Аз, Клавдий

Глава 28

Колкото по-малко се разказва за последните пет години от управлението на Тиберий, толкова по-добре. Мъчително ми е да пиша подробно за Нерон, бавно убиван от глад; или за Агрипина, която бе обнадеждена от новината за падането на Сеян, но като видя, че това не оправя нещата за нея, отказа да се храни, известно време бе хранена насила, а накрая я оставиха да умре, каквото бе желанието й; или пък за Гал, който почина от туберкулоза; или Друз, който, преместен известно време преди това от таванската стаичка в двореца в някакво тъмно мазе, бе намерен мъртъв, с уста пълна с вълна от дюшека, която се бе опитвал да дъвче в глада си. Но би трябвало поне да отбележа, че Тиберий написа писмо до Сената, ликуващ от смъртта на Агрипина и Нерон — той я обвиняваше в държавна измяна и прелюбодейство с Гал — и изказващ съжаление, че в случая с Гал „неотменими обществени задължения доведоха до непрестанно отлагане на съдебния процес, тъй че умря, без вината му да бъде доказана“. Що се отнася до Друз, писа, че този младеж бил най-развратният и вероломен нехранимайко, който бил срещал. Накарал бе да се прочете публично докладът от преторианския началник, отговарящ за Друз, в който оня съобщаваше за предателските думи, които Друз изричал, докато бил в затвора. Това бе най-страховитият документ, четен някога в Сената. От думите на Друз ставаше ясно, че е бил бичуван, измъчван и тероризиран от самия началник, от обикновени войници и дори от роби и че храната и водата му са били намалявани най-жестоко с всеки изминал ден, трошичка по трошичка, капка по капка. Тиберий стигна дотам, че наредил на началника да прочете предсмъртното проклятие на Друз. Била отчаяна, но добре съставена клетва, обвиняваща Тиберий в скъперничество, измама, гнусен разврат, наслада от чужди мъчения, в убийството на Германик и Постум и в цяла поредица други престъпления (повечето от които бе извършил, но ни едно от които не бе споменавано публично до този момент); умолявал боговете всички неизброими мъчения и цялото отчаяние, което Тиберий бе причинил на другите, да натежава на плещите му с все по-голяма сила, насън и наяве, денем и нощем, докато е жив, да го надвие в смъртния му час и да го хвърли във вечни мъки в деня на страшния съд. Сенаторите прекъсвали четенето с възклицания на престорен ужас от предателството на Друз, но всички тези „ах“ и „ох“, всички онези стенания прикривали удивлението им от това, че Тиберий доброволно позволява подобно разголване на собствените му слабости. По онова време Тиберий бил обхванат от голямо съжаление към себе си (научих го сетне от Калигула), измъчван от безсъние и суеверни страхове; и разчитал на съчувствието на Сената. Заявил на Калигула със сълзи на очи, че избиването на неговите роднини му било наложено от техните лични амбиции и от политиката, която бил наследил от Август (казал Август, а не Ливия), да поставя спокойствието на страната пред личните чувства. Калигула, който не бе проявил ни най-малки признаци на скръб или гняв пред начина, по който Тиберий се беше отнесъл с майка му и братята му, изказал съчувствията си на стареца; а сетне бързо взел да му разказва за новия порок, който бил научил неотдавна от някакви сирийци. Подобен разговор бе единственият начин да се развесели Тиберий, когато имаше пристъпи от угризения на съвестта. Лепида, която бе предала Друз, не го надживя много. Обвинена бе в блудство с един роб и тъй като не можа да опровергае обвинението (защото я хванаха в леглото с него), самоуби се.

Калигула прекарваше по-голяма част от времето си в Капри, но понякога прескачаше до Рим, вместо Тиберий, да държи под око Макрон. Сега Макрон извършваше цялата работа на Сеян, и то много умело, ала бе достатъчно разумен да уведоми Сената, че не желае да му се гласуват никакви почести и че всеки сенатор, който предложи подобно нещо, бързо ще се намери под съд с искане за смъртно наказание, подведен за държавна измяна, кръвосмешение или фалшификация. Тиберий бе посочил Калигула за свой приемник по няколко причини. Първата бе, че популярността на Калигула като син на Германик караше римляните да се държат добре от страх, че всеки смут, извикан от тяхна страна, ще бъде наказан с неговата смърт. Следващият бе, че Калигула беше отличен подчинен и един от малцината, дотолкова покварени, че да кара Тиберий да се чувствува, в сравнение с него, добродетелен човек. Третата беше, че той в същност не вярваше Калигула изобщо да стане император. Защото Трасил, комуто той все още се доверяваше безпрекословно (тъй като не се бе случило нищо противно на неговите предсказания), му беше казал: „Калигула може да стане император толкова, колкото ще може да премине с кон през отсрещния залив от Бай до Путеоли.“ Трасил казал още:

„След десет години от днес нататък Тиберий Цезар все още ще император.“ В действителност това се оказа вярно, но оня беше друг Тиберий Цезар.

Тиберий знаеше доста неща, но Трасил не му бе казал всичко докрай. Знаеше например съдбата на внука си Гемел, който не му беше същински внук, защото беше син не на Кастор, а на Сеян.

Един ден казал на Калигула:

— Правя те мой пръв наследник. Правя Гемел мой втори наследник, в случай че ти умреш преди него, ала това е само формалност. Зная, че ти ще убиеш Гемел; но тебе пък ще те убият други.

Казал това, мислейки, че ще надживее и двамата. А сетне допълнил с цитат от някой от гръцките трагици:

Но Тиберий още не беше мъртъв. Доносниците продължаваха да действуват и от година на година все повече хора биваха екзекутирани. Едва ли бе останал жив някой от сенаторите от времето на Август. Макрон изпитваше далеч по-голяма жажда за кръв и много по-малко угризения да я пролива, отколкото Сеян. Сеян поне беше син на конник; бащата на Макрон беше роден като роб. Сред новите жертви беше и Планцина, тъй като след смъртта на Ливия нямаше вече кой да я закриля. Отново я обвиниха в отравянето на Германик; защото беше богата. Тиберий не бе позволил да я съдят, докато Агрипина беше жива, защото, ако Агрипина чуеше за това, вестта щеше много да я зарадва. Не изпитвах съжаление, като разбрах, че трупът на Планцина бил хвърлен на Стълбите, макар да бе изпреварила екзекуцията със самоубийство.

Веднаж на една вечеря с Тиберий Нерва поискал извинение от Тиберий, обяснявайки, че не се чувствува гладен и не иска да яде. През цялото това време Нерва се намирал в отлично здраве и добро настроение и очевидно бил доволен от спокойния си живот в Капри. Отначало Тиберий помислил, че предишната вечер Нерва е взел очистително и сега оставя стомаха си да почине, но когато оня продължи да гладува и на втория, та и на третия ден, Тиберий започнал да се страхува, че Нерва е решил да се самоубие с глад. Седнал до Нерва и го помолил да му каже защо не яде. Нерва обаче продължавал да иска извинение и да твърди, че не бил гладен. Тиберий си казал, че Нерва вероятно му се сърди, загдето не го е послушал и не е прекъснал навреме финансовата криза. Запитал го:

— Ще започнеш ли да се храниш с повече апетит, ако отменя лихвите върху всички заеми до цифра, която на теб ти се струва достатъчно ниска?

Нерва отвърнал:

— О не, не е това. Просто не съм гладен.

На другия ден Тиберий рекъл на Нерва:

— Писах на Сената. Някой ми беше казал, че двама-трима души направо си изкарвали прехраната с донесения срещу провинили се хора. И през ум не ми беше минавало, че възнаграждавайки верността към държавата, мога да подтикна някои да подмамват приятелите си към престъпления, а сетне да ги предават, но, изглежда, точно тъй е ставало, и то не веднаж и дваж. Нареждам на Сената незабавно да екзекутира всеки, за когото се докаже, че е преживявал от подобни позорни постъпки. Сега вече може би ще хапнеш нещо, а?

Когато Нерва му поблагодарил и възхвалил решението му, но казал, че все още няма никакъв апетит, Тиберий изпаднал в дълбоко униние.

— Но ти ще умреш, ако не ядеш, Нерва, а какво ще правя тогава аз? Знаеш колко ценя приятелството ти и твоите политически съвети. Моля ти се, яж — умолявам те! Ако умреш, всички ще си помислят, че това е мое дело или поне, че се изтощаваш с глад от омраза към мен. О, не умирай. Нерва! Ти си единственият приятел, който имам.

Нерва се обадил:

— Безсмислено е да ме караш да се храня, Цезаре. Стомахът ми отказва всичко, което му предложа. А и кой ще посмее да каже злобните думи, които ти подхвърляш? Хората знаят какъв мъдър управник и добросърдечен човек си, а, уверен съм, нямат основания да ме сметнат за неблагодарник, нали? Ако е речено да умра, ще си умра и това е. Смъртта е общата участ на всинца ни, а пък аз ще имам поне утехата, че не съм те надживял.

Това не убедило Тиберий, но скоро Нерва изнемощял дотолкова, че вече не можел да отговаря на въпросите му: умрял на деветия ден. (36 г. от н.е.)

Трасил умря. Смъртта му била оповестена от един гущер. Било мъничко гущерче, което притичало по каменната маса, на която Трасил закусвал с Тиберий на слънце, и преминало през показалеца му. Трасил запитал:

— Дошъл си да ме прибереш, така ли, братко? Очаквах те същия този час.

А после се извърнал към Тиберий и му заявил:

— Животът ми дойде до своя край, Цезаре, затова сбогом! Никога не съм ти казал ни една лъжа. Ти много си ме лъгал. Но бой се, когато твоят гущер те предупреди.

Притворил очи и няколко мига след това бил мъртъв. По онова време Тиберий си имал за любимец най-странното животно, виждано в Рим. Жирафите извикаха голямо вълнение, когато ги видяхме за първи път, тъй също и носорозите, но това, макар и не така голямо, било далеч по-фантастично. Донесли го от някакъв остров отвъд Индия, наречен Ява, и приличало на люспест гущер, голям девет стъпки, с грозна глава и дълъг, стрелкаш се език. Когато го зърнал за пръв път, Тиберий казал, че сега вече може да повярва историята за чудовищата, убити от Херкулес и Тезей. Нарекли го Безкрилият дракон и Тиберий го хранел собственоръчно, всеки ден, с хлебарки, умрели мишки и разни такива гадини. Издавало отвратителна воня, имало отблъскващи навици и отвратителен нрав. Драконът и Тиберий се разбирали отлично. Трасил, помислил си Тиберий, сигурно е искал да подскаже, че един ден драконът ще го ухапе. Затова го затворил в клетка с толкова гъста решетка, че да не може да подава навън грозната си глава.

Тогава Тиберий беше на седемдесет и осем, а постоянната употреба на мирта и други подобни средства за полова възбуда го бяха много изтощили; но той продължаваше да се облича добре и да се държи като мъж в разцвета на средната възраст. Капри му бе омръзнал, защото вече ги нямало Нерва и Трасил, и в началото следващия март решил да се опълчи на съдбата и да посети Рим. Придвижил се дотам на малки преходи, последната му спирка била една вила на Апиевия път, наблизо до градската стена. Но щом пристигнал там, на другия ден драконът му дал предсказание-предупреждение. По пладне, когато отишъл да го храни, Тиберий го заварил в клетката мъртъв, покрит с орляк от едри в мравки, които се щурали по трупа и се опитвали да откъснат парчета от по-меката плът. Взел това за знак, че ако продължи към града, ще загине като дракона и тълпата ще разкъса тялото му на парчета. Затуй побързал да се върне назад. Простудил се, докато пътувал, от източния вятър и усложнил състоянието си, като присъствувал на някакви игри, устроени от войниците на гарнизонния град, през който преминал. На арената пуснали див глиган и предложили на Тиберий да метне по него копие от ложата си. Хвърлил едно, но не улучил, ядосал се на себе си, че не е улучил, и поискал второ. Открай време се смяташе за ловък хвърляч на копие и не искал войниците да си кажат, че старостта го е повалила. И тъй, разгорещил се и се развълнувал, запращайки копие подир копие, опитвайки да улучи глигана от невъзможно разстояние, докато накрая се принудил да спре, изтощен. Глиганът останал непокътнат и Тиберий наредил да го пуснат като награда за ловкостта му при избягването на прицелите. (37 г. от н.е.)

Простудата се загнездила в черния му дроб, но той не прекъснал обратния си път към Капри. Стигнал Мизенум, на по-близкия край на Неаполския залив. Там беше седалището на Западната флота. Тиберий се ядосал, че морето е прекалено бурно, за да се преплува. Но там той имаше прекрасна вила на Мизенския нос — принадлежала на времето на прочутия епикуреец Лукул. Отседнал в нея със свитата си. Придружавал го Калигула, а също и Макрон. За да покаже, че не е сериозно болен, Тиберий дал голямо угощение на местните управници. Изминали няколко часа от началото на пиршеството, когато личният лекар на Тиберий поискал позволение да напусне трапезата, за да свършел някаква лекарска работа: знае се, че известни билки действуват по-силно, когато се, наберат в среднощна доба или когато луната е в еди-какво си положение, и Тиберий бил свикнал лекарят му да става по време на храненето, за да си върши подобна работа. Той взел ръката на Тиберий да я целуне, но я задържал по-дълго от необходимото. Тиберий си помислил, съвсем правилно, че лекарят измерва пулса му, за да провери доколко е отслабнал, затуй за наказание го накарал да седне отново и продължил увеселението през цялата нощ просто за да докаже, че не е болен. На другия ден Тиберий се намирал в състояние на пълна немощ и в Мизенум, а оттам и в Рим, се разчуло, че е на умиране.

Междувременно Тиберий бил казал на Макрон да му изнамери доказателства за държавна измяна срещу известни видни сенатори, които ненавиждал, и му наредил да осигури подвеждането им под съд, все едно с какви средства. Макрон ги обявил за съучастници в обвинението срещу някаква жена, на която имал зъб, съпругата на бивш Сеянов човек; била отблъснала любовните му предложения. Всички били обвинени в прелюбодейство с нея, както и за това, че споменавали името на Тиберий напразно. Като сплашил някои освобожденци и подложил на мъчения роби, Макрон се сдобил с нужните доказателства — и освобожденците, и робите по това време отдавна бяха забравили нужната вярност към своите господари. Започнало разглеждането на делото. Но приятелите на обвиняемите забелязали, че макар сам Макрон да ръководел разпита на свидетелите и мъченията на робите, обичайното императорско писмо, с което се одобрявали действията му, не било сложено на масата: затуй заключили, че може би Макрон е прибавил един-двама свои лични врагове към списъка, даден му от Тиберий. Главната жертва на тези очевидно безпочвени обвинения бил Арунций, най-възрастният и най-достоен член на Сената. Август една година преди смъртта си беше казал, че той е единственият подходящ за следващ император, ако нещо се случи с Тиберий. Тиберий веднъж вече се бе опитал да го обвини в държавна измяна, но безуспешно. Старият Арунций беше единствената жива връзка с времената на Август. В предишния случай настроението срещу обвинителите му беше толкова бурно, макар да се смяташе, че действуват подстрекавани от Тиберий, че те самите бяха подведени за лъжесвидетелство и осъдени на смърт. А сега се знаело, че неотдавна Макрон се бил спречкал с Арунций по някакви парични въпроси, та делото се отложило, докато Тиберий потвърди пълномощията на Макрон. Тиберий не си направил труда да отговори на сенатското запитване, затова Арунций и останалите пролежали известно време в затвора. Най-сетне Тиберий изпратил необходимото потвърждение и денят за следващото разглеждане на дето бил определен. Арунций бил решил да се самоубие преди гледаното дело, за да не конфискуват имуществото му и внуците му да не останат на улицата. Тъкмо се сбогувал с неколцина стари приятели, дошла вестта за тежката болест на Тиберий. Приятелите му го замолили да отложи самоубийството до последния възможен момент, защото, ако новините се потвърдели, имало голяма вероятност да надживее Тиберий и да получи прошка от неговия приемник. Арунций казал:

— Не, аз живях твърде дълго. Животът ми беше достатъчно тежък по времето, когато Тиберий делеше властта с Ливия. Беше ми непоносим, когато я споделяше със Сеян. Но Макрон излезе по-голям злодей и от Сеян, помнете ми думата — Калигула с неговото възпитание, получено в Капри, ще стане император, по-страшен дори и от Тиберий. Не бих могъл на стари години да стана роб на нов господар като него.

Взел джобно ножче и разрязал артерията на едната си китка. Всички останали потресени, защото Калигула беше любимец на народа и се очакваше да бъде втори, много по-добър Август. И през ум не им минаваше да го обвинят за престорената му вярност към Тиберий: обратното — възхищаваха се от благоразумието, с което бе съумял да оцелее след братята си и да прикрие, както се смяташе, истинските си чувства.

Междувременно пулсът на Тиберий почти замрял и той изпадал в кома. Лекарят казал на Макрон, че му оставали още най-много два дни живот. И тъй в императорския двор настъпила голяма суматоха. Макрон и Калигула се намирали в пълно съгласие. Калигула уважавал популярността на Макрон сред преторианците, а Макрон уважавал популярността на Калигула сред населението на империята като цяло: всеки разчитал на подкрепата на другия. Освен това Макрон бил задължен на Калигула за издигането си на власт, а пък Калигула въртял любов с жената на Макрон, нещо, пред което Макрон благоразумно затварял очи.

Тиберий веднъж вече бил подхвърлил хапливо за почитта на Макрон към Калигула, казвайки му:

— Добре правиш, като се извръщаш от залязващото към изгряващото слънце.

Макрон и Калигула започнали да изпращат съобщения до военачалниците на всички кохорти и легиони, известявайки им, че императорът отпада бързо и че е посочил Калигула за свой приемник: дал му бил пръстена с печата. Наистина в момент на прояснение Тиберий бил повикал Калигула и измъкнал пръстена от пръста си. Но после се отказал и отново надянал пръстена, а сетне скръстил здраво ръце сякаш за да попречи да му то отнемат. Когато изпаднал в безсъзнание и не давал никакви признаци на живот, Калигула тихичко измъкнал пръстена и сега се разхождал насам-нататък, навирал го в очите на всички и приемал поздравления и почит.

Но Тиберий все още не бил мъртъв. Той изпъшкал, размърдал се и повикал прислужника си. Бил отслабнал от дългото гладуване, но иначе бил на себе си. Това била позната негова хитрост да се преструва на мъртъв, а сетне пак да оживее. Викнал още веднаж. Никой не го чул. Всички прислужници били в кухнята, където пиели наздравица за Калигула. Но скоро след това някакъв предприемчив прислужник наминал нататък да види дали не може да отмъкне нещо от стаята на покойния, докато другите ги няма. Стаята била тъмна и Тиберий едва не го подлудил от страх, когато викнал:

— Къде, по дяволите, са прислужниците? Не ме ли чуват, к ги викам? Искам хляб и сирене, един омлет, два бифтека и кана вино, и то веднага! Сто хиляди фурии! Кой ми е откраднал пръстена?

Робът изхвърчал из стаята и едва не връхлетял върху Макрон, който минавал оттам.

— Императорът е жив, господарю — иска храна и пръстена си!

Вестта плъзнала из двореца и от това последвала нелепа сцена. Тълпата край Калигула се пръснала по всички посоки. Чули е викове:

— Слава на боговете, вестта е невярна. Да живее Тиберий!

Калигула изпаднал в окаяно положение, обхванат от срам и страх. Той измъкнал пръстена от пръста си и се заоглеждал къде да го скрие.

Само Макрон запазил самообладание.

— Това е глупава лъжа! — викнал той. — Робът трябва полудял. Разпъни го на кръст, Цезаре! Още преди час оставих стария император мъртъв.

Прошепнал нещо на Калигула, който кимнал с голямо облекчение. А после забързали към стаята на Тиберий. Тиберий се изправил, ругаел, пъшкал и немощно кретал към вратата. Макрон го взел в прегръдката си, хвърлил го обратно в леглото и го задушил с една възглавница. Калигула наблюдавал сцената.

Тъй били освободени съзатворниците на Арунций, макар повечето от тях после да съжаляваха, че не са последвали примера на Арунций. Имало освен това около петдесет мъже и жени, обвинени в държавна измяна, в друга група освен онази. Те нямали какви връзки в Сената, защото били предимно собственици на продавници, отказали да платят „данъка за покровителство“, който това време офицерите на Макрон събираха вече от всички градски квартали. Били съдени, осъдени на смърт и присъдата трябвало да се изпълни на шестнадесети март. В този същия ден се получила вестта за смъртта на Тиберий и те, и техните приятели едва не полудели от радост при мисълта, че сега ще се спасят. Но Калигула бил в Мизенум, та не могли да апелират присъдата време, а управителят на тъмницата се страхувал, че ще загуби службата си, ако поеме отговорността да отложи изпълнението на екзекуциите. Тъй ги убили, а телата им хвърлили на Стълбите по обичая.

Това дало знака за избухване на народния гняв срещу Тиберий.

— Жили като умряла оса! — викнал някой. По ъглите на улиците се струпали тълпи, започнали да правят молебствия за възмездие, оглавявани от кварталните надзиратели, в които умолявали майката Земя и съдниците на мъртвите да не дарят на трупа и духа на това чудовище ни почивка, ни мир до деня на голямата отплата. Тялото на Тиберий донесли в Рим под охраната на силен ескорт от преторианци. Калигула съпровождал процесията като оплаквач и хората от селата се тълпели да го посрещат, но не от скръб по Тиберий, а в празнични дрехи, разплакани от благодарност, че Небесата са опазили един син на Германик да царува над тях. Стари селянки възклицавали:

— О, мили, сладки Калигула! Пиленце наше! Рожбичко наша! Зведице!

На няколко мили от Рим Калигула препуснал пред процесията да подготви тържественото влизане на тялото в града. Но щом отминал, огромна тълпа се събрала и преградила Апиевия път с диреци и камари от строителен камък. Когато се появили челните колони на ескорта, подели се викове, ридания и крясъци:

— Тиберий — в Тибъра!

— Хвърлете го по Стълбите!

— Навеки проклет да бъде Тиберий!

Предводителят на тълпата изревал:

— Войници, ние, римляните, не ще допуснем този нечестив труп в града ни. Ща ни навлече нещастие. Върнете го обратно в Атела и там го опърлете в амфитеатъра!

Нека обясня, че полуизгарянето бе обичайната участ на просяците и несретниците, а пък Атела беше град, известен с нещо като селски карнавал или фарс, който се представяше ежегодно на празника на жътвата още от най-древни времена. Тиберий имаше вила в Атела и почти всяка година присъствуваше на празника. Беше опорочил чистосърдечната селска весела разпуснатост на карнавала, превръщайки го в някаква префинена гадост. Накарал бе жителите на Атела да построят амфитеатър, в който да се играе преработеното представление, поставяно от самия него.

Макрон наредил на хората си да атакуват барикадата, неколцина граждани били убити и ранени, трима-четирима войници били повалени в несвяст с камъни от уличната настилка. Калигула предотвратил по-нататъшните размирици и тялото на Тиберий било изгорено, както се следва, на Марсово поле. Калигула държал надгробното слово. Било сдържано и иронично и всички го одобрили, защото в него се казвало много за Август и Германий и твърде малко — за самия Тиберий.

На някакво пиршество същата тази вечер Калигула разказал една история, която разплакала всички присъствуващи и му донесла много привърженици. Казал, че веднъж на разсъмване в Мизенум, безсънен както обикновено от скръб по майка си и своите братя, той взел решение каквото и да стане, да отмъсти най-сетне на техния убиец. Грабнал камата, останала от баща му, и смело се втурнал в стаята на Тиберий. Императорът пъшкал и се мятал в леглото, измъчван от кошмари. Калигула бавно вдигнал камата, за да удари, но свещен глас прошепнал в ухото му:

— Правнуко, възпри ръката си! Нечестиво ще е да го убиеш.

Калигула отвърнал:

— О, бог Августе, но той уби майка ми и моите братя, твоите потомци. Нима не трябва да отмъстя за тях, дори след туй от мене да бягат всички и да ме смятат за изменник на отечеството?

Август отговорил:

— Благородни ми синко, ти, който ще станеш скоро император, не е нужно да вършиш онова, което смяташ да направиш. По моя заповед фуриите мъстят за милите ти покойници в съня му.

И така, той положил камата на масата до леглото и излязъл Калигула не обяснил какво се е случило на другата сутрин, когато Тиберий се събудил и намерил камата на масата: трябвало да се предположи, че Тиберий не е посмял да спомене за случката.