види един Човек. Кой Човек? Човека, чийто лик е върху монетите ли? Не, не. По-велик от него. Дошъл да види не друг, а нашия приятел Ливий, чийто творби, както изглежда, знаел наизуст. Видял го, поздравил го и веднага поел пак към Кадикс — стигнал си и веднага умрял; разочарованието и дългият път му дошли прекалено много.

Ливий рече:

— Моите читатели поне са истински читатели. Момче, ти знаеш ли как Полион сам се е направил известен? Чуй: той е богат и притежава огромна, красива къща и необикновено добър готвач. Поканва голяма група любители на литературата на вечеря, поднася им най-вкусни храни, а сетне — уж случайно — отваря последната книга на историята си. Обажда се смирено: „Господа, има тук няколко пасажа, в които съм доста разколебан. Много работих над тях, но им липсва последното оглаждане, за което разчитам на вас. Ако ми позволите…“ И започва да чете. Никой не го слуша внимателно. Стомасите на всички са претъпкани. „Готвачът е същински гений“ — мисли си всеки. „Кефалът с пикантния сос и ония тлъсти пълнени дроздове, и дивото прасе с гъби — кога съм се хранил тъй вкусно за последен път? Май че на последното четене на Полион, да! Аха — ето го пак роба с виното. Ех, че чудно кипърско вино. Прав е Полион: по-хубаво е от всяко гръцко вино на пазара.“ Междувременно гласът на Полион — а колко е приятен за слушане този негов глас, като вечерно жертвоприношение на жрец през лятото, — гласът му пее и от време на време смирено запитва: „Това добре ли е, как мислите?“ И всеки казва, спомняйки си пак за дроздовете или пък за малките вкусни сладкиши: „Възхитително. Възхитително, Полион!“ Сегиз-тогиз той замълчава и пита: „Кажете сега, коя е правилната дума тук? Дали да кажа, че завърналите се пратеници убедили или подбудили това племе към бунт? Или пък да кажа, че описанието, което направили на положението, е повлияло на племето да се разбунтува? Всъщност смятам, че те са докладвали съвсем безпристрастно за онова, което са видели.“ Тогава от лежанките се надигат гласове: „Повлияло, Полион. Кажи повлияло!“ — „Благодаря, приятели — казва той, — много сте мили. Робе, ножчето и перото ми! Още сега ще променя изречението, ако позволите.“ А после публикува книгата и праща на всеки от гостите си по едно безплатно копие. Те пък разправят на приятелите си в обществените бани: „Великолепна книга е тази. Чете ли я? Полион е най-великият историк на нашето време; и колко е скромен — готов е да поиска съвет за дребни стилови тънкости от хората с вкус. Ето на, тази дума повлияло например аз сам му я подсказах.“

— Вярно. Готвачът ми е прекалено добър. Следващия път ще ти поискам твоя и няколко бутилки от твоето тъй. наречено фалернско вино и тогава вече ще чуя истинска критика.

Сулпиций махна ядосано:

— Приятели, приятели, спорът се превръща в личен.

Ливий вече си отиваше. Но Полион се ухили зад отдалечаващия се гръб и изрече високо, да го чуе Ливий:

— Почтен човек е този Ливий, но едно му е лошото. Страда от болестта падуанщина.

Това накара Ливий да спре и да се извърне.

— Че какво й е на Падуа? Не давам да се каже лоша дума за това място.

Полион ми обясни:

— Там се е родил, разбираш ли? В северните провинции. Имат някакъв топъл извор с изключително свойство. Падуанеца веднага го познаваш. Като се къпят във водата на извора и като пият от нея — доколкото знам, извършват двете действия едновременно, — падуанците започват да вярват каквото им се иска и го вярват тъй дълбоко, че са в състояние да убедят и всички останали. Така градът си е създал завидно търговско име. Завивките и постелките, които се произвеждат там, всъщност са като всички останали, дори малко по-лоши, защото местните овце са жълти и с твърдо влакно, ала за падуанците са меки и бели като гъши пера. И успяват да убедят целия свят, че е така.

Обадих се, отвръщайки на шегата с шега:

— Жълти овце! Каква рядкост. А как получават този цвят?

— Как ли? Като пият от изворната вода. В нея има сяра. Всички падуанци са жълти. Погледни Ливий.

Ливий бавно пристъпи към нас.

— Шегата си е шега, Полион, и аз я приемам с охота. Но ние разисквахме и един сериозен въпрос — как се пише история. Възможно е да съм допущал грешки. Кой историк не ги е правил? В никакъв случай не съм разказвал умишлено неверни неща: в това не можеш да ме обвиниш. С радост включвам в историята си всеки легендарен епизод от ранните исторически източници, който допринася към темата ми за древното величие на Рим: защото, макар и неверен във фактическо отношение, той е верен по дух. Ако срещна две версии на същата случка, избирам оная, която е по-близка до моята тема, и ти не би могъл да ме намериш заплеснат край етруските гробници в търсене на трета версия, която да отрича двете други — каква полза от това?

— Ще допринесе за каузата на истината — благо отвърна Полион. — Това нищо ли е?

— Но ако, служейки на каузата на истината, признаем, че почитаните от нас прадеди са били страхливци, лъжци и предатели? Тогава какво?

— Нека момчето отговори. То сега влиза в живота. Хайде, момче, отговори!

Отговорих наслуки:

— Ливий започва историята си, като порицава днешната порочност и като обещава да проследи постепенния упадък на древните добродетели, дошъл със завоеванията и забогатяването на Рим. Казва, че с радост ще пише първите глави, защото ще може, докато прави това, да затвори очи пред пороците на нашето съвремие. Но затваряйки очи за съвременните пороци, дали не е затварял очи понякога и за пороците на нашите деди?

— Е? — подкани ме Ливий, присвил очи.

— Е — запънах се аз. — А може би пък няма такава голяма разлика между техните и нашите. Може да е само въпрос на обхватност и възможности.

Полион запита:

— Всъщност, момче, падуанецът не е успял да те накара да видиш серните му овце като снежнобели, нали така?

Притесних се много.

— Книгите на Ливий са ми доставили по-голямо удоволствие от книгите на всички други — повторих аз.

— Да, разбира се — ухили се Полион, — същото го каза и старецът от Кадикс. Но и ти, като стареца от Кадикс, сега се чувствуваш разочарован, нали? Ларс Порсена и Брут, и другите са се затъкнали в гърлото ти, нали?

— Това не е разочарование. Сега виждам, макар да не съм мислил по въпроса преди, че има два различни начина за писане на история: единият е да призоваваш хората към добродетелта, а друг път — да тласкаш хората към истината. Първият е на Ливий, вторият — твоят: а може да не са непримирими?

— Момче, та ти си цял оратор! — възкликна Полион зарадван. Сулпиций, който стоеше на един крак, а другия придържаше с ръка и завързваше брадата си на възли — така правеше, когато бе възбуден или нетърпелив, — сега обобщи:

— Да, Ливий няма да остане без читатели. Хората обичат да бъдат „призовавани към дребните добродетели“ от един занимателен писател, особено пък когато им се казва в същото време, че съвременната цивилизация е пресякла възможността да се сдобием с тези добродетели. Но истинските проповедници на истината — „гробари, които изравят трупа на историята“ (нека цитирам епиграмата на бедния Катул за благородния Полион), — хората, които отбелязват единствено онова, което се е случило в действителност — такива хора могат да си намерят слушатели само ако имат добър готвач и пълна изба с кипърско вино.

Ливий побесня. Той викна:

— Полионе, това са празни приказки. Семейството му и всичките му близки смятат младия Клавдий за тъпак, но до днес аз някак си не исках да си го призная. Да ти е честит ученикът! А пък Сулпиций ще доведе до съвършенство тъпотата му: няма по-добър учител по тази специалност в Рим.

После хвърли следната партска обида:

— Et apud Apollinem istum Pollianis Pollinctorem diutissime polleat.

Което значи, макар че игрословицата се губи на гръцки: „И дано дълго процъфтява в храма на тоя Полионов гробар, Аполон!“ И си тръгна вбесен.

Полион подвикна весело зад него:

— Quod certe pollicitur Pollio. Pollucibiliter pollebit puer.

(Полион ти обещава тъй да стане; момчето ще укрепне блестящо.)

Като останахме насаме — Сулпиций тръгна да търси някаква книга, — Полион взе да ме разпитва:

— Кой си ти, момче? Клавдий се казваш, нали? Очевидно си от добър род. но аз не те познавам.

— Аз съм Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик.

— Небеса! Но тогава Ливий е прав! Смятат те за полуумен.

— Да, родът ми се срамува от мен. защото заеквам, защото съм сакат и вечно болен. Затуй и малко се показвам пред хората.

— Но защо да си тъпак? Та ти си един от най-умните младежи. които съм срещнал през последните години.

— Много си любезен, уважаеми.

— Нищо подобно. Бога ми, много добре го чукна ти Ливий за Ларс Порсена. Ливий няма съвест, там е истината. Непрестанно то спипвам за това, за онова. Веднаж го запитах дали все тъй го затруднява търсенето на бронзовите плочки, които са му нужни, в отпадъците на държавния архив, а той отвърна: „Съвсем не.“ И се оказа, че не е бил там ни веднъж да потърси потвърждение на един-единствен факт поне! Я ми кажи, защо четеш моята история?

— Четях описанието ти за обсадата на Перузия. Дядо ми — първият съпруг на Ливия, знаеш го, е бил там. Интересувам се от този период и събирам материал за животоописание на моя баща. Учителят ми Атенодор ме насочи към твоята книга — казва, че била вярна. Предишният ми учител, Марк Порции Катон, веднаж ми беше казал, че била изтъкана от лъжи, затуй с още по-голяма готовност повярвах на Атенодор.

— Да, Катон не харесва книгата ми. Катоновци се биха на другата страна. Аз помогнах да изхвърлят дядо му от Сицилия. Но струва ми се, че ти си първият млад историк, с когото се срещам. Историята е игра за старчоци. Кога смяташ да печелиш битки като баща си и дядо си?

— Може би на стари години.

Той се засмя.

— Не виждам защо един историк, който цял живот е изучавал военната тактика, да не бъде непобедим пълководец, ако му се дадат добри войници и ако има смелост…

— И добри командири — додадох, спомняйки си за Клеон.

— И добри командири естествено — макар в живота си да не е докосвал ни меч, ни щит.

Събрах смелост да запитам Полион защо често пъти го наричат „последният римлянин“. Въпросът го поласка и той обясни:

— Август ме нарече тъй. Беше по времето, когато ме покани да взема неговата страна във войната срещу дядо ти Антоний. Попитах го за какъв човек ме смята: Антоний беше един от най-добрите ми другари. „Азиний Полион — рече Август, — смятам, че ти си последният римлянин. Прозвището се похабява върху оня убиец Касий.“ — „Но ако аз съм последният римлянин — казах, — чия е вината? И чия ще бъде вината, след като победиш Антоний, че никой освен мен не ще се осмелява да стои с изправена глава в твое присъствие и да се изказва смело?“ — „Във всеки случай няма да е моя, Азиний — оправда се той, — Антоний обяви войната, не аз. Освен това. щом победим Антоний, аз много естествено веднага ще възстановя републиканското управление.“

— Ако господарката Ливия не наложи своето вето — рекох аз. Тогава старецът ме хвана за раменете.

— Чакай да ти кажа нещо, Клавдий. Вече съм много стар и макар да ти изглеждам все още подвижен, краят ми наближава. След три дни ще умра: знам го. Преди смъртта настъпва едно странно прояснение. Човек може да пророкува. Слушай сега! Искаш ли да живееш дълъг, осмислен живот, с почести накрая?

— Да.

— Тогава вземи да куцаш още по-силно, заеквай умишлено, преструвай се на вечно болен, прави се на глупак, отмятай глава, гърчи ръце на всички обществени или полуобществени случаи. Ако би могъл да видиш всичко, което аз съм видял, ще знаеш, че това е единствената ти надежда за безопасност и вероятна слава.

Казах:

— Ливиевата история за Брут — за първия Брут — може не е вярна исторически, но е убедителна. И Брут се е преструвал на полуумен, за да може накрая да възвърне народните свободи.

— Какво каза? Народните свободи ли? Нима вярваш в това? Мислех си, че изразът е непонятен за младото поколение.

— И татко, и дядо ми са вярвали в тях…

— Да — прекъсна ме Полион рязко, — и затова умряха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че затова ги отровиха.

— Отровиха ли ги? Но кой?

— Хм! По-тихо, момченце. Не, имена няма да ти кажа. Но ще ти дам сигурен знак, че не дрънкам безпочвени клюки. Казваш, че си пишел биография на баща си.

— Да.

— Така! Ще видиш, че няма да ти позволят да прекрачиш отвъд едно определено място в нея. И личността, която ще те спре…

В този миг Сулпиций се завърна, тътрейки нозе, и Полион не каза вече нищо интересно освен накрая, когато се сбогувах с него, а той ме дръпна настрана и рече:

— Сбогом, малки ми Клавдий! Но не се заблуждавай относно народните свободи. Това все още не може да стане. Нещата ще трябва да се влошат много повече, преди да се поправят. — После повиши глас: — И още нещо. Ако, когато умра, срещнеш някои важни места в моите истории, които смяташ, че са неисторически, позволявам ти — ще отбележа, където трябва, че имаш това право — да напишеш поправките в едно допълнение. Поддържай ги на съвременно равнище. Книгата, когато остарее, служи само за увиване на риба.

Отговорих, че това ще бъде почетен дълг. След три дни Полион умря. Остави ми в завещанието си сбирка от древни латински истории, но ми ги взеха. Чичо Тиберий заяви, че имало някаква грешка: били предназначени за него, защото имената ни много си приличаха. А бележката му за правото да нанасям поправки всички приеха като шега; ала аз удържах обещанието си към Полион около двадесет години по-късно. Открих, че бе съдил много строго за характера на Цицерон — суетен, нерешителен, страхлив човек, — и макар да бях съгласен с тази оценка, сметнах за наложително да докажа, че не е бил и предател, какъвто го беше направил Полион. Полион се бе позовал на някакви Цицеронови писма, които успях да докажа, че са фалшифицирани от Клодий Пулхер. Цицерон бе предизвикал враждебността на Клодий, като свидетелствувал против него, когато оня бил обвинен, че е присъствувал на жертвоприношенията на Добрата богиня, преоблечен като жена-музикантка. Този Клодий бе един от лошите Клавдий.